Макар че според мнозина мястото на радикалните ислямисти е в затвора, проучванията сочат, че напоследък, в редица западни държави, тъкмо затворите са се превърнали в един от най-мощните генератори на ислямизъм. Именно там най-успешно се реализира процесът на вербуване и обучение на младите радикали. В тази връзка си струва да припомним и, че покойният лидер на Ал Кайда в Ирак Ас-Заркауи окончателно прегръща каузата на радикалния ислям едва след като попада в един и същи затвор с известния идеолог на съвременния ислямизъм Ал-Макдиси.

Според директора на Агенцията за национална сигурност на Франция Паскал Мейо, поне сто активни ислямисти, излежаващи присъди в затворите на страната, се занимават с вербуването на дребни престъпници-мюсюлмани, решили да се обърнат към религията. По данни на френските специални служби, през 2005, са засечени 175 случая на формиране на радикални ислямистки групи в 168 затвора на страната (от всичко 188), като в 30% от случаите те са възникнали спонтанно, а в 20% става дума за групи, възникнали под влиянието на затворници, изповядващи конкретно радикално течение в исляма. През последните години във френските затвори се наблюдава прогресивно нарастване на броя на затворниците, подкрепящи радикално-ислямистката идеология, отхвърлящи западната ценностна система и вярващи, че насилието е единствения път за постигане на целите им.

Властите наблюдават развитието на тази опасна тенденция от средата на 90-те години на миналия век насам, когато рязко нарастна броят на терористичните акции, извършени от радикални ислямисти, които преди това са лежали в затвора. Именно в затворите се формират много от новите радикални ислямистки мрежи, които продължават да разчитат на бившите затворници и след освобождаването им. Така, през септември 2005, френските части за борба с тероризма ликвидираха в едно парижко предградие терористична ислямистка група, създадена навремето в затвора Сафу от небезивестния алжирски екстремист Бурада, осъден на 10 години за участието си в подготовката на терористичната атака в столичното метро през 1995.

През октомври 2005, в Бурже (Централна Франция) радикалните ислямисти привличат към „каузата на Аллах” един от надзирателите в местния затвор, който след това сам започва да вербува ислямисти в затвора и извън него, както и да набира доброволци за джихада в Ирак.

Френските власти са особено обезспокоени от факта, че именно т.нар. „нови мюсюлмани” (т.е. хора, приели исляма в затвора) са най-активни във вербуването на нови кадри, демонстрирайки предаността си към Аллах. По официални данни, през последните години ислямистите са вербували във френските затвори около 200 души и, макар че според властите не всички от тях ще станат терористи, цифрата е показателна. Според френския социолог от ирански произход Фархад Хосрохавар: „Радикалните ислямисти оказват силно влияние върху съкилийниците си. Обкръжението им наброява до 50 души, като разбира се, не всички са ислямисти. Обикновено бойният опит от „войната с неверниците” им гарантира необходимия авторитет и лидерски позиции в затвора”. Хосрохавар подчертава, че днес между 50% и 80% от всички затворници във Франция са мюсюлмани, докато общият брой на френските мюсюлмани е под 10% от населението на страната. Преобладаващата част от тях са безработни млади хора на възраст между 20 и 30 години. В същото време, френската държава не е предвидила никакви сериозни прегради пред разпространението на ислямизма в затворите. Днес там работят само 69 имама, докато броят на християнските свещеници е около 500, а на равините – 84. Освен това, за разлика от Великобритания (където на всеки двайсет затворници-шиити се падат по двама имами), във френските затвори имами се назначават, само ако местната управата сметне това за необходимо.

Освен това, в много френски затвори колективните молитви на мюсюлманите са забранени, а специална храна им се предлага само срещу заплащане, което пък кара мнозина затворници-мюсюлмани да се смятат за жертви на дискриминация. Всичко това помага за ръста на влиянието на полуобразованите самопровъзгласили се лидери на радикалните ислямисти. Така властите сами улесняват проникването на онези течения в исляма, в които доминират омразата към Запада и призивите за „свещена война” с неверниците. Друг сериозен проблем е нежеланието на имамите да работят под егидата на казионния Френски съвет на мюсюлманското вероизповедание, ръководен от „умерения” Далил Бубакер. Както е известно, повечето френски мюсюлмани обитават „гетата” на големите градове, където криминалните дейности са нещо обикновено. Като още от 90-те години на миналия век френските власти разполагат с данни за тесните връзки между организираната престъпност в мюсюлманските квартали и различни радикално-ислямистки организации, като алжирските Въоръжена ислямска групировка и Ислямския фронт за спасение, много от чиито активисти се преселиха във Франция за да избегнат преследванията на властите и армията в родината си.

Американските власти също са загрижени от факта, че затворите в САЩ са се превърнали в идеална питателна среда за международния ислямизъм. Именно там ислямските радикали установяват лични връзки помежду си и разпалват антиамериканските и антизападни настроения сред затворниците. Последните, които и без това са склонни към насилие, пък се оказват изключително благоприятна аудитория за разпространение на радикално-ислямистките идеи. Неслучайно Ал Кайда вербува част от кадрите си именно в затворите на САЩ и редица други западни държави. Така, Хосе Падиля, бивш член на една от чикагските престъпни групировки, обвинен по-късно, че е подготвял терористично нападение с използване на радиоактивни вещества, бива приобщен към радикалния ислям, докато излежава присъда в затвора на щата Флорида. На свой ред, Ричард Рийд, заловен при опита си да взриви американски самолет с бомба, скрита в обувките му, приема исляма в Лондонския затвор.

През август 2005 американските специални служби провалиха опита на група ислямски терористи да взривят една синагога, както и пункт за новобранци в Лос Анжелос. Вниманието на анализаторите тогава бе привлечено не само от произхода на терористите – всички те се оказаха американци, но и от факта, че акцията е била планирана в затвора „Фолсъм”. Нейни организатори бяха двама затворници, приели исляма, докато излежавали присъдата си. По-късно те самите вербуват още 13 души за каузата на „свещената война” срещу Съединените щаги, а след освобождаването си от затвора формират и собствена група.

Според американските власти, напоследък затворите са се превърнали в „главната мишена” на радикалните ислямистки идеолози. Експертите очертават две основни причини за това: на първо място, наличието на голям брой ненавиждащи системата младежи, а на второ – фактът, че там излежават присъдите си и много ислямски екстремисти. Според известния специалист по проблемите на американските затвори Едуард Кейдън: „За трийсетте години, през които работих в системата на затворите, стигнах до извода, че обидата и злобата са правило, а не изключение сред огромното мнозинство от затворниците. А радикалният ислям им дава шанс да отмъстят на враговете си. Тоест, предпоставките за разпространението на радикалния ислямизъм са налице. Недоволството просто трябва да се насочи в необходимата посока, т.е. да се „ислямизира”. Като за целта в затворите се разпространява подходящата литература и там се появяват за да проповядват все повече радикални имами”.

В Италия законът изисква от затворниците чужденци да напуснат страната в рамките на пет дни след изтичането на присъдата им. Ако не го направят и бъдат заловени, ги чака нова присъда от шест месеца до една година. Според директора на един от италианските затвори Луиджи Кастелано обаче, това се оказва своеобразен омагьосан кръг: „Повечето затворници са зад решетките, именно защото не са напуснали навреме страната”. Затворниците-мюсюлмани в Италия са 14% от всички, макар че ислямът се изповядва от само 1% от населението на страната. Така, затворите се оказват предпочитаната алтернатива за много нелегални имигранти, включително и за радикалните ислямисти, които иначе рискуват да бъдат върнати в родината си.

Както признава един мароканец, излежаващ присъдата си в затвор в предградията на Милано: „тук няма какво да се прави и така започнах да изучавам Корана”. Често като проповедници на исляма в италианските затвори се изявяват не официално назначените от властите имами, а самообявили се за такива лица, с определен авторитет в престъпния свят, или пък избрани от самите затворници. Един от тези „псевдоимами” признава, че „няма ислямско образование, но пък знае повече за исляма от останалите затворници от неговия етаж и затова проповядва на затворниците от Северна Африка”. Почти 30% от затворниците в италианския затвор Болат (където излежават присъдите си над 900 души) са мюсюлмани, като мнозина от тях се молят заедно, макар че принадлежат към различни етнически групи и говорят на различни арабски диалекти. В тази връзка, Луиджи Кастелано отбелязва, че „затворническата управа не може да проследи, как Ал Кайда вербува някой от затворниците, или планира терористична акция, тъй като затворниците говорят на много и различни езици. Мнозина италиански анализатори смятат, че Ал Кайда работи особено активно именно в затворите, вербувайки там нови привърженици.

Известният специалист по проблемите на тероризма Майкъл Раду подчертава, че мнозина от онези, които планират терористични акции, имат криминално минало. Така, „човекът с бомбата в обувките” – Ричард Рийд, както и Хосе Емилио Суарес, който подготвя терористичното нападение в Мадрид, биват приобщени към радикалния ислям именно в затвора. Ирен Бечи, която анализира мястото на религията в затворите на Италия и Германия подчертава, че „в затвора хората се сблъскват особено остро с насъщните жизнени проблеми” и религията им позволява „поне умствено и духовно да избягат от него и от суровата затворническа действителност”.

На свой ред, професорът по социология и експерт по проблемите на тероризма Джим Бекфорд отбелязва, че броят на приелите исляма в британските затвори значително надвишава този на покръстените в християнската вяра. Според него, ислямът привлича затворниците с това, че при цялата строгост на изискванията, която тази религия налага на мюсюлманите, тя им предлага прости отговори на вълнуващите ги въпроси и очертава пред тях едно достатъчно определено бъдеще. Неслучайно много затворници мюсюлмани започват да се молят редовно именно в затвора, други се отказват там от наркотиците и т.н.

В същото време, затворите са идеалното място за проповедите на радикалните ислямисти. Професор Бекфорд смята, че за радикализацията на исляма в затворите влияние оказват редица фактори: скуката, проповедите на радикалните имами, затворническата среда (особено когато затворникът се окаже заедно с група ислямисти), разпространяването на радикално-ислямистка литература. Майкъл Раду пък отбелязва, че налице е отчайваща липса на умерени имами, назначавани от властите. В резултат от което, рискът затворниците мюсюлмани да се окажат под влиянието на откровени екстремисти нараства. След освобождаването си, бившите затворници, възприели радикалните идеи, активно се включват в различни ислямистки групи, още повече, че както отбелязва Джим Бекфорд, често е доста трудно да се направи разграничение между криминалната активност и тази на ислямистите.

В Англия и Уелс мюсюлманите са 8% от общия брой на затворниците. В същото време от британските затвори през последните години бяха отстранени 23 постоянни затворнически имами, 12 временни и 120 имами, посещаващи затворите веднъж седмично. Тези мерки бяха взети непосредствено след атентатите в Лондон през лятото на 2005. В Англия обаче, те нямаха сериозен ефект, защото затворниците-мюсюлмани избраха имами от собствените си среди, които, по правило, са настроени радикално. Що се отнася до мерките на затворническите управи, разрешаващи в затворите да има стаи за молитва на мюсюлманите, а храната им да е съобразени с изискванията на тяхната религия, те на практика водят до формирането на специфична „кланова менталност” сред затворниците, изповядващи исляма, която допълнително ги отделя от останалите и им дава самочувствие. Все по-чести са случаите, когато затворници-мюсюлмани принуждават съкилийниците си да приемат исляма, тероризирайки ги по най-различни начини.

Известният испански съдия Балтасар Гарсон твърди, че испанските затвори, подобно на тези в другите западноевропейки държави, са се превърнали в питателна среда за радикалните ислямистки групи. Директорът на Института по проблемите на националната сигурност на Испания Хуан Авилас пък подчертава, че: „В затворите излежават присъдите си хора, повечето от които са млади, отчуждени и склонни към риск. Те чувстват, че пропиляват живота си и всичко това ги превръща в много подходяща среда за вербуване и подготовка на бъдещи терористи”. Днес всеки десети затворник в Испания е мюсюлманин, като броят им непрекъснато нараства. Така, ако през 2000 броят на затворниците-мюсюлмани е бил 45 хиляди, днес те са вече над 60 хиляди. Властите предприемат мерки за да отделят лицата, обвинени, че участват в различни радикални ислямистки групировки, от останалите затворници-мюсюлмани, но това не винаги се получава. Сериозността на проблема се потвърждава от генералния секретар на Ислямската комисия в Испания Мансур Ескудеро, който, в частност, подчертава, че затворниците-мюсюлмани са най-влиятелната група във всички испански затвори. Сред тях има мнозина активисти на ислямистки организации и тъкмо те могат да ускорят радикализацията на останалите, осъдени за дребни престъпления.

Така, човекът направил взривното устройство за атентата в Мадрид от март 2004 – Хосе Емилио Суарес, е лежал в затвора през 2001 като наркотрафикант. В същия затвор тогава се намира и мароканецът Джамал Ахмидан, член на радикалната ислямистка организация „Такфир уа- ал-Хиджра”. Именно той привлича към исляма Хосе Емилио Суарес, като след освобождаването им двамата активно участват в различни операции на „Такфир уа- ал-Хиджра”, но най-вече в осигуряването на финансови средства, включително участвайки в наркотрафика. Именно в тази сфера старите връзки на Суарес се оказват особено полезни. По-късно Ахмидан поема ръководството на групата, организирала терористичната акция в Мадрид, а Суарес изготвя взривните устройства.

Друг участник в терористичната акция в Мадрид е ръководителят на Ал Кайда в Испания Имад ад-Дин Баракат Яркас. От 2001 той се намира в затвора, като заподозрян, че е свързан с атентата от 11 септември същата година в САЩ. Испанското следствие установява, че Яркас е посещаван в затвора от члена на радикална ислямистка групировка Уалид ал-Масри, в чиито апартамент, в покрайнините на испанската столица били сглобени взривните устройства за терористичните акции в Мадрид. В затвора Яркас и съучастниците му планирали и нападения около сградата на Националния върховен съд на Испания. За да ликвидират терористичната мрежа, испанските специални служби провериха осем затвора като арестуваха 10 затворници-мюсюлмани, а няколко дни по-късно бяха арестувани още петима.

Проблемът обаче е, че във всеки испански затвор е пълно с радикални ислямисти. Техните организации ги подготвят така, че да продължат борбата и след като попаднат там. Така, съвсем наскоро, в един испански затвор бе конфискуван позив, в който се казва: „Нашите братя в планините и пустините се сражават с куршуми и бомби, а онези, които са в затвора, продължават джихада срещу неверниците, проповядвайки исляма със своето сърце и език”.

Един от лидерите на Джамаа Исламия и организатор на терористичната акция на остров Бали (отнела живота на над 200 души през 2002) – Муклас Имрон, продължава да призовава от затворническата си килия към убийства на неверници. Независимо от уж строгия контрол на затворническите власти, той редовно отправя послания към последователите си, написал е 18 книги и успешно проповядва сред затворниците: „Вие, в чието сърце е останала поне малко вяра, нима сте забравили, че убийството на неверници и врагове на исляма е подвиг? Разбирате ли, че пророкът Мохамед и четиримата праведни халифи са модел за нас, а войната срещу неверниците е сред най-важните ни задачи, защото да не забравяме, че и пророкът 77 пъти е воювал с неверниците”. Впрочем, повечето ислямисти, излежаващи присъди в индонезийските затвори, разполагат с мобилни телефони и редовно получават, или изпращат инструкции на своите колеги от радикалните ислямистки групировки.

Средствата за комуникация са задължителен елемент за координиране действията на ислямистите в затворите. В тази връзка, нека припомним, че през март 2006 в три затвора в Йордания избухнаха вълнения, които, както се оказа, са били предварително организирани. Така, в затвора „Джуайда” бе взет за заложник полковник Саад ал-Аджрами – директор на Кралския департамент за управление на затворите. По време на бунта, затворниците демонстрираха солидарността си с двама терористи, отскоро излежаващи присъдите си в затвора „Суака”, които йорданските власти обвиняват във връзки с Ал Кайда (единият бе осъден за убийството на американски дипломат в Аман през 2002). Властите твърдят, че в затвора „Джуайда” са се намирали над 180 радикални ислямисти, включително бойци на Ал Кайда, които са били и организаторите на безредиците. Междувременно, в афганистанския затвор „Пол-е-Шарки” в Кабул също избухна бунт, като според местните власти, затворниците са получавали указания как да действат по мобилните си телефони. Инициатори на вълненията бяха между 350 и 1000 затворници - талибани и бойци на Ал Кайда.

И така, затворите все повече се превръщат в центрове за подготовка на бъдещи терористи. Там се набират нови кадри за радикалните ислямистки формации. Разбира се, когато говорим за разпространението на радикалния ислям в затворите, следва да отбележим и, че систематичните изтезания и унижения в някои от тях (особено тези на източните държави) със сигурност не помагат за намаляване на напрежението.

Според заместник-шефа на Брюкселската полиция Ален Гринярд: „Смесването на активистите на терористичните ислямистки организации със затворниците, излежаващи присъди за други престъпления, се превръща в изключително сериозен проблем. Ислямистите масово привличат в редовете си криминални елементи, специализирали се във фалшифицирането на документи, търговия с оръжие и т.н. Днес в нашите собствени затвори се формират бъдещите терористи”.

Ситуацията се усложнява от това, че далеч не винаги активистите на ислямиските организации са осъдени за терористична дейност: много често те се водят като „нелегални имигранти”, „наркотрафиканти” или „фалшификатори”. Това само улеснява „джихада”, който тези хора пренасят и в затворите – включително европейските. Още повече, че както отбелязва шефът на френския Департамент за борба с тероризма Пиер дьо Флоран, напоследък тероризмът и криминалната престъпност все по-тясно се преплитат.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Напоследък в редица авторитетни близкоизточни медии се промъква информация, че Израел се готви за нова война с радикалната ливанска формация Хизбула, а вероятно и със Сирия. Подготовката се потвърждава и от развитието на политическата ситуация в самия Израел, където нарастват критиките срещу правителството и армейското командване заради неуспехите във войната от лятото на 2006, и чието правителство е силно заинтересовано от „малка, кратка и победоносна война” за да укрепи разклатения авторитет на израелския Генерален щаб, както и на премиера Ехуд Олмерт . Подобна версия лансират редица западни анализатори, свързвайки я и с промяната на вътрешнополитическата ситуация в САЩ след частичните избори за Конгрес и Сенат в края на 2006 и възможните намерения на Белия дом да ускори сблъсъка между Израел и Сирия за да намали натиска срещу американския окупационен корпус в Ирак.

Според тях, Сирия действително може да бъде вкарана във война, която Дамаск досега гледаше да избегне с всички възможни средства. Потвърждение, че в Израел съвсем сериозно се разглежда възможността за пряка военна конфронтация със Сирия е оценката на ситуацията, дадена в края на миналата 2006 от вече биввшия началник на Генералния щаб Дан Халуц, според който нова война със сирийците ще избухне през следващите една-две години. По данни на някои военни източници обаче, не е изключено това да се случи още през пролетта на 2007. Във всеки случай, практическите изводи на израелското командване от миналогодишната война с Хизбула изцяло отговарят на задачите, свързани с подготовката за нови бойни действия: ускорено развитие на противоракетната отбрана, така че да могат да бъдат неутрализирани противниковите ракети с ниска траектория в северната част на страната; отмяна на решението за съкращаване на производството на модерните танкове «Меркава-ІV», за което настояваше правителството; отмяна на съкращаването на сроковете на служба на наборните войници, както и анализът на различните варианти на развитие на конфликта. В тази връзка, експертите посочват и очертаните от генерал Халуц в израелския вестник «Хаарец» причини за възможното начало на войната: «растящата увереност в успеха сред онези сили в региона, които са враждебно настроени към Израел и Запада».

Междувременно, вътрешнополитическите промени в САЩ също се отразяват върху израелската политика. Първата е преминаването под контрола на демократите на Сената и Конгреса, което предполага и промяна на американската политика в Близкия изток. Втората пък е очакваното от мнозина парламентарно разследване на военно-стратегическите грешки, допуснати от САЩ и Ирак, което може да доведе до оставките на още ключови фигури в сегашната президентска администрация, виновни за тях.

Както е известно, още през миналата година оставка подаде военният министър Доналд Ръмсфелд. Последва го посланикът на САЩ в ООН Болтън (заменен от досегашния посланик в Ирак Залмай Халилзад), според някои поста си може да загуби дори и вицепрезидентът Чейни. По-радикално настроените противници на сегашната американска политика в самите Съединени щати разчитаха, че след изборното поражение на републиканците ще последва решение за намаляване броя на американските войници в Ирак, или даже за началото на изтеглянето им още през 2007. Както е известно обаче, вместо това президентът Буш обяви, в рамките на новата си стратегия за Ирак, че там ще бъдат изпратени още над 20 хиляди бойци. Това решение бе разкритикувано от лидерите на демократите в Конгреса и Сената в първите дни на 2007, но посрещнато с аплодисменти в израелския Генерален щаб, според който, всякакви стъпки към ограничаване или изтегляне на американския контингент биха съдействали за присъединяването на Ирак към «източния антиизраелски фронт, редом с Иран и Сирия».

Определено напрежение и безспокойство в Израел предизвикват изявленията на иранските лидери, че възнамеряват да «споделят ракетните си технологии с някои съседни и приятелски страни». Според командващия на Корпуса на стражите на ислямската революция генерал Яхия Рахим Сафари: «Иран разполага с ракети с радиус на действие 2000 км («Шахаб-3»), които могат да застрашат интересите на САЩ». Масло в огъня наливат и декларациите на водача на Хизбула шейх Насрала, че «организацията разполага с 33 хиляди ракети». Изводът на израелското ръководство от оценката на тази ситуация е еднозначен: за да бъде предотвратено евентуално нападение, следва да бъдат предприети превантивни бойни действия срещу Сирия.

Варианта за развитие на ситуацията

Отчитайки всички тези промени в оценката на ситуацията, можем да предположим, че са налице четири възможни сценария, по които през 2007 Сирия да се окаже въвлечена във войната между Израел и Хизбула, както и в иракския конфликт:

Първият вариант – според бившия началник на Генералния щаб Дан Халуц, Сирия, заедно с Хизбула и с подкрепата на Иран, може да атакува Израел от север;

Вторият вариант – пак според израелското военно командване, Сирия, след като предварително си осигури подкрепата на противопоставящите се на Израел арабски държави, може да предприеме самостоятелно настъпление за освобождаването на Голанските възвишения.

Третият вариант – в случай на изтегляне на американските войски от Ирак, Вашингтон ще се опита да си гарантира подкрепата както вътре, така и извън страната, включително и от Дамаск, като при това сирийците ще затворят границата си с Ирак. Предвид намеренията на президента Буш за увеличаване на американския контингент в Ирак обаче, този вариант може да се обсъжда сериозно едва след смяната на администрацията в Белия дом през 2009.

Четвъртият вариант е съвършено противоположен и предполага, че опитвайки се наложат „окончателното решение” на иракския проблем САЩ, с подкрепата на Израел, ще атакуват Сирия, ако тя откаже да затвори сирийско-иракската граница за моджехидините и не прекрати действията на Хизбула в Ирак.

Подобна „малка война” би позволила на сегашното израелско ръководство да повиши силно пострадалия си авторитет. Не е изключено, че евентуалното нанасяне на изпреварващ удар срещу Сирия ще бъде съгласувано с Вашингтон и ще предшества прехвърлянето на американски части към иракско-сирийската граница.

Доскоро мнозина (включително в самата Америка) определяха като най-добър за Вашингтон третият вариант, при който броят на жертвите сред американските военни ще бъде минимален, което е изключително важно във вътрешнополитически план, предвид наближаването на поредните президентски избори в САЩ. В негова полза говореха и данните за тайни преговори между Израел и Сирия, водени през последните години. Днес обаче, именно този сценарий изглежда най-малко вероятен, за сметка на четвъртия, чиито шансове за реализация прогресивно нарастват.

Военните възможности на Сирия и Израел

Израелската армия (ЦАХАЛ) наброява около 185 хиляди души, като частите и са дислоцирани в три военни окръга: Северен, Централен и Южен. В състава на сухопътните войски, чиято численост е 150 хиляди души, влизат три бронетанкови дивизии, две дивизии за оперативен контрол (специализирани за борба с „интифадата”), пехотна (погранична) дивизия, девет бригади (включително пет механизирани пехотни, една бронетанкова, две артилерийски и една паршутно-десантна). Тя разполага с над 100 пускови устройства за оперативно-тактически ракети и балистични ракети със среден радиус “ Йерихон-1” и „Йерихон-2”, 3836 танка, 8100 бронетранспортьора, 448 реактивни системи за залпов огън, 885 самоходни артилерийски установки, 520 буксирни артилерийски системи, 1300 зенитни оръдия. При това вече са възстановени и 3/4 от повредените по време на миналагодишната война в Ливан 140 танка. Тоест, почти две трети от израелската армия са бронетанкови, парашутно-десантни и механизирани съединения и части, притежаващи изключително висока мобилност.

Военно-въздушните сили и частите на Противовъздушната отбрана включват 35 хиляди души (при мобилизация те могат на нарастнат до 57 хиляди). Израелската авиация се разделя на три авиокрила, всяко с по три ескадрили, плюс няколко звена спомагателни самолети и хеликоптери. Общо в състава на ВВС влизат 22 авиационни ескадрили с 438 бойни самолети (в резерв се пазят още 250 самолета „Кфир”), 10 разузнавателни самолети, 6 самолети за далечно радиолокационно откриване „Фалкон”, 37 самолети със системи за електронно противодействие, 17 транспортни самолети, 20 свързочни самолети, 105 учебно-бойни самолети, 173 бойни хеликоптера, 8 хеликоптера за борба с подводници и 150 транспортно-десантни хеликоптера. Основните израелски военно-въздушни бази са Рамат-Давид, Тел-Ноф, Сде-Дов, Хацор, Хацерим, Бикат-Уада, Мицпе-Рамон, Палмахим, Тел ел-Милх и Лод.

По нивото си на подготовка и технологично оборудване бойната авиация на Израел е равностойна на тези на Франция, Германия, или Великобритания. По броя на бойните си самолети, тя е на четвърто място в света, след САЩ, Русия и Китай. Що се отнася до бойния опит, израелските летци превъзхождат дори тези на основния си съюзник – САЩ.

Израелската противовъздушна отбрана включва 17 батареи управляеми зенитни ракети (усъвършенствани ракети „Хоук”), три батареи „Пейтриът”, 8 батареи „Стингър”, 28 зенитно-ракетни батареи, три батареи за противоракетна отбрана „Ероу” („Хец”), както и 12 пускови установки със 144 ракети „Ероу-2”. Батареите с ракети „Ероу” са разположени в Тел Авив, на юг от Хайфа и около Центъра за ядрени изследвания в Димон. Освен това в състава на противовъздушната отбрана влизат 73 изтребители F -15 „Игъл” (две ескадрили), включително техните модификации А-38, B -8, C -16 и D -11.

Израелският военен флот включва 3 корвета, 4 подводници, 14 ракетни катери, 15 брегови катери и 40 спомагателни кораби, а личният му състав е 6500 души. Те са базирани постоянно в Средиземно море (Ашдод и Хайфа) и Червено море (Ейлат).

Въпреки че не го признава официално, Израел разполага и с ядрено оръжие. Според експертите, всяка година в атомния реактор в Димон се произвеждат 3-4 ядрени бойни заряда. Смята се, че страната разполага с общо 200 ядрени бойни единици, като за доставката им могат да се използват наличните самолети F -15, F -16 и «Кфир», ракетите «Йерихон-1», «Йерихон-2» и «Зеев», както и артилерийските гаубици с калибър 203 мм.

Армията на Сирия наброява 380 хиляди души. Сухопътните части, чиито числен състав е 320 хиляди бойци, включва три армейски корпуса, 12 дивизии, четири механизирани и две бронетанкови бригади, шест артилерийски и три ракетни бригади, седем парашутно-десантни бригади, един танков полк и десет полка «командоси». Въоръжението им е: 26 оперативно-тактически и 36 тактически пускови установки, 4410 танка, 2350 бойни машини на пехотата, 725 бронирани разузнавателни машини, 1600 бронетранспортьори, 440 самоходни и 1630 буксирни оръдия, 480 реактивни системи за залпов огън, 908 зенитно-ракетни комплекса от различен тип и 3500 противотанкови ракетни комплекси (от които 2500 са самоходни). Като цяло обаче, става дума за остаряла техника, която при това страда от липсата на достатъчно резервни части и се нуждае от сериозно обновяване и модернизация.

Сирийските военно-въздушни сили и противовъздушната отбрана наброяват 50 хил. души и включват 478 бойни самолети (включително 20 бомбардировача, 134 изтребители-бомбардировачи, 310 изтребители и 14 разузнавателни самолети), 25 транспортни, 31-учебно-бойни и 106 учебни самолети, а също 72 бойни и 110 транспортни хеликоптери. Сирийската авиация се базира на около 20 летища, като най-важните са Дамаск, Алепо, Абу ед-Духур, Думеир, Насирия, Сейкал, Тияс, Хама и Халкале. Макар че се поддържат в постоянна бойна готовност, повечето от самолетите са доста остарели (има само единични бройки от по-модерните руски Су-27 и Миг-29).

Сирийската територия е разделена на две зони за противовъздушна отбрана: Северна и Южна. Противовъздушната отбрана на страната включва две дивизии и 25 зенитно-ракетни бригади (150 батареи). Те са въоръжени с 908 пускови установки и около 4000 зенитни оръдия. Има и два зенитно-ракетни полка (с по два зенитно-ракетни дивизиони, всеки с по две батареи), 48 пускови установки с управляеми зенитни ракети С-200 и 60 пускови установки «Оса».

Анализирайки опита от войната в бивша Югославия, Ирак и Ливан, сирийското военно командване полага значителни усилия за укрепване на цялата система на противовъздушната отбрана. Като за целта спешно се купуват модерни системи за оперативно реагиране и за радиоелектронна борба. Засега обаче, на въоръжение се намират най-вече остарели ракетно-зенитни комплекси, които не са в състояние да окажат сериозно противодействие на израелските и американски средства за осъществяване на въздушни атаки.

Личният състав на сириийския военно-морски флот е 10 хил. души, като корабите са дислоцирани в три военно-морски бази (Латакия, Тартус и Мина ал-Бейд). Флотът разполата с 10 бойни кораба (две фрегати, 3 десантни кораба среден клас и 5 миночистача), 18 военни катери (включително 10 ракетни), 8 патрулни катери, 4 спомагателни кораби, два кораба за десант на танкове, 24 хеликоптера за борба с подводници, 10 мобилни брегови ракетни комплекси и 48 оръдия на бреговата артилерия (включително 36 с калибър 130 мм и 12 – с калибър 100 мм). По-голямата част от тях са купувани от бившия СССР в периода 1979-1986, т.е. са много остарели.

В непосредствена близост до предполагаемата зона на военни действия между Сирия и Израел се намира Хашемитското кралство Йордания, разполагащо с 90-хилядна армия, като на границата с Израел и Сирия са съсредоточени пет мотострелкови бригади и две механизирани дивизии.

В случай на война между Израел и Сирия, Йордания, която, от една страна, подкрепи Сирия при израелските нападки по време на последния сблъсък с Хизбула, но от друга е съюзник на САЩ в Ирак, вероятно ще действа така, както поискат от Вашингтон, като не е изключено да предложи услугите си за установяване на контакти с Дамаск при евентуални преговори между американците и сирийците.

Руският фактор

Лансирайки различни хипотези за бъдещ въоръжен конфликт между Сирия и Израел, не можем да пренебрегваме и ролята на сирийско-руското военно-техническото сътрудничество, още повече, че над 80% от въоръжението на сирийската армия е произведено в Русия.

През последните две години (2005-2006) Сирия усилено преговаряше за нови руски оръжейни доставки. Смята се, че вече окончателно са решени закупуването на изтребители Су-27 и Миг-29, допълнителните доставки на Су-24, както и покупката на руските зенитно-ракетни комплекси С-75 «Двина», С-125 «Печора 2А», С-200 «Ангара», «Куб», «Квадрат» и «Оса», както на противотанкови ракети «Корнет-Э» и «Метис-М». Дамаск особено настоява да получи и изтребители Су-300МКИ, учебно-бойни самолети Як-130, комплекси за противовъздушна отбрана «Панцир С1», зенитни ракетни комплекси за близък бой (4-5 км) «Стрелец», както и две дизелови подводници «Амур 1650».

Според редица руски експерти (като Александър Циганок от московския Институт за Близкия изток например), срещу това Сирия вече е дала съгласие за разширяване на руското военно присъствие в Средиземноморския регион. Както е известно, днес руският Черноморски флот разполага с пункт за материално-техническо осигуряване и временно базиране в сирийското пристанище Тартус. През миналата 2006 там се появиха и няколко руски бойни кораби, участващи, заедно с корабите на НАТО, в операцията “ Active Endeavor ” . Тоест, много е вероятно в бъдеще Тартус да се превърне в руска военно-морска база в Средиземно море. Наличието на подобна база (пък дори и в бъдеще) позволява да се предполага, че Израел едва ли ще посмее да бомбардира именно този участък от сирийското крайбрежие. Нито еврейската държава, нито Русия имат желание да се конфронтират помежду си. С което очевидно са наясно и в сирийското военно командване, затова можем да очакваме, че част от комплексите на сирийската противовъздушна отбрана ще бъдат разположени именно край руските военни обекти.

Вероятното развитие на събитията

Сирия се намира в доста сложна ситуация. Въпреки, че вече стартираха доставките на ново въоръжение от Русия, Беларус и, частично, от други европейски държави, като цяло състоянието на сирийската армия не и дава никакви шансове да се противопоставя по-продължително време на далеч по-модерната армия на Израел. Затова е много съмнително, че Дамаск ще рискува да действа според първия или втория от изброените по-горе четири сценария. Те повече отговарят на вътрешнопартийните игри в Израел, пример за което е заявлението на председателя на израелския Кнесет Далия Ицик, която, в пълен противовес на премиера Ехуд Олмерт и екс-началника на Генералния щаб Дан Халуц, призова за преговори с Дамаск. В интервю за вестник „Маарив” тя твърди, че „ако се споразумеем със Сирия за подписване на мирен договор, това със сигурност ще окаже влияние и върху Хамас, и върху Хизбула, и върху бунтовниците в Ирак”.

При реализацията на четвъртия сценарий обаче, е възможно повторението на операцията на НАТО в бивша Югославия, където пред пакта стоеше задачата не да разгроми югославската армия, а да принуди правителството на Милошевич да изпълни исканията му. Отчитайки огромното превъзходство на Израел и САЩ в сферата на електрониката, компютърната техника, безпилотните летателни апарати и другите високотехнологични средства за командване на войските, средствата за радиоелектронна борба и техническото разузнаване, т.е. във всичко това, което в днешните условия гарантира военното превъзходство, можем да предполагаме, че основните цели на израелската или израелско-американската военна операция срещу Сирия могат да не включват пълния разгром на сирийската армия, а по-скоро принуждаването на Дамаск да прекрати подкрепата си за Хизбула и да затвори сирийско-иракската граница, осигурявайки необходимите условия за организацията на контраофанзивата на американската армия срещу иракските бунтовници.

В рамките на същия сценарий, като допълнителни цели се очертават едновременният разгром и дългосрочното отслабване на палестинските терористични организации, установяване на зони на контрол върху част от сирийското морско и въздушно пространство (по аналог със зоните на контрол в Ирак, след Първата война в Залива през 1991) за прекратяване на възможни доставки на иранско оръжие или прехвърляне на терористични бойни групи. Ако действително е избран именно този вариант, можем да очакваме, че през пролетта на 2007 на Дамаск ще бъде предявен ултиматум, при това формулиран така, че със сигурност да бъде отхвърлен от сирийския президент Асад. А когато това стане, ще последва поредната война, в която основните посоки на израелската (или израелско-американската) атака ще съвпадат с тези от войната през 1967 или пък по време на операцията „Мир за Галилея” през 1982.

Но, ако по една или друга причина този сценарий не се реализира до края на 2008 (когато изтича вторият мандат на президента Буш), възможно е смяната на администрацията в Белия дом да реши и проблема с промяната на основните ориентири по отношение на Ирак и Иран, в резултат от което САЩ вероятно ще започнат преговори с Дамаск, опитвайки се да „привлекат” Сирия на своя страна за да си гарантират минимални загуби при организирането на своето изтегляне от Ирак. При това Вашингтон има какво да предложи на президента Асад: например да окаже натиск върху Израел за връщането на Голанските възвишения, както и за подписването, при това условие, на мир между двете страни (по добре познатата формула „мир срещу територии”), и в същото време да обещае оказването на мащабна финансова помощ за решаване на острите социално-икономически проблеми на Сирия. Не е изключено, сирийците да се съгласят и да осигурят безопасното изтегляне на американците от Ирак. В този случай Сирия има шанса да се превърне в не по-малко важен регионален партньор на САЩ от Израел. Проблемът тук е, че Израел смята за възможно сключването на мирен договор със Сирия, без да и отстъпва цялата територия на Голанските възвишения и предоставяйки като компенсация други територии със същата площ. Тоест, на практика сирийците искат да получат нещо, което нито израелското ръководство, нито общественото мнение в еврейската държава са склонни да им дадат. От друга страна, Дамаск въобще не иска да разглежда предлаганите от Израел „компромисни варианти”.

При реализирането на третия (от изброените по-горе общо четири) сценарий, руснаците вероятно ще трябва да се откажат от всички надежди да се сдобият с военно-морска база в Средиземноморския регион и да осъзнаят, че са направили огромна грешка, когато през 2005 решиха да опростят ? от близо десетмилиардния сирийски дълг към Москва. Затова може да се очаква, че Русия ще ускори оръжейните си доставки за армията на Сирия, опитвайки се да укрепи и военното си присъствие на сирийското крайбрежие, с което да усложни максимално плановете за нова израелско-сирийска война.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Очертаващата се невъзможност да бъде реализирана основната цел на т.нар. Турска република на Северен Кипър – преодоляване изолацията на северната част на острова, принуждава правителството на признатата единствено от Турция квази-държава, да търси алтернативни средства за решаването на проблема. Така, през последните години нарастват контактите между Северен Кипър и някои постсъветски държави и, особено, онези, които са тюркоезични и нямат сериозни ангажименти пред международните организации, където кипърските гърци разполагат с достатъчно силно лоби. Първо място в това отношение заемат Азербайджан и Киргизстан.

Северен Кипър и постсъветските тюркски републики

През лятото на 2005 Азербайджан бе посетен от турския премиер Реджеп Ердоган, като по време на срещата си с него президентът Илхам Алиев го увери, че ако процесът на признаване на Севернокипърската турска република все пак стартира, Азербайджан пръв ще признае тази квази-държава и ще развива връзките с нея както в търговската, така и в политическата сфера. Тази позиция на Баку е важна за Анкара, от гледна точка намирането на прецедент за легализиране на турската държава на острова, и особено в процеса на преговорите и с ЕС, където Турция постоянно се сблъсква с проблема за признаването на Република Кипър (която е членка на Евросъюза) и отварянето на турските пристанища и летища за нея.

През юни 2005 пък бе осъществена първата пряка самолетна връзка между Азербайджан и Северен Кипър, което е нарушение на международното право и изискванията на Международната асоциация за гражданско въздухоплаване (ИКАО). Тогава от Баку, на севернокипърското летище Ерджан пристигна група представители на различни държавни и неправителствени организации и бизнесмени, културни дейци и журналисти. Редица азербайджански компании проявяват интерес към инвестиции в икономиката на Северен Кипър, като една от тях декларира намерението си да изгради хотел за 5 млн. долара и да открие филиал в турската част на острова. Сред целите на посещението беше и организирането на транзитен експорт на стоки от Северен Кипър, през територията на Азербайджан, в Европа. Решено бе обемът на двустранната търговия да достигне първоначално 5-7 млн. долара, а по-късно да надмине 50 млн. долара.

Правителството на Република Кипър моментално изрази загрижеността си от действията на азербайджанските власти, които според него съдействат за признаването на Севернокипърската турска република. В тази връзка, Никозия използва правото си на вето по въпроса за началото на преговори между ЕС и Азербайджан за формите на сътрудничество в рамките на европейската програма „Разширена Европа: Новите съседи”. Комисията по международните отношения на Европейския парламент сметна аргументите на кипърските гърци за основателни и официално поиска от Баку да прекрати незабавно връзките си с администрацията на самопровъзгласилата се севернокипърска република. В крайна сметка преговорите с Азербайджан бяха отложени с три месеца. Междувременно обаче, през август 2005, с чартърен полет в Баку пристигнаха бившият „президент” на Северен Кипър Рауф Денкташ и неговият син Сердар (външен министър на непризнатата държава). Там двамата подписаха пет протокола за търговско и икономическо сътрудничество между различни севернокипърски организации и Съюза на бизнесмените от Азербайджан и Турция ( ATIB ), включително между севернокипърската морска компания DK и азербайджанския холдинг АТА. Стартирани бяха и преговори за сътрудничество в застрахователната и банкова сфери, образованието и търговията. На срещата с президента на Азербайджан Илхам Алиев пък, бе обсъден въпросът за визовия режим между двете страни. Пак тогава в Баку беше открито и представителство на Севернокипърската турска република, ръководено от Мустафа Евран. На свой ред, севернокипърското правителство предостави сграда в северната част на Никозия за нуждите на Азербайджанския център за търговско и културно сътрудничество, изпълняващ функциите на официално представителство на Азербайджан и Иран в Северен Кипър.

В началото на 2006, по време на посещението на севернокипърския министър на образованието Чанан Озтопрак в Баку, беше подписан протокол за сътрудничество между университетите в турската част на острова и някои азербайджански висши учебни заведения, включително Държавния университет в Баку, Университета „Хазар”, Висшия дипломатически колеж и др. Днес няколко десетки азербайджански студенти учат в Северен Кипър, а неколцина кипърски турци – в Баку.

В отношенията си със Севернокипърската турска република, Азербайджан, като цяло, внимава да не излиза извън рамките на международните правни норми. Контактите се осъществяват или на неофициално, или на частно равнище. Организирането на редовни полети между двете страни беше отложено, под предлог, че се нуждае от по-сериозна икономическа обосновка и засега се реализират само чартърни полети. Тази позиция на Баку се определя, от една страна, от натиска на Анкара за установяване на пълноценен диалог със Северен Кипър, а от друга – от необходимостта да се изпълняват резолюциите на ООН по кипърския въпрос.

Междувременно, през 2005-2006, под силния натиск на САЩ и Турция, бяха активизирани отношенията между Севернокипърската турска република и средноазиатските постсъветски държави Таджикистан и Киргизстан. Така, през октомври 2005, в Северен Кипър се появи зам. министърът на образованието на Таджикистан Ирина Каримова, която се срещна със севернокипърския министър на образованието Чанан Озтопрак, както и с таджикистанските студенти в Източносредиземноморския университет в Кирения. По време на разговорите двете се обявиха за по-нататъшно развитие на сътрудничеството между Северен Кипър и Таджикистан .

През 2005-2006 най-бурна динамика демонстрираха обаче отношенията на Севернокипърската турска република с Киргизстан. През октомври 2006, по покана на севернокипърския вицепремиер и министър на външните работи Сердар Денкташ, делегация на киргизстанския парламент посети окупираната от турците северна част на Никозия. Тя беше приета от президента на непризнатата държава Мехмет Али Талат и премиера Ферди Сойер, като по време на преговорите киргизстанските депутати заявиха, че целта им е продължение на усилията, полагани от Турция и Азербайджан за преодоляване изолацията на Северен Кипър, и изразиха готовност за развитие на парламентарните и другите контакти с турската квази-държава. На свой ред, ръководителите на последната акцентираха върху историческите връзки на кипърските турци с всички народи от Централна Азия, декларирайки, че за тях е най-ценна подкрепата, оказвана им от тюркоезичните и мюсюлмански държави. В хода на посещението бяха подписани двустранни протоколи за сътрудничество в сферите на образованието, културата и спорта, като киргизстанската страна беше представена от заместник министрите на образованието, културата и икономиката.

Малко по-късно в Киргизстан беше сформирана Парламентарна група за приятелство със Северен Кипър, по чиято покана, през януари 2006, в страната пристигна делегация на кипърските турци, начело с външния министър Сердар Денкташ. По време на срещите си с нея, редица местни депутати се обявиха за развитие и задълбочаване на отношенията между Киргизстан и Севернокипърската турска република и за преодоляване на изолацията и от международната общност. В Бишкек Денкташ беше приет от министъра на икономиката и финансите на Киргизстан Акилбек Жапаров.

Месец по-късно, в Киргизстан се появи и министърът на образованието и културата на Северен Кипър Чанан Озтопрак, която подписа в Бишкек редица споразумения за задълбочаване на сътрудничеството между двете страни в тази сфера и посети Киргизско-турския унивеситет „Манас”.

Правителството на Севернокипърската турска република многократно е заявявало, че основната му цел е членството в Европейския съюз, но наред с нея смята за изключително важно да укрепва и връзките си с „братските” тюркски и мюсюлманси държави, чиито добронамерен подход към непризнатата държава е очевиден, на фона на изключително сдържаното поведение на повечето европейски страни.

През август 2006 Културният център на Северен Кипър в киргизстанската столица Бишкек организира конференция, посветена на кипърския проблем и възможните пътища за решаването му. Още при откриването и гръцкият посланик напусна демонстративно в знак на протест срещу изказването на външния министър на Севернокипърската турска република Сердар Денкташ, който (за разлика от преди) си позволи открити нападки срещу правителството на кипърските гърци и призова Киргизстан да установи официални дипломатически отношения с непризнатата държава.

Междувременно, след продължителни консултации с руското външно министерство, Киргизстан обяви официалната си позиция по въпроса за турската квази-държава в Северен Кипър. В нея се отбелязва, че като пълноправен член на ООН, страната твърдо се придържа към установените норми на международното право, Устава на ООН и резолюциите на Съвета за сигурност на Световната организация. В тази връзка, Бишкек смята, че в основата на решаването на кипърския въпрос е третирането на Кипър като единна суверенна държава с общо гражданство, гарантирана независимост и териториална цялост, обединяваща две равнопоставени общности. Подобно решение изключва пълноценния или частичен съюз, с която и да било друга държава, както и всякаква форма на разделяне на острова. Освен това външното министерство на Киргизстан декларира, че ще следва резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, препоръчваща на двете страни да се въздържат от всякакви действия, които биха могли да ерозират този суверенитет, както и от всякакви опити за разделяне на острова или пък за обединяването му с която и да било друга дръжава.

За разлика от Азербайджан, Киргизстан и Таджикистан не се колебаят да изпращат в Северен Кипър делегации на правителствено или министерско равнище, тъй като не рискуват да си навлекат кой знае какви санкции, просто защото не са чак дотолкова въвлечени в международната политика.

Като цяло, лидерите на тюркоезичните държави от постсъветското пространство работят за задълбочаване на контактите със Севернокипърската турска република, разчитайки (освен всичко друго) да получат необходимата подкрепа от страна на Турция, САЩ и някои други западни държави за решаването на собствените си вътрешнополитически и външнополитически проблеми.

Американският вектор в политиката на Северен Кипър

Всички мероприятия, целящи сближаването на Севернокипърската турска република и тюркоезичните постсъветски държави се осъществяват с подкрепата и непосредственото участие на Турция, която е силно заинтересована от създаването на впечатление за пробив в политическата, икономическа и културна изолация на Северен Кипър, което според Анкара би укрепило позициите на кипърските турци в процеса на решаване на кипърския въпрос, създавайки по-благоприятни условия и за евентуалното присъединяване на Турция към ЕС.

Според самите кипърски турци обаче, основният външнополитически вектор на севернокипърската квази-държава следва да бъде разширяването на контактите със САЩ и Великобритания. Лидерите на Северен Кипър смятат, че тези две страни могат да изиграят ключова роля за урегулиране на ситуацията на острова и затова активно подкрепят всички инициативи на Вашингтон и Лондон.

Спецификата на американската и британската политика по кипърския въпрос е свързана с отказа от мащабни външнополитически действия и развитието на преките контакти с лидерите на севернокипърските турци, защита на интересите на Турция и разширяване на участието в изграждане икономиката на Северен Кипър. Британското правителство, в частност, полага усилия за повишаване статута на правителството на Севернокипърската турска република в международните отношения. За целта, през януари 2006, външният министър на Великобритания Джак Стро посети Кипър, като в навечерието на посещението си изрази желание да разговаря с водача на кипърските турци Мехмет Али Талат в официалната му резиденция в северната част на Никозия, което предизвика крайно негативната реакция на Република Кипър, чиито президент Тасос Пападопулос отказа да се срещне с британския министър. Междувременно, по време на разговорите си със Стро, Мехмет Али Талат отбеляза, че на Великобритания се пада най-отговорната роля за решаването на кипърския проблем и подчерта необходимостта ЕС да окаже натиск върху кипърските гърци да подкрепят обединяването на острова.

След завръщането си, Джак Стро открито обвини правителството на Република Кипър в стремеж да се дистанцира от кипърските турци, прекъсвайки всичките си контакти с тях. Според него, кипърските гърци съзнателно пречат на ЕС да окаже необходимата икономическа помощ на Северен Кипър и се опитват да използват членството на Кипър в ЕС, което дължат именно на Великобритания, за да прокарват собствените си интереси.

На свой ред, говорителят на кипърското правителство заяви, че позицията на Стро изцяло съвпада с тази на кипърските турци, което лишава Великобритания от възможността да играе ролята на посредник за решаването на кипърския въпрос. В крайна сметка, посещението на британския външен министър само засили напрежението в отношенията между Никозия и Лондон.

В американската геополитическа стратегия, на Кипър се отрежда ролята на ключова военна база и военен арсенал на НАТО, разположен в непосредствена близост до райони, които са жизненоважни за интересите на САЩ.

В същото време, нарастването на антиамериканските настроения в повечето държави от Източното Средиземноморие и, особено, стремежът на Турция да ограничи влиянието на САЩ върху собствената си политика, принуждава Вашингтон да активизира търсенето на алтернативна възможност за базиране в региона. В тези условия ключовото стратегическо положение на Кипър и наличието на острова на британски военни бази определя политиката на Съединените щати за активизиране на американското участие в политическите процеси там.

Отличителна особеност на сегашната вътрешнополитическа ситуация в Кипър е американската активност за решаване на кипърския въпрос, под чието прикритие Вашингтон се опитва да укрепи военно-политическите си позиции на острова за да може да го използва в бъдеще като плацдарм за налагане и отстояване на американските национални интереси в стратегически важния регион на Източното Средиземноморие.

След провала на референдума относно плана, лансиран от бившия генерален секретар на ООН Кофи Анан за решаване на кипърския проблем, американската политика по отношение на Кипър претърпя сериозни промени. В хода на преговорите по кипърския въпрос, проведени в началото на 2004 и след декларацията на Турция от юли 2005, че не признава Република Кипър, направена по време на подписването на протокола за присъединяване към митническия съюз с десетте нови членки на ЕС (една от които е и Кипър), американската администрация зае откровено протурска позиция. Политиката на Вашингтон в региона се основава на желанието му да противодейства на стремежа на ЕС да контролира Източното Средиземноморие, посредством своя член – Република Кипър. В тази връзка американците използват всички възможни средства за да ограничат влиянието на Евросъюза в разрешаването на кипърския въпрос.

В края на 2005, Конгресът на САЩ одобри препоръките за действие по отношение на Кипър. В тях се отбелязва, че кипърският проблем засяга интересите на САЩ и съюзниците им в НАТО и поради това мирният диалог между Кипър, Гърция и Турция, с активното американско участие, придобива ключово значение. Основните препоръки на Конгреса относно „кипърската” политика на САЩ се свеждат до следното:

- САЩ трябва да играят далеч по-активна роля за решаването на кипърския проблем, вместо само да подкрепят действията на ООН;

- Кипърските гърци и кипърските турци следва да бъдат убедени да се откажат от принципа „всичко или нищо”, като вместо това се ориентират към една по-гъвкава тактика на преговори за постигане на редица междинни цели;

- Всяко споразумение за Кипър трябва да се реализира постепенно, защото проблемът не може да се реши отведнъж;

- Политиката на междинните стъпки следва да се базира за изграждането на система за сигурност на острова.

В по-далечна перспектива стратегията на американската администрация относно Кипър се базира на изграждането по-скоро на някаква конструкция за сигурност на острова, а не толкова на решаването на кипърския проблем, в традиционната му интерпретация. На практика, това означава запазване на ситуацията, създала се в резултат от турската окупация на Северен Кипър през 1974. В основата на сегашната американска стратегия по кипърския въпрос е по-нататъшното разделяне на двете общности, което в перспектива трябва да доведе до създаването на две независими държави на острова. В рамките на тази стратегия, Белият дом предприема конкретни стъпки за прекратяване изолацията на кипърските турци, включително оказвайки им пряка финансова подкрепа и осъществявайки редица организационни мероприятия. Днес САЩ поддържат пряк диалог с ръководството на Севернокипърската турска република, демонстрирайки по този начин на кипърските гърци, че трябва да се ориентират към по-гъвкав подход, съобразен с реалната ситуация на острова.

През 2005-2006 американски делегации на високо ниво нееднократно посещаваха Северен Кипър, включително използвайки летище Ерджан, което, както е известно няма международно признат статут. При това, тези визити се представят като част от усилията на международната общност да сложи край на изолацията на кипърските турци, в съответствие с резолюциите на ООН. Участниците в тях се срещнаха с лидерите на Севернокипърската турска република, което пък накара кипърските гърци, в знак на протест, да откажат от контактите с официалните представители на САЩ, обвинявайки ги, че нарушават кипърските закони, както и директивите на Съвета за сигурност на ООН. Посещенията в Северен Кипър бяха подкрепени от американския Държавен департамент и финансирани от неправителствената фондация GMF ( German М arshall Fund ) . Показателно е, че доскоро Държавният департамент беше забранил на служителите си преките полети до Северен Кипър.

Американците активно работят за налагането на собствените си бизнес-правила в деловата практика на Севернокипърската турска република. За установяването на директни контакти с кипърските турци, САЩ обикновено използват различни неправителствени и обществени организации, действащи на територията на Северен Кипър. Подобна тактика им помага да избегнат обвиненията на кипърското правителство, че нарушават международното право.

През 2005, в рамките на дейността на американската Агенция за международно развитие ( USAID ), за финансирането на различни неправителствени организации на кипърските турци, Конгресът на САЩ отпусна 30,5 млн. долара (през миналата 2006 сумата бе още по-голяма). Сред организациите, занимаващи се с икономическите проблеми на Севернокипърската турска република, е и т.нар. Средиземноморски управленски център, който подготвя мениджъри, способни да извършват мащабни икономически операции в съответствие с международните стандарти. Формално, основателите на центъра са граждани на Северен Кипър, реално обаче, цялото му ръководство се осъществява от американците. Центърът се използва като прикритие за дейността на американската консултантска компания Bearing Point , която осъществява взаимодействието с финансовите институции на непризнатата севернокипърска квази-държава. Задачите на компанията са да контролира дейността на офшорните компании, регистрирани в северната част на острова, взаимодействието с Централната банка на Севернокипърската турска република за изграждане на банковата и система по американски модел и осъществяването на финансово разузнаване.

Разширява се и прякото присъствие на американските компании на севернокипърския пазар, като повечето от тях действат чрез свои филиали, регистрирани в Турция. Стоките и оборудването се доставят в Северен Кипър директно от американските им производители. За САЩ, организирането на директна търговия със севернокипърската квази-държава засега има повече политическо, отколкото икономическо, значение, защото пред преките доставки на практика няма каквито и да било прегради. Това бе потвърдено и от официалния представител на Държавния департамент Адам Еръли, според който установяването на преки търговски отношения с бизнес-средите от Северен Кипър не противоречи на американските закони и съответства на външнополитическата стратегия на САЩ.

Липсата на динамика в развитието на ситуацията около решаването на кипърския въпрос води до постепенния спад на подкрепата на кипърските турци за дейността на ООН в тази сфера. Броят на привържениците на плана на Кофи Анан непрекъснато намалява. В тези условия, действията на Вашингтон за развитие и задълбочаване на контактите със Севернокипърската турска република се подкрепят от повечето кипърски турци, което пък съдейства за американското проникване в Северен Кипър, при това на фона на драматичния ръст на антиамериканските настроения в региона, като цяло.

Налагането на американските стандарти и бизнес-практики, както и обучението на кипърските турци, също отговарят на интересите на САЩ. Защото така американците подготвят персонал, разполагащ с необходимите познания и ориентиран да защитава американските интереси. Последващото внедряване на тези кадри в държавните институции и обществено-политическите организации гарантира необходимата основа за укрепването и разширяването на всестранното американско присъствие в северната част на острова. В перспектива, то би могло да помогне и за появата в Северен Кипър на военно-морски и авиационни бази на САЩ, по модела на британските суверенни бази в южната част на острова.

Отчитайки развитието на ситуацията, в съвсем близко време следва да очакваме още по-голямо активизиране на САЩ по кипърския въпрос, насочено към постигането на собствените им (включително и военни) цели, което пък може в перспектива да окаже много сериозно влияние върху развитието на военно-политическата обстановка в региона на Източното Средиземноморие, като цяло.

Сред ключовите фактори, определящи насоките на външната политика на т.нар. Севернокипърска турска република, е липсата на решение за кипърския въпрос. Като правителството на тази квази-държава активно използва членството в ЕС на целия остров, да оказва натиск върху правителството на Република Кипър. В случая като основен аргумент се използва твърдението за необходимостта всички външнополитически стъпки на Република Кипър да бъдат съгласувани с общността на кипърските турци (както е предвидено и в кипърската конституция) и уж свързаният с това незаконен характер на дейността на кипърските гърци, действащи от името на целия остров.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През 70-те години на миналия век в сферата на военно-гражданските отношения и политическата власт в Близкия изток се установи определена стабилност. В това отношение ситуацията в региона силно се различаваше от предходния период на военни преврати през 50-те и 60-те години. Държавата постепенно засили контрола си на обществения живот, използвайки за целта най-разнообразни лостове за въздействие. От края на 70-те и през 80-те години обаче, в арабския свят се развиваха и редица кризисни процеси, при това както в икономическата, така и в политическата област. Във вътрешнополитическия живот на арабско-мюсюлманските държави от Близкия изток допълнително се изостриха етническите, конфесионални и други противоречия, което пък стимулира дезинтеграционните процеси в тях. През първата половина на 80-те в междуарабските отношения започнаха да доминират центробежните тенденции. Тази ситуация се оформи, до голяма степен, под въздействието на определени външни фактори: ислямската революция в Иран, провокираната от Ирак война с режима на аятоласите, както и активизирането на американската политика в региона, основаваща се на тесния съюз с Израел и безусловната му подкрепа в конфликта със съседните арабски държави. Глобализационните процеси и свързани с тях процеси на демократизация и реформи, чиито основен вектор (както и преди) се определяше от Запада, нерядко се интерпретираха от общественото съзнание в арабския свят като опит на западните държави, и най-вече на САЩ, да прекроят политичеката карта на Близкия изток, утвърждавайки доминацията си в него.

Днес, в условията на възникналия „вакуум на авторитаризма”, се очертава реална опасност за ерозия на съществуващия военно-политически баланс в региона. Тя е свързана, преди всичко, с изострянето на битката за смяна на властта, ескалацията на напрежението, поради липсата на решение на израелско-арабския конфликт и иранския проблем, опитите на ислямистите да проникват в местните армии и намесата САЩ във всички тези процеси под предлог да бъде ускорена демократизацията на региона.

През последната четвърт на ХХ и в началото на ХХІ век армията нееднократно се е намесвала в политическия живот на близтоизточните държави. И днес в общественото съзнание на повечето страни от региона тя се възприема като основния гарант за техния суверенитет и сигурност. При това ролята на армията във вътрешнополитическите процеси на различните близкоизточни страни не е еднаква и се определя най-вече от характера на управляващия режим.

По правило, въоръжените сили на арабските държави винаги са изпълнява двойнствена функция. От една страна, армията гарантира защитата на териториалната цялост на държавата и неговия суверенитет от външните заплахи. Не по-малко важна обаче е ролята и като гарант за стабилността на режима и борбата с вътрешните врагове и опозицията. В резултат от това, властта в арабските държави също се оказва в двойнствено положение. От една страна, местните лидери трябваше да си осигурят подкрепата и лоялността на военните, които в качеството си на гаранти за стабилността на режима, се сдобиха със значителна самостоятелност и политическо влияние. От друга – укрепването на политическия контрол над армията често се реализираше за сметка на нейната ефективност в условията на конвенционални бойни действия. Много редки изключения са арабските лидери успели едновременно да гарантират стабилността на властта си и външната сигурност на държавата. В същото време армиите на страните от Близкия изток се сблъскаха със много сериозни проблеми, опитвайки се да гарантират тяхната сигурност. Последният пример за това бе практическата пълната дезангажираност на ливанската армия във войната с Израел през август 2006. Тогава защитата на националния суверенитет и териториалната цялост на страната, на практика, бе поето от ислямистката съпротива в лицето на ливанския клон на Хизбула.

Напоследък в региона все по-настойчиво звучат призивите на представителите на т.нар. радикален, или политически ислям да легализират и разширят участието си в политическия живот на арабските държави. Редица идеолози на умереното ислямистко движение (като например египетският шейх Юсуф Кардауи, или лидерът на туниската ислямистка формация „Ан-Нахда” Рашид Ганучи) се опитват да приспособят исляма към изискванията на демокрацията, т.е. да го „демократизират”. В различните полюси на арабското общество реформаторското движение в исляма и неговите лозунги пораждат много сериозни съмнения в тяхната искреност, както и подозрения относно по-нататъшните намерения на ислямистите, особено ако успеят да се доберат до властта. Неслучайно през последните месеци в „светска” Турция зачестиха дискусиите за ролята на армията и взаимоотношенията между гражданските и военните власти. Като нещата не опират само до промените във висшия състав на турското военно ръководство, новите фигури в което се смятат за далеч „по-твърди и безкомпромисни” от предшествениците си. Нито пък само с процедурите на турската интеграция в ЕС и отправяните периодично от някои европейски политици обвинения, че турската армия прекалено се бърка в политиката. В продължение на предишните няколко десетилетия, но особено през последните години, турската левица очевидно губи конкуренцията на политическата сцена с представителите на политически ислям и затова не вижда никаква друга възможност да съхрани позициите си във властта, освен като се опре на армията.

В тези условия много сериозна заплаха за стабилността на военно-гражданските отношения представлява проникването на радикално настроените ислямисти в армията и появата в нея на отделни (политически) фракции. Възникването на подобни фракции, особено в ключовите подразделения на националните въоръжени сили, по прави, непосредствено предшества осъществяването на военен преврат. Като процесът става особено опасен, когато в офицерските среди се засилват войнствено ислямистките настроения. Защото така се формира необходимата идеологическа база за действия за заговорниците и се появява конкретен мотив за въоръжена акция срещу властта, независимо от големия риск за самите участници в заговора.

По правило, никога досега военните (или поне преобладаващото мнозинство от тях) не са споделяли възгледите на радикалния ислям. Което донякъде се обясняваше с това, че през 50-те и 60-те години революционните офицерски кръгове в арабските страни бяха далеч по-въприемчиви към светските идеологии. В сравнение с останалите слоеве на местното население, офицерите бяха по-добре образовани, по-често пътуваха в чужбина и затова имаха по-добра възможност да попаднат под влиянието на социалистическите и социалдемократически идеи и на техните носители. Освен това, провежданите в повечето арабски армии периодични кадрови чистки, значителна ограничаваха броя на привържениците на радикалния ислям в офицерския корпус, принуждавайки ги да търсят реализация другаде. Всички армии в региона, изключение на Иран, се стремяха да не допускат ислямисти в офицерския корпус. Още повече, че всяка грешка в този случай можеха да струват скъпо, както например в случая с египетския президент Ануар Садат, убит през 1981 от малка група военни-ислямисти по време на един военен парад. В Турция военните традиционно защитаваха светската идеология на кемализма. В Сирия път, в началото на 80-те, армията смаза с голяма жестокост бунта на въоръжената ислямистка опозиция.

В същото време армиите не винаги бяха на страната на светското начало в политиката. Така например, в Пакистан местните въоръжени сили се превърнаха в един от основните „проводници” на ислямизацията на обществото по време на управлението на покойния Зия ул-Хак и дори се формираха в значителна степен, на базата на религиозните убеждения на новобранците. Показателно е, че единствената партия, на която тогавашните власти бяха разрешили да създава свои организации в армията, бе „Джамаат и-ислами”. Все пак, страни като Пакистан и Иран, бяха изключение. Макар че, по известни политически съображения, в армиите на страните от т.нар. Голям Близак изток понякога се допускаше ограничена активност на умерените ислямисти, използвана в интерес на самата армия, чието командване изцяло я контролираше.

Светският характер на турските въоръжени сили винаги се е разглеждал като едно от най-важните завоевания на републиканския модел. В Турция, освен всичко друго, армията изпълняваше своеобразна интеграционна роля, обединявайки жители на различни райони, с различен произход и социална принадлежност, превръщайки ги в единна нация. Турските военни демонстрираха такава решителност и непримирирост по „ислямисткия въпрос”, че дори успяха да накарат министър-председателят Неджметтин Ербакан (лидер на ислямистка партия, управлявал страната през 1996-1997) сам да изгони привържениците си от армията. Военното ръководство следеше с изключително внимание опитите на неговата Партия на благоденствието (Рефах) да наложи шариатско управление в страната. Тази партия на три пъти беше забранявана от военните, или пък под техен натиск (през 1971, 1980 и 1998), макар че отново биваше възстановявана под друга име. В същото време армията се бореше и с ислямистите в собствените си редове. Но след победата на изборите през 2002 на Партията на справедливостта и развитието, чиято идеология в значителна степен се основава на принципите на исляма, и идването на власт на сегашния премиер Реджеп Тайип Ердоган, ситуацията постепенно започна да се променя. Използвайки функционираща в страната „специфична” форма на демокрация, Ердоган, без да нарушава конституцията и законите, успя значително да отслаби влиянието на военното върху турската политика, което напоследък предизвиква нараствощото безспокойство на генералитета.

Малко по-различно се формираха отношенията между армията и ислямистите в Йемен. Заемайки президентския пост през 1979, подполковник Али Абдала Салех (който до обединението през 1990 на Северен и Южен Йемен ръководеше Севера, а през септември 2006 беше преизбран за пореден петгодишен мандат) значително укрепи националната армия, която постепенно се превърна в основната опора на властта. Но след победата над левицата, станала възможна благодарение подкрепата на местните ислямски фундаменталисти от т.нар. „Ислямски фронт”, много представители на който бяха включени в наново сформираните органи на законодателната и изпълнителна власт, военните се оказаха в трудна ситуация. Те бяха принудени да предоставят на ислямистите широки възможности да разгръщат своята политическа дейност. Така, предприемайки определени мерки срещу някои ислямистки лидери, президентът Салех не действа особено активно в тази посока, опитвайки се да избегне открития сблъсък с влиятелните покровители на ислямистите сред местните племенни вождове. Изключение бяха решителните и твърди действия на властите след терористичното нападение срещу американския ескадрен миноносец в пристанището на Аден през октомври 2000. След него йеменското Министерство на вакъфите започна да назначава проповедниците в джамиите, опитвайки се да ограничи агитацията на радикалните ислямисти. Още повече, че най-активните политически фактори в страната – племената и армията – са заинтересовани от привличането на ислямистите на своя страна, като фактор, стабилизиращ политическата ситуация и способен, в определен момент, да изиграе позитивна роля за мобилизирането на масите за преодоляване изостаналостта на страната.

В Египет проникването в националната армия е основната задача на местните ислямисти от 90-те години на миналия век насам (т.е. веднага след като те успяха да се справят с тежките последици от правителствени репресии, последвали убийството на президента Садат през 1981). За това донякъде съдейства и фактът, че през този период правителството започна да провежда политика на “ислямизацията на страната отгоре”, опитвайки се така да изолира от голямата политика радикалните ислямисти и, едновременно с това, да постави под контрол дейността на умерените представители на ислямското движение. В очите на управляващите, тактиката на сближаване с “Мюсюлманските братя” бе оправдана от стремежа да бъдат удържани в определени рамки настроенията на египетската “улица”. Което бе особено важно, предвид растящото социално напрежение, породено от войната в Ирак и нерешаването на палестинския проблем. В същото време, всички опити на водачите на тази организация тя да бъде легализирана, се сблъскваха с неизменния отказ на правителството. През януари 2004 начело на “Мюсюлманските братя” застана Махди Атеф, смятан за един от най-малко консервативните лидери на организацията. Веднага след избирането си, той пое курс към сближаване с правителството.

На свой ред, самите египетски власти също се стремяха (поощрявайки т.нар. “национален диалог”) да разширят социалната база на режима и, в същото време, да установят известен контрол над ислямистката опозиция. Хосни Мубарак и най-близкото му обкръжение, изглежда, разчитаха, че след като получат депутатски места в Парламента, “братята” ще подкрепят политиката на президента, включително по отношение на приемствеността във властта. В същото време обаче, египетското правителство продържава да вижда в “Мюсюлманските братя” основния си политически съперинк и се отнася крайно сдържано към евентуалното превръщане на организацията в политическа партия.

Като цяло, египетската армия изигра доста незначителна роля в борбата с ислямските екстремисти. През 80-те и 90-те години на миналия век в Египет се наблюдаваше мощна вълна от терористични действия на религиозна почва. Само между 1991 и 1996 в резултат от тях загинаха над хиляда души. Като най-мащабната и добила широка известност акция бе опитът на ислямистите да пленят голяма група чуждестранни туристи в Луксор през 1997. Тогава загинаха 58 души. Показателно е, че по време на трагичните събития в Луксор, ролята на военните се сведе до евакуирането на 14 ранени в Кайро. Тоест, борбата с тероризма не се смяташе за непосредствена и първостепенна задача на египетската армия. Тя изпълняваше функции, свързани почти изключително с отбраната на страната. Предпазливостта на властите в тази сфера беше очевидна. Въвличането на армията в борбата с ислямистите можеше да ускори проникването на радикалните елементи в нейните редове. Както е известно, сред организаторите на убийството на Ануар Садат бяха действащ армейски полковник, както и генерал от резерва. Опитите на Хосни Мубарак да формира специални сили за борба с ислямските екстремисти нямаха особен успех. След бунта, избухнал през 1986 в няколко роти за охрана на реда, последва мащабна чистка на личния им състав, в резултат от която бяха уволнени 20 хиляди души, заподозрени, че са свързани с ислямските радикали. Убийството по време на бунта на висш офицер от специалните части, работещ под прикритие, стана възможно в резултат от заговор, вътре в самите служби. Ето защо египетските власти взеха решение за създаването на специални военни селища, опитвайки се така да предотвратят инфилтрирането на ислямистите в редовете на армията.

Паралелно с това, във военните медии бе подета кампания за делегитимирането на ислямистката идеология и нейните привърженици. В нея се правеше пряк паралел между действията на ислямистите в Алжир и на тези в Египет. Макар че армията не участваше пряко в конфликта между властите и ислямистите, редица високопоставени военни командири смятаха, че в случай на активизиране на радикалните елементи армията следва да участва в антитерористичните операции. Едновременно с това, самият режим, с решението си да предава заловените ислямисти на военен съд, даде да се разбере, че при нужда е готов да използва въоръжените сили в борбата с ислямските радикали.

Развитието на политическите процеси в Египет и в региона, като цяло, значително повлия за промяната на взаимоотношенията в триъгарника: управляващи-ислямисти-армия. Сериозният успех на “Мюсюлманските братя” на парламентарните избори в края на 2005, откри пред ислямистите нови възможности за участие в държавното управление. Ако “братята” все пак бъдат легализирани, те ще могат реално да влияят върху промените в местното законодателство, както и да издигнат собствен кандидат на бъдещите президентски избори. Което пък може радикално да промени воеонно-политическия баланс в Египет, особено предвид изострящият се проблем за смяната и приемствеността на властта.

В Сирия, активно действащото през 50-те и 60-те години на миналия век движение на “Мюсюлманските братя”, както и свързаните с него ислямистки групировки, бяха напълно разгромени в периода 1976-1982. Идването на власт на новия президент Башар Асад обаче, доведе до определени промени в отношението на новото правителство към политическия ислям. Така, Асад отмени издаденият от баща му през 1983 указ, забраняващ на ученичките и студентките на носят традиционните мюсюлмансски забрадки (хиджаб). През 2003 пък на наборните военнослужещи беше разрешено да се молят във военните лагери, което е в противоречия с цялата дотогавашна политика на сирийските власти, опитващи се да изкоренят всякакви религиозни прояви в армията. В миналото, армията демонстрираше отношението си към исляма единствено с присъствието в историческата джамия на Омеядите (по време на големите мюсюлмански празници) на някои висши сирийски военни, стоящи редом с президента.

Процесът на укрепване на политическия ислям в Сирия постави пред местните лидери въпроса за допускането на представителите на ислямското движение до участие в държавното управление. Напоследък, редица високопоставени партийни функционери изглежда смятат, че “баасистите” трябва да се сближат с ислямското движение за да повишат популярността си сред масите и най-вече сред младите сирийци. Така, според местния депутат Мохамед Хабаш, властите следва да започнат диалог с “умерените” ислямисти. Той смята, че днес около 80% от “ислямската улица” в Арабския изток са традиционалисти-консерватори, непризнаващи друга вяра, освен исляма. 20% са “реформатори”, които смятат, че “пътят към вярата в Бога не е само един” и само 1% са радикалите и екстремистите. Разногласията по този въпрос сред приближените на президента Башар Асад провокира известно напрежение както сред редовите членове на управляващата партия БААС, така и в средите на ляво-либералната опозиция. Още повече, че и сирийските ислямисти също не са единни. Сред тях има привърженици на твърдата линия, т.е. на въоръжената съпротива срещу властта. Илюстрация за което през 2004-2006 станаха многобройните сблъсъци между сирийските сили за сигурност с различни организации на войнствения ислям, като например “Джунуд аш-Шам”. По правила, управляващите се стараят да не използват редовни армейски части в борбата с ислямските екстремисти, опасявайки се от проникването на техни привърженици в редовете на войската. Основната дейност за предотвратяване на религиозния екстремизъм както и борбата с въоръжените нападения на ислямистите поета от службите за сигурност и специалните части. С нарастването не популярността на идеите на политическия ислям в арабския свят обаче, несъмнено ще се усилва тенденцията към постепенното легализиране на ислямистките движения и организации, превръщането на “умереното” им крило в част от структурите на властта, както и проникването на представителите на политическия ислям във въоръжените сили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

На 10 януари 2007 президентът на САЩ Джордж Буш, в обръщение към нацията, обяви новата стратегия за действие на американските войски в Ирак. Първата стъпка към реализацията на тази стратегия е увеличаването на числеността на американските части в тази страна с 21 500 души. В Багдад ще бъдат изпратени още 17 500 бойци – пет пехотни бригади. Два батальона морска пехота (4 000 души) ще бъдат разположени в провинция Анбар, където активността на бунтовниците е най-голяма. Така общият брой на американските военни в Ирак ще достигне 153 500 души. Втория най-важен аспект на новата стратегия на САЩ е рязкото увеличаване на американското военно присъствие в целия регион. Така, в зоната на Персийския залив, се изпраща още една ударна група от самолетоносачи и се разполага свръхмодерната противоракетна и противовъздушна система “ Patriot PAC -3” .

В същото време, Пентагонът планира да поиска 99,7 млрд. долара за финансиране на военните операции в Ирак и Афганистан през настоящата 2007.

Анализаторите смятат, че инициативата на Буш може да преследва две цели. Като повечето от тях напълно изключват възможността такава цел да бъде окончателната и безусловна победа на САЩ в Ирак. Просто защото, за да я постигнат, американците би трябвало да изпратят там поне 20 пъти повече бойци, отколкото обяви президентът. Затова се разглеждат само две възможности – изтегляне или постепенна ескалация на конфликта и превръщането му в регионален.

Нека разгледаме първата възможност. За постигането на тази цел, в рамките на гарантирането на постепенното и, по възможност, максимално безболезнено изтегляне на американския военен контингент от Ирак е необходимо предварителното усилване на войските на САЩ в страната. Точно така действаха американците преди изтеглянето си от Виетнам, така постъпиха и руснаците, след като в Москва беше взето политическо решение за изтеглянето на съветските войски от Афганистан.

Има обаче една сериозна причина да не вярвам, че тъкмо този вариант ще бъде предпочетен и днес. И тя е свързана с Иран. Ясно е, че след изтеглянето на американците от Ирак, страната, по-голямата част от чието население са шиити, ще се превърне в голяма иранска провинция, пък макар и с всички външни атрибути на държавността и суверенитета (вероятно без Иракски Кюрдистан). В резултат от което Иран ще стане регионална свръхдържава. Това, на свой ред, ще промени драматично цялата геополитическа ситуация в региона, а вероятно и в света. Във всеки случай Техеран много упорито работи за реализацията на този сценарий. Ислямската република модернизира военния арсенал и армията си с невиждани досега темпове, активизира агентурата си в региона, подготвя специалните си части, включително терористи-камикадзе и продължава да развива ядрената си програма, напук на всички предупреждения на ООН. Времето работи в полза на Иран.

Това обаче е съвсем ясно и на американците. И те едва ли ще са склонни просто така да се изтеглят, подарявайки на Техеран лидерските позиции в региона. Доказателство е безпрецедентното за последните години увеличаване на военно-морската групировка в зоната на Персийския залив, както и вече споменатото по-горе инсталиране на комплексите “ Patriot ”.

Съмнително е, че ударните групи от самолетоносачи и атомните подводници ще се използват за борба с антиамериканската въоръжена съпротива в Ирак, да не говорим за ракетите „ Patriot ” , предназначени да прехващат балистични и крилати ракети, с каквито иракските бунтовници едва ли разполагат. Показателно е също неотдавнашото назначаване на адмирал Уйлям Фалън начело на Централното близкоизточно командване на САЩ, в чиято зона влизат Ирак, Афганистан и Иран, заедно с целия регион на Западна Азия. Адмиралът командваше военно-морската авиация по време на Първата война в Залива и е служил в Обединения щаб в Саудитска Арабия, т.е. отлично познава театъра на евентуалните бъдещи бойни действия.

Анализаторите подчертават и, че поисканите от Пентагона близо сто милиарда долара за 2007 е просто невъзможно да бъдат изразходвани само за борба с иракските терористи. Тези средства обаче (както финансовите, така и материалните) могат да гарантират осъществяването на ракетно-авиационен „блицкриг” против Иран, целящ унищожаването на неговата военна, индустриална, транспортна и ядрена инфраструктура. Предвид вероятността от наличието на подобен сценарий, възниква въпросът, за какво тогава е необходимо предвиденото в плана на президента Буш 21-хилядно подкрепление в Ирак. Възможният отговор е: за унищожаване или неутрализиране на въоръжените проирански сили в Ирак, както и за защита на иракско-иранската граница и предотвратяване на евентуални ответни военни акции от иранска страна, след осъществяването на американската ракетна и самолетна атака. Именно за тази цел е предназначена и системата „ Patriot ” , която може да се справи със самолетите на иранските военно-въздушни сили, както и с различните модификации на иранските ракети „земя-земя”, включително и с прословутите “ Shahab ”. Неслучайно, почти едновременно с обявената от президента нова стратегия в Ирак, Съединените щати стартираха активна дипломатическа подготовка. Така, държавният секретар Кондолиза Райс се отправи към Близкия изток, без да крие особено, че сред главните цели на едноседмичното и посещение в страните от региона е оказването на натиск върху Техеран. Тя, освен това, не изключи и възможността за американско нахлуване в Иран и Сирия, отбелязвайки, че ”всички възможности все още се дискутират”.

Изглежда САЩ се опитват да си гарантират подкрепа и да укрепят формиращият се в региона антиирански блок, в който влизат членките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив – Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ, Оман и Саудитска Арабия, плюс такива влиятелни страни като Египет и Йордания. Да не забравяме, че в сблъсъка с Иран, техен естествен съюзник е и Израел.

За това, доколко сериозни са американските намерения спрямо Иран свидетелстват думите на президента Буш, съдържащи се в януарското му обръщение: „Иран оказва материална подкрепа за нападенията срещу нашите военни в Ирак. И ние възнамеряваме да прекратим това. Ще унищожим структурите, доставящи оръжие за враговете ни в Ирак и осъществяващи подготовката им”. На практика, това означава, че САЩ смятат Иран за основната причина за неуспехите си в Ирак и отсега нататък възнамеряват да се борят именно с него. Показателно е, че практически веднага след програмното заявление на президента, американските части окупираха иранското представителство (т.нар. Бюро за връзки) в столицата на Иракски Кюрдистан – Ербил и арестуваха шестима негови служители (по-късно един от иранците беше освободен). Охраната на бюрото беше разоръжена, а всички компютри и и цялата документация – конфискувани.

Според американците, предварителното разследване сочи, че петимата иранци, арестувани в Ербил, са бойци от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР), изпълняващи задача по оказване на подкрепа за местните бунтовници. Смята се, че става дума за командоси от специалните ирански части „Кодс”, които са ударния юмрук на КСИР. Според Вашингтон, именно „Кодс” са прехвърляли финансови средства, взривни вещества и оръжие за дестабилизирането на сегашното иракско правителство и нападенията срещу американските части. В тази връзка, съветникът по националната сигурност на Белия дом Стивън Хъдли не изключи възможността за провеждането на акция и на иранска територия за да бъдат пресечени непрекъснатите гранични нарушения.

Завземането на иранското представителство, осъществено със знанието на президента, изцяло се вписва в новата антииранска кампания, подета от САЩ. Неслучайно, наскоро Джордж Буш подчерта, че „всеки иранец, арестуван в Ирак ще си има работа не с иракските власти, а със САЩ”.

Тезите, изложени от президента, бяха подкрепени и от държавния секретар Кондолиза Райс, според която: „Ние възнамеряваме да пресечем дейността, която не само застрашава живота на американските войници, но и дестабилизира ситуацията в Ирак... Не искам да спекулирам с това, какви точно операции ще осъществят САЩ, но ще видите, че не възнамеряваме просто да стоим настрана и да позволим подобни действия да продължат”. Според нея, САЩ са настроени решително да прекратят „агресията на Иран в региона”. Последното се потвърждава и от изказването на анализатора от телевизия NBC Тим Расърт, който след срещата си с президента Буш отбеляза, че: „Сред висшите служители в Белия дом доминира убеждението, че Иран скоро ще се превърне в основния въпрос, както за Америка, така и за света, и този въпрос ще бъде поставен съвсем остро”.

Според повечето западни медии, бившият държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд и American Enterprise Institute (АЕІ) вече са разработили стратегия за смяна на режима в Иран, която не включва нахлуване по суша, а набляга на въздушните удари. Като вероятен предлог за военните действия ще стане ядрената програма на Техеран. Според азербайджанския политолог Фикрет Садъков, „първата стъпка в тази посока е приемането на известната резолюция на Съвета за сигурност на ООН, която, все пак беше смекчена по настояване на Русия. Очаквам по-нататък приемането на още по-сериозен документ, след което ще последват и практическите действия на американците, първо срещу Иран, а после и срещу Сирия”.

Впрочем, и самите иранци дават достатъчно поводи за подобни прогнози. Те с демонстративно спокойствие открито игнорират резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, продължавайки да изграждат инфраструктурата за ядреното си производство с двойно предназначение. Наскоро, официалния представител на иранското правителство Голам Хюсеин Елхам обяви, че страната му възнамерява още през март 2007 (21 март е персийската нова година) да изпълни плана за създаването на каскада от три хиляди центрофуги за обогатяване на уран. „Ние целим производството на атомно гориво, а за целта са ни необходими повече от три хиляди центрофуги” – отбеляза той.

Едва ли обаче, прогнозираните въздушни удари срещу Иран ще се ограничат с атаките срещу няколкото му ядрени обекти. Военните действия вероятно ще целят да намалят до минимум способността на иранците за ответни действия, като за това ще бъдат използвани бомбардировачи, ракети, изстрелвани от сушата или от корабите, които трябва да разрушат около 10 хиляди предварително набелязани цели още в първия ден на войната, както и специални части, които ще трябва да доунищожат всичко, което е останало.

Съгласно плана на Ръмсфелд и АЕІ, след нанасянето на този удар, САЩ ще подкрепят смяната на режима, като целта е аятоласите да бъдат заменени с хора от иранските провинции. Напоследък американското и британското правителства открито подкрепят коалицията от организации, обявяваща се за федерализацията на Иран. Мнозина във Вашингтон смятат, че в резултат от ликвидирането на икономическата инфраструктура, Техеран ще бъде принуден, независимо кой точно дойде на власт, да се концентрира изключително върху вътрешните си проблеми. Което пък ще го лиши от възможност да влияе върху ситуацията в Ирак (и не само там, разбира се).

Повечето наблюдатели твърдят, че сегашната антииранска реторика на американското ръководство, както и демонстрациите на военна мощ, целят само сплашването на Техеран. Но, ако действително е така, американците очевидно бъркат. Тотално идеологизираният режим на радикалните ислямисти, готови да хвърлят стотици хиляди иранци в битката срещу „Големия Сатана” и да ги жертват (както беше по време на иранско-иракската война през 1980-1988), не се страхува от войната и смъртта. Нещо повече, психологическият натиск върху Иран, оказван му днес от САЩ, идеално устройва президента Махмуд Ахмадинеджад и неговите привърженици. След като загуби изборите през декември 2006, сега той получава шанс до повиши рейтинга си в страната, доказвайки се като лидер на иранската нация и безстрашен патриот, защитаващ родината си от „империалистическата и ционистката заплаха”. Впрочем, във Вашингтон със сигурност са наясно с това.

Какво би могло да откаже Джордж Буш от война с Иран? Може би опозиционното демократично мнозинство в Конгреса? Или пък масовите антивоенни настроения в САЩ? Едва ли.

Само четири дни след като обяви ескалацията на американското военно присъствие в Ирак, президентът стартира мащабна политическа кампания в защита на правото си да реализира своя нов стратегически план в тази страна. В тази връзка, той заяви: „Конгресът може да се опита да ме спре, но аз разполагам с пълномощията да вземам решения и възнамерявам да ги използвам”. Веднага след това, вицепрезидентът Дик Чейни поясни на широката публика, че: „Буш е главнокомандващ на въоръжените сили. Той взема най-отговорните решения, той решава кога и как да се използва американската армия. И, без всякакво съмнение, Конгресът не може да води война”.

Действително, двете противопоставящи се страни са готови за решителни действия. Ахмадинеджад не остава пасивен – той не само продължава усилено да милитаризира страната си и мощно се е устремил към статута на ядрена държава, но и активно участва във формирането на нов антиамерикански „интернационал”, при това разполагащ с големи финансови средства. Така, по време на януарското си посещение в Латинска Америка, иранският президент се обяви за създаването на антиамерикански съюз между Иран и „революционните държави от Латинска Америка”. В основата му е създаденият на 13 януари от Ахмадинеджад и венецуелския президент Уго Чавес Фонд за противодействие на политиката на САЩ. Каракас и Техеран се споразумяха да отделят два милиарда долара за финансирането на всевъзможни инициативи, ерозиращи американските позиции в света. Безспорно силен ход на иранския фанатик в битката му с „Големия Сатана”.

Така, благодарение усилията и на двете страни, ескалацията на напрежението между Съединените щати и Иран нараства с всеки изминал ден.

Антииранската коалиция в Близкия изток

В средата на януари 2007 държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс посети за пореден път Близкия изток. По време на срещите и там се очертаха няколко важни насоки на американската външна политика в региона. Самото посещение бе предшествано от заявлението на Райс пред Комисията по външната политика на Сената, в което тя даде да се разбере, че Белият дом не възнамерява да следва препоръките на Комисията Бейкър-Хамилтън, или поне онези от тях, които са свързани с необходимостта от привличането на Сирия и Иран в решаването на проблемите на сигурността и стабилността в Ирак. Държавният секретар отбеляза, че „сирийците и иранците поставят определена цена за помощта си в Ирак, която САЩ не възнамеряват на плащат”. Всъщност, ставаше дума за това, че Техеран разчита да получи срещу помощта си в решаването на иракския въпрос, прекратяване на американските нападки срещу иранската ядрена програма. Сирия пък се надява, че Вашингтон ще се откаже от твърдото си намерение да изясни докрай случай с убийството на ливанския президент Рафик Харири, предаден на международния съд. Райс определи тези предложения като „шантаж” и декларира, че САЩ няма да сключат подобна съмнителна сделка. Нещо повече, тя потвърди пред журналистите, че американската армия може да нанесе военен удар по Иран и Сирия за да прекрати подкрепата им за иракските бунтовници. Очертавайки общата ситуация в Близкия изток, Райс отбеляза, че там в момента си противостоят умерените и екстремистките сили, като причисли към първите Йордания, Ливан, Ирак, Египет, палестинския президент Махмуд Абас, Саудитска Арабия и арабските страни от Персийския залив, а към вторите – Сирия, Иран, Хамас и Хизбула.

Веднага след това Кондолиза Райс замина за Близкия изток. Официално бе обявено, че посещението и там има „опознавателен характер”, но истината е, че зад тази дипломатична формулировка стоеше разбираемият стремеж на САЩ да „опипат почвата” за формирането на нов алианс в Близкия изток, с подчертано антисирийска и, в още по-голяма степен, антииранска насоченост. Сегашните трудности в Ирак, породени от невъзможността да бъде разрешен сложния възел от проблеми, както и растящата роля на Техеран в региона, тласкат Америка към търсене на съюзници срещу Иран.

Всъщност, истинската цел на посещението на държавния секретар на САЩ в Ирак окончателно стана ясна в последния ден на пребиваването и в Близкия изток. На 16 януари, Кондолиза Райс се появи в Кувейт, където се срещна с външните министри на арабските държави от Залива (Саудитска Арабия, Кувейт, Оман, ОАЕ, Бахрейн и Катар), Йордания и Египет. Срещата на т.нар. група „6+2” с Райс бе посветена на иракския проблем и усилването на иранското влияние в региона. Опасенията на всички тези арабски (сунитски) държави от очертаващата се ситуация, в която амбициите на Иран ще продължат на нарастват (особено в ядрената област), могат да бъдат използвани за формирането на евентуален съюз между САЩ и членките на групата „6+2”. Към него вероятно ще се присъедини и палестинският президент Абас, който със сигурност не желае усилването на Иран, тъй като то би означавало и усилване на съперниците му от Хамас (и, съответно, отслабване на собствената му организация Фатах). Не може да се изключи и присъединяването на Израел към този алианс, ако не формално, то със сигурност де факто, тъй като, както подчертах по-горе, Иран заплашва самото съществуване на еврейската държава. Още повече, че по отношение на иранците, позициите на Израел и арабските сунитски държави са близки – те се опасяват от Техеран и са склонни да подкрепят американска акция срещу него.

В хода на срещата в Кувейт, групата „6+2” одобри целите на новата американска стратегия в Ирак, включваща продължаване на натиска срещу въоръжените шиитски групировки, въпреки колебанията по този въпрос на иракския министър-председател Нури ал-Малики, който, според повечето членки на групата, действа в интерес на Иран.

Според френския вестник “ Льо Монд”, арабските държави са се оказали „притиснати между американския чук и иранската наковалня”. Тъкмо на това ще разчита и Вашингтон, опитвайки се да формира нова коалиция с участието на арабските страни от Залива, Йордания и Египет, като към нея могат да се присъединят Палестинската администрация и (неофициално) Израел. Кондолиза Райс успя да сплоти около САЩ колебаещите се до този момент арабски държави, които днес изглеждат склонни да подкрепят американците за решаването на проблемите със сигурността и стабилността в Ирак, най-малкото защото в противен случай Иран неимоверно би укрепил позициите си в региона - нещо,което те със сигурност не биха искали да се случи. Налице е началото на формиране на съюз (макар и не де-юре, а де-факто) между арабските сунитски държави и Израел Очевидно лидерите на въпросните държави са стигнали до извода, че не Израел, а Иран представлява по-сериозната заплаха за мира и стабилността в Близкия изток, или поне за стабилността на собствените им режими.

Новата американска стратегия в Ирак допълнително нажежава обстановката не само в региона на Близкия и Средния изток, като цяло, но най-вече около Иран. Сблъсъкът между САЩ и Иран изглежда все по-реален. Той обаче може да провокира истински взрив в региона, чиято ударна вълна ще засегне не само Ирак и Иран, а вероятно ще залее Кюрдистан (т.е. Иран, Турция, Сирия) и арабските държави от Персийския залив. Днес световният център за добив на петрол и природен газ е силно застрашен, което означава че е застрашена и световната икономика. Неслучайно британският „ Financial Times ” реагира необичайно рязко на новия стратегически план на Буш, определяйки го като „скок към катастрофата в Ирак и Близкия изток”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, НАТО беше създадена за предотвратяването на кофликти в разделена Европа по времето на студената война, както и (по думите на генерал Дьо Гол) за да закрепи „военното и политическо подчиняване на Западна Европа на Съединените щати”. Студената война отдавна приключи. САЩ обаче продължават да подкрепят съществуването на НАТО, опитвайки да съхранят влиянието си върху външната политика и отбраната на Европа и накарат ЕС да възприеме имперската американска схема на устройство на света и помогне за запазването на този нежизнеспособен модел. Всичко това трови отношенията между Брюксел и Москва да не говорим, че (отчитайки глобалния характер на американския проект) създава проблеми и в отношенията ни с Пекин. А истината е, че Европа не е заинтересована нито от едното, нито от другото.

Русия

След края на студената война към НАТО се присъединиха 11 нови членки, много от които разчитаха (не без основание), че влизайки в Алианса ще улеснят присъединяването си към ЕС. Така бе осъществена военната и геополитическа окупация на пространството, което Русия беше принудена да изостави поради своята слабост – като се започне от Балканите и се свърши с Прибалтика, включително Южен Кавказ и Централна Азия, като паралелно с нея Москва биваше периодично уверявана в стремежа на Запада да поддържа приятелски отношения с нея. Днес, дори Украйна се смята за част от американската „зона за сигурност”. Тази страна е разделена на две по въпроса за евентуалното си присъединяване към НАТО – факт с огромен дестабилизиращ потенциал, тъй като развитието на ситуацията може да доведе до открит сблъсък между двете, съществуващи съвместно, идентичности на Украйна (източнославянската и централноевропейската).

Сегашният пръстен на военна обсада стяга Русия дори още по-здраво, отколкото в епохата на Съветския съюз. На територията на половината от четиринайсетте бивши съветски републики са разположени военни контингенти на САЩ, или НАТО, а испански бойни самолети патрулират по латвийско-руската граница. Рамките на стратегическите споразумения в сферата на неразпространяването на ядрените технологии и разоръжаването (като Договора за съкращаване и ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия и Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана) бяха нарушени. Новите членки на НАТО не ратифицираха Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (сключен през 1990 в Париж), който изигра ключова роля за разоръжението в Европа през 90-те години на миналия век. Поради това, днес в постсъветските балтийски държави може да се разполага всякакво оръжие, което увеличава възможността Русия, на свой ред, да разположи по границите си тактическо ядрено оръжие, опитвайки се да балансира традиционната липса на равновесие. Ще припомня, че навремето НАТО постъпи по същия начин за да компенсира военното превъзходство на доминирания от Москва Варшавски пакт.

Подобна динамика, характерна за времената на „студената война”, е кохерентна на американската геополитика, за която Русия, както и преди, си остава основния „стратегически съперник”, но тя е изцяло контрапродуктивна за Европа и силно усложнява отношенията между Брюксел и Москва, която е жизненоважен съюзник на ЕС.

Трябва да разберем, че Русия – това не е „правителството на Путин, избиващо бившите си агенти”. Тя не е и „енергийния доставчик на Германия”. За нас е особено важно, че Русия е най-голямата европейска държава, населена със 140 милиона европейци и преживяваща днес много сериозна криза.

Страната все още не е решила нито една от трите си фундаментални задачи, формулирани преди двайсет години, когато стартираха политическите реформи в тогавашния Съветски съюз: разработването на стратегия за развитие, установяване на адекватна политическа система („демократична”) и определяне на собствената си роля и място в света. Две трети от руснаците живеят под прага на бедността, или около него, средната продължителност на живота при мъжете е 59 години, а населениета на страната намалява годишно със 700 хиляди души. Заради огромното количество ядрено, химическо и бактериологично оръжие, подводници и опасни за околната среда заводи, наследени от рухналия СССР, опасността от сериозни технологични катастрофи е не по-малка от онази, по време на студената война. Независими медии почти липсват. Отказвайки се от еднопартийната система, Русия запази централизираната система, която донякъде се конфронтира с плурализма. Страната не познава смяна на властта и победа на опозицията чрез избори. Държавните институции са слаби, изпълнителната власт, на практика, назначава наследниците си, а на изборите населението потвърждава назначението им.

Без съмнение, основната отговорност за ситуацията носи самата Русия. Само че не бива да забравяме, че по-голямата част от своите грешки тя направи под аплодисментите на Запада. Именно Западът одобри и подкрепи бързата приватизация и либерализация, както и държавният преврат, извършен от Борис Елцин през октомври 1993 и довел до налагането на сегашния автократичен модел. Във външнополитическата сфера пък се запази описаната по-горе динамика на „студената война”, маскирана с красиви думи и фрази.

В резултат от това, днес се сблъскваме с една Русия, която е настроена също толкова, колкото и в миналото, срещу Запада, със силни националистически настроения, авторитарна във вътрешната си политика и дълбоко убедена, че в днешния свят уважават само силата, затова демонстрираща собствената си сила, според своите възможности, разбира се. Можехме ли въобще да очакваме нещо друго? Политиката на Северноатлантическия пакт носи своя тежък дял от отговорността за появата на тази „Ваймарска Русия”. Европейската политика, която е заинтересована от мира и „европеизацията на институциите” в Русия, трябва да съдейства за успокояването на Москва, а не да помага за геополитическата и „обсада”. Да съдейства за демилитаризирането, а не за превъоръжаването и. А единственото лекарство за съвременна Русия е отказът от безотговорния тормоз, осъществяван срещу нея през последните 15 години, който само влошава създалата се ситуация. Вместо това следва да се избере изпитаният хипократов принцип „преди всичко, не вреди!”. Някои източноевропейски държави, които доскоро бяха в орбитата на Съветска Русия сигурно няма да се съгласят, което е разбираемо. Но днес е далеч по-очевидно, че след присъединяването им към ЕС, за тях вече не съществува опасността да се окажат в ситуацията, съществувала между двете световни войни, както и че враждебността им към Русия, наред с геополитиката на Вашингтон, противоречат на най-важните общи интереси на Европа. Има още много да се прави по отношение на Русия, но за целта е необходимо наличието на добра воля. Да вярваш, че тази страна може да бъде променена на базата на отношенията от времето на студената война, означава да игнорираш цялата история на ХХ век. И тъкмо това правят днес САЩ, като тяхната визия се предава отчасти и на ЕС и то най-вече чрез механизмите на НАТО.

Китай

В дневния ред на последната среща на лидерите на държавите от Северноатлантическия пакт, състояла се в края на миналата 2006 в Рига, бяха включени конкретни стъпки към трансформирането на НАТО в „глобален полицай”, което съответства на стратегическите замисли на Пентагона, но започва да предизвиква все по-сериозно безпокойство у Китай. Афганистан все повече се превръща в ключова територия за проверка на способността на НАТО да се промени. Там САЩ постепенно прехвърлят на европейците военните задължения в конфликта, стартиран под лозунга за „борба с международния тероризъм”, но целящ, освен всичко друго, установяването на контрол над разположената между Китай и Русия Централна Азия. Единствената реалност и перспектива пред региона представлява истински кошмар: местната съпротива расте и, по данни на представителите на ООН, днес страната произвежда повече наркотици, отколкото когато и да било в миналото. Според някои, ограничаването на военните операции и активизацията на инициативите за демилитаризация (включително чрез изкупуване на наличното оръжие от полевите командири) и за икономическото развитие на страната, биха могли да подобрят ситуацията, както и да намалят жертвите сред мирното население. Засега обаче, доминират изявленията, че разположеният в Афганистан 40-хиляден чуждестранен военен контингент е вече недостатъчен и на срещата в Рига бе взето решение за увеличаването му.

Конкретните стъпки за трансформирането на НАТО се съдържат в политическата директива, представена на срещата на страните-членки на пакта през юли 2004 в Истанбул и обсъждана на срещата в Рига две години по-късно. Става дума за „очертаване императивите на Алианса през следващите десет години”, като конкретният списък на „заплахите” се определя от Пентагона и включва тероризма, разпространяването на оръжия за масово поразяване и „проблемите с доставките на стратегически ресурси”. За реализирането на въпросните императиви НАТО следва да е готова за едновременното осъществяване на (максимум) осем военни операции: две големи, с участието на 60 хиляди войници във всяка, и шест по-малки, в които могат да бъдат ангажирани между 20 и 30 хиляди души, т.е. общият брой на активираните бойци може да достигне 300 хиляди.

Втората промяна е разпростирането на пакта „на Юг и на Изток”. Северноатлантическият алаианс вече е ангажиран във възстановяването на Ирак (обучението на 1500 сътрудници на иракските служби за сигурност), действа в Косово, в Афганистан (20 000 войници), в Кабо Верде (където през юни 2006 бяха проведени военни учения) и в Дарфур (където участва в умиротворителната мисия на Африканския съюз). Специално внимание следва да се отдели на проекта за „обединяване” на пакта с т.нар. „глобални съюзници” в Азия, сред които са Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Възприемайки подобна стратегия Северният Атлантик, на практика, се премества в Източна Азия. И, ако всички стъпки, предприети от НАТО в Източна Европа, съдействат за задълбочаването на „руската криза”, то проектът за „обединяването” със сигурност ще провокира сериозни проблеми в отношенията с Китай. Което за пореден път ще обслужи мечтаещите за световна хегемония „ястреби” във Вашингтон. Впрочем, Пекин вече проявява сериозно безспокойство от плановете за трансформирането на НАТО и бъдещите му ангажименти в Азия.

„Внимателният анализ на директивите показва, че става дума за реализирането на традиционната американска стратегия, целяща укрепването на военното лидерство на САЩ – се твърди в статията „Големите планове на НАТО”, публикувана през миналата 2006 в китайския официоз „Женмин жибао”, според който - разпростирайки пипалата си все по далеч, НАТО демонстрира растящи глобални амбиции, което не може да не ни тревожи”. Впрочем, напоследък китайските медии отделят все по-голямо внимание на „новите тенденции в глобализирането на НАТО”, които доскоро се смятаха за периферна тема.

Феноменът Чебаркул

В така очертания контекст на разширяване и „глобализиране” на Северноатлантическия пакт няма нищо по-логично от съвпадането на опасенията на Китай и Русия и укрепването, в резултат от това, на тенденцията към превръщане на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в гарант за сигурността в Азия. За това, в частност, говори стремежът на ШОС да се разшири, включването (засега като наблюдатели) в тази организация на страни като Иран и Индия, както и т.нар. „феномен Чебаркул”.

Чебаркул е град в Челябинска област, край който се намира голям руски военен полигон (в рамките на Волжко-Уралския военен окръг). В началото на ноември 2006, т.е. само няколко дни преди срещата на НАТО в Рига, Москва и Пекин обявиха решението си за провеждането на първите съвместни учения на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) – военен квази-блок, в който участват Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, и на ШОС (което означава и на Китай). Ученията, носещи кодово название „Мирна мисия Рубеж 2007” ще се проведат през май 2007 на полигона край Чебаркул – т.е. в регион, граничещ с Централна Азия и Каспийско море – две зони, обявени за „стратегически” от геополитиците на Пентагона. Очаква се, че в тях ще участват президентите на всички страни-участнички (от ОДКС и ШОС), както и наблюдатели от Иран, Пакистан и Индия. Според руските медии, Китай, който и през 2005 участва заедно с Русия в съвместни военни учения в Жълто море, ще представи в Чебаркул най-модерните си танкове и изтребители.

Перспективата пред Обединена Европа

Какво означава всичко това? Означава, че е налице перспектива за „цивилизационен сблъсък” между „разширяващият се Северен Атлантик” и Евразия! Само че Европа, както от „цивилизационна”, така и от чисто географска гледна точка принадлежи и към двата блока. Можем ли да се представим по-голяма нелепост?

Тъкмо поради това мисля, че си струва ние, европейците да разпуснем НАТО. Европейският съюз се нуждае от военна структура, напълно независима от Съединените щати и ориентирана към решаването на задачи, съвършено различни от онези, които Пентагонът определя като основни проблеми за сигурността в съвременната епоха. Европа не е млада империя, преживяваща своя упадък, а велика прото-държава, съставена от древни нации, които, подобно на Китай, притежават собствен имперски опит, извлекли са необходимите изводи от него и тъкмо поради това предпочитат „меката сила”, основаща се на дипломацията, убеждаването и консенсуса. Гражданите на Испания, Португалия, Великобритания, Франция, Холандия и Германия някога са имали свои империи. Повечето от тях не желаят възраждането на тази минала същност под формата на нова европейска коалиция, а се надяват да бъде наложен нов начин на действие, адекватен на реалните проблеми на ХХІ век.

Концепцията за „алианс на цивилизациите” не само е достатъчно сериозна, но е и крайно актуална. Тя е алтернатива на концептуалния модел за „цивилизационния сблъсък”. Американската перспектива за „милитаризирания Запад срещу всички останали” ще ни скара с останалия свят и въобще не съответства на съвременния зрял и реалистичен европейски проект. Отчитайки влиянието, което САЩ продължават да упражняват върху НАТО, тази организация става все по-неприемлива за реализацията на онези задачи, които си поставя освободилата се от външна опека и разполагаща с достатъщно пълномощия Европа, чиято поява (както още преди десет години твърдяха редица американски геостратези, като например Збигнев Бжежински в книгата си „Голямата шахматна дъска”) САЩ не биха искали да допуснат в никакъв случай.

Безусловно, светът се нуждае от това, някой да поеме (но само донякъде) функциите на „глобален полицай”. Проблемът обаче е, че тези функции следва да зависят от правовата държава и да са подчинени на международните закони, представлявани от ООН. Когато полицаят се постави над законите, той се превръща просто в хулиган. Един хулиган може да предизвика смъртта на 670-800 хиляди деца, на възраст под пет години, които умряха между 1991 и 2003 в Ирак заради наложените на тази страна санкции (вж. „Детската смъртност в след 1990”, EPW , октомври 2006), както и да провокира смъртта на други 600 хиляди по време на т.нар. „окупация”, но той не е в състояние да убеди противника си, че е прав.

Ние, европейците, не можем да си позволим да продължим да участваме в реализацията на толкова безотговорна, войнстваща и дестабилизираща геополитика и глобално поведение, каквито днес демонстрират Съединените щати. Защото това би означавало, че не сме усвоили основния урок от избухналите именно на нашия континент две световни войни. Критиката от страна на онези, които виждат в подобни изявления само поредната проява на „първосигнален антиамериканизъм”, ми напомня за ситуацията, когато през 70-те и 80-те години на миналия век Москва ни обвиняваше в „антисъветизъм” заради подкрепата, която оказвахме на дисидентите от Източна Европа. Само че без този „антисъветизъм” днес нямаше да го има и гражданското общество в страните от тази част на континента. В случая обаче не става дума за „антиамериканизъм”, а за това да бъде защитено мястото на суверенния, единен и достоен Европейски съюз в международната система. Очевидно е, че Пентагонът не е заинтересован от такава Европа и НАТО се използва като инструмент за ограничаване на нейната роля. Що се отнася до европейските поклонници на вашингтонските неоконсерватори, които вероятно биха ме анатемосали като „враг на Америка”, ще им припомня китайската поговорка: „когато умният сочи към Луната, глупакът се е вторачил в пръста му”.

* Авторът е сред най-известните испански анализатори на проблемите на Евразия, кореспондент на барселонския ежедневник „Ла Вангуардия” в Москва и Пекин, автор на книгата „Големия преход: Русия през 1985-2002”

{rt}