На 13 юли 2007 руският президент Владимир Путин направи рязка, макар и очаквана q стъпка в международната политика. Той подписа указ, според който Русия спира да изпълнява задълженията си по отношение на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) и свързаните с него международни договори. В справка, приложена към президентския указ, се посочват четири основни причини за излизането на Русия от ДОВСЕ:
- Превишаване на “груповите” ограничения по ДОВСЕ от страна на НАТО, след разширяването на Алианса на изток;
- Неизпълнение на поетия през 1999, в Истанбул, политически ангажимент на страните от НАТО за ускорена ратификация на адаптирания ДОВСЕ;
- Отказът на Литва, Латвия и Естония да участват в ДОВСЕ, което води до появата по северозападната граница на Русия на зона, свободна от ограничения в разполагането на оръжия;
- Планираното разполагане на военни бази на САЩ на териториите на България и Румъния.
ДОВСЕ отразява схващанията за равновесие на силите между източния и западния блок от късния етап на Студената война. Към момента на подписването на договора (декември 1990) обаче, доминираният от Москва военно-политически блок вече е в процес на разпад. След краха на комунистическите режими в Източна Европа и разпадането на Съветския съюз идва и окончателния завършек на Студената война. Русия се опитва да представи събитията като договорен мирен преход от биполрярен към мултиполярен модел на световен ред, като при този преход няма победители и победени. Това, естествено, не е така. Западът спечели Студената война и по стара историческа традиция започна да присъединява към себе си големи части от територията на победената страна. Москва обаче не бе притисната до стената изведнъж, а постепенно, за да може руският елит и руските граждани да имат време да свикнат с новите геополитически реалности. Така съгласието на Горбачов за поглъщането на ГДР от ФРГ бе изтръгнато с обещанието, че структурите на НАТО няма да се разполагат в източната част на обединена Германия. В следващите години стана ясно, че не само Източна Германия, но и цяла Източна Европа няма да бъде неутрална зона, а неделима част от западния военно-политически блок. Тази нова реалност бе оформена юридически с влизането на бившите съветски сателити в НАТО и в ЕС.
Следващото ключово събитие, преформатирало световната система за сигурност след 1989, бяха атентатите от 11 септември 2001. Тогава стана ясно, че победителите в Студената война съвсем не са в безопасност, а основната заплаха за тях не е свързана с възможността за повторно въздигане на някогашния противник. След 2001 започна преходен период на паралелно съществуване на две глобални системи за сигурност. Едната е линейна, или териториална, и е насочена към предпазване от конвенционални военни заплахи. Елемент от тази система са хилядите танкове, артилерийски системи, самолети и други подобни оръжия, с помощта на които може да се завоюва, или да се отбранява, пространство. Фасадата на линейната система за сигурност са договори от типа на ДОВСЕ. Другата система за сигурност можем да наречем постгеографска или посттериториална. Тя се базира на разузнаване, логистика, пропаганда и превантивни удари срещу потенциални източници или огнища на асиметрични (неконвенционални) заплахи. Новата система за сигурност ражда необходимостта от това, което един американски стратег остроумно нарече “поствоенни въоръжени сили”.
Към днешна дата изграждането и функционирането на посттериториалната система за сигурност е приоритет за главните западни силови центрове. Трябва да уточним, че в контекста на средата за сигурност, към Запада се причисляват и няколко тихоокеански държави, които, в чисто географски план, несъмнено са източни – Япония, Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия. Въпреки променения характер на заплахите, инфраструктурата на териториалната отбрана (най-вече многобройните конвенционални армии), до голяма степен, е съхранена. Това се дължи на факта, че системите за сигурност са много консервативен елемент на международните отношения и обикновено изостават от динамиката на геополитическите промени.
Главните проблеми на прехода от старата към новата световна система за сигурност идват от това, че Русия и Запада схващат по различен начин съвременните заплахи за своята безопасност. Разтърсени от атентатите в Ню Йорк и Вашингтон (2001), Мадрид (2004) и Лондон (2005), страните от НАТО се фокусират върху дамоклевия меч на тероризма. В същото време, поради особеностите на историческата си съдба, Русия има изострена чувствителност към териториалните (линейни) заплахи за сигурността. В последните няколко години руските градове също бяха арена на кървави атентати и зрелищни терористични акции с етно-религиозна мотивация, но тези трагедии са плод на вътрешния за страната чеченски сепаратизъм, а не на заговор на световните терористични мрежи от типа на Ал-Кайда. Освен това руският обществен модел е етатистки, което значи че териториалната цялост и сигурността на държавата винаги стоят по-високо от сигурността на отделните граждани.
Статутът на Русия, като велика сила, произтича преди всичко от факта, че тя заема едно от централните места в линейната система за сигурност. Ликвидирането на тази система би означавало Москва, до голяма степен, да загуби тежестта си в решаването на световните проблеми. Затова икономическото и държавно укрепване на Русия от последните няколко години води до все по-настоятелно напомняне, че конвенционалната военна сила на страната трябва да се взема под внимание от Запада. Понеже дойде по мирен път, поражението в Студената война доведе до рязко свиване на геополитическото пространство, подвластно на Кремъл, но не и до ликвидиране на руската военна мощ.
Макар че е подписан от 22 държави, всъщност ДОВСЕ е двустранен договор, защото фиксира военното равновесие между два военни блока – НАТО и Варшавския пакт. Втората организация вече не съществува, но Русия е неин геополитически наследник, така че ДОВСЕ си остава двустранен договор. Равновесната точка между двете страни обаче не би могла да е същата като през 1990, защото междувременно настъпи масово бягство на държави от източния към западния военно-политически блок. В опит това ново статукво да бъде “уловено” и фиксирано, ДОВСЕ претърпя промени и неговият адаптиран вариант бе подписан през 1999 в Истанбул. Ако в първоначалния вариант на договора НАТО и Варшавския договор имаха право да разполагат един и същи брой въоръжения на потенциалния европейски театър на бойните действия, след Истанбулската адаптация на документа вече не може да се говори за равенство. Съгласно договореното в турския мегаполис, квотата на Русия за разполагане на въоръжение в европейската й част включва 6350 танка, 11280 бронирани машини, 6315 артилерийски системи, 3416 самолети и 855 вертолети. Квотата на НАТО е доста по-голяма – 19096 танка, 31787 бронирани машини, 19529 артилерийски системи, 7273 самолета и 2282 вертолета. Но разширяването на НАТО продължава и след Истанбулската среща и това още веднъж променя баланса на конвенционалните въоръжения в Европа в ущърб на Русия. След като през 2004 НАТО прие седем нови членки, към средата на 2007 Алианса има на Стария континент 22424 танка, 36570 бронирани машини, 23137 артилерийски системи, 8038 самолета и 2509 вертолети .
Освен това, в Истанбул, Русия плати доста висока цена за удоволствието да се договаря на равна нога с НАТО като се съгласи да изтегли войските си от Грузия и Молдова. Впоследствие този неизпълнен изцяло ангажимент стана дежурното оправдание на страните от НАТО за отказа им да ратифицират адаптирания вариант на ДОВСЕ. Към средата на 2007 договорът е ратифициран само от Русия и от три държави, които в Истанбул са третирани като част от руския блок – Беларус, Украйна и Казахстан. Трите прибалтийски републики не просто отказват да ратифицират ДОВСЕ, но и въобще не искат да бъдат страна по него. При тях политическият комплекс на оттласкване от бившата метрополия още не е загубил инерцията си. Същият синдром се наблюдава и в полската външна политика, поради което е малко вероятно Москва и Западът да се договорят отново за равнищата на въоръженията, дори и старите и влиятелни членки на НАТО да имат желание за това.
Адаптираният вариант на ДОВСЕ също е безнадеждно остарял, защото описва една вече несъществуваща реалност. Днес Грузия е най-ревностния западен съюзник в постсъветското пространство, а след последните газови и нефтени кризи в отношенията на Москва с Киев и Минск, Украйна и Беларус също не могат да бъдат причислени еднозначно към руската сфера на влияние. Дори да седнат на масата за преговори, НАТО и Русия не биха могли да фиксират някакво устойчиво равновесие на конвенционалните военни сили в Европа, защото потенциалът на двете страни е несъпоставим, а освен това геополитическата обстановка в европейската част на постсъветското пространство е много динамична. Може би най-верен тон за погребалната мелодия на ДОВСЕ даде председателят на президиума на Съвета по външна и отбранителна политика и заместник-директор на Института за Европа в руската академия на науките Сергей Караганов, според когото този договор е “абсолютно безсмислен и вреден инструмент от времената на Студената война, възпроизвеждащ милитаристичното мислене в Европа” . Пълно лицемерие или протоколен фалш са и изказванията на редица европейски и натовски политици, че ДОВСЕ бил “крайъгълен камък на европейската сигурност и стабилност”.
Сред мотивите на Русия да прекрати изпълнението на ДОВСЕ е гневът на Москва от американските планове за изграждане на бази за противоракетна отбрана в близост до руските граници. Противоракетната отбрана може да е обвързана с географията, когато става дума за ракети със среден и малък обсег на действие, но може да бъде и екстериториална, когато иде реч за междуконтинентални ракети. Според Москва, последния вид ракети могат да бъдат построени само от Русия и от САЩ, поради което всеки опит на американците да изградят бази за противоракетна отбрана на евразийския материк означава, че Вашингтон иска да лиши руснаците от възможност за евентуален ответен удар. Американската администрация обаче твърди, че има опасност с далекобойни ракети да се сдобият и някои от т. нар. държави-парии, които иначе са извън линейното равновесие на силите и са по-скоро елемент от асиметричната терористична заплаха за Запада. Става дума най-вече за Иран и Северна Корея.
Всъщност, САЩ се стремят да опашат света с паяжина от бази за противодействие срещу неконвенционалните военни заплахи, каквито са тероризмът или ракетно-ядрените удари от държавите-парии. Елемент от тази стратегия са придвижването на един от най-големите военни радари от Хавайските на Алеутските острови, плановете за строеж на противоракетни бази в Чехия, както и предстоящото настаняване на американски войници в бази в България и Румъния. Приближаването на американските съоръжения и сили до огнищата на неконвенционалните заплахи обаче може да се тълкува двояко. Източниците на повечето от тези заплахи са на евразийския материк, където е разположена и Русия. Следователно, това може да бъде и част от стратегия за обкръжаване на руския Хартленд от страна на главната морска сила САЩ. Все пак Алеутските острови са многократно по-близо до Русия, отколкото Хавайските, а българската база Ново село отстои на почти еднакви разстояния както от Техеран, така и от Москва. Ситуацията се усложнява допълнително от това, че Кремъл поддържа добри отношения с държавите, обявени от САЩ за парии – Иран, Сирия, Северна Корея. Най-песимистичната ситуация, която могат да си представят американските стратези, е съюз между главните противници на САЩ от двете последни фази на световната система за сигурност – линейната и постгеографската. Като цяло, недоразуменията между Русия и Запада идват най-вече от частичното припокриване на тези две системи за сигурност. Това, което САЩ и НАТО представят като борба срещу асиметричните заплахи, се разглежда от Москва през призмата на линейната сигурност и, съответно, се класифицира като фрагмент от засилващата се антируска враждебност на Запада.
Макар че излезе от ДОВСЕ, Русия няма да се съгласи да погребе старата световна система за сигурност, защото това би означавало да се примири с водещата роля на Запада в новия световен геополитически ред. Ролята на Москва в глобалната битка с тероризма може да бъде само спомагателна и не би отивала на световната военна сила номер две.
Засега нямаме основания да се съмняваме, че САЩ и техните западни съюзници ще се откажат от отдавнашната си стратегия по отношение на постсъветска Русия. Тя се базира на схващането, че Москва не бива да бъде нито много слаба, нито много силна. В първия случай има опасност от разпад на Русия и загуба на централизирания контрол над ядреното оръжие, а във втория – от възраждане на изтощителната борба от времето на Студената война. С други думи, Вашингтон има интерес Русия да бъде младши партньор за преговори, но не и равностоен противник и в никакъв случай –пациент, чиято слабост може да доведе до ядрена катастрофа. Това са рамките на политическия коридор, в който трябва да се движи една удобна за Запада постсъветска Русия. Дозираният авторитаризъм на Владимир Путин съвсем доскоро се вместваше в тези рамки. Държавно-институционалната стабилизация и икономическия възход на енергийните криле от последните 2-3 години обаче дадоха допълнителна доза външнополитическо самочувствие на Кремъл, което вече безпокои Запада. Освен това, в навечерието на много важен изборен цикъл, Путин намира за необходимо да удари по външнополитическата маса, защото това се харесва на електората. Поетият курс към по-нататъшно разширяване на НАТО, а също и разполагането на американски бази в Полша, Чехия, България и Румъния могат да се разглеждат като превантивни ходове за връщането на руската мощ в отредените й граници. От друга страна, поведението на Москва също е разбираемо. Русия няма ресурс да оспори западната доминация в съвременния свят, но в никакъв случай не може да се примирява с нея, защото в противен случай ще изпадне в криза на националната самоидентификация.
Старата система на линейната сигурност се крепи и от силата на инерцията, поддържана от влиятелните военни лобита в САЩ и, особено, в Русия. Най-ергономичният вариант на системата за национална сигурност предполага числеността и характера на армиите да съответстват на актуалните заплахи. Практиката обаче е доста по-различна. Големите държави търсят мястото си в световната система за сигурност, ръководейки се от военния ресурс, с който разполагат, а не само от заплахите, които трябва да отразяват. Русия няма как да излезе от епохата на линейната сигурност докато поддържа многобройна наборна армия.
Ако балансът на сигурността между Русия и Запада се крепеше само върху мъртвородени договори за ограничаване на въоръженията, от типа на ДОВСЕ, сблъсъкът между Москва и НАТО не би трябвало да се изключва. Фундаментът на взаимното сдържане обаче може да бъде не само военен, но и икономически. Макар че Съветския съюз изнасяше доста петрол и газ, по време на Студената война източният блок бе една автархична икономически система, създадена, за да оцелее дори при пълно скъсване на стопанските връзки с останалия свят. В наши дни обаче, цялата руска икономика се крепи на износа на енергоресурси за страните от НАТО и Европейския съюз. Съответно, ЕС е силно зависим от руските петролни и газови доставки и тенденцията е тази зависимост да нараства. Разбира се, между Москва и европейските държави има и ще има безброй спорове за цените, маршрутите, количествата, достъпа до находищата и антимонополните регулации при търговията с енергийни ресурси. Това обаче не е израз на враждебност, а нормална търговска практика, макар и силно повлияна от геополитиката.
В следващите години икономическата обвързаност между Русия и Запада вероятно ще се засилва поради необходимостта от инвестирането на огромните средства, трупащи се в руския Стабилизационен фонд. Благодарение на отчисленията от износа на нефт, към 1 юли 2007 в този фонд вече има 122 милиарда долара. Освен Русия, с подобни фондове разполагат и още няколко богати на петрол държави, които не могат да се похвалят с добър инвестиционен климат. Според един американски анализатор, международните инвестиции на държавни фондове са най-важната революция в света на бизнеса и финансите, която предстои да се случи . Русия не може да си позволи да излее стотици милиарди долари на своя вътрешен пазар, защото това веднага ще предизвика голяма инфлация, а и възвръщаемостта не е много сигурна. Впрочем, подобен риск при управлението на своя “нефтен” фонд не поема дори една перфектно функционираща пазарна икономика като Норвегия. Следователно, ако руските държавни финансисти искат парите от Стабилизационния фонд да носят доходи, трябва да ги насочат към световните финансови пазари и да купуват дългови книжа и акции. Това вече е на път да се случи. В края на юни т. г. на посещение в Москва бе първият заместник-министър на финансите на САЩ Робърт Киммит. Основаната цел на тази визита бе руският финансов министър Алексей Кудрин да бъде убеден, че Вашингтон ще приеме с отворени обятия парите от руския Стабилизационен фонд, които се насочат към американски частни компании или към дългови книжа, емитирани от държавата.
Ако руските капитали започнат да се изливат на Уолстрийт, а руските компании продължат да се листват на Лондонската фондова борса, едва ли броят на танковете и оръдията, разположени между Урал и Новгород, ще има определящо значение за равнището на отношенията между Москва и Запада. Периодичното дрънкане на оръжие ще продължи да се практикува, но световната сигурност ще зависи все повече от геоикономиката, а не от чисто военното равновесие на силите.
Бележки:
Джадан, Игор. Что случилсь с ДОВСЕ. АПН, 17 юли 2007: http://www.apn.ru/publications/article17436.htm
http://www.rian.ru/politics/foreign/20070715/68982545.html
Mallaby, Sebastian. The next globalizatio n backlash. Wait Till the Kremlin Starts Buying Our Stocks. The Washington Post, 25.07.2007: http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/06/24/AR2007062401375.html
* Българско геополитическо дружество
{rt}
На 13 юли 2007 руският президент Владимир Путин направи рязка, макар и очаквана q стъпка в международната политика. Той подписа указ, според който Русия спира да изпълнява задълженията си по отношение на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) и свързаните с него международни договори. В справка, приложена към президентския указ, се посочват четири основни причини за излизането на Русия от ДОВСЕ:
- Превишаване на “груповите” ограничения по ДОВСЕ от страна на НАТО, след разширяването на Алианса на изток;
- Неизпълнение на поетия през 1999, в Истанбул, политически ангажимент на страните от НАТО за ускорена ратификация на адаптирания ДОВСЕ;
- Отказът на Литва, Латвия и Естония да участват в ДОВСЕ, което води до появата по северозападната граница на Русия на зона, свободна от ограничения в разполагането на оръжия;
- Планираното разполагане на военни бази на САЩ на териториите на България и Румъния.
ДОВСЕ отразява схващанията за равновесие на силите между източния и западния блок от късния етап на Студената война. Към момента на подписването на договора (декември 1990) обаче, доминираният от Москва военно-политически блок вече е в процес на разпад. След краха на комунистическите режими в Източна Европа и разпадането на Съветския съюз идва и окончателния завършек на Студената война. Русия се опитва да представи събитията като договорен мирен преход от биполрярен към мултиполярен модел на световен ред, като при този преход няма победители и победени. Това, естествено, не е така. Западът спечели Студената война и по стара историческа традиция започна да присъединява към себе си големи части от територията на победената страна. Москва обаче не бе притисната до стената изведнъж, а постепенно, за да може руският елит и руските граждани да имат време да свикнат с новите геополитически реалности. Така съгласието на Горбачов за поглъщането на ГДР от ФРГ бе изтръгнато с обещанието, че структурите на НАТО няма да се разполагат в източната част на обединена Германия. В следващите години стана ясно, че не само Източна Германия, но и цяла Източна Европа няма да бъде неутрална зона, а неделима част от западния военно-политически блок. Тази нова реалност бе оформена юридически с влизането на бившите съветски сателити в НАТО и в ЕС.
Следващото ключово събитие, преформатирало световната система за сигурност след 1989, бяха атентатите от 11 септември 2001. Тогава стана ясно, че победителите в Студената война съвсем не са в безопасност, а основната заплаха за тях не е свързана с възможността за повторно въздигане на някогашния противник. След 2001 започна преходен период на паралелно съществуване на две глобални системи за сигурност. Едната е линейна, или териториална, и е насочена към предпазване от конвенционални военни заплахи. Елемент от тази система са хилядите танкове, артилерийски системи, самолети и други подобни оръжия, с помощта на които може да се завоюва, или да се отбранява, пространство. Фасадата на линейната система за сигурност са договори от типа на ДОВСЕ. Другата система за сигурност можем да наречем постгеографска или посттериториална. Тя се базира на разузнаване, логистика, пропаганда и превантивни удари срещу потенциални източници или огнища на асиметрични (неконвенционални) заплахи. Новата система за сигурност ражда необходимостта от това, което един американски стратег остроумно нарече “поствоенни въоръжени сили”.
Към днешна дата изграждането и функционирането на посттериториалната система за сигурност е приоритет за главните западни силови центрове. Трябва да уточним, че в контекста на средата за сигурност, към Запада се причисляват и няколко тихоокеански държави, които, в чисто географски план, несъмнено са източни – Япония, Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия. Въпреки променения характер на заплахите, инфраструктурата на териториалната отбрана (най-вече многобройните конвенционални армии), до голяма степен, е съхранена. Това се дължи на факта, че системите за сигурност са много консервативен елемент на международните отношения и обикновено изостават от динамиката на геополитическите промени.
Главните проблеми на прехода от старата към новата световна система за сигурност идват от това, че Русия и Запада схващат по различен начин съвременните заплахи за своята безопасност. Разтърсени от атентатите в Ню Йорк и Вашингтон (2001), Мадрид (2004) и Лондон (2005), страните от НАТО се фокусират върху дамоклевия меч на тероризма. В същото време, поради особеностите на историческата си съдба, Русия има изострена чувствителност към териториалните (линейни) заплахи за сигурността. В последните няколко години руските градове също бяха арена на кървави атентати и зрелищни терористични акции с етно-религиозна мотивация, но тези трагедии са плод на вътрешния за страната чеченски сепаратизъм, а не на заговор на световните терористични мрежи от типа на Ал-Кайда. Освен това руският обществен модел е етатистки, което значи че териториалната цялост и сигурността на държавата винаги стоят по-високо от сигурността на отделните граждани.
Статутът на Русия, като велика сила, произтича преди всичко от факта, че тя заема едно от централните места в линейната система за сигурност. Ликвидирането на тази система би означавало Москва, до голяма степен, да загуби тежестта си в решаването на световните проблеми. Затова икономическото и държавно укрепване на Русия от последните няколко години води до все по-настоятелно напомняне, че конвенционалната военна сила на страната трябва да се взема под внимание от Запада. Понеже дойде по мирен път, поражението в Студената война доведе до рязко свиване на геополитическото пространство, подвластно на Кремъл, но не и до ликвидиране на руската военна мощ.
Макар че е подписан от 22 държави, всъщност ДОВСЕ е двустранен договор, защото фиксира военното равновесие между два военни блока – НАТО и Варшавския пакт. Втората организация вече не съществува, но Русия е неин геополитически наследник, така че ДОВСЕ си остава двустранен договор. Равновесната точка между двете страни обаче не би могла да е същата като през 1990, защото междувременно настъпи масово бягство на държави от източния към западния военно-политически блок. В опит това ново статукво да бъде “уловено” и фиксирано, ДОВСЕ претърпя промени и неговият адаптиран вариант бе подписан през 1999 в Истанбул. Ако в първоначалния вариант на договора НАТО и Варшавския договор имаха право да разполагат един и същи брой въоръжения на потенциалния европейски театър на бойните действия, след Истанбулската адаптация на документа вече не може да се говори за равенство. Съгласно договореното в турския мегаполис, квотата на Русия за разполагане на въоръжение в европейската й част включва 6350 танка, 11280 бронирани машини, 6315 артилерийски системи, 3416 самолети и 855 вертолети. Квотата на НАТО е доста по-голяма – 19096 танка, 31787 бронирани машини, 19529 артилерийски системи, 7273 самолета и 2282 вертолета. Но разширяването на НАТО продължава и след Истанбулската среща и това още веднъж променя баланса на конвенционалните въоръжения в Европа в ущърб на Русия. След като през 2004 НАТО прие седем нови членки, към средата на 2007 Алианса има на Стария континент 22424 танка, 36570 бронирани машини, 23137 артилерийски системи, 8038 самолета и 2509 вертолети .
Освен това, в Истанбул, Русия плати доста висока цена за удоволствието да се договаря на равна нога с НАТО като се съгласи да изтегли войските си от Грузия и Молдова. Впоследствие този неизпълнен изцяло ангажимент стана дежурното оправдание на страните от НАТО за отказа им да ратифицират адаптирания вариант на ДОВСЕ. Към средата на 2007 договорът е ратифициран само от Русия и от три държави, които в Истанбул са третирани като част от руския блок – Беларус, Украйна и Казахстан. Трите прибалтийски републики не просто отказват да ратифицират ДОВСЕ, но и въобще не искат да бъдат страна по него. При тях политическият комплекс на оттласкване от бившата метрополия още не е загубил инерцията си. Същият синдром се наблюдава и в полската външна политика, поради което е малко вероятно Москва и Западът да се договорят отново за равнищата на въоръженията, дори и старите и влиятелни членки на НАТО да имат желание за това.
