В края на юни, в Истанбул, приключи поредната среща на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), в което участваха 12 държавни и правителствени ръководители, външните министри на държавите-участнички, представители на 13-те страни-наблюдателки, както и редица високопоставени служители на ООН, ОССЕ, ЕС, Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО). Според експертите, това беше най-представителния форум на ОЧИС за цялата му 15-годишна история.

Както е известно, Договорът за създаването на организацията беше подписан на 25 юни 1992 в Истанбул, а уставът и влезе в сила през май 1999. Инициативата за създаването и беше лансирана в края на 80-те години на миналия век от тогавашния турски президент Тургут Йозал и по-късно подкрепена и от президента на Русия Борис Елцин. Следващият президент на Турция Сюлейман Демирел, който активно продължи да развива идеята на своя предшественик, по време на срещата си с Елцин през 1992, при подписването на Договора за създаване на ОЧИС, констатира, че е жизнено необходимо Москва и Анкара да координират усилията си в Черноморския регион. Към сходна позиция, впрочем, се придържаха и руснаците. Именно поради това, още от създаването на организацията, ролята на нейни „локомотиви” се изпълнява от Русия и Турция. По време на официалното посещение на сегашния руски президент Путин в Анкара, през декември 2004, страните констатираха, че „взаимното разбирателство и взаимодействието на Русия и Турция в рамките на ОЧИС са основната предпоставка за активната и успешна дейност на тази организация”, което бе оценено от експертите като наличие на „знакова приемственост” в черноморското политика на двете евроазиатски държави.

Днес, членки на ОЧИС са: Азербайджан, Албания, Армения, България, Гърция, Грузия, Молдова, Русия, Румъния, Сърбия, Турция, Украйна и Черна гора. Със статут на наблюдатели са Австрия, Беларус, Германия, Израел, САЩ, Франция, Египет, Италия, Полша, Словакия и Тунис. За привлекателността на организацията говори, в частност, фактът, че към нея проявява интерес дори страна като Венецуела. Територията на ОЧИС е около 20 млн. кв. км, а населението – над 350 млн. души. Както се подчертава в договора за създаването и, основна цел на организацията е да стимулира многостранното регионално сътрудничество в сферите на търговията и индустрията, енергетиката, транспорта, комуникациите, науката и техниката, селското стопанство, екологията, туризма и т.н. До ноември 2007 функциите на председател на ОЧИС (пост, заеман на ротационен принцип) се изпълняват от Турция.

Стратегическият черноморски коридор

Бурните събития от последните години доведоха до смесването на много световни геополитически реалности. Днес Черноморската зона е сред центровете на европейската и световна политика. Част от световните геополитически играчи, и най-вече САЩ, разглеждат региона като „стратегически коридор”, отварящ пътя към обхванатите от тежка криза райони на Близкия и Средния изток и, в същото време, като своеобразна „цивилизационна преграда”. Европейският съюз, който разшири позициите си в Черноморската зона, след присъединяването към него на България и Румъния, разпространи своята политика на „новото европейско съседство” върху всички страни от Южен Кавказ и Балканите. Накрая, Русия и Турция са заинтересовани от възстановяването на своите (днес, в значителна степен, изгубени) позиции и от развитието и задълбочаването на всички аспекти на регионалното сътрудничество. След разпадането на Съветския съюз, руската брегова линия на Черно море беше ограничена до участъка между Анапа и Адлер. В същото време регионалната политика на Турция все повече се влияе от острите конфликти в Близкия и Средния изток и, най-вече, от войната в Ирак и ядрената програма на Иран.

Самото понятие Черноморска зона (или т.нар. wider Black See region ) като обозначение за европейски регион, обединяващ държави, заинтересовани от развитието на сътрудничеството в сферите на икономиката и сигурността и обединени от общи исторически и културни традиции, се появи сравнително неотдавна. В средата на 90-те години на миналия век, в нашумялата си книга „Голямата шахматна дъска”, Збигнев Бжежински нарече този регион „Евразийски Балкани”, включвайки в него (освен Кавказ и самите Балкани) и Централна, и част от Южна Азия, както и Персийския залив и Близкия изток, тъй като във всички тези територии беше налице определен вакуум на сила. Оттогава обаче, ситуацията значително се промени. Днес Персийският залив и Близкият изток са в епицентъра на редица съществуващи или потенциални въоръжени конфликти. За разлика от тях, разположеният между Близкият изток и Голяма Европа Черноморски регион, се характеризира с относителна стабилност, макар да е подложен на натиска на множество вътрешни и външни заплахи. Разположени в триъгълника между ислямския свят, Европа и Русия, повечето страни от региона поставят ударението в своята външна политика върху европейския вектор, макар че не могат напълно да се освободят и от традиционните си „евроазиатски” (или „евразийски”) характеристики, за които говори и Бжежински.

Каква е перспективата пред Черноморската зона – дали тя ще се превърне в сфера на регионално сътрудничество, или в арена на противопоставяне между различни външни сили? Чие присъствие в акваторията на Черно море ще доминира през следващите няколко десетилетия? Ясни отговори на тези въпроси все още няма, затова е трудно да се прогнозира развитието на ситуацията, особено припомняйки си стремителното развитие на събитията след 1990, когато турският президент Тургут Йозал лансира инициативата за създаване на „Черноморска зона за просперитет и сътрудничество”, с участието на Турция, Съветския съюз и неговите съюзници – България и Румъния. Тогава малцина предполагаха, че крахът на комунистическите режими само ще направи тази идея още по-актуална, а процесите на придобиване на независимост и суверенитет от страните в региона, както и перспективата за превръщането на Кавказко-Каспийския район в мащабен източник на добив и транзит на енергоносители ще го превърнат в един от ключовите центрове, където се кръстосват интересите в международната политика.

Борбата за влияние тепърва започва?

Сегашното геополитическо положение на Черноморския регион се характеризира с известна неопределеност, което дава възможност той да се разглежда и като „гранична зона”, на която е присъщо състоянието на „иманентна нестабилност”, породена от несъвпадането на интересите и усилващото се противопоставяне между различни вътрешни и външни сили. Затова съдейства и забележимият спад в регионалната активност на Русия и, съответно, на нейното влияние, на фона на утвърждаването на позициите на ЕС, НАТО и САЩ.

Фундаменталните направления на американската геополитика в Черноморско-каспийския регион бяха формулирани в разпространеното на срещата на ОССЕ в Истанбул, през 1999, заявление на Държавния департамент на САЩ, в което се поставяше задачата да бъдат укрепени регионалните позиции на Съединените щати и Турция, за сметка на тези на Русия. По-късно, администрацията на президента Буш обедини в едно всички, предприети до този момент, стъпки в рамките на „Голямата програма” за формиране на регионално единство по схемата „САЩ-Турция-т.нар. Голям Кавказ”, предполагаща „прокарването на американските интереси в региона”, като част от по-общата геополитическа постановка за „необходимото присъствие на САЩ във всички стратегически важни райони на планетата”.

Както е известно, по време на дискусиите в Конгреса, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември 2001, беше заявено, че американските стратегически интереси изискват: диверсификация на транзита на енергоносители и активизация на доставките от страните, разположени извън района на Персийския залив, които при това не са членки на ОПЕК; укрепване на връзките с държавите с предимно мюсюлманско население от Южен Кавказ и Централна Азия, с цел съвместно противопоставяне на радикалния ислямизъм; подкрепа за независимостта и суверенитета на постсъветските държави от Южен Кавказ и демократичните реформи в тях. В приетите преди осем години в Истанбул препоръки се подчертаваше необходимостта от продължаване на дипломатическите усилия и поощряване на инвестициите за да се насочи част от транзита на каспийските енергоносители по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, ограничавайки петролните потоци през териториите на „страните-съперници” – Русия и Иран.

Паралелно се очерта и стратегията за постепенно проникване на НАТО в района на Южен Кавказ, във връзка с необходимостта от поддържането на стабилност по трасето на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан.

Освен това, в рамките на „Концепцията за стратегическа сигурност” на Черно море, се предполага в региона да се осъществява и антитерористичната програма на НАТО “ Активни усилия”, в чиято основа следва да бъдат членките на пакта от региона (т.е. Турция, България и Румъния), подкрепени от Украйна и Грузия. През януари 2006, американският Институт за национални стратегически изследвания представи в Букурещ изготвената от него стратегическа концепция за сигурност, озаглавена „Евроатлантическа стратегия за Черноморския регион”. Непосредствено преди това пък, бяха подписани споразуменията с Румъния и България за създаване на съвместни военни съоръжения, с цел „поддържане на комуникациите с военните части в Ирак”. В едно от тези „военни съоръжения” (или бази), което се намира в района на летището край Констанца беше разположен щабът на Източноевропейската оперативна група на Пентагона.

Т.нар. съвместни военни съоръжения са в близост до Констанца и Бургас, т.е. съвпадат с началните пунктове на съществуващи или планирани терминали на петролопроводите Бургас-Александруполис и Констанца-Триест, което едва ли е случайно. Според някои западни анализатори, САЩ сондират възможностите за разширяване на военното си присъствие в Трабзон и в Севастопол, което трудно би съдействало за стабилизиране на ситуацията в Черноморската зона, предвид очакваната руска реакция.

Впрочем, сред мотивите за създаването на „съвместните военни съоръжения” са и съществуващите в региона четири „замразени” конфликти – в т.нар. Приднестровие, а също в Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах, които сериозно усложняват ситуацията в Черноморския регион. Според румънския президент Траян Басеску, американските бази би трябвало да балансират руските позиции в региона и да не допуснат евентуално силово решаване на регионалните конфликти. В същото време, грузинският политолог Гия Нодия твърди, че разполагането на подобни обекти по източното крайбрежие на Черно море е просто етап в придвижването на американците към източната част на Европа, който има както политическо, така и военно-стратегическо значение, тъй като САЩ постепенно се доближават до зоната на конфликти, където в обозримо бъдеще може да се наложи и военна намеса.

След като през юни 2003 беше създадена длъжността на специалния представител на ЕС за Южен Кавказ, Европейският съюз също започна да утвърждава позициите си в региона. Така, през юни 2004, под егидата на Европейската комисия и Световната банка, беше организирана т.нар. Донорска конференция, а след присъединяването на България и Румъния към ЕС, държавите от Южен Кавказ бяха включени в програмата за „европейската политика на съседство” (ЕПС). Всички тези акции предизвикаха нееднозначни реакции в страните от региона. В частност, някои от тях изразиха недоволството си от това, че „плановете за действия”, лансирани от ЕС, не отразяват в достатъчна степен местната специфика и „се спускат само отгоре надолу”.

Проблемните зони

През март 2007, в Берлин, се проведе международната конференция „Европейският съюз и черноморското сътрудничество”, на която бяха обсъдени проблемите на сигурността и икономиката, транспорта, търговията и инвестициите, локалното и трансграничното сътрудничество. Бе поставен и въпросът за превръщането на Черноморската зона в регион на демокрацията, както и този за замразените конфликти, пречещи за задълбочаване на регионалното сътрудничество. Показателно е, че в последния ден на конференцията ЕС лансира пред участниците в нея план за разрешаване на конфликтите на територията на Грузия, разработен от специалния представител на Съюза за Южен Кавказ Питър Семнеби, който малко преди това беше посетил столиците на двете, претендиращи за независимост, грузински автономни републики Абхазия (Сухуми) и Южна Осетия (Цхинвали), както и Тбилиси и Москва.

По отношение на Абхазия, Семнеби предлага да бъде разширен форматът на миротворческия процес под егидата на ООН, като в него се включи и ЕС (със статут на наблюдател), а също – ако Сухуми и Москва са съгласни – изпращането на умиротворителен контингент на ЕС в района.

Що се отнася до Южна Осетия, основният акцент се поставя върху мониторинга на граничните преходи и нелегалния оръжеен трафик с помощта на постоянно спътниково наблюдение.

Както подчертават повечето грузински анализатори, предварително е било известно, че членките на ЕС съвсем не са единодушни относно „плана Семнеби”. Според тях, Германия, Италия, Франция, Гърция, Унгария и България „съзнателно се въздържат от стъпки, които биха провокирали раздразнение в Русия”. Истината обаче е, че проблемът с разрешаването на въпросните конфликти става все по-актуален и за самата Русия, която все още не е представила свой конкретен план за действие, но пък не подкрепя и лансирания от ЕС проект за „черноморско взаимодействие”.

Основните заплахи

Както за Южен Кавказ, така и за Балканите, борбата срещу терористичната заплаха и различнити форми на транснационалната организирана престъпност (наркотрафика, търговията с хора и оръжие и т.н.) продължава да бъде повече от актуална. На провелият се през март 2007 в Италия пореден съдебен процес за трафик на хора, бяха съобщени тревожни факти за дейността на косовската мафия и се спомена за връзките и с Абхазия. Впрочем, властите в тази автономна република бяха предупредени и от МАГАТЕ за изтичане от нейна територия на малки ядрени компоненти, които биха могли да се използват за производството на т.нар. „мръсни бомби”.

Според ръководителя на Аналитичния център по проблемите на глобализацията и регионалното сътрудничество в Ереван Степан Григорян, нова, очертала се в последно време, заплаха е засилващата се милитаризация на региона и безконтролното въоръжаване на Азербайджан и Армения. Още по-тревожен фактор е нарастването на военно-морските сили на различни държави в акваторията на Черно море, което пък поставя още по-остро пред Русия проблема за бъдещото базиране в региона на собствените и военно-морски сили.

Както е известно, Черноморският флот на Руската Федерация се смята за наследник на Руския военен флот, създаден след присъединяването на Крим към територията на Империята от кораби на Азовската и Днепърската флотилии, чиято постоянна база, в продължение на повече от два века, е Севастопол. Според договора между Русия и Украйна от май 1997 в това украинско пристанище продължиха да се базират руски военни кораби и авиация, чиято численост е съпоставима с онази, поддържана в Черно море от Турция. Все още обаче не е решен окончателно въпросът, дали Черноморският флот ще може да остане в Севастопол и след 2017, когато изтича срокът на базирането му там. Москва, разбира се, декларира, че възнамерява да остане и след изтичането на срока, но двете страни все още на са уточнили взаимноприемливи условия за това. Възможен вариант е постигането на споразумение за екстериториалност на зоната на базиране на руския флот в Севастопол. Подобна идея беше лансирана още в началото на 90-те, но така и не получи развитие.

Вече над седем десетилетия гарант за стабилността в района на Черно море е сключеният през 1936 в Монтрьо Договор за статута на Черноморските проливи, поставящ ги под контрола на Турция. В тази връзка, Анкара е силно загрижена от това, че настойчивостта на САЩ може да провокира възобновяване на дискусията за преразглеждането на онези параграфи от договора, които ограничават сроковете на пребиваване на чуждестранни военни кораби в акваторията на Черно море. Не може да се изключва обаче, че ако САЩ не успеят да се закрепят в Черноморската зона под собственото си знаме, ще се опитат да го направят под флага на НАТО, чиито членки са Турция, България и Румъния. Но нарушаването на сегашния силов баланс в региона не е приемливо както за Русия, така и за Турция, която напоследък демонстрира все по-голяма самостоятелност във външнополитическата сфера. В тази връзка си струва само да напомним отказът на турския Меджлис, през март 2003, да разреши на американската армия да атакува Ирак от турска територия.

В качеството си на убеден привърженик и инициатор на сътрудничеството между страните от Черноморската зона, Турция се стреми да използва такива фактори, като тяхната взаимна обвързаност и историческа общност, за укрепване на доверието помежду им и установяването на трайни добросъседски отношения. Постоянен елемент на турската черноморска политика е подкрепата за потенциала на „Блексийфор” – т.е. на военно-морската група за оперативно взаимодействие, в която влизат България, Турция, Грузия, Русия, Украйна и Румъния. Заедно с България, Гърция, Русия и редица други страни от региона, Анкара полага активни усилия за разширяване на регионалното икономическо сътрудничество.

Ролята и перспективите пред ОЧИС

Навремето, участниците, подписали, през юли 1992 в Истанбул, „Декларация за черноморското икономическо сътрудничество”, поставила началото на ОЧИС, се споразумяха да поощряват сътрудничеството в сферите на търговията и индустрията, транспорта, съобщенията, науката и техниката, селското стопанство, туризма и екологията. Тоест, както се вижда, това е сравнително млада международна организация. Въпреки това, тя вече разполага с разклонена структура на своите основни и спомагателни органи, създаден е работещ механизъм на експертно взаимодействие по широк кръг проблеми в различни области. Днес, в рамките на ОЧИС, успешно функционират Парламентарна асамблея на организацията (ПАЧИС), Черноморска банка за търговия и развитие (ЧБТР), Делови съвет, Международен център за черноморски изследвания, както и 14 тематични работни групи. В момента размерът на кредитния портфейл на ЧБТР, чиято централа е в Солун, е 660 млн. долара, като основният вносител е Русия (20%). Банката вече е финансирала повече от 60 проекта, но истината е, че разполага с далеч по-големи възможности, включително за увеличаване обема на инвестициите в различни регионални проекти и повишаване качеството на кредитния си портфейл.

Впрочем, това беше отбелязано и в съвместната Декларация, приета от юбилейния 15-ти форум на ОЧИС. В нея се подчертава, че днес организацията може ефективно да реализира мащабни регионални проекти със стратегическо значение, включително в сферите на енергетиката, отбелязва се нарастващото значение на Черноморския регион, като основен транзитен коридор за петрола и природния газ, доставяни най-вече за Европа. Страните-членки на ОЧИС декларираха и стремежа си към задълбочаване на сътрудничеството в енергийната сфера, при което да се отчитат както интересите на страните-производителки, така и на транзитните държави. В Истанбул бяха подписани и редица документи за сътрудничеството на ОЧИС с различни профилирани организации на ООН.

Според повечето турски експерти, всички тези споразумения са залог за успеха на такива, одобрени на срещата в Истанбул, проекти като изграждането на магистрален автомобилен „пръстен” около Черно море, дублиран и от „енергиен”, който да обедини енергийните системи на страните-участнички, както и модернизирането на черноморските пристанища, позволяващо значително да бъде увеличена пропусквателната им способност.

Според специалистите, особено перспективен, обоснован и ресурсно обезпечен обект е проектът за магистралния автомобилен пръстен, който беше подкрепен от ръководителите на всички делегации. Става дума за автомобилна магистрала, минаваща по цялото черноморско крайбрежие и притежаваща висока пропусквателна способност, която ще включва две, физически разделени, платна, всяко от които ще има (като минимум) по две ленти за движение. Това ще позволи да се гарантира високо качество на движението, включително по отношение на сигурността, скоростта и удобството, в съответствие със съвременните международни стандарти. Според проекта, маршрутът на магистралния „пръстен” ще преминава през Истанбул-Самсун-Трабзон (Турция) – Батуми-Поти (Грузия) – Новоросийск-Ростов-Таганрог (Русия) – Мариупол-Мелитопол-Одеса (Украйна) – Кишинеу (Молдова) – Букурещ (Румъния) – Русе-Хасково (България) – Одрин-Истанбул (Турция) и Комотини-Александруполис (Гърция) – Истанбул (Турция). По предварителни оценки, общата дължина на магистралата ще надвиши 7100 км.

Значителен интерес по време на срещата на ОЧИС в Истанбул породи изказването на руския президент Путин, според който: „Всички проекти на ОЧИС – както малките, така и големите – следва да бъдат добре обосновани икономически и да разполагат с необходимите ресурси за реализирането им. В противен случай те рискуват да си останат само на хартия и да ни донесат предимно разочарования”. В Истанбул, Путин се срещна и разговаря с турския президент Ахмед Сезер и с премиера Ердоган. И двете страни изразиха удовлетворението си от постигнатото равнище на политическия диалог и на икономическите отношения между Турция и Русия, потвърждавайки намерението си да задълбочат сътрудничеството във всички сфери, включително и в енергийната, както и да продължат активно да си взаимодействат за решаването на регионалните проблеми. Което, според турските експерти, означава, че всички руско-турски споразумения, включително тези за второто разклонение на газопровода „Син поток” остават в сила.

Следва обаче да отбележим, че турските делови кръгове посрещнаха с известна тревога съобщението, появило се в навечерието на срещата на ОЧИС в Истанбул, за подписания от „Газпром” и италианския концерн ENI Меморандум за реализация на проекта „Южен поток” за транзит на руски природен газ за Европа. На енергийния форум на държавите от Югоизточна Европа в Загреб, зам.председателят на Управителния съвет на „Газпром” Александър Медведев не изключи, че към проекта „Южен поток” ще се присъединят и други участници, но добави, че участието им ще се ограничи само до изграждането на наземната мрежа от газопроводи. Участъкът по дъното на Черно море ще принадлежи на „Газпром” и ENI (по 50%).

Както е известно, България моментално обяви, че също се присъединява към проекта. Това бе заявено от президента Първанов. Малко по-късно, вече по време на срещата на ОЧИС в Истанбул, след преговорите между руския президент Путин и гръцкия премиер Караманлис, пък беше обявено, че Гърция също се присъединява към проекта. Пропусквателната способност на газопровода „Южен поток” ще се определи в рамките на технико-икономическата му обосновка, като негова ресурсна база ще бъде доставяният от руснаците природен газ от Централна Азия и Казахстан.

Проектът „Южен поток” не предвижда използването на турските транзитни възможности. Неслучайно високопоставен чиновник от Министерството на енергетиката в Анкара, коментирайки пред Ройтерс новите споразумения на Москва с Туркменистан и Казахстан за изграждането на Прикаспийския тръбопровод и с Италия – за реализацията на проекта „Южен поток”, със съжаление отбеляза, че „газовите и петролните проекти, лансирани от Русия, от началото на 2007 насам, са във вреда на проектите с турско участие”.

В тази връзка, редица анализатори, още по време на истанбулската среща на ОЧИС, побързаха да обявят, че плановете на Турция да се превърне в основния транзитен възел за енергийните доставки от Каспийския регион и Централна Азия към Европа, са на път да се провалят. Според тях, петролопроводът Бургас-Александруполис лишава Турция от значителни икономически и, което е много по-важно, политически дивиденти, а проектът „Южен поток”, към който се присъедини и Гърция, слага кръст на амбициозните планове на Азербайджан и Турция за участие в „Набуко”. Нещо повече, появиха се и по-радикални прогнози за изостряне на съперничеството между Москва и Анкара в Черноморския регион. Обективният анализ на ситуацията обаче, сочи по-скоро, че това е повърхностен и преждевременен извод. Световните потребности от „синьо гориво” нарастват с достатъчно високи темпове и за покриването им ще са нужни много нови тръбопроводи. Сегашният им брой очевидно не отговаря на потребностите на страните-потребителки на природен газ. Затова диверсификацията на сигурните (с точно установени и научно обосновани обеми на залежите и маршрути за транспортирането им) проекти ще продължи активно да се осъществява и в близко бъдеще. Тоест, и проектът „Набуко”, и проектът за петролопровода Самсун-Джейхан (и двата без участието на Русия), както и Прикаспийският газопровод или пък проектът „Южен поток” могат да бъдат осъществени. В случая от значение са чисто икономическите показатели: разходи и очаквани печалби, срокове за изплащане и експлоатация, наличието на дългосрочен източник на енергоносители и т.н. В речта си на срещата на ОЧИС в Истанбул, руският президент Путин подчерта именно този факт. Всъщност, споменатите по-горе песимистични прогнози бяха опровергани и от турския министър на енергетиката и природните ресурси Хилми Гюлер, който свика на 28 юни в Анкара съвещание с участието на редица авторитетни експерти, както и на деветимата посланици на Турция в Русия и постсъветските държави от Южен Кавказ и Централна Азия. На него беше обсъдена енергийната политика на Турция, във връзка с подписването на проекта „Южен поток” и резултатите от турско-руските преговори на най-високо равнище, в рамките на истанбулската среща на ОЧИС.

Реалистичната позиция на Турция

След края на съвещанието, министър Гюлер заяви, че маршрутите на новите тръбопроводи се определят от условията на пазара и Анкара е съвсем наясно с това. „Турция поддържа отлични отношения с Русия и те ще продължат да се развиват. Ние осъществяваме редица съвместни проекти в енергийната сфера и реализацията им ще продължи. По време на преговорите в Истанбул, Владимир Путин за пореден път констатира, че ако възникнат проблеми с доставките на ирански газ (каквито действително имаше доскоро – б.а.) , Москва гарантира подкрепата си за Турция, поемайки ангажимента да и достави допълнителни количества руски газ” – подчерта турския министър на енергетиката.

Между другото, вицепрезидентът на Съвета на директорите на ENI Леонардо Мауджери, също опроверга въпросните песимистични твърдения на специална конференция, организирана на 25 юни за турските делови кръгове в Истанбул, заявявайки, че Италия продължава да смята Турция за сигурен партньор и е готова и занапред да разширява регионалното и двустранно сътрудничество с нея в енергийната сфера. „Южен поток” не е алтернатива на „Набуко” – заяви той. Ако се съди по последвалите изявления на турския министър на енергетиката и природните ресурси, аргументите на руската делегация на срещата на ОЧИС, както и тези на ръководството на ENI , в крайна сметка, са се оказали достатъчно убедителни за турската страна.

Разбира се, наличието на конфликтни ситуации, както в някои страни-членки, така и между тях, се отразява отрицателно върху ефективната дейност на ОЧИС. Става дума например, за нерешения проблем с Нагорни Карабах, проблемите с автономните и претендиращи за независимост републики в Грузия, ситуацията в Молдова, турско-гръцките и турско-арменските противоречия. Впрочем, на срещата на ОЧИС в Истанбул на всички тях беше обърнато специално внимание, като в заключителната декларация изрично се посочва необходимостта и съгласието на страните-членки да решават съществуващите проблеми на масата на преговорите и въз основа на принципите на международното право.

Както изглежда, разширяващото се регионално сътрудничество между страните-членки на ОЧИС в различни сфери може да стане един от начините за решаване на съществуващите проблеми в двустранните им отношения. Във всеки случай, на последния форум на ОЧИС въпросът беше поставен и дискутиран съвсем открито от участниците, според които въпросните разногласия са сериозна спирачка за ефективното използване на огромния потенциал на тази международна организация, чието значение и привлекателност нарастват с всяка изминала година. Така, в рамките на последния форум на ОЧИС в Истанбул, арменският външен министър Вардан Осканян се срещна с турския си колега Абдула Гюл, като по време на преговорите между двамата са били обсъждани възможностите за нормализиране на турско-арменските отношения. В същото време, самият факт, че срещите на ОЧИС се използват за провеждането на подобни преговори (включително и между други участници в различни конфликти), сам по себе си, е изключително положителен. Като в това отношение, все по-голямо значение придобива очертаващото се взаимодействие между двете евразийски държави Русия и Турция, имайки предвид влиянието, с което и двете се ползват сред останалите членки на организацията и, особено, на тези които имат проблеми помежду си. Както отбеляза наскоро един известен турски политолог, руско-турското взаимодействие в рамките на ОЧИС, Черноморската инициатива или на военоморското оперативно съединение на черноморските държави „Блексийфор”, отговаря не само на интересите на Москва и Анкара, но и на региона, като цяло. Разбира се, имайки предвид сложната международна ситуация, това едва ли ще стане лесно. Но, както показа и последната среща на ОЧИС в Истанбул, то е напълно възможно.

* Българско геополитическо дружество

На 13 юли 2007 руският президент Владимир Путин направи рязка, макар и очаквана q стъпка в международната политика. Той подписа указ, според който Русия спира да изпълнява задълженията си по отношение на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) и свързаните с него международни договори. В справка, приложена към президентския указ, се посочват четири основни причини за излизането на Русия от ДОВСЕ:

- Превишаване на “груповите” ограничения по ДОВСЕ от страна на НАТО, след разширяването на Алианса на изток;

- Неизпълнение на поетия през 1999, в Истанбул, политически ангажимент на страните от НАТО за ускорена ратификация на адаптирания ДОВСЕ;

- Отказът на Литва, Латвия и Естония да участват в ДОВСЕ, което води до появата по северозападната граница на Русия на зона, свободна от ограничения в разполагането на оръжия;

- Планираното разполагане на военни бази на САЩ на териториите на България и Румъния.

ДОВСЕ отразява схващанията за равновесие на силите между източния и западния блок от късния етап на Студената война. Към момента на подписването на договора (декември 1990) обаче, доминираният от Москва военно-политически блок вече е в процес на разпад. След краха на комунистическите режими в Източна Европа и разпадането на Съветския съюз идва и окончателния завършек на Студената война. Русия се опитва да представи събитията като договорен мирен преход от биполрярен към мултиполярен модел на световен ред, като при този преход няма победители и победени. Това, естествено, не е така. Западът спечели Студената война и по стара историческа традиция започна да присъединява към себе си големи части от територията на победената страна. Москва обаче не бе притисната до стената изведнъж, а постепенно, за да може руският елит и руските граждани да имат време да свикнат с новите геополитически реалности. Така съгласието на Горбачов за поглъщането на ГДР от ФРГ бе изтръгнато с обещанието, че структурите на НАТО няма да се разполагат в източната част на обединена Германия. В следващите години стана ясно, че не само Източна Германия, но и цяла Източна Европа няма да бъде неутрална зона, а неделима част от западния военно-политически блок. Тази нова реалност бе оформена юридически с влизането на бившите съветски сателити в НАТО и в ЕС.

Следващото ключово събитие, преформатирало световната система за сигурност след 1989, бяха атентатите от 11 септември 2001. Тогава стана ясно, че победителите в Студената война съвсем не са в безопасност, а основната заплаха за тях не е свързана с възможността за повторно въздигане на някогашния противник. След 2001 започна преходен период на паралелно съществуване на две глобални системи за сигурност. Едната е линейна, или териториална, и е насочена към предпазване от конвенционални военни заплахи. Елемент от тази система са хилядите танкове, артилерийски системи, самолети и други подобни оръжия, с помощта на които може да се завоюва, или да се отбранява, пространство. Фасадата на линейната система за сигурност са договори от типа на ДОВСЕ. Другата система за сигурност можем да наречем постгеографска или посттериториална. Тя се базира на разузнаване, логистика, пропаганда и превантивни удари срещу потенциални източници или огнища на асиметрични (неконвенционални) заплахи. Новата система за сигурност ражда необходимостта от това, което един американски стратег остроумно нарече “поствоенни въоръжени сили”.

Към днешна дата изграждането и функционирането на посттериториалната система за сигурност е приоритет за главните западни силови центрове. Трябва да уточним, че в контекста на средата за сигурност, към Запада се причисляват и няколко тихоокеански държави, които, в чисто географски план, несъмнено са източни – Япония, Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия. Въпреки променения характер на заплахите, инфраструктурата на териториалната отбрана (най-вече многобройните конвенционални армии), до голяма степен, е съхранена. Това се дължи на факта, че системите за сигурност са много консервативен елемент на международните отношения и обикновено изостават от динамиката на геополитическите промени.

Главните проблеми на прехода от старата към новата световна система за сигурност идват от това, че Русия и Запада схващат по различен начин съвременните заплахи за своята безопасност. Разтърсени от атентатите в Ню Йорк и Вашингтон (2001), Мадрид (2004) и Лондон (2005), страните от НАТО се фокусират върху дамоклевия меч на тероризма. В същото време, поради особеностите на историческата си съдба, Русия има изострена чувствителност към териториалните (линейни) заплахи за сигурността. В последните няколко години руските градове също бяха арена на кървави атентати и зрелищни терористични акции с етно-религиозна мотивация, но тези трагедии са плод на вътрешния за страната чеченски сепаратизъм, а не на заговор на световните терористични мрежи от типа на Ал-Кайда. Освен това руският обществен модел е етатистки, което значи че териториалната цялост и сигурността на държавата винаги стоят по-високо от сигурността на отделните граждани.

Статутът на Русия, като велика сила, произтича преди всичко от факта, че тя заема едно от централните места в линейната система за сигурност. Ликвидирането на тази система би означавало Москва, до голяма степен, да загуби тежестта си в решаването на световните проблеми. Затова икономическото и държавно укрепване на Русия от последните няколко години води до все по-настоятелно напомняне, че конвенционалната военна сила на страната трябва да се взема под внимание от Запада. Понеже дойде по мирен път, поражението в Студената война доведе до рязко свиване на геополитическото пространство, подвластно на Кремъл, но не и до ликвидиране на руската военна мощ.

Макар че е подписан от 22 държави, всъщност ДОВСЕ е двустранен договор, защото фиксира военното равновесие между два военни блока – НАТО и Варшавския пакт. Втората организация вече не съществува, но Русия е неин геополитически наследник, така че ДОВСЕ си остава двустранен договор. Равновесната точка между двете страни обаче не би могла да е същата като през 1990, защото междувременно настъпи масово бягство на държави от източния към западния военно-политически блок. В опит това ново статукво да бъде “уловено” и фиксирано, ДОВСЕ претърпя промени и неговият адаптиран вариант бе подписан през 1999 в Истанбул. Ако в първоначалния вариант на договора НАТО и Варшавския договор имаха право да разполагат един и същи брой въоръжения на потенциалния европейски театър на бойните действия, след Истанбулската адаптация на документа вече не може да се говори за равенство. Съгласно договореното в турския мегаполис, квотата на Русия за разполагане на въоръжение в европейската й част включва 6350 танка, 11280 бронирани машини, 6315 артилерийски системи, 3416 самолети и 855 вертолети. Квотата на НАТО е доста по-голяма – 19096 танка, 31787 бронирани машини, 19529 артилерийски системи, 7273 самолета и 2282 вертолета. Но разширяването на НАТО продължава и след Истанбулската среща и това още веднъж променя баланса на конвенционалните въоръжения в Европа в ущърб на Русия. След като през 2004 НАТО прие седем нови членки, към средата на 2007 Алианса има на Стария континент 22424 танка, 36570 бронирани машини, 23137 артилерийски системи, 8038 самолета и 2509 вертолети .

Освен това, в Истанбул, Русия плати доста висока цена за удоволствието да се договаря на равна нога с НАТО като се съгласи да изтегли войските си от Грузия и Молдова. Впоследствие този неизпълнен изцяло ангажимент стана дежурното оправдание на страните от НАТО за отказа им да ратифицират адаптирания вариант на ДОВСЕ. Към средата на 2007 договорът е ратифициран само от Русия и от три държави, които в Истанбул са третирани като част от руския блок – Беларус, Украйна и Казахстан. Трите прибалтийски републики не просто отказват да ратифицират ДОВСЕ, но и въобще не искат да бъдат страна по него. При тях политическият комплекс на оттласкване от бившата метрополия още не е загубил инерцията си. Същият синдром се наблюдава и в полската външна политика, поради което е малко вероятно Москва и Западът да се договорят отново за равнищата на въоръженията, дори и старите и влиятелни членки на НАТО да имат желание за това.

Адаптираният вариант на ДОВСЕ също е безнадеждно остарял, защото описва една вече несъществуваща реалност. Днес Грузия е най-ревностния западен съюзник в постсъветското пространство, а след последните газови и нефтени кризи в отношенията на Москва с Киев и Минск, Украйна и Беларус също не могат да бъдат причислени еднозначно към руската сфера на влияние. Дори да седнат на масата за преговори, НАТО и Русия не биха могли да фиксират някакво устойчиво равновесие на конвенционалните военни сили в Европа, защото потенциалът на двете страни е несъпоставим, а освен това геополитическата обстановка в европейската част на постсъветското пространство е много динамична. Може би най-верен тон за погребалната мелодия на ДОВСЕ даде председателят на президиума на Съвета по външна и отбранителна политика и заместник-директор на Института за Европа в руската академия на науките Сергей Караганов, според когото този договор е “абсолютно безсмислен и вреден инструмент от времената на Студената война, възпроизвеждащ милитаристичното мислене в Европа” . Пълно лицемерие или протоколен фалш са и изказванията на редица европейски и натовски политици, че ДОВСЕ бил “крайъгълен камък на европейската сигурност и стабилност”.

Сред мотивите на Русия да прекрати изпълнението на ДОВСЕ е гневът на Москва от американските планове за изграждане на бази за противоракетна отбрана в близост до руските граници. Противоракетната отбрана може да е обвързана с географията, когато става дума за ракети със среден и малък обсег на действие, но може да бъде и екстериториална, когато иде реч за междуконтинентални ракети. Според Москва, последния вид ракети могат да бъдат построени само от Русия и от САЩ, поради което всеки опит на американците да изградят бази за противоракетна отбрана на евразийския материк означава, че Вашингтон иска да лиши руснаците от възможност за евентуален ответен удар. Американската администрация обаче твърди, че има опасност с далекобойни ракети да се сдобият и някои от т. нар. държави-парии, които иначе са извън линейното равновесие на силите и са по-скоро елемент от асиметричната терористична заплаха за Запада. Става дума най-вече за Иран и Северна Корея.

Всъщност, САЩ се стремят да опашат света с паяжина от бази за противодействие срещу неконвенционалните военни заплахи, каквито са тероризмът или ракетно-ядрените удари от държавите-парии. Елемент от тази стратегия са придвижването на един от най-големите военни радари от Хавайските на Алеутските острови, плановете за строеж на противоракетни бази в Чехия, както и предстоящото настаняване на американски войници в бази в България и Румъния. Приближаването на американските съоръжения и сили до огнищата на неконвенционалните заплахи обаче може да се тълкува двояко. Източниците на повечето от тези заплахи са на евразийския материк, където е разположена и Русия. Следователно, това може да бъде и част от стратегия за обкръжаване на руския Хартленд от страна на главната морска сила САЩ. Все пак Алеутските острови са многократно по-близо до Русия, отколкото Хавайските, а българската база Ново село отстои на почти еднакви разстояния както от Техеран, така и от Москва. Ситуацията се усложнява допълнително от това, че Кремъл поддържа добри отношения с държавите, обявени от САЩ за парии – Иран, Сирия, Северна Корея. Най-песимистичната ситуация, която могат да си представят американските стратези, е съюз между главните противници на САЩ от двете последни фази на световната система за сигурност – линейната и постгеографската. Като цяло, недоразуменията между Русия и Запада идват най-вече от частичното припокриване на тези две системи за сигурност. Това, което САЩ и НАТО представят като борба срещу асиметричните заплахи, се разглежда от Москва през призмата на линейната сигурност и, съответно, се класифицира като фрагмент от засилващата се антируска враждебност на Запада.

Макар че излезе от ДОВСЕ, Русия няма да се съгласи да погребе старата световна система за сигурност, защото това би означавало да се примири с водещата роля на Запада в новия световен геополитически ред. Ролята на Москва в глобалната битка с тероризма може да бъде само спомагателна и не би отивала на световната военна сила номер две.

Засега нямаме основания да се съмняваме, че САЩ и техните западни съюзници ще се откажат от отдавнашната си стратегия по отношение на постсъветска Русия. Тя се базира на схващането, че Москва не бива да бъде нито много слаба, нито много силна. В първия случай има опасност от разпад на Русия и загуба на централизирания контрол над ядреното оръжие, а във втория – от възраждане на изтощителната борба от времето на Студената война. С други думи, Вашингтон има интерес Русия да бъде младши партньор за преговори, но не и равностоен противник и в никакъв случай –пациент, чиято слабост може да доведе до ядрена катастрофа. Това са рамките на политическия коридор, в който трябва да се движи една удобна за Запада постсъветска Русия. Дозираният авторитаризъм на Владимир Путин съвсем доскоро се вместваше в тези рамки. Държавно-институционалната стабилизация и икономическия възход на енергийните криле от последните 2-3 години обаче дадоха допълнителна доза външнополитическо самочувствие на Кремъл, което вече безпокои Запада. Освен това, в навечерието на много важен изборен цикъл, Путин намира за необходимо да удари по външнополитическата маса, защото това се харесва на електората. Поетият курс към по-нататъшно разширяване на НАТО, а също и разполагането на американски бази в Полша, Чехия, България и Румъния могат да се разглеждат като превантивни ходове за връщането на руската мощ в отредените й граници. От друга страна, поведението на Москва също е разбираемо. Русия няма ресурс да оспори западната доминация в съвременния свят, но в никакъв случай не може да се примирява с нея, защото в противен случай ще изпадне в криза на националната самоидентификация.

Старата система на линейната сигурност се крепи и от силата на инерцията, поддържана от влиятелните военни лобита в САЩ и, особено, в Русия. Най-ергономичният вариант на системата за национална сигурност предполага числеността и характера на армиите да съответстват на актуалните заплахи. Практиката обаче е доста по-различна. Големите държави търсят мястото си в световната система за сигурност, ръководейки се от военния ресурс, с който разполагат, а не само от заплахите, които трябва да отразяват. Русия няма как да излезе от епохата на линейната сигурност докато поддържа многобройна наборна армия.

Ако балансът на сигурността между Русия и Запада се крепеше само върху мъртвородени договори за ограничаване на въоръженията, от типа на ДОВСЕ, сблъсъкът между Москва и НАТО не би трябвало да се изключва. Фундаментът на взаимното сдържане обаче може да бъде не само военен, но и икономически. Макар че Съветския съюз изнасяше доста петрол и газ, по време на Студената война източният блок бе една автархична икономически система, създадена, за да оцелее дори при пълно скъсване на стопанските връзки с останалия свят. В наши дни обаче, цялата руска икономика се крепи на износа на енергоресурси за страните от НАТО и Европейския съюз. Съответно, ЕС е силно зависим от руските петролни и газови доставки и тенденцията е тази зависимост да нараства. Разбира се, между Москва и европейските държави има и ще има безброй спорове за цените, маршрутите, количествата, достъпа до находищата и антимонополните регулации при търговията с енергийни ресурси. Това обаче не е израз на враждебност, а нормална търговска практика, макар и силно повлияна от геополитиката.

В следващите години икономическата обвързаност между Русия и Запада вероятно ще се засилва поради необходимостта от инвестирането на огромните средства, трупащи се в руския Стабилизационен фонд. Благодарение на отчисленията от износа на нефт, към 1 юли 2007 в този фонд вече има 122 милиарда долара. Освен Русия, с подобни фондове разполагат и още няколко богати на петрол държави, които не могат да се похвалят с добър инвестиционен климат. Според един американски анализатор, международните инвестиции на държавни фондове са най-важната революция в света на бизнеса и финансите, която предстои да се случи . Русия не може да си позволи да излее стотици милиарди долари на своя вътрешен пазар, защото това веднага ще предизвика голяма инфлация, а и възвръщаемостта не е много сигурна. Впрочем, подобен риск при управлението на своя “нефтен” фонд не поема дори една перфектно функционираща пазарна икономика като Норвегия. Следователно, ако руските държавни финансисти искат парите от Стабилизационния фонд да носят доходи, трябва да ги насочат към световните финансови пазари и да купуват дългови книжа и акции. Това вече е на път да се случи. В края на юни т. г. на посещение в Москва бе първият заместник-министър на финансите на САЩ Робърт Киммит. Основаната цел на тази визита бе руският финансов министър Алексей Кудрин да бъде убеден, че Вашингтон ще приеме с отворени обятия парите от руския Стабилизационен фонд, които се насочат към американски частни компании или към дългови книжа, емитирани от държавата.

Ако руските капитали започнат да се изливат на Уолстрийт, а руските компании продължат да се листват на Лондонската фондова борса, едва ли броят на танковете и оръдията, разположени между Урал и Новгород, ще има определящо значение за равнището на отношенията между Москва и Запада. Периодичното дрънкане на оръжие ще продължи да се практикува, но световната сигурност ще зависи все повече от геоикономиката, а не от чисто военното равновесие на силите.

Бележки:

Джадан, Игор. Что случилсь с ДОВСЕ. АПН, 17 юли 2007: http://www.apn.ru/publications/article17436.htm

http://www.rian.ru/politics/foreign/20070715/68982545.html

Mallaby, Sebastian. The next globalizatio n backlash. Wait Till the Kremlin Starts Buying Our Stocks. The Washington Post, 25.07.2007: http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/06/24/AR2007062401375.html

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Срещите на върха на Европейския съюз се провеждат толкова често (обикновено по четири-пет пъти годишно), че отдавна не се възприемат от обществеността и медиите като кой знае колко важно събитие. Провелата се в края на юни в Брюксел поредна среща на ръководителите на държавите-членки на ЕС обаче, определено беше изключение. Отчасти това се дължеше на изтичащия срок на германското председателство на Съюза, което беше превърнало основния въпрос на срещата – преспективата за приемането на нов конституционен договор за обединена Европа – в един от основните си приоритети.

Преди две години, когато проектът за Конституция на ЕС се провали на референдумите във Франция и Холандия, практически всички анализатори, както в самия Европейски съюз, така и извън него (включително и в България) в един глас заявиха, че Европейската конституция е мъртва – при това не само проектът от 2004, но и самата идея за такава конституция, по принцип. Нещо повече, заредиха се изявления, че процесът на европейска интеграция е изпаднал с състояние на дълбока системна криза, която ще се проточи дълги години и дори може да доведе до разпадането на Евросъюза.

Тези оценки се оказаха силно преувеличени. Не мина и година след референдумите във Франция и Холандия и дискусията беше възобновена, като основният акцент беше поставен (така е и днес) не върху целесъобразността на по-нататъшните стъпки за институционалното укрепване на ЕС, а върху въпроса, как това би могло да се постигне по-добре. Въпросът за укрепването на нормативно-правната и организационна основа на Европейския съюз отново се обсъжда открито и все по-активно. Само допреди половин година, това изглеждаше практически невъзможно. Заслугата за този пробив е почти изцяло на германското председателство на ЕС и Берлин има всички основания да се гордее с това.

Еволюцията в настроенията на политическия елит на Съюза през последните месеци показа, че интеграционният проект е жив и постепенно преодолява тежката криза, в която изпадна преди две години. Всъщност, би било наивно да смятаме, че един толкова мащабен и амбициозен проект може да се развива само по възходяща линия и без да се сблъсква с някакви, повече или по-малко сериозни, проблеми.

В края на краищата, подобни трудности, заплашващи да „погребат” ЕС, са възниквали и преди: достатъчно е да си припомним създаването на Шенгенската зона или пък въвеждането на еврото – все мащабни еволюционни проекти, провокирали разцепление сред страните-членки, между онези, които са „вътре” и другите, които „не участват”. Всеки път обаче, активните привърженици на европейската интеграция съумяваха да възстановят динамиката на този процес, макар че понякога им се налагаше да действат тайно и дори напук на общественото мнение. Най-вероятно, така ще се действа и сега. Злорадството, което се усеща, във връзка с това, че лидерите на ЕС трябваше да се откажат от първоначалния проект за Конституция и да изберат „заобиколния път” е не само неуместно, но и глупаво. Далеч по-голямо внимание и възхищение в случая заслужават енергията и целеустремеността, с която лидерите на повечето страни-членки се опитват да съхранят постиженията на европейската интеграция и да повишат тяхната ефективност.

Но, нека се върнем към острите политически битки, които членовете на „общото европейско семейство” водиха помежду си в навечерието и по време на срещата на върха в Брюксел на 21-23 юни. Споровете и публичните изявления на водещи европейски политици засягаха, най-вече, възможните пътища за излизане от ситуацията, когато проектът за Европейска конституция, съгласуван в края на 2004 от упълномощените за целта представители на правителствата на всичките 27 държави-членки, беше утвърден (от националните парламенти, или чрез референдум) от 15 страни и отхвърлен от две.

В останалите десет членки процесът на формално одобряване на Конституцията беше спрян, поради очевидното безсмислие на евентуално ново противопоставяне с разочарованите избиратели и провокиране на критики срещу процеса на европейска интеграция, при положение, че провеждането на повторни референдуми във Франция и Холандия беше практически изключено. А за да влезе в сила Конституционният договор, следва задължително да бъде одобрен от всички държави в ЕС.

В тази връзка, през последните месеци се обсъждаха различни варианти:

- вече започналият процес на утвърждаване на проекта за Конституция да завърши без провеждането на референдуми;

- да бъде приета т.нар. „мини-Конституция” (в която да бъдат оставени само членовете, които не пораждат спорове, а останалите да останат за „после”);

- изработването на нов проект за Конституционен договор;

- съгласуването, вместо проекта за Конституция, на някакво друго споразумение или договор за „реформиране на ЕС”.

Както е известно, нещата в Брюксел се развиха така, че повечето медии и анализатори обявиха за основен „бунтар и смутител на спокойствието” в Евросъюза Полша, чието правителство действително зае (при това публично) доста твърда и неотстъпчива позиция по отношение на предвиденото в проекта за Конституция преразглеждане на системата за гласуване при вземането на решенията в рамките на ЕС. Нарочването на Варшава като основен виновник за възникналите проблеми, се обяснява отчасти с това, че полските лидери още преди това успяха да се сдобият с имиджа на „капризен играч”, блокирайки, в частност, началото на преговорите за нов основополагащ документ, определящ отношенията между ЕС и Русия.

„Полският феномен” обаче, заслужава по-внимателен и балансиран анализ. На първо място, линията, избрана от братята Качински, в значителна степен, е ориентирана към вътрешната аудитория. Както е известно, процесът на присъединяване на Полша към ЕС беше твърде болезнен и съпроводен с много отстъпки от страна на Варшава (включително по такива приоритетни за страната въпроси, като миграцията на работна сила и селското стопанство) и сега правителството трябва да полага големи усилия за да неутрализира обвиненията на критиците от средите на опозицията, че пренебрегва националните интереси.

На второ място, полският елит не е свързан по никакъв начин с оформилата се в ЕС, през последния половин век, политическо-психологическа традиция спорните въпроси да се решават без много шум и добронамерено, априори признавайки приоритета на задълбочаването на европейската интеграция. Полша смята (при това съвсем основателно), че влизайки в ЕС, трябва да разполага с право на глас, пропорционално на нейната географска, демографска, политическа и (потенциално) икономическа тежест.

Друг въпрос е, че брататя Качински предпочетоха откритата, остра и нерядко скандална полемика с Брюксел. Нещо повече, те нарушиха може би най-свещеното табу на Европейския съюз – връщането към наследството на Втората световна война – като фактически обвиниха Германия за това, че днес полското население (и, следователно, тежестта на страната в системата за гласуване, вътре в ЕС) не е 66 милиона души, а почти два пъти по-малко. Подобно поведение на Варшава накара лидерите на останалите държави от обединена Европа също да изоставят (при това, както изглежда, завинаги) дипломатичния тон и да започнат да отстояват интересите си открито, рязко и твърдо.

Не бива да се учудваме, че упоритостта и капризите на Полша пораждат все по-силно раздразнение в Брюксел и в редица други европейски столици, където вече бяха започнали да се смятат за „по-равни от другите”. Достатъчно е да споменем направеното в навечерието на последната среща на върха на ЕС изявление на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, че: „В интерес на новите страни в ЕС е да покажат, че членството им не затруднява живота на Съюза, а напротив – придава му допълнителен импулс”. То поражда асоциации с нашумялото навремето изказване на бившия френски президент Жак Ширак за десетте страни от т.нар. „Нова Европа” (сред които и Полша), подкрепили военната интервенция на САЩ в Ирак, че „са изпуснали прекрасната възможност да си замълчат”.

На трето място, опасенията на Варшава относно реформата на системата за гласуване бяха напълно обосновани. Предложената от германското председателство формула за „двойното мнозинство” дава предимства на големите (като Германия, Франция, Великобритания и Италия) и най-малките (като България) страни-членки, но ограничава представителството на средно големите държави от ЕС, като именно Полша би загубила най-много при приемането на германското предложение.

Накрая (което е и най-важното), докато полските лидери твърдо отстояваха интересите на своята страна по един наистина важен, но все пак процедурен въпрос, зад гърба им се криеха ръководителите на някои други европейски държави, чиито бележки касаеха много по-значими аспекти от развитието на европейския интеграционен проект. В същото време, и обществеността, и медиите отделиха далеч по-малко внимание за техните претенции.

Списъкът на тези реални противници на задълбочаването на европейската интеграция следва да започне с Великобритания. Както преди, така и след присъединяването си към ЕС през 1973, тази страна неизменно заемаше особено място в европейските интеграционни процеси. Като нещата не опират само до специалните отношения на Великобритания със САЩ и ревността, с която британците се стремят да опазят реалните или символични (като например специфичната мерна система) атрибути на своя национален суверенитет. Причините за това са много и на тях са посветени достатъчно солидни научни трудове. Тук бихме искали да споменем само за една от тях – която макар и да не е основната, обикновено остава извън рамките на повърхностните анализи и коментари. Великобритания е страна, в която няма писана Конституция. Това, обстоятелство, наред с британската традиция на юридическите прецеденти, превръща обичайната за европейската интеграция практика на инкорпориране на приетите на ниво ЕС нормативни актове в националното законодателство, в изключително сложен, деликатен и болезнен процес.

В навечерието на последната среща на ЕС в Брюксел, Лондон официално очерта четири „червени линии”, чието пресичане, според него, би придало на новия договор на Европейския съюз белезите на наднационална конституция и би го направило неприемлив за Великобритания. Сред тях са: признаването на Европейската харта за основните права и свободи за юридически задължителна, формулирането на обща външна политика (включително въвеждане на поста външен министър на ЕС), предоставяне на Европейския съд правото да взема решения с пряко действие върху цялата територия на ЕС, както и унифициране на нормите и практиките в сферата на данъчното облагане и социалното обезпечаване. Лондон смята, че всичко това би превърнало ЕС във „федеративна свръхдържава”, т.е. би наложило такъв сценарий на развитие на европейската интеграция, какъвто Великобритания едва ли би могла да приеме, пък дори и в по-далечна перспектива.

Част от британските претенции бяха удовлетворени сравнително лесно. Става дума, преди всичко, за отказа от вкарването на общата външна политика на ЕС в конкретни законодателни рамки (още повече, че асиметричното членство на държавите от Евросъюза в НАТО, все едно, поставя под въпрос формулирането на подобна обща политика), както и за правото на страните-членки да не участват в едни или други интеграционни механизми на Съюза. Много по-сложно се оказа търсенето на компромис по отношение на Хартата за правата и свободите на ЕС. Лондон, не без основание, предполага, че ако тя придобие задължителен характер, това значително би разширило правата на британските профсъюзи да провеждат стачки (които, както е известно, бяха значително орязани още по времето на Маргарет Тачър) и, следователно, биха намалили относителната ефективност на икономическия модел на Великобритания. На съвършено противоположни позиции са Франция, Испания и Германия с техните исторически наложили се социално ориентирани икономически модели.

Колкото и уникални да изглеждат обстоятелствата, обуславящи позициите на всеки от участниците в този спор, не може да не признаем справедливостта на възмущението, изразено в навечерието на срещата на високо равнище в Брюксел от испанския министър по европейските въпроси Алберто Наваро, според който: „Много ми е трудно да разбера, защо държави, подписали проекта за Конституционния договор преди две и половина години, изведнъж заговориха за проблемите, породени от него, без дори да са го ратифицирали”. Истината е, че тактиката, избрана от британското правителство по въпроса за Конституцията на ЕС, трудно може да се квалифицира иначе, освен като безотговорна, лицемерна и вредна за бъдещето на обединена Европа.

Много по-лесно могат да се обяснят действията на холандското правителство. То също подкрепи, през 2004, проекта за Конституция на ЕС, но беше принудено да промени отношението си към него, подчинявайки се на волята на избирателите, които го отхвърлиха на националния референдум преди две години. Въпреки това, именно в позицията на Холандия (една от държавите – основателки на ЕС), според мнозина, се съдържа най-голямата заплаха за проекта за европейска интеграция в онзи му вид, в който той се развиваше досега. През всичките петдесет години на своето съществуване, този проект неотклонно, макар и с различни темпове, следваше вектора на разширяване пълномощията и тежестта на наднационалните институции за сметка на националните правителства. Днес обаче, Хага настоява този процес да се обърне в обратна посока, като националните парламенти на страните-членки на ЕС получат правото да отхвърлят законодателните актове, приети на ниво ЕС.

Любопитното в случая е, че тъкмо фундаменталните по своя характер възражения на Холандия бяха преодолени „по роднински” и без особен шум. За целта, на срещата в Брюксел беше прието принципно решение за това, че в бъдещия договор правата на националните парламенти ще бъдат разширени в сравнение с пълномощията на общоевропейските институции. Като детайлите ще бъдат уточнени на стартиралата на 23 юли междуправителствена конференция на ЕС.

Подобно (по формата си) политическо споразумение беше постигнато на срещата и по отношение на четирите „червени линии”, очертани от Лондон. Което пък даде възможност на Тони Блеър, тъкмо преди да напусне завинаги Даунинг стрийт 10, да заяви, че британските интереси все пак са били взети предвид. Истината обаче е, че битката по тези въпроси тепърва предстои, само че тя ще се води „под повърхността”, което значително облекчава търсенето на технически решения, взаимни отстъпки и компромиси.

Що се отнася да най-силно озвучения от медиите проблем – несъгласието на Варшава с предлаганите условия за преразглеждане на системата за гласуване в Европейския парламент – приетото в крайна сметка решение може да се определи като наистина „христоматийно” за практиката на Евросъюза. Изправени пред реалната опасност да се окажат единствените, останали „зад борда” на бъдещия конституционен договор, президентът и премиерът на Полша (които през трите дни на срещата поддържаха непрекъсната телефонна връзка) се съгласиха с въвеждане на принципа на „двойното мнозинство”, само че постепенно и то след 2014.

Всички, разбира се, са наясно, че дотогава или близнаците ще напуснат сегашните си постове, или пък общата ситуация в ЕС ще се промени дотолкова, че въпросът за формулата на гласуване отново да бъде поставен на масата за преговори. Нещо повече, отчитайки относително по-високите темпове на приръста на населението в католическа Полша, в сравнение с останалите държави от Европейския съюз, нейната „тежест” ще продължи да нараства в периода 2014-2017, обективно доближавайки я до големите сили в Съюза.

На 23 юли, вече под председателството на Португалия, стартира междуправителствената конференция на ЕС, която е посветена на новия договор за Съюза и трябва да приключи преди следващата среща на върха, насрочена за 18 октомври 2007. Както изглежда, Лисабон е настроен не просто „да кове желязото, докато е горещо”, но и да си остави един-два месеца толеранс, в случай, че конференцията не съумее достатъчно бързо да уточни подробностите и детайлите по новия договор.

Едва след това обаче предстои най-интересното – процесът на формално утвърждаване на новия Конституционен договор във всички 27 страни-членки на ЕС, който следва да приключи не по-късно от 2009. Това стана възможно след като Великобритания и редица други членки на ЕС, които в навечерието на срещата в Брюксел се обявяваха твърдо против провеждането на нови референдуми и ратификации, бяха принудени да отстъпят. Днес вече става дума не за техническо (т.е. неизискващо приемането му с референдум) „Споразумение за реформирането на ЕС”, а именно за „мини-Конституция”, т.е. за леко урязан вариант на проекта, съгласуван през 2004.

Както изглежда, препятствията и трудностите по пътя към формалното утвърждаване на бъдещия проект за Конституционен договор на ЕС няма да са по-малко (а, най-вероятно, ще са повече), отколкото през 2005. На избирателите от държавите, одобрили първия Конституционен проект, сега ще трябва да се обясни, защо се налага да гласуват още веднъж, както и, защо новият договор представлява „улекотен вариант”, на онзи, който те бяха съгласни да приемат. Французите и холандците пък трябва да бъдат убедени, че всички онези недостатъци, които накараха мнозинството от тях да гласуват с „не” преди две години, са напълно отстранени в новия проект. И, накрая, „евроскептиците” във Великобритания и някои други страни от ЕС следва да бъдат убедени, че бъдещият проект за Конституционен договор няма да тласне процеса на европейската интеграция към формирането на континентална „свръхдържава”.

С други думи, днес все още е невъзможно да се прогнозира достатъчно точно, как ще изглежда Европейският съюз, след като преодолее конституционната криза, в която изпадна преди две години. Въпреки това е повече от вероятно, че той със сигурност ще преодолее кризата и дори ще съумее да извлече полза от нея. Историята на европейския интеграционен проект ще продължи, защото, в крайна сметка, нито политическият елит, нито влиятелните икономически кръгове на континента, нито пък мнозинството от населението на страните, членуващи днес в ЕС, виждат някаква друга алтернатива.

Разбира се, възходите и паденията, „семейните” кавги и моментните провали ще продължат да съпътстват развитието на Европейския съюз и в бъдеще. Което само ще направи този процес по-интересен. И по-поучителен, разбира се.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Съвременните оценки в геополитическите анализи, засягащи статута и мястото на Русия в света, пряко се влияят от трансформациите в евразийския (постсъветския) регион. Русия, загубила голяма част от функциите си на глобална държава, бе съсредоточена продължително време върху проблемите на вътрешно и регионално ниво. С постепенното излизане от геополитическата „черна дупка”, нейния подем е най-забележим в евразийското пространство, където параметрите и характера на взаимодействие на страните в по-тесни обединения са главен индикатор за укрепващите й позиции. Това е следствие от настъпилите възходящи промени в развитието на страната, отразяващи се пряко на нейното регионално и глобално геополитическо позициониране. Взаимодействието й с Големите пространства на планетата (и особено със САЩ) вече не носи отенъка на отстъпчивост и клиентелизъм, а придобива все по-твърди позиции за защита на националните й интереси. Русия на Путин се отличава същесвено от Русия на Елцин, и в икономическите приоритети, и в геополитическите насоки за развитие. Русия навлезе в състояние на надлом, където съществено намалява негативът от натрупаната постсоциалистическа слабост и, респективно, нараства потенциалът за експорт на външно въздействие. Възраждането на евразийската национална идея, от 20-те години на миналия век, чиято съвременна интерпретация цели определянето на геополитическите й ориентири, е все по-често в полезрението на обществените и научни среди. В нея се търсят пространствено-историческите предпоставки, предопределящи развитието на страната, и обуславящи нейното поведение в периода на геополитическо оздравяване.

От съществено значение за териториалната цялост на самата руска държава бе решаването на проблемите, свързани с набралата скорост регионализация и сепарация, и произтичащите от тях процеси на федерална дезинтеграция. Във вътрешно-регионален аспект, съществувалият заразен източник на сепаратизъм – чеченския проблем, е вече неутрализиран и премина в историята. За стабилизирането на ситуацията в Предкавказието, говори постепенното завръщане на чеченските бежанци и нормализиране процесите на политическата обстановка в Дагестан. В административно-регионален план, формирането през 2002 на седемте федерални окръга значително укрепи политическото единство на многонационалната федерация. Създадената твърда административна система на управление на регионите ангажира регионалната политика с еднакво облагодетелстване на субекти с различен природен и обществено-икономически потенциал. Тяхна главна задача стана провеждането на политически и административни функции по укрепване на руската държавност и упражняване на контрол върху действията на регионалните власти, т. е. те встъпват като ядра на консолидация на политическите процеси (Анохин, 2005).

Русия, в много стопански и социални аспекти, преодоля пика на своя най-голям срив: близо десетилетие, страната отбелязва стабилен икономически ръст (5-7% годишно), постоянно се увеличава притокът на чуждестранни инвестиции, чиито постъпления за последните четири-пет години са на ниво 45-65 млрд. долара годишно и продължават да нарастват. По износ на преки капитали зад граница, за последните десет години (40 млрд. долара), пряко отразили се върху нейните геоикономически позиции, Русия заема първо място сред страните с формиращ се пазар, сред които са Китай, Бразилия, Чили, Мексико и др. С около 15-22%, за последните пет години, нараства обема на външно-търговският й оборот, който през 2002 достигна нивото си от 1990 (153 млрд дол.), а за 2005 надхвърля 370 млрд. долара (Росстат, 2006). Нарушените демографски процеси, чиито показатели са все още проблемни, също бележат позитивна промяна, отчитайки напредъка в икономическото развитие и подобряването на жизнената среда. Макар все още да отразяват негативите на стопанския и политически преход, отрицателните стойности на естествения прираст са с тенденция на намаляване – 5,6 ‰ за 2005, срещу 6,6 ‰ за 2001. Постепенно се повишава и продължителността на живота на населението, особено при мъжете. Значително (около 20 %), в сравнение с края на 90-те, е намаляло количеството на разводите, а повишението на общия брой на браковете за 2005 е с 10% спрямо 2001 (Росстат, 2006).

Икономическия подем и парирането на центробежните тенденции във федерацията, дадоха конкретни резултати в регионалната интеграция на Русия с някои от страните от нейното обкръжение. Неефективните и все по-отслабващи структури на ОНД, като гарант за руското присъствие в постсъветското пространство, се изместват от много по-перспективните регионални формирования на съюзната държава – Русия-Беларус, Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО, създадено на основата на митническия съюз от 1995), обединяващо Русия с Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и, отскоро, Узбекистан, както и Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), обхващащ страните от ЕврАзИО и Армения. Последното териториално обединение вече представлява организационна структура, извън рамките на ОНД, и цели взаимодействието във външната и военна политика на страните участници, обеспечавайки сигурността и териториалната им цялост (Косов, Торопыгин, 2006). Формираното, през 2003, Единно икономическо пространство (ЕИО) пък е насочено най-вече към приобщаването на Украйна в евразийската зона за икономическо сътрудничество. Неговия статут на регионален субект обаче е все още неясен и се намира в процес на формиране. Чрез участието си в създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), Русия отстоява първостепенна позиция за по-нататъшно укрепване на своите връзки, основно в Евразия. Тя се ръководи от стремежите за увеличаване на влиянието си в ОНД и задълбочаване на геостратегическото партньорство с Китай, като най-верен път за геополитическо израстване. В резултат на огромните геополитически загуби, разбира се, Москва е все още в позицията на отслабен играч в международните процеси, където САЩ са безспорен лидер, а влиянието на Китай и ЕС нараства забележимо. Нова Русия обаче, с целенасочени постъпателни действия се завръща в “близката чужбина”, в която импулсите на реинтеграция отразяват нарастващото й геоикономическо влияние и прокарването на нова геостратегическа линия.

Преориентацията на голяма част от бившите съюзни републики към други центрове на регионално сътрудничество, както и надеждите, свързани с приемането на демокрацията, като път за бързо развитие и повишаване на стандарта на живот, не дадоха желаните резултати. В края на 90-те и началото на новия век, част от тях осъзнаха, че общите проблеми от политико-икономически характер изискват повече общи усилия, не без участието на бившата “метрополия”. Тук, разбира се, трябва да се отбележи, че единствено Беларус, от развитието си в преходния период, не напусна руската орбита на всеобхватно влияние. Унаследените и ненарушени връзки от неотдавнашната междусъюзническа кооперация в СССР, се превърнаха в реална база за нова интеграция с Русия, практически във всички дейности на икономиката, културата и политиката. Обективните предпоставки от двустранното взаимодействие, положиха основите през 1999 на съюзната държава – Русия-Беларус. Споена с повече от 160 съглашения, и притежаваща органи по координация на външната и отбранителна политика на двете страни, тя постави Беларус изцяло в руското геополитическо пространство (Кръстев, 2006). Ресурсната ориентация и ниската самодостатъчност на страните от Централна Азия, и осъществяващият се икономически напредък на Русия, генерираха в региона процес на постепенно обръщане към нея. Първи това направи Казахстан, подписвайки, през 1998, декларация за “Вечна дружба и съюзничество, ориентирани към ХХІ-ви век”. Подобен договор с Русия по-късно подписа и Киргизстан (Жильдов и др., 2003). Процесите на сближение с Русия се активизираха в рамките на създаденият през 1995 Митнически съюз, прерастнал през 2000 в ЕвразИО. Многостранно ориентираното интеграционно сътрудничество на тази най-перспективна регионална организация в пространството на ОНД, съществено повиши стопанското взаимодействие и взаимната инвестиционна привлекателност на страните-членки. С приемането на Узбекистан, през 2005, организацията на Централноазиатското сътрудничество (ЦАС) * премина изцяло в рамките на ЕврАзИО и по-късно преустанови съществуването си, а пък ГУАМ ** изгуби един от най-важните членове в процеса на дистанцирането си от Русия. Явно поражение за американските позиции в Централна Азия стана изтеглянето на военните им бази от Туркмения и Узбекистан, като впоследствие Узбекистан сключи военен договор с Русия, в рамките на ШОС. В Таджикистан, се възтанови войнският контингент на бившата съветска 201-ва мотострелкова дивизия. Повлиян от променящата се ситуация в региона, Киргизстан вероятно ще последва примера на съседите си, по отношение на американското военно присъствие на нейна територия.

Продължителната тенденция от постсоциалистическия период, на намаляване на икономическата зависимост на страните от ОНД от Русия, се обърна, в периода 1998-2002, в нейна полза и понастоящем тази зависимост забележимо нараства. Мащабната реализация на геоикономическите и интереси, превърна Русия в главен инвеститор на капитали в младите постсъветски републики. През последните 5-6 години, Русия ежегодно инвестира в икономиките на други страни по 15-20 млрд. долара годишно, като приоритетни дестинации са най-вече ОНД и Източна Европа (Скопин, 2006). Създадените от руски транснационални компании многобройни предприятия (както и тези със съвместно участие), повишават капитализацията и регионалното им позициониране. Това се отразява и на активизацията на външнотърговските взаимоотношения на двустранно и регионално ниво. Понастоящем руски ТНК (Газпром, ЕЕС, Лукойл, Русал, Северстал, Мобилни Теле Системи и др.) присъстват на територията на всички държави от ОНД и Прибалтика, създавайки мрежови трансгранични структури, пряко влияещи върху геополитическата тежест на стваната в евразийския регион.

В рамките на ЕврАзИО значително се увеличава финансирането и кредитирането на инвестиционни проекти от Русия, както и на банковите и застрахователни услуги на пазара на страните-членки. Икономическата ефективност и потенциалът на обединението могат да се окачествят като значими. Само за периода от 1994 (т.е. непосредствено преди създаването на Митническия съюз) до 2004, търговският стокообмен в рамките на петте страни-членки е нарастнал повече от три пъти – от 15,9 на 53,9 млрд. долара. Активизацията на взаимното инвестиране в общността стана причина за създаване на общ “евразийски” банков сектор през 2006, за който се предполага, че ще финансира големи съвместни проекти в постсъветското пространство. (Россия и страны.., 2006). Широкомащабните процеси на регионална интеграция в ЕврАзИО вероятно ще засегнат и други постсъветски държави, имайки предвид, че със статут на наблюдатели, през 2002, бяха приети Украйна и Молдова, а през 2003 – Армения.

Трябва да се отбележи обаче, че евразийския регион си остава поле на съперничество между Русия и други геополитически сили. На това пространство най-изявени позиции имат САЩ, увеличава се влиянието на Китай, ЕС, своите интереси тук има и т.нар. „глобален Юг”.

Преминалата през последните няколко години вълна от „цветни” революции в някои страни от ОНД, в които някои виждат „дългата ръка” на САЩ, имаха краткотраен ефект в геополитическата ориентация на Киргизстан и, донякъде, на Украйна. Смяната на политическите елити в тези страни стана причина в държавите, където тя претърпя провал – Азербайджан, Узбекистан и Беларус, да гледнат с по-голяма предпазливост и недоверие към Запада. Наложената от Москва стопанска и транспортна блокада на Грузия и доскорошната търговска забрана за износ на вино от Молдова за Русия, бяха “студен душ” за слабите им икономики. Според мне, е само въпрос на време тези две страни отново да обърнат лице към Русия, имайки предвид, не само че стопанската им ориентация е подвластна на руския пазар, но и че съдбата на тяхната териториална цялост (Приднестровието в Молдова, и Южна Осетия и Абхазия в Грузия са про-руско настроени и практически независими области от централната власт) се намира в руски ръце. Тези ответни реакции на по-твърдите мерки, които на Запад бяха окачествявани като поредни прояви на “неоимпериализма” на Москва, са до голяма степен отговор на настъпателните действия на САЩ в постсъветския регион, носещи стереотипите на “студената война”. Редицата икономически договорености, геостратегическото партньорство срещу глобалния тероризъм и създаденият Съвет Русия-НАТО, на практика бледнеят пред разполагането на американски военни бази в страните от руското „обкръжение”, настъпателното разширяване на НАТО в Европа и масираното информационно-геополитическо влияние в постсъветските държави. Отчетливата геополитическа зависимост на страните от евразийското пространство, вече второ десетилетие запазва своята дихотомна ориентация – този, който не е с Русия е със САЩ, и обратно. Тенденцията през последните години обаче показва, че броят на проруски настроените страни се увеличава, в резултат на нарастналия прагматизъм в действията на пространствената им ориентация към Русия. От друга страна, конкурентната геополитическа линия на САЩ е все още доста силна – американците успяха да пренасочат част от каспийския нефт в обход на Русия (нефтопроводите Баку-Джейхан и Баку-Батуми). Според някои западни анализатори, американски ТНК (Тексако и Шеврон) контролират 16% от нефтените и 11% от газовите ресурси в каспийския регион ( Vern о l е, 2006). С най-голяма сила понастоящем, се проявяват американските действия в овладяването на виртуалното измерение за геополитическо влияние – информационното пространство. То, до голяма степен, изкуствено разрушава установения пространствен баланс в отношенията между субектите и изменя посоката на геополитическите трансформации. Военното присъствие на САЩ, макар и ограничено, също остава силен фактор за по-нататъшните им геополитическите амбиции в Евразия.

Териториалното разширение на Европейския съюз на изток, несъмнено въдейства върху геополитическата ориентация на Украйна, Молдова и, в по-малка степен, на Грузия и Армения. Но, ако външната политика на тези страни се насочва към Европа, то националните им икономики си остават ориентирани към Москва. Вторичното американско влияние, чрез структурите на НАТО, които са вече в непосредствена близост до Русия, също водят да ново сдържане на реинтеграционният диалог в западно направление. Отношенията на Русия с ЕС, засягат пряко и част от нейната територия – Калининградския анклав (между Полша и Литва) и проблемите, свързани с транзита на неговите граждани през територията на съюза. По същество, влиянието на ЕС има най-вече геоикономически характер. Такова влияние, впрочем, се опитва да реализира и Русия в Европа. Особено съществено е да се отбележи взаимодействието й с Германия, която е неин основен инвеститор и външноикономически партньор. Тя е и главен потребител на руските енергоносители - природен газ и нефт, а в бъдеще и техен разпределитет за Европа, след реализацията на проекта за тръбопровода по дъното на Балтийско море, заобикалящ Полша и Прибалтика.

Дрейфът на мюсюлманските постъветски републики към «ислямската дъга» от юг (предимно към Турция и Иран), която в началото бе доста активна в някои от тях, особено в геокултурен аспект, не успя да се превърне в реална алтернатива на Русия по пътя на тези страни към социално-икономически просперитет, поради факта, че се намира на по-ниско стъпало в обществената йерархия. Геоикономическото влияние, най-вече на Турция, изчерпа много бързо възможностите си още в началото прехода. Частично по-забележимо влияние се съхрани в Азербайджан и Туркменистан, където обаче започнаха да се връщат някои от нормите на радикалния ислям, недовели до нищо положително в общественото им развитие. Волунтаристичните опити на част от местните елити за интензивно внедряване и разпространение на турски и арабски език, които да изместят руския в междунационалното общуване не се увенчаха с успех. Същото, между впрочем, важи и за английския, който дори в Прибалтика, по обективни причини (етнически руското население там е 1,5 млн. души) , не можа да замени руския в ролята си на нова «лингва франка».

Интересите на Китай ва евразийското пространство, засягат достъпа до големите енергийни ресурси на Русия, Казахстан и Узбекистан. Потреблението на енергоресурси и електроенергия на втората по мощ икономика в света се увеличава с всяка година и налага търсене на нови ориентири за неговото обеспечение. Според експертите, съществуващите проектни договорености на Китай с Казахстан, за транзит на нефт към западните китайски райони, са трудно реализируеми поради голямата дължина и ниския капацитет на бъдещото съоръжение (Жильдов и др, 2003). Нарастналия нефтодобив на Казахстан, от няколко години, е вече включен в тръбопроводната система на Русия чрез новите нефтопроводи в северозападна посока (Атырау-Самара и Тенгиз-Новоросийск). Освен това, Китай все още заема доста скромно място, в сравнение с Русия, в икономиките на страните от Централна Азия, пък и, в рамките на ШОС, двете страни действат повече като партньори, отколкото като конкуренти. Преекспонирането на заплахата от китайска демографска експанзия в Сибир и Далечния изток на Русия, също не се оправда, въпреки апокалиптичните прогнози на редица западни (а и руски) геополитици. По оценка на различни руски държавни институции, броят на пребиваващите в страната китайци варира между 0,2 и 0,5 млн. души (Россия и глобализация, 2006). Взаимната заинтересованост на Пекин и Москва за регулиране на етническите и погранични конфликти в региона, а в глобален аспект – ограничаване на хегемонистичните стремежи на САЩ, синхронизира геостратегическото им взаимодействие. В Шанхайското обединение, наред с разширението на търговско-икономическото сътрудничество и развитието на транспортната инфраструктура сред страните членки, се увеличават и инструментите, с които Русия и Китай разполагат в отбранителната сфера, както и за налагане на многополюсния модел в света. Това стана причина, през 2005, да бъдат привлечени със статут на наблюдатели Индия, Иран и Пакистан – държави, които превъзмогват противоречията си, за сметка на бъдещото участие в големия континентален съюз. Повишаването на международния статут на ШОС е резултат преди всичко на широкомащабното взаимодействие между Русия и Китай. Двете страни развиват дългосрочни връзки в областите на търговията, взаимните инвестиции, енергетиката, банковия сектор, образованието, отбраната. Важен момент в процеса на формиране на съюзните отношения помежду им бе фактът, че 2006 премина под знака на икономическото и културно представяне на Русия в Китай, а настоящата 2007 е годината на Китай в Русия.

Сегашната геополитическа обстановка и мястото на Русия в нея показват, че тя се движи по насоки, заложени в нейните евразийски корени. Страната се ориентира към континентално взаимодействие, основно в Евразия, все повече осъзнавайки, че това е естествения път на нейното развитие. Откроявящото се взаимно опривличане на Русия с Китай и Германия, увеличава валоризацията на геопространството й, стимулирайки в част от страните на ОНД процеси на интеграционно сближаване. Благодарение на териториалните си и комуникационни ресурси, Русия притежава реална възможност да се превърне в континентален мост между Европа и Източна Азия, преориентирайки маршрутите на основните транзитни потоци през собствената си територия. Това е задача с приоритетна важност, за чието успешно решаване има обективни предпоставки (огромна територия, развита система за транзит на енергоносители и сравнително добра железопътна мрежа).

Ако се направи паралел в съвременното пространствено взаимодействие на Русия, с евразийската геополитическа концепция, ще се открият поразителни сходства. Силните геоикономически връзки на Русия с Германия, и геостратегическото й партньорство с Китай, са в синхронна аналогия с неизбежното създаване на континенталната ос Берлин-Москва-Пекин. Същата, представлява изходна конструктивна постановка на неоевразийството, и е способна да увеличи геоикономическия потенциал на Русия и да послужи като основа, за възпиране на трансатлантическото влияние и мондиализма на САЩ (вж. „Проект Евразия” на А. Дугин, 2004). Прогнозите в теоретичните разработки на потенциалното развитие на споменатия континентален алианс, се свързват с включването в него и на Индия, Иран и Пакистан – страни, с които Русия предстои да задълбочи контактите си. От казаното дотук, следва да се отбележи, че евразийството, като национална идея, е нито „геополитически капан”, нито течение, способно да обърка младата й демокрация – често срещани оценки в анализите на много “геополитици” (вж. статията на Олег Арин в Геополитика, бр.). Евразийството е концепция, построена на изходните дадености на Русия, отразяваща нейната географска и историческа специфика. Даже, още когато Пьотр Савицкий (основният теоретик на това оригинално течение в руската обществена мисъл), прокламира своята идея за евразийско развитие, той се ръководи не толкова от геополитически, колкото от геоикономически съображения. Неговите концептуални идеи са били за грамотна стратегия на развитие на тази огромна континентална държава, преодолявайки гражданската война и разрухата (Лавров, 1998). Навременното възраждане на евразийството има за цел на решаване същите проблеми, настъпили след разпада на СССР, разбира се, отчитайки съвременните реалности в геополитическото разместване на света.

Бележки:

* ЦАС – Централно-азиатско сътрудничество, обединяващо Казахстан, Узбекистан, Киргизия и Туркмения по пътят им на постсъветска икономическа адаптация. Организацията не доказа своята ефективност през годините и преустанови съществуването си през 2005 г., когато практически се интегрира в ЕвразИС.

** ГУАМ – Регионално обединение на Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, под негласната егида на САЩ, и с прикрита антируска насоченост. През 1998 г. организацията е преименувана на ГУУАМ, вследствие на присъединяването на Узбекистан, който я напусна през 2005 г.

Литература:

1. Анохин А.А. Региональные проблемы России // Труды ХІІ съезда РГО Т.3 – СПб., 2005.

2. Дугин А.Г. Проект Евразия. М., 2004.

3. Жильдов С.С., Зонн И.С., Ушков А.М. Геополитика каспийского региона. М., 2003.

4. Косов Ю.В., Торопыгин А.В. Содружество Независимых Государств: Учебное пособие. – СПб.: Знание, 2006. 5. Кръстев В. Геополитическото положение на Беларус // Понеделник, бр. 7/8, 2006.

6. Лавров С.Б. Поиске новой парадигмы // Географические проблемы ХХ века, сборник статьей РГО, СПб., 1998.

7. Россия и глобализация: международные аспекты / Отв. Ред. М.Г. Носов; Секция международных отношений Отделения обществ. наук РАН. – М.: Наука, 2006.

8. Россия и страны Центральной Азии: взаимодействие на рубеже тысячелетий / Отв. Ред. Л.З. Зевин; Институт экономики РАН. – М.: Наука, 2006.

9. Росстат – статистический справочник 2006. М., 2006

10. Скопин А.Ю. Экономическая география России. М.: Проспект, 2006.

11. Vernole S . Il terzo incomodo : il ruolo della NATO tra la Russia e l`Europa // Eurasia,dicembre, 2006.

* Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”

{rt}

От началото на 60-те до края на 70-години, развитието на ядрената енергетика се приемаше в Европа, като цяло, с ентусиазъм, както от широката общественост, така и от политическите елити. По онова време, за основни атрибути на очертаващият се „нов ядрен век” се смятаха затвореният ядрен горивен цикъл, използването на „бързи реактори” и на плутония, като ядрено гориво на бъдещето.

Глупави и богати

В периода между 1980 и 2000 обаче, обществените настроения постепенно се промениха, като в тях започна да преобладава скептицизмът и отрицанието. Философският фундаментализъм на идеолозите на „зеленото движение”, благодарение подкрепата на медиите, превърна първоначално съществуващото доверие в страх пред „сложната, голяма” технология, противопоставяйки и алтернативната идея за „приятелските” и „малките” екологични технологии. Разбирането за ролята на науката и техниката постепенно бе ерозирано, а политиците прекратиха (или ограничиха) подкрепата си за ядрените изследователски центрове, отрасловите факултети и съответните катедри в техническите университети.

Това е, така да се каже, „усреднената ситуация” в Европа. Защото в отделните европейски страни двата стадия, споменати по-горе, протичаха различно, в зависимост от конкретната позиция на една или друга нация и от специфичния и начин на мислене. Така, „студеният” и рационален манталитет на жителите на северните държави, определи превръщането на грижата за собствената страна и нейната икономика в основа на провежданата от правителствата им политика (тук бихме могли да направим аналогия с известната максима, от която се ръководят лекарите: „не вреди!”). На свой ред, британците, разполагащи със сериозни петролни находища в Северно море, предпочетоха да заемат доста по-удобната позиция „ще поживеем, ще видим”. Франция пък демонстрира за пореден път достойния си за възхищение начин да се справя с проблемите и взе решение да продължи да развива своята атомна енергетика. Малките страни (Белгия и Холандия) също заеха рационални позиции: Холандия заложи на петролния добив в Северно море и обяви постепенно извеждане от експлоатация на единствената в страната АЕЦ. Белгия пък предпочете да действа едновременно в две посоки: да инвестира в ядрената енергетика на съседна Франция, планирайки в същото време постепенното изваждане от експлоатация на собствените си АЕЦ. Швейцария (която, както е известно, не е член на ЕС), въпреки сериозния натиск на германските анти-ядрени лобита, запази независимата си позиция и реши, на първо място, да не ограничава срока на експлоатация на своите АЕЦ и, на второ, да не създава законодателни пречки пред изграждането на нови енергоблокове. За разлика от всички тези страни обаче, Германия предприе редица съвършено нерационални и немотивирани стъпки. Когато, през 1998, коалицията между социал-демократи и „зелени” състави новото немско правителство, бе прието твърде амбициозно решение за намаляване емисиите на въглероден двуокис и постепенното изваждане на германските АЕЦ от екплоатация (то влезе в сила през 2001 и трябва да бъде изпълнено до 2021).

Когато някои чуждестранни колеги ме питат, как Германия възнамерава да компенсира загубата на мощностите, произвеждани от нейните атомни електроцентрали, обикновено им предлагам два възможни отговора. Единият е, че „това ще стане благодарение на слънчевата, вятърната и биологичната енергия, в съотвествие с декларациите на правителството”. Личното ми мнение обаче е, че „няма алтернатива на атомната енергия - или АЕЦ ще продължат да работят и тогава „заместители”, по принцип, няма да са необходими, или Германия ще бъде принудена да купува електроенергия от чужбина, докато може да си го позволи, разбира се”. Въпросът е, нима Германия е чак толкова богата, че да хвърля на вятъра икономическия си просперитет? А отговорът се съдържа във формулираният от мен т.нар. Трети закон на икономиката, според който: „глупакът никога не може да стане толкова богат, че да си позволи да бъде глупак”.

Съвсем наскоро стана очевидно, че усилията, насочени към намаляване концентрацията на парникови газове в земната атмосфера, са обречени на провал. Потребностите на развиващите се страни от електрическа енергия вече доведоха да превишаване на прогнозираните по-рано емисии. Така, надеждите за забавяне и дори спиране на климатичните промени не се оправдаха. В същото време стана ясно, че запасите от петрол и природен газ постепенно се изчерпват, превръщайки някога дебелата „петролна възглавница” в опасно тънки „парцали”.

Междувременно, технологиите за производството на „неизчерпаемата” вятърна електроенергия доведоха до появата на многобройни кули с крила, разположени на огромни територии – кули, които изискват много по-високи експлоатационни разходи от очакваните и осигуряващи електрически ток на неочаквано висока цена. Достатъчно е само да ги погледнем, за да се убедим, колко илюзорна е била идеята да заменим атомните електроцентрали с подобни „малки” технологии.

В резултат от всичко това, политиците и медиите започнаха да осъзнават същността на ситуацията и отново да лансират пред обществото „иновационната” идея (политиците много обичат думата „иновационен”, защото не разбират значението и, аз пък я харесвам, тъкмо защото знам, какво означава), която инженерите всъщност подкрепят вече десетилетия наред - не може да се формулира устойчива енергийна стратегия, ако „изхвърлим зад борда” атомната енергетика. Тук, може би, е мястото да цитирам моя Втори закон на икономиката: „еволюционното развитие стимулира използването на достъпните енергийни ресурси, а отказът да се следва тази тенденция може да доведе до това, че конкретната нация няма да издържи на конкуренцията с държавите, които знаят, как да използват наличните си ресурси”.

Необходимото просветление на съзнанието

Характерно за днешния ден на Европа става анулирането на взетите в близкото минало решения в енергийната сфера. Така, плановете за закриване на АЕЦ в Швеция и Холандия бяха преразгледани, като холандците решиха да удължат срока на експлоатация на своите атомни централи до 60 години. Във Финландия пък се изгражда нов, „европейски” PWR ( EWR ) от трето поколение – това е петият енергоблок в тази страна, като финландците вече мислят и за шести. Сравнително наскоро, във Великобритания беше взето решение да бъдат възобновени инвестициите в ядрения отрасъл.

Балтийските държави пък планират да изградят „общ” реактор, който да замести двата енергийни блока РБМК-1500 на атомната електроцентрала в Игналин (Литва), които трябва да бъдат извадени от експлоатация, в съответствие с изискванията на ЕС. Италия е готова да влага средства за развитието на атомната енергетика във Франция и Чехия, а може би и в Словакия. Испания обсъжда евентуалното спиране на ядрените си мощности, но и до днес липсва конкретен план за прекратяване експлоатацията на осемте работещи реактора, защото алтернативни източници на енергия, поне засега, просто няма. Затова, испанското правителство не възнамерява да взема, каквито и да било решения по този повод, поне до следващите избори през 2008. Като цяло, в енергийната сфера, Испания тясно си сътрудничи с Франция. В самата Франция пък, аспирантите продължават задължително да практикуват на наличните учебни реактори.

В резултат, индустриалците и правителствата на почти всички европейски страни и, особено, Европейската комисия декларират следните перспективи за развитие на европейското „ядрено бъдеще:

В краткосрочен план – да продължи експлоатациятга на съществуващите АЕЦ, докато удовлетворяват изискванията за сигурност и икономическа ефективност.

В средносрочен план – да се подготви почвата за изграждането на енергоблокове от ново поколение, от типа на EPR , усъвършенствания вариант на руските BB ЭР -1000 и др.

В дългосрочен план - да се разработят проекти за реактори от 4-то поколение с усъвършенствани системи за сигурност, съобразени с концепцията за бързите реактори, неразпространяването на делящите се материали, изгарянето на актинидите и другите дълготрайни радионуклиди, както и да се разработят технологии за термоядрен синтез (в тази връзка си струва специално да споменем проекта ITER – международният експериментален термоядрен реактор, който ще бъде изграден във Франция).

Това неочаквано „просветляване на съзнанието” обаче, изведе на преден план нова дилема: откъде да се намерят необходимите опитни учени и професионалисти? В тази връзка, по-долу ще се опитам да отразя усилията, програмите и проектите, чиято цел е извеждането на ядрената общност от стагнацията и акумулирането и генерирането на нови знания и ново поколение специалисти, способни да осъществят стоящите пред тях глобални задачи, т.е. новата „атомна революция” в Европа.

Тъй като напоследък на Стария континент се отделя все по-голямо внимание на подготовката на инженери и учени, специализиращи се именно в областта на термоядрения синтез (британският център за термоядрени изследвания в Калхем и френският – в Кадараш), ще използвам два примера за това, как проблемът за термоядрения синтез се осветлява в учебните програми. Всъщност, този въпрос активно се изучава и извън пределите на Европа, тъй като споменатият по-горе ITER е международен проект, в който участват също Русия, САЩ, Япония и Китай. Поради все още непреодоляната анти-ядрена позиция на германското правителство, страната не е пълноправен участник в този проект и е свързана с него само по линия на Евросъюза.

Ядреното образование в Европа

И така, по отношение на термоядрения синтез, германският Институт по плазмена физика „Макс Планк” (ІРР), разположен близо до Мюнхен, вече двайсет години провежда летни курсове за студенти от цяла Европа и други континенти, които изучават плазмена физика, принципи на устройството на термоядрените реактори, резултатите от последните изследвания в областта на термоядрените технологии и т.н. Много от онези специалисти, които сега работят по реализацията на проекта ITER , са минали през тези курсове. По-долу ще изброя няколко проекта, целящи стимулирането на базовото ядрено-техническо образование (и, в частност, непосредствено насочени към предстоящото развитие на 4-то поколение ядрени реактори).

Така, ЕС лансира нов проект за изследване на актинидите (т.нар. мрежа ACTINET ) за да активира спадналия интерес към тази изключително важна област, тъй като познаването на физиката на актинидите е от фундаментално значение за развитието на ядрения горивен цикъл, разработването на схемите за използване на ядрените материали, развитието на концепцията за тяхното неразпространяване и изгарянето на дълготрайните радиоактивни отпадъци. В мрежата участват френският Комисариат по атомна енергетика, белгийският Учебен център по ядрена енергетика, Европейският институт за трансуранови елементи в Карлсруе, както и Институтът за радиоактивни отпадъци в същия град. Около това „ядро” се групират още 27 организации-партньори от 13 европейски страни.

В Швейцария, за да бъде запазено и развито нивото на ядрените знания, са разработени нови образователни схеми. Както посочва професорът от световно известния Технически университет в Цюрих Хорст-Михаел Прасер, продължаващите дебати за бъдещето на ядрената енерегетика в Европа, наред с непривлекателността на техническото образование въобще, ще доведат в съвсем близко бъдеще до недостиг на млади и квалифицирани инженери в ядрената сфера. Всъщност, още днес европейската атомна индустрия се сблъсква със сериозни затруднения при попълването на свободните работни места, но, според него, ядрената общност в Швейцария предприема необходимите стъпки, реагирайки на очевидните признаци за възраждане на ядрената енергетика в Европа.

В Германия пък, наскоро бяха възстановени редица професорски места и катедри по ядрена техника и радиохимия в университетите на Мюнхен, Дрезден, Карлсруе, Хайделберг, Щутгарт и Аахен. Официалната немска политика все още е такава, че не разглежда ядрената енергетика като вариант за бъдещ енергиен източник. Затова, на практика, липсва федералното финансиране на съответните образователни и изследователски проекти, като изключим свързаните с ядрената сигурност. Затова пък нараства финансирането от страна на германската индустрия.

Във Великобритания държавата пое под свой контрол разработването на мерките, гарантиращи устойчивото развитие на енергийната система, като сред тях, не на последно място е и проблемът за професионалното развитие. Според професор Ричард Клег: „Растящите нужди на Великобритания по отношение на „ядрените” знания и изследвания отразяват значителните промени в отношението към атомната индустрия. Вече се полагат значителни усилия за осъществяването на национални програми за развитието на ядрени реактори от ново поколение и формирането на благоприятно обществено мненние. В рамките на тази тенденция Университетът на Манчестър създаде Ядрения институт в Далтън, който сътрудничи едновременно с правителството и индустриалците, укрепвайки и развивайки основите на ядрените знания в британските университети”.

Междувременно, в комюнике на Ядрената група на Великобритания ( BNG ) се твърди, че: „средната възраст на ангажираните в ядрения отрасъл нараства и затова е необходимо да се привличат нови квалифицирани кадри, както и да се приемат повече студенти по съответните специалности”. Впрочем, във Великобритания вече се предприемат конкретни мерки за привличането на перспективни младежи в съответните отраслови образователни проекти. Още повече, че острата липса на учени, инженери и квалифицирани специалисти може да постави под въпрос британските планове за производството на ново поколение атомни подводници.

Във Франция, основните организации, отговарящи за ядреното инженерно образование са Комисариатът по атомна енергия (СЕА) и подчинения му Национален институт за ядрена наука и техника ( INSTN ), както и атомната индустрия (и най-вече – Elecricite de France – държавна организация, отговаряща за експлоатацията на енергийните мощности, и AREVA , чиято сфера на действие обхваща целия ядрен цикъл). Според мен, френската система за ядрено инженерно образование е най-добре обмислената и най-успешната в Европа. В тази страна със сигурност не може да се говори за недостиг на преподаватели и млади кадри. Във Франция, в рамките на INSTN , се реализира специална програма за аспиранти “ Genie Atomique ” (ядрена техника), която покрива всички специални теоретични и практически предмети, формиращи „ядреното инженерно образование”.

В Белгия пет местни университета се обединиха в т.нар. Белгийска мрежа за ядрено образование ( BNEN ), която, заедно с Белгийския федерален център за ядрени изследвания ( SCK - CEN ), разработи общи междуниверситетски програми за получаване на степен „магистър по ядрената техника”. E С планира да използва опита на BNEN за реализацията на унифицирана европейска програма за ядрено инженерно образование.

Безплатен труд и мрачно бъдеще?

И така, ядрената енергетика в Европа отново тръгва по пътя на развитието. Наистина, някои страни все още приемат без особен възторг този факт и предпочитат да мечтаят за техническите чудеса и „безядреното бъдеще”. Скоро обаче, техните собствени граждани ще запитат своите политици, защо съзнателно са премълчавали предимствата на ядрената енергетика и това, че тя е не само необходима, но и незаменима. Разбира се, правителствата (както винаги) ще намерят удобните виновници, обявявайки, че учените и инженерите са дезинформирали и политиците, и обществеността.

На второ място, подходът на организациите, занимаващи се със „съживянането” на ядреното инженерно образование, се основава на дейността на образователните мрежи – както на тези в страните от Европейския съюз, така и на международните. Това не е лоша стратегия, но всяка стратегия би трябвало да разполага и с резервен вариант, в случай, че основният престане да действа.

На трето място, някои европейски страни (не всички, разбира се) са изправени пред необходимостта от провеждането на нова, рационална енергийна политика. В дългосрочна перспектива това може да се постигне, опирайки се на самите основи на обществото: семейството, училищата, университетите, различните неправителствени организации и държавите. Само че в редица страни, отделните звена в тази последователност просто са „изпаднали”, прекъсвайки веригата, и сега за възстановяването и ще са необходими много усилия. Някои нации все още разчитат на утопичните обещания за „вълшебната” слънчева, биологична или вятърна енергия. Съвсем скоро им предстои да открият обаче, че са изхарчили огромни суми в напразни опити да постигнат някаква неясна цел. Което пък ме изкушава да цитирам формулирания от мен Първи закон на икономиката: „Много от това, което правите, вероятно няма да ви бъде платено, но пък със сигурност няма да получите нищо безплатно”. И ако политиците и икономистите понякога го забравят, поне инженерите би трябвало да го помнят.

* Институти за информационни системи в Дармщад, Германия

{rt}

През последните години проблемът за опазването на интелектуалната собственост придобива все по-голямо значение за националната сигурност и за сигурността на организациите (корпоративната сигурност) и лицата.

Очевидно е, че държавите, неспособни да създадат условия за иновационното си развитие, а също за опазването на интелектуалната собственост, са обречени на зависимост и сериозно икономически и социално изоставане от развитите страни, концентриращи глобален интелектуален потенциал (1) . Възлова роля в процеса на генериране на национална сигурност и на сигурност за отделните лица в обществото играе сигурността на организацията . Причината е, че организациите задават две важни, при вземането на всякакъв вид решения, функции на общуване между хората, а също между тях и природната среда: а) социализират индивида по отношение на определени норми и правила на «играта» и б) осигуряват колективно постигане на цели, съответстващи на определени ограничения в ресурсите.

Сигурността на всяка една организация в съвременното общество е пряко свързана със собствеността и по-точно с интелектуалната собственост. От гледна точка на икономическата теория, собствеността е система от създали се и изменящи се обективно отношения между хората в процеса на възпроизводство на стоките и услугите. В правната наука собствеността се разглежда като съвкупност от права. Специфичната особеност, характеризираща развитието на понятието “интелектуална собственост” се заключава “в неразривната връзка между икономическите и правните аспекти” (2, с. 6) . Без разглеждане на проблемите именно в контекста на такава връзка, създаването на сигурност, особено в стратегически план, е невъзможно.

Правата върху резултатите от интелектуалната дейност са сред най-сложните в областта на собствеността въобще. Практиката показва, че под интелектуална собственост обикновено се разбира съвкупност от права както от личен неимуществен, така и от имуществен характер, получени в резултат на творческа дейност. Както и при други видове собственост, деловите решения, свързани с тези права, са продажба, изкупуване, лицензиране или предоставяне по друг начин, като притежателят на правата може да забрани на всяко друго лице неправомерно използване, производство или продажба на обекта на собствеността. Всяко подобно неразрешено действие по отношение на защитената интелектуална собственост е нарушение, пораждащо отговорност.

Обекти на интелектуална собственост

Обектите на интелектуална собственост в съвременното общество обхващат обектите на така наречената индустриална собственост плюс авторското право и сродните му права. Такива обекти на индустриална собственост са изобретенията и полезните модели, промишлените дизайни, търговските марки и марките за услуги, географските обозначения (географски указания и наименования за произход), топологията на интегралните схеми, както и сортовите семена и породи животни.

От гледна точка на деловите решения и сигурността, както на организациите, така и на създателите на тези обекти, между проблема за търговската тайна и защитата на класифицираната информация, от една страна, и проблема за опазването на интелектуалната собственост - от друга, стои понятието “ноу-хау”.

Най-общо казано, ноу-хау (“зная как”) са знанията, опита, специфичните умения на работа на хората и колективите в създаването на стойност за себе си, организацията и обществото. Усложняването на проблема за “ноу-хау”-то в условията на информационното общество до голяма степен е свързано с това, че повечето хора и организации, вместо да регистрират принадлежащите им постижения - продукти на “ноу-хау”, като обекти на интелектуалната собственост, прибягват до по-специалните форми на защита и сигурност, характерни за търговската тайна, т.е. засекретяват ги.

Наистина, информацията от “ноу-хау” предоставлява ценност, доколкото е неизвестна на трети лица, и до нея би трябвало да липсва свободен достъп на законово основание. Това не означава обаче приоритет на “засекретяването” по реда на търговската тайна, а предполага, преди всичко, използването на различни правни форми, които държавата следва да определи, за да се ограничат и пресекат посегателствата върху имуществените интереси на собствениците на „ноу-хау”.

У нас понятието “ноу-хау” не е регламентирано в правен аспект и в този смисъл обикновено се уподобява на търговска или производствена тайна, в най-общия аспект на тези понятия. По подобен начин се процедира и в някои други страни. Според руски учени, изключителната сложност при даването на конструктивно определение на “ноу-хау”-то е свързана с това, че то “не може да се отнесе пряко към обектите на интелектуалната собственост” (3, с. 26) , макар че безспорно е свързано с интелектуален труд и творчество, като правило, от високо равнище.

По наше мнение, от една страна , “ноу-хау”-то следва да се третира като информация за процес , имаща:

•  действителна или потенциална търговска ценност по силата на неизвестността й за трети лица;

•  забрана за свободен достъп до нея;

•  притежателят й е предприел необходимите мерки за защита на конфиденциалността й.

Срокът за защита на такава информация следва да се определя конкретно от притежателя на информацията. При предаване на “ноу-хау”-то от собственика на друго лице е необходимо да се въведе правна практика за: сключване на договор за конфиденциалност и уговаряне на подходящи условия за ползване и неразгласяване.

От друга страна , изключително важно е продуктите на “ноу-хау”-то да се третират не като информация, а като форма на интелектуална собственост , играеща изключителна роля в търговската, предприемаческата, производствената и други дейности на предприятията и организациите.

В международен план, защитата на обектите на интелектуална собственост започва най-напред с Парижката конвенция за закрила на индустриалната собственост от 20.03.1883. Тя става фундаментален фактор в общата международна система за охрана на интелектуалната собственост. С чл. 15 от конвенцията се създава Международно бюро за администриране на дейностите по тази конвенция.

По-късно, с приемането на Бернската конвенция за закрила на произведенията на литературата и изкуството от 09.09.1886, започват да се охраняват в международен план и литературните и художествени произведения. С чл. 24 от конвенцията се създава друго Международно бюро за администриране на дейностите по нея. По този начин се охранява интелектуалната собственост и в тези области. Впоследствие се приемат и редица специализирани международни конвенции, които Република България е ратифицирала:

• Световна конвенция за авторско право, 1952;
• Римска конвенция за закрила на изпълнителите, производителите на звукозаписи и радио и телевизионните организации, 1961;
• Конвенция за закрила на производителите на звукозаписи срещу непозволено възпроизвеждане на техните звукозаписи, 1971;
• Споразумение за свързаните с търговията аспекти на правата на интелектуалната собственост, 1994;
• Договор на СОИС ( WIPO ) за авторското право, 1996;
• Договор на СОИС ( WIPO ) за изпълненията и звукозаписите, 1996 .

В Таблица 1 са посочени критериите и сроковете за действие при закрила на художествените произведения. Необходимостта от запознаването с тях е свързана с голямото значение, което имат художествените произведения при създаването на впечатления и съпровождащи услугите в съвременното информационно общество.

Таблица 1. Обекти, критерии и срокове на закрила на художествените произведения

Източник : Център за интелектуална собственост http://cip.unwe.acad.bg

Друг важен документ в международен план за опазване на интелектуалната собственост е Мадридската спогодба за международно регистриране на марки от 14.04.1891. Тя е от изключително значение за бързия прогрес в промишлеността и селското стопанство и производството на сигурност на организациите в тези области.

Мощното развитие на търговските връзки поражда необходимост от органи за по-цялостна законова защита на международните отношения в интелектуалната област и до създаването на 14.07.1967 на Световна организация за интелектуална собственост (СОИС) или World Intellectual Property Organization ( WIPO ). Фактически, тази организация замества BIRPI - обединени международни бюра, създадени във връзка с Парижката конвенция от 1883 и Бернската конвенция от 1886.

Според чл. 3 от Конвенцията за СОИС, организацията има за задача “да насърчава закрилата на интелектуалната собственост в целия свят”. СОИС по същество е специализирана агенция на ООН. В нея понастоящем участвуват 184 страни, което говори за значението на закрилата на интелектуалната собственост.

Именно конвенцията за СОИС в чл. 2, ал. VIII посочва, че интелектуалната собственост включва произведения във всички области на творческата човешка дейност, като ги разделя в две категории: индустриална собственост, включваща открития (патенти), търговски марки, промишлени дизайни, географски обозначения и т.н., а от друга - литературни и артистични произведения, включително архитектурни дизайни и др.

Дълбоките промени след 1989 в обществената сфера у нас издигат до изключително равнище ролята на интелектуалната собственост за приоритетите и сигурността на страната, организациите и лицата в България.

Формирането и политическата реализация на активна национална политика за защита на интелектуалната собственост е свързано със следните три конкретни съображения. Първото е да се даде законен израз на моралните и икономическите права на творците върху техните творби; второто е да се насърчава творчеството като съзнателен акт, да се разпространяват и прилагат неговите резултати; и третото - да се осигуряват правила за добросъвестна търговия с интелектуални продукти и за сигурност в работата на хората и организациите.

Ще се спрем по-подробно на основните моменти в реализирането на тези изисквания. По Закона за патентите и регистрацията на полезните модели (ЗПРПМ) от 01.06.2003 се осъществява закрила на патентите. Патентът е съвкупност от изключителни права върху интелектуална собственост, предоставени от държавата на изобретателя за определен период от време. Изключителното право, както у нас, така и в повечето страни, предоставя сигурност на лицето или организацията, че други не могат да го използват или да разпореждат с него.

Интересно е да се знае, че самият термин “патент” е от латински произход и означава най-общо свобода за публична инспекция. В модерните времена той се появява най-напред в Италия. Още през 1474 Венецианската република издава декрет, с който нови и изобретателски устройства, за да бъдат включени в действие, трябва да бъдат съобщени на Републиката, с оглед да се получи право и се предотврати възможността други лица да ги използват.

В Англия патентните права се появяват през 1623. В САЩ, през периода 1778 – 1789, много щати приемат свои собствени патентни системи. Федералният закон за патента там е гласуван през 1790. Впоследствие, приложението на патентното право се разпространява из цяла Европа.

За да може дадено изобретение да се регистрира в Патентното ведомство, то трябва да е ново, да има изобретателска стъпка и да е промишлено приложимо.

Правото да се получи патент за едно изобретение насърчава инвестирането на средства и усилия в изследователската и развойна дейност. Издаването на патент стимулира инвестициите за приложение на конкретното изобретение. Официалното публикуване на патента се вписва към основния фонд на документационни източници за технологична информация. С други думи, с публикуването на изобретението, неговото естество и начин на използване се довеждат до знанието на всеки заинтересован. Използването на информацията, предоставяна чрез това разкриване, елиминира безполезното дублиране на усилията и увеличаването на разходите, свързани с изследователска дейност с цел намиране на решения на вече решени проблеми.

Като документ, издаден от националния оторизиран орган, патентът включва описание на изобретението или полезния модел и създава правни условия, при които те могат да се използва само с разрешение на притежателя. Така патентът се превръща в сделка между изобретателя, създал изобретението, и обществото чрез оторизирани за това организации. Изобретателят получава монополно положение на пазара чрез издадения патент, а обществото може да се запознае и използва изобретението в свой интерес .

Патентната система допринася за технологичното развитие и сигурността на страната, организациите и лицата в пет основни направления:

- Създава стимул за разработването и прилагането на нови технологии. Издаването на патент, чрез изключителното право, което предоставя, дава конкурентно предимство на притежателя на този патент. В това отношение, патентът действа като средство за стимулиране поемането на риск при инвестирането на капитал, при разработването и насърчаването на развитието и приложението на технологиите. Предоставянето на патент закриля изобретателя за определен период от време от неконтролираната конкуренция на онези, които не са приели първоначалния финансов риск във връзка със създаване на изобретението. Той насърчава да се поема такъв риск и да се използват ресурси за приложение на изобретението и разработването на нови изобретения;

- Улеснява трансфера и широкото разпространение на ефективни технологии;

- Представлява средство за промишлена стратегия и планиране. В среда на силна конкуренция, каквато е международната търговия, все по-нарастващо значение се придава на промишленото планиране и прогнозиране и на развитието на подходяща промишлена стратегия от страна на отделните организации, индустриални групировки и нации, с оглед на тяхната сигурност;

- Чрез анализ на унифицираната документация се вижда, кои страни и организации в кои технологически области са активни, в кои клонове на индустрията технологията се движи с по-бързи темпове, в кои е стабилна и т.н. Този анализ предоставя възможност да се прогнозира бъдещото индустриално развитие, да се определят областите, в които пазарното търсене нараства (или спада), да се следи общият технологичен напредък и се провежда обоснована инвестиционна политика;

- Осигурява условия институционалните структури да насърчават притока на чуждестранни инвестиции. Стабилната патентна система е фактор, който се отчита при оформяне на решенията за влагане на чуждестранни капитали и така способства за насърчаване на инвестициите, особено в областите, в които конкуренцията е значима.

Що се отнася до Патентното ведомство , като национален държавен орган за правна закрила на индустриалната собственост в Република България, основните му функции са нормативно определени в чл. 80 от Закона за патентите. Най-общо, те се свеждат до извършване на експертиза за различните обекти на индустриална собственост и издаване на защитни документи за тях; водене и поддържане на държавни регистри за защитените обекти; разглеждане на спорове; издаване на официален бюлетин, в който се публикуват всички обекти на индустриалната собственост; поддържане на патентни фондове и предоставяне на услуги в областта на индустриалната собственост. В съответствие със Споразумението за асоцииране между Европейската общност и нейните страни-членки, от една страна, и Република България - от друга, страната ни е присъединена към Конвенцията за издаване на европейски патент (Европейска патентна конвенция – ЕПК), от 01.07.2002.

Данните за постъпилите заявки за регистрация на патенти за последните пет години у нас, показани в таблица 2, говорят за наличието на определени проблеми.

Таблица 2. Постъпили заявки за регистриране на патенти в Р. България

Източник : Годишни отчети 2001-2005 и статистически данни на Патентното ведомство на РепубликаБългария,http://cip.unwe.acad.bg

Както се вижда от таблицата, общият брой на подадените през последните години заявки за патенти за изобретения и полезни модели намалява значително. Това намаление се дължи основно на спада на заявките за патенти от чуждестранни заявители, подадени по реда на договорите за патентно коопериране с други страни или по националния ни ред. Този спад се компенсира с непрекъснато нарастващия брой на валидизирани европейски патенти на територията на страната ни. Но, имайки предвид огромното значение на иновационната дейност за икономическото развитие и просперитет на една страна, броят на заявките за патенти от български заявители е нисък и плавно намаляващ през последните години. Намаляването на изобретателската активност се дължи, от една страна, на икономическото състояние на страната, а от друга - на липсващият все още интерес и недостатъчна информираност сред обществените среди и бизнеса за значението и ролята на патентната система за развитието както на организациите, така и на страната като цяло.

Що се отнася до обхвата на правната закрила на патентите у нас, той се регламентира от чл. 17 от ЗПРПМ. и включва мерки за граничен контрол и административно-наказателни разпоредби. В случай на спорове, законът предвижда решаването им по административен, съдебен или арбитражен път. В другите страни спорните въпроси по патента се разрешават чрез граждански искове. Някои страни, като Франция и Австрия, дори предвиждат наказателни мерки. Обичайно е притежателят на патента да търси парично обезщетение за нарушеното му монополно право.

Промишленият дизайн е творческа дейност, чиято цел е да разработи и установи разнообразие от качества на продуктите или процесите и техните системи в целия цикъл на съществуването им. В този смисъл процесът е централен фактор за иновационно хуманизиране на технологиите и съществен фактор в културния и икономическия обмен. Такова е и определението за промишления дизайн по ICSID (Международния съвет на дружествата по промишления дизайн). Първоначално, този съвет е създаден съгласно Конвенцията за уреждане на инвестиционни спорове между САЩ и лица от други страни, влязла в сила на 14.10.1966. Сега ISCID е автономна международна организация, която работи в най-тясна връзка със Световната банка. България се присъединява към Конвенцията на 13.05.2001. Употребата на промишления дизайн в процеса на изграждане на продукта води до допълнителни ползи, повишено потребление, по-ниски производствени разходи и пр. Правата върху промишления дизайн, като интелектуална стойност, се защитават по Хагската конвенция от 1967.

У нас Законът за промишлен дизайн е приет през 1999 и според него промишленият дизайн включва видимия външен вид на продукта или на част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите, цветово съчетание или комбинацията от тях. Промишленият дизайн принадлежи към естетическите категории, но в същото време е предназначен да служи като образец за производство на промишлени или занаятчийски изделия. Той изпълнява две основни функции: да направи изделието, върху което се прилага, естетически привлекателно за неговия потребител и да влияе благоприятно върху неговото търсене и използване.

Правната закрила на промишления дизайн, по своята същност, насърчава творческия дух и съдейства за развитието. Промишлените дизайни се създават и използват основно за целите на търговията. Те могат да се разглеждат като финансово значим елемент за сигурността на организациите, които са ги разработили, и за компаниите, които биха желали да ги използват.

Законът за промишления дизайн осигурява гражданско-правна защита при нарушения на правото върху дизайна чрез съдебни искови и обезпечителни производства. Всичко това съдейства броят на дизайните непрекъснато да се увеличава (вж. Таблица 3) .

Таблица 3. Подадени заявки за регистриране на промишлен дизайн

Източник: Годишни отчети 2001-2005 и статистически данни на Патентното ведомство на РепубликаБългария, http://cip.unwe.acad.bg

Очаква се обаче, броят на заявките за промишлен дизайн в близките години да намалее, тъй като с приемането на страната ни за член на Европейския съюз, всички дизайни на Общността имат действие и на територията на България.

Топологиите на интегралните схеми се регулират със закон под същото наименование от 1999. Обект на закрила, в случая на интегралните схеми, е оригиналната технология, която е резултат от собствени интелектуални усилия на създателя й, и не е била известна сред създателите на топологии и производителите на интегрални схеми по време на нейното създаване. По подобие на промишления дизайн, интегралната топология се осигурява с гражданско-правна защита, но само с искове за съдебни производства, без обезпечителни производства. От влизане в сила на закона са подадени и регистрирани само две топологии. Това води до недоказано заключение, че този обект на интелектуална собственост не представлява съществен интерес за българското общество.

По отношение на обектите на интелектуална собственост сортове растения и породи животни, Патентното ведомство у нас има ограничени компетенции, заключаващи се в извършването на предварителна експертиза и издаването на сертификата. Същинската експертиза се извършва от Изпълнителната агенция по сортоизпитване, апробация и семеконтрол и Държавната комисия по породи животни към Министерство на земеделието и горите. Средният годишен брой на постъпващите заявки е приблизително 50, което при българската стопанска структура не може да се счита за достатъчно.

Търговските марки и марки за услуги - национални и международни , са част от триединството - стока, марка и потребител. Те са крайно чувствителни, податливи на капризите на епохата и хората, изискващи много грижи и внимание още от самото си създаване. Състоянието на марката е индикатор за състоянието на икономиката и сигурността на съответното лице или организация-собственик..

Търговската марка, заедно с другите нематериални активи на организациите, формират качеството на стоката и нейната репутация. Така например, през 2000,.марката “ Coca – Cola ” е струвала 72,5 млрд. долара, на “ Microsoft ” - 70,2 млрд. долара, а на IBM - 53,2 млрд. долара.

Сигналната функция на търговската марка увеличава обема на достъпната за потребителя информация, и насърчава конкуренцията, повишавайки еластичността на търсенето.

Динамиката на заявките за търговски марки през последните периоди у нас е показана в Таблица 4:

Таблица 4. Подадени заявки за регистрация на търговски марки в Р. България

Източник: Годишни отчети 2001-2005 и статистически данни на Патентното ведомство на РепубликаБългария, http://cip.unwe.acad.bg

Със съживяването на икономиката на страната, особено след присъединяването ни към ЕС, се очаква още по-голямо увеличаване на заявителската активност на български лица за регистриране на нови търговски марки, като обект на индустриалната собственост.

Както се вижда, правната закрила на интелектуалната собственост (изобретения, полезни модели, търговски марки и марки за услуги, географски указания и наименования за произход, промишлен дизайн, топология на интегралните схеми, сортове растения и породи животни) е неразривно свързана с цялостното икономическо, културно и социално развитие на страната и е мощен фактор за стимулиране на конкурентоспособността. Предоставянето на изключително право върху обектите на интелектуална собственост създава за техния притежател и организацията превъзходство на пазара и сигурност за периода на предоставената правна закрила. Този механизъм стимулира развитието и усъвършенстването на технологиите във всички отрасли и е основна предпоставка за привличане на инвестиции от потенциални национални и чуждестранни инвеститори. От друга страна, след отпадане на правната закрила, интелектуалният продукт може да бъде използван свободно, като на обществото се предоставя възможност да се възползва от високо ефективни и качествени продукти и технологии за задоволяване на потребностите.

В информационното общество

Нарушенията в областта на интелектуалната собственост

се открояват и все повече ще се открояват, като един от значимите проблеми, с чието разрешаване се ангажират представители както на обществения, така и на частния сектор. Нарушенията сериозно се отразяват на сигурността на организациите. Затова престъпленията против интелектуалната собственост у нас се санкционират от Наказателния кодекс. Съгласно чл. 172 “а – б”наказанията са лишаване от свобода до 5 години и глоба до 5000 лева. С други думи, въпреки съществуващи недостатъци и празноти, законодателството в сферата на интелектуалната собственост съдържа правни механизми, осигуряващи закрила на съответните продукти от несанкционирано присвояване и ползване, поради което е изключително важно работата по сигурността на организациите и лицата по-тясно да се обвърже със създаването и опазването на интелектуалния капитал.

Тъй като съдебната практика у нас по въпросите на интелектуалната собственост е все още ограничена, нека разгледаме някои показателни примери на съдебни действия срещу нарушители в други страни.

През 1986 компанията Polaroid подава в съда иск срещу Eastman Kodak , построил завод за фотоапарати и материали за моментна фотография. По мнението на компанията Polaroid са били нарушени принадлежащите й патентни права. Съдът удовлетворява иска на компанията, като дори Eastman Kodak закрива завода, уволнява няколко хиляди души работници и изплаща глоба от 900 млн. щ. дол. на ищеца.

Наблюдават се и взаимни договорки между страните по уреждане на спорове, но придружени със сериозни финансови санкции. Така например, Daimler Chrysler AG нарушава патент при използването на трикамерни глави в двигателите. Той принадлежи на компанията FAT и е регистриран през 1992. Вследствие на това Daimler Chrysler AG е заплашена да изтегли от движение 360 хил. автомобила, както и да заплати голяма глоба, която се е очаквало да бъде наложена от съда и затова поема плащането на значителна сума към организацията, притежател на патента. ( 3, с. 68-69 ).

Технологичният прогрес доведе и до ескалация на фалшифицирането на марки и интелектуалното пиратство. Известно е, че в страните от Източна Европа се реализират множество стоки с подправени марки от азиатски и африкански страни. Това се обяснява с обстоятелството, че в редица държави липсва ефективно законодателство, с което потребителите се ощетяват чрез подправени стоки и най-вече лекарства.

С появата на обекти на интелектуалната собственост в киберпространството възникват и други проблеми. От една страна, редица американски застрахователни компании, като American International Group Inc . и Chubb Corporation предоставят услуги по застраховка срещу електронни рискове. Например, Counterpane Security става първата компания, осигуряваща рискове и пряко възмездяваща щетите по Интернет-пространството в случай на намеса на хакери, атакуващи корпоративни компютърни системи. От друга страна, създателите на музикални и артистични произведения все по-трудно намират защита в Мрежата, тъй като техническият прогрес позволява да се превръща музиката в цифри и безпрепятствено да се разпространява чрез Интернет.

Интересен е и следният пример за пиратски действия.

Скандалната компания Napster , САЩ, създадена през май 1999, чрез пиратски действия, се превръща в една от най-бързо растящите Интернет-компании в света. Napster позволявала на посетителите в световната мрежа да записват музикални произведения на домашните си компютри без лицензионни плащания на собствениците на произведенията. През 2000 сайтът на компанията се посещава седмично от 250 000 нови ползватели.

“Голямата петорка” в музикалния бизнес, а именно Sony , Warner , Bertelsmann Music Group , Emi и Universal преследват подобни случаи на нарушение на авторските права. Проблемът е в това, че Napster е предоставяла само възможност за технологично решение, позволяващо на ползвателите по Интернет да си обменят музика и затова отхвърля всякаква причастност към нарушаване на авторски права. Американският съд решава, че Napster трябва да се откаже от “предоставянето на възможност за разкачване” на музикални произведения, защитени от авторски права и да го трансформира в нормален търговски проект. Колкото по-малко нелегални файлове остават на Napster , толкова по-малко се посещава нейния сайт.

Въпреки, че през 2001 Napster се купува от издателския концерн “ Bertelsmann ”, участник в “голямата петорка”, проблемът за защитата на интелектуалната собственост в епохата на Интернет, при наличието на технологии за превръщане на музиката в цифри, остава неразрешен. На мястото на Napster идва програма от типа на “ Gnutella ”, позволяваща на ползвателите на компютри да се свързват помежду си пряко. По този начин файловете се разпространяват без посредничеството на централни сървъри. А съгласно законодателството на САЩ, само последните могат да се защитят с решение на съда.

Решаването на проблема за защита на авторските права трябва да се търси не в ограничаването на разпространението на продукти, а в създаването на нови условия за разпространение, например чрез формиране от ползвателите на компютри на собствени музикални албуми, закупувани от министудия. Предвижда се, чрез новата система на пласмент, разработена от «голямата петорка» в музикалния бизнес, изпълнителите да получават своя хонорар непосредствено от разпространителите на музикалните произведения.

В крайна сметка обаче, липсата на ясно законодателство за регулиране на действията в Интернет и пропуски на съдебната практика все още не позволяват радикално излизане от тази сложна ситуация. (2, с. 78-79)

По принцип неограничените възможности на Интернет ще пораждат и други нарушения на авторските права и интелектуалната собственост. Привличането на нарушителите към отговорност е проблемно, тъй като е изключително трудно да се установи кои са те. Глобализацията и широкият достъп до информационните технологии са сред факторите, благоприятстващи нарастването на този вид нарушения. България не остава изолирана от този процес. Нарушителите на интелектуалната собственост са нарушители на интересите на цялото общество. Тяхната неправомерна дейност е част от “сивата икономика”, понякога с отрицателни ефекти дори и върху здравето и живота на хората. За да се осъществи ефективно противодействие и сигурност, са необходими по-пълна и надеждна информация, както и модерни съвременни практики за съвместни решения по множество глобални проблеми. (1)

С оглед налагането на нов подход в борбата с нарушенията Патентното ведомство у нас е изработило проект на “Стратегия за борба с фалшификациите”. Създаването й е подчинено на идеята да се обединят усилията в това направление на съответните държавни органи, неправителствените организации и притежателите на права върху обекти на интелектуалната собственост. Това обединение е продиктувано от желанието да се постигне по-висока ефективност на противодействието и сигурност, включително чрез по-добро планиране на дейностите и ресурсите.

Подготвена е и Програма за развитие на образователната дейност в областта на интелектуалната собственост (ПРОДИС), която обхваща различни по вид форми и способи за обучение (семинари, лекции, изложби, конференции и пр.) с оглед предоставянето както на обща, така и на по-специализирана информация. Целта е да се постигне по-добро разбиране сред бизнеса, изследователите и обществото като цяло за системата на интелектуалната собственост и как тя да се използва по-ефективно и в интерес на сигурността на страната, организациите и гражданите.

Програмата за обучение си поставя следните по-важни задачи:

• подобряване на осведомеността по въпросите на интелектуалната собственост всред бизнеса, по-специално сред малките и средните предприятия;
• постигане на разбиране за ключовата роля на интелектуалната собственост в иновационния процес чрез разработка на висококачествени материали и установяване на работни партньорства с други организации;
• създаване и систематично и постоянно използване на възможностите за подобряване на профила и осведомеността за интелектуалната собственост в средствата за масова информация;
• подобряване на разбирането за начина, по който успешният бизнес използва своята и чуждата интелектуална собственост, както и насърчаване на това използване в по-широк мащаб;
• подобряване осведомеността във висшите учебни заведения, научноизследователските и неправителствените организации за това как тяхната работа може да бъде изнесена на пазара чрез ефективно управление на интелектуалната собственост;
• насърчаване на повече лица да разработват нови продукти и услуги за организациите, като в дейността им по-ефективно се използва собствена и чужда интелектуалната собственост.

Проблемът за интелектуалната собственост не може да се изолира в някакви тесни рамки от другите процеси, в обществото. Все по-ясно се чувства, че необходимостта от обучение е от особено значение не само за патентните специалисти, преподавателите, студентите и бизнесмените, но и за служителите от системата на МВР, съдебната власт, прокуратурата и митническата администрация. За целта е разработен и специален раздел в програмата.

Литература:

1. Георгиев, Р., Глобалните икономически проблеми изискват съвместни решения, сп. «Геополитика», 1/2007.
2. Варфоломеева, Ю.А., Интелектуальная собственост в условиях инновационного развития, «Ось-89, Москва, 2006.
3. Бегов В.П., Е.Н.Селезнев, В.С.Ступаков, Управление интелектуальным капиталом, «Камерон», Москва, 2006.

* Вицепрезидент на Международния съюз на икономистите ( IUE ), член на Международната академия по мениджмънт (ІАМ)

{rt}