Както е известно, НАТО беше създадена за предотвратяването на кофликти в разделена Европа по времето на студената война, както и (по думите на генерал Дьо Гол) за да закрепи „военното и политическо подчиняване на Западна Европа на Съединените щати”. Студената война отдавна приключи. САЩ обаче продължават да подкрепят съществуването на НАТО, опитвайки да съхранят влиянието си върху външната политика и отбраната на Европа и накарат ЕС да възприеме имперската американска схема на устройство на света и помогне за запазването на този нежизнеспособен модел. Всичко това трови отношенията между Брюксел и Москва да не говорим, че (отчитайки глобалния характер на американския проект) създава проблеми и в отношенията ни с Пекин. А истината е, че Европа не е заинтересована нито от едното, нито от другото.
Русия
След края на студената война към НАТО се присъединиха 11 нови членки, много от които разчитаха (не без основание), че влизайки в Алианса ще улеснят присъединяването си към ЕС. Така бе осъществена военната и геополитическа окупация на пространството, което Русия беше принудена да изостави поради своята слабост – като се започне от Балканите и се свърши с Прибалтика, включително Южен Кавказ и Централна Азия, като паралелно с нея Москва биваше периодично уверявана в стремежа на Запада да поддържа приятелски отношения с нея. Днес, дори Украйна се смята за част от американската „зона за сигурност”. Тази страна е разделена на две по въпроса за евентуалното си присъединяване към НАТО – факт с огромен дестабилизиращ потенциал, тъй като развитието на ситуацията може да доведе до открит сблъсък между двете, съществуващи съвместно, идентичности на Украйна (източнославянската и централноевропейската).
Сегашният пръстен на военна обсада стяга Русия дори още по-здраво, отколкото в епохата на Съветския съюз. На територията на половината от четиринайсетте бивши съветски републики са разположени военни контингенти на САЩ, или НАТО, а испански бойни самолети патрулират по латвийско-руската граница. Рамките на стратегическите споразумения в сферата на неразпространяването на ядрените технологии и разоръжаването (като Договора за съкращаване и ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия и Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана) бяха нарушени. Новите членки на НАТО не ратифицираха Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (сключен през 1990 в Париж), който изигра ключова роля за разоръжението в Европа през 90-те години на миналия век. Поради това, днес в постсъветските балтийски държави може да се разполага всякакво оръжие, което увеличава възможността Русия, на свой ред, да разположи по границите си тактическо ядрено оръжие, опитвайки се да балансира традиционната липса на равновесие. Ще припомня, че навремето НАТО постъпи по същия начин за да компенсира военното превъзходство на доминирания от Москва Варшавски пакт.
Подобна динамика, характерна за времената на „студената война”, е кохерентна на американската геополитика, за която Русия, както и преди, си остава основния „стратегически съперник”, но тя е изцяло контрапродуктивна за Европа и силно усложнява отношенията между Брюксел и Москва, която е жизненоважен съюзник на ЕС.
Трябва да разберем, че Русия – това не е „правителството на Путин, избиващо бившите си агенти”. Тя не е и „енергийния доставчик на Германия”. За нас е особено важно, че Русия е най-голямата европейска държава, населена със 140 милиона европейци и преживяваща днес много сериозна криза.
Страната все още не е решила нито една от трите си фундаментални задачи, формулирани преди двайсет години, когато стартираха политическите реформи в тогавашния Съветски съюз: разработването на стратегия за развитие, установяване на адекватна политическа система („демократична”) и определяне на собствената си роля и място в света. Две трети от руснаците живеят под прага на бедността, или около него, средната продължителност на живота при мъжете е 59 години, а населениета на страната намалява годишно със 700 хиляди души. Заради огромното количество ядрено, химическо и бактериологично оръжие, подводници и опасни за околната среда заводи, наследени от рухналия СССР, опасността от сериозни технологични катастрофи е не по-малка от онази, по време на студената война. Независими медии почти липсват. Отказвайки се от еднопартийната система, Русия запази централизираната система, която донякъде се конфронтира с плурализма. Страната не познава смяна на властта и победа на опозицията чрез избори. Държавните институции са слаби, изпълнителната власт, на практика, назначава наследниците си, а на изборите населението потвърждава назначението им.
Без съмнение, основната отговорност за ситуацията носи самата Русия. Само че не бива да забравяме, че по-голямата част от своите грешки тя направи под аплодисментите на Запада. Именно Западът одобри и подкрепи бързата приватизация и либерализация, както и държавният преврат, извършен от Борис Елцин през октомври 1993 и довел до налагането на сегашния автократичен модел. Във външнополитическата сфера пък се запази описаната по-горе динамика на „студената война”, маскирана с красиви думи и фрази.
В резултат от това, днес се сблъскваме с една Русия, която е настроена също толкова, колкото и в миналото, срещу Запада, със силни националистически настроения, авторитарна във вътрешната си политика и дълбоко убедена, че в днешния свят уважават само силата, затова демонстрираща собствената си сила, според своите възможности, разбира се. Можехме ли въобще да очакваме нещо друго? Политиката на Северноатлантическия пакт носи своя тежък дял от отговорността за появата на тази „Ваймарска Русия”. Европейската политика, която е заинтересована от мира и „европеизацията на институциите” в Русия, трябва да съдейства за успокояването на Москва, а не да помага за геополитическата и „обсада”. Да съдейства за демилитаризирането, а не за превъоръжаването и. А единственото лекарство за съвременна Русия е отказът от безотговорния тормоз, осъществяван срещу нея през последните 15 години, който само влошава създалата се ситуация. Вместо това следва да се избере изпитаният хипократов принцип „преди всичко, не вреди!”. Някои източноевропейски държави, които доскоро бяха в орбитата на Съветска Русия сигурно няма да се съгласят, което е разбираемо. Но днес е далеч по-очевидно, че след присъединяването им към ЕС, за тях вече не съществува опасността да се окажат в ситуацията, съществувала между двете световни войни, както и че враждебността им към Русия, наред с геополитиката на Вашингтон, противоречат на най-важните общи интереси на Европа. Има още много да се прави по отношение на Русия, но за целта е необходимо наличието на добра воля. Да вярваш, че тази страна може да бъде променена на базата на отношенията от времето на студената война, означава да игнорираш цялата история на ХХ век. И тъкмо това правят днес САЩ, като тяхната визия се предава отчасти и на ЕС и то най-вече чрез механизмите на НАТО.
Китай
В дневния ред на последната среща на лидерите на държавите от Северноатлантическия пакт, състояла се в края на миналата 2006 в Рига, бяха включени конкретни стъпки към трансформирането на НАТО в „глобален полицай”, което съответства на стратегическите замисли на Пентагона, но започва да предизвиква все по-сериозно безпокойство у Китай. Афганистан все повече се превръща в ключова територия за проверка на способността на НАТО да се промени. Там САЩ постепенно прехвърлят на европейците военните задължения в конфликта, стартиран под лозунга за „борба с международния тероризъм”, но целящ, освен всичко друго, установяването на контрол над разположената между Китай и Русия Централна Азия. Единствената реалност и перспектива пред региона представлява истински кошмар: местната съпротива расте и, по данни на представителите на ООН, днес страната произвежда повече наркотици, отколкото когато и да било в миналото. Според някои, ограничаването на военните операции и активизацията на инициативите за демилитаризация (включително чрез изкупуване на наличното оръжие от полевите командири) и за икономическото развитие на страната, биха могли да подобрят ситуацията, както и да намалят жертвите сред мирното население. Засега обаче, доминират изявленията, че разположеният в Афганистан 40-хиляден чуждестранен военен контингент е вече недостатъчен и на срещата в Рига бе взето решение за увеличаването му.
Конкретните стъпки за трансформирането на НАТО се съдържат в политическата директива, представена на срещата на страните-членки на пакта през юли 2004 в Истанбул и обсъждана на срещата в Рига две години по-късно. Става дума за „очертаване императивите на Алианса през следващите десет години”, като конкретният списък на „заплахите” се определя от Пентагона и включва тероризма, разпространяването на оръжия за масово поразяване и „проблемите с доставките на стратегически ресурси”. За реализирането на въпросните императиви НАТО следва да е готова за едновременното осъществяване на (максимум) осем военни операции: две големи, с участието на 60 хиляди войници във всяка, и шест по-малки, в които могат да бъдат ангажирани между 20 и 30 хиляди души, т.е. общият брой на активираните бойци може да достигне 300 хиляди.
Втората промяна е разпростирането на пакта „на Юг и на Изток”. Северноатлантическият алаианс вече е ангажиран във възстановяването на Ирак (обучението на 1500 сътрудници на иракските служби за сигурност), действа в Косово, в Афганистан (20 000 войници), в Кабо Верде (където през юни 2006 бяха проведени военни учения) и в Дарфур (където участва в умиротворителната мисия на Африканския съюз). Специално внимание следва да се отдели на проекта за „обединяване” на пакта с т.нар. „глобални съюзници” в Азия, сред които са Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Възприемайки подобна стратегия Северният Атлантик, на практика, се премества в Източна Азия. И, ако всички стъпки, предприети от НАТО в Източна Европа, съдействат за задълбочаването на „руската криза”, то проектът за „обединяването” със сигурност ще провокира сериозни проблеми в отношенията с Китай. Което за пореден път ще обслужи мечтаещите за световна хегемония „ястреби” във Вашингтон. Впрочем, Пекин вече проявява сериозно безспокойство от плановете за трансформирането на НАТО и бъдещите му ангажименти в Азия.
„Внимателният анализ на директивите показва, че става дума за реализирането на традиционната американска стратегия, целяща укрепването на военното лидерство на САЩ – се твърди в статията „Големите планове на НАТО”, публикувана през миналата 2006 в китайския официоз „Женмин жибао”, според който - разпростирайки пипалата си все по далеч, НАТО демонстрира растящи глобални амбиции, което не може да не ни тревожи”. Впрочем, напоследък китайските медии отделят все по-голямо внимание на „новите тенденции в глобализирането на НАТО”, които доскоро се смятаха за периферна тема.
Феноменът Чебаркул
В така очертания контекст на разширяване и „глобализиране” на Северноатлантическия пакт няма нищо по-логично от съвпадането на опасенията на Китай и Русия и укрепването, в резултат от това, на тенденцията към превръщане на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в гарант за сигурността в Азия. За това, в частност, говори стремежът на ШОС да се разшири, включването (засега като наблюдатели) в тази организация на страни като Иран и Индия, както и т.нар. „феномен Чебаркул”.
Чебаркул е град в Челябинска област, край който се намира голям руски военен полигон (в рамките на Волжко-Уралския военен окръг). В началото на ноември 2006, т.е. само няколко дни преди срещата на НАТО в Рига, Москва и Пекин обявиха решението си за провеждането на първите съвместни учения на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) – военен квази-блок, в който участват Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, и на ШОС (което означава и на Китай). Ученията, носещи кодово название „Мирна мисия Рубеж 2007” ще се проведат през май 2007 на полигона край Чебаркул – т.е. в регион, граничещ с Централна Азия и Каспийско море – две зони, обявени за „стратегически” от геополитиците на Пентагона. Очаква се, че в тях ще участват президентите на всички страни-участнички (от ОДКС и ШОС), както и наблюдатели от Иран, Пакистан и Индия. Според руските медии, Китай, който и през 2005 участва заедно с Русия в съвместни военни учения в Жълто море, ще представи в Чебаркул най-модерните си танкове и изтребители.
Перспективата пред Обединена Европа
Какво означава всичко това? Означава, че е налице перспектива за „цивилизационен сблъсък” между „разширяващият се Северен Атлантик” и Евразия! Само че Европа, както от „цивилизационна”, така и от чисто географска гледна точка принадлежи и към двата блока. Можем ли да се представим по-голяма нелепост?
Тъкмо поради това мисля, че си струва ние, европейците да разпуснем НАТО. Европейският съюз се нуждае от военна структура, напълно независима от Съединените щати и ориентирана към решаването на задачи, съвършено различни от онези, които Пентагонът определя като основни проблеми за сигурността в съвременната епоха. Европа не е млада империя, преживяваща своя упадък, а велика прото-държава, съставена от древни нации, които, подобно на Китай, притежават собствен имперски опит, извлекли са необходимите изводи от него и тъкмо поради това предпочитат „меката сила”, основаща се на дипломацията, убеждаването и консенсуса. Гражданите на Испания, Португалия, Великобритания, Франция, Холандия и Германия някога са имали свои империи. Повечето от тях не желаят възраждането на тази минала същност под формата на нова европейска коалиция, а се надяват да бъде наложен нов начин на действие, адекватен на реалните проблеми на ХХІ век.
Концепцията за „алианс на цивилизациите” не само е достатъчно сериозна, но е и крайно актуална. Тя е алтернатива на концептуалния модел за „цивилизационния сблъсък”. Американската перспектива за „милитаризирания Запад срещу всички останали” ще ни скара с останалия свят и въобще не съответства на съвременния зрял и реалистичен европейски проект. Отчитайки влиянието, което САЩ продължават да упражняват върху НАТО, тази организация става все по-неприемлива за реализацията на онези задачи, които си поставя освободилата се от външна опека и разполагаща с достатъщно пълномощия Европа, чиято поява (както още преди десет години твърдяха редица американски геостратези, като например Збигнев Бжежински в книгата си „Голямата шахматна дъска”) САЩ не биха искали да допуснат в никакъв случай.
Безусловно, светът се нуждае от това, някой да поеме (но само донякъде) функциите на „глобален полицай”. Проблемът обаче е, че тези функции следва да зависят от правовата държава и да са подчинени на международните закони, представлявани от ООН. Когато полицаят се постави над законите, той се превръща просто в хулиган. Един хулиган може да предизвика смъртта на 670-800 хиляди деца, на възраст под пет години, които умряха между 1991 и 2003 в Ирак заради наложените на тази страна санкции (вж. „Детската смъртност в след 1990”, EPW , октомври 2006), както и да провокира смъртта на други 600 хиляди по време на т.нар. „окупация”, но той не е в състояние да убеди противника си, че е прав.
Ние, европейците, не можем да си позволим да продължим да участваме в реализацията на толкова безотговорна, войнстваща и дестабилизираща геополитика и глобално поведение, каквито днес демонстрират Съединените щати. Защото това би означавало, че не сме усвоили основния урок от избухналите именно на нашия континент две световни войни. Критиката от страна на онези, които виждат в подобни изявления само поредната проява на „първосигнален антиамериканизъм”, ми напомня за ситуацията, когато през 70-те и 80-те години на миналия век Москва ни обвиняваше в „антисъветизъм” заради подкрепата, която оказвахме на дисидентите от Източна Европа. Само че без този „антисъветизъм” днес нямаше да го има и гражданското общество в страните от тази част на континента. В случая обаче не става дума за „антиамериканизъм”, а за това да бъде защитено мястото на суверенния, единен и достоен Европейски съюз в международната система. Очевидно е, че Пентагонът не е заинтересован от такава Европа и НАТО се използва като инструмент за ограничаване на нейната роля. Що се отнася до европейските поклонници на вашингтонските неоконсерватори, които вероятно биха ме анатемосали като „враг на Америка”, ще им припомня китайската поговорка: „когато умният сочи към Луната, глупакът се е вторачил в пръста му”.
* Авторът е сред най-известните испански анализатори на проблемите на Евразия, кореспондент на барселонския ежедневник „Ла Вангуардия” в Москва и Пекин, автор на книгата „Големия преход: Русия през 1985-2002”
{rt}
Както е известно, НАТО беше създадена за предотвратяването на кофликти в разделена Европа по времето на студената война, както и (по думите на генерал Дьо Гол) за да закрепи „военното и политическо подчиняване на Западна Европа на Съединените щати”. Студената война отдавна приключи. САЩ обаче продължават да подкрепят съществуването на НАТО, опитвайки да съхранят влиянието си върху външната политика и отбраната на Европа и накарат ЕС да възприеме имперската американска схема на устройство на света и помогне за запазването на този нежизнеспособен модел. Всичко това трови отношенията между Брюксел и Москва да не говорим, че (отчитайки глобалния характер на американския проект) създава проблеми и в отношенията ни с Пекин. А истината е, че Европа не е заинтересована нито от едното, нито от другото.
Русия
След края на студената война към НАТО се присъединиха 11 нови членки, много от които разчитаха (не без основание), че влизайки в Алианса ще улеснят присъединяването си към ЕС. Така бе осъществена военната и геополитическа окупация на пространството, което Русия беше принудена да изостави поради своята слабост – като се започне от Балканите и се свърши с Прибалтика, включително Южен Кавказ и Централна Азия, като паралелно с нея Москва биваше периодично уверявана в стремежа на Запада да поддържа приятелски отношения с нея. Днес, дори Украйна се смята за част от американската „зона за сигурност”. Тази страна е разделена на две по въпроса за евентуалното си присъединяване към НАТО – факт с огромен дестабилизиращ потенциал, тъй като развитието на ситуацията може да доведе до открит сблъсък между двете, съществуващи съвместно, идентичности на Украйна (източнославянската и централноевропейската).
Сегашният пръстен на военна обсада стяга Русия дори още по-здраво, отколкото в епохата на Съветския съюз. На територията на половината от четиринайсетте бивши съветски републики са разположени военни контингенти на САЩ, или НАТО, а испански бойни самолети патрулират по латвийско-руската граница. Рамките на стратегическите споразумения в сферата на неразпространяването на ядрените технологии и разоръжаването (като Договора за съкращаване и ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия и Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана) бяха нарушени. Новите членки на НАТО не ратифицираха Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (сключен през 1990 в Париж), който изигра ключова роля за разоръжението в Европа през 90-те години на миналия век. Поради това, днес в постсъветските балтийски държави може да се разполага всякакво оръжие, което увеличава възможността Русия, на свой ред, да разположи по границите си тактическо ядрено оръжие, опитвайки се да балансира традиционната липса на равновесие. Ще припомня, че навремето НАТО постъпи по същия начин за да компенсира военното превъзходство на доминирания от Москва Варшавски пакт.
Подобна динамика, характерна за времената на „студената война”, е кохерентна на американската геополитика, за която Русия, както и преди, си остава основния „стратегически съперник”, но тя е изцяло контрапродуктивна за Европа и силно усложнява отношенията между Брюксел и Москва, която е жизненоважен съюзник на ЕС.
Трябва да разберем, че Русия – това не е „правителството на Путин, избиващо бившите си агенти”. Тя не е и „енергийния доставчик на Германия”. За нас е особено важно, че Русия е най-голямата европейска държава, населена със 140 милиона европейци и преживяваща днес много сериозна криза.
Страната все още не е решила нито една от трите си фундаментални задачи, формулирани преди двайсет години, когато стартираха политическите реформи в тогавашния Съветски съюз: разработването на стратегия за развитие, установяване на адекватна политическа система („демократична”) и определяне на собствената си роля и място в света. Две трети от руснаците живеят под прага на бедността, или около него, средната продължителност на живота при мъжете е 59 години, а населениета на страната намалява годишно със 700 хиляди души. Заради огромното количество ядрено, химическо и бактериологично оръжие, подводници и опасни за околната среда заводи, наследени от рухналия СССР, опасността от сериозни технологични катастрофи е не по-малка от онази, по време на студената война. Независими медии почти липсват. Отказвайки се от еднопартийната система, Русия запази централизираната система, която донякъде се конфронтира с плурализма. Страната не познава смяна на властта и победа на опозицията чрез избори. Държавните институции са слаби, изпълнителната власт, на практика, назначава наследниците си, а на изборите населението потвърждава назначението им.
Без съмнение, основната отговорност за ситуацията носи самата Русия. Само че не бива да забравяме, че по-голямата част от своите грешки тя направи под аплодисментите на Запада. Именно Западът одобри и подкрепи бързата приватизация и либерализация, както и държавният преврат, извършен от Борис Елцин през октомври 1993 и довел до налагането на сегашния автократичен модел. Във външнополитическата сфера пък се запази описаната по-горе динамика на „студената война”, маскирана с красиви думи и фрази.
В резултат от това, днес се сблъскваме с една Русия, която е настроена също толкова, колкото и в миналото, срещу Запада, със силни националистически настроения, авторитарна във вътрешната си политика и дълбоко убедена, че в днешния свят уважават само силата, затова демонстрираща собствената си сила, според своите възможности, разбира се. Можехме ли въобще да очакваме нещо друго? Политиката на Северноатлантическия пакт носи своя тежък дял от отговорността за появата на тази „Ваймарска Русия”. Европейската политика, която е заинтересована от мира и „европеизацията на институциите” в Русия, трябва да съдейства за успокояването на Москва, а не да помага за геополитическата и „обсада”. Да съдейства за демилитаризирането, а не за превъоръжаването и. А единственото лекарство за съвременна Русия е отказът от безотговорния тормоз, осъществяван срещу нея през последните 15 години, който само влошава създалата се ситуация. Вместо това следва да се избере изпитаният хипократов принцип „преди всичко, не вреди!”. Някои източноевропейски държави, които доскоро бяха в орбитата на Съветска Русия сигурно няма да се съгласят, което е разбираемо. Но днес е далеч по-очевидно, че след присъединяването им към ЕС, за тях вече не съществува опасността да се окажат в ситуацията, съществувала между двете световни войни, както и че враждебността им към Русия, наред с геополитиката на Вашингтон, противоречат на най-важните общи интереси на Европа. Има още много да се прави по отношение на Русия, но за целта е необходимо наличието на добра воля. Да вярваш, че тази страна може да бъде променена на базата на отношенията от времето на студената война, означава да игнорираш цялата история на ХХ век. И тъкмо това правят днес САЩ, като тяхната визия се предава отчасти и на ЕС и то най-вече чрез механизмите на НАТО.
Китай
В дневния ред на последната среща на лидерите на държавите от Северноатлантическия пакт, състояла се в края на миналата 2006 в Рига, бяха включени конкретни стъпки към трансформирането на НАТО в „глобален полицай”, което съответства на стратегическите замисли на Пентагона, но започва да предизвиква все по-сериозно безпокойство у Китай. Афганистан все повече се превръща в ключова територия за проверка на способността на НАТО да се промени. Там САЩ постепенно прехвърлят на европейците военните задължения в конфликта, стартиран под лозунга за „борба с международния тероризъм”, но целящ, освен всичко друго, установяването на контрол над разположената между Китай и Русия Централна Азия. Единствената реалност и перспектива пред региона представлява истински кошмар: местната съпротива расте и, по данни на представителите на ООН, днес страната произвежда повече наркотици, отколкото когато и да било в миналото. Според някои, ограничаването на военните операции и активизацията на инициативите за демилитаризация (включително чрез изкупуване на наличното оръжие от полевите командири) и за икономическото развитие на страната, биха могли да подобрят ситуацията, както и да намалят жертвите сред мирното население. Засега обаче, доминират изявленията, че разположеният в Афганистан 40-хиляден чуждестранен военен контингент е вече недостатъчен и на срещата в Рига бе взето решение за увеличаването му.
