От началото на 60-те до края на 70-години, развитието на ядрената енергетика се приемаше в Европа, като цяло, с ентусиазъм, както от широката общественост, така и от политическите елити. По онова време, за основни атрибути на очертаващият се „нов ядрен век” се смятаха затвореният ядрен горивен цикъл, използването на „бързи реактори” и на плутония, като ядрено гориво на бъдещето.
Глупави и богати
В периода между 1980 и 2000 обаче, обществените настроения постепенно се промениха, като в тях започна да преобладава скептицизмът и отрицанието. Философският фундаментализъм на идеолозите на „зеленото движение”, благодарение подкрепата на медиите, превърна първоначално съществуващото доверие в страх пред „сложната, голяма” технология, противопоставяйки и алтернативната идея за „приятелските” и „малките” екологични технологии. Разбирането за ролята на науката и техниката постепенно бе ерозирано, а политиците прекратиха (или ограничиха) подкрепата си за ядрените изследователски центрове, отрасловите факултети и съответните катедри в техническите университети.
Това е, така да се каже, „усреднената ситуация” в Европа. Защото в отделните европейски страни двата стадия, споменати по-горе, протичаха различно, в зависимост от конкретната позиция на една или друга нация и от специфичния и начин на мислене. Така, „студеният” и рационален манталитет на жителите на северните държави, определи превръщането на грижата за собствената страна и нейната икономика в основа на провежданата от правителствата им политика (тук бихме могли да направим аналогия с известната максима, от която се ръководят лекарите: „не вреди!”). На свой ред, британците, разполагащи със сериозни петролни находища в Северно море, предпочетоха да заемат доста по-удобната позиция „ще поживеем, ще видим”. Франция пък демонстрира за пореден път достойния си за възхищение начин да се справя с проблемите и взе решение да продължи да развива своята атомна енергетика. Малките страни (Белгия и Холандия) също заеха рационални позиции: Холандия заложи на петролния добив в Северно море и обяви постепенно извеждане от експлоатация на единствената в страната АЕЦ. Белгия пък предпочете да действа едновременно в две посоки: да инвестира в ядрената енергетика на съседна Франция, планирайки в същото време постепенното изваждане от експлоатация на собствените си АЕЦ. Швейцария (която, както е известно, не е член на ЕС), въпреки сериозния натиск на германските анти-ядрени лобита, запази независимата си позиция и реши, на първо място, да не ограничава срока на експлоатация на своите АЕЦ и, на второ, да не създава законодателни пречки пред изграждането на нови енергоблокове. За разлика от всички тези страни обаче, Германия предприе редица съвършено нерационални и немотивирани стъпки. Когато, през 1998, коалицията между социал-демократи и „зелени” състави новото немско правителство, бе прието твърде амбициозно решение за намаляване емисиите на въглероден двуокис и постепенното изваждане на германските АЕЦ от екплоатация (то влезе в сила през 2001 и трябва да бъде изпълнено до 2021).
Когато някои чуждестранни колеги ме питат, как Германия възнамерава да компенсира загубата на мощностите, произвеждани от нейните атомни електроцентрали, обикновено им предлагам два възможни отговора. Единият е, че „това ще стане благодарение на слънчевата, вятърната и биологичната енергия, в съотвествие с декларациите на правителството”. Личното ми мнение обаче е, че „няма алтернатива на атомната енергия - или АЕЦ ще продължат да работят и тогава „заместители”, по принцип, няма да са необходими, или Германия ще бъде принудена да купува електроенергия от чужбина, докато може да си го позволи, разбира се”. Въпросът е, нима Германия е чак толкова богата, че да хвърля на вятъра икономическия си просперитет? А отговорът се съдържа във формулираният от мен т.нар. Трети закон на икономиката, според който: „глупакът никога не може да стане толкова богат, че да си позволи да бъде глупак”.
Съвсем наскоро стана очевидно, че усилията, насочени към намаляване концентрацията на парникови газове в земната атмосфера, са обречени на провал. Потребностите на развиващите се страни от електрическа енергия вече доведоха да превишаване на прогнозираните по-рано емисии. Така, надеждите за забавяне и дори спиране на климатичните промени не се оправдаха. В същото време стана ясно, че запасите от петрол и природен газ постепенно се изчерпват, превръщайки някога дебелата „петролна възглавница” в опасно тънки „парцали”.
Междувременно, технологиите за производството на „неизчерпаемата” вятърна електроенергия доведоха до появата на многобройни кули с крила, разположени на огромни територии – кули, които изискват много по-високи експлоатационни разходи от очакваните и осигуряващи електрически ток на неочаквано висока цена. Достатъчно е само да ги погледнем, за да се убедим, колко илюзорна е била идеята да заменим атомните електроцентрали с подобни „малки” технологии.
В резултат от всичко това, политиците и медиите започнаха да осъзнават същността на ситуацията и отново да лансират пред обществото „иновационната” идея (политиците много обичат думата „иновационен”, защото не разбират значението и, аз пък я харесвам, тъкмо защото знам, какво означава), която инженерите всъщност подкрепят вече десетилетия наред - не може да се формулира устойчива енергийна стратегия, ако „изхвърлим зад борда” атомната енергетика. Тук, може би, е мястото да цитирам моя Втори закон на икономиката: „еволюционното развитие стимулира използването на достъпните енергийни ресурси, а отказът да се следва тази тенденция може да доведе до това, че конкретната нация няма да издържи на конкуренцията с държавите, които знаят, как да използват наличните си ресурси”.
Необходимото просветление на съзнанието
Характерно за днешния ден на Европа става анулирането на взетите в близкото минало решения в енергийната сфера. Така, плановете за закриване на АЕЦ в Швеция и Холандия бяха преразгледани, като холандците решиха да удължат срока на експлоатация на своите атомни централи до 60 години. Във Финландия пък се изгражда нов, „европейски” PWR ( EWR ) от трето поколение – това е петият енергоблок в тази страна, като финландците вече мислят и за шести. Сравнително наскоро, във Великобритания беше взето решение да бъдат възобновени инвестициите в ядрения отрасъл.
Балтийските държави пък планират да изградят „общ” реактор, който да замести двата енергийни блока РБМК-1500 на атомната електроцентрала в Игналин (Литва), които трябва да бъдат извадени от експлоатация, в съответствие с изискванията на ЕС. Италия е готова да влага средства за развитието на атомната енергетика във Франция и Чехия, а може би и в Словакия. Испания обсъжда евентуалното спиране на ядрените си мощности, но и до днес липсва конкретен план за прекратяване експлоатацията на осемте работещи реактора, защото алтернативни източници на енергия, поне засега, просто няма. Затова, испанското правителство не възнамерява да взема, каквито и да било решения по този повод, поне до следващите избори през 2008. Като цяло, в енергийната сфера, Испания тясно си сътрудничи с Франция. В самата Франция пък, аспирантите продължават задължително да практикуват на наличните учебни реактори.
В резултат, индустриалците и правителствата на почти всички европейски страни и, особено, Европейската комисия декларират следните перспективи за развитие на европейското „ядрено бъдеще:
В краткосрочен план – да продължи експлоатациятга на съществуващите АЕЦ, докато удовлетворяват изискванията за сигурност и икономическа ефективност.
В средносрочен план – да се подготви почвата за изграждането на енергоблокове от ново поколение, от типа на EPR , усъвършенствания вариант на руските BB ЭР -1000 и др.
В дългосрочен план - да се разработят проекти за реактори от 4-то поколение с усъвършенствани системи за сигурност, съобразени с концепцията за бързите реактори, неразпространяването на делящите се материали, изгарянето на актинидите и другите дълготрайни радионуклиди, както и да се разработят технологии за термоядрен синтез (в тази връзка си струва специално да споменем проекта ITER – международният експериментален термоядрен реактор, който ще бъде изграден във Франция).
Това неочаквано „просветляване на съзнанието” обаче, изведе на преден план нова дилема: откъде да се намерят необходимите опитни учени и професионалисти? В тази връзка, по-долу ще се опитам да отразя усилията, програмите и проектите, чиято цел е извеждането на ядрената общност от стагнацията и акумулирането и генерирането на нови знания и ново поколение специалисти, способни да осъществят стоящите пред тях глобални задачи, т.е. новата „атомна революция” в Европа.
Тъй като напоследък на Стария континент се отделя все по-голямо внимание на подготовката на инженери и учени, специализиращи се именно в областта на термоядрения синтез (британският център за термоядрени изследвания в Калхем и френският – в Кадараш), ще използвам два примера за това, как проблемът за термоядрения синтез се осветлява в учебните програми. Всъщност, този въпрос активно се изучава и извън пределите на Европа, тъй като споменатият по-горе ITER е международен проект, в който участват също Русия, САЩ, Япония и Китай. Поради все още непреодоляната анти-ядрена позиция на германското правителство, страната не е пълноправен участник в този проект и е свързана с него само по линия на Евросъюза.
Ядреното образование в Европа
И така, по отношение на термоядрения синтез, германският Институт по плазмена физика „Макс Планк” (ІРР), разположен близо до Мюнхен, вече двайсет години провежда летни курсове за студенти от цяла Европа и други континенти, които изучават плазмена физика, принципи на устройството на термоядрените реактори, резултатите от последните изследвания в областта на термоядрените технологии и т.н. Много от онези специалисти, които сега работят по реализацията на проекта ITER , са минали през тези курсове. По-долу ще изброя няколко проекта, целящи стимулирането на базовото ядрено-техническо образование (и, в частност, непосредствено насочени към предстоящото развитие на 4-то поколение ядрени реактори).
Така, ЕС лансира нов проект за изследване на актинидите (т.нар. мрежа ACTINET ) за да активира спадналия интерес към тази изключително важна област, тъй като познаването на физиката на актинидите е от фундаментално значение за развитието на ядрения горивен цикъл, разработването на схемите за използване на ядрените материали, развитието на концепцията за тяхното неразпространяване и изгарянето на дълготрайните радиоактивни отпадъци. В мрежата участват френският Комисариат по атомна енергетика, белгийският Учебен център по ядрена енергетика, Европейският институт за трансуранови елементи в Карлсруе, както и Институтът за радиоактивни отпадъци в същия град. Около това „ядро” се групират още 27 организации-партньори от 13 европейски страни.
В Швейцария, за да бъде запазено и развито нивото на ядрените знания, са разработени нови образователни схеми. Както посочва професорът от световно известния Технически университет в Цюрих Хорст-Михаел Прасер, продължаващите дебати за бъдещето на ядрената енерегетика в Европа, наред с непривлекателността на техническото образование въобще, ще доведат в съвсем близко бъдеще до недостиг на млади и квалифицирани инженери в ядрената сфера. Всъщност, още днес европейската атомна индустрия се сблъсква със сериозни затруднения при попълването на свободните работни места, но, според него, ядрената общност в Швейцария предприема необходимите стъпки, реагирайки на очевидните признаци за възраждане на ядрената енергетика в Европа.
В Германия пък, наскоро бяха възстановени редица професорски места и катедри по ядрена техника и радиохимия в университетите на Мюнхен, Дрезден, Карлсруе, Хайделберг, Щутгарт и Аахен. Официалната немска политика все още е такава, че не разглежда ядрената енергетика като вариант за бъдещ енергиен източник. Затова, на практика, липсва федералното финансиране на съответните образователни и изследователски проекти, като изключим свързаните с ядрената сигурност. Затова пък нараства финансирането от страна на германската индустрия.
Във Великобритания държавата пое под свой контрол разработването на мерките, гарантиращи устойчивото развитие на енергийната система, като сред тях, не на последно място е и проблемът за професионалното развитие. Според професор Ричард Клег: „Растящите нужди на Великобритания по отношение на „ядрените” знания и изследвания отразяват значителните промени в отношението към атомната индустрия. Вече се полагат значителни усилия за осъществяването на национални програми за развитието на ядрени реактори от ново поколение и формирането на благоприятно обществено мненние. В рамките на тази тенденция Университетът на Манчестър създаде Ядрения институт в Далтън, който сътрудничи едновременно с правителството и индустриалците, укрепвайки и развивайки основите на ядрените знания в британските университети”.
Междувременно, в комюнике на Ядрената група на Великобритания ( BNG ) се твърди, че: „средната възраст на ангажираните в ядрения отрасъл нараства и затова е необходимо да се привличат нови квалифицирани кадри, както и да се приемат повече студенти по съответните специалности”. Впрочем, във Великобритания вече се предприемат конкретни мерки за привличането на перспективни младежи в съответните отраслови образователни проекти. Още повече, че острата липса на учени, инженери и квалифицирани специалисти може да постави под въпрос британските планове за производството на ново поколение атомни подводници.
Във Франция, основните организации, отговарящи за ядреното инженерно образование са Комисариатът по атомна енергия (СЕА) и подчинения му Национален институт за ядрена наука и техника ( INSTN ), както и атомната индустрия (и най-вече – Elecricite de France – държавна организация, отговаряща за експлоатацията на енергийните мощности, и AREVA , чиято сфера на действие обхваща целия ядрен цикъл). Според мен, френската система за ядрено инженерно образование е най-добре обмислената и най-успешната в Европа. В тази страна със сигурност не може да се говори за недостиг на преподаватели и млади кадри. Във Франция, в рамките на INSTN , се реализира специална програма за аспиранти “ Genie Atomique ” (ядрена техника), която покрива всички специални теоретични и практически предмети, формиращи „ядреното инженерно образование”.
В Белгия пет местни университета се обединиха в т.нар. Белгийска мрежа за ядрено образование ( BNEN ), която, заедно с Белгийския федерален център за ядрени изследвания ( SCK - CEN ), разработи общи междуниверситетски програми за получаване на степен „магистър по ядрената техника”. E С планира да използва опита на BNEN за реализацията на унифицирана европейска програма за ядрено инженерно образование.
Безплатен труд и мрачно бъдеще?
И така, ядрената енергетика в Европа отново тръгва по пътя на развитието. Наистина, някои страни все още приемат без особен възторг този факт и предпочитат да мечтаят за техническите чудеса и „безядреното бъдеще”. Скоро обаче, техните собствени граждани ще запитат своите политици, защо съзнателно са премълчавали предимствата на ядрената енергетика и това, че тя е не само необходима, но и незаменима. Разбира се, правителствата (както винаги) ще намерят удобните виновници, обявявайки, че учените и инженерите са дезинформирали и политиците, и обществеността.
На второ място, подходът на организациите, занимаващи се със „съживянането” на ядреното инженерно образование, се основава на дейността на образователните мрежи – както на тези в страните от Европейския съюз, така и на международните. Това не е лоша стратегия, но всяка стратегия би трябвало да разполага и с резервен вариант, в случай, че основният престане да действа.
На трето място, някои европейски страни (не всички, разбира се) са изправени пред необходимостта от провеждането на нова, рационална енергийна политика. В дългосрочна перспектива това може да се постигне, опирайки се на самите основи на обществото: семейството, училищата, университетите, различните неправителствени организации и държавите. Само че в редица страни, отделните звена в тази последователност просто са „изпаднали”, прекъсвайки веригата, и сега за възстановяването и ще са необходими много усилия. Някои нации все още разчитат на утопичните обещания за „вълшебната” слънчева, биологична или вятърна енергия. Съвсем скоро им предстои да открият обаче, че са изхарчили огромни суми в напразни опити да постигнат някаква неясна цел. Което пък ме изкушава да цитирам формулирания от мен Първи закон на икономиката: „Много от това, което правите, вероятно няма да ви бъде платено, но пък със сигурност няма да получите нищо безплатно”. И ако политиците и икономистите понякога го забравят, поне инженерите би трябвало да го помнят.
* Институти за информационни системи в Дармщад, Германия
{rt}
От началото на 60-те до края на 70-години, развитието на ядрената енергетика се приемаше в Европа, като цяло, с ентусиазъм, както от широката общественост, така и от политическите елити. По онова време, за основни атрибути на очертаващият се „нов ядрен век” се смятаха затвореният ядрен горивен цикъл, използването на „бързи реактори” и на плутония, като ядрено гориво на бъдещето.
Глупави и богати
В периода между 1980 и 2000 обаче, обществените настроения постепенно се промениха, като в тях започна да преобладава скептицизмът и отрицанието. Философският фундаментализъм на идеолозите на „зеленото движение”, благодарение подкрепата на медиите, превърна първоначално съществуващото доверие в страх пред „сложната, голяма” технология, противопоставяйки и алтернативната идея за „приятелските” и „малките” екологични технологии. Разбирането за ролята на науката и техниката постепенно бе ерозирано, а политиците прекратиха (или ограничиха) подкрепата си за ядрените изследователски центрове, отрасловите факултети и съответните катедри в техническите университети.
Това е, така да се каже, „усреднената ситуация” в Европа. Защото в отделните европейски страни двата стадия, споменати по-горе, протичаха различно, в зависимост от конкретната позиция на една или друга нация и от специфичния и начин на мислене. Така, „студеният” и рационален манталитет на жителите на северните държави, определи превръщането на грижата за собствената страна и нейната икономика в основа на провежданата от правителствата им политика (тук бихме могли да направим аналогия с известната максима, от която се ръководят лекарите: „не вреди!”). На свой ред, британците, разполагащи със сериозни петролни находища в Северно море, предпочетоха да заемат доста по-удобната позиция „ще поживеем, ще видим”. Франция пък демонстрира за пореден път достойния си за възхищение начин да се справя с проблемите и взе решение да продължи да развива своята атомна енергетика. Малките страни (Белгия и Холандия) също заеха рационални позиции: Холандия заложи на петролния добив в Северно море и обяви постепенно извеждане от експлоатация на единствената в страната АЕЦ. Белгия пък предпочете да действа едновременно в две посоки: да инвестира в ядрената енергетика на съседна Франция, планирайки в същото време постепенното изваждане от експлоатация на собствените си АЕЦ. Швейцария (която, както е известно, не е член на ЕС), въпреки сериозния натиск на германските анти-ядрени лобита, запази независимата си позиция и реши, на първо място, да не ограничава срока на експлоатация на своите АЕЦ и, на второ, да не създава законодателни пречки пред изграждането на нови енергоблокове. За разлика от всички тези страни обаче, Германия предприе редица съвършено нерационални и немотивирани стъпки. Когато, през 1998, коалицията между социал-демократи и „зелени” състави новото немско правителство, бе прието твърде амбициозно решение за намаляване емисиите на въглероден двуокис и постепенното изваждане на германските АЕЦ от екплоатация (то влезе в сила през 2001 и трябва да бъде изпълнено до 2021).
Когато някои чуждестранни колеги ме питат, как Германия възнамерава да компенсира загубата на мощностите, произвеждани от нейните атомни електроцентрали, обикновено им предлагам два възможни отговора. Единият е, че „това ще стане благодарение на слънчевата, вятърната и биологичната енергия, в съотвествие с декларациите на правителството”. Личното ми мнение обаче е, че „няма алтернатива на атомната енергия - или АЕЦ ще продължат да работят и тогава „заместители”, по принцип, няма да са необходими, или Германия ще бъде принудена да купува електроенергия от чужбина, докато може да си го позволи, разбира се”. Въпросът е, нима Германия е чак толкова богата, че да хвърля на вятъра икономическия си просперитет? А отговорът се съдържа във формулираният от мен т.нар. Трети закон на икономиката, според който: „глупакът никога не може да стане толкова богат, че да си позволи да бъде глупак”.
Съвсем наскоро стана очевидно, че усилията, насочени към намаляване концентрацията на парникови газове в земната атмосфера, са обречени на провал. Потребностите на развиващите се страни от електрическа енергия вече доведоха да превишаване на прогнозираните по-рано емисии. Така, надеждите за забавяне и дори спиране на климатичните промени не се оправдаха. В същото време стана ясно, че запасите от петрол и природен газ постепенно се изчерпват, превръщайки някога дебелата „петролна възглавница” в опасно тънки „парцали”.
Междувременно, технологиите за производството на „неизчерпаемата” вятърна електроенергия доведоха до появата на многобройни кули с крила, разположени на огромни територии – кули, които изискват много по-високи експлоатационни разходи от очакваните и осигуряващи електрически ток на неочаквано висока цена. Достатъчно е само да ги погледнем, за да се убедим, колко илюзорна е била идеята да заменим атомните електроцентрали с подобни „малки” технологии.
В резултат от всичко това, политиците и медиите започнаха да осъзнават същността на ситуацията и отново да лансират пред обществото „иновационната” идея (политиците много обичат думата „иновационен”, защото не разбират значението и, аз пък я харесвам, тъкмо защото знам, какво означава), която инженерите всъщност подкрепят вече десетилетия наред - не може да се формулира устойчива енергийна стратегия, ако „изхвърлим зад борда” атомната енергетика. Тук, може би, е мястото да цитирам моя Втори закон на икономиката: „еволюционното развитие стимулира използването на достъпните енергийни ресурси, а отказът да се следва тази тенденция може да доведе до това, че конкретната нация няма да издържи на конкуренцията с държавите, които знаят, как да използват наличните си ресурси”.
Необходимото просветление на съзнанието
Характерно за днешния ден на Европа става анулирането на взетите в близкото минало решения в енергийната сфера. Така, плановете за закриване на АЕЦ в Швеция и Холандия бяха преразгледани, като холандците решиха да удължат срока на експлоатация на своите атомни централи до 60 години. Във Финландия пък се изгражда нов, „европейски” PWR ( EWR ) от трето поколение – това е петият енергоблок в тази страна, като финландците вече мислят и за шести. Сравнително наскоро, във Великобритания беше взето решение да бъдат възобновени инвестициите в ядрения отрасъл.
Балтийските държави пък планират да изградят „общ” реактор, който да замести двата енергийни блока РБМК-1500 на атомната електроцентрала в Игналин (Литва), които трябва да бъдат извадени от експлоатация, в съответствие с изискванията на ЕС. Италия е готова да влага средства за развитието на атомната енергетика във Франция и Чехия, а може би и в Словакия. Испания обсъжда евентуалното спиране на ядрените си мощности, но и до днес липсва конкретен план за прекратяване експлоатацията на осемте работещи реактора, защото алтернативни източници на енергия, поне засега, просто няма. Затова, испанското правителство не възнамерява да взема, каквито и да било решения по този повод, поне до следващите избори през 2008. Като цяло, в енергийната сфера, Испания тясно си сътрудничи с Франция. В самата Франция пък, аспирантите продължават задължително да практикуват на наличните учебни реактори.
В резултат, индустриалците и правителствата на почти всички европейски страни и, особено, Европейската комисия декларират следните перспективи за развитие на европейското „ядрено бъдеще:
В краткосрочен план – да продължи експлоатациятга на съществуващите АЕЦ, докато удовлетворяват изискванията за сигурност и икономическа ефективност.
В средносрочен план – да се подготви почвата за изграждането на енергоблокове от ново поколение, от типа на EPR , усъвършенствания вариант на руските BB ЭР -1000 и др.
В дългосрочен план - да се разработят проекти за реактори от 4-то поколение с усъвършенствани системи за сигурност, съобразени с концепцията за бързите реактори, неразпространяването на делящите се материали, изгарянето на актинидите и другите дълготрайни радионуклиди, както и да се разработят технологии за термоядрен синтез (в тази връзка си струва специално да споменем проекта ITER – международният експериментален термоядрен реактор, който ще бъде изграден във Франция).
Това неочаквано „просветляване на съзнанието” обаче, изведе на преден план нова дилема: откъде да се намерят необходимите опитни учени и професионалисти? В тази връзка, по-долу ще се опитам да отразя усилията, програмите и проектите, чиято цел е извеждането на ядрената общност от стагнацията и акумулирането и генерирането на нови знания и ново поколение специалисти, способни да осъществят стоящите пред тях глобални задачи, т.е. новата „атомна революция” в Европа.
Тъй като напоследък на Стария континент се отделя все по-голямо внимание на подготовката на инженери и учени, специализиращи се именно в областта на термоядрения синтез (британският център за термоядрени изследвания в Калхем и френският – в Кадараш), ще използвам два примера за това, как проблемът за термоядрения синтез се осветлява в учебните програми. Всъщност, този въпрос активно се изучава и извън пределите на Европа, тъй като споменатият по-горе ITER е международен проект, в който участват също Русия, САЩ, Япония и Китай. Поради все още непреодоляната анти-ядрена позиция на германското правителство, страната не е пълноправен участник в този проект и е свързана с него само по линия на Евросъюза.
