Глобализацията и устойчивото социално-икономическо развитие, както и мащабите на проблемите, стоящи пред човечеството, вълнуват всички народи по света, включително и нас, българите. Глобализацията и интернационализацията на икономиката, културата, науката и образованието, революционните изменения в информационните технологии и телекомуникациите, ожесточаващата се конкуренция за достъп до ресурси и екологичното равновесие в света предизвикват сериозни изменения в самата природа на производството на академични знания.
Процесите на глобализация и глокализация (регионализация) намират обективен израз в цялостните процеси на Европа . ЕС се придвижва към своето историческо разширяване, което ще промени сериозно картината на регионалните различия и ще създаде нови предизвикателства пред икономическото и социално сближаване. Паралелно с това европейската интеграция продължава да се задълбочава.
Глобализацията, като обективен процес на развитие на съвременната цивилизация, успоредно с разширяването на обхвата и на действието на транснационалните корпорации в развитите страни, на международната търговия, на интернет, на националните структури и др., носи със себе си и проблемите на несправедливия режим на глобалната търговия, нестабилната глобална финансова система, която води до циклични кризи. Бедните страни периодично се оказват натоварени с непосилни дългове, глобалният режим на интелектуална собственост не позволява достъп на бедните народи до животоспасяващи лекарства, дори когато СПИН-ът пред очите ни покосява милиони хора в развиващите се страни.
Една от аномалиите на глобализацията е, че парите трябва да текат от богатите към бедните страни , а докато на практика потокът е в обратната посока. Богатите страни имат по-големи възможности да поемат валутни рискове и колебанията на лихвите, но този товар засега пада върху бедните държави .
Глобализацията като обективен социален процес носи в себе си и огромен положителен потенциал, но само ако бъде правилно управлявана , подчертава проф. Джозеф Стиглиц от Колумбийския университет на САЩ, вицепрезидент на Световната банка и бивш председател на Съвета на икономическите съветници на президента Клинтън .
Проблемите на устойчивото развитие станаха обект на изследване и обсъждане от държавни режими по инициатива на интелектуалците и политиците, обединени в Римския клуб. Те първи, със своите научнообосновани доклади и предложени модели за развитие на човешката цивилизация в навечерието на третото хилядолетие, забиха камбаната , че човечеството е пред катастрофа, ако продължи все така безжалостно да използва и разхищава природните ресурси и нарушава екологичното равновесие на планетата, замърсявайки околната среда . Ще припомня, че на инициативата и призива на Римския клуб се отзова ООН , която създаде специална комисия, ръководена от тогавашната министър-председателка на Норвегия Гру Харлем Брундланд . Тази комисия подготви доклада “Нашето общо бъдеще” . В него беше формулирана идеята за устойчиво развитие, което осигурява на бъдещите поколения не по-лоши природосъобразни условия, отколкото на съвременните поколения . Мисля, че въпреки многообразните конкретизации, можем де се присъединим към това общо схващане.
По-късно последваха много доклади и модели, които отново бяха предложени от Римския клуб, и в които ударението беше поставено върху екологичните, икономическите и социалните проблеми - последователно в Монреал, Рио де Женейро, Киото, Копенхаген (1995), Женева (Копенхаген 2000 и 2002). Главният проблем, пред който сме изправени днес в областта на политиката за устойчиво развитие, е едновременно ясен, но практически сложен и труден за разрешаване от отделните национални държави . Той е свързан с емисиите на газове, разрушаващи озоновия слой, запазването на горите и водите и биоразнообразието, ограничаването на бедността и социалното неравенство . Всички знаят, че редица страни все още не са ратифицирали много важни международни договори по линия на устойчивото развитие .
България, заяви президентът Георги Първанов на Световната среща в Йоханесбург, “се намира по средата на трудния път на изграждане на хармоничното единство човек – природа –икономика”, което е в основата на устойчивото развитие .
Преди да изложа острите проблеми, които България предстои да решава като нов член на ЕС от 2007, ще припомня някои мисли и оценки, споделени от президента на Първанов на последната научна конференция по проблемите на глобализацията и устойчивото развитие, подкрепени с данни от социологическо проучване, направено от “Витоша рисърч” и финансирано от ПРООН:
- Поставено е началото на законовата и нормативната уредба на устойчивото развитие в съответствие с принципите и на Декларацията от Рио, като у нас е приет цял набор закони и са ратифицирани важни конвенции;
- Изградени са институционалните основи за управление и реализация на процеса на устойчиво развитие, като се създаде Национална комисия за устойчиво развитие;
- Приет е закон за регионално развитие и е сложено начало на нов етап в регионалната политика на страната;
- В България са реализирани няколко стотици национални, регионални и местни проекти по устойчивото развитие;
- Засилва се гражданското участие в процесите на устойчивото развитие, като по-значими са пилотните проекти в Ловеч, В.Търново, в общините Велинград, Свищов, Асеновград.
Наред с това съществуват и редица проблеми:
- Към въпросите се подхожда фрагментарно, а не се прилага комплексен и цялостен подход;
- Незначителни са усилията, положени в сферата на екологичното производство и потребление поради липсата на достатъчно финансови средства за въвеждането на модерни индустриални технологии, които да не изхвърлят вредни суровини, замърсяващи околната среда;
- Не е на ниво координацията и съгласуваността на подходите и политиката в областта на финансите, инвестициите, търговията, технологията и устойчивото развитие;
- Има празноти в националното законодателство, регламентиращи устойчивото развитие, като не е преодоляна разпространената представа, че устойчивото развитие е скъпо мероприятие. Наистина то изисква финансови средства, но именно тези средства водят до икономия на финансови ресурси, в пъти по-големи от вложените;
- Недостатъчно се използва научно-изследователският потенциал на неправителствените организации и бизнеса (частния сектор) при разработване и реализиране на политическите програми и конкретните проекти по устойчивото развитие;
- Забавят се процесите на децентрализация на функциите и правата на централната власт в икономическо отношение;
- Населението на България в преходния период е насочило усилията си за оцеляване и не все още мисли за природосъобразен начин на живот.
В момент, когато България вече е част отОбединена Европа, искам да припомня и една мисъл на бившия председател на ЕК и сегашен министър-председател на Италия Романо Проди : “Преходът към устойчиво развитие не е въпрос на избор, а императив”.
Пред България няма друга алтернатива – страната ни е обречена на устойчиво развитие по западноевропейските стандарти, но това зависи от нас, българските граждани, защото вместо нас няма кой да го направи.
България вече е член на Европейския съюз. При това тя бе приета без предпазни клаузи. Но от ЕК са си оставали отворени вратички с предупреждението, че ще продължи стриктното наблюдение и контрол върху проблемните въпроси и области в страната. Предпазни клаузи в областта на вътрешния ред и съдебната система могат да бъдат допълнително задействани, а част от субсидиите и парите по еврофондовете могат да бъдат намалени или отказани ex - post (например в земеделието и хранително-вкусовата промишленост, за инфраструктурни проекти и др.), ако наблюденията покажат, че България не отговаря на изискванията на ЕС по отношение на прозрачността на изразходваните средства, борбата с корупцията, ефективността и независимостта на съдебната система.
Присъединяването на България към ЕС е историческо събитие . То реализира идеалите и мечтите на цели поколения за изграждане на единна Европа (за т.нар. Европейски съединени щати) на основата на европейската идентичност и нейните граници , дефинирани въз основа на географското и историко-културното наследство, на европейските ценности.
В проекта за Конституцията на Обединена Европа се отбелязва, че европейската идентичност се крепи на три фундаментални наследства: културно, религиозно и хуманистично. Културното произхожда от гръко-римската цивилизация. Религиозното се основава главно на християнските корени – католически, протестантски и православни. Хуманистичното наследство пък произтича от философските, социологическите и политологичните идеи и от рационалния подход през периода от ХVІІІ до ХХ век. Тези наследства не се изключват взаимно, а се съчетават диалектически така, че да дадат на всеки член на гражданското общество относително хомогенно възприятие за европейска културна идентичност. За да притежават чувство за принадлежност към Европа и европейското, нейните граждани, етноси, народи или нации следва да са съпричастни поне към две от тези наследства (например културното и хуманистичното). Ние, българските граждани, сме носите и на трите наследства.
В политическо отношение, в страната е налице консенсус и воля на политическите сили, представени, в 40-то НС, както и подкрепата на повече от 55 % от гражданите на България (по последни изследвания на Галъп) за членството ни в НАТО и в ЕС.
Обединена Европа със своите 455 милиона население има голям потребителски пазар, по-голяма армия и повече гласове в Съвета за сигурност на ООН от САЩ. Тя има президент, законодателен орган и конституция (макар и нератифицирана). Има собствен флаг, национален химн и национален девиз – “Единни в многообразието”. Има своя Харта на правата и своя съдебна система , която може да анулира съдебните решения на най-висшия национален съд на всяка държава-членка. Обединена Европа бе образувана като съюз на държавите, като общност между равни, свързани с общи икономически интереси; като пространство с унифицирани и сходни политически институции и социални норми.
В началото на ХХ век, във всички държави и социални прослойки, у европейците на възраст между 15 и 40 години се заражда и формира общата европейска култура на така нареченото “Е-поколение”. Те са родени примерно край Атлантическия океан и Средиземно море (в Мадрид, Единбург, Париж, Флоренция, в “Нова Европа”), учили са примерно в Оксфорд, Сорбоната в Париж, Болоня, Хайделберг и Хумболтовия университет), но се реализират в Брюксел и Дъблин, в Лондон, Париж, Прага и София. Тези хора се самоопределят първо като европейци, а после като испанци, италианци, германци, шотландци, белгийци, поляци, чехи, гърци и унгарци и др. За тях Европа не е просто един от континентите, а ново обединение, национално отечество. В това Отечество все повече се налага и един общ за всички език – английският.
Реализира се дълговечната мечта на Европа за превръщането й в Съединени европейски щати . Тази огромна федерация (свръхдържава) се стреми да стане противовес на глобалните американски интереси и да измести САЩ от лидерското място в света. Така Т. Р. Рийд, автор на книгата “Съединени европейски щати: новата свръхсила и краят на американското глобално превъзходство”, подчертава, че от времето на Римската империя до днес Европа никога не е била по-единна, и се пита, какво вещае зараждащата се нова свръхсила с нейния БВП от 11 трилиона долара за бъдещето на САЩ. При присъединяването си към ЕС, България легитимира извършените досега политически, правни и икономически реформи, т.е. прехода към либерална демокрация и пазарна икономика.
Според Евростат и авторитетното английско издание „ The Economist ”-2005 (а също нашите вестници „Кеш”, „Капитал” и др.) България влиза в ЕС с растеж на БВП 4-5 % , БВП за 2005 от 28 млрд. долара, инфлация около 5%, население 7,7 млн. и БВП на глава от населението над 3 600 долара. Фискалният резерв е над 5,6 млрд. лева, а получените инвестиции са над 1,6 млрд.евро.
През последните 17 години България извърши бавен и труден преход към либерална демокрация и пазарна икономика .
Какво беше състоянието на българската икономика и какъв беше жизненият стандарт на населението у нас до 10.11.1989? С приведените данни, не целя да омаловажа кризисното състояние, в което се намираше тогава социалистическата икономика, „завещана” от тоталитарния режим. Но недоволството от нейното състояние в началото на 2000, за да бъде по-точно измерено и по-вярно градирано, трябва да бъде съобразено и с още един задължителен ориентир – реалната съпоставимост . Имам предвид съпоставимост и във времето, и в пространството, т.е. как реално се оценява мястото на България и на бившите социалистически страни в съвременния свят. Данните се съпоставят със собствения ръст на страната от недалечното минало и втори път - със света, който ни заобикаля днес. Така ще се предпазим от идеологическите щампи и стремежа да представим желаното за действително.
В това отношение се опирам на изследвания на западни експерти и на Евростат - статистическият институт на Европейския съюз в Люксенбург. В края на 80-те години на миналия век американските изследователи А. Хестън и Р. Самърс завършват своето продължително проучване върху два фундаментални икономически показателя на днешния свят: брутния вътрешен продукт на глава от населението и лично потребление на глава от населението . Това изследване обхваща 3/4 от тогавашните 165 държави, в това число всички високоразвити страни, много развиващи се страни от Азия, Африка и Латинска Америка.
И в двете съставени от авторите таблици, броят на изследваните държави надхвърля 100 (при наличието на общо 165 независими тогава държави).
По брутен вътрешен продукт на глава от населението тогава в таблицата води Кувейт с 14800 долара, като на 37-мо място е бившата ГДР с 8740 долара, на 47-мо място е Чехословакия със 7424 долара, на 60-то място е Унгария с 5113 долара, на 66-то място е България с 4600 долара, като зад посочените бивши социалистически страни са Гърция на 70-то място с 4464 долара, Иран – на 73-то място с 3922 долара, ЮАР на 75-то място с 3885 долара и др.
Таблицата за лично потребление на глава от населението, тогава се оглавява от САЩ с 8542 долара, като на 39-то място е бившата ГДР с 3556 долара, на 45-то място е Чехословакия с 3390 долара, на 51-во място е Унгария с 2970 долара, на 56-то място е България с 2723 долара, на 63-то място е тогавашна Югославия с 2268 долара. СССР е на 77-мо място с 2198 долара, Румъния е на 79-то място с 2059 долара. Зад нас по онова време са „нефтената перла” Саудетска Арабия – на 73-то място с 2238 долара, богатият на нефт Иран на 74-то място с 2238 долара, златоносната и диамантена ЮАР – на 76-то място с 2200 долара. Оказва се, че в развитието си тогавашната Народна Република България е в първата половина на тези държави по развитие. 39-та е по територия и 67-ма по население в света, България е на 66-то място по БВП на глава от населението, а по лично потребление на глава от населението е на 56-то място. Измежду бившите социалистически страни тя е на 4-то място по два показателя, докато сега е на 78-мо място.
В периода след 1975 в България – “страната на доматите”, за 15 години беше изградена модерна индустрия с високотехнологични производства . Микробиологията, фармацията, точното машиностроене, производството на компютри, телекомуникационни средства, кари, автоматични линии, радари и роботи бяха лицето на България. От 1975 до 1989 българската икономика на България поддържа устойчив 4-5% среден икономически ръст. В края на 80-те години индустрията и селското стопанство формират над 70 % от БВП. Доказателство са публикуваните данни в годишните доклади на ООН за състоянието на световната икономика. Технологическото ниво и научно-изследователския потенциал у нас на електрониката, химията, фармацията, машиностроенето, цветната металургия са съпоставими с тези на добрите европейски фирми. За това говорят и даваните навремето високи оценки и изказванията на някои западни политици и бизнесмени на ежегодните срещи “Изток-Запад” за България . Остатъчната стойност на производствените фондове до началото на 90-те години на миналия век е около 39 млрд. лв. Огромната държавна индустрия беше национално богатство, за нейното развитие беше натрупан и външен дълг от 9,2 млрд. долара. Валутният резерв и неприбраните външни вземания тогава възлизат на 5,5 млрд. долара.
Ако в първите години на демократичните промени имаше по-компетентно управление (а не изкуствено провокирана вътрешна политическа борба и самораз права с компетентните икономически и управленски кадри и специалисти , об я вени за вредни номенклатурчици) , първото задължение на тогавашните правителства би трябвало да стане погасяването на този натрупан дълг с постъпленията от приватизацията. Нямахме право да го оставим на бъдещите поколения. Тази задача не беше трудна, защото само от продажбата на внесеното ново, включително все още немонтирано, оборудване можеха да постъпят 1 млрд. долара .
С приватизацията на 80-100 добри завода чрез акции на фондовата борса и чрез кешови продажби на чужди фирми можеше да се покрие цялата останала сума.
В индустрията, и особено в новостроящите се обекти , имаше скъпоструваща техника – само на обекта в АЕЦ “Белене” стойността им вероятно надминаваше 500 м лн. долара , а общо за страната те бяха за над милиард долара . Нито едно правителство на прехода обаче не се погрижи да създаде организация и контрол за тяхното опазване и оползотворяване в национални фондове .
Малко се знае, че през последните 20 години преди 10 ноември 1989 г. Министерството на външните работи беше изградило нужни и ненужни големи посолства, резиденции, хотели, информационно-културни и изложбени центрове в близо 100 страни. Реалната им цена милиард долара. С продажбата на част от тях можеха да се създадат държавно-обществени, здравни, образователни, осигурително-пенсионни и други фондове.
През периода 1983-1993, само електрониката изнася продукция за 18,8 м лрд. рубли. Печалбата тогава е около 12 млрд. л в , а постъпленията в националния бюджет – 8,5 млрд. л в . Средно годишно електрониката заплаща вноса на 4,5 м лн. тона нефт, 28 000 тона памук, 17 000 тона алуминий и много други стоки. В този период около 20 % от внасяния нефт се реекспортира, като приходите са между 124 и 140 м лн.долара годишно, в зависимост от текущата цена на нефта. Общо за периода електрониката носи на страната около 960 м лн.долара. При това, за да остане на все по-конкурентния съветски пазар, българската елек т роника беше принудена да смени четири поколения изчислителни машини, дискови запаметяващи устройства, средства за комуникации, като изцяло бяха подменен и елементната база и технологиите за производството им. В нея са вложени 2,1 млрд. л в инвестиции. Само през 1989 е произведена и продаден а промишлена продукция за 29,6 млрд.лв и е реализирана чиста печалба от около 4,48 млрд.лв. В индустрията тогава работят 82 1462 души. Повечето от тях формираха армията на безработните след 1993 , т.е. след началото на приватизацията.
За нивото на българската наука пък може да се съди от факта, че стотици специалисти от БАН и научно-изследователските институти на индустрията сега продават интелектуалния си труд в престижни университети и изследователски центрове в САЩ, Германия, Канада и др. Подготовката в средното и висше образование не отстъпваше на европейското ниво.
В началото на 80-те години на миналия век става ясно, че за да се запази устойчивото развитите на страната, обективно се налага да се променят принципите на управление на икономиката . Взаимоотношенията на държавата с банката, производителите и търговците, влизат в противоречие с протичащите , в света процеси на глобализация , с цялостния живот на глобалните комуникации, на мащабните сливания и концентрация на научните изследвания и производство. Националните пазари бавно, но необратимо се обединяват в общ световен пазар. В България , в интерес на обективната истина, промяната на механизма на управление на индустрията започва през 1986. За съжаление, вместо да има приемственост (както например в Унгария) , след 10 ноември 1989, у нас всичко направено дотогава, беше отхвърлено и обявено (гласно или негласно) за ненужно и вредно. Това обаче доведе до един по-продължителен (повече от 15 години, вместо 5-10) и труден преход , с много висока социална цена. Едва през 2005 достигнахме БВП от 28 млрд. долара , т.е нивото от 1988 , т.е.около 4 хил.щ.д. на глава от населението. При това той се равнява на 30 % от БВП на една от по-слаборазвитите страни в ЕС – Португалия.
През 90 - те години се приложи т.нар. «шокова» терапия за оздравяването на икономиката на държавата. Тя беше допълнена с т.н ар . ликвидационни комисии по селата, с приватизацията чрез РМД, с финансовите пирамиди и невиждана девалвация на лева. Резултатите бяха налице - затъваше се още по-дълбоко в блатото на кризата. Според най-благоприятните прогнози, между 2010 и 2015, стандартът на българина ще достигне нивото на 1989 , и то с помощта на средствата от фондовете на ЕС.
Други страни , като Чехия, Словакия, Унгария, Словения и балтийските (постсъветски) републики , постъпиха по-мъдро, като извършиха промените държавно регулирано, следвайки теорията на Дж.М. Кейнс и в съответствие с основния принцип на родената в САЩ теория на конвергенцията , т.е да се вземе доброто и от двете политически системи . Така , излизайки по - рано от кризата на прехода към либерална демокрация и пазарна икономика , те постигнаха печеливши резултати.
Непосредствено след приемането на България за равноправен член на Евросъюза, по данни на Евростат, темповете на икономически растеж у нас все още са бавни . БВП на глава от населението се равнява едва на 30 % от средното равнище на разширения преди 3 години ЕС и на 27 % от средното равнище на 15-те негови „стари” членки.
България все още е далеч от Европа с политиката си по доходите . Безспорно главно предизвикателство пред нашата страна през следващите години ще бъде преодоляването на бедността и повишаване жизнения стандарт на хората. За да станем, де факто, равноправен член на ЕС, стандартът на живот у нас трябва да се подобри, като се покрие определен минимум. В Европа се влиза с по-високо качество на живот. А от социологическите изследвания се вижда, че според стандартите на ЕС 90 % от българите са бедни.
По данни на ЕК, за да достигнат 75% от средното жизнено равнище на 15-те стари членки, на приетите преди три години 10 нови членки на ЕС ще са нужни, както следва: на Словения – 1 година, на Унгария – 11 години, на Чехия – 15 години, на Естония – 19 години, на Словакия 20 години и на Латвия – 27 години. На България за целта ще са необходими цели 31 години.
В изпълнение на политиката на ЕС за изравняване на жизненото равнище в Обединена Европа, ЕК препоръчва усилията и политиката на националните правителства да бъдат насочени към по-бърз икономически растеж (засега у нас той е 5 %) и подобряване благосъстоянието на хората.
В България е на незавидно място не само по доходи, но и по покупателна способност на хората . С парите си, които получава, българинът може да си позволи едва 28% от разходите на средностатистическия гражданин на ЕС. В същото време покупателната способност на 10-те нови членки, приети в Евросъюза преди три години е била 48% от тази на 15-те „стари” членки. С най-ниска покупателна способност сред тях е Латвия – с 33 %, за Чехия тяе 59%, а за Словакия - 70% .
По данни на Агенцията за статистически анализи и прогнози, в края на 2006 България ще достигне едва 40% от средното жизнено равнище в ЕС.
Изоставаме чувствително от другите страни и по размер на получаваната минимална заплата. В България тя е около 9 0 евро, в Литва и Естония – над 150 и 160 евро. В Чехия и Унгария тя е над 215 и 210 евро, в Гърция – над 500 евро, в Холандия – над 1200 евро, в Люксембург – над 1400 евро. Над 20 пъти е разликата в почасовото заплащане на труда между България и богатите страни в ЕС. Цената на час труд у нас е средно 1,30 до 1,50 евро. В същото време в ЕС, в 15-те страни стари членки, се плаща 23 евро на час, а в Германия и Швеция – съответно 27 и над 28 евро.
България, по данни на международното проучване – “Прозрачност без граници”, е на челно място по корупция . Тя е в списъка на страните, в които има най-много данъчни подкупи, заедно с Беларус, Румъния и Литва. Изследване на “Коалиция” – 2000 потвърждава , че корупцията не намалява и че проблемите на българските частни фирми в тази област си остават. Страната ни е обект на анализ в доклад на Световната банка, наречен “Антикорупцията в преход”. В него се оценява прехода ни през периода 1999 – 2002, заедно с още 26 страни от Източна Европа и Азия. Според направено от Агенция “Витоша рисърч” изследване на 471 фирми за периода 2003 – 2004, над половината от тях са признали, че е трябвало да платят „под масата” за съответните договори. Става дума за около 2,5 млрд.лв, или за сума за над 5 хиляди лева, с които всеки втори бизнесмен е “спонсорирал” дадената му обществена поръчка.
В България се очертават тенденциите на драстично стопяване на населението чрез намаляване на раждаемостта и на засилената емиграция на Запад. В прогнози на американската неправителствена служба за демографски справки от 2004 (виж сайта www.prb.org ) се казва, че българите драстично намаляват и до 2050 ще бъдат само пет милиона. А прогнозите на ООН са, че през 2050, населението ни ще бъде 4 млн. По данни на НСИ, през 1990, българите са били 8 669 269 , а през 2006 те са около 7 700 000. Средно годишно намаляваме с над 50 000. На 1000 мъже у нас се падат 1058 жени. Населението прогресивно застарява. Продължителността на живота за периода 1992-2000 се е увеличила с две години – от 70 на72 години. Детската смъртност е 2 до 3 пъти по висока от средната в Европа. Според специалистите, демографската криза у нас и в ЕС, като цяло, ще пътворди предвижданията на американската организация и ООН за катастрофален спад на българското население на 4-5 млн. през 2050 , защото досега държавата не провежда дългосрочна политика за насърчаване на раждаемостта.
През целия ХХ век демографск ите процеси са обект на изследване в трудовете на професор Мишайков (1929), Данаилов (1930), Загоров (резултатите от преброяването от 1934) и на проф. Ст. Консулов (вж.статиута му .”Най-страшното е стопяването на населението” от 1938), както и на Въжаров, Батолски и др., засягащи по-високата раждаемост на живеещите на село жени. През втората половина на миналия век демографските процеси в страната са обект на изследване в трудовете на проф. М. Минков, проф. Петър - Емил Митев, проф. Марин Деведжиев, доц. Михаил Мирчев и др.
С извършената индустриализация и държавно коопериране в страната и с ускорената миграция от селото в града, със създаването на 28-те областни центрове (в т.ч. и столицата), окончателно пресъхна изворът на демографския ръст, водещ началото си от физическата здравина на българското село – одилният контингент на страната (по израза на проф. Деведжиев). През последните 50 години над 1000 селища са изчезнали от демографската карта, близо 200 са без население, а в 812 наши села българите са вече малцинство. Сега населението в пред-работоспособна възраст (т.е. под 18 години) е под 16 %, а някога е било над 40 %. Обезкръвява се българската територия, намалява човешкият ресурс.
В същото време, до 10-15 години, населението на Земята ще нарастне двойно (до 10-12 милиарда). Но повечето от индустриалните нации ще претърпят демографски спад. Така например, населението на Япония ще намалее с 20%, на Русия, Германия, Италия - средно с 10-15%. Единствено САЩ ще се увеличат с 43% и от 293 млн. ще достигнат над 420 млн.
Независимо от очертаните неблагоприятни тенденции, България е доказала на практика (особено след Първата и Втората световни войни), как може да излезе от демографската криза - мотивирано, с консенсус на политическите сили, чрез приемане на национална програма за стимулиране на раждаемостта сред българския етнос, чрез разкриване на нови работни места, на нови детски ясли, социални осигуровки и др., по опита на Франция от времето на управлението на Шарл дьоГол, за да спре обезкръвяването на страната и да не се пропилеят геополитическите и шансове като нов член на ЕС.
Трудовата емиграция на българите към Западна Европа, в САЩ и Канада, в Австралия и т.н. най-вероятно надвишава 1 млн., а може би и 1,5 млн. души. Но тази мрачна статистика е и доказателство, че българските граждани могат да използват интелектуалния си потенциал, образованието и практическите си възможности на Запад. Ние винаги сме били отворени към света и никога не сме се страхували от риска и предизвикателствата, така е вече повече от 100 години, с малки прекъсвания през втората половина на ХХ век. Някои ще преуспяват, други не, едни ще изпращат пари на близките, други не. А може някои да се върнат и да инвестират спечеленото в България.
Проблемът е двустранен - независимо че се нуждаят от младата и квалифицирана работна сила на Източна Европа, западните застаряващи нации и страни проявяват, в лицето на часто от представителите си в европейските институции, и известна дискриминация, когато става въпрос да отворят трудовите си пазари след 2,5 или 7 години, считано след 1 януари 2007.
Проблемът е, дали напусналите страната ще се върнат в България? И кога ще се създадат необходимите условия за реемиграция, шанс за по-добър живот, за добро инвестиране и добър бизнес. България трябва да направи всичко възможно, за да върне емигрантите си обратно, но не за да делят бедността по равно с останалите, а за да инвестират своите натрупани в чужбина капитали и реализират мечтите си в своята собствена родина.
В меморандума на Съюза на учените в България по проблемите на науката и висшето образование (които са свързани с европейската интеграция)от юни 2006, се изтъква , че световният опит от втората половина на миналия век (т.е. след Втората световна война) сочи, че науката и висшето образование са сред от най-важните фактори, даващи силен и постоянен тласък на икономическия растеж и благосъстояние на конкретната страна страна, като примери в това отношение са САЩ, Япония, Китай, Германия, Великобритания, Канада, Франция, Италия, Южна Корея и останалите т.нар. „азиатски тигри”. И ако в средата на миналия век стремежът беше да се произвежда колкото може повече, днес основният въпрос е как и какво да се произвежда, какво е неговото качество и екологична чистота, каква е неговата конкурентност. Масовото производство на материални блага се заменя с „производството” на нови знания и своевременното им използване в живота.
Развитието на България, в краткосрочен и дългосрочен план, е пряко свързано с Европейския съюз и неговата стратегия за развитието на икономиката на знанието, осигуряваща по-висок и траен растеж, повече и по-добри работни места и по-добра социална взаимовръзка.
Основните елементи на икономиката на знанието , които пряко ни засягат и са в пълно съответствие с националните ни интереси и трябва да бъдат съставна част на българската стратегия за развитие, са:
- създаване на нови знания като резултат на научноизследователска дейност;
- трансмисия на знанията чрез различните етажи на образованието и преди всичко чрез университетите и висшите училища;
- широко разпространение на знания чрез информационни и комуникационни технологии и средства;
- реализиране на знанията посредством иновации и инвестиции във всички области на икономиката, управлението, и обществото, водещи до създаване на добавена стойност, увеличаване на брутния вътрешен продукт и общественото богатство.
Лисабонската стратегия на ЕС постави от началото на 2005 следните главни задачи и основни направления за постигане на целите на Съюза , като ясно очерта и условия за тяхното реализиране. Те са изцяло валидни и за нашата страна:
- стабилна макроикономическа рамка;
- разумна бюджетна политика;
- ръст на инвестициите в сферата на науката, новите технологии, иновациите и образованието;
- подготовка и реализация на национални инициативи в духа на обединената стратегия;
- разработка на Национална Лисабонска програма;
- подобряване на организацията и управлението на тези процеси от правителствата, с консенсус на политическите сили и активно съдействие на обществените организации.
Съветът на министрите и Европейският парламент определи пет приоритетни цели за страните от Съюза, свързани с иновациите: сближаване на националните иновационни политики; създаване на правна рамка, подходяща за иновации; насърчаване създаването на иновативни предприятия; подобряване взаимодействието и обмяната на опит в системата за управление на иновациите; общество, отворено към иновациите.
Икономиката, основана на знания, изисква сериозни промени и в образованието. Ето защо, ЕС прие и Основни принципи за създаване на единно образователно пространство :
- свободно движение на хора;
- учение през целия живот;
- академично признаване на квалификации.
Основните принципи за развитие на ЕС са своеобразен критерий за оценка на състоянието в собствената ни страна и очертаване на онова, което трябва да свършим, за да станем равноправен член на ЕС.
Изходни позиции
След дълги години на забвение, науката следва на дело да се определи като национален приоритет , като от 0,5 % от БВП (както е през 2005) средствата за научни изследвания да нарастнат до 3 % през 2010 (каквато е тенденцията в ЕС), от които 1% да се осигуряват от държавния бюджет и 2 % - с инвестиции от фирмите. Сега у нас 70 % от средствата за НИРД се предоставят от държавата и 30 % - от бизнеса.
В анализа на учени - специалисти по управление на икономиката, направен по поръчка на Съюза на учените в България, се вижда че България не разполага с необходимата база за конкурентоспособност и траен растеж, като особено сериозно изостава п ромишлеността:
- Доминират ниските и среднониските технологични сектори;
- Само ограничени групи високотехнологични дейности бележат ръст на заетост - лекарства, агрохимикали, акумулатори;.
- Бавен е процесът на пренасочването на традиционни нискотехнологични производства на страната към конкурентните среднотехнологични;
- През 2005 едва 6,4 % от фирмите са внедрили нови информационни и комуникационни технологии;
- Почти 20% от българския износ се състоят от дрехи и облекла;
- Много е малък износът на високотехнологични продукти.
Недостатъчни са и темповете на растеж:
- Страната ни е с най-ниска производителност на труда – едва 30% от средната в Европа, а разкриваните нови работни места не са високопроизводителни;.
- Задържа се растежът на БВП. През 2005 той бе около 5 %. Прогнозите сочат, че дори при постоянен растеж от 6 % годишно до 2020 ще бъдат достигнати едва 50 % от БВП на глава от населението спрямо средното за растежа в ЕС.
Налице е слаба тенденция към нарастване на средствата за научни изследвания и иновации. България заема едва 26-то място по обобщен иновационен индекс сред 33 проучвани страни от ЕК. Показателите в това отношение са почти два пъти по-ниски от средните за ЕС и три пъти под тези на лидерите – Швеция и Финландия. Очертава се и тенденция на ниско качество на подготовката на работна сила за нуждите на пазара:
- През 2005 се оказа, че 1/5 от младите хора, на възраст между 18 и 24 години, нямат завършено средно образование. Едва 17% от работещите имат техническа професия и специалност, докато в Западна Европа този дял е почти два пъти по-висок. Делът на работната сила със завършено средно и висше образование е доста по-нисък от този в САЩ, Канада и Япония. Делът на младите (25–29 годишни) с високо образователно ниво е по-нисък от средния показател за ЕС.
- Налице е тенденция към намаляване броя на учащите се. След 2001, броят на студентите е спаднал с 12,6 %, като делът на студентите в частните ВУЗ-ове е около 10 % от общия брой.
- Броят на завършилите средно образование намалява поради сериозните демографски проблеми на страната, което стеснява и базата за студенти във ВУЗ.
В САЩ, въз основа на изследвания на видни учени от американски и някои британски университети, на всеки пет години се правят прогнози за развитието на света. Последната прогноза е до 2015. В нея се посочва, че през 2015 в “обществото на знанието“ образованието ще е решаващо за успеха както на индивидуално, така и на национално равнище.
Глобализацията на икономиката и технологичните промени ще изискват във все по-голяма степен висококвалифицирана работа ръка. В същото време, напредъкът в областта на образованието няма да е еднакъв в различните региони, страни и социални групи. Това ще доведе до значителни различия в доходите вътре в отделните страни и помежду им. В бедните страни, в страните, където има вътрешни конфликти, проблеми със заразни болести и т.н., равнището на образованието ще се спадне .
В споменатото американско проучване се посочват пет фактора, чието взаимодействие ще гарантира икономически динамизъм и прираст в периода до 2015:
- Политически натиск за по висок жизнен стандарт;
- По-добра макроикономическа политика;
- Растяща търговия и инвестиции;
- Развитие на информационни технологии;
- Все по-динамичен частен сектор.
В условията на либерална демокрация, гражданското общество, което готви кадри за утрешния ден, се стреми да подготвя специалисти преди всичко за “обществото на знанието”. В Европа познанието се възприема като фактор на човешкото и социалното развитие.
В развитите страни на света – САЩ, Великобритания и Франция, и страните, постигнали през изминалия век т.нар. “икономическо чудо” – ФРГ и Япония, образованието и науката винаги са били в центъра на вниманието на правителствата и си остават стратегически приоритет. Те не са предмет на политически консенсус, а предмет на постоянно търсене и влагане на инвестиции с висока възвращаемост.
Образователната тема е сред най-модерните на Запад. Там образованието е и политика, и икономика. От нивото и качеството на образованието ще зависи, как българинът ще се впише в масовото движение на хора (стоки и капитали) - като гастарбайтер или като квалифициран специалист.
Според мен, пред правителството на България стои задачата ясно да се формулира стратегическите приоритети в развитието на страната, бъдещето на националната икономика и трудовия пазар, което ще даде и отговор на въпроса, как ще членуваме от 2007 в Обединена Европа. С върхови технологии – нанотехнологии, информационни и биотехнологии, електроника и др., с модерно и екоземеделие, международен туризъм, със съвременна европейска инфраструктура, с качествена конкурентоспособна продукция от тежката индустрия – машиностроене, корабостроене, приборостроене и химия, или ще пък като периферна обслужваща сфера на европейците.
Държавата и бизнесът (каквато е световната практика) следва ръка за ръка да влагат все повече инвестиции в развитието на науката и образованието (3% от БВП до 2010, съгласно изискванията на ЕС).
Какви са непосредствените положителните последици за страната ни, след присъединяването й към ЕС:
- Свободна търговия в рамките на ЕС, което ще изиграе положителна роля за икономиката – посредством специализацията и конкуренцията;
- Свободно движение на хората за професионалната им реализация, натрупване на опит и възможности за нов бизнес;
- Възможности за повишаване на образованието и квалификацията в чужбина;
- Обмен на идеи и ноу-хау чрез привличане на чуждестранни инвеститори в страната;
- Уеднаквяване на процедури и правила, които улесняват бизнеса, защитават правата на собственост – икономически и интелектуално.
Икономическите реформи обаче ще продължават, защото с членството си в ЕС България трябва да се съревновава на равни начала с:
- Данъчните системи на старите и новите страни членки, привличащи инвеститори, благодарение на ниското данъчно облагане и намаляват данъчната тежест на бизнеса;
- Високата производителност на труда в страни като Австрия и Германия;
- Технологичният прогрес в страни като Ирландия и Финландия;
- Нивото на образование и квалификация в страни като Великобритания и Холандия;
- прозрачните правила и ефективността на публичните сектори и средства в страни като Дания и Швеция;
От социално-икономическа гледна точка, членството на България в ЕС не бива да се разглежда с крайни оценки – нито с емоционална еуфория, нито пък с черногледство. Икономическият растеж и повишаването на жизненото равнище на хората зависят изцяло от политическата воля на българския народ за по-нататъшно продължаване на икономическите реформи и от прилагането на най-добрите пазарно ориентирани практики в ЕС, от устойчивото развитие на страната и приближаването и до средното ниво на развитите западни демокрации.
Изводи за България
Глобализацията е обективен процес. Стремежът към изолация от глобализацията е безперспективен и опасен, както и всякакви опити да се игнорира нейното влияние. Като цяло, произтичащите от глобализацията процеси следва да се възприемат като предизвикателство към националните държави и като нови възможности, които им се предоставят. Глобализацията се характеризира с множество вътрешни противоречия и, съответно, има както положителни, така и отрицателни страни.
В българския контекст могат да се формулират следните предизвикателства и заплахи в глобален план:
Закрепостяване на България към по-тясна суровинна специализация в световната икономика. Такова развитие на страната е напълно вероятно, още повече че редица държави ще бъдат заинтересовани да се развиваме именно в тази посока.
Маргинализация и периферно развитие на националната култура, която в условията на глобализация се оказва недостатъчно конкурентоспособна и функционална. Българският език, българската култура, както и културата на другите етноси и малцинствени групи, които живеят у нас, могат да се окажат частично погълнати от културата на другите народи и страни. За съжаление, българският език не е езикът на глобализацията. Даже такива европейски езици като руския, френския, немския, италианския и др. могат да се окажат „пренебрегнати”.
Като цяло, в условията на глобализация, се снижава ролята на държавата. Съответно, нараства ролята на транснационалните корпораиции (ТНК), на международните структури. Българската държава, като демократична институция, все още не е укрепнала и това е предизвикателство към държавността ни, която на два пъти (за общо над 650 години) сме губили, през своето 1300-годишно съществуване.
Глобализацията може да застраши качеството на човешкия потенциал на нашата страна. Тясната специализация на икономиката ще способства за недостатъчно пълноценното развитие на националната образователна система. Това може да се отрази на качеството на трудовите ни ресурси.
В сложно положение може да се окаже националният, българският бизнес, който трудно се конкурира с ТНК.
Увеличава се влиянието на външните сили върху вътрешнополитическата ситуация в контекста на политическите реформи (т.е. възможен е външен диктат).
Можем да се окажем в зоната на противодействие на глобализацията от страна на ислямския свят, което да повлияе върху политическата ситуация вътре в страната.
Едновременно с това глобализацията развива и редица възможности. Тя може да даде мощни лостове и механизми за форсиране на развитието на България в европейското пространство:
Една от най-важните възможности е привличането на инвестиции за динамично развитие на икономиката. Вътрешният резерв у нас все още е недостатъчен. Тъкмо сега можем рязко да разширим обема на търговията си, особено на услуги в туризма в условията на глобализация.
В условията на глобализация, отчитайки желанието на редица съседни страни да се диверсифицират енергийните източници, ако затворим АЕЦ “Козлодуй” и не построим АЕЦ “Белене” и нефтопровода Бургас–Александруполис, не можем да разчитаме да бъде ключова страна на Балканите, притежаваща необходимите лостове за влияние върху световната икономика. Посредством тези инструменти можем да лобираме за решения в национален интерес.
България се намира в много сложно геополитическо обкръжение. Глобализацията може да помогне да осигурим баланса на страната във външнополитически план - привличайки големи западни инвестиции, ще можем да балансираме влиянието на Русия и западните страни у нас.
Тероризмът и екстремизмът се превръщат в сериозен проблем за региона на Балканите. Глобализацията изисква да се укрепва сътрудничеството в сферата на сигурността. Това е особено актуално след терористичните актове в САЩ, Испания, Великобритания и Русия. Необходимо е да използваме процесите на глобализация, за да укрепим своята безопасност.
България може да се опита, в условията на глобализация, да привлече нови технологии за да издигне на ново качествено ниво икономиката си.
Глобализацията може да се окаже полезна и ако заимстваме духовни ценности от другите народи.
Можем да разчитаме на помощ от световната и европейската общност за решаване на редица остри социални проблеми, като безработицата, бедността, екологията в редица региони.
За мнозина глобализацията означава възможност да изборат – да живеят в България или да отидат в друга страна, да учат там или тук, да предпочетат тези или други средства за масова информация. В съвременния либерален свят това също е от важно значение.
Възниква и закономерният въпрос, как да използваме възможностите на глобализацията и как да предотвратим заплахите, които тя поражда? Според мен е важно следното:
Да се развива отворена конкурентоспособна национална икономика. Постъпващите средства от продажбата на суровини и стоки да се насочат за развитие на високотехнологични производства.
Да се развива собствена национална система на образование по европейски образци на конвертируемост и мобилност, като се повишава качеството на образователния процес. Младото поколение е изправено пред много сериозно предизвикателство– да търси мястото на България в условията на глобализация. И то трябва да бъде конкурентоспособно по знание, мобилност и езикова среда в тези условияя.
Важно значение има развитието на регионалната интеграция. Най-ефективното в тази посока е приобщаването на страните към европейските и евроатлантическите структури (ЕС, НАТО и др.), важно значение има включването ни в общия европейски пазар и европейското икономическо пространство.
Необходими са мерки за запазване на самобитността на българската култура . Важно е да се провежда адекватна на глобализацията политика в тази област с цел да се направи тя достояние на общата световна култура и се превърне в неразделна част от нея.
Да се усъвършенства системата за управление на държавата, за да е адекватна в условията на глобализация. Важно значение има подготовката на специалисти за държавната администрация, на мениджъри, разбиращи общите насоки на световното развитие.
Важно значение има наличието на ясен план или стратегия за развитие на страната в условията на глобализация. Отговорност за което носят учените-аналитици. Според мен, от формите на адаптация за работа в тези условия зависят и обективните политически решения. Затова феноменът на глобализацията трябва задълбочено да се изучава в България. Единствено по този начин ще може да се отчита влиянието на глобализацията, която има както положителни, така и отрицателни за нас страни. Задачата е правилно да се действа в обективните условия.
Литература
• Първанов Г., Глобализацията и устойчивото развитие. Сб . Материали от международна научна конференция, 1-3 юли 2002, Варна, ВСУ „Черноризец Храбър”.
• Бжежински, З. Голямата шахматна дъска, С.1997.
• Бек, У. Световното рисково общество, „Обсиди а н” С, 2002.
• Гозес, Х. Много сме далеч от Европа с политиката по доходите (Държим последно място по покупателна способност и първо – място по-най ниски заплати), в-к. „Монитор”, 15.06.2004.
• Гозес, Х. Чака ни скок на цените в Евросъюза, в-к „Монитор” 28.07.2006.
• Гозес, Х. Усвояването на парите от еврофондовете е слабото ни място, в-к „Монитор 06.08.2004.
• Гозес, Х. Бавните темпове на растеж задълбочават мизерията., в-к. „Монитор”, 18.08.2004.
• Гозес, Х. Корупцията охлади еврооптимизма, в-к „Монитор”, 25.08. 2004 .
• Гозес, Х. Заробваме икономиката си заради непознаване на правилата в ЕС, в-к. „Монитор” 21.09.2004.
• Деверджиев М., Демографска катастрофа за заплашва България, в-к. „Монитор”, 09.09. 2004.
• Деверджиев М., Геополитика на България, Свят-2001 г., С., 2006.
• Марков Ст. Винаги съм бил технократ. В-к Монитор 28.08.2003.
• Недялкова А. Глобализацията – нищо фатално, В. ВСУ „Черноризец Храбър” 2002.
• Недялкова, А, З . Бауман , Д. Филипов, Глобализъм, регионализъм и антиглобализъм, Албатрос, С., 2005.
• Недев, Т . Геополитика. Бъдещето на човечеството. В. 2001.
• Недев Т . Социално- политические процессы в глобализирующ е мся мире: отношение труд-капитал, СПБГУ, 2005.
• Недев, Т., Глобализирующийся мир: бедность, богатство, тероризм, В., 2005.
• Рийд, Л. Седем принципа за целесъобразната обществена политика, в-к.”Монитор”, 19.10.2006
• Русев, В., Представители на 109 държави живеят у нас, в-к. „Монитор” , 10.08.2006.
• Ритър, Б. Европа като бъдеща свръх сила, в-к „Монитор”, 26.06.2006.
• Стиглиц. Дж., Глобализацията и недоволството от нея. С. , 2003.
• Хестън А., Р. Самърс. Изследване на съвремения свят по БВП на глава от населението и лично потребление на глава от населението в края на 80-те години., С. 1999.
• Шопов В., Разпадането на европейския фетиш, в-к. „Монитор 20.04.2006.
• Шопов В., Държавата ни е все така всеядна и неработеща, в-с „Монитор”, 17.10.2006.
• Евростат- данни 2005 и 2006.
• Меморандум на Съюза на учените в България по проблемите на науката и висшето образование, свързани с европейската интеграция от юни 2006, С. 2006.
• Прогнози за развитието на света, САЩ, 2006.
• Светът през 2005 , The Economist , С. 2005.
* Авторът е преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”. Статията се базира на доклада му, изнесен на Национална конференция „Устойчивото развитие и геополитиката на България”, организирана от Българско геополитическо дружество и ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” през октомври 2006 във Велико Търново.
{rt}
Глобализацията и устойчивото социално-икономическо развитие, както и мащабите на проблемите, стоящи пред човечеството, вълнуват всички народи по света, включително и нас, българите. Глобализацията и интернационализацията на икономиката, културата, науката и образованието, революционните изменения в информационните технологии и телекомуникациите, ожесточаващата се конкуренция за достъп до ресурси и екологичното равновесие в света предизвикват сериозни изменения в самата природа на производството на академични знания.
Процесите на глобализация и глокализация (регионализация) намират обективен израз в цялостните процеси на Европа . ЕС се придвижва към своето историческо разширяване, което ще промени сериозно картината на регионалните различия и ще създаде нови предизвикателства пред икономическото и социално сближаване. Паралелно с това европейската интеграция продължава да се задълбочава.
Глобализацията, като обективен процес на развитие на съвременната цивилизация, успоредно с разширяването на обхвата и на действието на транснационалните корпорации в развитите страни, на международната търговия, на интернет, на националните структури и др., носи със себе си и проблемите на несправедливия режим на глобалната търговия, нестабилната глобална финансова система, която води до циклични кризи. Бедните страни периодично се оказват натоварени с непосилни дългове, глобалният режим на интелектуална собственост не позволява достъп на бедните народи до животоспасяващи лекарства, дори когато СПИН-ът пред очите ни покосява милиони хора в развиващите се страни.
Една от аномалиите на глобализацията е, че парите трябва да текат от богатите към бедните страни , а докато на практика потокът е в обратната посока. Богатите страни имат по-големи възможности да поемат валутни рискове и колебанията на лихвите, но този товар засега пада върху бедните държави .
Глобализацията като обективен социален процес носи в себе си и огромен положителен потенциал, но само ако бъде правилно управлявана , подчертава проф. Джозеф Стиглиц от Колумбийския университет на САЩ, вицепрезидент на Световната банка и бивш председател на Съвета на икономическите съветници на президента Клинтън .
Проблемите на устойчивото развитие станаха обект на изследване и обсъждане от държавни режими по инициатива на интелектуалците и политиците, обединени в Римския клуб. Те първи, със своите научнообосновани доклади и предложени модели за развитие на човешката цивилизация в навечерието на третото хилядолетие, забиха камбаната , че човечеството е пред катастрофа, ако продължи все така безжалостно да използва и разхищава природните ресурси и нарушава екологичното равновесие на планетата, замърсявайки околната среда . Ще припомня, че на инициативата и призива на Римския клуб се отзова ООН , която създаде специална комисия, ръководена от тогавашната министър-председателка на Норвегия Гру Харлем Брундланд . Тази комисия подготви доклада “Нашето общо бъдеще” . В него беше формулирана идеята за устойчиво развитие, което осигурява на бъдещите поколения не по-лоши природосъобразни условия, отколкото на съвременните поколения . Мисля, че въпреки многообразните конкретизации, можем де се присъединим към това общо схващане.
По-късно последваха много доклади и модели, които отново бяха предложени от Римския клуб, и в които ударението беше поставено върху екологичните, икономическите и социалните проблеми - последователно в Монреал, Рио де Женейро, Киото, Копенхаген (1995), Женева (Копенхаген 2000 и 2002). Главният проблем, пред който сме изправени днес в областта на политиката за устойчиво развитие, е едновременно ясен, но практически сложен и труден за разрешаване от отделните национални държави . Той е свързан с емисиите на газове, разрушаващи озоновия слой, запазването на горите и водите и биоразнообразието, ограничаването на бедността и социалното неравенство . Всички знаят, че редица страни все още не са ратифицирали много важни международни договори по линия на устойчивото развитие .
България, заяви президентът Георги Първанов на Световната среща в Йоханесбург, “се намира по средата на трудния път на изграждане на хармоничното единство човек – природа –икономика”, което е в основата на устойчивото развитие .
Преди да изложа острите проблеми, които България предстои да решава като нов член на ЕС от 2007, ще припомня някои мисли и оценки, споделени от президента на Първанов на последната научна конференция по проблемите на глобализацията и устойчивото развитие, подкрепени с данни от социологическо проучване, направено от “Витоша рисърч” и финансирано от ПРООН:
- Поставено е началото на законовата и нормативната уредба на устойчивото развитие в съответствие с принципите и на Декларацията от Рио, като у нас е приет цял набор закони и са ратифицирани важни конвенции;
- Изградени са институционалните основи за управление и реализация на процеса на устойчиво развитие, като се създаде Национална комисия за устойчиво развитие;
- Приет е закон за регионално развитие и е сложено начало на нов етап в регионалната политика на страната;
- В България са реализирани няколко стотици национални, регионални и местни проекти по устойчивото развитие;
- Засилва се гражданското участие в процесите на устойчивото развитие, като по-значими са пилотните проекти в Ловеч, В.Търново, в общините Велинград, Свищов, Асеновград.
Наред с това съществуват и редица проблеми:
- Към въпросите се подхожда фрагментарно, а не се прилага комплексен и цялостен подход;
- Незначителни са усилията, положени в сферата на екологичното производство и потребление поради липсата на достатъчно финансови средства за въвеждането на модерни индустриални технологии, които да не изхвърлят вредни суровини, замърсяващи околната среда;
- Не е на ниво координацията и съгласуваността на подходите и политиката в областта на финансите, инвестициите, търговията, технологията и устойчивото развитие;
- Има празноти в националното законодателство, регламентиращи устойчивото развитие, като не е преодоляна разпространената представа, че устойчивото развитие е скъпо мероприятие. Наистина то изисква финансови средства, но именно тези средства водят до икономия на финансови ресурси, в пъти по-големи от вложените;
- Недостатъчно се използва научно-изследователският потенциал на неправителствените организации и бизнеса (частния сектор) при разработване и реализиране на политическите програми и конкретните проекти по устойчивото развитие;
- Забавят се процесите на децентрализация на функциите и правата на централната власт в икономическо отношение;
- Населението на България в преходния период е насочило усилията си за оцеляване и не все още мисли за природосъобразен начин на живот.
В момент, когато България вече е част отОбединена Европа, искам да припомня и една мисъл на бившия председател на ЕК и сегашен министър-председател на Италия Романо Проди : “Преходът към устойчиво развитие не е въпрос на избор, а императив”.
