10
Нед, Ное
4 Нови статии

Исторически данни за кюрдите и антично-средновековната им протодържавност

брой 2 2021
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Съществуват предположения, че кюрдите се споменават за първи път в световната историография през III-тото хилядолетие пр. Хр. Това твърди английският асиролог Годфри Драйвър в своя статия в Journal of Royal Asiatic Society. Според него, на шумерска глинена плоча от тази епоха се споменава за „земята на Kar-da“ или “Qar-da”.

На нея «живеел народът от Su, който бил в близост до езерото Ван. На запад от известния водоем, в съседните планини намерил убежице народът Qur-ti-e. Местният крал Тиглат-Пилесер е водил постоянни войни“. Все пак, английският учен изразява съмнения относно категоричността на своята теза, тъй като не е сигурен за точното значение на отделни думи в шумерския текст.[1]

Други специалисти по древна история свързват предшествениците на кюрдите с племената Qarti или Qartas. В края на Третото хилядолетие пр. Хр. се считало, че последните постоянно организирали нападения срещу древния акадейски народ. Това ставало в земите на древна Месопотания. Последните обаче ги наричали „гутеи”. Надделява хипотезата, че въпросното племе установило пълно надмощие по тези земи. Гутеите наложили трайна етатистка антична конструкция, формирайки династия от двайсет владетели. Все пак става въпрос за царе, които управлявали относително кратко, тъй като общото им управление не продължило повече от седемдесет години. Още тогава древният източник подчертава техния вроден иредентизъм. Според открита шумерска плоча, те били „народ, който не търпял чужда власт.“[2]

Предшествениците на кюрдите

За относително дълъг период от време липсват доказано достоверни данни за предшествениците на кюрдите. Самите кюрди се възприемат като наследници на мадаите (мидийците) - етнос от индо-ирански произход. Известно време те са васали на асирийците, но се съюзяват с вавилонците, за да отхвърлят тази своя зависимост.[3] През VII век пр. Хр. мидийците успяват да създадат огромна по територията си империя, обхващаща северозападните части на днешен Иран, част от Пакистан, част от днешен Азербайджан и Афганистан. В настоящия химн на Иракски Кюрдистан се казва: „ Ние сме деца на Мидия и Киаксар. Нашата вяра и религия са нашата родина“.[4] Мидийците воюват за своята независимост с кимерийци, сармати и други. През VI век пр. Хр. персиецът Кир II Велики слага край на съществуването на тази държава, превземайки столицата й Екбатана. Всъщност, през тази епоха е трудно да се определят по категоричен начин щрихите на трибалистичната антична миграционна динамика, както и етно-лингвистичния генезис на отделните протодържавности, които се формират на територията на съвременния Широк Близък Изток. Прави впечатление, че етносите, успели да създадат цветущи държави през античността в Месопотамия, биват изтрити от региона вследствие на мощните миграционни вълни на араби, татаро-монголи, турци и множеството номадски племена, идващи от вътрешността на азиатския континент. Един от етносите, които живеят в региона още през тази епоха са кюрдите, които показват устойчивост и невероятна резистентност срещу чуждите нашественици.

Генетичната връзка мадаи – кюрди е предложена и наложена като научна хипотеза от руския дипломат, историк и филолог Владимир Минорский (1877-1966). По време на своите проучвания в Иран, където е на дипломатическа служба през първата декада на ХХ век, той намира важни кюрдски документи. Сред тях е „Фуркан ал акбар“, за който пише по-късно в своите „Etudes sur les Ahl-I Haqq.“[5] С течение на времето хипотезата се превръща в категорично твърдение на значителна част от кюрдския националистически елит. Причината е не само авторитета на руския учен. Става въпрос най-вече за аспирациите на съвременната кюрдска интелигенция да открие национален идеал и исторически ореол в проекцията на своята ненамерена държавност в такава славна империя, като мидийската. Става въпрос за логичния рефлекс на национална малоценност. Последната трябва да обори негативния аргумент, че всъщност кюрдското племе е част от етно-лингвистичната амалгама на някоя съседна регионална сила. В конкретния случай става въпрос за Иран. Западни авторитети, като холандеца Мартин ван Брюйнесен, германеца Гернот Виндфур, британеца Дейвид Макензи и други техни колеги, оспорват тезата на Минорский. Те използват най-вече езикови аргументи, причислявайки мидийския език към западноиранските диалекти. Гарник Асатрян отбелязва, че кюрдският е толкова близък до мидийския език, колкото са и северозападните диалекти в Иран, а именно езиците балучи, талиши, горани, южнокаспийския, заза и други.[6] Подобен тип подход към историята е познат при съвременните народности, които търсят своята идентичност. Те проектират някоя славна, твърдо доказана антична империя, за да направят силна заявка на нова държавна парадигма. Използването на подобна взаимозависимост история-политика буди сериозни съмнения относно достоверността на историческите хипотези, което накърнява убедителността на съградените политически формулировки.

Разгромът на кюрдския владетел Мадиг през епохата на античността от създателя на Сасанидската персийска империя Яздегирд I  (180-242) сякаш подсказва, че един от историческите опоненти на кюрдския държавнообразуващ процес ще бъде Персия или етатисткия субект, който ще бъде нейн правоприемник.[7] Според вече цитирания Мартин ван Брюйнесен, терминът „кюрд“, в съвременния смисъл на думата, доказано се среща за първи път в ранноислямската епоха, през VII век.[8] Според водещите западни изследователи като Дейвид Макдоуал, Джон Лимбърт и други обаче, тогава думата няма стриктно изразен етнически смисъл. Тя е по-скоро синоним на определена съвкупност от номадски племена. Вероятно става въпрос за обозначаването на нискостатусни социални групи в региона, а не за конкретна етнически обособена общност. Това говори за латентното състояние на политическата организираност на кюрдските племена през епохата на Ранното Средновековие, които обикновено гравитирали в етатистките формация на вече оформящите се в Близкия Изток и Средна Азия силни държавнически центрове. Всичко това хвърля силна сянка върху легитимността на античния период на кюрдското племе.  

Мощната арабо-мюсюлманска вълна започва своето разпространение през VII век. Тя „изригва“ от земите на Арабския полуостров и залива целия Близък Изток и всички съседни региони. Така арабо-мюсюлманите не само подчиняват, но и абсорбират кюрдското население. Арабската вълна помита основните кюрдски протодържавни формирования и подчинява техния елит на силно централизираната власт на халифа – арабин. Нещо повече, арабо-мюсюлманите до голяма степен изкореняват различните монотеистични религиозни вярвания, които кюрдското общество изповядва. Оригиналните кюрдски вярвания, като това на язидите, оцеляват в средите на отделни малцинствени групи, благодарение на естествената им изолация във високите планински местности като Северозападен Ирак. Чрез религията и създалите се по време на различните династични епохи (Праведните, Омаядските и Абасидски халифи) политико-управленчески центрове кюрдите сменят своята политическа и икономическа зависимост от персите със зависимост от арабите. Едва през втория период на управлението на Абасидската династия (861-1517), когато властта на халифа отслабва, кюрдите успяват да възстановят своята протодържавност в лицето на седем княжества, чийто териториален епицентър отново остават земите на съвременен Иран. Става въпрос за династиите на Шададите (951-1174), управлявали земите на днешна Армения и Азербайджан, Равадидите (955-1221) - Азербайджан, Хаснавидите (959-1015) - Западен Иран и Северен Ирак, Маруанидите (990 – 1096) - Източен Анадол, Аназидите (990-1117) - Западен Иран и Северен Ирак, Хазараспидите (1148-1424) - Югозападен Иран и Аюбидите (1171-1341) - Централния Близък Изток, в това число Сирия, Египет, Либия, част от Тунис, част от Западен Ирак, част от Южен Анадол и източното крайбрежие на Арабския полуостров, както и двете светини Мекка и Медина.

По време на вече споменатата втора половина на Абасидското управление халифатът представлява своеобразна многонационална етатистка структура. Тогава постепенно се формира оригинална властова етническа йерархизация, противоречаща на шариатосъобразното равенство на всички новоприети етноси в уммата, т.е. общността на вярващите. На практика, династията на Аюбидите, ако тя може да се приеме за кюрдска, представлява кулминацията на господството на този етнически елемент във вече оформената арабо-ислямска държавност.

Благодарение на историческата победа над кръстоносците, при превземането на Йерусалим през 1187, тогавашният лидер на мюсюлманите, роденият в днешния иракски град Тикрит етнически кюрд Саладин ал Аюби успява да изстреля своята етническа група като потенциална водеща композанта на арабо-мюсюлманския елит.[9] Тоест, могъл е да я изстреля в лоното на малкото етноси в етатисткия ислям, носители на имперска традиция. Неговата династия, управлявала до 1341, създава дуализъм в силовия сектор на управлението на халифата (царуващ арабин-халиф и управяващ неарабин – султан). На практика, споменатият модел е „сглобен“ за първи път от селджуците, които институционализират законосъобразно излъчване на военначалници-неараби - подгласници на все по-отслабващия халиф-арабин. Селджукският управленчески период (1037-1194) в новоконструираната йерархия на халифата предхожда този на кюрдите. Няма значение, че тяхното властово териториално влияние е чувствително по-голямо от това на кюрдите Аюбиди. Делигитимирането на селджуците в средновековния властови ислям идва от факта, че това тюркско племе не успява да завладее двете светини Мека и Медина. Което принизява стойността на тяхното управление като легитимен публичноправен компонент в държавата на исляма. Всъщност, средновековната конкуренция между селджуци и кюрди, като силови подгласници на господстващия арабин халиф, е първата проява на вечния сблъсък между турци и кюрди. Ако заключението, че първият рунд във вечното съперничество между двата етноса се печели от кюрдите, във втория рунд нещата се променят. Става въпрос конкуренцията между кюрдите и наследниците на селджуците – османските турци.

Контролът над двете светини от страна на Аюбитите вероятно се оказва и тяхна слабост по отношение на създаването и утвърждаването на кюрдска традиция в ислямската етатистка парадигма. Ако това не беше се случило, щеше да е възможно кюрдите да се превърнат в неразделна част от ислямския елит, а по-късно и в генезис на бъдеща кюрдска държавност. Грешката на султан Саладин е, че той управлява повече като мюсюлманин, а не като кюрд. Тоест, сблъскват се религия и етнос като критерии за формирането на елита. Освен това управлението на Аюбидите е относително кратко, за да се формират елементи на имперска държавност, каквато до този момент предлагат в конструкта на ислямския етатизъм единствено арабите и персите. Властовите концепции на халифата и Сасанидска Персия се сливат в източна управленческа парадигма, в своеобразна елитарна матрица, в която арабите са ал нубала, т.е. нотабилите, а персите – ал мауали, т.е. помощници. Въпросната симбиоза се проявява в дихотомията халиф – везир, формирала стабилността на ислямския управленчески истъблишмънт.        

Важен етап в развитието и утвърждаването на конкуриращите кюрдския национален генезис геополитически центрове имат периодите на управление на двете персийски династии, а именно тези на Сафавидите (1501-1736) и Занд (1751-1794). Кюрдските племена постоянно променят своите господари, попадайки под завоевателните удари на османските турци или персите. Някои от местните кюрдски феодали вдигат въстания срещу двойствената власт. Такова е въстанието на язидите (1506 -1510), смазано от сафавида шах Исмаил I. Около век по-късно избухва неуспешният бунт на Емир хан Лепзедин, след което местните кюрди масово са депортирани в териториите на днешната иранска провинция Хорасан.[10] Според доклад на британеца лорд Ръсел-Джонсън пред Съвета на Европа относно кюрдския проблем, по онова време във въпросните земи се заселват около 700 000 кюрди, говорещи диалекта корманджи.[11] Паралелно с традиционния кюрдски иредентизъм на нискостатусните обществени групи се формира и прослойка от местни висши чиновници, които участват заедно с персите в управлението на държавата. Също както самите перси изграждат цели династии везири-помощници на арабите-халифи по време на Омаядската династия (661-750), така и кюрдската фамилия Зангане служи вярно на няколко сафавидски шахове именно като велики везири.[12] Проблемът е, че кюрдите в най-източните райони на своя хиндерланд не се отличават значително от тези в другите две части – турската и арабската. Те живеят в дисперсна, трибалистична форма на политическа организираност. Нещо повече, кюрдите винаги биват изтласкани в периферията на конкретния политически център, което, в много голяма степен, допринася за оформянето и утвържаването на понятието „Далечният” или „Дивият” Кюрдистан. Британският изследовател Джонатан Рандъл много сполучливо сравнява Кюрдистан с „Дивия Запад“ при формирането на Съединените щати.[13] Именно въпросната отдалеченост от центъра на конкретната държавност инжектира в кюрдската общност недоволство и постоянна неудовлетвореност от политическия режим, в който доминира чужд етнос и на който тя е принудена да се подчинява. В същото време, иредентизмът сякаш е „естественото състояние“ на кюрдите. Споменатият по-горе британски експерт много точно отбелязва, че „кюрдите са народът на хилядата революции“.[14]

Османският период на управление на Близкия Изток (1514-1917) окончателно формира както генезиса на кюрдския национален „фермент“, така и факторите, които стимулират или затрудняват неговия национално- и държавообразуващ процес. Периодът започва със завоюването на Анадола и същински Кюрдистан от един от най-големите османски султани – Селим I (1470-1520). Първоначално османските владетели оставят земята на местните дребни кюрдски владетели, формиращи системата на санджаците. През ХIХ век, вследствие прекратяването на успешните завоевателни войни, османските турци започват да изграждат силно централизирана държава. Това директно рефлектира върху властта и имотите на дребните кюрдски феодали. Първият значим бунт, породен от новата ситуация, избухва през 1847 и е оглавен от Бедирхан бей (1803-1868). Той e губернатор и мутаселим, т.е. събирач на данъци и отговорник за публичния ред в малка административна единица, наречена нахия в Джизре Бохтан. Тя се намира в днешния турски вилает Шърнак, разположен там, където се събират понастоящем границите на днешните Турция, Сирия и Ирак.[15]

Възходът на кюрдския национализъм

Наследниците на Бедирхан бей играят голяма роля както за формирането на кюрдското национално съзнание, така и за избуяването на съвременния кюрдски национализъм. Все пак, за негов основоположник се счита шейх Убейдула Нахри (-1883).[16] Последният е първия кюрдски революционер, насочил енергията си едновременно срещу турците и персите. Шейх Убейдула твърди, че каузата му е национална и иска да създаде независима национална държава. Той за първи път използва понятието «кюрдска нация» в съвременния смисъл на думата. Този кюрдски земевладелец в Нехри (част от територията на днешния турски вилает Хакари) и религиозен лидер опитва да се възползва от неуспешната за Османска Турция война с Русия през 1877-1878. Той вижда разгрома на османотурците и освобождението на България. През 1880 неговата етническа армия освобождава северозападните територии на управляваната от династията Каджар персийска държава, където преобладава кюрдското население. В кореспонденция с местен християнски емисар той пише: “Кюрдската нация, състояща се от повече от 500 000 семейства, е отделен народ. Религията им е различна и техните закони и обичаи са различни ... Освен това ние сме една нация. Искаме нашите дела да бъдат в нашите ръце, така че в наказанието на нашите поробители да бъдем силни и независими и да имаме привилегии като другите нации ... Това е нашата цел ... В противен случай, целият Кюрдистан ще поеме нещата в свои ръце. Той не може да се примири с тези постоянни зли дела и с потисничеството, от което страда от ръцете на персийското и османско правителство.“[17]

Интересното в случая е, че средновековният период очертава две от значимите характеристики на кюрдския национализъм, които тепърва ще бъдат двигатели на борбите на този етнос за създаване на собствена държава. На първо място се изтъква териториалният генезис на националната кауза. Кюрдите „запечатват“ в своето съзнание земите, които считат, че им принадлежат от хилядолетия. Става въпрос за планинските райони на днешна Югоизточна Турция и Северозападен Ирак. Там векове наред процъфтавят феодални земеделски стопанства, притежавани от кюрдската аристокрация. Виждането за земята е най-притегателната сила и най-силния инструмент на кюрдския иредентизъм. Останалите класически компоненти на нацията, често очертани от различни съвременни теоретици-нациолози, като етнос, език, религия, раса и други, остават на заден план. В тази връзка е напълно коректна тезата на авторитетния холандския антрополог Мартин ван Брюйнесен за кюрдската нация, а именно че „етническата принадлежност е един от белезите, но далеч не е водещ.“[18] Самите кюрди са наясно, че са твърде различни помежду си.

Крайно неблагоприятна последица от доминирането на териториалния компонент на кюрдския национализъм е, че конкретно възприетата за Родина земя не улеснява, а силно затруднява национално- и държавообразуващия процес. За кюрдска етническа територия могат да претендират части от Югоизточна Турция и Северозападен Ирак, които формират вътрешноконтинентална зона. На това мнение са редица изследователи, чието мнение влияе силно върху оценките на международните институции, които чертаят различни карти на официалните граници на независим Кюрдистан на Севърската мирна конференция през 1920. Те са описани по следния начин през 1919 в „Меморандума на претенциите на кюрдския народ“, съставен от ръководителя на кюрдската делегация Шериф паша: „...на север от Зифан (понастоящем в провинция Карс в Турция, на кавказката граница), продължават на запад до Ерзурум, Ерзинджан, Кемах, Арапгир, Бесни, Деврек. На юг те следват линията Харан, планините Синджар, Тел Афар, Ербил, Сюлеймание, Акк-ел-ман, Сине, на изток Равандиз, Башкале, Везиркале т.е. границата на Персия до планината Арарат.“[19] Макар устно да не е споменато, вижда се, че в картографския документ присъстват и територии, включващи части от днешна Североизточна Сирия. Става въпрос за много тясна ивица по днешната турско-сирийска граница, достигаща до Африн и в много голяма степен, днешната провинция Хасаке. С други думи, според кюрдите, още в началото на ХХ век в Сирия е имало кюрдски етнически територии.

Други източници обаче дават различна информация. Не са малко документите, които показват единствено районите в Джазира (територията, където се събират турската-сирийската и иракската граница) и Африн за кюрдски етнически земи.  Известната комисия Кинг-Крейн дава коренно различна представа за кюрдските земи. През 1919 американските мисионери в Близкия Изток съставят карта, на която Кюрдистан е изцяло върху сегашната територия на Ирак. В Сирия, Турция и Иран няма компактно кюрдско население. Единствено населението в Ирак е мнозинство, паралелно с това на арабите, тюркмените, християните, арменците, черкезите и другите етноконфесионални групи. В доклада, изготвен за американския президент Уидроу Уилсън, се казва, че „някаква автономия може да бъде предоставена на кюрдите под строго колониално управление. Това ще бъде мярка да ги подготви за независимо управление или федерация със съседите им в рамките на по-голям, самоуправляващ се съюз. Пълна сигурност трябва да бъде гарантирана на сирийските, несторианските и калданийските християни, които живеят на тези територии.“[20] Неудобното положение е, че едни и същи територии се възприемат като кюрдски от кюрдските националисти, като арменски – от арменските националисти, като турски – от турските националисти и като част от Велика Сирия – от арабските националисти.[21]   

Отделен въпрос е, дали тамошните кюрди са резултат от първична или вторична емиграция. Тази тема остава обект на големи спорове между сирийските кюрди и официалните власти в Дамаск, прераснали в политически разпри, придружени с много насилие.     

Заключение

Историята показва, че общности, които страдат от силен вътрешен естествен изолационизъм, а именно силно начупен релеф и/или липса на достъп до големи водоеми (морета или океани) винаги са изоставали в своето социално, икономическо, а оттам и политическо, развитие. Естествените бариери улесняват противопоставянето на външните за общността заплахи, но в същото време забавят нормалната динамика на установяване на оперативни вътрешногрупови връзки. Без последните не може да се достигне до онова ниво на социална кохерентност, която в подходящ момент ще превърне общоността в нация. Подобни тези са валидни особено за периода на Късното Средновековие, когато не съществуват модерни транспортни и комуникационни технологии, лесно преодоляващи затормозяващите бариери.    

Прекрасен пример в това отношение е историята на кюрдското племе хамауанд, което през ХIX век живее в планинските райони на Северен Ирак. Поради факта, че си изкарвало прехраната с нападения и грабежи на преминаващите през неговата територия пътници, местните власти го депортират чак в либийските територии на Османската империя. Кюрдите обаче не остават там завинаги. След седем години племето се връща на същата територия, която възприема като своя родина. Това става въпреки трудностите, на които е подложено по време на придвижването си през отделните страни в Близкия Изток. Стара поговорка казва, че „кюрдите имат потенциала да изтърпят 1000 мъки, да изплачат 1000 сълзи, да вдигнат 1000 бунта и да притежават 1000 надежди.“[22]  

На второ място, изкристализират основните регионални субекти, държави - конкуренти в Близкия Изток в процеса на създаване на кюрдска национална държава. Става въпрос за трите империи – персийската, арабомюсюлманската и османско-турската. Именно те филтрират и профилират естеството на кюрдския национализъм. На практика, те постоянно излъчват импулси на маргинализация на една общност, стремяща се да завърши своя собствен националнообразуващ процес. По този начин трите антагонистични на кюрдската държава субекта се превръщат в нейни вековни потисници. Големият проблем е, че въпросните три етатистки субекта припознават като своя същата територия, или поне част от нея. Битката е най-вече за територията. Поради това обстоятелство, национализмът, като идеология, необходима за стимулирането на по-висшата форма на политическия процес, а именно държавообразуващия синтез, при трите лидиращи в региона етноса – персийският (дисперсиран в ирански), арабският (получил двойнствена форма – иракски и сирийски) и османо-турският е много сходен с този на кюрдите. Територията формира форсмажорния политически фундамент на националния идеал и на четирите етноса. По силата на средновековните правила обаче побеждава този, които успява най-бързо и най-ефективно да изгради собствен държавен механизъм.   

      

Бележки:                                         

 

[1] Driver, G., The Name Kurd and its Philological Connexions, Journal of Royal Asiatic Society, Volume 55, Issue 3, July 1923, pp. 393 – 403, https://www.cambridge.org/core/journals/journal-of-the-royal-asiatic-society/article/name-kurd-and-its-philological-connexions/2B082E676ADF5F4ACEE0351F9F30660E,  публикувано online 15.03.2011.

[2] Колектив, „Ерата на царете-богове“. Издателство „Абагар“. София. 1994 г. стр. 35.

[3] Encyclopeadia Iranica, Media, http://www.iranicaonline.org/articles/media, 27.01.2019

[4] Киаксар е най-могъщият мидийски цар. Според Херодот той управлява Мидия от 625 до 585 пр. Хр. За повече информация виж Bengio, O., Kurdish Awaikening: Nation Building in Fragmented Homeland, University of Texas Press, p. 87, https://books.google.bg/books?id=caCDBAAAQBAJ&pg=PA87&redir_esc=y#v=onepage&q&f=false, 16.01.2019.

[5] Minorskii, V., F., Revue de L’Histoire des Religions, tome XCVII, No. 1, Janvier 1928, pp. 90–105.,

[6] Asatrian, G., Prolegomena to the study of the Kurds. Iran and the Caucasus, Academic Researcher, 2009, 13, 1-58., http://ia600505.us.archive.org/14/items/ProlegomenaToTheStudyOfTheKurds/Asatrian_kurds.pdf

[7] Самият Мадиг е описан като персийски цар в един от водещите биографични източници за сасанида Яздегирд I. За повече информация виж: The Kârnâmag î Ardashîr î Babagân, Книга за действията на Яздегирд, син на Бабак, http://www.avesta.org/pahlavi/karname.htm, 16.01.2019. 

 

[8] Martin van Bruinessen, „The Ethnic Identity of the Kurds“, Ethnic Groups in the Republic of Turkey,  http://www.let.uu.nl/~martin.vanbruinessen/personal/publications/Bruinessen_Ethnic_identity_Kurds.pdf, 16.01.2019.

[9] Ал Атир, И. Камил фи тарих, Цялостни исторически иследвания, Т. 10, Кайро, Дар ат тауфикия лил тибаа, с. 146 – 169.

[10] Encyclopaedia Iranica, DIMDIM, http://www.iranicaonline.org/articles/dimdim, 23.01.2019.

[11] Rusell-Johnson, The Cultural Situation of the Kurds, Parliamentary Assembly, Doc. 11006, http://assembly.coe.int/nw/xml/XRef/X2H-Xref-ViewHTML.asp?FileID=11316&lang=en, 7.7.2006. 

[12] Newman, A., Savafid Iran: Rebirth of Persian Empire, I.B.Tarus, p. 1-220. ISBN 9780857716613.

[13] Рандъл, Д., Умма фи шикак, Разделена нация, прев. Фади Хумуд, Дар ал нахар лил нашър, Бейрут, сс. 13-20.  

[14] Пак там.

[15] Ozoglu, H., Kurdish Notables and the Ottoman State: Evolving Identities, Competing Loyalties and Shifting Boundaries. February 2004. ISBN 978-0-7914-5993-5. p 95.

[16] Olson, R., The Emergence of Kurdish Nationalism and the Sheikh Said rebellion, 1880-1925, Univ. of Texas Press, pp. 2 – 9.

[17] Jwaideh, W., The Kurdish National Movement: Its Origins and Development, Syracuse Univ. Press, 2006, p 77. 

[18] Bruinessen, M., The Origins and Development of Ṣūfī Orders (Tarekat) in Southeast Asia, 1994, p. 5-26.

[19] Serif Pasha, Memorandum on the Claims of the Kurd people, https://www.scribd.com/document/312808326/Memorandum-on-the-Claims-of-the-Kurd-People-1919, 27.01.2019.

[20] The King-Crane Commission report, Thinglink, https://www.thinglink.com/scene/622809257200320513?buttonSource=viewLimits, 28.01.2019.  

[21] Буладиян, И., Ал акрад фи хокба ал хилафа ал абасия фи карнеин 10 – 11, Кюрдите по време на Абасидския халифат 10-11 век, превод на арабски на Александър Кашашян, Дамаск, дар ал уатания ал джадида, 2009, с. 31-34.

[22] Adamson, D., The Kurdish War, London, 1964, p. 47.

 

*Преподавател във ВСУ „Черноризец Храбър”

Поръчай онлайн бр.3 2024