Непосредствено след създаването на първите географски карти и глобуси и утвърждаването на представата за истинската форма на Земята, биват очертани и първите глобални разделителни (или по-скоро разпределителни) линии. В началото е знаменитата линия, която папа Александър VІ прокарва на 4 май 1493, т.е. само няколко месеца след откриването на Америка, от Северния към Южния полюс, през Атлантическия океан, и според която новите земи и океани са поделени между Португалия и Испания. Тази първа глобална линия бива последвана от многобройни други разделителни линии за двете половини на земното кълбо, закрепени в договорите между държавите-първооткривателки Португалия и Испания. Става дума за специфичен вид линии, най-подходящото название за които ми се струва испанската дума “Raya” (линия, черта, ивица). Същността им е в това, че те представляват разделителна линия между държавите, осъществяващи мащабна експанзия по суша и море.
Различните типове „глобални линии”
От съвсем друг тип са често срещаните през ХVІ и ХVІІ век глобални линии, известни като „приятелски линии” (“amity lines”), които, сами по себе си, не са разделителни, но очертават зоните на безпощаден сблъсък между тогавашните големи сили. Такива линии са например екваторът или Тропикът на Рака, на Юг, или пък меридианът, минаващ през Азорските острови, на Запад. Отвъд тези линии, на практика, престава да действа всяко традиционно или съгласувано европейско право, изместено от безпощадното „право на по-силния”. Всъщност, това е прословутото „beyond the line” на английските пирати, флибустери и морски разбойници от ХVІІ век. По същество, става дума за линия, очертаващи зоните на постоянен сблъсък и борба. Третият (отново съвършено различен) тип глобална линия е американската линия, ограждаща западното полукълбо. Тя е съвършено ясно заявена и географски очертана в посланието на президента на САЩ Джеймс Монро, от 2 декември 1823. В него думата „полукълбо” се осъзнава и използва в специфичното и значение, като с нея САЩ обозначават своето собствено пространство - „Америка”, или „този континент”, или пък „това полукълбо” (this hemisphere). Преднамерено или не, но понятието „полукълбо” се свързва с това, че политическата система на западното полукълбо, като „режим на свободата”, се противопоставя на качествено различната от нея политическа система на тогавашните абсолютни монархии в Европа. Оттогава насам, доктрината Монро и западното полукълбо представляват едно цяло и очертават излизащото извън собствените им държавни граници пространство на „специалните интереси” на Съединените щати. Тази дума се използва в многобройните декларации на американското правителство и към началото на новия световен конфликт, през 1939, тя вече се бе превърнала в основен лозунг на политиката на САЩ. Затова, географското разграничение, съдържанието и съдбата на тази линия днес представляват специален интерес.
Що се отнася до географската област на „западното полукълбо”, наскоро географът от Държавния департамент на САЩ Самюел Богс направи достатъчно точно разграничаване на западното полукълбо, именно във връзка с доктрината Монро. Той се базира на това, че в общи линии под западно полукълбо се има предвид открития от Христофор Колумб „Нов свят”, посочвайки в същото време, че географските или историческите понятия „Запад” и „Изток” не се определят нито от природата, нито от някакви общопризнати споразумения. Картографите обикновено прокарват разграничителната линия между източното и западното полукълбо през Атлантическия океан, на 20 градуса западно от Гринуичкия меридиан. Съответно, Азорските острови, както и островите Зелени нос се оказват в западното полукълбо, макар че, както признава и самият Богс, това противоречи на историческата им принадлежност към Стария свят.
Напротив, той е убеден, че Гренландия почти изцяло принадлежи към западното полукълбо, макар че островът не е открит от Колумб, а от скандинавските викинги, 500 години преди него. Богс не споменава нищо за арктическите и антарктически региони около Северния и Южния полюс. Що се отнася до тихоокеанската зона на Земното кълбо, там той очевидно не е склонен да прокарва разграничителната линия по съответстващите на 20-те градуса 160 градуса географска дължина, като вместо това приема за граница т.нар. международна часова граница, т.е. 180 градуса географска дължина, като произволно присъединява към западното полукълбо още някои зони на Север и на Юг. Така, западните острови на Аляска се оказват изцяло част от Запада, също както и Нова Зеландия, докато Австралия „остава” в източното полукълбо. Фактът, че огромни зони от Тихия океан, най-малкото „временно” (според самия Богс) се оказват част от западното полукълбо, не се смята от него (става дума за периода преди началото на войната с Япония, обявена през декември 1941) за сериозен проблем. На свой ред, известният американски специалист по международно право Филип Джесъп, коментира по следния начин доклада на Богс: „измеренията се променят много бързо и на американския интерес към Куба от 1860, днес съответства интересът ни към Хаваите; възможно е също интересите на собствената ни отбрана да накарат някой ден САЩ да воюват по бреговете на Янцзъ, Волга или Конго”.
Набива се на очи, че в редица важни американски декларации и заявления, чиито източник не е Вашингтон, особено в някои изказвания на външните министри на американските държави, събрали се в Панама, през октомври 1939, за да приемат т.нар. Панамска декларация, не се използва изразът „западно полукълбо”, като вместо това се говори просто за „Америка”, за „американския континент” (в единствено число) или за „териториите, географски принадлежащи към Америка”. Зад тези разлики в използваната терминология се крият далеч по-съществени различия от друг характер. Защото тук вече можем да говорим за онова съзнателно изкривяване на понятията, превърнало панамериканизма в инструмент на политиката на САЩ. В тази връзка ще припомня, че съвсем наскоро, в изявлението си от 4 май 1943, президентът на Бразилия специално подчерта, че френският остров Мартиника е част от западното полукълбо.
Споменатата по-горе Панамска декларация от 3 октомври 1939 има особено значение за проблемите на пространството в съвременното международно право, затова ще се спра за кратко на нея. В рамките на определената с тази декларация „зона за сигурност” за защита неутралитета на американските държави, воюващите страни не трябва да предприемат каквито и да било вражески действия. Линията на неутралната зона за сигурност следва да се простира покрай американските брегове, на 300 мили навътре в Атлантическия и Тихия океани. На бразилския бряг, тя достига до 24 градуса географска дължина, западно от Гринуич, което е доста близо до 20-те градуса представяни като картографска разделителна линия между Запада и Изтока. Днес обаче (т.е. през 1943 – б.р.), тази неделима „американска зона за сигурност”, от октомври 1939, вече е остаряла, дори и само заради факта, че предполагаемият неутралитет на американските държави беше нарушен от самите тях. Тя обаче, продължава да има изключително принципно значение. На първо място, тя, за разлика от превърналата се по онова време в глобална политика на САЩ, все още се придържа към понятието „Америка” и съдържащите се в това понятие ограничения. Освен това, тя има големи (и привличащи всеобщото внимание) последици, тъй като по един грандиозен начин довежда до абсурд размерите и мащабите на традиционната три-милна ивица на териториалните води и наложилото се разбиране за нейните размери. Накрая, тя подчинява и свободния океан на идеята за големите пространства, въвеждайки нов вид пространствено обособяване, на основата на принципа за свободата на моретата. Това незабавно привлече критичния поглед на водещите представители на германската правна наука, но дори и американските специалисти по международно право бяха принудени да признаят, че „аспектът на двете сфери на доктрината Монро” (two spheres aspect of the Monroe Doctrine) е претърпял много сериозна промяна в резултат на Панамската декларация от 1939. Преди това, когато ставаше дума за доктрината Монро, се разбираше, че тя касае само сушата на западното полукълбо, докато за океана продължава да важи принципа за „свободата на моретата”, в смисъла, наложил се през ХІХ век. Сега обаче се оказва, че границите на Америка се простират и извън континента, в зоната на свободните морета. Последният момент е изключително важен. Както винаги в световната история, и тук преходът от сушата към морето има непредвидими и необозрими последици и въздействия. Дотогава, докато под понятието „западно полукълбо” се разбираше само континенталното пространство на сушата, с това понятия беше свързано не само математическо-географското разграничаване, но се задаваше и конкретен географско-физически и исторически гещалт (т.е. образ – б.р.). Очертаващото се оттогава насам разширяване и изместване към морските простори превръща понятието за западното полукълбо в още по-абстрактно, в смисъл на празно, дефинирано предимно математически и географски, пространство. В просторите и плоскостта на морето, както посочва още Фридрих Ратцел, „пространството, по-често, се изявява, само за себе си”. Във военно-теоретичните и стратегически тълкувания и дискусии, можем да открием достатъчно точната формулировка на един френски автор, според който „морето е гладка плоскост без препятствия, в която стратегията нерядко се свежда до елементарна геометрия”.
Глобалната линия на западното полукълбо
По своето съдържание, глобалната линия на западното полукълбо не е нито разделителна линия (като испанско-португалската „Raya”), нито „отворена” линия, позволяваща воденето на битка без правила отвъд нея (като британската “amity line”), а по-скоро представлява (поне в първоначалния и смисъл) своеобразна „линия на самоизолацията”. Новият свят претендира, че именно той е „истинската и свободна Европа” и се разграничава чрез нея от „старата Европа”. Отношенията между тях се характеризират най-добре от две, често цитирани, изказвания на Томас Джеферсън, направени през 1812 и 1820, тъй като там много ясно си личи омразата към Англия и презрението към старата Европа. „Съдбата на Англия – посочва Джеферсън, в началото на 1812 – е почти решена и сегашната форма на съществуването и наближава своя край. Ако собствената ни мощ позволи да подчиним нашето полукълбо на властта на закона, трябва да е ясно, че меридианът, минаващ през средата на Атлантическия океан, формира демаркационната линия между войната и мира, като отвъд тази линия (т.е. от нашата страна) няма да бъдат позволени каквито и да било военни действия, а лъвът и овцете ща живеят в мир помежду си”. В това изказване все още се усеща нещо от духа на “amity line”, но основното е, че Америка вече не е (както през ХVІ и ХVІІ век) арена на безпощадна борба, а напротив, превърнала се е в зона на мира, докато целият останал свят е станал сцена на войни, в които американците, по принципни съображения, не възнамеряват да участват. През 1820, Джеферсън прогнозира, че „не е далеч денят, когато официално ще поискаме да се прокара разграничителна линия през океана, която да раздели двете полукълба, като от нашата страна вече няма да чуем нито един европейски изстрел, също както няма да има нито един американски изстрел от другата страна на линията”. Изразът „западно полукълбо” винаги се използва (както и в самата доктрина Монро) така, че САЩ се отъждествяват с всичко, което, в морален, културен или политически план, се отнася към субстанцията на това полукълбо. Нерядко, тези декларации за самоизолацията на Америка звучат толкова силно, че линията на западното полукълбо придобива очертанията на своеобразна „карантинна линия”, преграждаща проникването на чумата от Изтока, с чиято помощ духовно здравия Нов свят опитва да се защити от мъртвешката отрова на Стария континент, останал завинаги в миналото.
Днес нещата вече не опират до това, колко истина се е съдържала навремето в тезата за „моралното превъзходство на Америка над Европа”. Несъмнено, тогава Новият свят е разполагал с редица морални, културни и духовни предимства пред старата, подвластна на реакцията и разяждана от вътрешните си проблеми Европа. Но още в края на миналия век, т.е. около 1900, всички тези огромни предимства се оказаха вътрешно и външно изчерпани и, на практика, престанаха да съществуват. Нападението срещу Куба, през 1898, беше онзи външнополитически знак, с който САЩ оповестиха на света, че се ориентират към империализма. Всъщност, истината е, че този американски империализъм отдавна съществуваше и при това не се придържаше към остарелите континентални представи за западното полукълбо, а беше проникнал дълбоко в Тихоокеанското пространство, към териториите на стария Изток. По отношение на далечните азиатски пространства, остарялата доктрина Монро беше заменена от принципа на „отворените врати”. От глобално-географска гледна точка, това беше стъпка от Изток на Запад. Сега, Америка се намира в позицията на източен континент спрямо новопоявилото се (в глобално-исторически смисъл) източноазиатско пространство. Сто години преди това, старата Европа, благодарение на глобално-историческия възход на Америка, беше изтласката в сферата на източното полукълбо. За т.нар. „духовна география”, подобна трансформация представлява изключително сензационна тема. Под влияние на всичко това, през 1930 беше лансирана тезата за „възхода на Новия свят”, целяща да свърже в стратегически съюз Америка и Китай.
В световната история често се случва отделни народи и империи да се изолират от останалия свят, опитвайки се, с помощта на различни отбранителни линии, да се защитят от заразата на „другите”. „Лимесът” е своеобразен пра-феномен на историята - „китайската стена” се оказва типично съоръжение, а пък „Херкулесовите стълбове” си остават митичния образ на границата във всички времена. Въпросът е само в това, какво отношение към другите народи произтича от подобно отделяне и самоизолация.
От самоизолация към глобален интервенционизъм
Претенциите на Америка, че е нов и непорочен свят, се търпяха от останалия свят, докато самата тя следваше твърда и последователна политика на изолация. Глобалната линия, разделяща света на добра и лоша половини, представлява линия между плюса и минуса, в смисъл на чисто морална оценка. Тя обаче се превръща в постоянно политическо предизвикателство за цялата останала част на планетата, ако Америка реши, че вече няма да се ограничава само със собствената си отбрана и самоизолация. Въпросът, дали доктрината Монро е правов принцип (“legal principle”) или само политическа максима, не опира единствено до идеологическата последователност, теоретично-понятийното изясняване на последиците, или само до целесъобразността и своевременноста, още по-малко пък е чисто юридически спор. Тук по-скоро възниква дилема, която не може да избегне нито авторът на въпросната изолационна линия, нито пък останалия свят. Защото линията на самоизолация се превръща в нещо съвършено различно и противоположно, когато се трансформира в линия на дисквалификацията и дискриминацията на останалия свят. Причината е, че иманентно присъщия на подобна самоизолация международно-правов неутралитет, в самата си основа, има далеч по-строг и абсолютен характер, отколкото различните видове неутралитет, възникнали в старото европейско международно право, през ХVІІІ и ХІХ век и касаещи войните между държавите. Ако не се реализира този присъщ на самоизолацията абсолютен неутралитет, глобално-политическата идея за изолацията се превръща в безгранична и обхващаща цялата планета претенция за правото да се осъществява интервенция във всяка точка на света. Изолацията се обявява за „басня”, а доктрината Монро се оказва „приказка”. Правителството на САЩ поема ролята на глобален съдник, присвоявайки си правото да се намесва във вътрешните работи на всички народи и всички пространства. Тоест, на пръв поглед в пълно противоречие с официално прокламираните си цели, изцяло отбранителната самоизолация се трансформира в радикален транспространствен и неограничен от нищо панекспанзионизъм.
Цялата дейност, осъществявана от правителството на САЩ през последните 40 години, се определя от тази дилема между самоизолацията и панинтервенционизма. Влиянието и е толкова мощно и неотразимо, колкото мащабни и могъщи са пространствените и политически мерки на това глобално „линейно” мислене. Западното полукълбо е изправено пред тази чудовищна и главозамайваща дилема още от началото на т.нар. „империалистическа епоха”, т.е. от края на ХІХ и началото на ХХ век. Тук става дума не само за противоречиви тенденции, за контрасти и вътрешни напрежения, които всъщност са присъщи на всеки силен живот и, в още по голяма степен, на всяка велика империя. Вътрешното противоречие между изолацията и интервенцията представлява нещо съвършено различно. Това е нерешена проблематика, съдържаща в себе си опасно неоспоримо принуждение, което е гибелно и за самото западно полукълбо, и за останалия свят, тъй като се стреми да превърне традиционната война между отделните държави, описана в европейското международно право, в световна, т.е. в глобална война. Когато вашингтонското правителство претендира, не просто да отблъсне всеки реален или потенциален политически противник, но и да го „дисквалифицира” и унищожи, то претендира да наложи на човечеството нов (в международно-правов смисъл) вид война. За първи път в човешката история днес се води глобална световна война.
Още по време на Първата световна война (1914-1918) политиката на президента Уилсън, изненадващо за мнозина, се колебае между две крайности, докато най-сетне, през пролетта на 1917, чудовищната сила на Америка застава на страната на интервенционизма и Световната война. По време на сегашната Световна война станахме свидетели на същия завой (при това с някои съвсем дословни съвпадения) от тържествените клетви за неутралитет към панитервенционизъм. Митът за западното полукълбо приключи с налагането на абсолютно и неограничено от нищо вмешателство. Ликвидирането на всички мерки и граници, характерно за американския панинтервенционизъм, е не просто глобално, а и тотално. То засяга и вътрешните работи, и международните отношения, и социалните, икономическите и културните отношения, преминавайки през народите и държавите. Докато дискриминацията на другите правителства се смята за нещо нормално от американското правителство, САЩ имат правото да призовават народите да въстават срещу собствените си правителства, превръщайки войната между държавите в гражданска война. Така, дискриминационната Световна война по американски се превръща в тотална и глобална Световна гражданска война. Именно тук се крие и тайната за толкова противоестествения на пръв поглед съюз между западния капитализъм и източния болшевизъм. Двете страни превръщат войната, която става глобална и тотална, от война между държавите, отразена в досегашното европейско право, в световна гражданска война (1). Тук се проявява и истинският смисъл някогашните разсъждения на Ленин за тоталната война, когато той посочва, че в сегашната ситуация на планетата е останал само един вид справедлива война, а именно гражданската война. Само от гледната точка на подобни глобални измерения можем да разберем, какво означава моментното колебание на западното полукълбо за останалия свят. Тенденцията към изолация беше присъща на традиционната и консервативна субстанция на Съединените щати. Но в момента, когато тя е изтеглена на заден план, превръщайки се просто в „приказка”, претенцията за световно господство, осъществявано с помощта на дискриминационната световна война, кара САЩ да се ориентират към въоръжена интервенция не само във всички политически пространства, но и във всички социални отношения на планетата.
Противоречивата и очевидно загадъчна история на американския неутралитет от 1914 и 1941 всъщност е история на това вътрешно противоречие между самоизолацията и глобалната дискриминация.
САЩ по пътя към глобална доминация
Днес, през 1943, Съединените щати опитват да се настанят в Африка и Близкия изток; на другия край на света те се намесват в работите на Китай и Централна Азия. Вашингтон покрива цялата планета със система от въздушни бази на своята военна авиация и обявява началото на „американския век” в света. По този начин биват отстранени всички мислими граници, колкото и широко да са дефинирани. И така, политическият мит за западното полукълбо приключи. Но краят му представлява и край на цяла една епоха, и определен етап от международно-правното развитие, а именно края на епохата на „линейното” мислене (основаващо се на използването на различни разграничителни линии) и подчинената му структура на международното право. В различните типове някогашни глобални линии – испанско-португалската “Raya”, британската “amity line” и американската линия на самоизолация на западното полукълбо – се проявява стремежът да се намери оптималния пространствен ред за цялата Земя, т.е. пространствения закон на планетата. Днес, всички тези усилия се оказват исторически остарели. Съвършено новата ситуация се формира след като последната от тези глобални линии – линията за западното полукълбо – се превърна в трамплин за безграничен планетарен интервенционизъм. От тези претенции за създаването на универсален, планетарен контрол над света и световно господство, опитва да се защити другият номос на Земята, чиято основна идея е разделянето на планетата на много големи пространства, изпълнени със свои собствени исторически, икономически и културни субстанции.
Глобалните линии характеризираха първия стадий на борбата за номоса на Земята и за структурата на международното право. Но осъществяваните с тяхна помощ разделения на планетата бяха абстрактни и (във всеки смисъл на това понятие) повърхностни. На практика, те свеждаха всички проблеми до елементарната геометрия.
Също толкова абстрактен и повърхностно глобален, безпространствен и безграничен е и империализмът на капиталистическия Запад и болшевишкия Изток. Между тях е затворена и опитва да се защити субстанцията на Европа. На глобалното единство на планетарния империализъм – без значение, дали е капиталистически или болшевишки, са противопоставят множеството, изпълнени със смисъл, конкретни големи пространства. В същото време, тяхната борба е и битка за структурата на бъдещото международно право, от която зависи и отговора на фундаменталния въпрос, дали на планетата ни въобще трябва да съществуват много самостоятелни образувания или пък трябва да останат само разрешените от единствения „господар на света” децентрализирани филиали с регионален или локален характер. В борбата с глобалния империализъм на днешната планета няма място за локална или регионална идилия. Като реална алтернатива на глобалния и управляван от един център модел, се очертават само истинските, изпълнени със смисъл, големи пространства. Голямото пространство съдържа мярката и номоса на новата Земя. В това е неговия световно-исторически и международно-правов смисъл.
Американският държавен секретар Хенри Стимсън, на чието име е наречена и спомената по-горе панинтервенционистка доктрина, излага глобалистката си визиа, заявявайки, на 9 юни 1941, че „днес Земята е твърде малка за съществуването на две противоположни системи”. Бих му отговорил, че Земята винаги ще си остане по-голяма, отколкото са САЩ, както и че и днес тя е достатъчно голяма за да помести множеството големи пространства, в които свободолюбивите хора ще могат да съхранят и защитят своята историческа, икономическа и духовна субстанция и специфика.
1943
Бележки:
1. Повече по темата, виж доклада на Карл Шмит, изнесен в Германската правна академия, на 29 октомври 1937 и озаглавен „Завоят към дискриминационно тълкуване на войната” (Schriften der Akademie fuer Deutsches Recht, Gruppe Voelkerrecht, Nr. 5, Muenchen 1938, S. 45)
* Статията на големия немски геополитик, юрист и консервативен философ (1888-1985) е писана през 1943 и е публикувана за първи път през 1950, като приложение към фундаменталния му труд „Номосът на Земята”
