Предвид известното влошаване на отношенията между Русия и Запада (и, особено, САЩ), което се наблюдава напоследък, мнозина обвиняват Москва, че се връща към старата си „неоимперска” политика. Обективният анализ обаче сочи, че Русия по-скоро се съпротивлява на опитите на Запада да ерозира собственото и геополитическо влияние и дори пряко да влияе на вътрешнополитическата ситуация в страната.
Според мен, най-убедителното обяснение за непрекъснатата кампания, целяща очернянето на руския президент Путин, е отказът му да „капитулира безусловно” пред Запада, както и ожесточаващата се борба за енергоресурси на международната сцена.
Въпреки твърденията на редица авторитетни мои колеги, в случая аномален и дестабилизиращ фактор в европейското геополитическо пространство не е постимперска Русия, а по-скоро евроатлантическият алианс.
За разлика от Европа, Русия притежава реална самостоятелност и се оказа способна да извлече определени преимущества от тенденцията към укрепване на многополюсния модел в международната система.
Всъщност, истината е, че Русия не толкова увеличава своето влияние в света, колкото намалява досегашния си дефицит на такова влияние. В края на 2006 и през първите дни на 2007 напрежението в отношенията между Русия и Запада забележимо нарастна, като процесът се подхранва от наново усилилото се безспокойство от все по-голямата зависимост на Европа от руския природен газ, противопоставянето между Москва и Тбилиси, както и няколкото нашумели поръчкови убийства в самата Русия. Демонстративно враждебният тон, характеризиращ повечето западни коментари за ситуацията в Руската Федерация, силно напомня онзи по време на процеса срещу Ходорковски през 2003-2004. Режимът на Путин отново бива обвиняван, че засилва авторитарните тенденции вътре в страната и неоимперската политика извън пределите и – при това някои анализатори стигат дотам да твърдят, че Русия върви към фашизъм.
Обективният анализ, основан на общодостъпни източници, показва обаче, че Русия съвсем не се трансформира в неоимпериалистическа експанзионистична държава, а просто преодолява собствената си слабост и се опитва да води геополитическата си и търговска игра със същата настойчивост, изобретателност и цинизъм, с който го прави и всяка уважаваща се западна държава и/или корпорация. Днес, 15 години след разпадането на Съветския съюз, в резултат от който прекаленият руски „излишък” на мощ се превърна в „дефицит”, ставаме свидетели на планомерното намаляване на въпросния „дефицит”, а не на някакъв ръст на агресивната мощ на руската държава. Тоест, независимо от несъмнената промяна в съотношението на силите в полза на Москва, тя (тъй като все още не е преодоляла напълно последиците от краха на комунистическия модел) си остава по-слабата страна и продължава да се намира в отбрана, без да преминава в настъпление.
Въпреки това се намират мнозина, които твърдят, че Русия си „връща” Украйна, „наказва” Грузия и „притиска” Беларус. Като най-убедителен аргумент, в подкрепа на хипотезата, че в тази страна се възраждат неоимперските тенденции, би могло да се използва връщането на Украйна в руската орбита след идването на власт на правителството, начело с Виктор Янукович, претърпял поражение по време на „оранжевата революция” в края на 2004. След сформирането на кабинета на оглавяваната от него Партия на регионите, с участието на представители на партията на президента Юшченко „Нашата Украйна”, тонът в политиката на страната се задава от проруските сили. Само че това частично възстановяване на предишното статукво е свързано не толкова с натиска на Москва, колкото с пълната некомпетентност на „оранжевите” революционери и неспособността им да сформират стабилно правителство, провеждащо разумна и прагматична политика.
Изглежда, самото словосъчетание „антируски настроена Украйна” съдържа сериозно вътрешно противоречие. Когато Украйна беше откъсната от естествената си проруска „жизнена среда”, в страната моментално стартира опасен процес на ерозия на самата държава, довел до катастрофални последици в икономическата и външнополитическата сфери – като например опитът да бъдат запазени привилегированите цени на природния газ, доставян от „Газпром”, при това на фона на отчаяните усилия на Киев да ускори процеса на присъединяването си към НАТО. Но, след като повечето украинци, така или иначе, не искат да видят страната си в тази организация, подобна стъпка едва ли може да се смята за възможна.
Развитието на отношенията между Русия и Грузия, които напоследък сякаш преминаха критичната си точка, до голяма степен напомня ситуацията с Украйна. Финансираният от Съединените щати „демократичен” режим на президента Саакашвили отдавна се опитваше да провокира открит сблъсък с Москва, разчитайки, че това ще ускори приемането на страната в НАТО, тъй като членовете на алианса, по морални съображения, ще решат да го защитят от натиска на могъщия му северен съсед. Москва обаче, изглежда стигна до извода, че това едва ли ще се случи и въведе сурови и „непропорционални” санкции срещу Тбилиси и грузинските граждани, живеещи в Русия.
Макар че излишно усърдните руски чиновници несъмнено прекалиха, преследвайки обикновените грузинци, въвеждането на санкциите достатъчно ясно показа на Вашингтон, че Русия се отнася крайно негативно към евентуалното присъединяване на Грузия към НАТО. Като минимум, Москва даде да се разбере, че американците, разбира се, биха могли да наложат това присъединяване, но не бива да очакват, че в такъв случай Русия ще продължи да субсидира грузинската икономика (между другото, коя западна държава би се съгласила да субсидира свой потенциален противник?). В САЩ този сигнал бе разбран съвсем правилно и Вашингтон (или по-скоро реалистично разсъждаващите кръгове в американския „истъблишмънт”) моментално охладиха надеждите на грузинските „революционери”.
Макар че този кофликт изглежда като очевидно доказателство за антидемократизма и неоимпериализма на Москва, истината е, че става дума за премерена реакция на една откровена провокация. Тази реакция дейтвително би могла да се определи като „твърда”, но не и „непропорционална”. В края на краищата, „Газпром” повиши през 2007 цените на природния газ за Грузия до 213 долара за 1000 куб.м, което е по-малко, отколкото плащат страни като Полша или Румъния (280-300 долара).
Накрая, ако теорията за възраждането на руския „неоимпериализъм” действително беше вярна, Москва би трябвало с всички възможни средства да подкрепи своите най-сигурни партньори, които при това не желаят да влизат в НАТО, като например Беларус. Вместо това, стана ясно, че тази страна ще плаща за природния газ доста по-скъпо, отколкото Украйна – по 200 долара за 1000 куб. м (т.е. почти колкото и антируски настроената Грузия), а в края на миналата 2006 Путин дори заплаши, че ще спре доставките за „братския авторитарен режим” на президента Лукашенко, ако той не прекрати реекспорта на Запад, осигурявайки си големи печалби за руска сметка. Дали пък Путин не тласка Лукашенко в обятията на НАТО? Всеки безпристрастен анализатор би стигнал до извода, че тук става дума за трезв икономически и търговски разчет, а не за възраждане на традиционната имперска политика.
Допълнително втвърдяване на позициите в енергийната сфера?
Същото, впрочем, се отнася и за „неочакваното” решение на „Газпром” да разработва самостоятелно Щокмановското газово находище и да се откаже от плановете за производството и доставката на втечнен природен газ. То едва ли може да има нещо общо с неоимперското високомерие: защото концернът очевидно просто не се нуждае от финансовата подкрепа на западните си партньори (а необходимите му технологии и услуги може да си купи и сам), докато доставката на добивания там газ в Германия също изглежда абсолютно оправдано от чисто търговска гледна точка.
Без съмнение, решението за транзита на природния газ от Щокмановското находище към Германия, а не към САЩ, може да се тълкува и като геополитически маньовър на Москва, или опит на Кремъл да „подкупи” Берлин за да го откъсне от вашингтонските му покровители (на този въпрос ще се спра по-подробно по-долу). Но, отчитайки, че Вашингтон очевидно се стреми към ескалация на новата си „студена война” с Москва, както и, че демонстрира своята ненадеждност като партньор по време на преговорите (отказвайки се, в частност, от вземането на съгласувано решение за влизането на Русия в Световната търговска организация, през юли 2006), подобно стратегическо решение едва ли е изненада.
Аналогични са и съображенията, свързани с натиска на Москва върху участниците в нефто-газовия проект „Сахалин-2”. Тъй като споразумението за реализацията му бе сключено по време, когато тогавашното руско правителство беше, фактически, парализирано, а сериозното превишаване на първоначално обявената му стойност означаваше, че Москва ще получи своя дял от добитите енергоресурси, много по-късно от първоначално планираното, няма защо да се учудваме, че руснаците се опитват да минимизират загубите си. Някои западни наблюдатели, и в частност тези от „Файненшъл таймс” и „Икономист”, наблягат на това, че колкото и да са лоши условията на сделката, Русия няма право да ги преразглежда. Трудно обаче можем да си представим, коя западна държава би стояла спокойно при рязко нарастване на разходите си по проект от подобен мащаб.
Излишната мощ на евроатлантическия алианс
Обективният анализ предполага, че основния „аномален” фактор в днешна Европа е не толкова руският „шантаж”, колкото прекалената мощ, с която разполага евроатлантическата „ос”.
Има немалко основания да смятаме, че този алианс, създаден в една безвъзвратно отминала геополитическа епоха за да защити Европа от агресивния СССР, днес се е трансформирал в една, по същество, деструктивна структура: той ерозира процеса на паневропейска интеграция (между ЕС и Русия), трови отношенията вътре в самия ЕС след разширяването му на Изток и се използва като инструмент на дългосрочната стратегия за „обкръжаване” на посткомунистическа Русия. Лишавайки се от достатъчно смислена цел след края на студената война, Евроатлантическият алианс концентрира усилията си за повишаване на напрежението в отношенията с Москва, която не желае да гледа безучастно на „обкръжаването” на своята, богата на суровини, територия. И тъй като в резултат от него режимът на Путин, на практика, се оказва „в положение на обсада”, подобна политика едва ли съдейства и за развитието на демокрацията в самата Русия.
Вероятното обяснение – битката за Евразия
Сегашната ситуация на европейската и евразийска „шахматна дъска” се характеризира с необичайната си сложност, което изключва опростенческия подход към нея. Така например, налице е очевидна връзка между решението за статута на Косово и съдбата на проруски ориентираните автономни републики в Грузия. Анализът на позициите на Русия и Запада по тези въпроси ни извежда на качествено по-високо геополитическо равнище, защото и Москва, и Западът могат не без основание да бъдат обвинени, че използват въпросните проблеми като предлог за имперска експанзия. Нещо повече, проблемите на търговията, енергийната сигурност и отбраната в този случай тясно се преплитат, вследствие на което общата картина изглежда изключително сложна и объркана. А като добавим към това перспективата за скорошното превръщане на Китай в свръхдържава можем достатъчно уверено да заявим, че изходът от ситуацията е съвършено неясен.
Въпреки това, сигурен ключ за нейното разбиране може да ни даде един вече изпитан модел – историята на конфликтите между великите държави за контрол над евразийския континент. Преди сто години, когато се ражда и самото понятие „геополитика”, основният и постулат звучи така: „който контролира Европа, контролира и целия свят”. В епохата след края на студената война той може да бъде допълнен по следния начин: „този, който контролира Евразия, контролира и гигантските запаси от енергоносители – вече разработени, или пък все още недокоснати – с които разполага този суперконтинент”. Макар че най-голямата награда в съвременната геополитическа битка си остава Близкия изток, където са концентрирани две трети от световните петролни запаси, чиито добив при това изисква най-малко разходи, контролът на този регион (ако въобще е възможен, имайки предвид хроничната му нестабилност) не може да гарантира напълно енергийната сигурност на САЩ и Европа. Що се отнася до природния газ (чието значение непрекъснато нараства, поради широкото му използване в производството на електроенергия), в това отношение Евразия очевидно превъзхожда Близкия изток.
Отчитайки отслабването на Русия през постъсветския период, както и прогнозирания ръст на енергопотреблението и непрекъснато усилващата се конкуренция на останалите геополитически играчи (например Китай), щеше да е учудващо ако евроатлантическата „ос” не се бе изкушила да използва „излишната си мощ” за да отслаби (или дори да неутрализира напълно) контрола на Москва върху ресурсите на бившия СССР. В тази връзка, „обкръжаването” на Русия с враждебни режими, осъществявано под прикритието на „разпространяването на демокрацията” или „войната с международния тероризъм”, както и опитите за разчленяването на самата Руска Федерация изглеждат не просто логична, но и единствено възможната стратегия.
На мнозина вероятно ще се стори, че подобен извод говори за определена склонност към „конспирология” и е неприложим по отношение на миролюбивите „западни демокрации”, само че, за съжаление, тъкмо този модел изглежда най-убедителен и в него лесно се вписват множество непонятни на пръв поглед неща. И дори да ни изглежда „изкуствено изфабрикувана”, други достоверни хипотези просто не съществуват.
На първо място, тя обяснява последователната, ирационална и нерядко истерична враждебност към президента Путин. Именно в неговата политика се проявява нежеланието на Русия да капитулира пред Запада, именно неговият режим настоява, че страната не е загубила студената война, а съзнателно е взела решение да се откаже от комунистическия модел. Вместо „безусловна капитулация”, Путин предлага сключването на „мирен договор” със Запада. По същите причини руският президент настоява страната му да упражнява суверенен контрол над собствените си стратегически ресурси и особено върху запасите от енергоносители. Това обяснява, в частност, и толкова безцеремонните действия на руските власти към Михаил Ходорковски, в когото Кремъл, не без основание, виждаше „агент на Запада”. В същата връзка следва да се разглежда и пламенната защита на Ходорковски от западните медии, и втвърдяването на позицията на Москва по проекта „Сахалин-2”, и решението за самостоятелното разработване на Щокмановското находище. Напоследък, както вече отбелязах по-горе, режимът на Путин започна далеч по-активно да отстоява руските геополитически интереси, като в някои случаи (например в Украйна) дори успя да изтласка Запада от вече заетите позиции.
Отчитайки всичко казано дотук, едва ли следва да се очаква постигането на компромис. Докато Путин остава начело на властта в Русия, атаките срещу него вероятно само ще нарастват. Това обяснява и все по-честата употреба на т.нар. „двойни стандарти” в оценките за Русия и режима на самия Путин. Мнозина смятат, че руската демокрация не е, и никога няма да бъде, „истинска демокрация”, и каквото и да направят властите в тази страна, то автоматично се оценява като „възраждане на авторитаризма”. Дори корупцията в Русия се представя с главно „К”. Чеченските терористи пък се превръщат в „борци за свобода”, а проруските настроените чеченци - в „марионетки на Москва (кой знае е защо обаче, отношението към иракските демократи, опитващи се да управляват страната си по американски рецепти, е съвсем различно). За да бъде признат за „истински демократ”, според мнозина на Запад, президентът Путин трябваше публично да се извини за убийството на един от най-яростните си критици – журналистката Ана Политковская, вината за което също косвено се възлага на неговия режим.
Необходимото чувство за мярка
На всички е добре известно, че дори и най-добрите лекарства, ако не бъдат дозирани правилно, могат да убият, вместо да излекуват, пациента, както и, че прекалено твърдата монетарна политика е в състояние да „задуши” икономическия ръст. Аналогично, прекаленият „демократичен контрол” отвън може да забави развитието на демокрацията в контролираната държава, а пък прекалено мощното покровителство и защита от страна на свръхдържавата – да лиши по-малко силната държава от шанса да си стъпи на краката. Прекалената мощ на един или друг блок от държави може да дестабилизира ситуацията в геополитическата сфера и дори без особена нужда да провокира конфликт. Днес изглежда, че триумфализмът на евроатлантическия алианс е тъкмо такъв пример за подобно деструктивно нарушаване на силовия баланс.
Излишната мощ, с която разполага евроатлантическият алианс, както и разширяването му на изток разпалват конфронтация там, където са налице всички условия за хармонично съвместно съществуване и задълбочаване на интеграцията – каквито са например структурното взаимно допълване и географската близост. Прогнозите, че в бъдеще и без това сериозната зависимост на Европа от руския природен газ само ще се усилва, пораждат опасения за евентуален енергиен шантаж от руска страна. Подобни страхове обаче, не са достатъчно обосновани – те са породени от неразбирането на намеренията на Русия и структурните фактори, ограничаващи нейните действия, и се подхранват от онези, които се опитват да разпалят нова „студена война”.
Очевидно е, че ако Европа продължава да вижда в Русия неоавторитарна държава, опитваща се да я шантажира, и реши да се включи в усилията на Вашингтон за отслабването, или дори разпада, на Руската Федерация, тя ще трябва да си търси други доставчици на природен газ. Струва ми се обаче, че подобно поведение спрямо страна, на чиито ресурси толкова се разчита, едва ли е разумно.
Впрочем, ако разсъждаваме обективно, страхът на Европа от зависимостта и от руския газ се дължи не толкова на опасенията от руски шантаж, колкото на нежеланието и да се откаже от възможността да участва в шантажа срещу самата Русия. Става дума не за тревога, породена от възраждането на неоимперските тенденции в Русия, а за страха, че Европа вероятно ще трябва да се откаже от прогресивно губещият смисъл алианс с Вашингтон, който днес се опитва да провежда политика на „обкръжаване” на Руската Федерация. Тоест, в крайна сметка нещата опират до страха на европейците да действат самостоятелно, без да разчитат на отдавна ненужната защита от страна на „големия трансатлантически брат”.
Подобна нездрава ситуация очевидно съдейства за разцеплението в Европа, както и в най-влиятелната държава на континента – Германия, което пък допълнително ерозира единството на ЕС. Така например, полско-германските отношения, които и без това не са блестящи заради взаимните предубеждения и неспособността да се затвори страницата със спомените от Втората световна война, още повече се влошават поради подкрепата на Берлин за руския проект за изграждането на т.нар. Северноевропейски газопровод по дъното ва Балтийско море, който бе сравнен наскоро от полския военен министър с прословиутия пакт между Хитлер и Сталин, довел до разделянето на страната му. Подобни неразумни изявления, вероятно нямаше да има, ако Европа не бе подложена на силния натиск на Вашингтон и антируски настроените реваншистки кръгове в редица държави от бившия социалистически блок да се отнася към Русия като към враждебна и експанзионистична сила (впрочем, самият факт, че висопоставени политици и чиновници в Европа си позволяват подобни нагли изявления, красноречиво илюстрира наличието на много сериозни проблеми в механизма на евроатлантическото партньорство).
Това напрежение се усеща особено силно в Германия, в светлината на отправеното в края на миналата 2006 предложение на Москва да транзитира в тази страна целия газ, добиван от Щокмановското находище, което би я превърнало в основния „разпределителен пункт” за доставките на този енергоносител в останалите европейски страни. Германският канцлер Ангела Меркел обаче, очевидно опасявайки се от негативната реакция на Вашингтон, реагира доста хладно на тази руска инициатива, предлагайки на Москва първо да подпише Енергийната харта, приета от членките на ЕС през 1994, която Кремъл смята за неприемлива, поне в сегашния и вид. Въпросът обаче продължава да е на дневен ред: само по себе си, руското предложение е изключително привлекателно, още повече, че ако европейските политици продължат да са колебаят, Москва може да пренасочи вниманието си към друг, бързо растящ енергиен пазар – китайският.
Ако Вашингтон действително се опасява от евентуалното „енергийно предателство” на Германия, или на Европа, като цяло, през следващите години той действително ще получи реални основания да се тревожи за това.
Проблемът за европейската самостоятелност
На практика, днес всички сме свидетели, как Вашингтон си позволява да контролира и поучава както свободна и суверенна Германия, така и целия Европейски съюз, по толкова сериозни въпроси, като собствената им енергийна сигурност и икономическото им развитие. Имайки предвид, че Втората световна война свърши преди повече от 60 години, а студената война все повече се превръща в далечен спомен, подобно положение не може да бъде квалифицирано иначе, освен като „жалко”.
От друга страна, Русия на Путин, която не е ограничена от постулатите на евроатлантическата солидарност, лансирайки тезата за т.нар. „суверенна демокрация”, безпрепятствено може да отстоява жизнените си интереси и максимално да се възползва от предимствата, които и предоставя оформящият се след края на студената война многополюсен модел на международните отношения. Тоест, по отношение на самостоятелността, европейските страни, на практика, значително изостават от руснаците. И, поне според мен, една от основните им задачи днес е да наваксат това изоставане.
* Авторът е старши икономист в Изследователския институт Daiwa , Лондон
{rt}
Предвид известното влошаване на отношенията между Русия и Запада (и, особено, САЩ), което се наблюдава напоследък, мнозина обвиняват Москва, че се връща към старата си „неоимперска” политика. Обективният анализ обаче сочи, че Русия по-скоро се съпротивлява на опитите на Запада да ерозира собственото и геополитическо влияние и дори пряко да влияе на вътрешнополитическата ситуация в страната.
Според мен, най-убедителното обяснение за непрекъснатата кампания, целяща очернянето на руския президент Путин, е отказът му да „капитулира безусловно” пред Запада, както и ожесточаващата се борба за енергоресурси на международната сцена.
Въпреки твърденията на редица авторитетни мои колеги, в случая аномален и дестабилизиращ фактор в европейското геополитическо пространство не е постимперска Русия, а по-скоро евроатлантическият алианс.
За разлика от Европа, Русия притежава реална самостоятелност и се оказа способна да извлече определени преимущества от тенденцията към укрепване на многополюсния модел в международната система.
Всъщност, истината е, че Русия не толкова увеличава своето влияние в света, колкото намалява досегашния си дефицит на такова влияние. В края на 2006 и през първите дни на 2007 напрежението в отношенията между Русия и Запада забележимо нарастна, като процесът се подхранва от наново усилилото се безспокойство от все по-голямата зависимост на Европа от руския природен газ, противопоставянето между Москва и Тбилиси, както и няколкото нашумели поръчкови убийства в самата Русия. Демонстративно враждебният тон, характеризиращ повечето западни коментари за ситуацията в Руската Федерация, силно напомня онзи по време на процеса срещу Ходорковски през 2003-2004. Режимът на Путин отново бива обвиняван, че засилва авторитарните тенденции вътре в страната и неоимперската политика извън пределите и – при това някои анализатори стигат дотам да твърдят, че Русия върви към фашизъм.
Обективният анализ, основан на общодостъпни източници, показва обаче, че Русия съвсем не се трансформира в неоимпериалистическа експанзионистична държава, а просто преодолява собствената си слабост и се опитва да води геополитическата си и търговска игра със същата настойчивост, изобретателност и цинизъм, с който го прави и всяка уважаваща се западна държава и/или корпорация. Днес, 15 години след разпадането на Съветския съюз, в резултат от който прекаленият руски „излишък” на мощ се превърна в „дефицит”, ставаме свидетели на планомерното намаляване на въпросния „дефицит”, а не на някакъв ръст на агресивната мощ на руската държава. Тоест, независимо от несъмнената промяна в съотношението на силите в полза на Москва, тя (тъй като все още не е преодоляла напълно последиците от краха на комунистическия модел) си остава по-слабата страна и продължава да се намира в отбрана, без да преминава в настъпление.
Въпреки това се намират мнозина, които твърдят, че Русия си „връща” Украйна, „наказва” Грузия и „притиска” Беларус. Като най-убедителен аргумент, в подкрепа на хипотезата, че в тази страна се възраждат неоимперските тенденции, би могло да се използва връщането на Украйна в руската орбита след идването на власт на правителството, начело с Виктор Янукович, претърпял поражение по време на „оранжевата революция” в края на 2004. След сформирането на кабинета на оглавяваната от него Партия на регионите, с участието на представители на партията на президента Юшченко „Нашата Украйна”, тонът в политиката на страната се задава от проруските сили. Само че това частично възстановяване на предишното статукво е свързано не толкова с натиска на Москва, колкото с пълната некомпетентност на „оранжевите” революционери и неспособността им да сформират стабилно правителство, провеждащо разумна и прагматична политика.
Изглежда, самото словосъчетание „антируски настроена Украйна” съдържа сериозно вътрешно противоречие. Когато Украйна беше откъсната от естествената си проруска „жизнена среда”, в страната моментално стартира опасен процес на ерозия на самата държава, довел до катастрофални последици в икономическата и външнополитическата сфери – като например опитът да бъдат запазени привилегированите цени на природния газ, доставян от „Газпром”, при това на фона на отчаяните усилия на Киев да ускори процеса на присъединяването си към НАТО. Но, след като повечето украинци, така или иначе, не искат да видят страната си в тази организация, подобна стъпка едва ли може да се смята за възможна.
Развитието на отношенията между Русия и Грузия, които напоследък сякаш преминаха критичната си точка, до голяма степен напомня ситуацията с Украйна. Финансираният от Съединените щати „демократичен” режим на президента Саакашвили отдавна се опитваше да провокира открит сблъсък с Москва, разчитайки, че това ще ускори приемането на страната в НАТО, тъй като членовете на алианса, по морални съображения, ще решат да го защитят от натиска на могъщия му северен съсед. Москва обаче, изглежда стигна до извода, че това едва ли ще се случи и въведе сурови и „непропорционални” санкции срещу Тбилиси и грузинските граждани, живеещи в Русия.
Макар че излишно усърдните руски чиновници несъмнено прекалиха, преследвайки обикновените грузинци, въвеждането на санкциите достатъчно ясно показа на Вашингтон, че Русия се отнася крайно негативно към евентуалното присъединяване на Грузия към НАТО. Като минимум, Москва даде да се разбере, че американците, разбира се, биха могли да наложат това присъединяване, но не бива да очакват, че в такъв случай Русия ще продължи да субсидира грузинската икономика (между другото, коя западна държава би се съгласила да субсидира свой потенциален противник?). В САЩ този сигнал бе разбран съвсем правилно и Вашингтон (или по-скоро реалистично разсъждаващите кръгове в американския „истъблишмънт”) моментално охладиха надеждите на грузинските „революционери”.
