Heavenly Ambitions: America’s Quest to Dominate Space, by Joan Johnson-Freese, 179 pp, University of Pennsylvania Press, Philadelphia, 2009.
Практическото усвояване на космоса, чието начало бе поставено на 4 октомври 1957 с изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята от руснаците, с основание се смята за едно от най-големите научни постижения на миналия ХХ век. Полетът на първия космически кораб с космонавт на борда, осъществен от Юри Гагарин през 1961 и кацането на американските астронавти на Луната, през 1969, действително бяха „скок за цялото човечество”. През 60-те години обаче, космосът беше по-скоро сцена на напрегнато противоборство между Съветския съюз и САЩ, които още тогава бяха наясно за значението на усвояването на т.нар. Близък космос, както за военни, така и за граждански цели.
Втората космическа надпревара
Днес, спътниците и многобройните телекомуникационни услуги, които предоставят (включително метеорологични прогнози, сателитни радио и телевизионни сигнали, системата за глобално позициониране – GPS, и много други) са част от ежедневния живот в глобалната епоха. Нараства и ролята на космоса за военни нужди, тъй като разузнавателните и комуникационни спътници вече са органична част на съвременните въоръжени сили. Ето защо присъствието в космоса се превърна за държавите не просто в гаранция за по-висок престиж, но и в обективна необходимост. При усвояването на космическото пространство нараства международната конкуренция, която някои анализатори вече определят като „втората космическа надпревара”.
В този контекст, книгата на професор Джоан Джонсън-Фрийз (шеф на Катедрата за изследване на националната сигурност във Висшия военноморски колеж на САЩ), озаглавена „Небесни амбиции: американският стремеж за доминация в космоса”, представлява несъмнен интерес. В нея, авторката се опитва да даде аргументиран отговор на въпроса, дали си струва САЩ, с всички достъпни средства, да се стремят към доминация в околоземното пространство, за да гарантират различните аспекти на своята сигурност. Защото истината е, че бъдещето на американското присъствие в космоса е много по-неясно, отколкото смятат повечето средностатистически жители на тази страна.
В края на 2007, на околоземна орбита са били над 800 спътници, като половината от тях са принадлежали на САЩ (с.1). Американският дял в глобалните разходи за усвояване на космическото пространство също изглежда внушителен – 80% (с.3). При това Вашингтон се ориентира към развитието на технологии, гарантиращи му физическата защита на спътниците и недаващи възможност космическото пространство да се използва за цели, представляващи заплаха за САЩ. Според проф. Джонсън-Фрийз, именно в това е и основният проблем на американския подход към усвояването на космоса, който си остава непроменен от студената война насам и отразява логиката на „играта с нулева сума”, според която всички постижения на някоя държава в космоса задължително са постигнати за сметка на ограничаване възможностите на някоя друга.
По времето на студената война, СССР и САЩ следваха принципа на „стратегическото сдържане”, в съответствие с който бяха формулирани юридическите и политически принципи на действията в космоса, с цел да не се допусне, под каквато и да било форма, „космически авантюризъм” и, особено, нарастване на военната мощ в околоземното пространство. За основополагащ камък на тези усилия се смята Договорът за космоса от 1967, който е подписан и ратифициран от 89 държави (с.4).
Според Джонсън-Фрийз обаче, формиралата се в годините на студената война практика на взаимодействието в космоса е силно повлияна от две събития. На първо място, от значителното разширяване броя на държавите, осъществяващи собствени космически програми. Нормативно-правната база от 60-те вече не отразява новите реалности, а внасяните в нея промени, по правило, са „реактивни” и недостатъчни. На второ място, от идването на власт в САЩ (през 1981) на президента Роналд Рейгън, който, с цел да бъде постигнат стратегически превес във военната сфера, стартира т.нар. „Инициатива за стратегическа отбрана”, предвиждаща създаването на стратегическа противоракетна отбрана (ПРО) с изпращане в космоса на орбитални лазерни станции и автономни прехващачи. В книгата си, проф. Джонсън-Фрийз не се опитва да анализира доколко реалистични са били плановете на Рейгън, посочвайки обаче, че тъкмо този проект утвърждава сред американските военни тезата за необходимостта САЩ да станат водещата държава в космоса за да защитят своята военна и гражданска инфраструктура, като самата защита следва да се осъществи самостоятелно и с чисто военни методи и средства. Тази постановка получава допълнително развитие през 90-те години на ХХ и първото десетилетие на ХХІ век.
В първите две глави на монографията се анализира съвременната ситуация с американското присъствие в космоса, която, според авторката, е незадоволителна. Тя смята, че Америка (съвсем в духа на покойния Роналд Рейгън) самонадеяно е предпочела милитаристичния път за гарантиране на космическото си присъствие и защитата на своите околоземни активи, вместо да решава тези проблеми, използвайки дипломатическите канали и международното сътрудничество, както го правеше през 60-те и 70-те години на миналия век например. Нагледна илюстрация за това е развитието на системата за националната противоракетна отбрана (НПРО). Ако администрацията на Бил Клинтън се отнасяше доста предпазливо към създаването на подобна система (с.50), идеята за която наследи от администрацията на Джордж Буш-старши, и гледаше да не форсира този процес, следващият президент Буш-младши реши да стартира многомилиардния проект и обяви едностранното излизане на САЩ от договора за ПРО от 1972, вместо да започне процес на преговори за адаптирането му към новите условия.
В третата глава, Джонсън-Фрийз, анализирайки възможностите на космическите оръжия, се опитва да отдели реалните факти от измислиците. Истината е, че напоследък линията, отделяща челните технологии от вълшебството става все по-размита, включително и благодарение фантазията на холивудските сценаристи, активно използващи космически оръжия с невероятна поразяваща сила в многобройните си филмови саги. Въпреки това, дори в изграждащата се система на американската НПРО, поне засега, не се предвижда въвеждане на поразяващи елементи, базирани в космоса. При това, нещата не опират до това, че е много трудно въпросните елементи да бъдат изведени в орбита, а че обслужването им там ще се окаже невъзможно.
Нещо повече, винаги има опасност, че една система, която продължително време действа в „режим на готовност”, може да не сработи в нужния момент: да не забравяме, че за разлика от комуникационните спътници, космическото оръжие ще се използва крайно рядко. Тоест, докато не се появи възможност за гарантиран физически достъп до оръжейните системи, разположени на околоземна орбита, плановете за създаването им доста ще наподобяват холивудските сценарии. Впрочем, това не пречи на американската държава да ги финансира (с.83-87). Както отбелязва авторката обаче, изграждането на националната сигурност и икономическия просперитет на подобни илюзорни основи е не само безотговорно, но и рисковано.
По пътя към космическа доминация
В четвъртата глава, Джонсън-Фрийз се прехвърля от технологичната към политическата сфера. Става дума най-вече за опасностите, които биха могли да дебнат Америка заради претенциите и за доминация в космоса. САЩ никога не са разполагали с монополни позиции в усвояването на космическото пространство. Любопитно е обаче, че дори и американските политици сякаш не се сещат за това – от изявленията и действията на повечето от тях излиза, че смятат космоса за своеобразен „резерват” на САЩ. От което произтичат много сериозни последици, защото признаването на претенциите на другите държави да развиват собствени програми за усвояване на космоса, ще съдейства не само за по-безопасното бъдеще на самите САЩ, но и на останалите. Вредата, нанесена от самонадеяните декларации за американското космическо превъзходство, които чуваме през последните десетина години, следва да бъде призната и поправена в рамките на космическата политика на новата администрация в Белия дом, смята Джонсън-Фрийз.
Възможностите и ограниченията на контрола на въоръженията за гарантиране сигурността на космическите обекти се разглеждат в петата глава на книгата. Както е известно, при реализацията на космическите си програми (които, по дефиниция, изискват огромни разходи) американците никога не са се спирали пред техническите проблеми. В същото време, и най-малките юридически трудности често се оказват непреодолими препятствия пред постигането на евентуални споразумения в сферата на контрола върху въоръженията. Малко е вероятно, че в скоро време САЩ ще склонят да подпишат някакви правно задължаващи ги споразумения в тази сфера. В същото време, съществуват и други възможности: например приемането на кодекс за поведение (с. 129-130), налагащ минимални ограничения в космическата дейност на САЩ и установяващ някои основополагащи правила за поведението на играчите в околоземното пространство. Според авторката на книгата, САЩ няма да загубят нищо, ако заедно с другите държави участват в изработването на съвместни споразумения, гарантиращи сигурността на разположеното в космоса имущество на всички заинтересовани страни.
Накрая, в шеста глава, проф. Джоан Джонсън-Фрийз анализира връзката между космоса и икономическите отношения. Предвид значението на космическите комуникационни технологии в съвременната „информационна епоха”, осъществяването на космическа политика, която да задълбочи взаимната зависимост между отделните държави, според авторката, би гарантирало на САЩ по-висока степен на сигурност, отколкото нарастването на военните им възможности в тази сфера. Тоест, космосът би могъл да се превърне в продължение на колосалната „мека сила” на Америка, съдействайки за подобряване имиджа на САЩ в чужбина, тъй като (както подчертава в заключение Джонсън-Фрийз), усещането за изключителност и превъзходство на „покорителите на Луната” навремето е довело американската космическа политика до задънена улица.
На фона на несъмнените достойнства на монографията, на очи се набиват някои досадни пропуски. Така, авторката не дефинира достатъчно ясно националните интереси на САЩ в космоса, което би помогнало и за оценката на реализираните от тях космически програми. Недостатъчно внимание се отделя на възможностите за развитие на многостранни космически проекти между големите и малките държави, включително и на тези между САЩ и Русия.
При всички случаи обаче, книгата може да бъде изключително полезна за онези, които се интересуват от развитието на международните отношения. Наличието на подобни издания, които достатъчно откровено посочват стратегическите пропуски на САЩ в провежданата от тях космическа политика, доказва, че реформите в тази сфера са назрели отдавна. В тази връзка, самата Джонсън-Фрийз не крие, че възлага големи надежди на президента Барак Обама, който още по време на предизборната си кампания, нееднократно обещаваше сериозни промени в тази сфера. В същото време, продължаващата икономическа криза, за чието преодоляване са хвърлени основните сили на сегашната американска администрация, едва ли ще позволи на Обама да се заеме с проблемите на космическата стратегия на САЩ в близко бъдеще.
* Българско геополитическо дружество
