Когато става дума за „китайския модел”, той обикновено се свързва в съзнанието на хората с грандиозните успехи, постигнати през последните 30 години на реформи и политика на „отворените врати”, провеждани в тази страна. Впрочем, за мнозина понятията „политика на отворените врати” и „китайски модел” са синоними. Всъщност, в основата на политиката на реформи е тезата на Дън Сяопин „да преминаваме реката, напипвайки камъните”, т.е. „да осъществяваме прехода изключително внимателно и предпазливо”. Някои смятат, че спецификата на „китайския модел” е тъкмо в тази предпазливост и постепенност. Което обаче също не е съвсем вярно. Защото Китай действително осъществява реформите максимално внимателно и предпазливо, но това не дава отговор на въпроса, какво точно представлява „китайския модел” Акцентирайки върху „предпазливостта и постепенността”, без да се обръща необходимото внимание на посоката, е дълбоко погрешно и всеки опит да се разбере „китайския модел” само от тази гледна точка носи по-скоро съмнения и разочарования.
На микроравнище, хората не са съвсем наясно с подтекста на прослосвутата фраза на Дън Сяопин, защото реформите винаги имат цел („да преминеш реката”). Съвсем очевидно е, че в китайския случай тази цел е изграждането на пазарна икономика. Как обаче може да се „премине” към нея? В това отношение, китайците наистина следват стриктно указанията на Дън и осъществяват преминаването „крайно предпазливо, стъпвайки от един камък на друг”. Впрочем, самият Дън Сяопин винаги е подчертавал, че целта на реформите е „изграждането на социалистическа демокрация”. Само че какво точно представлява тя, как би могла да бъде изградена и, какво е общото между нея и пазарната икономика?
„Китайският модел” в исторически план
Сега, нека анализираме „китайския модел” на макроравнище. Онези, които се опитват да го анализират само от гледната точка на последните 30 години на реформи, не са в състояние да добият достатъчно ясна и точна представа за него. Когато говорим за „китайския модел” се налага да си изясним, какво се случва преди да стартира „политиката на реформи” – т.е. поне трийсет или дори шейсет години преди това. Действително, ако не анализираме „китайския модел” в исторически план, няма да сме наясно, дали такъв модел въобще съществува, нито пък какво точно представлява. Неслучайно, когато се говори за „китайския модел”, се акцентира върху думата „китайски”, защото той е своеобразно въплъщение на китайската цивилизация и култура в съвременната епоха. В този смисъл, ако виждаме в „китайския модел” само новите социални и обществени институции, появили се в Китай след началото на реформите, няма как да схванем същността му. Тоест, ако искаме да разберем, какво представлява „китайския модел”, трябва да анализираме начина, по който китайската цивилизация възприема и инкорпорира тези нови институции.
Разглеждайки този модел в исторически план, бързо откриваме, че той всъщност е съществувал и преди и така започваме да разбираме, какво е основното в него. Въпреки че „китайският модел” е изключително многостранен, в основата му е специфичното китайско политико-икономическо устройство, в чиито рамки тези два фактора (политическият и икономическият) са много тясно свързани, усилвайки се взаимно. Успехът на „китайския модел” се дължи именно на баланса между различните фактори, като евентуалното нарушаване на това сложно равновесие неминуемо води до криза и последващ я упадък.
В икономическата сфера, в Китай действа смесен модел, характерно за който е присъствието както на държавни, така и на недържавни отрасли, като правителството и пазарът следва да съхраняват стриктно установения баланс, тъй като ако той изчезне, всичко ще рухне, подобно на къщичка от карти. Никъде по света няма икономически модел, който да прилича на китайския и при който, в течение на толкова дълъг исторически период, да присъства такъв мощен държавен сектор, или където в ключовите икономически сфери държавата да играе толкова директна роля. Държавният сектор изпълнява множество функции, свързани с дейността на държавата, като изграждането на обществени инфраструктурни обекти, помощ за преодоляването на различни видове кризи, уравновесяване на пазарните сили и т.н. Между другото, всички тези негови функции са достатъчно ясно описани още в епохата Хан (206 пр.н.е. – 220 н.е.), в известния трактат „Янтелун” („Трактат за солта и желязото”, посветен на дейността на императорите У-ди и Чжао-ди през ІІ-І в.пр.н.е., в който се разглеждат основните принципи на управление на държавата, политиката и икономиката), и, на практика, се спазват в Китай през последните поне две хиляди години. Подобно разбиране за ролята на държавата не съществува на Запад. Някои свързват държавния сектор на китайската икономика с командно-плановата икономика от времето на Мао Цзедун, но това няма нищо общо с историческата истина. Мао просто абсолютизира до крайност исторически съществуващата роля на държавата в Китай.
Мнозина се опитват да оценяват китайския икономически модел през призмата на западния, предполагайки, че именно налагането на западния икономически модел е истинската цел на реформите в Китай. Само че, ако Китай се превърне в Запад, би изчезнал и специфичният „китайски модел”. По всеобщо мнение, в момента в Китай функционира преходна икономика: от планова към пазарна, от държавна – към частна. Истината обаче е, че онези, които мислят така, не схващат същността на „китайския модел”. В Китай никога няма да се осъществи приватизация по западен маниер, именно защото в страната съществува толкова силен държавен сектор. В исторически план, частната или „народната” икономика, т.е. икономиката на дребния предприемач, винаги е съществувала в Китай, но той никога няма да тръгне по западния път на „тоталната приватизация”. Мнозина икономисти (включително у нас, в България) твърдят, че приватизацията решава всички проблеми, но подобни твърдения са безкрайно далеч от китайските реалности. В Китай бе приватизирана само част от икономиката, за която при това е характерна не напълно частната нито изцяло държавната форма на собственост. Само смесената икономика е нормална за Китай. И решаването на въпросите, стоящи пред китайската икономика, може да стане, само въз основа на тази предпоставка. В същото време, за смесената икономика са характерни и някои изкривявания. Често може да се констатира, как в периоди, когато държавният сектор и политическата власт поемат абсолютното лидерство, недържавният сектор и пазарът биват подложени на силен натиск и не могат да играят обичайната си роля, което пък може да доведе до криза. За разлика от Китай, икономическите кризи на Запад, по правило, възникват, когато „невидимата ръка на пазара” изцяло поеме управлението на икономиката, а „видимата ръка” на правителството не може да се справи ефективно със ситуацията с помощта на законите и наличния икономически инструментариум.
И все пак, що се отнася до икономическите дискусии за „китайския модел”, нещата все още са разбираеми, трудното започва когато те се прехвърлят в политическата сфера, което е изключително труден и деликатен въпрос. На практика, китайският икономически модел много трудно може да бъде разбран, ако не си наясно с китайския политически модел, макар че всички дискусии за този модел (поне в самия Китай) са „табу”. Междувременно, мнозина на Запад концентрират критиките си именно върху китайския политически модел, а и редица китайски икономисти демонстрират недоверие към политическата система в страната.
Традициите на китайската политика
Както е известно, в политически план, на Запад отдавна се е наложил демократичният модел с характерната за него многопартийност и разделение между трите видове власт: законодателна, изпълнителна и съдебна. В момента, в китайската политика се осъществяват промени, в резултат от които тя се намира в състояние на преход, като в различните сфери в различна степен се възприемат и инкорпорират отделни елементи на демократичния модел, осъзнавайки ползата от плурализма и системата на делегираните пълномощия. Но, въпреки всички тези промени, Китай никога не е бил и няма да стане държава, напълно възприела и покриваща изискванията на западния модел.
И така, в какво се заключава спецификата на китайския политически модел? Отговорът на този въпрос, също следва да бъде даден в исторически контекст. В по-ново време, след като установява достатъчно тесни контакти със Запада, Китай се опитва да изгради политическа система по западен образец, но търпи провал. Впоследствие, по време на почти половинвековния период на войни и революции, традиционната власт, принадлежаща на императора, постепенно се трансформира в по-съвременната власт на Партията. Не е трудно да се убедим, че традиционната власт на императора много наподобява днешната власт на Партията. Така например, както императорът, така и Партията са факторът, който обединява силите на китайското общество, въплъщавайки в себе си политиката на „великата културна общност”, като основна опора на китайската меритократична (меритокрацията е принцип на управление, според който ръководните постове следва да се заемат от най-способните и достойни хора, без оглед на социалния и икономическия им произход – б.р.) система. В същото време обаче, във властта на Партията присъстват и елементи на съвременната епоха, които липсват при властта на императора. Така, императорската власт може да се развива само в една посока, против течението, и не може да се демократизира. За разлика от нея, партийната власт е доста по-гъвкава и се основава на системата на съвременната централизация (т.е. на концентрирането на държавната власт в единен център), като е способна да осъществява и достатъчно мащабни демократични преобразувания.
Що се отнася до западния политически модел, характерно за него е решаването на въпросите чрез изваждането им на повърхността, което обяснява и съществуването на опозиционни сили и опозиционни партии. В Китай всичко е по-различно. И за традиционната власт на императора, и за съвременната власт на Партията е характерна „сакрализацията”, т.е. интериоризацията на решенията на външните въпроси посредством свободния политически процес. Тоест, партийната власт е гръбнака на китайската политика. И без да сме наясно с първото, няма как да разберем и второто.
От историческа гледна точка, всеки от тези два модела има своите достойнства и недостатъци. На Запад, демокрацията е ядрото на демократичния модел, но да не забравяме, че едва след продължилата няколко столетия еволюция, тя започва да изглежда така, както изглежда и днес. В една държава със стабилен и балансиран социално-икономически растеж, демокрацията може да функционира достатъчно добре. Макар че във властта се сменят различни политически партии, от чисто политическа гледна точка те притежават редица общи признаци и характеристики. Причина за което е наличието на Запад на достатъчно мощна прослойка от представители на т.нар. средна класа и, независимо коя партия е на власт, всички те защитават нейните интереси. Често се твърди, че западните партии обединяват и представляват различните обществени сили, но истината в повечето случаи е, че именно средната класа обединява тези партии и не допуска тяхната прекалена радикализация. Впрочем, в общественото развитие достатъчно добре се очертава и поляризиращата функция на многопартийността. В периодите, когато икономиката върви надолу, обществото силно се фрагментира, а средната класа отслабва и намалява, като при определено развитие може почти напълно да изчезне. В подобни условия многопартийността се превръща в сила, която по-скоро разединява обществото, достатъчно примери за което можем да отрием в редица африкански, южноамерикански и азиатски държави.
В някогашния „традиционен” Китай политическите процеси също протичат достатъчно открито. Въпреки че цялата централна власт принадлежи на императора, по места управляват специфични административни структури. Без оглед на това, че са изключително силно бюрократизирани, те са напълно отворени за обществото. А историята свидетелства, че колкото по-отворена за обществото е една администрация, толкова по-ефективно е и управлението на съответната държава. И обратното, ако администрацията е недостатъчно отворена и са налице търкания и напрежение между императорската и местната власт (т.е. авторитетът на императора намалява), това неминуемо води до криза. За властта на Партията е характерна същата особеност. Ефективността на управлението зависи от това, доколко Партията е отворена към всички социални слоеве и склонна да работи за общата полза. Паралелно с това, ефективността на администрацията зависи и от нейната структурираност и „специализираност”. Като всеки друг модел, и „китайският модел” постоянно прогресира и еволюира. В съвременната епоха на глобализация, енергията на преобразуванията, която въздейства върху „китайския модел”, е особено голяма. Превръщайки се в част от световната система, „китайският модел” непрекъснато и разнопосочно взаимодейства с другите модели, като или активно се учи от тях или пък пасивно се поддава на влиянието им. От тази гледна точка, това е обща за всички модели тенденция. Само че еднаквите тенденции невинаги водят до идентични преобразувания. Макар и подложен на силно външно влияние, „китайският модел” съхранява присъщата си специфика и въпреки промените запазва първоначалната си същност. Което впрочем се отнася и за останалите модели.
* Българско геополитическо дружество
