Сегашната ситуация в Сирия е тясно свързана с промяната в баланса между основните силови центрове в Близкия изток. Става дума, преди всичко, за усилващата се роля на Турция, като нов регионален лидер, и рязкото отслабване на аналогичната роля на Саудитска Арабия и Египет. Между другото, сред причините за това отслабване е амортизираният политически елит в двете последни държави, който вече не е в състояние да реагира достатъчно бързо на очертаващите се предизвикателства. Това стана съвсем ясно по време на последната война на саудитската армия с бунтовницете-зейдити от Йемен, която имаше изключително негативните последици за регионалния имидж на Ер Риад. По отношение на Египет, нещата изглеждат още по-объркани. Според управляващите в Дамаск, в средносрочна перспектива, той няма да може да претендира за ролята на регионален лидер, включително и заради неясната ситуация с наследника на 82-годишния президент Хосни Мубарак. Сирийците очевидно не смятат сина му Гамал за достатъчно силна фигура, имайки предвид, че значителна част от египетския бизнес-елит е много недоволен от монополизацията на ключовите сектори на националната икономика от президентското семейство. Освен това, напоследък Кайро е склонен да следва израелската политика спрямо Хамас, а това е много чувствителна тема за Дамаск. Ето защо, в момента, сирийският пазар, на практика, е затворен за египетския капитал.
От държава-парий към ключов регионален фактор
В момента, Сирия демонстрира парадоксална за една „държава-парий” (за каквато доскоро я обявяваха САЩ) способност сериозно да влияе върху вътрешнополитическите процеси в Близкия изток. Фактът, че към разположението на Дамаск напоследък се домогват едновременно и Египет, и Турция, и САЩ, и Франция, и Иран, и Саудитска Арабия, се обяснява най-вече с географско положение на страната. Именно с него е свързано значението на сирийската позиция по трите основни геополитически проблеми в региона – перспективите за постигане на израелско-палестинско споразумение, ситуацията в Ливан и бъдещето на иранската ядрена програма. И трите са от ключово значение за реализацията на основната американска цел – прословутото „близкоизточно урегулиране”.
За сравнително кратък период, Дамаск измина пътя от държава, застрашена от чуждестранна (т.е. американска) военна интервенция, до страна, от чието приятелство се нуждаят редица ключови световни играчи. В тази връзка е достатъчно да си припомним френското предложение Сирия да получи статут на „асоцииран член на ЕС”, или пък последните сондажи на американския Държавен департамент. И тъй като нищо на този свят не е безплатно, сирийците засега предпочитат да изчакват и усилено се пазарят с възможните контрагенти.
Превръщането на Сирия от „парий” в регионален фактор стана възможно най-вече заради промяната в политиката на Вашингтон (където решиха да сменят тоягата с морков), настъпила с идването на власт на Барак Обама. Именно това бе и основната причина за новия сирийски статут. И значителният поток от инвестиции, който напоследък залива Сирия, съвсем не е свързан с икономическата привлекателност на местния пазар. Защото инвестиционният климат в тази страна е многократно по-лош, отколкото в Йордания, Ливан или ОАЕ например. Тук всичко се решава лично от президента и неговата благосклонност определя условията, при които чуждият инвеститор ще може да развива бизнеса си. Тук е мястото да отбележим, че икономическата система в Сирия доста се е променила от времето на покойния Хафез Асад - бащата на сегашния президент Башар. Първото, което направи последният, след като пое властта през 2000,бе да сложи край на монопола на петте сунитски фамилии върху всички важни икономически и финансови проекти в страната. Разбира се, те не бяха отрязани изцяло от бизнеса, а просто изтласкани към по-второстепенните отрасли. Всички основни сфери (строителството, инфраструктурата, логистиката, летищата, безмитните магазини, таксиметровите компании, комуникациите и т.н.) вече се контролират от братовчеда на Башар Асад (по майчина линия) Рами Махлюф, превърнал се в „личния ковчежник” на президента. В тази връзка, всички основни икономически инвестиционни проекти (и, на първо място, тези свързани с енергоносителите) са в прерогативите единствено на президентското семейства. Между другото, причината за враждата между фамилията Асад и саудитския принц Бандар, която се отрази негативно и на отношенията по оста Дамаск-Ер Риад, бе именно поставянето на редица имоти на принца в Сирия под контрола на президентския клан.
Естествено, в хода на тази трансформация, Башар Асад трябваше по някакъв начин да притъпи недоволството на засегнатата от нея част на сунитската търговска върхушка. Такова недоволство съществува и е доста сериозно. Президентският монопол върху всичко повече или по-малко ценно, не се посреща никак добре от представителите на петте сунитски семейства, особено имайки предвид статута им по времето на Асад-старши. За да реши проблема, Башар Асад предостави на петте фамилии, както и на местната християнска върхушка, почти целия среден и дребен бизнес в страната. Което даде възможност на последните да се сдобият с вили на френския Лазурен бряг, но очевидно не е достатъчно за да контролират вътрешнополитическите процеси в Сирия.
На второ място, на християните и сунитската „петорка” беше даден и бизнесът в Ливан, което моментално ги направи особено чувствителни към ливанската политика на Дамаск и, в същото време, отряза възможностите за формиране на опозиционен на фамилията Асад сунитски съюз. И тъй като на първо място за тях са собствените им интереси в Ливан, появата на каквито и да било антисирийски настроения там само дава нови козове на управляващата в Сирия алевитска върхушка.
Специален интерес представлява и военната реформа на Башар Асад. В резултат от нея, сунитите бяха допуснати до редица длъжности в средния команден състав на армията. При това обаче, доминацията на алевитите във висшия команден и при сержантския състав се запазва, просто малко се „разрежда” на средно равнище. Не на последно място, определена роля за тези реформи изигра и съпругата на президента Асма, която е сунитка.
Освен това, важна роля за стабилността на режима играе ръководителят на сирийските специални служби генерал Рустам Газали, който е роднина на президента, негов довереник и основния му съветник по отношение на Ливан. Между другото, в миналото той отговаряше за дейността на сирийските служби в тази страна и се смята, че я познава отлично.
Заиграването с Турция
Общата тенденция на ориентация към Анкара, която напоследък демонстрира наличието на значителен потенциал за възстановяването (макар и под нова икономическо-идеологическа форма) на някогашната Османска империя, е съзнателен избор на Дамаск, който е привлечен и от все по-силната антиизраелска реторика на сегашните турски управляващи. Този избор се обяснява не само от стремежа на сирийците да си гарантира подкрепата на един толкова силен регионален партньор. Решаващ в случая е фактът, че Сирия се превръща в посредник в отношенията между двете основни сили в региона (Турция и Иран), което още повече повишава статута и в него. Разбира се, не може да се твърди, че турско-сирийските отношения са съвсем безоблачни, имайки предвид претенциите на Сирия за района на турското средиземноморско пристанище Искендерун. Те съвсем не са забравени, просто реалностите засега налагат на Дамаск да ги оттегли на заден план.
Що се отнася до Саудитска Арабия, налице е известно затопляне на двустранните отношения, начало на което постави компромисът между сирийците и саудитците по повод на последните парламентарни избори в Ливан. Немалка роля за това впрочем, изигра болестта и политическата изолация, в която изпадна основният противник на Дамаск в саудитското ръководство принц Бандар, и паралелното укрепване позициите на Турки Фейсал (бивш шеф на саудитското разузнаване) и редица други влиятелни фигури в кралското семейство, смятани за привърженици на сближаването със Сирия. Основния мотив, определящ политиката на Ер Риад към Дамаск, е изваждането на Сирия от орбитата на иранското влияние, което е особено актуално предвид очакваните още по-сурови санкции срещу Иран и нормализацията на вътрешнополитическата ситуация в Ливан.
В тази връзка напоследък се наблюдава очевидно активизиране на саудитската икономическа експанзия (включително на най-големите компании от Кралството, като например небеизвестната „Бин Ладен констръкшънс”) в Сирия, в сферите на строителството, инфраструктурата, енергетиката и водоснабдяването. Паралелно с това и очевидно по внушение на Ер Риад, се очертава положителна промяна в развитието на сирийско-ливанските отношения. Така, новият ливанския премиер Саид Харири вече два пъти посети Дамаск, възстановени са дипломатическите отношения, налице е нарастване на икономическия обмен. От принципно значение е и общият подход към израелската политика в региона. Както е известно, антиизраелската позиция е задължително предварително условие за Дамаск при установяването на съюзнически отношения.
Ливанският вектор на сирийската геополитика
Ер Риад винаги активно е използвал финансовите лостове за да прокара едни или други външнополитически цели. По отношение на Ливан, това ясно се илюстрира от поведението на водача на местните друзи Уалид Джумблат, чиято антисирийска реторика отпреди президентските избори коренно се промени и сега той се изявява като убеден привърженик на установяването на доверителни и конструктивни отношения с Дамаск. Тази трансформация се обяснява най-вече с икономическите му интереси – след като саудитците спряха да го финансират, Джумблат бе принуден да си търси нови спонсори. Още повече, че финансовите му затруднения се отразиха пагубно и на политическия му позиции в друзката общност, където дори възникна реална опасност той да бъде изместен от основния си опонент в нея Талят Арслан. При това положение, не му оставаше друго, освен да се преориентира към Дамаск. Впрочем, има и друго – и Джумблат, и Арслан притежават циментови заводи в Сирия. А имайки предвид, че в тази страна всичко се контролира от президентския клан, е много важно властите да разрешат на местните бизнесмени да купуват продукцията им. Докато беше финансиран от саудитците, Джумблат можеше да не обръща внимание на тази подробност, докато Арслан, още от самото начало, беше ориентиран просирийски. Сега обаче, и Джумблат е наясно, колко важно е да поддържа добри отношения със сирийците, още повече че строителният бизнес в Сирия се развива много по-бързо от ливанския. В същото време, подобряването на отношенията с Дамаск се отразява добре и на ливанската икономика – в началото на 2010, обемът на чуждите инвестиции в тази страна (голяма част от които са сирийски) достигна 2,4 млрд. долара. Между другото, определена заслуга за преориентацията на Джумблат има и шефът на сирийските специални служби генерал Газали, който успя по този начин да откъсне друзката общност в Ливан от сунитите на Саид Харари и, ориентирайки я към съюз с „Хизбула”, да ускори формирането на нов просирийски политически блок в тази страна.
Друга цел на сирийската политика в Ливан е постепенното укрепване на влиянието върху местните политически сили, което сериозно пострада по време на кризата след убийството на премиера Рашид Харири. Междувременно, освен старите съюзници, в лицето на „Хизбула” и християнските кланове (Франжие, Караме, Аун), напоследък набира сили новата формация на иранските сунити, ръководена от А.Уахаб и базираща се в Триполи. Уахаб се ползва с репутацията на радикален ислямист, не крие солидарността си с „Хизбула” и откровено се противопоставя на сегашния водач на ливанските сунити – премиера Саид Харири. Разбира се, той няма финансови възможности да се мери с Харири, но пък контролира района на Триполи и има представители в новия ливански парламент.
Не без значение е, че в Бейрут сирийските сунити (от петте фамилии, за които споменах по-горе) и християни действат в местния банков бизнес редом с иранците. От една страна, това ерозира „антишиитския фронт” в Близкия изток и дава възможност на Техеран да заобикаля налаганите му икономически санкции. Ако пък тези санкции станат още по-сурови (както се очертава) Дамаск ще се окаже още по-ценен за Техеран, което без съмнение ще се отрази положително на инвестициите в сирийската икономика.
Ливанският вектор на сирийската геополитика
В момента, общата тенденция е към усилване на сирийското влияние върху „Хизбула”, която все повече съобразява политиката си с Дамаск, за сметка на Техеран. Основната задача на Сирия е създаването на достатъчно мощна и боеспособна сила, в нейно лице, която след това да се превърне в ос за обединяването на всички антиизраелски и просирийски формации. Поради специфичното си географско положение, Дамаск, в по-голяма степен, отколкото Иран, може да гарантира боеспособността и жизнеспособността на „Хизбула”, и в момента се възползва от това, привличайки в собствената си сфера на влияние ливанските шиити. Смята се, че голяма заслуга за това отново има шефът на сирийските специални служби генерал Газали, като някои анализатори свързват с борбата за влияние върху „Хизбула” и вдигналото голям шум убийство на шефа на военното крило на организацията Имад Мугние (в началото на 2010). Мнозина смятат, че именно Мугние е бил основната връзка на „Хизбула” с Техеран и проводник на иранското влияние в нея.
Всичко това обаче не означава, че сирийците се стремят да ликвидират изцяло иранското влияние върху „Хизбула” (което, според някои, става по искане на Саудитска Арабия). Те просто укрепват позициите си сред ливанските шиити, което обаче не изключва връзките на последните с Иран. Нещо повече, неотдавнашните демонстрации, от страна на Сирия, на приятелски чувства към иранския президент Ахмадинеджад са ясен знак към целия свят, че Дамаск не възнамерява да къса окончателно с Техеран. Което е разбираемо, тъй като иранската финансова подкрепа е важен елемент, гарантиращ възможността на Сирия да провежда сравнително независима външна политика. И всички действия на нейния президент Башир Асад напоследък отразяват именно тази концепция, чиято същност е страната му да си осигури достатъчно добро собствено място в новата регионална система, в която водещите доскоро играчи (Египет и Саудитска Арабия) отстъпват позициите си на нови (Турция, Иран, Катар).
* Българско геополитическо дружество
