Нито едно социално-културно явление, не може да има просто и еднозначно обяснение. Например, защо във Франция думата „геополитика” внезапно излезе извън лексикона на тесния кръг специалисти и се превърна в един от термините, които напоследък се използват с повод и без повод? Днес обозначават като „геополитика” всичко, което не се поддава на рационално обяснение.

Успехът на геополитиката във Франция обикновено се измерва с броя на книгите, атласите и списанията, лекционните курсове и семинарите, посветени на тази научна дисциплина. И в това отношение, този възход на геополитиката изглежда съвсем естествен.

Франция е четвъртата индустриална държава в света, тя е органично интегрирана във всички международни икономически потоци, член е на много европейски и световни структури, а французите, които традиционно са концентрирани върху собствените си проблеми и идеи и са убедени, че светът се върти около тях, гледат телевизия, пътуват, установяват все нови международни контакти и постепенно разбират, че Франция съвсем не е центъра на Вселената. Образователната система и издателският бизнес също се приспособяват към тази еволюция. Тоест, французите започват повече да се интересуват от географията (или по-скоро от географиите) на света: физическа, културна, религиозна, политическа... Нещо повече, днес френският елит е принуден да познава много по-добре външния свят, което пък е невъзможно без да има поне известна представа за геополитиката.

През 1989, след падането на желязната завеса, крахът на комунистическите режими в Източна Европа нагледно ни демонстрира отстъплението, или по-скоро метаморфозата на идеологията и връщането на политическата сцена на вечните геополитически фактори. Вероятно, хората никога няма да престанат да преоткриват за себе си очевидните факти. На пръв поглед изглежда, че в днешно време, всички би трябвало да са привърженици на светския рационализъм, да се грижат за правилното използване на наличните ресурси, да се освободят от омразата и склонността към насилие, характерни за „пещерния човек”. На практика обаче, всичко е по-различно: колкото повече намаляват разстоянията, благодарение на прогреса в сферите на транспорта и комуникациите, толкова повече хората се стремят да подчертаят индивидуалните си черти, толкова по-активно възраждат традиционните си „племенни” общности и толкова по-енергично се връщат към архаичното си минало. Дали геополитиката не ни дава ключа към разбирането на този постоянно възпроизвеждащ се хаос?

Но дали, освен тези причини, свързани с промените във френското общество, както и с отношенията му с външния свят, в края на ХХ и началото на ХХІ век не сме свидетели и на други явления, които могат да бъдат обяснени само с помощта на средствата на геополитиката – като например ролята и мястото на Франция в променящия се свят?

Ив Лакост и списание „Херодот”

Големият географ Ив Лакост и създаденото от него, през 1976, географско и геополитическо списание „Херодот” представляват единственото геополитическо течение във Франция, разполагащо ако не със собствена доктрина, поне със собствен метод за геополитически анализ. Така, според Геополитическия речник на Лакост (издаден през 1993): „Думата „геополитика” не е просто ново обозначаване на териториалните спорове, продължаващи вече дълги векове..., появата и широкото разпространение на този термин означава, че сравнително отскоро са започнали да действат множество нови фактори, способстващи за изострянето на съперничеството между различните власти за контрол над една или друга територия. Сега това съперничество се реализира в малко по-различни форми, отколкото преди, което е свързано, в частност, с нарасналата роля на обществото. Специфичните геополитически явления са свързани не с всяко съперничество между властовите структури по различни териториални въпроси, а – което е качествено нов фактор – само с онези негови форми, които намират широк отклик в средствата за масова информация и пораждат оживени дискусии в обществото, при условие, разбира се, че в конкретната страна има свобода на словото. Тоест, става дума за принципно нов феномен, оказващ съществено влияние върху международните отношения и осъществяване властовите функции на държавата в много страни по света”.

За да разберем, какво точно представлява геополитиката на Ив Лакост би трябвало да познаваме и жизнения му път. Той е роден в Мароко през 1929 и става свидетел, както на процеса на колонизация, така и на деколонизацията. Като човек с леви убеждения, Лакост наблюдава и изпитва върху себе си въздействието на противоречията, пораждани от якобинския модел на унификация на страната, който се сблъсква с проявите на местната специфика и желанието за съхраняване на собствената самобитност, която, специално в Мароко, се основава на многовековната история на управлението на Алауитската династия от Тафилалт. Първите трудове на Лакост са посветени на страните от Третия свят (например География на развиващите се държави, 1965). В същото време, размишленията му за военните аспекти на географията (една от книгите му се нарича „Географията, необходима за войната”, 1976) постепенно го превръщат от географ в геополитик: пространството, неговите компоненти (земя, вода), както и неговият релеф, са едновременно и благоприятни фактори, но и препятствия, при осъществяване на военните операции. В същото време, именно пространството е целта на тези операции. Ландшафтът не се нуждае от хората за да съществува, но хората не престават да се борят за правото да притежават една или друга територия. Всички сблъсъци между хората се развиват във времето и пространството.

Освен това, Ив Лакост силно се интересува от трудовете на редица слабо известни автори, чиито идеи биват игнорирани от официалната наука. До голяма степен, именно благодарение на списанието му „Херодот”, Франция преоткрива творчеството на Елизе Реклю. Друго „откритие” на Лакост е един от прочутите арабски историци Ибн Халдун (Тунис, 1332 – Кайро, 1406). В книгата си „Ибн Халдун: зараждането на историята на Третия свят” (1966), Ив Лакост посочва: „Творчеството на Ибн Халдун хвърля светлина върху един много важен етап от историята на страните, които днес смятаме за слаборазвити. Анализирайки икономическите, социални и политически условия в Северна Африка, през средновековния период, той формулира редица фундаментални научни проблеми”.

Списание „Херодот” прави много за осветяване истинската същност на германската геополитика (Ратцел, Хаусхофер) и освобождаването и от клеймото на „нацистка наука”. В тази връзка си струва да отбележим труда на Мишел Коренман „Когато Германия разсъждаваше за световните проблеми: величието и залезът на геополитиката” (1990).

Това внимание към неортодоксалните възгледи (доминиращата идеология в списанието на Лакост е либерализмът, като до края на 80-те там присъства и марксизмът) обуславя широкото разнообразие от теми, засегнати от публикациите в „Херодот”. Така, Ив Лакост нееднократно дискутира в него въпроса „Какво представлява нацията?”, който поражда изключителен интерес в средите не лявата интелигенция. За левите универсалисти, смятащи за свой дълг да се борят за формирането на „новия човек”, свободен от егоизма и отчуждението, нацията, пространствените корени и сакрализацията на националната територия изглеждат нещо архаично и дори реакционно (макар че тъкмо големият френски социалист Жан Жорес казва: „в малки дози интернационализмът те отдалечава от Родината, а в големи – те доближава до нея”). Но, в края на ХХ век, след краха на съветския комунистически режим, универсалистките си претенции започва да заявява либералният капитализъм, разглеждащ човек само като фактор за определяне стойността на продукцията и потенциален потребител на произвежданите стоки. Но нима нацията не е най-устойчивата реалност, включваща в себе си и отделните индивиди с тяхната традиция и култура?

Кръгът около списание „Херодот”

Благодарение на списание „Херодот”, геополитиката получава необходимата и интелектуална легитимност във Франция. Самото име на това периодично издание е израз на уважение към основателя на историята и географията – великият грък, съумял да преодолее предразсъдъците си и започнал да изучава нравите и миналото на „варварите”. Всеки брой на излизащото на три месеца списание е резултат на задълбочен колективен труд и включва досие, посветено на геополитическата проблематика на един или друг регион (например „Американското Средиземноморие”, „Проблеми на границите в Африка”, „Балканите и балканизацията”) или страна („Германските геополитици”, „Граничните райони на Русия”, „Сръбският въпрос”).

„Херодот” отделя специално внимание на противоречивите представи и стратегии, свързани с едно или друго пространство, играещо важна роля в световната политика. Като пример можем да посочим три морета, заобиколени от суша: евро-арабското Средиземноморие, разположено между Гибралтар и Суец; американското Средиземноморие – между Атлантика и Централноамериканския провлак и азиатското Средиземноморие – между Южен Китай, Индокитай, Индонезия и Филипините. Всъщност, всеки брой на „Херодот” се гради около три елемента:

-          Картите (както посочва самият Лакост, „картата е първична форма на осмисляне на пространството”), или, по-точно, съвкупността от карти с различен мащаб, илюстриращи различните характеристики (от релефа до разпределението на населението) които трябва, при правилното им разчитане, да ни дадат достатъчно пълна информация, позволяваща самостоятелно да бъдат направени правилните изводи.

-          Историята, или по-скоро историческите събития, защото Историята се прави от хората. Всяко пространство се формира и преобразува от хората, които преминават през него, завладяват го, живеят там, или пък го напускат. За да разберем ценността на дадено пространство за конкретни хора, трябва да сме наясно с всичко, което се е случвало в миналото с тези хора и в това пространство: набези, разпространение на различни религии, влияние на империи, национално строителство... Историята има огромно значение, тъй като е източник на геополитическите представи, които – в процеса на кристализацията си – свързват територията с нейното минало. Така например, множеството конфликти между отделните групи хора са породени от това, че всяка от тях смята, че тъкмо тя първа се е заселила на конкретната територия (евреите и арабите в Палестина, чернокожите и белите в Южна Африка, сърбите и албанците в Косово).

-          Границите (юридически и политически) представляват изключително важни ориентири. Линиите, разделящи държавните суверенитети, са очертани на картите в резултат на въоръжена борба, т.е. те са установени с цената на кръвта на народите и носят печата на амбициите на управляващите. Всяка граница е „изкуствена”, т.е. отразява съотношенията между конкретни сили в конкретен момент. Няма вечни граници, всяка граница се установява, премества или уточнява според прищевките на Историята.

В същото време, наред с официалните държавни граници, съществуват и по-размити, затова пък по-стабилни граници: тези между религиите, цивилизациите, традициите и зоните на търговия. Така, според някои геополитици, границата, съществувала на немска земя, през периода 1949-1990, между ГДР и ФРГ, съвпада с една от най-древните граници на европейския континент, отделяща владенията на Римската империя от териториите, оставащи под властта на варварите, а през втората половина на ХІХ и дори в началото на ХХ век тук минава разделителната линия между Европа на парния двигател и Европа на конската сила.

Сред специалистите, постоянно анализиращи проблема за границите, следва да споменем члена на редакционната колегия на „Херодот” Мишел Фуше, автор на книгата „Фронтове и граници”, появила се през 1989 и допълнена през 1991. В нея авторът характеризира наложилите се в света граници така: „Границите представляват елементарни пространствени структури, имащи линейна форма, а функцията им се свежда до обозначаване на нарушенията на геополитическата непрекъснатост в три различни плоскости: реалната, символичната и въображаемата. Прекъснатостта в реалната плоскост е пространствения предел на действието на суверенитета в специфичните му форми. Границата може да бъде отворена, полуотворена и затворена. Символичната прекъснатост е свързана с принадлежността към различни политически общности, съществуващи на съответните територии. Въображаемата прекъснатост пък е свързана с такива понятия като „другите” (съседи, приятели, врагове), т.е. към връзките със самия себе си, със своята история, със собствените си съзидателни или разрушителни митове. Емигрантът и бежанецът могат да си „въобразят”, какво ги очаква след като пресекат границата на страната си. Тоест, понятието „граница” съвсем не се свързва с елементарната и юридическа и данъчна функции”.

Тази доста сложна дефиниция би могла да се резюмира така: границите изпълняват три, тясно свързани функции:

-          установяват пределите на държавния суверенитет;

-          разделят в пространството символичните общности, т.е. държавите, всяка от които притежава собствен флаг, химн, история и институции, налагащи на гражданите му специфични права и задължения;

-          разделят в пространството своето (т.е. националната територия) от чуждото (съседната държава, както и целия останал свят) пространство.

Идеологията на територията срещу идеологията на потоците?

Подобно на всяка друга линия на поведение, диктувана от някаква достатъчно свързана и логична философия, линията на „Херодот” има и специфичен идеологически аспект, т.е. собствен мироглед и представи за желателните и необходимите действия. Така, според кръга около списанието, хората и социалните групи, към които те принадлежат (региони, национални държави...) се определят, на първо място, от принадлежността им към една или друга територия. Следователно, ако войните се водят за завоюването на територии, мирът предполага, че общностите, населяващи земята, са принципно удовлетворени от онези територии, с които разполагат.

Тази „териториална” логика на „Херодот”, която се диктува от геополитическите възгледи на редакционната му колегия, се отнася и за нейните подходи към другите сфери на човешката дейност. Така например, идеологията се разглежда като инструмент за оправдаване на териториалните спорове. Тоест, идеологията на „етническото прочистване”, чиято цел е постигането на пълно съответствие между народите и териториите, потвърждава насочеността на подхода на „Херодот” към изучаване на отношенията между хората и пространството. По същия начин, при систематизацията на икономическите данни, списанието акцентира върху локализацията, присвояването и контрола над ресурсите, заради които се осъществява и политическото съперничество.

В тази връзка възниква следният въпрос: дали всевъзможните потоци – на идеи, иформация, стоки или капитали – са предмет на манипулации от страна на политиците, или тези потоци се подчиняват на собствени вътрешни закони? В крайна сметка, „Херодот” действа като своеобразен фотограф: всяка публикувана от списанието карта представлява моментална снимка, а пък самата информация може да бъде получена в резултат от наслагването или съпоставянето на множество такива „снимки”. Възможно ли е обаче, тези запечатани мигове да ни дадат достатъчно вярна представа за „филма на живота”, за еволюцията, или за движението на силите? Може ли да се съвмести работата а фотографа, запечатващ едно или друго състояние, във всеки конкретен момент, с работата на филмовия оператор, предаващ цялата подвижност и променливост на материята?

По самата си природа, човекът е изключително противоречиво създание. Както подчертават геополитиците, подчинявайки се инстинкта на собственика, хората се отъждествяват с териториите и водят непрекъсната борба за правото да определят техните граници. В същото време обаче,  хората постоянно се намират в движение, те са подвластни на най-различни потоци (от идеологическите течения до товаропотоците), които ги подхващат и носят в една или друга посока. При това тези потоци, които са създадени от самите хора, много често излизат изпод контрола на създателите си.

Коя е доминиращата тенденция в края на ХХ-ти и началото на ХХІ век? Старият териториален инстинкт, наследен от многовековната доминация на земеделието, както смятат от „Херодот”? Или пък появата на нови отношения между човека и територията, характерно за които е постепенното му освобождаване от нейната власт, макар че краката му много трудно се отлепят от нея? Дали номадският или уседналият начин на живот ще удържи победа в крайна сметка? Каква ще бъде ролята на националната държава: ще си остане ли тя висша цел на Историята и най-съвършената териториално-политическа конструкция, или пък ще се превърне в пространствена единица, редом с по-малките (региона, града) и по-големите (континентите, света) от нея териториални образувания? До какво равновесие може да доведе комбинацията между териториалното деление на света и нарастването на глобалните потоци?

Международният институт за геополитика

Международният институт за геополитика е създаден през 1982. Основателката му Мари-Франс Гаро (родена през 1934) е юрист по образование и известно време работи като адвокат, след което е висш държавен чиновник. Между 1969 и 1974 тя е съветник в канцеларията на френския президент Жорж Помпиду, а до 2004 беше евродепутат.

Както вече споменах, Ив Лакост изразява възгледите на лявата интелигенция, която навремето бива силно впечатлена от възхода на национално-освободителното движение и конфликтите в Третия свят. Списанието му „Херодот” отделя основно внимание на националната проблематика. Мари-Франс Гаро принадлежи към съвършено различно идеологическо и политическо направление: близки са и възгледите на генерал Дьо Гол, разбира се без романтизма, характерен за първия президент на Петата френска република. При неговия наследник Жорж Помпиду и съратниците му, изостреното национално чувства се съчетава със здрав консерватизъм.

Международният институт за геополитика възниква, най-вече, като реакция на конкретната политическа ситуация, породена от кризата с евро-ракетите през 1979-1983 (т.е с разгръщането на съветски ракети СС-20, насочени срещу Европа, последвано от разполагането на американски балистични ракети със среден радиус в някои европейски страни – б.р.). В същото време, изострянето на съветската заплаха (разгръщането на ракетите СС-20) съвпада с отслабването на атлантическата солидарност, в резултат от пацифистките демонстрации срещу разполагането в Западна Европа на допълнителни американски ракети, целящо да неутрализира нарасналия потенциал на СССР.

Международният институт за геополитика започва да функционира в самия разгар на антиракетното движение (което във Франция не е чак толкова силно, както в съседните държави). Така той веднага се оказва на предната линия на съпротивата срещу съветския тоталитаризъм. Сред основателите на института са и класически голисти, и откровени атлантисти. Тезите, лансирани от института обаче, по-често са близки до възгледите на вторите, отколкото на първите. В такъв случай, как можем да си обясним позицията на президента на Международния институт за геополитика Мари-Франс Гаро? Със силното и раздразнение, породено от отказа на французите да се борят за националния си суверенитет след смъртта на Жорж Помпиду? Или пък с политическите и амбиции, които карат тази енергична жена да се кандидатира (без особен успех) за президентския пост на изборите през 1981?

Каква е ролята на геополитиката във всичко това. Много от въпросите остават без задоволителен отговор. Списанието, издавано от института, се нарича „Геополитика”. Всеки брой на това тримесечно издание започва с безкомпромисна редакционна статия, чиито автор е Мари-Франс Гаро. В списанието често се публикуват интересни досиета, посветени на актуални проблеми на международната политика (включително и такива, които доста рядко биват анализирани от геополитическа гледна точка, като например въпросите, касаещи екологията).

Ако можем да смятаме Ив Лакост за „дете, изоставено от майка си, в лицето на лявата интелигенция”, за Мари-Франс Гаро важи определението „сирачето на голизма”. Главната и цел е да се съпротивлява и на всяка цена да оцелее. Само че, дали е достатъчно да имаш силен характер за да създадеш наистина оригинална политическа доктрина?

* * *

В крайна сметка, като изключим течението, формирало се около Ив Лакост и „Херодот”, терминът „геополитика” се употребява във Франция, през последната червърт на ХХ и първите години на ХХІ век, най-вече като една от онези удобни думи, които се оказват достатъчно звучни и подходящи за да изразим с тях някои от реалностите на нашата епоха. Французите знаят, че страната им отдавна е престанала да бъде онзи център на света, който е била през ХVІІ-ХVІІІ век. Затова днес им се налага да усвояват една толкова важна наука, като географията, най-вече като прелистват атласите и четат подходящите книги.

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция

Heavenly Ambitions: America’s Quest to Dominate Space, by Joan Johnson-Freese, 179 pp, University of Pennsylvania Press, Philadelphia, 2009.

Практическото усвояване на космоса, чието начало бе поставено на 4 октомври 1957 с изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята от руснаците, с основание се смята за едно от най-големите научни постижения на миналия ХХ век. Полетът на първия космически кораб с космонавт на борда, осъществен от Юри Гагарин през 1961 и кацането на американските астронавти на Луната, през 1969, действително бяха „скок за цялото човечество”. През 60-те години обаче, космосът беше по-скоро сцена на напрегнато противоборство между Съветския съюз и САЩ, които още тогава бяха наясно за значението на усвояването на т.нар. Близък космос, както за военни, така и за граждански цели.

Втората космическа надпревара

Днес, спътниците и многобройните телекомуникационни услуги, които предоставят (включително метеорологични прогнози, сателитни радио и телевизионни сигнали, системата за глобално позициониране – GPS, и много други) са част от ежедневния живот в глобалната епоха. Нараства и ролята на космоса за военни нужди, тъй като разузнавателните и комуникационни спътници вече са органична част на съвременните въоръжени сили. Ето защо присъствието в космоса се превърна за държавите не просто в гаранция за по-висок престиж, но и в обективна необходимост. При усвояването на космическото пространство нараства международната конкуренция, която някои анализатори вече определят като „втората космическа надпревара”.

В този контекст, книгата на професор Джоан Джонсън-Фрийз (шеф на Катедрата за изследване на националната сигурност във Висшия военноморски колеж на САЩ), озаглавена „Небесни амбиции: американският стремеж за доминация в космоса”, представлява несъмнен интерес. В нея, авторката се опитва да даде аргументиран отговор на въпроса, дали си струва САЩ, с всички достъпни средства, да се стремят към доминация в околоземното пространство, за да гарантират различните аспекти на своята сигурност. Защото истината е, че бъдещето на американското присъствие в космоса е много по-неясно, отколкото смятат повечето средностатистически жители на тази страна.

В края на 2007, на околоземна орбита са били над 800 спътници, като половината от тях са принадлежали на САЩ (с.1). Американският дял в глобалните разходи за усвояване на космическото пространство също изглежда внушителен – 80% (с.3). При това Вашингтон се ориентира към развитието на технологии, гарантиращи му физическата защита на спътниците и недаващи възможност космическото пространство да се използва за цели, представляващи заплаха за САЩ. Според проф. Джонсън-Фрийз, именно в това е и основният проблем на американския подход към усвояването на космоса, който си остава непроменен от студената война насам и отразява логиката на „играта с нулева сума”, според която всички постижения на някоя държава в космоса задължително са постигнати за сметка на ограничаване възможностите на някоя друга.

По времето на студената война, СССР и САЩ следваха принципа на „стратегическото сдържане”, в съответствие с който бяха формулирани юридическите и политически принципи на действията в космоса, с цел да не се допусне, под каквато и да било форма, „космически авантюризъм” и, особено, нарастване на военната мощ в околоземното пространство. За основополагащ камък на тези усилия се смята Договорът за космоса от 1967, който е подписан и ратифициран от 89 държави (с.4).

Според Джонсън-Фрийз обаче, формиралата се в годините на студената война практика на взаимодействието в космоса е силно повлияна от две събития. На първо място, от значителното разширяване броя на държавите, осъществяващи собствени космически програми. Нормативно-правната база от 60-те вече не отразява новите реалности, а внасяните в нея промени, по правило, са „реактивни” и недостатъчни. На второ място, от идването на власт в САЩ (през 1981) на президента Роналд Рейгън, който, с цел да бъде постигнат стратегически превес във военната сфера, стартира т.нар. „Инициатива за стратегическа отбрана”, предвиждаща създаването на стратегическа противоракетна отбрана (ПРО) с изпращане в космоса на орбитални лазерни станции и автономни прехващачи. В книгата си, проф. Джонсън-Фрийз не се опитва да анализира доколко реалистични са били плановете на Рейгън, посочвайки обаче, че тъкмо този проект утвърждава сред американските военни тезата за необходимостта САЩ да станат водещата държава в космоса за да защитят своята военна и гражданска инфраструктура, като самата защита следва да се осъществи самостоятелно и с чисто военни методи и средства. Тази постановка получава допълнително развитие през 90-те години на ХХ и първото десетилетие на ХХІ век.

В първите две глави на монографията се анализира съвременната ситуация с американското присъствие в космоса, която, според авторката, е незадоволителна. Тя смята, че Америка (съвсем в духа на покойния Роналд Рейгън) самонадеяно е предпочела милитаристичния път за гарантиране на космическото си присъствие и защитата на своите околоземни активи, вместо да решава тези проблеми, използвайки дипломатическите канали и международното сътрудничество, както го правеше през 60-те и 70-те години на миналия век например. Нагледна илюстрация за това е развитието на системата за националната противоракетна отбрана (НПРО). Ако администрацията на Бил Клинтън се отнасяше доста предпазливо към създаването на подобна система (с.50), идеята за която наследи от администрацията на Джордж Буш-старши, и гледаше да не форсира този процес, следващият президент Буш-младши реши да стартира многомилиардния проект и обяви едностранното излизане на САЩ от договора за ПРО от 1972, вместо да започне процес на преговори за адаптирането му към новите условия.

В третата глава, Джонсън-Фрийз, анализирайки възможностите на космическите оръжия, се опитва да отдели реалните факти от измислиците. Истината е, че напоследък линията, отделяща челните технологии от вълшебството става все по-размита, включително и благодарение фантазията на холивудските сценаристи, активно използващи космически оръжия с невероятна поразяваща сила в многобройните си филмови саги. Въпреки това, дори в изграждащата се система на американската НПРО, поне засега, не се предвижда въвеждане на поразяващи елементи, базирани в космоса. При това, нещата не опират до това, че е много трудно въпросните елементи да бъдат изведени в орбита, а че обслужването им там ще се окаже невъзможно.

Нещо повече, винаги има опасност, че една система, която продължително време действа в „режим на готовност”, може да не сработи в нужния момент: да не забравяме, че за разлика от комуникационните спътници, космическото оръжие ще се използва крайно рядко. Тоест, докато не се появи възможност за гарантиран физически достъп до оръжейните системи, разположени на околоземна орбита, плановете за създаването им доста ще наподобяват холивудските сценарии. Впрочем, това не пречи на американската държава да ги финансира (с.83-87). Както отбелязва авторката обаче, изграждането на националната сигурност и икономическия просперитет на подобни илюзорни основи е не само безотговорно, но и рисковано.

По пътя към космическа доминация

В четвъртата глава, Джонсън-Фрийз се прехвърля от технологичната към политическата сфера. Става дума най-вече за опасностите, които биха могли да дебнат Америка заради претенциите и за доминация в космоса. САЩ никога не са разполагали с монополни позиции в усвояването на космическото пространство. Любопитно е обаче, че дори и американските политици сякаш не се сещат за това – от изявленията и действията на повечето от тях излиза, че смятат космоса за своеобразен „резерват” на САЩ. От което произтичат много сериозни последици, защото признаването на претенциите на другите държави да развиват собствени програми за усвояване на космоса, ще съдейства не само за по-безопасното бъдеще на самите САЩ, но и на останалите. Вредата, нанесена от самонадеяните декларации за американското космическо превъзходство, които чуваме през последните десетина години, следва да бъде призната и поправена в рамките на космическата политика на новата администрация в Белия дом, смята Джонсън-Фрийз.

Възможностите и ограниченията на контрола на въоръженията за гарантиране сигурността на космическите обекти се разглеждат в петата глава на книгата. Както е известно, при реализацията на космическите си програми (които, по дефиниция, изискват огромни разходи) американците никога не са се спирали пред техническите проблеми. В същото време, и най-малките юридически трудности често се оказват непреодолими препятствия пред постигането на евентуални споразумения в сферата на контрола върху въоръженията. Малко е вероятно, че в скоро време САЩ ще склонят да подпишат някакви правно задължаващи ги споразумения в тази сфера. В същото време, съществуват и други възможности: например приемането на кодекс за поведение (с. 129-130), налагащ минимални ограничения в космическата дейност на САЩ и установяващ някои основополагащи правила за поведението на играчите в околоземното пространство. Според авторката на книгата, САЩ няма да загубят нищо, ако заедно с другите държави участват в изработването на съвместни споразумения, гарантиращи сигурността на разположеното в космоса имущество на всички заинтересовани страни.

Накрая, в шеста глава, проф. Джоан Джонсън-Фрийз анализира връзката между космоса и икономическите отношения. Предвид значението на космическите комуникационни технологии в съвременната „информационна епоха”, осъществяването на космическа политика, която да задълбочи взаимната зависимост между отделните държави, според авторката, би гарантирало на САЩ по-висока степен на сигурност, отколкото нарастването на военните им възможности в тази сфера. Тоест, космосът би могъл да се превърне в продължение на колосалната „мека сила” на Америка, съдействайки за подобряване имиджа на САЩ в чужбина, тъй като (както подчертава в заключение Джонсън-Фрийз), усещането за изключителност и превъзходство на „покорителите на Луната” навремето е довело американската космическа политика до задънена улица.

На фона на несъмнените достойнства на монографията, на очи се набиват някои досадни пропуски. Така, авторката не дефинира достатъчно ясно националните интереси на САЩ в космоса, което би помогнало и за оценката на реализираните от тях космически програми. Недостатъчно внимание се отделя на възможностите за развитие на многостранни космически проекти между големите и малките държави, включително и на тези между САЩ и Русия.

При всички случаи обаче, книгата може да бъде изключително полезна за онези, които се интересуват от развитието на международните отношения. Наличието на подобни издания, които достатъчно откровено посочват стратегическите пропуски на САЩ в провежданата от тях космическа политика, доказва, че реформите в тази сфера са назрели отдавна. В тази връзка, самата Джонсън-Фрийз не крие, че възлага големи надежди на президента Барак Обама, който още по време на предизборната си кампания, нееднократно обещаваше сериозни промени в тази сфера. В същото време, продължаващата икономическа криза, за чието преодоляване са хвърлени основните сили на сегашната американска администрация, едва ли ще позволи на Обама да се заеме с проблемите на космическата стратегия на САЩ в близко бъдеще.

* Българско геополитическо дружество

Операцията на израелските специални части по задържането на т.нар. „хуманитарен конвой” (в който влизаха и турски кораби), опитал се да пробие морската блокада на сектора Газа, даде мощен импулс на пропагандната война в рамките на арабско-израелското противопоставяне, в която, на страната на арабите, все по-активно се включва доскорошният стратегически съюзник на Израел в региона – Турция. Какво всъщност цели Анкара, дърпайки за опашката „израелския тигър”?

Амбициозните цели на Анкара

На първо място, Турция се позиционира като основен „изразител на интересите на палестинския народ”, изземайки инициативата в това отношение от ръцете на Саудитска Арабия и Иран, да не говорим за Египет. Анкара се превръща в основния „генератор” на антиизраелската активност с помощта на инциденти, като този край бреговете на Газа, благодарение на което рязко повишава престижа и авторитета си в ислямския свят. Резкият завой от почти съюзническите отношения с Израел (тайният пакт за стратегическо военно сътрудничество, който вече е анулиран) до открита конфронтация (засега само информационно-пропагандна) е плод на съзнателния избор на Анкара по пътя към постигането на основната и стратегическа цел: превръщането на Турция в изразител на интересите на целия мюсюлмански свят и универсален посредник между Изтока и Запада. Между другото, присъствието на корабите от „Флотилията на свободата” на депутати от Европейския парламент и представители на правозащитни организации (като за по-голям пропаганден ефект сред тях имаше дори и една носителка на Нобелова награда) беше поредното доказателство за това.

Разсъждавайки за „геополитическите амбиции” на Турция, следва да отбележим, че в Анкара са съвсем наясно, че основният „циментиращ” принцип, който би могъл да им осигури водещата роля в мюсюлманския свят е именно антиизраелската политика. Имайки предвид етническите различия и дълбокия разлом между сунити и шиити, тъкмо този принцип се оказва универсален за повечето мюсюлмани. В случая, Хамас е просто средство за постигането на турските цели. Макар че е възможно симпатията на Анкара към тази организация, която Държавният департамент на САЩ определя като „терористична”, да се разглежда и в друг контекст. Може да става дума например, за интуитивна солидарност между два нови и все още формиращи се политически елити, които са на път окончателно да заменят досегашните светско-военни елити на Турция и Палестина, представлявани от последователите на Ататюрк и на Фатах.

На второ място, Турция, вероятно в рамките на някаква предварителна договорка с Иран и Сирия, съзнателно предприе „изпреварващи действия” спрямо Израел. Става дума за толкова коментираната в навечерието на инцидента с „Флотилията на свободата” идея за скорошна настъпателна операция на израелската армия срещу Хамас и „Хизбула”. Предвид невероятния пропаганден шум, последвал зле планираната и още по-зле осъществена операция на израелските командоси, е съвсем ясно, че вече не може да се говори за подобна мащабна военна акция, защото днес най-важното за Израел е да ограничи вълната от протести и да успокои съюзниците си, а не да стартира военни действия с предсказуемо негативни последици.

На трето място, американският президент Обама беше изправен пред труден избор. След всичките му декларации в защита на човешките права, той бе принуден да реагира еднозначно негативно на инцидента край бреговете на Газа, макар че се постара това да стане в максимално мека форма. И тъкмо тук можем да открием още една от целите на Анкара – да продължи да ерозира американско-израелския съюз, който и без това не преживява най-добрите си времена.

Но, ако това са целите, които си поставя Турция, активизирайки действията си в Близкия изток, нека сега видим възможните последици от тази активизация на фона на днешната ситуация.

На първо място, не бива да се хранят илюзии, че във връзка с инцидента с „Флотилията на свободата” ще се разгърне някаква „глобална кампания”, за каквато пишат турските медии. Сътрудничеството по този въпрос, също ще се окаже доста ограничено. Както е известно, в тази сфера ЕС далеч не е най-влиятелния играч. Русия няма да рискува, а пък Китай въобще не вижда необходимост да се намесва в ситуацията.

На второ място, добре известно е, че администрацията на Барак Обама не изпитва особени симпатии към сегашната управляваща коалиция в Израел. В същото време обаче, САЩ не са заинтересовани от отслабването на еврейската държава и няма да допуснат тя да пострада сериозно. Възможно е Белият дом да се изкуши да използва някои инструменти за натиск и дори да се опита да смени властта в Израел. Защото е ясно, че със сегашното израелско правителство ще е много трудно да бъде продължен близкоизточният мирен процес (в интерпретацията на Вашингтон).

На трето място, последните събития не само, до голяма степен, намалиха вероятността от израелско нападение срещу Иран, а и го направиха практически невъзможно, в краткосрочна перспектива. Което още повече усложнява процеса на налагане на новите санкции срещу Иран, към което толкова настойчиво се стремят САЩ. Тоест, въпросните събития, стовариха върху Турция допълнително бреме и бяха от полза най-вече за Иран. Между другото, някои смятат, че сред условията за подписването на техеранското споразумение за обогатяването на иранския уран, между Иран, Бразилия и Турция, има и негласна договорка за оказване на хуманитарна помощ за палестинците в Газа.

На четвърто място, ислямският свят, както можеше да се очаква, не демонстрира някаква сериозна реакция. При атаката на израелските военни, Турция на практика действаше сама. Истината е, че самата тя не пожела да сподели отговорността за случващото се в региона с мюсюлманския свят, което не и бе от полза. Това едва ли ще спомогне за нарастването на турския международен престиж. Не бива да забравяме и, че преди това Египет подкрепи Израел и също наложи блокада на сектора Газа (която временно бе отменена след инцидента с „Флотилията на свободата”). Турските експерти смятат, че Анкара има важни интереси в региона, но това не означава, че трябва да поеме цялата отговорност за случващото се в него и сама да търси решенията. Сдържаната позиция на редица арабски държави се обяснява и с факта, че в момента секторът Газа се управлява от групировката Хамас, чиито отношения с Египет, Саудитска Арабия и Йордания са меко казано сложни. В този контекст е показателна реакцията на държавите-членки на Съвета за сигурност на ООН, осъдили израелските действия. Тоест, от една страна световната общност осъди Израел, но от друга – не оказа никаква сериозна подкрепа на Турция.

На пето място, турското Външно министерство взе решение да отзове посланика си в Израел. Там смятат, че инцидентът край бреговете на Газа ще има „непоправими последици” за двустранните отношения. Турция обаче очевидно няма да обявява война на Израел, тъй като, както заяви помощникът на турския премиер Бюлент Аринч „това е невъзможно и би било неправилно”. Същото твърди и външният министър Ахмет Давутоглу, според който „проблемът не засяга само двустранните турско-израелски отношения, а и отношенията между Израел и световната общност”. Което означава, че Турция разглежда този въпрос не в рамките на двустранните отношения, а на международно равнище, опитвайки се да активизира механизмите на ООН, НАТО, Организацията Ислямска конференция и други влиятелни международни организации.

На шесто място, и занапред можем да очакваме повишена активност от страна на турското политическо ръководство. Както е известно, турският премиер Ердоган прекрати посещението си в Латинска Америка, квалифицира израелските действия като „държавен тероризъм” и декларира намерение „да потърси отговорност на виновните за убийството на турски граждани”. Впрочем, в речите се напоследък Ердоган редовно нарича палестинците „братя”, с което подчертава мюсюлманската си солидарност. Естествено е, след подобни действия и декларации, рейтингът му в самата Турция и извън нея да се повиши. На фона на появилата се наскоро нова вълна в основната опозиционна Народно-републиканска партия, инцидентът край бреговете на Газа ще позволи на управляващата Партия на справедливостта и развитието да си върне част от загубените позиции.

Предвид, всичко казано дотук, следва да очакваме, че Турция и занапред ще продължи настойчиво да провежда политика, насочена към изолацията на Израел, като е доста вероятно да постигне известни успехи в тази посока. Проблемът обаче е, че обикновено тъкмо когато е в поставен в изолация, Израел може да стане наистина агресивен.

Промяната на турските външнополитически приоритети

На фона на случилото се през последните седмици, мнозина си задават въпроса, накъде ще се насочи основният геополитически вектор на Анкара? Дали Турция ще продължи да чука на плътно затворената врата на ЕС, ще опита да активизира политиката си в Близкия изток, ще се върне към позабравената идея от 90-те за формирането на „тюркска общност” , или пък ще реши да приеме протегнатата към нея „ръка на Москва”?

Що се отнася до европейския вектор, анализаторите са единодушни, че Анкара има всички основания да се чувства обидена на ЕС. През последните години Турция направи много за да покрие копенхагенските критерии за членство в Съюза (друг въпрос е, доколко това въобще е възможно, макар че след като в ЕС могат да влязат държави като Босна, Албания, Македония или дори Косово едва ли следва да се говори за други критерии, освен чисто геополитическите), получавайки в отговор само празните обещания на Брюксел. В многобройните доклади на Европейската комисия постоянно се подчертава, че Турция е отбелязала сериозен напредък по пътя към демократизацията и изпълнява поетите задължения, във връзка с присъединяването към ЕС, но при това се посочва, че това присъединяване няма как да стане преди 2018.

Нещо повече, европейците постоянно акцентират върху това, че ако Анкара не признае официално геноцида срещу арменците от 1915 или не бъде постигнат значим прогрес по кипърския въпрос, преговорите за турското членство в ЕС могат и да бъдат прекратени. За най-голям противник на това членство се смята френският президент Никола Саркози (който между другото планира посещение в Турция, в края на 2010 или през 2011). Впрочем, германският канцлер Меркел също неведнъж е изразявала съмненията си относно пълноправното турско членство в ЕС. В отговор, официална Анкара не крие раздразнението си и макар министърът по европейските въпроси Егемен Багъш да твърди, че Турция не възнамерява да променя „основния” си външнополитически вектор, налице са всички основания да очакваме обратното.

Освен политическата, тук е налице и чисто икономическа мотивация. Както е известно, глобалната финансово-икономическа криза се отрази доста негативно върху европейската икономика, принуждавайки Турция, която е голям износител, да си потърси нови пазари. За първи път от дълги години насам, водещите представители на турския бизнес, които винаги са били в първите редици на лобистите за европейската интеграция на страната, сега поставят под съмнение целесъобразността от продължаването на „безкрайния” процес на преговори с ЕС.

Отношенията с евроатлантическите партньори се развиват по подобен сценарий. Както е известно, вече почти 60 години (т.е. от присъединяването си към НАТО, през 1952) Анкара е дисциплиниран участник в Северноатлантическия пакт. Нещо повече, ако по време на американско-съветското противопоставяне, Турция беше просто елемент (макар и ключов) от политиката на сдържане, формулирана навремето от Джордж Кенън, след победата на Запада в студената война, турците се превърнаха във „флагман” (ако използване формулировката от доклада на Държавния департамент от 1993) в прокарването на американските интереси в Близкия изток. Както отбеляза тогавашният държавен секретар по отбраната Александър Хейг, при посещението си в Анкара през 1994: „Турция вече не е просто един от фланговете на НАТО, тъй като се намира в самия център на един много динамичен регион, в който развитието на събитията е непредсказуемо и чиято сигурност е застрашена”.

Впрочем, през 90-те години, освен американските, турците успешно решаваха и собствените си геополитически задачи, съдействайки за активното привличане на нововъзникналите държави от постсъветското пространство и постсоциалистическите държави от региона на Балканите в сферата на интересите на Запада (пречка за което бяха опитите за реинтеграция на постсъветското пространство или запълването на възникналия там идеологически вакуум от ислямския фундаментализъм) и, до голяма степен, осигуриха достъпа на западните държави до алтернативните източници на енергоносители в Централна Азия и Южен Кавказ.

В същото време, още при първия опит на Турция да „се освободи от западния контрол”, отказвайки да пропусне през своята територия американските войски, подготвящи се за интервенцията срещу Ирак, върху Анкара се стовари целия набор от стандартни обвинения на Вашингтон. И макар че при посещението си в Турция, през април 2009, президентът Барак Обама направи всичко възможно за да поправи нещата, турците продължават да се чувстват засегнати.

Въпреки че турското военно ръководство, като цяло, продължава да се обявява в подкрепа на светската и прозападна ориентация на страната и декларира предаността си към фундаменталните принципи на НАТО, ръководството на управляващата Партия на справедливостта и развитието, както изглежда, се придържа към по-различни идеи. В резултат от всичко това, напоследък Анкара с невиждана досега енергия започна да разширява контактите си с Изтока, включително и за сметка на тези със Запада. В тази връзка, специално внимание заслужава близкоизточният вектор на новата турска геополитика.

Новата роля на Турция в Близкия изток

Мнозина експерти смятат, че основната причина за сегашната турска активност в Близкия изток е, на първо място, стремежът на Анкара да укрепи позициите си в региона за да влезе в „клуба” на регионалните миротворци (включващ т.нар. „квартет” – САЩ, ЕС, Русия и ООН, плюс Египет и Саудитска Арабия). Според тях, тъкмо това обяснява и рязката критика срещу израелския президент Шимон Перес заради жертвите в Газа, отправена му от турския премиер Реджеп Ердоган на международния форум в Давос, решението на Анкара да отмени международната фаза на военните учения „Анадолски орел” (които, на практика, се провеждат под егидата на САЩ и НАТО) заради участието на Израел в тях, отмяната, през септември 2009, на посещението в Тел Авив на турския външен министър и дори телевизионния сериал „Ayrilik” („Раздяла”), в който израелските войници бяха показани като безмилостни убийци, разстрелващи невъоръжени мирни граждани, включително и деца.

В тази връзка, привържениците на конспиративните теории лансираха хипотезата, че дразнейки Израел, Анкара всъщност води сложна игра, чиято цел е да привлече вниманието на споменатия по-горе „клуб” на близкоизточните умиротворители и така по-лесно да спазари пълноправното си членство в него.

Вероятно, подобни теории много се харесват на сега управляващите в Турция, но не бива да изключваме и възможността в основата на последното изостряне на турско-израелските отношения да има повече емоции, отколкото трезви сметки и ясна стратегия. Мнозина високопоставени турски чиновници твърдят, че Ердоган, който дълго време се изявяваше като посредник между Сирия и Израел и съумя да постигне реален напредък в тази сфера, се е почувствал предаден след несъгласуваната с Турция израелска военна операция „Лято олово”, осъществена в сектора Газа в края на 2008 и началото на 2009. А когато Дамаск реагира с рязка критика срещу Израел, отхвърляйки възможността за каквито и да било контакти с еврейската държава, Анкара бе принудена „да действа в унисон със сирийците”, още повече, че през последните десетина години положи много сериозни усилия за възстановяването на отношенията си с тях.

Днес за Турция, подкрепата на Дамаск и Техеран е ключов елемент както на националната и сигурност, така и на сигурността на управляващия в страната елит. Затова и сметките на последния са, общо взето, ясни – „изгаряйки мостовете” с традиционния си регионален съюзник Израел и охлаждайки отношенията с „неблагодарните” ЕС и САЩ, Турция се сближава с основните си съюзници в борбата с кюрдите – Сирия и Иран.

Между другото, това до голяма степен обяснява, защо Турция се оказа сред първите държави, поздравили президента на Иран Махмуд Ахмадинеджад с преизбирането му на поста (въпреки многобройните изборни нарушения), а по време на миналогодишното си посещение в Техеран турският премиер Ердоган нарече иранския лидер „пацифист”, обвини Запада че се отнася „неправилно и несправедливо” към страната му и обяви петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН за „лицемери”.

Тази близкоизточна тактика на Анкара обаче, е доста рискована. Защото Иран и Сирия са по-скоро ситуативни съюзници, още повече, че арабите и персите никога не са приемали османците за равни. Впрочем, истината е, че в повечето държави от региона, продължават негласно да смятат турците за „варвари, паразитираща върху исляма”. Тоест, очевидно е, че в опитите за укрепване на регионалните си позиции Турция няма как да мине без подкрепата на „кръвните си братя” – т.е. на тюркските народи от Централна Азия и Южен Кавказ и техните държави. Още повече, че навремето Анкара получи отличен „идеологически инструмент” от страна на Вашингтон, улесняващ действията и в тази посока.

Както е известно, в бестселъра си „Сблъсъкът на цивилизациите”, покойният професор от Харвард Самюъл Хънтингтън, съвсем неслучайно, поставя между православната, мюсюлманската и конфуцианската т.нар. „тюркска цивилизация”. Макар това да влиза в известно противоречие със собствената му теза, че основен критерий за една цивилизация е религията, а „тюркска религия” не съществува. Очевидно, според американските геополитици-реалисти (един от които бе и Хънтингтън) формирането на подобна „цивилизация-дразнител” за основните потенциални противници на САЩ, може да се окаже далеч по-ефективно от прокарването на политиката на „глобалната демократична революция” (която следваха т.нар. „неоконсерватори”). В качеството си на основен (тогава) проводник на американските интереси и възползвайки се от слабостта на Русия, през 90-те години на миналия век, Анкара ентусиазирано се зае да „преформатира” постсъветското тюркско пространство. След като се самообяви за „по-голям брат” (agabeylik) на тюркските държави, през 1992 Турция декларира, чрез тогавашния си президент Тургут Йозал, че тюркският свят ще заеме доминиращи позиции в евроазиатското пространство „от Балканите до Китайската стена”. През същата година, към турското Външно министерство беше създадена „Агенция за тюркско сътрудничество и развитие”, отговаряща за всички сфери на отношенията на Турция, както с тюркските държави, така и с тюркските етноси, живеещи на територията на постсъветските републики.

Но, ако последното десетилетие на миналия век и особено средата на 90-те (когато президент бе Сюлейман Демирел) наистина би могло да се смята за „златния период” на турската външна политика (имайки предвид все още „розовите” перспективи пред евроинтеграцията на страната, благосклонността на Вашингтон и турския „патронаж” в Близкия изток), от началото на новото хилядолетие ситуацията започна драматично да се променя. Като на първо място, това засегна плановете на Анкара за доминираща роля в „тюркското пространство”.

Повишаването на световните цени на енергоносителите помогна за укрепването на централноазиатските държави. В резултат от което днес вече не само Турция, а и Казахстан, Узбекистан и Туркменистан опитват да си „присвоят” идеята за Великия Туран, а „придворните” им историци привеждат многобройни аргументи за да докажат, че центърът на тюркския свят е тъкмо на територията на техните държави, а не на „турската периферия”. Естествено е, че подобен Туран, в който Турция няма да играе първостепенна роля, въобще не е необходим на Анкара. Да не забравяме, че и Фондацията за дружба, братство и сътрудничество на тюркоезичните държави и общности (която функционира още от 1993), и другите „протюркски” структури бяха създадени най-вече с цел да бъде легитимирана турската позиция по кюрдския и кипърския въпроси.

Турско-руският алианс

В тази връзка, за Турция стават възможни дори и изглеждащите доскоро невероятни стратегически алианси. Така, през август 2009 премиерите на Русия и Турция Путин и Ердоган подписаха протокол за сътрудничество в сферата на добива и транзита на природен газ, в резултат от което Анкара даде съгласието си за изграждането на газопровода „Южен поток”. Подобно развитие изправи мнозина в Европа (и особено в САЩ) на нокти, защото само месец преди това в Анкара бе подписан документът за изграждането на друг не по-малко важен газопровод – „Набуко”, който трябваше да сложи край на руския монопол в газовите доставки за Стария континент. Подписаното с руснаците споразумение, обаче, на практика сложи кръст на европейско-американските планове. В тази връзка, известният турски анализатор Чингиз Актар посочва, че „вместо да се тревожи толкова, че Анкара гледа на Изток, Западът би трябвало да се опасява да не би обидената Турция да се обърне на Север – т.е. към Русия. Москва отдавна демонстрира специално отношение към тази страна, в качеството и на разпределителен възел за руските енергийни доставки, а турските инвестиции в Русия продължават да нарастват”.

Между другото, още по време на руско-грузинската криза от август 2008, Реджеп Ердоган внесе яснота по турските външнополитически приоритети, подчертавайки, в частност, че макар САЩ да са съюзници, Русия е важен съсед и търговски партньор №1 на Турция: „ние получаваме оттам 2/3 от необходимите ни енергоносители и не можем да я игнорираме”.

Всичко това показва, че Турция изглежда, е решила да разиграе своеобразен външнополитически гамбит. Както е известно, в шаха това означава да жертваш фигура за да постигнеш по-бързо развитие на играта, нейното изостряне или пък за да овладееш центъра. Очевидно е, че жертвайки (или както напоследък е прието да се казва „презареждайки”) доскорошните си откровено прозападни външнополитически приоритети, Анкара съвсем не се опитва да ги замени със също толкова откровено проруски, а по-скоро се стреми да бъде на гребена на вълната на променящата се геополитическо конюнктура. Въпреки това, темата за формиращият се турско-руски алианс е твърде важна (особено за нас, българите) и заслужава по-подробен анализ.

След последното посещение на руския президент Медведев в Близкия изток, мнозина специалисти посочиха, че Москва възстановява позициите си в региона. Първата поява на руския държавен глава в Сирия, която навремето беше ключов съюзник на Съветския съюз, както и преговорите с Турция, завършили с подписването на цял пакет двустранни споразумения, бяха определени от някои като „феноменален успех на руската дипломация”.

Всъщност, новият курс на турския външен министър Ахмет Давутоглу към Русия стартира непосредствено след войната между Русия и Грузия, през август 2008. Тогава Турция лансира идеята за създаването на т.нар. Платформа за стабилност и сътрудничество, чиито смисъл беше, че проблемите на Южен Кавказ следва да се решават от регионалните държави, без участието на САЩ. Тогава между двете страни беше постигнато негласно споразумение, че Москва ще използва влиянието си в Ереван за разрешаването на арменско-турските противоречия, а в отговор Анкара ще се ангажира с прокарването на руските интереси в Азербайджан. Освен това, Турция предостави въздушното си пространство за военно-транспортните самолети, снабдяващи руските бази на арменска територия. Пореден реверанс към Кремъл беше миналогодишното посещение на Давутоглу в столицата на самообявилата се държава Абхазия - Сухуми.

Тук е мястото да подчертая, че с идването на Давутоглу, когото местните политолози величаят като „турския Кисинджър”, външната политика на Турция радикално се промени. Според професора от Лондонското училище по икономика Джеймс Кър-Линдзи, „министърът се опитва да наложи на международната сцена образа на нова Турция, като самостоятелен играч, гарантиращ стабилността в региона. Прокарвайки своята т.нар. „неокемалистка доктрина”, Давутоглу се стреми да изглади историческите противоречия със съседите в Близкия изток, Средиземноморието и Кавказ, отказвайки се от характерния за предшественика му догматичен подход, за да утвърди регионалното лидерство на Турция”.

Мнозина експерти заговориха дори, че Анкара „започва да обръща гръб на Запада”. „Когато Русия е най-големия търговски партньор на Турция – посочва американското списание Foreign Policy – и, заедно с Иран, осигурява необходимите и енергоносители, за Анкара става все по-сложно да играе ролята на верен американски съюзник”. Освен това, не можем да отричаме, че по много външнополитически въпроси позициите на Турция и Русия съвпадат. И двете страни се отнасят скептично към американската стратегия в Ирак и Афганистан и се обявяват против демонизацията на Техеран, опитвайки се да предложат рационално решение на иранския ядрен проблем. Всичко това обаче, все още не дава основание да говорим за вече формирал се турско-руски политически съюз. „Русия и Турция са обречени на съперничество в Централна Азия и Кавказ – се твърди в един доклад на американската агенция Stratfor, според който – Русия се стреми да реинтегрира съветската империя, а Турция е подвластна на неоосманските концепции за ключовото значение на Кавказкия регион и не е в състояние да се противопостави на пантюркистките настроения, разпространени сред нейния елит”.

Въпреки това, мнозина на Запад приемат руско-турските игри съвсем сериозно. Така, според професора по политология от Кентския университет Ейдриън Пабст „Анкара и Москва формират своеобразна „ос на аутсайдърите, готова да отправи предизвикателство към американската хегемония и да промени геополитическия баланс на силите в Евразия”. Към същото мнение, впрочем, се придържа и известният американски анализатор Фредерик Уйлям Енгдал, който твърди, че „буквално пред очите ни се реализира сценарият, който навремето е бил най-страшния кошмар на „бащата на геополитиката” сър Хилфорд Макиндер – т.е. формира се съюз на големите евразийски държави”.

Може ли Турция да провежда глобална геополитика?

Напоследък в местните медии усилено се дискутира темата за мястото на Турция не само в регионалните, но и в глобалните процеси. По правило, подобна тенденция възниква в резултат от намеренията на дадена държава да преразгледа интересите си в региона, да обозначи ясно зоната си на влияние и да определи собственото си място в световния ред. От друга страна, както показва историята, държавата невинаги съумява да формулира адекватна външнополитическа стратегия, особено ако осъзнаването на отговорностите и не е подкрепено от наличието на съответния материален и духовен потенциал. От голямо значение за формирането на съответната международна програма са реалистичните оценки на външнополитическите ресурси на съответната страна. Самата Турция вече е натрупала достатъчно негативен опит от провеждания, през 90-те, погрешен курс по отношение на централноазиатските държави. Днес обаче, тя рискува да повтори грешката си и в Близкия изток.

„Необходимо е да се формира нов световен ред. За съжаление, всички съществуващи глобални институции, като ООН, Световната банка и т.н., създадени в резултат на Втората световна война, не отговарят на днешните реалности” – това заяви турският външен министър Ахмет Давутоглу в края на май, на заседанието на третата международна среща на Алианса на цивилизациите, провела се в Рио де Жанейро. По този начин, турският дипломат № 1 изрази недоволството си от сегашното място на страната му на международната сцена. Според него, днес турската държава представлява „регионална суперсила”, претендираща за пълноправно участие в решаването на глобалните проблеми. Очевидно е, че членството в Г-20 вече не устройва Анкара и тя се стреми към участие в по-влиятелни глобални структури. Най-вероятно, турското ръководство си е поставило за цел постоянното членство в Съвета за сигурност на ООН. Дали обаче Турция разполага с необходимите за това ресурси и, как възнамерява да постигне целта си?

Отговорът на този въпрос можем да открием в речта на Давутоглу на форума в Рио де Жанейро и в предишни изказвания на различни турски лидери. „Както показва историята, цивилизациите винаги са имали позитивен структурен принос за развитието на световния ред... историята не познава конфликти между цивилизациите и този ред, но теорията за сблъсъка на цивилизациите разглежда цивилизационното многообразие като фактор, генериращ проблеми... тази теория се базира на принципа на хаотичното безредие”. Според турския министър, подобна представа за света е погрешна, както от теоретична, така и от историческа гледна точка. В тази връзка, той посочва, че и регионалните и глобалните цивилизации винаги са играли изключително съзидателна роля в развитието на световния ред.

„Днес не живеем в условията на ХІХ век, когато Европа се смяташе за центъра на света, нито в периода на конфронтация между два глобални блока, както беше през ХХ век... днес се формира нов свят и той се нуждае от адекватно възприемане на действителността” – смята Ахмед Давутоглу, който сподели пред слушателите си на форума в Рио, как навремето е чел лекции в Университета на Малайзия: „в аудиторията присъстваха китайци, малайзийци, индийци, мюсюлмани и други представители на различни култури. В същото време, домакините ми предложиха да чета лекции, съобразени с една книга, започваща с древногръцкия свят и завършваща с най-новата история на Запада. В нея нямаше нито дума за Китай, нито за Индия, или пък за мюсюлманската цивилизация. Така повече не може да продължава... Необходим ни е нов подход. Всички световни култури са традиция и наследство на човечеството и принадлежат на всички ни... всички те (т.е. цивилизациите) са част от наследството на човечеството”.

Тези думи са в пълен синхрон с основните „стълбове” на турската външна политика – „нулеви проблеми със съседите” и „мултивекторноа ориентация”. Следва да обърнем внимание, че става дума за държави, представляващи отделни цивилизации. Което показва, че обявявайки се в подкрепа на „многополюсния свят”, Давутоглу в същото време очертава като „полюси” не отделни държави, както изглежда на пръв поглед, а цели групи от държави, обединени около конкретен влиятелен център – един от „полюсите”. Очевидно е, че по тази логика, ислямският свят следва да се представлява именно от Турция. По-нататък, той само потвърждава тезата си: „Необходимо е да изградим нова ценностна система и нов механизъм... Алиансът на цивилизациите, който е втория по мащабите си международен форум, след ООН, предлага именно такъв механизъм. Благодарение на новата стратегия, всички държави на планетата ще станат по-отворени и толерантни към различните култури и цивилизации... Такива региони като Балканите, Южна и Югоизточна Азия си оказват взаимно влияние. И за да не допуснем възникването на онзи тип сблъсъци, на които станахме свидетели през 90-те години на Балканите, се налага да формулираме нов подход. Децата на Африка, Китай, Азия и Латинска Америка, следва да се чувстват интегрална част от историята. В противен случай, те няма да имат бъдеще. Цялото човечество е част от тази история. Именно този подход трябва да бъде възприет от всички страни по света”.

Очевидно е, че във външнополитическата си програма, целяща постигането на регионално лидерство, Турция се придържа към една, по-скоро либерална концепция. Както е известно, за този тип концепции е характерно, че лидерската функция се заключава в способността да се поеме отговорност за установяването на ред в региона, като по този начин се съдейства и за хармонията в международните отношения, като цяло. Декларирайки, че иска да поеме отговорност за разрешаването на палестинско-израелския конфликт, нагорно-карабахския проблем, кипърския въпрос, а също на Балканите, в Средиземноморието, Ирак, Афганистан и Централна Азия, Анкара демонстрира на света, че претендира за ролята на регионален лидер и иска към нея да се отнасят подобавщо. Само че тя съвсем не е единствената с подобни амбиции. Те са характерни и за други страни от региона, а както е известно ревността към чуждото лидерство съдържа мощен конфликтогенен потенциал. Като особено ясно това си пролича напоследък в отношенията между Турция и Израел.

Класическите правила на борбата за лидерство включват конкуренцията за притежаване на по-добри комплексни показатели от съперника, по колкото се може повече вектори на международно влияние. Днес обаче, много държави, включително и Турция, предпочитат да залагат на неокласическите методи за налагане на регионално лидерство. Тоест, Анкара се стреми да реализира нарастващите си международни амбиции, придобивайки повече „компенсиращи” възможности. В тази връзка си струва да си припомним изявлението на турския президент Абдулах Гюл, в което той посочи, че увеличавайки икономическата си мощ, Турция, на практика, укрепва и въоръжените си сили. Тоест, не става дума за противопоставянето на икономическата на военната мощ на страната. За осъществяване на външнополитическата си стратегия, Турция използва всички налични ресурси, които се допълват взаимно, а не се изключват. „Меката сила” на Турция укрепва, но това става с помощта (и при всички случаи без да се ерозира) военно-политическия и стратегическия потенциал на страната.

В тази връзка, отново ще цитирам президента Гюл. В разговор с журналисти, непосредствено преди посещението си в Словакия, той, в частност, отбеляза: „Мнозина виждат в Турция възходяща звезда. Сферите на влияние се изместват в наша полза. Откровено казано, някои ни завиждат за това. За нас наистина е важно да покрием стандартите на ЕС. И, когато ги постигнем, можем да станем като Норвегия”. Още по-откровено на тази тема се изказа Ахмет Давутоглу: „Ние сме нео-османци. Принудени сме да се занимаваме със съседните страни. И даже с тези в Африка. Имаме наследство, оставено ни от Османската империя. Наричат ни „неоосманци”. Да, ние сме „новите османци””. Пак той посочва, че „Великите държави са объркани от това, което се случва. Франция, най-много се стреми да разбере, защо влизаме в Африка. В тази връзка, вече наредих на своите служители: в която и африканска държава да се появи Саркози, той трябва да види там турско посолства и турското знаме. При това им поръчах да наемат посолства в най-добрите столични райони”.

Някои изводи

На фона на всичко, казано дотук, следва да посочим, че сегашното турско ръководство предлага проблемите, в чиято основа са междуцивилизационните различия, да се решават в рамките на механизмите на нови глобални организации, от типа на Алианса на цивилизациите. В качеството и на съпредседател на Алианса, ролята на Турция в него е очевидна. Дали обаче турската държава, която не притежава сериозни традиции в сферата на глобалното стратегическо мислене, както и лидерски опит (каквото и да се говори за наследството на Османската империя), ще може да съхрани ресурсния си баланс, ако наистина се превърне в глобален играч? Защото именно недостигът на ресурси е причината за това амбициозните цели на Анкара да не съответстват на интересите и, или по-скоро на интересите на турската нация. Добре известно е, че интересът се трансформира в цел, само ако е обезпечен със съответните ресурси. В същото време, това ресурсно обезпечаване, до голяма степен, зависи от природата на самия интерес. Ако той се определя от някаква утопична идеология, от типа на „неоосманизма”, няма смисъл да разсъждаваме, дали Турция разполага с необходимите ресурси за да я реализира. Защото е очевидно, че няма такива. Затова в подобни случаи, ролята на основен ресурс се поема от религията, идеологията или историята. От друга страна, тъкмо религиозната принадлежност позволява на Турция да претендира за ролята на регионален лидер. Идеологията, чието отражение са усилията за разширяване възможностите на организациите от типа на Алианса на цивилизациите пък, формират около нея атмосфера на доверие. А историята помага за това динамичната природа на световните процеси да се тълкува като воля на неизбежната съдба, която (както изглежда вярва сегашното турско ръководство) рано или късно ще формира условия за утвърждаване на мира, стабилността и просперитета в рамките на междуцивилизационното взаимодействие. Много е вероятно, тъкмо в това да се заключават и външнополитическите надежди на Турция, независимо от цялата им утопичност.

* Българско геополитическо дружество

Непосредствено след създаването на първите географски карти и глобуси и утвърждаването на представата за истинската форма на Земята, биват очертани и първите глобални разделителни (или по-скоро разпределителни) линии. В началото е знаменитата линия, която папа Александър VІ прокарва на 4 май 1493, т.е. само няколко месеца след откриването на Америка, от Северния към Южния полюс, през Атлантическия океан, и според която новите земи и океани са поделени между Португалия и Испания. Тази първа глобална линия бива последвана от многобройни други разделителни линии за двете половини на земното кълбо, закрепени в договорите между държавите-първооткривателки Португалия и Испания. Става дума за специфичен вид линии, най-подходящото название за които ми се струва испанската дума “Raya” (линия, черта, ивица). Същността им е в това, че те представляват разделителна линия между държавите, осъществяващи мащабна експанзия по суша и море.

Различните типове „глобални линии”

От съвсем друг тип са често срещаните през ХVІ и ХVІІ век глобални линии, известни като „приятелски линии” (“amity lines”), които, сами по себе си, не са разделителни, но очертават зоните на безпощаден сблъсък между тогавашните големи сили. Такива линии са например екваторът или Тропикът на Рака, на Юг, или пък меридианът, минаващ през Азорските острови, на Запад. Отвъд тези линии, на практика, престава да действа всяко традиционно или съгласувано европейско право, изместено от безпощадното „право на по-силния”. Всъщност, това е прословутото „beyond the line” на английските пирати, флибустери и морски разбойници от ХVІІ век. По същество, става дума за линия, очертаващи зоните на постоянен сблъсък и борба. Третият (отново съвършено различен) тип глобална линия е американската линия, ограждаща западното полукълбо. Тя е съвършено ясно заявена и географски очертана в посланието на президента на САЩ Джеймс Монро, от 2 декември 1823. В него думата „полукълбо” се осъзнава и използва в специфичното и значение, като с нея САЩ обозначават своето собствено пространство - „Америка”, или „този континент”, или пък „това полукълбо” (this hemisphere). Преднамерено или не, но понятието „полукълбо” се свързва с това, че политическата система на западното полукълбо, като „режим на свободата”, се противопоставя на качествено различната от нея политическа система на тогавашните абсолютни монархии в Европа. Оттогава насам, доктрината Монро и западното полукълбо представляват едно цяло и очертават излизащото извън собствените им държавни граници пространство на „специалните интереси” на Съединените щати. Тази дума се използва в многобройните декларации на американското правителство и към началото на новия световен конфликт, през 1939, тя вече се бе превърнала в основен лозунг на политиката на САЩ. Затова, географското разграничение, съдържанието и съдбата на тази линия днес представляват специален интерес.

Що се отнася до географската област на „западното полукълбо”, наскоро географът от Държавния департамент на САЩ Самюел Богс направи достатъчно точно разграничаване на западното полукълбо, именно във връзка с доктрината Монро. Той се базира на това, че в общи линии под западно полукълбо се има предвид открития от Христофор Колумб „Нов свят”, посочвайки в същото време, че географските или историческите понятия „Запад” и „Изток” не се определят нито от природата, нито от някакви общопризнати споразумения. Картографите обикновено прокарват разграничителната линия между източното и западното полукълбо през Атлантическия океан, на 20 градуса западно от Гринуичкия меридиан. Съответно, Азорските острови, както и островите Зелени нос се оказват в западното полукълбо, макар че, както признава и самият Богс, това противоречи на историческата им принадлежност към Стария свят.

Напротив, той е убеден, че Гренландия почти изцяло принадлежи към западното полукълбо, макар че островът не е открит от Колумб, а от скандинавските викинги, 500 години преди него. Богс не споменава нищо за арктическите и антарктически региони около Северния и Южния полюс. Що се отнася до тихоокеанската зона на Земното кълбо, там той очевидно не е склонен да прокарва разграничителната линия по съответстващите на 20-те градуса 160 градуса географска дължина, като вместо това приема за граница т.нар. международна часова граница, т.е. 180 градуса географска дължина, като произволно присъединява към западното полукълбо още някои зони на Север и на Юг. Така, западните острови на Аляска се оказват изцяло част от Запада, също както и Нова Зеландия, докато Австралия „остава” в източното полукълбо. Фактът, че огромни зони от Тихия океан, най-малкото „временно” (според самия Богс) се оказват част от западното полукълбо, не се смята от него (става дума за периода преди началото на войната с Япония, обявена през декември 1941) за сериозен проблем. На свой ред, известният американски специалист по международно право Филип Джесъп, коментира по следния начин доклада на Богс: „измеренията се променят много бързо и на американския интерес към Куба от 1860, днес съответства интересът ни към Хаваите; възможно е също интересите на собствената ни отбрана да накарат някой ден САЩ да воюват по бреговете на Янцзъ, Волга или Конго”.

Набива се на очи, че в редица важни американски декларации и заявления, чиито източник не е Вашингтон, особено в някои изказвания на външните министри на американските държави, събрали се в Панама, през октомври 1939, за да приемат т.нар. Панамска декларация, не се използва изразът „западно полукълбо”, като вместо това се говори просто за „Америка”, за „американския континент” (в единствено число) или за „териториите, географски принадлежащи към Америка”. Зад тези разлики в използваната терминология се крият далеч по-съществени различия от друг характер. Защото тук вече можем да говорим за онова съзнателно изкривяване на понятията, превърнало панамериканизма в инструмент на политиката на САЩ. В тази връзка ще припомня, че съвсем наскоро, в изявлението си от 4 май 1943, президентът на Бразилия специално подчерта, че френският остров Мартиника е част от западното полукълбо.

Споменатата по-горе Панамска декларация от 3 октомври 1939 има особено значение за проблемите на пространството в съвременното международно право, затова ще се спра за кратко на нея. В рамките на определената с тази декларация „зона за сигурност” за защита неутралитета на американските държави,  воюващите страни не трябва да предприемат каквито и да било вражески действия. Линията на неутралната зона за сигурност следва да се простира покрай американските брегове, на 300 мили навътре в Атлантическия и Тихия океани. На бразилския бряг, тя достига до 24 градуса географска дължина, западно от Гринуич, което е доста близо до 20-те градуса представяни като картографска разделителна линия между Запада и Изтока. Днес обаче (т.е. през 1943 – б.р.), тази неделима „американска зона за сигурност”, от октомври 1939, вече е остаряла, дори и само заради факта, че предполагаемият неутралитет на американските държави беше нарушен от самите тях. Тя обаче, продължава да има изключително принципно значение. На първо място, тя, за разлика от превърналата се по онова време в глобална политика на САЩ, все още се придържа към понятието „Америка” и съдържащите се в това понятие ограничения. Освен това, тя има големи (и привличащи всеобщото внимание) последици, тъй като по един грандиозен начин довежда до абсурд размерите и мащабите на традиционната три-милна ивица на териториалните води и наложилото се разбиране за нейните размери. Накрая, тя подчинява и свободния океан на идеята за големите пространства, въвеждайки нов вид пространствено обособяване, на основата на принципа за свободата на моретата. Това незабавно привлече критичния поглед на водещите представители на германската правна наука, но дори и американските специалисти по международно право бяха принудени да признаят, че „аспектът на двете сфери на доктрината Монро” (two spheres aspect of the Monroe Doctrine) е претърпял много сериозна промяна в резултат на Панамската декларация от 1939. Преди това, когато ставаше дума за доктрината Монро, се разбираше, че тя касае само сушата на западното полукълбо, докато за океана продължава да важи принципа за „свободата на моретата”, в смисъла, наложил се през ХІХ век. Сега обаче се оказва, че границите на Америка се простират и извън континента, в зоната на свободните морета. Последният момент е изключително важен. Както винаги в световната история, и тук преходът от сушата към морето има непредвидими и необозрими последици и въздействия. Дотогава, докато под понятието „западно полукълбо” се разбираше само континенталното пространство на сушата, с това понятия беше свързано не само математическо-географското разграничаване, но се задаваше и конкретен географско-физически и исторически гещалт (т.е. образ – б.р.). Очертаващото се оттогава насам разширяване и изместване към морските простори превръща понятието за западното полукълбо в още по-абстрактно, в смисъл на празно, дефинирано предимно математически и географски, пространство. В просторите и плоскостта на морето, както посочва още Фридрих Ратцел, „пространството, по-често, се изявява, само за себе си”. Във военно-теоретичните и стратегически тълкувания и дискусии, можем да открием достатъчно точната формулировка на един френски автор, според който „морето е гладка плоскост без препятствия, в която стратегията нерядко се свежда до елементарна геометрия”.

Глобалната линия на западното полукълбо

По своето съдържание, глобалната линия на западното полукълбо не е нито разделителна линия (като испанско-португалската „Raya”), нито „отворена” линия, позволяваща воденето на битка без правила отвъд нея (като британската “amity line”), а по-скоро представлява (поне в първоначалния и смисъл) своеобразна „линия на самоизолацията”. Новият свят претендира, че именно той е „истинската и свободна Европа” и се разграничава чрез нея от „старата Европа”. Отношенията между тях се характеризират най-добре от две, често цитирани, изказвания на Томас Джеферсън, направени през 1812 и 1820, тъй като там много ясно си личи омразата към Англия и презрението към старата Европа. „Съдбата на Англия – посочва Джеферсън, в началото на 1812 – е почти решена и сегашната форма на съществуването и наближава своя край. Ако собствената ни мощ позволи да подчиним нашето полукълбо на властта на закона, трябва да е ясно, че меридианът, минаващ през средата на Атлантическия океан, формира демаркационната линия между войната и мира, като отвъд тази линия (т.е. от нашата страна) няма да бъдат позволени каквито и да било военни действия, а лъвът и овцете ща живеят в мир помежду си”. В това изказване все още се усеща нещо от духа на “amity line”, но основното е, че Америка вече не е (както през ХVІ и ХVІІ век) арена на безпощадна борба, а напротив,  превърнала се е в зона на мира, докато целият останал свят е станал сцена на войни, в които американците, по принципни съображения, не възнамеряват да участват. През 1820, Джеферсън прогнозира, че „не е далеч денят, когато официално ще поискаме да се прокара разграничителна линия през океана, която да раздели двете полукълба, като от нашата страна вече няма да чуем нито един европейски изстрел, също както няма да има нито един американски изстрел от другата страна на линията”. Изразът „западно полукълбо” винаги се използва (както и в самата доктрина Монро) така, че САЩ се отъждествяват с всичко, което, в морален, културен или политически план, се отнася към субстанцията на това полукълбо. Нерядко, тези декларации за самоизолацията на Америка звучат толкова силно, че линията на западното полукълбо придобива очертанията на своеобразна „карантинна линия”, преграждаща проникването на чумата от Изтока, с чиято помощ духовно здравия Нов свят опитва да се защити от мъртвешката отрова на Стария континент, останал завинаги в миналото.

Днес нещата вече не опират до това, колко истина се е съдържала навремето в тезата за „моралното превъзходство на Америка над Европа”. Несъмнено, тогава Новият свят е разполагал с редица морални, културни и духовни предимства пред старата, подвластна на реакцията и разяждана от вътрешните си проблеми Европа. Но още в края на миналия век, т.е. около 1900, всички тези огромни предимства се оказаха вътрешно и външно изчерпани и, на практика, престанаха да съществуват. Нападението срещу Куба, през 1898, беше онзи външнополитически знак, с който САЩ оповестиха на света, че се ориентират към империализма. Всъщност, истината е, че този американски империализъм отдавна съществуваше и при това не се придържаше към остарелите континентални представи за западното полукълбо, а беше проникнал дълбоко в Тихоокеанското пространство, към териториите на стария Изток. По отношение на далечните азиатски пространства, остарялата доктрина Монро беше заменена от принципа на „отворените врати”. От глобално-географска гледна точка, това беше стъпка от Изток на Запад. Сега, Америка се намира в позицията на източен континент спрямо новопоявилото се (в глобално-исторически смисъл) източноазиатско пространство. Сто години преди това, старата Европа, благодарение на глобално-историческия възход на Америка, беше изтласката в сферата на източното полукълбо. За т.нар. „духовна география”, подобна трансформация представлява изключително сензационна тема. Под влияние на всичко това, през 1930 беше лансирана тезата за „възхода на Новия свят”, целяща да свърже в стратегически съюз Америка и Китай.

В световната история често се случва отделни народи и империи да се изолират от останалия свят, опитвайки се, с помощта на различни отбранителни линии, да се защитят от заразата на „другите”. „Лимесът” е своеобразен пра-феномен на историята - „китайската стена” се оказва типично съоръжение, а пък „Херкулесовите стълбове” си остават митичния образ на границата във всички времена. Въпросът е само в това, какво отношение към другите народи произтича от подобно отделяне и самоизолация.

От самоизолация към глобален интервенционизъм

Претенциите на Америка, че е нов и непорочен свят, се търпяха от останалия свят, докато самата тя следваше твърда и последователна политика на изолация. Глобалната линия, разделяща света на добра и лоша половини, представлява линия между плюса и минуса, в смисъл на чисто морална оценка. Тя обаче се превръща в постоянно политическо предизвикателство за цялата останала част на планетата, ако Америка реши, че вече няма да се ограничава само със собствената си отбрана и самоизолация. Въпросът, дали доктрината Монро е правов принцип (“legal principle”) или само политическа максима, не опира единствено до идеологическата последователност, теоретично-понятийното изясняване на последиците, или само до целесъобразността и своевременноста, още по-малко пък е чисто юридически спор. Тук по-скоро възниква дилема, която не може да избегне нито авторът на въпросната изолационна линия, нито пък останалия свят. Защото линията на самоизолация се превръща в нещо съвършено различно и противоположно, когато се трансформира в линия на дисквалификацията и дискриминацията на останалия свят. Причината е, че иманентно присъщия на подобна самоизолация международно-правов неутралитет, в самата си основа, има далеч по-строг и абсолютен характер, отколкото различните видове неутралитет, възникнали в старото европейско международно право, през ХVІІІ и ХІХ век и касаещи войните между държавите. Ако не се реализира този присъщ на самоизолацията абсолютен неутралитет, глобално-политическата идея за изолацията се превръща в безгранична и обхващаща цялата планета претенция за правото да се осъществява интервенция във всяка точка на света. Изолацията се обявява за „басня”, а доктрината Монро се оказва „приказка”. Правителството на САЩ поема ролята на глобален съдник, присвоявайки си правото да се намесва във вътрешните работи на всички народи и всички пространства. Тоест, на пръв поглед в пълно противоречие с официално прокламираните си цели, изцяло отбранителната самоизолация се трансформира в радикален транспространствен и неограничен от нищо панекспанзионизъм.

Цялата дейност, осъществявана от правителството на САЩ през последните 40 години, се определя от тази дилема между самоизолацията и панинтервенционизма. Влиянието и е толкова мощно и неотразимо, колкото мащабни и могъщи са пространствените и политически мерки на това глобално „линейно” мислене. Западното полукълбо е изправено пред тази чудовищна и главозамайваща дилема още от началото на т.нар. „империалистическа епоха”, т.е. от края на ХІХ и началото на ХХ век. Тук става дума не само за противоречиви тенденции, за контрасти и вътрешни напрежения, които всъщност са присъщи на всеки силен живот и, в още по голяма степен, на всяка велика империя. Вътрешното противоречие между изолацията и интервенцията представлява нещо съвършено различно. Това е нерешена проблематика, съдържаща в себе си опасно неоспоримо принуждение, което е гибелно и за самото западно полукълбо, и за останалия свят, тъй като се стреми да превърне традиционната война между отделните държави, описана в европейското международно право, в световна, т.е. в глобална война. Когато вашингтонското правителство претендира, не просто да отблъсне всеки реален или потенциален политически противник, но и да го „дисквалифицира” и унищожи, то претендира да наложи на човечеството нов (в международно-правов смисъл) вид война. За първи път в човешката история днес се води глобална световна война.

Още по време на Първата световна война (1914-1918) политиката на президента Уилсън, изненадващо за мнозина, се колебае между две крайности, докато най-сетне, през пролетта на 1917, чудовищната сила на Америка застава на страната на интервенционизма и Световната война. По време на сегашната Световна война станахме свидетели на същия завой (при това с някои съвсем дословни съвпадения) от тържествените клетви за неутралитет към панитервенционизъм. Митът за западното полукълбо приключи с налагането на абсолютно и неограничено от нищо вмешателство. Ликвидирането на всички мерки и граници, характерно за американския панинтервенционизъм, е не просто глобално, а и тотално. То засяга и вътрешните работи, и международните отношения, и социалните, икономическите и културните отношения, преминавайки през народите и държавите. Докато дискриминацията на другите правителства се смята за нещо нормално от американското правителство, САЩ имат правото да призовават народите да въстават срещу собствените си правителства, превръщайки войната между държавите в гражданска война. Така, дискриминационната Световна война по американски се превръща в тотална и глобална Световна гражданска война. Именно тук се крие и тайната за толкова противоестествения на пръв поглед съюз между западния капитализъм и източния болшевизъм. Двете страни превръщат войната, която става глобална и тотална, от война между държавите, отразена в досегашното европейско право, в световна гражданска война (1). Тук се проявява и истинският смисъл някогашните разсъждения на Ленин за тоталната война, когато той посочва, че в сегашната ситуация на планетата е останал само един вид справедлива война, а именно гражданската война. Само от гледната точка на подобни глобални измерения можем да разберем, какво означава моментното колебание на западното полукълбо за останалия свят. Тенденцията към изолация беше присъща на традиционната и консервативна субстанция на Съединените щати. Но в момента, когато тя е изтеглена на заден план, превръщайки се просто в „приказка”,  претенцията за световно господство, осъществявано с помощта на дискриминационната световна война, кара САЩ да се ориентират към въоръжена интервенция не само във всички политически пространства, но и във всички социални отношения на планетата.

Противоречивата и очевидно загадъчна история на американския неутралитет от 1914 и 1941 всъщност е история на това вътрешно противоречие между самоизолацията и глобалната дискриминация.

САЩ по пътя към глобална доминация

Днес, през 1943, Съединените щати опитват да се настанят в Африка и Близкия изток; на другия край на света те се намесват в работите на Китай и Централна Азия. Вашингтон покрива цялата планета със система от въздушни бази на своята военна авиация и обявява началото на „американския век” в света. По този начин биват отстранени всички мислими граници, колкото и широко да са дефинирани. И така, политическият мит за западното полукълбо приключи. Но краят му представлява и край на цяла една епоха, и определен етап от международно-правното развитие, а именно края на епохата на „линейното” мислене (основаващо се на използването на различни разграничителни линии) и подчинената му структура на международното право. В различните типове някогашни глобални линии – испанско-португалската “Raya”, британската “amity line” и американската линия на самоизолация на западното полукълбо – се проявява стремежът да се намери оптималния пространствен ред за цялата Земя, т.е. пространствения закон на планетата. Днес, всички тези усилия се оказват исторически остарели. Съвършено новата ситуация се формира след като последната от тези глобални линии – линията за западното полукълбо – се превърна в трамплин за безграничен планетарен интервенционизъм. От тези претенции за създаването на универсален, планетарен контрол над света и световно господство, опитва да се защити другият номос на Земята, чиято основна идея е разделянето на планетата на много големи пространства, изпълнени със свои собствени исторически, икономически и културни субстанции.

Глобалните линии характеризираха първия стадий на борбата за номоса на Земята и за структурата на международното право. Но осъществяваните с тяхна помощ разделения на планетата бяха абстрактни и (във всеки смисъл на това понятие) повърхностни. На практика, те свеждаха всички проблеми до елементарната геометрия.

Също толкова абстрактен и повърхностно глобален, безпространствен и безграничен е и империализмът на капиталистическия Запад и болшевишкия Изток. Между тях е затворена и опитва да се защити субстанцията на Европа. На глобалното единство на планетарния империализъм – без значение, дали е капиталистически или болшевишки, са противопоставят множеството, изпълнени със смисъл, конкретни големи пространства. В същото време, тяхната борба е и битка за структурата на бъдещото международно право, от която зависи и отговора на фундаменталния въпрос, дали на планетата ни въобще трябва да съществуват много самостоятелни образувания или пък трябва да останат само разрешените от единствения „господар на света” децентрализирани филиали с регионален или локален характер. В борбата с глобалния империализъм на днешната планета няма място за локална или регионална идилия. Като реална алтернатива на глобалния  и управляван от един център модел, се очертават само истинските, изпълнени със смисъл, големи пространства. Голямото пространство съдържа мярката и номоса на новата Земя. В това е неговия световно-исторически и международно-правов смисъл.

Американският държавен секретар Хенри Стимсън, на чието име е наречена и спомената по-горе панинтервенционистка доктрина, излага глобалистката си визиа, заявявайки, на 9 юни 1941, че „днес Земята е твърде малка за съществуването на две противоположни системи”. Бих му отговорил, че Земята винаги ще си остане по-голяма, отколкото са САЩ, както и че и днес тя е достатъчно голяма за да помести множеството големи пространства, в които свободолюбивите хора ще могат да съхранят и защитят своята историческа, икономическа и духовна субстанция и специфика.

1943

Бележки:

1. Повече по темата, виж доклада на Карл Шмит, изнесен в Германската правна академия, на 29 октомври 1937 и озаглавен „Завоят към дискриминационно тълкуване на войната” (Schriften der Akademie fuer Deutsches Recht, Gruppe Voelkerrecht, Nr. 5, Muenchen 1938, S. 45)

* Статията на големия немски геополитик, юрист и консервативен философ (1888-1985) е писана през 1943 и е публикувана за първи път през 1950, като приложение към фундаменталния му труд „Номосът на Земята”

Световно известният американски икономист Нуриел Рубини е роден през 1959 в Истанбул, в семейството на ирански евреи-търговци. Израства в Турция, Иран, Израел и Италия (където през 1982 завършва Университета Бокони в Милано). През 80-те се установява в САЩ и защитава докторска степен по икономика в Харвардския университет. През 90-те години е преподавател в Йелския университет, където изследва кризите на развиващите се пазари - Мексико и азиатските държави, през 1997-1998, Бразилия, Русия и Аржентина, през 2000. Според него, общото при тях е, че малко преди настъпването им всичките държави са имали голям търговски дефицит. Професор Рубини прогнозира и финансовата криза в САЩ, изтъквайки като причина за нея тогавашния рекорден държавен дефицит на САЩ от 600 млрд. долара и кредитния бум, породен от намаляването на лихвения процент до минимален от Федералния резерв, през 2003. Мнозина известни икономисти обвиняват Рубини, който в момента е преподавател в Нюйоркския университет, в спекулативност и смятат, че голямата му популярност е резултат на емоционалното влияние на масовите медии върху Уолстрийт и европейските финансови центрове. Междувременно, в началото на 2010, той лансира поредната си "апокалиптична прогноза", че еврото ще се срине и изчезне като "резервна валута" на долара. Нуриел Рубини е автор на няколко книги, по-известни от които са „Новата международна финансова архитектура”, „Политическите цикли и макроикономиката” и „Отговорът на възходящите икономики на кризата”.

-          Наричат Ви „доктор Апокалипсис”, защото предсказахте сегашната криза в момент, когато мнозина други икономисти преливаха от оптимизъм. Продължавате ли да гледате песимистично на бъдещето на световната икономика?

-          Преди всичко, държа да подчертая, че не съм вечния песимист и невинаги говоря негативно за бъдещето. Обратното, държа правилно да оценявам ситуацията. Но, наблюдавайки сегашната икономическа картина в света, наистина виждам на хоризонта много тъмни облаци.

-          Според МВФ, икономическата активност отново набира скорост, като прогнозите са, че през 2010 ръстът ще достигне 4%. Може би е време да се прекръстите от „доктор Апокалипсис” на „доктор Просперитет”?

-          Аз съм реалист и виждам само отделни светли петна в някои страни, като например Китай, Индия и Бразилия. А останалите? Икономическото възстановяване на САЩ върви много вяло. Япония все още не е излязла от комата, а Европа е застрашена от повторно свличане в блатото на кризата. Старият континент не е защитен, той е уязвим и може отново да затъне в рецесия. Още преди сътресенията в Гърция, перспективите не бяха особено оптимистични, а сега ръстът в еврозоната изглежда още по-близо до нулата.

-          Какво мислите за „гръцката опасност”?

-          Пазарите са силно разтревожени от ситуацията в тази страна, но истината е, че това е само върха на айсберга. Все по-често, специалистите изразяват тревога за състоянието на пазара за ценни книжа в държави, като Великобритания и Ирландия. Проблеми ще си имат дори САЩ и Япония, което е свързано с огромния им бюджетен дефицит. Това може и да не се случи през 2010, но с течение на времето те неизбежно ще се сблъскат с тези проблеми. Впрочем, в САЩ и днес има огромни бюджетни проблеми в такива щати като Калифорния, Невада, Аризона, Ню Йорк и Флорида. Като най-много ме тревожат нарастващите бюджетни дефицити и огромните държавни дългове.

-          Правилно ли постъпиха МВФ и ЕС, като решиха да подпомогнат Гърция със 110 млрд. евро?

-          Според мен, това само ще удължи гръцката агония с около година. Страхувам се, че Гърция, най-вероятно, не просто страда от липса на достатъчна ликвидност, а направо е неплатежоспособна. И няма как да решим проблема, като даваме на една неплатежоспособна страна пари и я принуждаваме да прави болезнени съкращения. Дори ако данъците бъдат увеличени, а разходите – орязани, съвсем не е задължително, че в резултат Гърция ще стане по-конкурентоспособна. Обратното, производството може да намалее, безработицата да нарасне, а пазарният дял може да бъде загубен. Тоест, необходим ни е „план Б”.

-          И какъв следва да е той?

-          Трябва да се започне с превантивно преструктуриране на дълга. Необходимо е да намерим правилното решение на проблема, което да е приемливо и за длъжниците, и за кредиторите. Освен това се налага да разработим бюджетни и данъчни корекции за други държави от еврозоната, като Португалия и Испания например.

-          Вярвате ли, че германското правителство ще се съгласи с това?

-          Истината е, че над 300 милиарда евро от гръцкия държавен дълг принадлежат най-вече на президентите на различни финансови институции от Германия, Франция и Швейцария. Те ще трябва да се откажат от част от тях. И без това загубихме много време, игнорирайки кризата в Гърция. Без наличието на такъв План Б, ако Гърция фалира, ще последва ефект на доминото, като ударите по Испания, Португалия и други части от еврозоната ще се окажат много бързи и опасни. С течение на времето, подобно развитие може да доведе до разпадане и на самата еврозона.

-          Дали германският канцлер Ангела Меркел, която не реагира достатъчно бързо на кризата, не влоши ситуацията?

-          Така е. ЕС загуби няколко скъпоценни месеца, докато работеше по финансовия пакет за Гърция. Отчасти, това се дължеше на политическата съпротива в Германия срещу отпускането на тази помощ. Вътрешната политика на Германия и нарастването на скептицизма по отношение на европейския валутен съюз, доведоха до забавяне при вземането на политическите решения, което пък навреди на усилията за ограничаване на кризата в Гърция и не позволи да бъде предотвратено разпространяването и в други части на еврозоната.

-          Смятате ли, че европейският валутен съюз беше грешка?

-          Не бих си позволил толкова категорична оценка. Не изключвам обаче, че може би беше грешка в него прибързано да бъдат допуснати толкова много страни. Ако вместо това първо беше създадено ядро от държави, които са по-хомогенни, в икономически план, и по-разумни – във финансов, и са склонни решително да осъществяват необходимите структурни реформи, валутният съюз щеше да е по-успешен. Проблемът е, че ако една страна е част от него, тя вече не може да го напусне, а ако все пак го направи това би имало крайно негативни последици.

-          Основният проблем днес е дълговата криза. Преди това пък станахме свидетели на банкова криза. А още по-рано, на криза на ипотечните кредити. Трябва ли да започнем да свикваме, че ни очакват още кризи ?

-          Страхувам се, че да. В последната си книга показвам, че кризите са интегрална част от структурата на капиталистическата ДНК. Тоест, те не са изключение, а по-скоро правило. Много жизненоважни за капитализма елементи, като например иновациите и рисковете, също много често провокират кризи. И това, през което току що преминахме, в бъдеще може отново да се стовари върху нас и то с далеч по-голяма сила.

-          Тоест, смятате че кризите са неизбежни.

-          Те не са неизбежни. Но, ако погледнем назад в историята, ще видим, че се повтарят едни и същи схеми и закономерности: прекалено либерална кредитно-парична политика, уязвимост заради прекалено големия дял на кредитните средства, както и слабо държавно регулиране. Предстои ни отново да го видим и в бъдеще. Впрочем, възможно е в бъдеще да се сблъскаме с още повече кризи.

-          Съществува ли някакъв общ сценарий за тези кризи?

-          Няма идентични кризи, но много от тях си приличат. Има етап на ръст и раздуване на балоните, после балоните се пукат и настъпва крахът. Хората виждат как нараства стойността на определени активи (например на недвижими имоти или акции) и ги използват като гаранция и вземат прекалено много кредити, затова и делът на кредитния капитал във финансовата система нараства. А след като балонът се спука, стойността на тези активи пада и хората се оказват затънали до шия в блатото с всичките тези кредити, които не са в състояние да изплащат.

-          Как може да се познае фиктивното повишаване на борсовата конюнктура?

-          Трудно. Винаги гледам с подозрение на твърденията на някои експерти, че този път всичко ще бъде различно, че иновациите радикално ще променят начина ни на живот и работа и всичко това ще доведе до дългосрочен и мащабен ръст на реалното богатства. По времето на технологичния балон имаше хора, които дори пишеха книги със заглавия от типа на „Dow Jones 36 000” (очевидно се има предвид книгата „Dow 36,000: The New Strategy for Profiting From the Coming Rise in the Stock Market” на Джеймс Гласмън и Кевин Хасет, появила се през 1999 – б.р.) .

-          В момента прекалено много пари отиват за суровини, като петрола или медта. Това ли е следващия балон?

-          Възможно е. Струва ми се, че това не се дължи на търсенето, а просто ликвидните средства се ориентират към суровинните стоки. Което предизвиква у мен сериозно безпокойство: изглежда си въобразяваме, че можем да спасим глобалната икономика, заливайки света с огромно количество ликвидност. Тоест, на път сме да направим същата грешка, като по време на предишния кризисен цикъл.

-          Каква би могла да е алтернативата на програмите за стимулиране и намесата на централните банки? Защото, ако оставим всичко на пазара, светът рискува да попадне в капана на спада.

-          Така е. Само че трябва да се действа много внимателно и предпазливо, освен това не бива да се движим прекалено дълго по този път. Иначе се появява риск от създаването на банки и компании – зомби, чиито живот ще се поддържа изкуствено. Вижте какво става с банковия сектор. Започнахме с това, че обявихме проблема за прекалено сериозен за да се провалим при решаването му. Затова, в частност, отговорът на кризата включваше разширяването на финансовата консолидация. Така, JP Mogan сe сдоби с Bear Stearns, а Bank of America – с Merrill Lynch. В резултат от което днес финансовите ни институции са дори повече отпреди. И тези окрупнени институции знаят, че ако сбъркат отново ще бъдат спасени.

-          Може би подобни прекалено големи и недобре функциониращи институции би трябвало да се разделят на части?

-          Защо не? Трябва да изтощим противника си. Официалното отношение бе следното: необходимо е да се формулира режим за решаването на проблема с цел контролиран спад на напрежението и ограничаване на тяхната дейност. Безпокои ме обаче следното – как може контролирано да бъдат закрити такива глобални финансови институции, като Goldman Sachs или Morgan Stanley, в разгара на поредната криза? Това е прекалено рисковано и в крайна сметка ще се наложи отново да ги спасяваме.

-          Как обаче да определим, кой от тях е прекалено голям?

-          Ако трябваше да определям параметрите на някоя системно важна институция, аз, разбира се, щях да помисля първо за размерите на нейните активи и пасиви, като дял от финансовата система и БВП. Разбира се, важни са и размерите на съотношението между кредитния и акционерния капитал, както и сумата на дълговите задължения – не само балансовите, а и задбалансовите. От значение е също, колко критично важна е въпросната институция за системата на разчетите и плащанията. Тоест, в крайна сметка излиза, че е прекалено сложно да бъдат определени тези институции.

-          Американският президент Барак Обама прокара планове за финансово реформиране, включително т.нар. „правило на Волкър” (под това име е известно предложението на американския икономист и бивш шеф на Федералния резерв Пол Волкър банките да не могат да осъществяват спекулативни инвестиции, които не са в полза на клиентите им – б.а.) и други регулиращи постановки за ограничаване размерите на банките. Налага ли се още по-радикално регулиране на банковия сектор?

-          Това е добро начало, но ми се струва, че се нуждаем от по-радикални мерки. Съвършено очевидно е, че моделът на „финансовия супермаркет” не проработи. Имам предвид институцията, където на едно място е концентрирано всичко: търговски банкови операции, инвестиционните операции, хеджовите фондове, застраховките и маса други банкови услуги, което ги прави твърде сложни, объркани и неуправляеми. Нито един генерален директор не може да ефективно да ръководи подобна институция. Затова всичко следва да се раздели на части. Ако имате много различни институции, които извършват различни видове финансови услуги, нито една от тях няма да е от критично значение за съществуването на цялата система.

-          Преди почти сто години правителството на САЩ раздели на части Standart Oil. В крайна сметка обаче, тези части станаха по-големи от оригинала.

-          Всъщност, предлагам нещо подобно на закона Глас-Стийгъл, налагащ определени ограничения върху търговските и инвестиционни операции. Тоест, връщане към правилата, които съществуваха преди десетина години. Тогава те показаха добри резултати.

-          Какви други финансови реформи смятате за наложителни?

-          Пазарите на вторичните ценни книжа следва да станат по-прозрачни, а повишаването на ролята на ценните книжа, като форма на заимстване, трябва да се регулира по-строго. Финансовите институции следва да променят системите си за компенсация така, че да не игнорират дългосрочните интереси. А пък рейтинговите агенции трябва да бъдат накарани да променят бизнес-моделите си, така че вече да няма проблеми с конфликтите на интереси.

-          За съжаление, реализацията на подобни, далеч отиващи реформи днес изглежда доста утопична?

-          Аз и не очаквам, че идеите ми ще бъдат реализирани на практика по време на сегашната криза. Може би ще се наложи да изчакаме следващата и тогава на масата ще бъдат поставени дори и по-радикални предложения. Тревожи ме друго. Ако не създадем система, в рамките на която кризите да се случват по-рядко, следващият път негативната реакция към пазарно ориентираната икономика, реформите, глобализацията и свободната търговия, на която сме свидетели напоследък, може още повече да се усили. Поуката е следната: ако в бъдеще се разрази още една криза, тя ще бъде още по-жестока от предишната, още по-разрушителна и скъпоструваща за всички онези мерки, които са ни необходими: приходи, заетост, просперитет, бюджетни излишъци. И ние просто не можем да го допуснем.

-          Предложенията Ви за реформи се базират на опита от сегашната криза. Дали обаче те ще помогнат за предотвратяването на бъдещи кризи от всякакъв вид?

-          Не сме в състояние да направим така, че кризите напълно да изчезнат. Но, ако съумеем да постигнем те да се разразяват по-рядко и да са по-малко опустошителни, това наистина ще бъде победа.

Както е известно, Сомалия и Етиопия са разположени в стратегическия регион на Африканския рог, който е кръстопът на най-важните комуникации с глобално значение и представлява южна периферия на очертания от американските геостратези т.нар. „Голям Близък изток”. През 70-те и 80-те години на миналия век регионът бе сцена на изключително остро геополитическо съперничество между САЩ и СССР, а напоследък все повече се превръща в един от основните театри на бойни действия в рамките на глобалната война на САЩ срещу международния тероризъм.

Независимата сомалийска държава, появила се на картата през 1960, просъществува почти трийсет години, като през този период основната обединяваща идея за сомалийците беше национализмът, т.е. сливането в единна нация на сомалийските племена, имащи общ език и култура.

Навремето, процесът на деколонизация доведе до обединяването само на две части от целия сомалийски етнос – териториите на бившите Италианска и Британска Сомалия. Така, част от сомалийците останаха в земите на съседните Етиопия, Кения и Джибути. Мечтата за т.нар. „Велика Сомалия”, която да обедини всичките пет части на нацията, се превърна в национална идея, символ на която е и бялата петолъчка на син фон на сомалийското знаме. Но, след провала на сомалийската инвазия в Етиопия, през 1978, национализмът постепенно изгуби ролята си на водеща обединителна идеология. След поражението в етиопско-сомалийската война от 1977-1978, централното правителство в Могадишу постепенно започна да губи контрола си над страната. Така, в началото на 90-те на територията и възникнаха шест квазидържавни образувания – Сомалиленд, Пунтленд, Галгмудуг, Нортленд, Маакир и Джубаленд. На практика, от Сомалия се откъсна северната част на страната, под името Сомалиленд, както и самообявилата се държава Пунтленд, на изток, която днес експертите смятат за основна база на сомалийските пирати. Останалата част на страната формално се управлява от изключително слабото централно правителство, а на практика – от непрекъснато воюващите помежду си местни военни командири. Между другото, показателно е, че началото на фактическия разпад на сомалийската държава съвпадна с появата на съобщения, за доказано големи запаси от петрол в Сомалия и породеният от тях засилен интерес на САЩ към тази страна.

В условията на задълбочаваща се анархия, сомалийското население са оказа беззащитно пред сушата, като милиони местни жители трябваше да оцеляват на ръба на глада. ООН се опита да осъществи мащабна мисия за спасяване на гладуващите, като стартира доставки на храни и лекарства за Сомалия. Предвид царящият в страната хаос обаче, провеждането на хуманитарните операции се оказа невъзможно и през 1992 в Сомалия, под флага на ООН, бяха изпратени 26 000 чуждестранни военни, включително повече от 7 000 американски морски пехотинци.

Както можеше да се очаква, местните командири отказаха да се подчинят на чужденците, в резултат от което през 1993 загинаха няколко десетки войници на ООН, а американският президент Бил Клинтън реши да разреже „сомалийския възел” като нареди залавянето или ликвидирането на генерал Айдит, лидер на най-влиятелната сомалийска въоръжена групировка. Операцията, която бе възложена на специалните части „Делта” обаче се провали: бяха свалени три американски хеликоптера, 18 командоси загинаха, а 77 бяха ранени. При това бяха убити над триста сомалийци, а около 700 – ранени, като повечето се оказаха мирни жители. За Белия дом, провалът в Сомалия се оказа особено унизителен, защото ударът по „Делта” бе нанесен не от редовна армия, а от сомалийските криминално-кланови групировки. Затова не е чудно, че няколко години по-късно именно САЩ обявиха Сомалия за „провалена държава” и база на току що заявилата за себе си Ал Кайда (беше съобщено например, че именно на сомалийска територия е била базата на терористите, взривили американските посолства в Кения и Танзания през 1998).

През март 1994 всички американски части напуснаха Сомалия, след което бе прекратена и хуманитарната операция на ООН, оказала се най-скъпата и най-безславната за цялата история на Световната организация, заради финансовите разходи и броя на жертвите. След провала и, властта в страната окончателно попадна в ръцете на криминалните кланове, а острият недостиг на храни стана повсеместен. Всичко това провокира масово бягство на населението, като близо 1/3 от 7-те милиона сомалийци напуснаха страната, пръскайки се по света.

Ислямът като заместител на националната идея

След фактическия разпад на сомалийската държава, единствената идея, която можеше да обедини многобройните местни племена и кланове и така да възстанови единството на нацията и държавата се оказа ислямът. През 1999 в страната се появи т.нар. Съюз на ислямските съдилища (СИС), който обедини местните ислямистки групировки, опитващи се да сложат край на насилието, упражнявано от отрядите на племенните вождове. Ползващият се със значителна финансова подкрепа от влиятелни местни и чужди (включително арабски) бизнесмени СИС бързо си извоюва популярност сред обикновените сомалийци, уморени от дългия период на хаос и безвластие.

В продължение на няколко години, ислямистите водеха партизански действия в южната част на страната, след което минаха в настъпление и, на 5 юни 2006, отрядите им влязоха в столицата Могадишу, изтласквайки оттам племенните отряди на военните командири от т.нар. „Алианс за възстановяване на мира и против тероризма”,  които контролираха града цели 15 години. Според някои експерти, „Алиансът” е създаден с помощта на САЩ, което донякъде предопределя и поражението му през 2006.  Лишени от подкрепата на местното население, отрядите на Алианса напуснаха Могадишо. Мнозина смятат, че ако САЩ не бяха организирали нова военна намеса в Сомалия, този път използвайки етиопската армия, сомалийските ислямисти вече щяха да са превърнали страната в ислямска държава, като съседен Судан или Афганистан по времето на талибаните.

СИС обаче успя да задържи властта само до края на 2006, когато стартира военната операция на регионалния американски съюзник – Етиопия, формално сложила край на процеса на възраждане на сомалийската държавност, на основата на исляма. Главната цел на операцията беше ограничаването на нарастващото влияние на радикалния ислям по южната периферия на „Големия Близък изток”, включително и на територията на Етиопия. Освен това, успехът на етиопците в Сомалия трябваше да донесе на САЩ и определени дивиденти, в чисто пропаганден аспект, особено на фона на нерадостната картина в Ирак и Афганистан.

Само за една седмица етиопците разгромиха военните сили на СИС, като на 28 декември 2006 влязоха в Могадишо без нито един изстрел. Това стана възможно, след като двата най-големи местни клана Абгал и Хабр Гедир, които на практика контролираха столицата, решиха да скъсат отношенията си с ислямистите и предадоха града на етиопската армия. На СИС не помогна дори подкрепата на съседна Еритрея (традиционно враждебно настроена към Етиопия), изпратила 2000 бойци в помощ на ислямските радикали. В крайна сметка, около 3000 въоръжени ислямисти се оттеглиха към южното крайбрежие на Сомалия.

Две години по-късно, т.е. в края на 2008, умерените ислямисти и централна власт постигнаха негласен компромис, като тогавашният президент Абдула Юсуф Ахмед подаде оставка и бе заменен (през януари 2009) от умерения ислямист и основател на СИС Шариф Ахмед. През март 2009, сомалийското правителство взе решение за въвеждане на нормите на шариата в страната, което бе сред основните искания на СИС.

Кой печели от пиратската активност

Проблемът със сомалийските пирати отдавна вече не е регионален, а международен, което налага и по-сериозния анализ на този феномен. Чак до есента на 2008, за съвременното пиратство не можеше да се говори като за глобално явление, т.е. измеренията на пиратската заплаха бяха по-скоро регионални. Впрочем, регионалният му характер се запазва и днес, само че последните събития, свързани с промените в маршрутите на товарния трафик между Европа и Източна Азия, прехвърлят проблема в по-глобална плоскост. Според мнозина анализатори, случващото се в акваторията на Африканския Рог е своеобразно продължение на борбата между най-големите световни „играчи”, доколкото са налице достатъчно основания да смятаме, че сомалийските пирати, разполагащи със съвременно навигационно оборудване и средства, са проект, сходен с Ал Кайда или Движението „Талибан” в Афганистан.

В известен смисъл, пиратството действително е средство за оцеляване за населението на тази невъобразимо бедна африканска страна. Икономиката и, която никога не е била просперираща, се намира в пълен упадък, малкото индустриални предприятия отдавна не работят, а инфраструктурата е почти напълно унищожена. Международната хуманитарна помощ пък се присвоява от чиновниците и клановите елити. Тоест, бедственото положение на местното население наистина е една от причините или най-малкото формира благоприятна почва за разцвета на пиратството. При всички случаи обаче, активното масово пиратство не е феномен с локална мотивация (бедност, насилие, безвластие и т.н.), а по-скоро инструмент в икономическата и политическа игра на определени (и по правило излизащи далеч извън рамките на конкретния регион) достатъчно мощни сили. При това, в съвременния свят, в който играчите са принудени да се съобразяват (пък дори и само формално) с приоритета на международното право, тези сили, по разбираеми, причини не се изявяват открито.

Налице са редица фактори, които, взети заедно, формират ситуацията в района на Африканския Рог и могат да ни помогнат да си отговорим, на кого е изгодна нейната дестабилизация .

На първо място, Сомалия има важно стратегическо (включително военно-стратегическо) значение. Това е било ясно още в Древността, като за пореден път се потвърждава по време на Втората световна война, когато германският съюзник Италия, макар и за кратко, овладява Африканския Рог, поставяйки под контрол трафика към Суецкия канал и пролива Баб-ел-Мандеб, който свърза Аденския залив с Червено море, т.е. пътя от Европа към Южна и Източна Азия и Австралия. Днес стратегическото значение на тази територия е още по-голямо, предвид огромния по размерите си морски търговски транзит през Суецкия канал и Червена море. През Аденския залив минава 50% от световния транзит на насипни товари, около 30% от контейнерните превози и почти 25% от петролния трафик. Между бреговете на Сомалия и Йемен, в посока към Суецкия канал, всяка година преминават около 20 хиляди кораба, превозващи близкоизточен петрол за Европа и Америка и индустриални товари, произведени в Азия. При това, основната част от този поток е търговията между Европа и Източна Азия, включително Китай, Япония, Индия, Южна Корея и т.н. Естествено, сегашните набези на сомалийските пирати се отразяват най-болезнено именно върху икономиката на ЕС и споменатите по-горе държави, които са сред основните геоикономически конкуренти на САЩ.

На второ място, стремежът на САЩ да разположат по-близо до Африканския Рог наскоро създаденото Африканско командване (AFRICOM) – естествено, „с цел да бъдат ограничени и предотвратени конфликтите на Африканския континент”, засега не се увенчава с успех. Повечето африкански държави открито дадоха да се разбере, че смятат за основна цел на AFRICOM защитата на американските стратегически интереси и, най-вече, контрола върху добива и транзита на африканския петрол.

В тези условия, запазването на нестабилността в региона би могла да послужи на САЩ като аргумент за съществуването и активизирането на AFRICOM. През октомври 2008, командващият военноморските сили на САЩ в Европа и Африка адмирал Марк Фицджералд заяви, че Вашингтон не възнамерява да създава наземна база в Африка, за целите на новото командване AFRICOM „най-малкото в близко бъдеще”. Според него, от военноморска гледна точка, зоните, на които AFRICOM следва да обърне най-голямо внимание, са Гвинейския залив и района на Сомалия.

На трето място, ислямистите и пиратите често принадлежат към едни и същи кланови структури и в специфичните условия на Африканския Рог мирното съвместно съществуване между тях е задължително условие за оцеляването на целия клан и е предпоставка за взаимни компромиси. Важна особеност на съвременния тероризъм в региона на Африканския Рог е и тясната връзка между престъпните организации и държавните структури. Подкупът на държавни чиновници на всички възможни равнища е отдавна утвърден подход в пиратския бизнес, тъй като за постигането на политическите си цели, чиновниците се нуждаят от значителни средства, каквито могат да им предоставят само терористите-пирати. На свой ред, последните се нуждаят от по-модерно оборудване (малки маневрени и високоскоростни кораби), оръжия (автомати, пистолети, гранатохвъргачки, ракети). Както е известно, в миналото ислямистите демонстрираха силен интерес към завзетото от пиратите оръжие. В частност, имаше информация, че терористите от радикално-ислямистката групировка „Аш Шабаб” са поискали от пиратите да им предадат част от оръжието, с което бе натоварен украинския кораб „Фаина”, пленен от тях през септември 2008. Няколко месеца преди това, „Аш Шабаб” получи 5% от 1,5-те милиона долара, платени на пиратите за освобождаването на един испански кораб.

И ислямистите, и пиратите са силно зависими от външнополитическата подкрепа и икономическата помощ, която вероятно им оказват близки до тяхната ориентация кръгове. Всеобщата корупция позволява и на ислямистите, и на пиратите да защитават икономическите си интереси чрез подялба на сферите на влияние по мирен път. Неслучайно, редица журналисти и сътрудници на хуманитарни неправителствени организации, действащи в Сомалия, свидетелстват, че някогашните жалки рибарски селца в Пунтленд, след превръщането им в пиратски бази, демонстрират истински потребителски бум.

Истината е, че управляващата върхушка в самообявилата се държава Пунтленд не разполага с никакви легални източници на приходи, способни да гарантират властта и. И дори местното наркопроизводство, както твърдят редица експерти, преживява много сериозна криза, след като пазарите за него се оказаха в ръцете на далеч по-силни световни „играчи”. Затова, делът от пиратските приходи, срещу осигуряването на бази за „пиратските флотилии”, са оказва много важен за властите в Пунтленд.

На четвърто място, разрастващите се мащаби на сомалийското пиратство могат да се окажат изгодни за всевъзможни авантюристи от рода на бившите „диви гъски” или частните охранителни компании, някои от които (като развиващата активен бизнес в Ирак американска “Blackwater”) разполагат със собствени военни кораби и хеликоптери. Част от тези компании, които работят в Африка, неведнъж бяха обвинявани, че провокират междуплеменни конфликти, с единствената цел после да ги „разрешат” срещу съответното заплащане.

Междувременно, в някои медии се появиха съобщения за формирането на охранителни структури за борба с пиратството, чиято принадлежност все още не е съвсем ясна. Паралелно се изгражда и своеобразна редовна брегова охрана на чисто търговска основа. Така, през май 2008, тогавашният шеф на сомалийското временно правителство  Абдула Юсуф подписа предварително споразумение със “Sicopex” – частна компания, работеща в сферата на сигурността и създадена от високопоставени бивши офицери от елитните части на френската армия и специалните служби.

На пето място, обвиненията на САЩ към Сомалия, че страната се е превърнала в база на Ал Кайда не са съвсем безпочвени. Добре известно е, че радикалният ислямизъм активно използва кризисното състояние на редица мюсюлмански държави за да набира свои привърженици, посочвайки като основен виновник за всичките им проблеми (и, съответно, за първа мишена на „джихада”) „неверниците” от развитите западни държави, и най-вече САЩ. Тоест, не бива да изключваме и версията, че сомалийският пиратски бизнес се захранва именно от този източник.

Шефът на Службата за национална сигурност на американското ФБР Филип Мъд изрази, през март 2009, тревогата си от зачестилите случаи на вербувани от ислямистите млади американци от сомалийски произход и последващото им изпращане в Сомалия, където се подготвят в лагерите на движението „Аш Шабаб”. Според него, съществува реална опасност те да се върнат с САЩ с цел да осъществят там терористични нападения. Мъд посочва, че в мрежите на ислямистите попадат не само млади хора на възраст 17-25 години, но и 12-14 годишни деца. В момента в САЩ живеят 200 000 души от сомалийски произход, като всички са напуснали Сомалия през 90-те години на миналия век. Почти половината от тази общност е съсредоточена в щата Минесота.

На 19 март 2009, водачът на Ал Кайда Осама бин Ладен призова действащите в Сомалия радикални ислямистки групировки да свалят правителството на умерения ислямист Шариф Шейх Ахмед, подчертавайки, че „той по нищо не се различава от другите арабски лидери, които са се продали на враговете ни”. Според Бин Ладен, организациите на сомалийските ислямисти  формират „първата линия на отбраната ни, в югозападната част на мюсюлманския свят”.

Междувременно, стана известно, че в последно време мрежата на Бин Ладен частично е преориентирала потока от арабски доброволци, стремящи се да се присъединят към джихада, от Афганистан към Сомалия и други страни. Според наличните данни, в края на март 2010, в редовете на въоръжените формации на „Аш Шабаб” е имало до 450 чуждестранни доброволци (на 31 декември 2008 те бяха само 100). Подобен лавинообразен ръст на чуждестранните „моджехидини” неизбежно ще доведе до ескалация на бойните действия в Сомалия, резултатът от които трудно може да се

прогнозира. Чужденците пристигат в страната най-вече от САЩ, Европа, Близкия Изток и Азия, като използват за целта редовните авиолинии, свързващи „външния” свят със самопровъзгласилата се държава Пунтленд, както и с пристанищата Мерка и Кисмайо, в южната част на страната. Според повечето експерти, активизацията на Ал Кайда в Сомалия може да създаде проблеми и за съседните държави, тъй като, след като етиопските войски се изтеглиха от страната (през януари 2009), ислямистите са с развързани ръце и спокойно могат да планират терористични нападения на териториите на Кения, Джибути или самата Етиопия.

Тук следва да споменем още един регионален аспект. Египет, където с всяка изминала година нараства политическата нестабилност, много силно зависи от приходите от товарния транзит през Суецкия канал (15 млн. долара дневно). И дори загубата на част от тях, може да промени силовия баланс в тази страна в полза на местните ислямисти.

Новата роля на сомалийските ислямисти

Инцидентът с руския танкер „Московски университет”, който бе превзет от сомалийските пирати на 5 май 2010, а след това освободен от руските специални части, при което пленените пирати са били обезоръжени и пуснати с лодката си в открито море, като по-късно са потънали, предизвика доста противоречиви коментари, включително негативната реакция на т.нар. „преходно правителство на Сомалия”, и отново разпали дискусията за методите и средствата за борба с морския тероризъм в района на Африканския Рог. Не е ясно, какво е накарало руснаците да пуснат пиратите толкова далеч от брега и без особени шансове да се доберат до него. Както посочва руският експерт по Близкия изток Евгени Кирсанов, най-вероятно не става дума за предварително обмислена стратегия, а се е действало интуитивно. В същото време, мнозина смятат, че тъкмо това е единствения реален и ефективен начин за борба с пиратството. Като в случая не става дума за стратегия, а по-скоро за тактиката на тази борба. Защото стратегията изисква съвършено различни глобални механизми за въздействие върху ситуацията. Те би трябвало да включват цял комплекс от мерки, като започнем с правните (защото пиратите действат активно вече доста години, а и досега липсва необходимата юридическа база, нито пък съществува някакъв международен орган, на който могат да бъдат предадени заловените престъпници) и свършим с чисто военните, които задължително трябва да включват бомбардирането на наземните бази на пиратите и унищожаването на флота им и може би тъкмо затова са толкова непопулярни. Ясно е, че причината за липсата на правна база не е само мудността на чиновниците от ООН, но и скритото противопоставяне на създаването на международен „антипиратски” съд от редица държави, като например африканските страни от региона, Йемен или някои държави от Персийския залив. Като всяка от тях има собствени мотиви за това.

Всъщност, както посочва Кирсанов, проблемът е, че пиратството се е превърнало за твърде много хора, както в самата Сомалия, така и извън нея, в изключително доходен бизнес и инструмент за политическо влияние. Според някои експерти, пиратството може да се смята за сомалийски феномен, само по чисто географски признак. Всъщност зад него стои международна престъпна мрежа, разполагаща със свои хора в правоохранителните органи и диспечерските служби на много страни (включително в част от европейските средиземноморски държави). Нападенията срещу корабите в региона, по правило, не се осъществяват спонтанно, а след щателно предварително проучване. И тълпата мръсни и неграмотни пирати, които гледаме по телевизията, са само видимата част на айсберга, т.е. редовите изпълнители, чиито живот не се цени особено. Основните действащи фигури следва да се търсят на съвсем други места: в банките, застрахователните и логистичните компании, и не на последно място – в ислямистките духовни центрове и терористичните бази в „племенната зона” на афганистанско-пакистанската граница. Тоест, очертава се опасно съвпадение на интересите на ислямисткия терор с криминалния бизнес и идеолозите на религиозния екстремизъм. Една тема, която все още чака своите задълбочени изследователи.

И така, налага се изводът, че изначално сбърканата тактика на борбата с морското пиратство е съдействала за появата на ново, международно предизвикателство пред цивилизования свят, подобно на печално известния „Меделински картел” в Колумбия. В тази връзка, нека припомним едно обстоятелство, което може би обяснява негативната реакция на „преходното правителство на Сомалия” на гибелта на пиратите, опитали се да завземат руския кораб. Както е известно, в момента в тази страна се води яростна битка за преразпределяне на сферите на влияние, включително и в пиратския бизнес. А за потъналите пирати се смяташе, че са свързани с изключително силния местен играч – партията „Хизб ул-Ислам”, или по-скоро с нейното крило в района на Рас Камбони, което наскоро подписа таен договор за сътрудничество с преходното правителство. Водачът на тази група, смятана за една от най-боеспособните местни групировки и обединяваща представители на племето огаден, шейх Ахмед Мадобе се разглежда от властите в Могадишу и Найроби като един от основните инструменти за военно противодействие на радикално-ислямистката формация „Аш Шабаб” в районите на Джуба и Гедо. Освен това, решението на Мадобе да скъса с организацията-майка „Хизб ул-Ислам”, доведе до фактическото разпадане на последната. А тя, заедно с „Аш-Шабаб” се смяташе за един от основните проводници на идеите на Ал Кайда в Африка.

Да не забравяме също, че сред причините за конфликта между доскорошните съюзници в джихада срещу неверниците (през 2009, „Хизб ул-Ислам” и „Аш-Шабаб” заедно щурмуваха столицата Могадишу) бе тъкмо подялбата на зоните на влияние и то именно там, където процъфтява морското пиратство. Така, през октомври 2009, „Аш Шабаб” изтласка с въоръжена сила привържениците на Мадобе от най-голямото пристанище Кисмайо. Впрочем, след като последният сключи договор за сътрудничество с преходното правителство, той бе възнаграден с контрола върху няколко по-малки пристанища.

В тази връзка си струва да споменем още един факт, който малцина свързват с възхода на морското пиратство в региона. Става дума за значителното намаляване на маковите посеви в Афганистан, станали жертва на неизвестното химическо вещество, което напоследък пръскат американските самолети, и което, наред с опиумния мак, унищожава редица други селскостопански култури. Този факт поставя под въпрос финансовото благополучие както на талибаните, така и на ръководството на Ал Кайда в Пакистан. Все още не е известно до каква степен са засегнати постъпленията им от наркопроизводството и наркотрафика, но можем да предположим, че сред последиците от това развитие ще бъдат, от една страна, повишаване цената на наркотиците в Европа, а от друга – Ал Кайда и талибаните ще бъдат принудени да търсят нови източници на финансиране. Затова можем да предположим, че ожесточената борба между двата доскорошни стълба на сомалийския джихад се води именно за това, кой да поеме функциите на основен ковчежник на мрежата на Бин Ладен. От което пък следва, че Сомалия се превръща в една от основните бази не само за набиране на нови джихадисти, на и в нова „финансова опора” на глобалния ислямизъм. Особено имайки предвид географската и близост с централите на саудитските банки, някои от които отдавна са се специализирали в прането на мръсни пари.

Другите възможни играчи

Както е известно, за решаване на проблема с пиратството, ЕС отдавна лансира идеята за „интернационализацията” на Червено море, която обаче среща изключително негативната реакция на редица арабски държави. Така, на провелата се през ноември 2008 в Кайро, среща на държавите от басейна на Червено море, участниците категорично декларираха, че „присъствието на каквито и да било международни сили в региона застрашава стабилността в арабския свят”.

Имайки предвид тези настроения, се правят опити проблемът да се реши с увеличаване на военноморското присъствие на заинтересованите държави в Аденския залив. В тази връзка, през октомври 2008, Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, позволяваща на чуждестранни кораби да навлизат в сомалийски териториални води за борба с пиратите, след което там се появиха кораби на НАТО. На свой ред, през ноември 2008, ЕС взе решение за провеждането на съвместна антипиратска операция с участието на бойни кораби на Великобритания, Франция, Германия и Испания. Междувременно, Индия, Малайзия и Русия също изпратиха свои военни кораби в близост до бреговете на Сомалия. Повечето анализатори обаче смятат, че тези мерки са съвършено недостатъчни за решаването на проблема с пиратството в района.

Да не забравяме, освен това, че нестабилната ситуация в Сомалия е доста изгодна за всевъзможните търговци на оръжие, без значение дали става дума за държавни или за частни компании. Така, още през ноември 2006, в Съвета за сигурност на ООН беше представен скандален доклад, анализиращ оръжейните доставки за Сомалия. Според изводите на експертната комисия на Световната организация, Иран и Сирия са снабдявали с оръжие споменатия по-горе Съюз на ислямските съдилища (СИС), контролиращ по онова време по-голямата част от територията на Сомалия. Срещу това Техеран е разчитал да си гарантира достъп до сомалийските уранови рудници и така да подсигури продължаването на ядрената си програма. В доклада на ООН се посочваше също, че освен Иран и Сирия, местните ислямисти са били снабдявани с оръжие от Саудитска Арабия, Египет, Либия, Еритрея и Джибути. На свой ред, Етиопия, Уганда и Йемен са осигурявали оръжейните доставки за временното правителство, официално признато от световната общност и контролиращо, по онова време, малка територия в Югозападна Сомалия.

Накрая, както вече посочих, няма никакви съмнения, че сомалийските пирати са свързани с международната организирана престъпност. Според официален представител на преходното правителство в Могадишу: „Разполагаме с достатъчно данни, че пиратските действия в Аденския залив се координират от международните престъпни групировки. Имаме данни за такива организации, които снабдяват пиратите с информация, участват в преговорите да освобождаване на заложниците и получаване на откупа за тях. Но дори и да нямахме подобна информация, трудно можем да повярваме, че малък катер с 12 човека на борда може да завладее танкер или голям кораб, като украинския „Фаина” например. Не вярвам, че подобен кораб, натоварен с оръжие, е бил избран случайно. Очевидно някой е координирал и насочвал действията на пиратите. Изправени сме пред международна престъпна мрежа, използваща младите сомалийци като наемници за най-мръсната работа”. Източници от Могадишу твърдят, че пиратите получават само малка част от получения откуп. Така, след завземането на поредния кораб, за чието освобождаване компанията-собственик е платила милион и половина долара, 15-те преки извършители на акцията са получили само 200 хиляди, докато основната част от сумата е останала у посредниците (и организаторите). Впрочем, за Сомалия това са невероятно много пари, а и готовността на компаниите да плащат значителни суми като откуп допълнително поощрява пиратската активност.

Косвено потвърждение за отличната организация на пиратския бизнес и големите технически възможности, с които разполагат пиратите, бе и прекъсването (през юни 2009) на оптичния кабел прокаран по дъното но морето, в резултат от което цяла Източна Африка, и то за доста значителен период от време, се оказа лишена от повечето си интернет-ресурси.

Американското присъствие в региона

В началото на януари 2007, край бреговете на Сомалия се появиха три американски бойни кораба – ракетните крайцери „Бънкър Хил” и „Енцио”, както и десантният кораб на въздушна възглавница „Ешленд”, които трябваше да отрежат пътя за отстъпление по море на съпротивляващите се на етиопските войски местни ислямисти. Междувременно, Съветът за сигурност на ООН, който бе свикан на извънредно заседание, така и не съумя да излезе с ясна резолюция за ситуацията в Сомалия и се задоволи само да призове участниците в конфликта да прекратят бойните действия. Последваха активни преговори в рамките на Африканския съюз за евентуалното изпращане на миротворчески контингент в страната. Причината беше, че етиопското военно присъствие провокира нарастващо недоволство сред сомалийците, заплашвайки да разруши крехката коалиция между местните кланове, възстановена след дълги и мъчителни преговори. Както е известно, преди настъплението на ислямистите, именно тя контролираше фактическата власт в Сомалия.

В резултат, на 2 януари 2007, беше обявено за прекратяване на военните действия в страната. Само седмица по-късно обаче (т.е. на 9 януари), военен самолет на САЩ АС-130 нанесе ракетен удар по сомалийското село Хайо, където, както се твърдеше, са били разположени части на ислямистите от СИС. По непотвърдени данни, в резултат от това нападение са загинали няколко десетки души. По-късно, американските военни обявиха, че цел на въздушния удар е бил „лидерът на Ал Кайда в Източна Африка, както и други високопоставени лица от терористичната мрежа”, организирали нападенията срещу посолствата на САЩ в Кения и Танзания, през 1998. Последва нов въздушен удар – този път, нанесен от хеликоптери на американските ВВС. През юни същата година, военноморските сили на САЩ обстрелваха „обекти на Ал Кайда” в провинция Пунтленд, в Североизточна Сомалия.

На 3 март 2008, американски самолети атакуваха градчето Добли, в Южна Сомалия, близо до границата с Кения. Източници от Пентагона отново заявиха, че мишена са били „неколцина известни терористи”. Впрочем, местните жители потвърдиха, че по време на нападението в града се е намирал духовният водач на местните ислямисти Хасан Турки, който е трябвало да се срещне с местни военни командири, подозирани от американците, че са замесени в нападенията срещу посолствата в Кения и Танзания.

„Съединените щати са изпълнени с решимост да идентифицират, локализират, арестуват или ликвидират, при нужда, терористите, навсякъде, където те действат, подготвят се, планират акциите си или се укриват – обяви след поредната въздушна атака официалният представител на Пентагона Браян Уайтмън, като даде да се разбере, че САЩ съзнателно не обявяват всичките си специални операции на сомалийска територия.

Тоест, на практика, американците отново се ангажираха открито в сомалийския конфликт, макар че този път гледат да не повтарят предишните грешки. Затова се включиха едва след като етиопската армия вече беше спечелила войната с ислямистите.

През януари 2009 етиопците се изтеглиха от Сомалия, заради крайно негативното отношение на местните жители към тях. САЩ обаче, продължават да претендират, че могат да влияят върху случващото се в страната. Не тайна, че в американските операции в Сомалия активно участват подразделенията, дислоцирани във военната база на САЩ в Джибути, включително за осъществяване на въздушни удари или разузнавателни мисии. Напоследък в някои медии се появи информация, че американски специални части са разположени в региона, както и на кораби край сомалийското крайбрежие, при това не само на военни. Между другото, през април 2009, при опита си да завладеят поредния американски търговски кораб, местните пирати бяха неприятно изненадани от присъствието на командоси от специалните части на борда.

Пиратските структури в Сомалия

По данни, изнесени от сомалийски официални представители, в териториалните води на страната в момента действат около 25 пиратски групировки, като всяка от тях включва 10-12 членове на екипажа на пиратския катер, плюс още 3-4, които осигуряват „бреговото обслужване”. Смята се, че всички принадлежат към един и същи род или клан, като повечето експерти твърдят, че не съществува някакво общо обединение на пиратските формации.

Най-известни днес са следните пиратски групи:

-          Морските пехотинци на Сомалия (или Стражите на сомалийските води) се смятат за най-ефективната групировка, способна да осъществява нападения срещу кораби, плуващи далеч от брега. Твърди се, че именно тази група е осъществила 80% от всички нападения през 2007. Основните и бази са пристанищата Харадере и Ейл. Според някои данни, групата е организирана като поравоенна структура и, дори си има главнокомандващ, титулуван „адмирал”.

-          Националната доброволческа брегова охрана – групировка, базираща се в Кисмайо, която атакува предимно малки кораби, включително и рибарски.

-          Групата от Мерка: обединение на няколко пиратски банди, чиято база е малкото сомалийско пристанище Мерка. Смята се, че е доста по-зле организирана от другите, но пък предприема дръзки нападения далеч навътре в морето.

-          Групата Пунтленд се базира на много изгодно стратегическо място – по северното крайбрежие на Африканския Рог, в едноименната автономна провинция. Групата претърпя сериозни загуби през април 2008, когато силите за самоотбрана на местното правителство атакуваха завзетия от пиратите товарен кораб „Ал Халиджи”, а властите обявиха, че ще екзекутиран всички пленени пирати.

По данни на Международното морско бюро, сомалийските пирати използват четири базови кораба, чиито външен вид е добре известен. Снимките на два от тях – риболовни траулери – са качени на сайта на антипиратския център на Бюрото, като името на единия е Burum Ocean, а на другия Arena (или Athena). Възможностите на съвременните спътникови технологии позволяват да се добие достатъчно ясна представа за цялата инфраструктура на сомалийските пирати. Така, израелската компания-оператор ImageSat International N.V. успя да получи, с помощта на миниспътника EROS B, снимки с пространствено разрешение до 0,7 метра на крайбрежната акватория на Сомалия, на които съвсем ясно се виждат пленените от пиратите кораби, както и селата и пиратските бази по бреговете на страната, а също кейовете, където са закотвени техните катери и лодки. Впрочем, и в това отношение ситуацията с пиратите отразява един от парадоксите на днешното време, когато огромните технически възможности на съвременната цивилизация не се използват за решаването на политическите и икономически проблеми на региона.

Новата американска стратегия за борба с пиратите

Американските военноморски сили също разполагат с точни данни за пиратските бази на сомалийския бряг и следят движението в тях, но засега не планират някакви конкретни действия. Това обяви още през октомври 2008 командващият военноморските сили на САЩ в Европа и Африка адмирал Марк Фицджералд. Според него, ежегодно край бреговете на Сомалия преминават около 20 хиляди кораба, чиято защита изисква присъствието на такива военноморски сили, каквито нито Вашингтон, нито международната общност не може да си позволи да изпрати. „Тоест, ние знаем къде са пиратските бази на брега, но мисля, че ще си останем с това” – посочи адмиралът.

По информация на телевизия АВС, от април 2010, която цитира анонимни източници от Пентагона, в момента САЩ анализират възможностите да използват нови методи за борба със сомалийските пирати. В частност, може да бъде увеличено американското военноморско присъствие в района, с изпращането там на малки стражеви кораби, разполагащи с артилерия, които да патрулират в крайбрежните води. Предлага се също да започне кампания за унищожаване на „корабите-майки”, превозващи пиратските лодки  на големи разстояния, включително и за осъществяване на атаки срещу търговски кораби далеч в открито море. Все още обаче не е взето окончателно решение.

Преди това, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете адмирал Малън потвърди, че САЩ гледат изключително сериозно на пиратската заплаха и възнамеряват да преразгледат стратегията си за борба с нея. Той подчерта, че макар в района да патрулират бойни кораби на 16 държави, те просто не са в състояние да контролират огромното водно пространство с площ над един милион кв. км. Така, след пиратската атака срещу американския товарен кораб Liberty Sun, на есминеца Bainbridge бяха необходими цели няколко часа за да се добере до мястото – време, напълно достатъчно на пиратите да се скрият.

На свой ред, шефът на Пентагона Робърт Гейтс също призна, че ситуацията около Сомалия представлява много сериозен международен проблем, който продължава да се влошава. При това той отбеляза, че тук няма да може да се използва опитът в борбата с пиратството, натрупан в Югоизточна Азия (т.е. в Малакския пролив), защото там, за разлика от Сомалия, местните правителства са в състояние да контролират ситуацията на сушата. Специално внимание заслужава твърдението на Гейтс, че нараства броят на експертите, предлагащи занапред САЩ да работят не толкова със слабото централно правителство на Сомалия, а да заложат на контактите с реално функциониращите местни власти в крайбрежните райони на страната, където са и основните пиратски бази. Засега обаче, по този въпрос Пентагонът и Държавният департамент са на различни мнения.

В същото време, САЩ не изключват и вариантите за силово решаване на проблема с осъществяване на сухопътна операция, макар самият Гейтс да заяви в тази връзка, че страната му не разполага с достатъчно разузнавателна информация за осъществяването на ефективна наземна операция срещу сомалийските пирати. Според него, организирането на подобна операция „под егидата на ООН”, при която да бъдат „минимизирани” възможните загуби сред мирното население, е възможна само ако бъдат предварително „идентифицирани” местните кланове, занимаващи се с пиратска дейност.

Впрочем, държавният секретар по отбраната едва ли е съвсем искрен. Защото има достатъчно информация, че американското военно командване само чак сигнал от президента Барак Обама за да пристъпи към пълното унищожаване на наземните бази на сомалийските пирати. Поне така твърди американското издания Daily News. На свой ред, бившият специален пратеник на президента в Сомалия Робърт Оукли съобщи, че Командването на силите за специални операции на САЩ вече е разработило детайлен план за „прочистване” на пиратските бази на сушата и сега очаква одобрението на президентските съветници по национална сигурност за да го стартира. „Отдавна ни сърбят ръцете да ги ликвидираме, но още нямаме разрешение да го направим” – посочи той. Според Оукли, специалните части „Делта” са в състояние „да се справят с пиратите за 72 часа”. Впрочем, от Командването на силите за специални операции отказват да коментират твърденията му. Що се отнася до позицията на т.нар. централно правителство в Могадишу, според служителя на неговото Външно министерство Мохамед Ханула: „Ние смятаме, че пиратите представляват изкуствено създадена международна мафия, която не иска в този регион да има ред и сигурност. Новото сомалийско правителство ще се бори с всички сили срещу тази заплаха и разчита на помощта на международната общност”. Според него, правителството активно работи за разрешаването на проблема с пиратството в териториалните води на Сомалия като за целта предлага да бъдат създадени коридори, по които да се движат чуждестранните търговски кораби, съпровождани от международен военен ескорт. „Всички кораби, които се движат извън тези коридори, автоматично ще се смятат за пиратски и ще бъдат третирани според изискванията на международното морско право” – посочва въпросният сомалийски дипломат.

В тази връзка, редица медии отделят специално място на лансираната от правителството стратегическа програма за възраждането на Сомалия, предвиждаща „предоставяне на четири равни квоти за участие на основните външни партньори на Могадишу: САЩ, ЕС, Китай и Русия, плюс още една квота за всички останали, желаещи да се включат в реализацията и”. Според централното правителство, „тези квоти се отнасят за всичките ни минерални ресурси и външната политика”. А, както е известно, Сомалия разполага със сериозни находища на петрол, природен газ, злато, платина, желязна руда, уран и други полезни изкопаеми. Сериозен потенциал има и селското и стопанство, особено традиционните му отрасли – животновъдството и риболова, осигуряващи основната част от официалните приходи на държавата. В тази връзка, правителството в Могадишу се стреми да привлече чуждите инвеститори за да възроди рухналата национална икономика, да подготви кадри за всичките и отрасли, както и да възстанови кадровия корпус на националната армия и полицейските служби на страната. В тази посока са направени само първите, но твърде важни за възраждането на държавата стъпки. При всички случаи обаче, дали сомалийското правителство ще съумее да постигне реални успехи при реализацията на плановете си в тази посока, както и за цялостната стабилизация на ситуацията в региона, до голяма степен зависи от координираните и навременни действия на световната общност в района на Африканския Рог.

* Българско геополитическо дружество