Нито едно социално-културно явление, не може да има просто и еднозначно обяснение. Например, защо във Франция думата „геополитика” внезапно излезе извън лексикона на тесния кръг специалисти и се превърна в един от термините, които напоследък се използват с повод и без повод? Днес обозначават като „геополитика” всичко, което не се поддава на рационално обяснение.
Успехът на геополитиката във Франция обикновено се измерва с броя на книгите, атласите и списанията, лекционните курсове и семинарите, посветени на тази научна дисциплина. И в това отношение, този възход на геополитиката изглежда съвсем естествен.
Франция е четвъртата индустриална държава в света, тя е органично интегрирана във всички международни икономически потоци, член е на много европейски и световни структури, а французите, които традиционно са концентрирани върху собствените си проблеми и идеи и са убедени, че светът се върти около тях, гледат телевизия, пътуват, установяват все нови международни контакти и постепенно разбират, че Франция съвсем не е центъра на Вселената. Образователната система и издателският бизнес също се приспособяват към тази еволюция. Тоест, французите започват повече да се интересуват от географията (или по-скоро от географиите) на света: физическа, културна, религиозна, политическа... Нещо повече, днес френският елит е принуден да познава много по-добре външния свят, което пък е невъзможно без да има поне известна представа за геополитиката.
През 1989, след падането на желязната завеса, крахът на комунистическите режими в Източна Европа нагледно ни демонстрира отстъплението, или по-скоро метаморфозата на идеологията и връщането на политическата сцена на вечните геополитически фактори. Вероятно, хората никога няма да престанат да преоткриват за себе си очевидните факти. На пръв поглед изглежда, че в днешно време, всички би трябвало да са привърженици на светския рационализъм, да се грижат за правилното използване на наличните ресурси, да се освободят от омразата и склонността към насилие, характерни за „пещерния човек”. На практика обаче, всичко е по-различно: колкото повече намаляват разстоянията, благодарение на прогреса в сферите на транспорта и комуникациите, толкова повече хората се стремят да подчертаят индивидуалните си черти, толкова по-активно възраждат традиционните си „племенни” общности и толкова по-енергично се връщат към архаичното си минало. Дали геополитиката не ни дава ключа към разбирането на този постоянно възпроизвеждащ се хаос?
Но дали, освен тези причини, свързани с промените във френското общество, както и с отношенията му с външния свят, в края на ХХ и началото на ХХІ век не сме свидетели и на други явления, които могат да бъдат обяснени само с помощта на средствата на геополитиката – като например ролята и мястото на Франция в променящия се свят?
Ив Лакост и списание „Херодот”
Големият географ Ив Лакост и създаденото от него, през 1976, географско и геополитическо списание „Херодот” представляват единственото геополитическо течение във Франция, разполагащо ако не със собствена доктрина, поне със собствен метод за геополитически анализ. Така, според Геополитическия речник на Лакост (издаден през 1993): „Думата „геополитика” не е просто ново обозначаване на териториалните спорове, продължаващи вече дълги векове..., появата и широкото разпространение на този термин означава, че сравнително отскоро са започнали да действат множество нови фактори, способстващи за изострянето на съперничеството между различните власти за контрол над една или друга територия. Сега това съперничество се реализира в малко по-различни форми, отколкото преди, което е свързано, в частност, с нарасналата роля на обществото. Специфичните геополитически явления са свързани не с всяко съперничество между властовите структури по различни териториални въпроси, а – което е качествено нов фактор – само с онези негови форми, които намират широк отклик в средствата за масова информация и пораждат оживени дискусии в обществото, при условие, разбира се, че в конкретната страна има свобода на словото. Тоест, става дума за принципно нов феномен, оказващ съществено влияние върху международните отношения и осъществяване властовите функции на държавата в много страни по света”.
За да разберем, какво точно представлява геополитиката на Ив Лакост би трябвало да познаваме и жизнения му път. Той е роден в Мароко през 1929 и става свидетел, както на процеса на колонизация, така и на деколонизацията. Като човек с леви убеждения, Лакост наблюдава и изпитва върху себе си въздействието на противоречията, пораждани от якобинския модел на унификация на страната, който се сблъсква с проявите на местната специфика и желанието за съхраняване на собствената самобитност, която, специално в Мароко, се основава на многовековната история на управлението на Алауитската династия от Тафилалт. Първите трудове на Лакост са посветени на страните от Третия свят (например География на развиващите се държави, 1965). В същото време, размишленията му за военните аспекти на географията (една от книгите му се нарича „Географията, необходима за войната”, 1976) постепенно го превръщат от географ в геополитик: пространството, неговите компоненти (земя, вода), както и неговият релеф, са едновременно и благоприятни фактори, но и препятствия, при осъществяване на военните операции. В същото време, именно пространството е целта на тези операции. Ландшафтът не се нуждае от хората за да съществува, но хората не престават да се борят за правото да притежават една или друга територия. Всички сблъсъци между хората се развиват във времето и пространството.
Освен това, Ив Лакост силно се интересува от трудовете на редица слабо известни автори, чиито идеи биват игнорирани от официалната наука. До голяма степен, именно благодарение на списанието му „Херодот”, Франция преоткрива творчеството на Елизе Реклю. Друго „откритие” на Лакост е един от прочутите арабски историци Ибн Халдун (Тунис, 1332 – Кайро, 1406). В книгата си „Ибн Халдун: зараждането на историята на Третия свят” (1966), Ив Лакост посочва: „Творчеството на Ибн Халдун хвърля светлина върху един много важен етап от историята на страните, които днес смятаме за слаборазвити. Анализирайки икономическите, социални и политически условия в Северна Африка, през средновековния период, той формулира редица фундаментални научни проблеми”.
Списание „Херодот” прави много за осветяване истинската същност на германската геополитика (Ратцел, Хаусхофер) и освобождаването и от клеймото на „нацистка наука”. В тази връзка си струва да отбележим труда на Мишел Коренман „Когато Германия разсъждаваше за световните проблеми: величието и залезът на геополитиката” (1990).
Това внимание към неортодоксалните възгледи (доминиращата идеология в списанието на Лакост е либерализмът, като до края на 80-те там присъства и марксизмът) обуславя широкото разнообразие от теми, засегнати от публикациите в „Херодот”. Така, Ив Лакост нееднократно дискутира в него въпроса „Какво представлява нацията?”, който поражда изключителен интерес в средите не лявата интелигенция. За левите универсалисти, смятащи за свой дълг да се борят за формирането на „новия човек”, свободен от егоизма и отчуждението, нацията, пространствените корени и сакрализацията на националната територия изглеждат нещо архаично и дори реакционно (макар че тъкмо големият френски социалист Жан Жорес казва: „в малки дози интернационализмът те отдалечава от Родината, а в големи – те доближава до нея”). Но, в края на ХХ век, след краха на съветския комунистически режим, универсалистките си претенции започва да заявява либералният капитализъм, разглеждащ човек само като фактор за определяне стойността на продукцията и потенциален потребител на произвежданите стоки. Но нима нацията не е най-устойчивата реалност, включваща в себе си и отделните индивиди с тяхната традиция и култура?
Кръгът около списание „Херодот”
Благодарение на списание „Херодот”, геополитиката получава необходимата и интелектуална легитимност във Франция. Самото име на това периодично издание е израз на уважение към основателя на историята и географията – великият грък, съумял да преодолее предразсъдъците си и започнал да изучава нравите и миналото на „варварите”. Всеки брой на излизащото на три месеца списание е резултат на задълбочен колективен труд и включва досие, посветено на геополитическата проблематика на един или друг регион (например „Американското Средиземноморие”, „Проблеми на границите в Африка”, „Балканите и балканизацията”) или страна („Германските геополитици”, „Граничните райони на Русия”, „Сръбският въпрос”).
„Херодот” отделя специално внимание на противоречивите представи и стратегии, свързани с едно или друго пространство, играещо важна роля в световната политика. Като пример можем да посочим три морета, заобиколени от суша: евро-арабското Средиземноморие, разположено между Гибралтар и Суец; американското Средиземноморие – между Атлантика и Централноамериканския провлак и азиатското Средиземноморие – между Южен Китай, Индокитай, Индонезия и Филипините. Всъщност, всеки брой на „Херодот” се гради около три елемента:
- Картите (както посочва самият Лакост, „картата е първична форма на осмисляне на пространството”), или, по-точно, съвкупността от карти с различен мащаб, илюстриращи различните характеристики (от релефа до разпределението на населението) които трябва, при правилното им разчитане, да ни дадат достатъчно пълна информация, позволяваща самостоятелно да бъдат направени правилните изводи.
- Историята, или по-скоро историческите събития, защото Историята се прави от хората. Всяко пространство се формира и преобразува от хората, които преминават през него, завладяват го, живеят там, или пък го напускат. За да разберем ценността на дадено пространство за конкретни хора, трябва да сме наясно с всичко, което се е случвало в миналото с тези хора и в това пространство: набези, разпространение на различни религии, влияние на империи, национално строителство... Историята има огромно значение, тъй като е източник на геополитическите представи, които – в процеса на кристализацията си – свързват територията с нейното минало. Така например, множеството конфликти между отделните групи хора са породени от това, че всяка от тях смята, че тъкмо тя първа се е заселила на конкретната територия (евреите и арабите в Палестина, чернокожите и белите в Южна Африка, сърбите и албанците в Косово).
- Границите (юридически и политически) представляват изключително важни ориентири. Линиите, разделящи държавните суверенитети, са очертани на картите в резултат на въоръжена борба, т.е. те са установени с цената на кръвта на народите и носят печата на амбициите на управляващите. Всяка граница е „изкуствена”, т.е. отразява съотношенията между конкретни сили в конкретен момент. Няма вечни граници, всяка граница се установява, премества или уточнява според прищевките на Историята.
В същото време, наред с официалните държавни граници, съществуват и по-размити, затова пък по-стабилни граници: тези между религиите, цивилизациите, традициите и зоните на търговия. Така, според някои геополитици, границата, съществувала на немска земя, през периода 1949-1990, между ГДР и ФРГ, съвпада с една от най-древните граници на европейския континент, отделяща владенията на Римската империя от териториите, оставащи под властта на варварите, а през втората половина на ХІХ и дори в началото на ХХ век тук минава разделителната линия между Европа на парния двигател и Европа на конската сила.
Сред специалистите, постоянно анализиращи проблема за границите, следва да споменем члена на редакционната колегия на „Херодот” Мишел Фуше, автор на книгата „Фронтове и граници”, появила се през 1989 и допълнена през 1991. В нея авторът характеризира наложилите се в света граници така: „Границите представляват елементарни пространствени структури, имащи линейна форма, а функцията им се свежда до обозначаване на нарушенията на геополитическата непрекъснатост в три различни плоскости: реалната, символичната и въображаемата. Прекъснатостта в реалната плоскост е пространствения предел на действието на суверенитета в специфичните му форми. Границата може да бъде отворена, полуотворена и затворена. Символичната прекъснатост е свързана с принадлежността към различни политически общности, съществуващи на съответните територии. Въображаемата прекъснатост пък е свързана с такива понятия като „другите” (съседи, приятели, врагове), т.е. към връзките със самия себе си, със своята история, със собствените си съзидателни или разрушителни митове. Емигрантът и бежанецът могат да си „въобразят”, какво ги очаква след като пресекат границата на страната си. Тоест, понятието „граница” съвсем не се свързва с елементарната и юридическа и данъчна функции”.
Тази доста сложна дефиниция би могла да се резюмира така: границите изпълняват три, тясно свързани функции:
- установяват пределите на държавния суверенитет;
- разделят в пространството символичните общности, т.е. държавите, всяка от които притежава собствен флаг, химн, история и институции, налагащи на гражданите му специфични права и задължения;
- разделят в пространството своето (т.е. националната територия) от чуждото (съседната държава, както и целия останал свят) пространство.
Идеологията на територията срещу идеологията на потоците?
Подобно на всяка друга линия на поведение, диктувана от някаква достатъчно свързана и логична философия, линията на „Херодот” има и специфичен идеологически аспект, т.е. собствен мироглед и представи за желателните и необходимите действия. Така, според кръга около списанието, хората и социалните групи, към които те принадлежат (региони, национални държави...) се определят, на първо място, от принадлежността им към една или друга територия. Следователно, ако войните се водят за завоюването на територии, мирът предполага, че общностите, населяващи земята, са принципно удовлетворени от онези територии, с които разполагат.
Тази „териториална” логика на „Херодот”, която се диктува от геополитическите възгледи на редакционната му колегия, се отнася и за нейните подходи към другите сфери на човешката дейност. Така например, идеологията се разглежда като инструмент за оправдаване на териториалните спорове. Тоест, идеологията на „етническото прочистване”, чиято цел е постигането на пълно съответствие между народите и териториите, потвърждава насочеността на подхода на „Херодот” към изучаване на отношенията между хората и пространството. По същия начин, при систематизацията на икономическите данни, списанието акцентира върху локализацията, присвояването и контрола над ресурсите, заради които се осъществява и политическото съперничество.
В тази връзка възниква следният въпрос: дали всевъзможните потоци – на идеи, иформация, стоки или капитали – са предмет на манипулации от страна на политиците, или тези потоци се подчиняват на собствени вътрешни закони? В крайна сметка, „Херодот” действа като своеобразен фотограф: всяка публикувана от списанието карта представлява моментална снимка, а пък самата информация може да бъде получена в резултат от наслагването или съпоставянето на множество такива „снимки”. Възможно ли е обаче, тези запечатани мигове да ни дадат достатъчно вярна представа за „филма на живота”, за еволюцията, или за движението на силите? Може ли да се съвмести работата а фотографа, запечатващ едно или друго състояние, във всеки конкретен момент, с работата на филмовия оператор, предаващ цялата подвижност и променливост на материята?
По самата си природа, човекът е изключително противоречиво създание. Както подчертават геополитиците, подчинявайки се инстинкта на собственика, хората се отъждествяват с териториите и водят непрекъсната борба за правото да определят техните граници. В същото време обаче, хората постоянно се намират в движение, те са подвластни на най-различни потоци (от идеологическите течения до товаропотоците), които ги подхващат и носят в една или друга посока. При това тези потоци, които са създадени от самите хора, много често излизат изпод контрола на създателите си.
Коя е доминиращата тенденция в края на ХХ-ти и началото на ХХІ век? Старият териториален инстинкт, наследен от многовековната доминация на земеделието, както смятат от „Херодот”? Или пък появата на нови отношения между човека и територията, характерно за които е постепенното му освобождаване от нейната власт, макар че краката му много трудно се отлепят от нея? Дали номадският или уседналият начин на живот ще удържи победа в крайна сметка? Каква ще бъде ролята на националната държава: ще си остане ли тя висша цел на Историята и най-съвършената териториално-политическа конструкция, или пък ще се превърне в пространствена единица, редом с по-малките (региона, града) и по-големите (континентите, света) от нея териториални образувания? До какво равновесие може да доведе комбинацията между териториалното деление на света и нарастването на глобалните потоци?
Международният институт за геополитика
Международният институт за геополитика е създаден през 1982. Основателката му Мари-Франс Гаро (родена през 1934) е юрист по образование и известно време работи като адвокат, след което е висш държавен чиновник. Между 1969 и 1974 тя е съветник в канцеларията на френския президент Жорж Помпиду, а до 2004 беше евродепутат.
Както вече споменах, Ив Лакост изразява възгледите на лявата интелигенция, която навремето бива силно впечатлена от възхода на национално-освободителното движение и конфликтите в Третия свят. Списанието му „Херодот” отделя основно внимание на националната проблематика. Мари-Франс Гаро принадлежи към съвършено различно идеологическо и политическо направление: близки са и възгледите на генерал Дьо Гол, разбира се без романтизма, характерен за първия президент на Петата френска република. При неговия наследник Жорж Помпиду и съратниците му, изостреното национално чувства се съчетава със здрав консерватизъм.
Международният институт за геополитика възниква, най-вече, като реакция на конкретната политическа ситуация, породена от кризата с евро-ракетите през 1979-1983 (т.е с разгръщането на съветски ракети СС-20, насочени срещу Европа, последвано от разполагането на американски балистични ракети със среден радиус в някои европейски страни – б.р.). В същото време, изострянето на съветската заплаха (разгръщането на ракетите СС-20) съвпада с отслабването на атлантическата солидарност, в резултат от пацифистките демонстрации срещу разполагането в Западна Европа на допълнителни американски ракети, целящо да неутрализира нарасналия потенциал на СССР.
Международният институт за геополитика започва да функционира в самия разгар на антиракетното движение (което във Франция не е чак толкова силно, както в съседните държави). Така той веднага се оказва на предната линия на съпротивата срещу съветския тоталитаризъм. Сред основателите на института са и класически голисти, и откровени атлантисти. Тезите, лансирани от института обаче, по-често са близки до възгледите на вторите, отколкото на първите. В такъв случай, как можем да си обясним позицията на президента на Международния институт за геополитика Мари-Франс Гаро? Със силното и раздразнение, породено от отказа на французите да се борят за националния си суверенитет след смъртта на Жорж Помпиду? Или пък с политическите и амбиции, които карат тази енергична жена да се кандидатира (без особен успех) за президентския пост на изборите през 1981?
Каква е ролята на геополитиката във всичко това. Много от въпросите остават без задоволителен отговор. Списанието, издавано от института, се нарича „Геополитика”. Всеки брой на това тримесечно издание започва с безкомпромисна редакционна статия, чиито автор е Мари-Франс Гаро. В списанието често се публикуват интересни досиета, посветени на актуални проблеми на международната политика (включително и такива, които доста рядко биват анализирани от геополитическа гледна точка, като например въпросите, касаещи екологията).
Ако можем да смятаме Ив Лакост за „дете, изоставено от майка си, в лицето на лявата интелигенция”, за Мари-Франс Гаро важи определението „сирачето на голизма”. Главната и цел е да се съпротивлява и на всяка цена да оцелее. Само че, дали е достатъчно да имаш силен характер за да създадеш наистина оригинална политическа доктрина?
* * *
В крайна сметка, като изключим течението, формирало се около Ив Лакост и „Херодот”, терминът „геополитика” се употребява във Франция, през последната червърт на ХХ и първите години на ХХІ век, най-вече като една от онези удобни думи, които се оказват достатъчно звучни и подходящи за да изразим с тях някои от реалностите на нашата епоха. Французите знаят, че страната им отдавна е престанала да бъде онзи център на света, който е била през ХVІІ-ХVІІІ век. Затова днес им се налага да усвояват една толкова важна наука, като географията, най-вече като прелистват атласите и четат подходящите книги.
* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция
