Макар и разглеждани, често пъти демагогски, като приятелски, отношенията между София и Скопие никога не са били толкова комплицирани, както днес.
Голямата разлика с миналото е, че докато властта в Република Северна Македония винаги умело е използвала антибългарската карта, управляващите в България се събуждат от дълъг летаргичен сън и сякаш за първи път констатират колко подходящи моменти са пропуснати, за да се решат поне част от натрупваните с години проблеми.
Пред прага на започването на преговори за членството на Северна Македония в ЕС, у нас беше преценено, че това е последния рубеж, където страната ни може да спре македонизма в неговия извратен вид, за който се смята, че черпи сили от историческите фалшификации. Правотата на подобен извод е дискусионна, защото при всички случаи последният рубеж е непосредствено преди приемането на Северна Македония за член на ЕС, докато започването на преговорния процес за присъединяване би позволило въпросите да се решават крачка по крачка, а не наведнъж, като в същото време се запазва възможността за българско вето при неспазване на договора за добросъседство от страна на Скопие.
Заравянето в историята и желанието бързо да се решат свързаните с нея въпроси обаче изкриви фокуса и при всички случаи разбалансира българския подход, защото кражбата на история е само един от похватите за утвърждаване на македонизма. Тази практика винаги е била съчетана с убийства, репресии и други нарушения на основни човешки права. Всъщност, именно даването на гласност на този тип извращения би бил силния и разбираем ход на българската дипломация от нашите европейски партньори. Непознаването на процесите след 1944 обаче доведе до едностранчивия български подход към Северна Македония. Проблемът при него е не толкова, че целите не са формулирани ясно, а по-скоро се създава усещането, че не се знае как те да бъдат постигнати. Защото станалото в земите покрай Вардар е последица, причинена от действието на съвсем други, до голяма степен външнополитически фактори. Без да се ограничи влиянието им с модерни политически средства е наивно е да се очаква последицата сама да се пребори с причината. Защото, ако можеше да го направи, нямаше и да допусне да се случи.
България започна да се интересува от процесите на територията на днешната Северна Македония едва след демократичните промени в Източна Европа в края на 80-те години на ХХ век. Преди това желязната хватка на Съветите не позволяваше да се руши социалистическата солидарност, чиято цена в двустранните българо-югославски отношение бе жертването на историческата истина за Македония. Всъщност единственият регистриран факт на открита съпротива на България срещу антибългарски извращения, намерили почва в СССР, е през ноември 1967, когато проф. Войн Божинов, зам.-директор на Института по история при БАН, пише своята справка „Неправилни научни концепции по македонския въпрос в трудове и публикации на някои съветски историци“. Тогава зад анализа застава ръководството на БАН и материалът, заедно с други актуални разработки, посветени на Македония, е отпечатан в специално издание под общото заглавие „Македонският въпрос“. Този българският „бунт“ изпреварва с няколко месеца разгара на Пражката пролет и показва огромния заряд за геополитическа промяна, съдържащ се в спора за Македония.
В желанието си да откъсне Скопие от влиянието на Белград и Москва, България принципно започна да подкрепя неговата евроатлантическа интеграция, като през същия период полагаше усилия да бъдат разрешени част от проблемите, породени от налагането на агресивни денационализаторски идеологии и практики, които след 1934 и особено след 1944 са съчетани с комунистическата доктрина. Очевидно е, че целта на тази политика е да не се допусне приемането в ЕС на държава, създадена на антибългарска основа и по този начин да се възпрепятства легитимирането на лъжи и фалшификации на факти и документи, свързани с нашето културно-историческо наследство. Подобен подход бе оправдан, защото Македония е в сърцевината на българския геополитически код, поради което България се нуждае от формулиране на собствени трайни и ясни позиции по отношение на Северна Македония.
В същото време обаче София не може да се измъкне от характерната за изминалите 30 години непоследователност на българската държавна политика към днешната Северна Македония. Това ясно личи и от двата последни официални български документа, които определят актуалното българско отношение към Скопие: Рамкова позиция относно разширяване на ЕС и процеса на стабилизиране и асоцииране: Република Северна Македония и Албания (09.10.2019) и Разяснителен меморандум относно отношенията на Република България с Република Северна Македония в контекста на разширяването на ЕС и на процеса на асоцииране и стабилизиране (разпространен на 16.09.2020).
Характерно за тези два документа е, че докато първият е приет с решение на Министерския съвет, при втория няма яснота нито кой е неговия създател, нито коя институция го е одобрила. Непоследователността личи във факта, че в разяснителния меморандум се застъпват тези по въпроси, които през предходния период или не са били повдигани от българска страна, или вече са разрешени, поради което не е ясно чии интереси обслужва тяхното реактивиране. Като такива можем да посочим поставянето отново на въпроса за името на държавата, разбирането за наличие на сегашни скопски претенции за някакво „македонско“ малцинство у нас, ненапълно изяснената ни позиция по въпроса за официалния език на Северна Македония и др.
Сред големите слабости на двата документа е, че в тях никъде не се споменава понятието „македонизъм“ и неговата връзка със сръбската експанзионистична доктрина, а след това политиката на Коминтерна. Не се отделя внимание върху направените конкретни фалшификации на документи през изминалия период и върху необходимостта от декомунизация и правото на достъп на младите хора до обективна и нецензурирана информация. Не са разгледани състоянието на правата на човека, свободата в медиите, репресиите и маргинализацията на лицата с българско самосъзнание в Северна Македония и други актуални теми, които могат да бъдат носител на конкретни послания пред нашите незапознати с фактите международни партньори.
Посочените по-горе въпроси не са повдигани от България след 1944. Освен че страната ни не е представила достатъчно ясно позицията си пред общественото мнение зад граница и не е подсигурила подкрепата на приятелски фактори, двата документа с разгледаните слабости са написани на един неотчитащ тези условия език, който - като стил и използвани категории - е непонятен за голяма част от съвременните европейски политици, дипломати, журналисти и изследователи. Това предполага затруднения при постигането на поставените от българското правителство не толкова ясни цели.
Допусканите от България съществени фактологични грешки
В затъпените през последната година от България позиции е осветлена само част от фактологията. Налице са съществени пропуски, поради което са направени погрешни изводи, които рефлектират отрицателно върху бъдещето на българските национални интереси. Така например, в рамковата позиция, която е правителствен документ, се говори за „периода от общата ни история до 1944“. Въз основа на този текст представители на българското правителство заявиха, че общата ни история със Северна Македония е до 1944, а след това „всеки си е тръгнал по пътя“. По този начин показахме, че периодът след това не ни интересува, с което сами се лишихме от важни съвременни външнополитически инструменти. Така българската външна политика се опита да оформи сделката „минало срещу настояще“ – не си даваме миналото, но го споделяме, а за настоящето не ви се бъркаме. Този подход обаче съвсем не е нов. Той е характерен за епохата на Тодор Живков и е разработен в началото на 60-те години на ХХ век в опит да задоволи всички страни в спора, включително и СССР.
Подобен подход днес показва, че България не си е извадила поука от грешките в миналото. С поставянето на такава времева граница на общата ни история се оставят извън нея десетките хиляди избити и стотиците хиляди репресирани като българи във Вардарска Македония след 1944. Очевидно е, че при разработването на съвременната българска позиция, нейните творци не са проявили интерес към резултатите от само частичното разсекретяването на досиетата на югославската УДБА, от което се установява, че тези лица са преследвани именно като българи, най-вече последователи на Иван Михайлов - последният лидер на създадената през 1893 ВМРО.
Проява на огромна слабост е, че не са взети предвид възникналите редица нелегални организации във Вардарска Македония от 1944 до 1990, в чиито документи се признава българския характер на населението със славянски произход в региона. След 1991 възникнаха и редица легални организации на македонски българи, някои от които днес са регистрирани като юридически лица.
Поради същия ограничен подход не е отчетена огромната дейност в емиграция на Иван Михайлов и Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, които продължиха борбата за защита на българщината след 1944, включително като вносители на няколко меморандума в ООН с информация за антибългарските процеси, в т.ч. и насилственото изграждане на „македонско“ съзнание и „македонски“ език. Техният печатен орган в-к „Македонска трибуна“ се издава на книжовен български език по правописа от преди 1945.
Фактологичните пропуски от страна на България неминуемо водят и до сериозни слабости при формулирането на конкретни искания към правителството на Северна Македония. Като такива могат да се посочат пропуските да се изисква възстановяване на всички заличени от югославските и северномакедонските власти надписи на български език върху исторически паметници на територията на държавата (църкви, училища, надгробни паметници и др.) или да се изисква да се удостовери факта, че една голяма част от репресираните след 1944 граждани на днешната Северна Македония са преследвани заради тяхното българско самосъзнание, видно от протоколите и решенията на съдебните процеси или от досиета, съставени от УДБА и други югославски репресивни органи. Пак в същия дух не е поискано от правителството в Скопие да задейства процес за предоставяне на граждански и политически права на тази част от гражданите на Северна Македония, които въпреки репресиите и държавно спонсорираната тотална антибългарска пропаганда, продължават да съхраняват българското си самосъзнание.
Българите в актуалната етнополитическа ситуация в Северна Македония
Възприетата от българското правителство концепция за „периода от общата ни история до 1944“ е причина извършената след 1944 етническа трансформация на българския дял от населението на Северна Македония да се разглежда като твърдо установен естествен и необратим факт. Въпреки че при създаването на Народна република Македония в рамките на ФНР Югославия формално се декларира някаква приемственост с идеалите от епохата на Илинденското въстание (добавката в името „Преображенско“ и тогава, и днес не се използва в Скопие), на практика една голяма част от останалите живи илинденски дейци се подложени на преследване, физически репресии и дори убийства. Това ясно личи от едно писмо от 1955 на София Татарчева, съпруга на Христо Татарчев – основател и първи председател на ЦК на ВМОРО през 1893. В него тя пише: „днес, когато родината ни Македония страда от режими, много по-тежки от когато и да било в миналото, покойният д-р Христо Татарчев и аз бяхме в Ресен, Македония под Белградско робство - след 1944 година, след като тая част на отечеството ни наново бе включена в Югославия. Ние непосредствено видяхме какви жестокости се вършеха над нашия народ, как той е подложен на унищожаване под голямата лъжа, че съществувала уж македонска република в Югославия. И първият представител на Вътрешната македонска революционна организация, д-р Христо Татарчев, ведно с мене, болен и на старини трябваше да бяга от родния си град Ресен, от днешна поробена Македония, за да се спасява от новите поробители“.
Погрешният извод, залегнал в съвременния български подход към Северна Македония показва дълбоко непознаване на следвоенните реалности и най-вече на същността и посоката на протичащия там етноформиращ процес. Фактите показват, че той не само не е „естествен”, но не е и еднопосочен, а социалната му основа невинаги се опира на левите идеи. Показателен пример в това отношение е съдбата на д-р Константин Терзиев. Първоначално той е член на ВМРО, но осъзнавайки безперспективността на ситуацията след Първата световна война, започва да търси компромиси, възприема лансираните от Сърбия федералистки убеждения, които са предтеча на съвременния македонизъм, а преди началото на Втората световна война преминава официално на сръбска служба. Големият обрат настъпва през 1941, когато попада в Хърватия. Като югославски служител той е в немилост и това го подтиква да моли за съдействие намиращия се в Загреб Иван Михайлов, срещу когото се е борил като федералист. Д-р Терзиев никога не забравя този човешки жест и през 1945, въпреки че комунистическата партия е на власт в Югославия и той може да има блестяща кариера, се противопоставя на македонизма. Заедно със свои съмишленици създава Демократичния фронт ,,Илинден 1903“, който се бори за отделянето на Македония от Титова Югославия. Дейността му е разкрита, а д-р Терзиев е арестуван. По време на съдебния процес заявява, че е българин, след което е вкаран в скопския затвор „Идризово“, където е разстрелян.
Този пример ясно показва, че възприемането на новото „македонско“ съзнание невинаги следва линията на най-малката съпротива. Тук е важно да се има предвид, че след 1944 ново самосъзнание не се изгражда сред всички етнически групи, населяващи територията на днешната Северна Македония. Само българите са подложени на процес на етническа трансформация, докато останалите запазват своите стари характеристики. Този факт по категоричен начин доказва употребата на целенасочено политическо въздействие за протичането на подобен процес.
На базата на анализи на политическата действителност в Титова Югославия, чужди изследователи стигат до заключение, че антибългарска кампания винаги ще се провежда на територията на днешната Северна Македония, докато там все още има българско самосъзнание и продължава политическата доминация на факторите, създали македонизма.
В резултат на тези процеси, днес сред представителите на едни и същи родове в РС Македония, дори и в едни и същи семейства, има лица с българско и с македонско самосъзнание. Това, което е характерно за двете групи е, че имат еднакви културни традиции, пеят едни и същи народни песни, играят едни и същи народни танци. Между тях няма никакви етнокултурни различия, няма нищо специфично, което да ги обособява едни от други. По средата между тези две „крайности“ се намира групата на гражданите с многопластово самосъзнание, в т.ч. и двойнствено. Едни и същи лица пред обществото се изявяват с тяхното регионално съзнание, като македонци, но в семейна среда или пред българи от България се декларират като българи.
Независимо че процесът на етническа трансформация е протичал в посоката от българи към македонци, не са редки случаите, основно през 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, когато граждани на Северна Македония с македонско самосъзнание, след обективно запознаване с историческите факти, започват да застъпват български позиции и дори стават активисти на български организации. В наши дни на територията на Северна Македония също има няколко такива групи, формирали се по сходен модел. Всичко това показва, че можем да говорим за процес, но не и за еднократен и еднопосочен акт на етническа трансформация на територията на днешната Северна Македония. Този процес протича при определени политически условия, като при тяхната промяна може да се допусне и появата на по-благоприятни възможности за съхраняване и популяризиране на фактите, характерни за периода преди установяването на комунистическия режим в Северна Македония.
Въпросът за официалния език в Скопие
Тук ситуацията е още по-сложна, отколкото изграждането на ново „македонско“ самосъзнание. До известна степен, българските държавници след 1990 също имат своя „принос“ за поддържането на политическото напрежение. Защото, въпреки че езиците не са обект на международно признаване, тъй като са променлива категория, която често пъти е силно обременена политически, наши политици по странен начин периодично артикулират думи като „признаване“ или „непризнаване“ по отношение на официалния език на Скопие. А всъщност доколкото има такъв въпрос, той е уреден в съвместната декларация на премиерите на България и Македония през 1999, където бе възприета формулата „официалните езици на двете държави - на български език, съгласно българската конституция, и на македонски, съгласно конституцията на Република Македония“.
България не е ревизирала своята позиция, още повече, че проблемът е преди всичко лингвистичен и за решаването му думата имат езиковедите, но при моделирането на сегашната криза в двустранните отношения, контролираните медии в Скопие се опитаха да възобновят „спора“. Тъй като в Северна Македония, поради липса на критична маса в обществото, реален дебат няма, въпросът умело се пренесе у нас. Така вместо проблемите да бъдат решавани, те се увеличават, а това не е в наш интерес.
В търсенето на модерно и взаимно приемливо решение, някои среди у нас за пореден път призоваха да се признае т.н. македонски език, тъй като той бил нова реалност. Ако това е вид пробойна в нашата стратегия към Македония, тя също се дължи на вече изяснената концептуална грешка, че в българската позиция акцентът е поставен основно върху дефинираното от нас самите общо минало до 1944. Допускането на някакъв естествен етноформиращ процес след това, съвсем логично води и до разбирането за естествено развитие на езика
Разбира се, че езикови процеси протичат и днес, но ако направим съпоставителен анализ, като се дистанцираме от правописа, между българския език през Възраждането и съвременния книжовен български и между българските възрожденски текстове от Македония и днешната скопска писмена норма, няма как да не констатираме, че в структурно, а не в лексикално отношение, последната е много по-малко променена. Този резултат е напълно логичен, защото при кодификацията на Скопската писмена норма чрез деконструкция на българския книжовен език, има завръщане и към скопско-велешката диалектна основа.
Подобни констатации не могат да послужат за отричане на съвремието, но са обективна основа, която да възпрепятства едностранчивия и пристрастно политизиран анализ. Факт е, че в модерните международни отношения няма особено значение становището на българската наука за същността на официалния език в Скопие. Поради тази причина повечето политици намират за безспорно правото на смятащите се днес за етнически македонци да наричат езика си македонски, а властта в Скопие да го кодифицира. Но в същото време България трябва да обърне внимание върху факта, че съхранилите българското си самосъзнание граждани на Северна Македония продължават да разглеждат същият този език като български диалект и да го наричат с това име. А оттук следва, че ако това е проблем, има и друг, също толкова сериозен - никой няма право със задна дата да отрича правото на починали хора да са се самоопределяли като българи и да са назовавали езика си български. На прага на ЕС би било съвременен културен геноцид ако на живи хора се отнеме правото да наричат езика си български.
С особено внимание трябва да се изследва феноменът един и същи говорим език да бъде наричан с две имена, като този факт намери своето научно обяснение. Тук трябва да се използва частично и чуждият опит, като например единението на двете книжовни гега и тоска норми на албанския език през 1972 или езиковите отношения между Румъния и Молдова във връзка с употребата на понятията румънски и молдовски език. Не направим ли това, ще се сблъскаме с парадокса да твърдим, че българи в Северна Македония говорят македонски, а в същото време те да продължават да смятат езика си за български.
Принципи при формулирането на съвременната политика на България към Северна Македония
България трябва да отчита факта, че независимо от процеса на етническа трансформация, днес около 2/3 от северномакедонското население е с български произход, т.е. негови възходящи са били регистрирани като българи съгласно нашето законодателство и в това си качество са получили българско поданство до 1944. Поради тази причина трябва да се провежда такава политика, която да съхранява и изгражда нови мостове за връзка с населението в Северна Македония, а не да дълбае пропасти и да отчуждава гражданите на двете държави.
Във философията на такава политика трябва да залегнат няколко основни принципа, първият от които е, че правото на етническо самоопределение на отделната личност е основно и неотменимо. В търсенето на рационалния подход, България трябва да отстоява идеята, че лицата, изявяващи се днес като българи в Северна Македония, не представляват национално малцинство, а са по-скоро социокултурна група, която има еднакви етнокултурни характеристики с лицата, деклариращи се като македонци. Единственото различие е, че първите, въпреки репресиите и пропагандата на комунистическия и посткомунистическия режим, продължават да съхраняват българското си самосъзнание. Оттук следва, че днес проявата на българско самосъзнание в Северна Македония не фрагментира допълнително обществото по етнически принцип, а по-скоро е с приносен елемент към стабилността на държавата и нейния плурализъм.
Подобен подход е изключително важен, защото би позволил на лицата, изявяващи се като българи, без да бъдат обявени за национално малцинство, да получат пропорционална застъпеност в държавната и общинска администрация на Северна Македония. Това може да бъде един от работещите инструменти за предотвратяване на по-нататъшната им маргинализация. При провеждането на тази политика българската държава трябва да заяви твърдата си подкрепа и защита на лицата, изявяващи се днес като българи. Освен това, в хода на подобряването на двустранните отношения, завинаги трябва да се пресекат такива порочни практики като конфискуването на български книги и други източници на явна информация по време на граничния контрол.
Успоредно с това, от общоевропейско значение се оформя необходимостта от декомунизация и деидеологизация на обществото в Северна Македония, като това трябва да стане задължително условие за приемането на страната в ЕС. Важна роля в този процес ще играе отстраняването от службите за сигурност и държавните медии в Северна Македония на лицата, провеждали политиката на Белград и Коминтерна на репресии, конфронтация и фалшификация на обективните факти. Бъдещото им оставане в тези структури ще бъде реална заплаха за стабилността и сигурността на НАТО и ЕС.
Предложения за съвременна политика на България към Северна Македония
Друга характерна слабост на досегашната българска политика към Северна Македония е, че не са разработени предложения за развитието на нови взаимодействия с цел преодоляване на стари зависимости. Търсенето на европейска и международна подкрепа за съвместни геополитически проекти за трайно ограничаване на влиянието на факторите, довели до възникването на днешните проблеми в Северна Македония и Западните Балкани трябва да бъде български външнополитически приоритет.
Като основна се очертава необходимостта от общи инфраструктурни проекти с цел даване на нова посока на развитие на сътрудничеството в Централните Балкани. С нищо не може да се оправдае 25-годишното забавяне на строителството на Коридор № 8. Освен това от българска страна са занемарени и някои регионални проекти. Така например, в Северна Македония вече 20 години е построен път и ГКПП „Клепало“, който трябва да свърже района на северномакедонския град Берово в със Струмяни, в България, но от наша страна работите за пореден път са спрени, което е още едно потвърждение за собствената ни непоследователност.
Икономическото сътрудничество между Скопие и София наистина е проблематично. Факт е, че през изминалия период български инвеститори трудно са допускани до приватизацията на структуроопределящи предприятия, а пред вече направените български инвестиции постоянно са създавани различни пречки. Преодоляването на този проблем също е важна задача пред българската политика към Северна Македония. Това трябва да бъде и едно от основните ни послания към нашите чуждестранни партньори при аргументиране на сегашния подход. В помощ на българските инвеститори и за даване на нов тласък за развитие на двустранните отношения е необходимо поддържане за нуждите на българския бизнес на база данни за завършилите в България специалисти от Северна Македония. Насърчаване на тяхното назначаване в северномакедонски фирми с български инвестиции е ключов фактор за успеха на подобна политика.
Спешно трябва да се разработят и проекти за създаване на траен икономически интерес към сътрудничество между двете държави. Отдавна са изоставени предложените още в началото на 90-те години на ХХ век идеи за предоставяне на Северна Македония на свободни зони в пристанища на Черно море и река Дунав и свободен транспортен коридор към тях. И двете страни ще имат огромна изгоди от реализирането на подобни планове. В тази насока изключително важна роля биха играли бъдещи общи енергийни проекти с двустранна и регионална значимост. И тук обаче страната ни е проиграла изключителни шансове, напр. проваленото изграждане на петролопровода АМБО, за който бе изготвено предпроектно проучване и дори бе подсигурено основното финансиране.
Трансграничното сътрудничество трябва да бъде насърчавано на всички нива, в т.ч. и разработването на съвместни проекти, финансирани с европейски средства. Особено сериозно внимание следва да се обърне на изоставането в информационното сътрудничество със Скопие. В Северна Македония липсват каквито и да било български печатни и електронни медии. През годините македонски граждани са поемали инициативи за създаване на българска телевизия, български всекидневник и българско радио, но тези проекти не срещнаха разбиране от страна на българската държава, а някои дори бяха саботирани. Дори и северномакедонският президент Стево Пендаровски с основание разкритикува България, че в неговата страна, на фона на редица сръбски медии, няма нито една българска. При тези условия няма реална възможност посланията, идващи от България, да достигнат директно до широката северномакедонска общественост, а винаги биват цензурирани и интерпретирани от контролираните отвън местни медии.
Освен чрез медиите, в които може да се създават и общи продукти, културното сътрудничество може да се развива и чрез насърчаване на определени дейности, към които обществеността и в двете държави има определен интерес. В документалистиката например, може да се задълбочи съществуващата практика на съвместни издания на архивни документ за историята на географската област Македония, при запазване на оригиналния език на източниците. По този начин част от натрупаните затруднения ще бъдат преодолени без да има необходимост от политически решения. Освен това България може и самостоятелно да увеличи дигитализацията на архивите на дейци на македонското освободително движение или на документи за събития, свързани с географската област Македония, да ги превежда на чужди езици и да ги популяризира чрез качването им на специализирани сайтове със свободен достъп.
Не на последно място, трябва да се промени досегашната административна практика в България при установяването, възстановяването и придобиването на българско гражданство от лица от български произход от Северна Македония. Подобна политика не трябва да бъде самоцел, а инструмент за постигане на важни стратегически цели, особено като се има предвид, че към настоящия момент около 80 хиляди северномакедонски граждани са придобили българско гражданство на базата на деклариран пред съответните държавни институции български произход. При отказите за предоставяне на българско гражданство на такива лица трябва да се премахне несъстоятелния мотив „липса на доказателства за безспорен български произход“, тъй като по този начин българската държава отблъсква македонските българи и затвърждава впечатлението за непоследователна политика.
Намиране на съюзници
Друга сериозна българска слабост е липсата на съюзници, които да подкрепят нашата позиция по отношение на наследените от близкото минало проблеми със Северна Македония. За разлика от практиката на Скопие да публикува огромен брой пропагандни материали на чужди езици и чрез стипендии и друг тип финансиране да привлича чуждестранни учени, София е твърде далече от такъв подход. Поради постоянните твърдения за липса на средства са затворени почти всички катедри по български език и българистика в чужбина, не се партнира с чужди учени, а издаването на научна литература на чужди езици, особено по македонския въпрос, е повече от символично.
Очевидна е необходимостта България да промени своя подход и в тази насока, за да може да постигне набелязаните цели. Трябва да започне издаването на съвременно оформени научни книги на чужди езици, в които обективно се изнасят фактите и проблемите. Трябва да се възстанови сътрудничеството с чужди учени, които разработват различни аспекти на въпроси от нашето минало и настояще. Особено важно е целевото отпускане на стипендии на изследователи, които да могат у нас да правят проучвания или специализации в областта на проблемни периоди от близкото и по-далечно минало.
Най-големият съюзник обаче могат да бъдат българите зад граница. Практиката в съвременните международни отношения все по-често използва принципите на дипломация чрез диаспората. Разработени са различни механизми за мобилизацията и, като при необходимост нейни представители могат да казват важните неща вместо нас. Затова не само, че трябва да се подкрепят съществуващите, но да се насърчи и създаването на нови организации на македонски българи, особено емигрантски. Те трябва да бъдат съществена част от едно бъдещо българско лоби зад граница.
С такъв подход можем да подпомогнем решаването на проблема с названието на официалния език на Северна Македония, особено като се имат предвид изказванията на някои чужди дипломати, че посочените от София в разяснителния меморандум въпроси не трябва да стават част от преговорната рамка с ЕС и, че трябва да се решават само двустранно. При тези условия нашето официално становище, изразено в рамковата позиция, че „езиковата норма, обявена за конституционен език в Република Северна Македония, е свързана с еволюцията на българския език и неговите наречия в някогашната югославска република след кодифицирането им след 1944“, трудно може да бъде пряко противопоставено на официалната теза на сегашното правителство в Скопие, че това е негов вътрешен въпрос.
Именно в духа на сътрудничество с българите зад граница, по въпроса за официалния език на Северна Македония трябва да се произнесат организации на местни българи, а в краен случай, при голям страх от репресии - емигрантски македонобългарски организации като МПО в САЩ и Канада. Примери за това има достатъчно. Например на 30-ия Конгрес на МПО, проведен на 2, 3 и 4 септември 1951 в Калъмбъс, е приета единодушно резолюция „До поробеното население в Македония“, в която се заявява: „До нас ежедневно достигат вашите стенания от непоносимия терор на поробителите на нашата мила Родина – титовите сърбокомунисти, фанатизираните гръцки бурандари и софийските слуги на Москва. Конгресът е твърдо убеден, че този тежък тормоз нито ще сломи борческия ви дух, нито пък ще убие във вас кристалното съзнание на корави македонски българи, колкото и да се желае то от скопските лакеи на Тито, които измислиха срамната теория за „македонска нация“ и „македонски“ език“. Декларации в такъв дух има през целия последвал период до края на 80-те години на ХХ век.
В по-общ план е необходимо България реално и трайно да обърне своя поглед към българите зад граница и техните организации. Крайно належащо е създаването на държавен фонд за работа с българските общности зад граница, в това число и с тези на македонските българи. В него не само организации на задгранични българи или техни изявени представители трябва да могат да кандидатстват за финансиране на проектни начала, но от него могат да се изплащат и финансови компенсации на лица, които са били преследвани заради българското си самосъзнание. Особено, когато това е ставало на фона на пасивността на българската държава. Конкретно, при българите от Северна Македония подобно преследване може да се удостоверява с копия от частично разсекретените досиета на УДБА или на наследилите я по-късно македонски тайни служби, където изрично е удостоверена пробългарската ориентация на преследваните.
Популяризирането на такива позиции има международна тежест, защото отразява мнението на граждани на Северна Македония или бежанци от нея. По този начин въпросът за официалния език в Скопие продължава да е вътрешен, но той е и интернационализиран, което развързва ръцете на българската дипломация. А България като майка на всички българи зад граница трябва да търси контакти със своите чеда и да ги подкрепи, когато искат съдействие за съхраняването на своята автентична идентичност.
Необходимост от нов подход от българска страна към наследените от миналото проблеми
При всички случаи България също трябва да даде пример за загърбване на миналото, като с официален акт се разграничи от провежданите у нас извращения по македонския „въпрос“ непосредствено след 1944, когато стотици македонски българи бяха репресирани, изпращани в концлагери, избивани и дори предавани на чужди държавни репресивни органи. Освен това, при обслужването на чужди интереси, бяха проведени две насилствени преброявания през 1946 и 1956, при които по-голямата част от населението в Пиринска Македония, по административен път и против волята, му е записано като „македонско“. Въпреки че тази антибългарска политика на БКП е частично преодоляна през 1963 и 1978, до втората половина на 80-те години бившата Държавна сигурност преследваше лицата, отстояващи българската кауза в Македония с мотива, че пречат на отношенията със социалистическа Югославия.
Тези престъпления от близкото минало също са част от нашата обща история и заради това трябва да бъдат преодолени чрез премерен и далновиден подход, в който посочването и защитата на българските национални интереси да бъде съчетано с разработването на механизми за постигането им. Липсата на инструментариум обрича на неуспех постигането на набелязаните цели. Само когато разбере това, България може да има разбиране и авторитет сред населението в Северна Македония и да разчита на успех.
*Институт за изследване на населението и човека на БАН
