В началото на септември 2006, на среща в Атина, президентите на Русия и на България и министър-председателят на Гърция за пореден път се разбраха, че в най-скоро време трябва да окончателно да уточнят параметрите на планирания нефтопровод от Бургас до гръцкото егейско пристанище Александруполис. На 27 януари 2007 българските, руските и гръцките експерти съгласуваха текста на Междудържавното споразумение за реализация и експлоатация на нефтопровода, който бе парафиран и от ръководителите на Тристранния работен комитет на 7 февруари в Бургас. Цяло десетилетие руснаци, българи и гърци се надлъгваха за акционерното участие в тръбата и нейното финансиране и едва сега започва да се очертава краят на сагата. В същото време турците могат да се окажат по-експедитивни и да построят техен петролопровод между Черно и Средиземно море, който до голяма степен ще отнеме част от суровината, предвидена за трасето Бургас-Александруполис.
Нуждата от сухопътен маршрут, по който руския и каспийски нефт да излезе от акваторията на Черно море, е назряла отдавна. Сега петролът минава през тесните проливи Босфора и Дарданелите. През тях обаче могат да се промъкнат танкери с максимална товаровместимост от 120 хиляди тона, докато супертанкерите, пресичащи световните океани, пренасят по 500 хиляди и дори повече тона нефт.
Освен това, преминаването на нефтовозите през Босфора крие постоянна заплаха от екологична катастрофа. На практика, танкерите пресичат през средата 15-милионния турски мегаполис Истанбул. Това, от една страна, е опасно за Турция, но от друга й дава стратегически коз за оказване на натиск върху Русия. От доста време турските власти затягат ограниченията за преминаване на танкери през Босфора и сега ги пускат само през светлата част от денонощието. В подобна ситуация, трудно може да се разбере, къде свършват екологичните и къде започват чисто икономическите и политически аргументи срещу преминаването на големи количества руски нефт през тесния проток.
Турция като регионален петролен „диспечер”
Наивно е обаче да се мисли, че като ограничава танкерите през Босфора, Анкара сама ще тласне руския нефт към обходен маршрут, който да заобиколи Турция. През миналата година стана ясно, че всъщност турците иска да си запазят ролята си на диспечери за нефта от черноморската акватория, но същевременно да го насочат през своята територия и по суша. Анкара направи първия си голям удар с петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който заработи през 2006 и даде излаз на каспийския петрол (азербайджански и казахстански) към Средиземно море.
Сега следва втора голяма стъпка по пътя на превръщането на Турция в регионален петролен център. Тя е свързана с проектирането и строителството на нефтопровода от черноморското пристанище Самсун до Джейхан. Предвижда се съоръжението да има дължина от 554 км и по него да се транспортират 50 милиона тона нефт годишно с възможност за нарастване до 70 милиона. Строежът трябва да започне през 2007 и да завърши през 2009. Стойността му ще бъде между 1,5 и 2 милиарда долара.
Кое дава основание да смятаме, че реализацията на проекта Самсун-Джейхан може да изпревари тръбата Бургас-Александруполис? На първо място, турците вече са създали компанията, която ще строи техния петролопровод. Тя се нарича Trans Anadolu Pipeline Company ( Tappco ) и е съвместно дружество на турската фирма “Чалък” с италианския енергиен гигант “Е NI ”. Предварително споразумение за евентуално включване в проекта е подписано и с Shell . Голямата новина от края на миналата година е, че към “Чалък” и “Е NI ” се присъедини и най-голяма индийска нефтена компания Indian oil Corporation Ltd . ( IOCL ) . Това означава, че нефтът, транспортиран до Джейхан, почти сигурно ще намери пазар в Индия – една от най-големите бързо развиващи се икономики в света.
Освен това между Джейхан и провинция Кириккале, във вътрешността на Турция, вече има петролопровод и сега остава само да се положи тръба от Кириккале до Самсун. Наистина, теренът, по който ще мине съоръжението, е планински и неравен. Трябва да се вземе предвид обаче, че Турция вече има опит от строителството на тръбата Баку-Джейхан, която също пресича сериозни планински масиви. Амбицията на Турция е да превърне Джейхан в най-големия нефтен терминал в района на Европа и Средиземноморието, който да измести дори сегашния лидер Ротердам. Тези планове изглеждат напълно реални. Пристанището на Джейхан позволява зареждането на танкери с вместимост до 340 хиляди тона.
Освен това, в края на миналата година Турция и Израел подписаха споразумение за изграждането на магистрален тръбопровод от Джейхан до израелския бряг (най-вероятно до пристанището Хайфа), по който едновременно ще се транспортират нефт, природен газ, електричество и вода. Проучвателните работи за съоръжението трябва да приключат до средата на тази година. По обясними причини еврейската държава не желае нейните петролни доставки да зависят от арабите и затова търси алтернативи. Освен това Израел разполага с тръбопроводи, свързващи неговите средиземноморски пристанища Хайфа и Ашкелон с Ейлат на Червено море. Това означава, че нефтът, идващ от района на Черно море, може да пресече Турция, след това през Средиземно море да попадне в Израел, и от Ейлат да се насочи към големите азиатски потребители като Индия, Китай и Япония. Така превръщането на Джейхан в световен преразпределителен център за петролните доставки, ще допринесе и за заздравяването на стратегическия съюз между Турция и Израел, който бе поразклатен поради изострянето на Близкоизточния конфликт през последните две-три години.
Любопитно е, че петролът, разпределян през Джейхан, може да тече и в обратна посока – от Персийския залив, през Турция, до черноморските пристанища на Украйна, Румъния или България. Това означава тръбата Самсун-Джейхан да бъде използвана в реверсно направление. Най-голям радетел за реализацията на подобен сценарий е Украйна, която смята че така ще намали зависимостта си от руския нефт и дори сама ще се превърне в транзитираща държава. За целта съществуващият нефтопровод Одеса-Броди трябва да бъде продължен до Полша, а оттам – и до други европейски държави.
И така, според турските планове, Джейхан ще се превърне в събирателна точка за каспийски, руски и иракски (от района на Киркук) нефт. Същевременно, при проблеми с добива в Русия или в Каспийско море, по тръбата Джейхан-Самсун може да потече суровина от района на Персийския залив, която да бъде доставена на потребителите в черноморските държави. Турският министър на енергетиката наскоро лансира идеята в Джейхан да бъде създадена нефтена борса, като на нейна основа се появи нов нефтен индекс, носещ името на пристанището. Освен това в Джейхан ще се строят големи петролни резервоари и нефтопреработвателен завод с дневна мощност 15 милиона тона нефт. В рафинерията ще бъдат вложени 4,9 милиарда долара.
Турските власти отреждат на Джейхан и ролята на разпределителен център за природен газ. Предвижда се в пристанището да постъпва руско “синьо” гориво, идващо по черноморския тръбопровод “Син поток”, както и газ от азербайджанското находище Шах дениз. Плановете са в Джейхан да се изгради инсталация за втечняване на природния газ и по този начин той да бъде изнасян за по-далечни страни.
Бъдещето на Бургас-Александруполис
На фона на цялата тази трескава активност около турския петролен център Джейхан, проектът Бургас-Александруполис едва сега започва да набира скорост. По принцип, България и Гърция почти се бяха задоволили с общо участие от 49%, след като Русия по никакъв начин не се съгласява нейната квота да падне под 51%. В края на миналата година обаче руският заместник-министър на горивата и енергетиката Андрей Дементиев заяви, че Москва ще разпредели своя дял от 51% между Транснефт, Газпром нефт и Роснефт, но останалите 49% трябва да бъдат предложени на компании, развиващи дейност в района на Черно море. Дементиев посочи конкретно КазМунайГаз от Казахстан и консорциумът КТК (Каспийски тръбопроводен консорциум - Caspian Pipeline Consortium ), който притежава тръбата Тенгиз-Новоросийск. Проблемът е, дали България и Гърция ще се съгласят с подобно развитие на проекта.
Русия иска да привлече в проекта Бургас-Александруполис американския концерн Шеврон, който пък от своя страна държи 15% от КТК. Американците обаче настояват за увеличаване на пропусквателната способност на тръбата Тенгиз-Новоросийск, което Русия не желае, защото смята, че транзитната такса е твърде ниска. Засега преговорите по този въпрос са в задънена улица. Частните акционери в КТК са склонни транзитната такса да се повиши минимално от $27,38 до $29,88 като настояват и за преструктуриране на данъчните задължения на консорциума и за удължаване на срока за тяхното изплащане до 2014. Москва обаче иска транзитната такса да достигне 38 долара и не бърза да дава разрешение за разширяване на капацитета на тръбопровода. А то е крайно необходимо, защото добивът на Шеврон от каспийското находище в Тенгиз скоро ще се удвои и ще достигне 26 милиона тона годишно. Има вероятност американската компания да насочи своя петрол по море към Баку и от там да го вкара в тръбата до Джейхан. Което пък поставя въпроса, дали ще има достатъчно каспийски петрол за захранването на нефтопровода Бургас-Александруполис.
Разбира се, при положение, че в проекта Бургас-Александруполис участва компания като “Роснефт”, тя вероятно ще бъде в състояние да задели част от своя добив за запълването на тръбата, защото Кремъл ще окаже политически натиск в тази насока. В същото време, според Валерий Нестерев от компанията “Тройка Диалог”, без включването на западни компании планираният капацитет на тръбата вероятно ще бъде намален от 50 на 35 милиона тона годишно.
В крайна сметка, при благоприятно стечение на обстоятелствата, петролът от Русия и от Каспийско море би могъл да стигне и за двете конкурентни тръби – от Бургас до Александруполис и от Самсун до Джейхан. Както е известно, има и трети проект – за нефтопровод от Бургас до албанското пристанище Вльора. Споразумението за изграждането му бе подписано на 31 януари 2007 в Скопие от Македония, България и Албания. Той има силната политическа подкрепа на САЩ, но икономическите аргументи в негова полза засега нямат достатъчна тежест.
При това положение Турция се превръща в ключов енергиен разпределител в подстъпите на Европа. В края на ноември 2006 стана известно, че “Газпром” е отправил предложение към Анкара да стане стратегическа транзитна страна за доставка на руския природен газ до Югоизточна Европа и Близкия Изток (най-вече Ливан и Израел). За целта ще бъде увеличен капацитетът на газопровода “Син поток”, минаващ по дъното на Черно море. Най-късно до една година ще заработи и тръбата, по която природният газ ще минава от Турция в Гърция. В перспектива, това трасе ще стигне до Италия.
Утвърждаването на Турция като транзитен център за руските, азербайджански и казахстански енергоресурси до голяма степен са дължи на географското положение на страната. Турция е единствената държава, която е едновременно черноморска и средиземноморска. Тя граничи както с изключително богатите на петрол Ирак и Иран, така и с кавказкия регион, където е разположен Азербайджан. Освен това турската икономика е сравнително голяма, което я прави крупен потребител на енергийни ресурси. Още преди да стане транзитна страна, Турция е развила своята мрежа от тръбопроводи, за да задоволява нуждите на собствената си бързо растяща икономика.
От съществено значение за направлението на новите тръбопроводи са и някои съвременни геополитически реалности, които не са пряко свързани с турската държава, но я облагодетелстват. По отношение на каспийския петрол, най-важна роля играят два фактора. Първо, пътят на азербайджанския и казахстанския нефт на юг към Индийския океан е затворен, защото през последните две-три десетилетия американците наложиха ембарго на всички политически и икономически контакти с Иран. Второ, с нарастването на добивите от петрол (и, съответно, на печалбите от продажбата му), и Азербайджан и Казахстан решиха да търсят нови и заобикалящи Русия маршрути за износа на тяхното “черно” злато за Европа и САЩ. Така единствената неруска алтернатива за износа на каспийския петрол остана Турция. Строежът на тръбата Баку-Джейхан бе замислен и започнат под американска егида по времето, когато Вашингтон и Анкара бяха много близки съюзници.
Анкара като стратегически съюзник на Москва в енергийната сфера
След края на Студената война Турция се стреми да поддържа добри отношения с Русия. Икономическите връзки между двете държави са много интензивни. Москва първо откри потенциала на турския пазар на природен газ и това доведе до построяването на тръбопровода “Син поток”. След Оранжевата революция в Киев, Русия пое курс към ликвидиране на последните икономически останки от Съветския съюз, поради което й се наложи да води газова война с Украйна и газово-петролна с Беларус. Недоволни от рязкото повишаване на цените на руските енергоресурси, бившите сателити на Москва се опитаха да я изнудват с единственото възможно средство, с което разполагаха – транзитните газопроводи и нефтопроводи. Проблемите с Киев и с Минск доведоха до окончателно кристализиране на новата стратегия на Русия за маршрутите за износ на енергийни суровини. По отношение на газопроводите, Москва цели да заобиколи проблемните Украйна, Беларус и Полша и да си осигури доставки за европейските клиенти по две основни алтернативни трасета – северно и южно. Северното минава по дъното на Балтийско море, а южното ще има за опорна точка територията на Турция.
Превръщането на Турция в пресечна точка на няколко петролни и газови трасета несъмнено има своите геополитически предимства. Най-важното от тях е, че енергийната сигурност на страната е гарантирана за дълго време напред. Същевременно трябва да отчетем, че транспортирането на нефт и газ е бизнес, типичен за индустриалните, а не за постиндустриалните държави. Тръбопроводите водят със себе си редица рискове, свързани с екологията и сигурността. Трябва да се има предвид, че повечето от тях преминават през територията на Източна Турция, където действат кюрдските бунтовници. А атаката срещу тръба, дълга стотици километри, е една от възможно най-лесните диверсионни акции.
Тоест, при всичките и предимства, Турция не може да се разглежда като единствената алтернатива за износителите на петрол и природен газ от региона. В този смисъл, България (включително и преминаващият през нейна територия тръбопровод Бургас-Александруполис) също има своите сериозни шансове. Които не би трябвало да се пропиляват с лека ръка. Дано парафирането на Междудържавното споразумение за нефтопровода от Тристранния работен комитет се окаже знак, че вече сме го осъзнали.
{rt}
В началото на септември 2006, на среща в Атина, президентите на Русия и на България и министър-председателят на Гърция за пореден път се разбраха, че в най-скоро време трябва да окончателно да уточнят параметрите на планирания нефтопровод от Бургас до гръцкото егейско пристанище Александруполис. На 27 януари 2007 българските, руските и гръцките експерти съгласуваха текста на Междудържавното споразумение за реализация и експлоатация на нефтопровода, който бе парафиран и от ръководителите на Тристранния работен комитет на 7 февруари в Бургас. Цяло десетилетие руснаци, българи и гърци се надлъгваха за акционерното участие в тръбата и нейното финансиране и едва сега започва да се очертава краят на сагата. В същото време турците могат да се окажат по-експедитивни и да построят техен петролопровод между Черно и Средиземно море, който до голяма степен ще отнеме част от суровината, предвидена за трасето Бургас-Александруполис.
Нуждата от сухопътен маршрут, по който руския и каспийски нефт да излезе от акваторията на Черно море, е назряла отдавна. Сега петролът минава през тесните проливи Босфора и Дарданелите. През тях обаче могат да се промъкнат танкери с максимална товаровместимост от 120 хиляди тона, докато супертанкерите, пресичащи световните океани, пренасят по 500 хиляди и дори повече тона нефт.
Освен това, преминаването на нефтовозите през Босфора крие постоянна заплаха от екологична катастрофа. На практика, танкерите пресичат през средата 15-милионния турски мегаполис Истанбул. Това, от една страна, е опасно за Турция, но от друга й дава стратегически коз за оказване на натиск върху Русия. От доста време турските власти затягат ограниченията за преминаване на танкери през Босфора и сега ги пускат само през светлата част от денонощието. В подобна ситуация, трудно може да се разбере, къде свършват екологичните и къде започват чисто икономическите и политически аргументи срещу преминаването на големи количества руски нефт през тесния проток.
Турция като регионален петролен „диспечер”
Наивно е обаче да се мисли, че като ограничава танкерите през Босфора, Анкара сама ще тласне руския нефт към обходен маршрут, който да заобиколи Турция. През миналата година стана ясно, че всъщност турците иска да си запазят ролята си на диспечери за нефта от черноморската акватория, но същевременно да го насочат през своята територия и по суша. Анкара направи първия си голям удар с петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който заработи през 2006 и даде излаз на каспийския петрол (азербайджански и казахстански) към Средиземно море.
Сега следва втора голяма стъпка по пътя на превръщането на Турция в регионален петролен център. Тя е свързана с проектирането и строителството на нефтопровода от черноморското пристанище Самсун до Джейхан. Предвижда се съоръжението да има дължина от 554 км и по него да се транспортират 50 милиона тона нефт годишно с възможност за нарастване до 70 милиона. Строежът трябва да започне през 2007 и да завърши през 2009. Стойността му ще бъде между 1,5 и 2 милиарда долара.
Кое дава основание да смятаме, че реализацията на проекта Самсун-Джейхан може да изпревари тръбата Бургас-Александруполис? На първо място, турците вече са създали компанията, която ще строи техния петролопровод. Тя се нарича Trans Anadolu Pipeline Company ( Tappco ) и е съвместно дружество на турската фирма “Чалък” с италианския енергиен гигант “Е NI ”. Предварително споразумение за евентуално включване в проекта е подписано и с Shell . Голямата новина от края на миналата година е, че към “Чалък” и “Е NI ” се присъедини и най-голяма индийска нефтена компания Indian oil Corporation Ltd . ( IOCL ) . Това означава, че нефтът, транспортиран до Джейхан, почти сигурно ще намери пазар в Индия – една от най-големите бързо развиващи се икономики в света.
Освен това между Джейхан и провинция Кириккале, във вътрешността на Турция, вече има петролопровод и сега остава само да се положи тръба от Кириккале до Самсун. Наистина, теренът, по който ще мине съоръжението, е планински и неравен. Трябва да се вземе предвид обаче, че Турция вече има опит от строителството на тръбата Баку-Джейхан, която също пресича сериозни планински масиви. Амбицията на Турция е да превърне Джейхан в най-големия нефтен терминал в района на Европа и Средиземноморието, който да измести дори сегашния лидер Ротердам. Тези планове изглеждат напълно реални. Пристанището на Джейхан позволява зареждането на танкери с вместимост до 340 хиляди тона.
Освен това, в края на миналата година Турция и Израел подписаха споразумение за изграждането на магистрален тръбопровод от Джейхан до израелския бряг (най-вероятно до пристанището Хайфа), по който едновременно ще се транспортират нефт, природен газ, електричество и вода. Проучвателните работи за съоръжението трябва да приключат до средата на тази година. По обясними причини еврейската държава не желае нейните петролни доставки да зависят от арабите и затова търси алтернативи. Освен това Израел разполага с тръбопроводи, свързващи неговите средиземноморски пристанища Хайфа и Ашкелон с Ейлат на Червено море. Това означава, че нефтът, идващ от района на Черно море, може да пресече Турция, след това през Средиземно море да попадне в Израел, и от Ейлат да се насочи към големите азиатски потребители като Индия, Китай и Япония. Така превръщането на Джейхан в световен преразпределителен център за петролните доставки, ще допринесе и за заздравяването на стратегическия съюз между Турция и Израел, който бе поразклатен поради изострянето на Близкоизточния конфликт през последните две-три години.
Любопитно е, че петролът, разпределян през Джейхан, може да тече и в обратна посока – от Персийския залив, през Турция, до черноморските пристанища на Украйна, Румъния или България. Това означава тръбата Самсун-Джейхан да бъде използвана в реверсно направление. Най-голям радетел за реализацията на подобен сценарий е Украйна, която смята че така ще намали зависимостта си от руския нефт и дори сама ще се превърне в транзитираща държава. За целта съществуващият нефтопровод Одеса-Броди трябва да бъде продължен до Полша, а оттам – и до други европейски държави.
И така, според турските планове, Джейхан ще се превърне в събирателна точка за каспийски, руски и иракски (от района на Киркук) нефт. Същевременно, при проблеми с добива в Русия или в Каспийско море, по тръбата Джейхан-Самсун може да потече суровина от района на Персийския залив, която да бъде доставена на потребителите в черноморските държави. Турският министър на енергетиката наскоро лансира идеята в Джейхан да бъде създадена нефтена борса, като на нейна основа се появи нов нефтен индекс, носещ името на пристанището. Освен това в Джейхан ще се строят големи петролни резервоари и нефтопреработвателен завод с дневна мощност 15 милиона тона нефт. В рафинерията ще бъдат вложени 4,9 милиарда долара.
Турските власти отреждат на Джейхан и ролята на разпределителен център за природен газ. Предвижда се в пристанището да постъпва руско “синьо” гориво, идващо по черноморския тръбопровод “Син поток”, както и газ от азербайджанското находище Шах дениз. Плановете са в Джейхан да се изгради инсталация за втечняване на природния газ и по този начин той да бъде изнасян за по-далечни страни.
