Срещите на върха на Европейския съюз се провеждат толкова често (обикновено по четири-пет пъти годишно), че отдавна не се възприемат от обществеността и медиите като кой знае колко важно събитие. Провелата се в края на юни в Брюксел поредна среща на ръководителите на държавите-членки на ЕС обаче, определено беше изключение. Отчасти това се дължеше на изтичащия срок на германското председателство на Съюза, което беше превърнало основния въпрос на срещата – преспективата за приемането на нов конституционен договор за обединена Европа – в един от основните си приоритети.
Преди две години, когато проектът за Конституция на ЕС се провали на референдумите във Франция и Холандия, практически всички анализатори, както в самия Европейски съюз, така и извън него (включително и в България) в един глас заявиха, че Европейската конституция е мъртва – при това не само проектът от 2004, но и самата идея за такава конституция, по принцип. Нещо повече, заредиха се изявления, че процесът на европейска интеграция е изпаднал с състояние на дълбока системна криза, която ще се проточи дълги години и дори може да доведе до разпадането на Евросъюза.
Тези оценки се оказаха силно преувеличени. Не мина и година след референдумите във Франция и Холандия и дискусията беше възобновена, като основният акцент беше поставен (така е и днес) не върху целесъобразността на по-нататъшните стъпки за институционалното укрепване на ЕС, а върху въпроса, как това би могло да се постигне по-добре. Въпросът за укрепването на нормативно-правната и организационна основа на Европейския съюз отново се обсъжда открито и все по-активно. Само допреди половин година, това изглеждаше практически невъзможно. Заслугата за този пробив е почти изцяло на германското председателство на ЕС и Берлин има всички основания да се гордее с това.
Еволюцията в настроенията на политическия елит на Съюза през последните месеци показа, че интеграционният проект е жив и постепенно преодолява тежката криза, в която изпадна преди две години. Всъщност, би било наивно да смятаме, че един толкова мащабен и амбициозен проект може да се развива само по възходяща линия и без да се сблъсква с някакви, повече или по-малко сериозни, проблеми.
В края на краищата, подобни трудности, заплашващи да „погребат” ЕС, са възниквали и преди: достатъчно е да си припомним създаването на Шенгенската зона или пък въвеждането на еврото – все мащабни еволюционни проекти, провокирали разцепление сред страните-членки, между онези, които са „вътре” и другите, които „не участват”. Всеки път обаче, активните привърженици на европейската интеграция съумяваха да възстановят динамиката на този процес, макар че понякога им се налагаше да действат тайно и дори напук на общественото мнение. Най-вероятно, така ще се действа и сега. Злорадството, което се усеща, във връзка с това, че лидерите на ЕС трябваше да се откажат от първоначалния проект за Конституция и да изберат „заобиколния път” е не само неуместно, но и глупаво. Далеч по-голямо внимание и възхищение в случая заслужават енергията и целеустремеността, с която лидерите на повечето страни-членки се опитват да съхранят постиженията на европейската интеграция и да повишат тяхната ефективност.
Но, нека се върнем към острите политически битки, които членовете на „общото европейско семейство” водиха помежду си в навечерието и по време на срещата на върха в Брюксел на 21-23 юни. Споровете и публичните изявления на водещи европейски политици засягаха, най-вече, възможните пътища за излизане от ситуацията, когато проектът за Европейска конституция, съгласуван в края на 2004 от упълномощените за целта представители на правителствата на всичките 27 държави-членки, беше утвърден (от националните парламенти, или чрез референдум) от 15 страни и отхвърлен от две.
В останалите десет членки процесът на формално одобряване на Конституцията беше спрян, поради очевидното безсмислие на евентуално ново противопоставяне с разочарованите избиратели и провокиране на критики срещу процеса на европейска интеграция, при положение, че провеждането на повторни референдуми във Франция и Холандия беше практически изключено. А за да влезе в сила Конституционният договор, следва задължително да бъде одобрен от всички държави в ЕС.
В тази връзка, през последните месеци се обсъждаха различни варианти:
- вече започналият процес на утвърждаване на проекта за Конституция да завърши без провеждането на референдуми;
- да бъде приета т.нар. „мини-Конституция” (в която да бъдат оставени само членовете, които не пораждат спорове, а останалите да останат за „после”);
- изработването на нов проект за Конституционен договор;
- съгласуването, вместо проекта за Конституция, на някакво друго споразумение или договор за „реформиране на ЕС”.
Както е известно, нещата в Брюксел се развиха така, че повечето медии и анализатори обявиха за основен „бунтар и смутител на спокойствието” в Евросъюза Полша, чието правителство действително зае (при това публично) доста твърда и неотстъпчива позиция по отношение на предвиденото в проекта за Конституция преразглеждане на системата за гласуване при вземането на решенията в рамките на ЕС. Нарочването на Варшава като основен виновник за възникналите проблеми, се обяснява отчасти с това, че полските лидери още преди това успяха да се сдобият с имиджа на „капризен играч”, блокирайки, в частност, началото на преговорите за нов основополагащ документ, определящ отношенията между ЕС и Русия.
„Полският феномен” обаче, заслужава по-внимателен и балансиран анализ. На първо място, линията, избрана от братята Качински, в значителна степен, е ориентирана към вътрешната аудитория. Както е известно, процесът на присъединяване на Полша към ЕС беше твърде болезнен и съпроводен с много отстъпки от страна на Варшава (включително по такива приоритетни за страната въпроси, като миграцията на работна сила и селското стопанство) и сега правителството трябва да полага големи усилия за да неутрализира обвиненията на критиците от средите на опозицията, че пренебрегва националните интереси.
На второ място, полският елит не е свързан по никакъв начин с оформилата се в ЕС, през последния половин век, политическо-психологическа традиция спорните въпроси да се решават без много шум и добронамерено, априори признавайки приоритета на задълбочаването на европейската интеграция. Полша смята (при това съвсем основателно), че влизайки в ЕС, трябва да разполага с право на глас, пропорционално на нейната географска, демографска, политическа и (потенциално) икономическа тежест.
Друг въпрос е, че брататя Качински предпочетоха откритата, остра и нерядко скандална полемика с Брюксел. Нещо повече, те нарушиха може би най-свещеното табу на Европейския съюз – връщането към наследството на Втората световна война – като фактически обвиниха Германия за това, че днес полското население (и, следователно, тежестта на страната в системата за гласуване, вътре в ЕС) не е 66 милиона души, а почти два пъти по-малко. Подобно поведение на Варшава накара лидерите на останалите държави от обединена Европа също да изоставят (при това, както изглежда, завинаги) дипломатичния тон и да започнат да отстояват интересите си открито, рязко и твърдо.
Не бива да се учудваме, че упоритостта и капризите на Полша пораждат все по-силно раздразнение в Брюксел и в редица други европейски столици, където вече бяха започнали да се смятат за „по-равни от другите”. Достатъчно е да споменем направеното в навечерието на последната среща на върха на ЕС изявление на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, че: „В интерес на новите страни в ЕС е да покажат, че членството им не затруднява живота на Съюза, а напротив – придава му допълнителен импулс”. То поражда асоциации с нашумялото навремето изказване на бившия френски президент Жак Ширак за десетте страни от т.нар. „Нова Европа” (сред които и Полша), подкрепили военната интервенция на САЩ в Ирак, че „са изпуснали прекрасната възможност да си замълчат”.
На трето място, опасенията на Варшава относно реформата на системата за гласуване бяха напълно обосновани. Предложената от германското председателство формула за „двойното мнозинство” дава предимства на големите (като Германия, Франция, Великобритания и Италия) и най-малките (като България) страни-членки, но ограничава представителството на средно големите държави от ЕС, като именно Полша би загубила най-много при приемането на германското предложение.
Накрая (което е и най-важното), докато полските лидери твърдо отстояваха интересите на своята страна по един наистина важен, но все пак процедурен въпрос, зад гърба им се криеха ръководителите на някои други европейски държави, чиито бележки касаеха много по-значими аспекти от развитието на европейския интеграционен проект. В същото време, и обществеността, и медиите отделиха далеч по-малко внимание за техните претенции.
Списъкът на тези реални противници на задълбочаването на европейската интеграция следва да започне с Великобритания. Както преди, така и след присъединяването си към ЕС през 1973, тази страна неизменно заемаше особено място в европейските интеграционни процеси. Като нещата не опират само до специалните отношения на Великобритания със САЩ и ревността, с която британците се стремят да опазят реалните или символични (като например специфичната мерна система) атрибути на своя национален суверенитет. Причините за това са много и на тях са посветени достатъчно солидни научни трудове. Тук бихме искали да споменем само за една от тях – която макар и да не е основната, обикновено остава извън рамките на повърхностните анализи и коментари. Великобритания е страна, в която няма писана Конституция. Това, обстоятелство, наред с британската традиция на юридическите прецеденти, превръща обичайната за европейската интеграция практика на инкорпориране на приетите на ниво ЕС нормативни актове в националното законодателство, в изключително сложен, деликатен и болезнен процес.
В навечерието на последната среща на ЕС в Брюксел, Лондон официално очерта четири „червени линии”, чието пресичане, според него, би придало на новия договор на Европейския съюз белезите на наднационална конституция и би го направило неприемлив за Великобритания. Сред тях са: признаването на Европейската харта за основните права и свободи за юридически задължителна, формулирането на обща външна политика (включително въвеждане на поста външен министър на ЕС), предоставяне на Европейския съд правото да взема решения с пряко действие върху цялата територия на ЕС, както и унифициране на нормите и практиките в сферата на данъчното облагане и социалното обезпечаване. Лондон смята, че всичко това би превърнало ЕС във „федеративна свръхдържава”, т.е. би наложило такъв сценарий на развитие на европейската интеграция, какъвто Великобритания едва ли би могла да приеме, пък дори и в по-далечна перспектива.
Част от британските претенции бяха удовлетворени сравнително лесно. Става дума, преди всичко, за отказа от вкарването на общата външна политика на ЕС в конкретни законодателни рамки (още повече, че асиметричното членство на държавите от Евросъюза в НАТО, все едно, поставя под въпрос формулирането на подобна обща политика), както и за правото на страните-членки да не участват в едни или други интеграционни механизми на Съюза. Много по-сложно се оказа търсенето на компромис по отношение на Хартата за правата и свободите на ЕС. Лондон, не без основание, предполага, че ако тя придобие задължителен характер, това значително би разширило правата на британските профсъюзи да провеждат стачки (които, както е известно, бяха значително орязани още по времето на Маргарет Тачър) и, следователно, биха намалили относителната ефективност на икономическия модел на Великобритания. На съвършено противоположни позиции са Франция, Испания и Германия с техните исторически наложили се социално ориентирани икономически модели.
Колкото и уникални да изглеждат обстоятелствата, обуславящи позициите на всеки от участниците в този спор, не може да не признаем справедливостта на възмущението, изразено в навечерието на срещата на високо равнище в Брюксел от испанския министър по европейските въпроси Алберто Наваро, според който: „Много ми е трудно да разбера, защо държави, подписали проекта за Конституционния договор преди две и половина години, изведнъж заговориха за проблемите, породени от него, без дори да са го ратифицирали”. Истината е, че тактиката, избрана от британското правителство по въпроса за Конституцията на ЕС, трудно може да се квалифицира иначе, освен като безотговорна, лицемерна и вредна за бъдещето на обединена Европа.
Много по-лесно могат да се обяснят действията на холандското правителство. То също подкрепи, през 2004, проекта за Конституция на ЕС, но беше принудено да промени отношението си към него, подчинявайки се на волята на избирателите, които го отхвърлиха на националния референдум преди две години. Въпреки това, именно в позицията на Холандия (една от държавите – основателки на ЕС), според мнозина, се съдържа най-голямата заплаха за проекта за европейска интеграция в онзи му вид, в който той се развиваше досега. През всичките петдесет години на своето съществуване, този проект неотклонно, макар и с различни темпове, следваше вектора на разширяване пълномощията и тежестта на наднационалните институции за сметка на националните правителства. Днес обаче, Хага настоява този процес да се обърне в обратна посока, като националните парламенти на страните-членки на ЕС получат правото да отхвърлят законодателните актове, приети на ниво ЕС.
Любопитното в случая е, че тъкмо фундаменталните по своя характер възражения на Холандия бяха преодолени „по роднински” и без особен шум. За целта, на срещата в Брюксел беше прието принципно решение за това, че в бъдещия договор правата на националните парламенти ще бъдат разширени в сравнение с пълномощията на общоевропейските институции. Като детайлите ще бъдат уточнени на стартиралата на 23 юли междуправителствена конференция на ЕС.
Подобно (по формата си) политическо споразумение беше постигнато на срещата и по отношение на четирите „червени линии”, очертани от Лондон. Което пък даде възможност на Тони Блеър, тъкмо преди да напусне завинаги Даунинг стрийт 10, да заяви, че британските интереси все пак са били взети предвид. Истината обаче е, че битката по тези въпроси тепърва предстои, само че тя ще се води „под повърхността”, което значително облекчава търсенето на технически решения, взаимни отстъпки и компромиси.
Що се отнася да най-силно озвучения от медиите проблем – несъгласието на Варшава с предлаганите условия за преразглеждане на системата за гласуване в Европейския парламент – приетото в крайна сметка решение може да се определи като наистина „христоматийно” за практиката на Евросъюза. Изправени пред реалната опасност да се окажат единствените, останали „зад борда” на бъдещия конституционен договор, президентът и премиерът на Полша (които през трите дни на срещата поддържаха непрекъсната телефонна връзка) се съгласиха с въвеждане на принципа на „двойното мнозинство”, само че постепенно и то след 2014.
Всички, разбира се, са наясно, че дотогава или близнаците ще напуснат сегашните си постове, или пък общата ситуация в ЕС ще се промени дотолкова, че въпросът за формулата на гласуване отново да бъде поставен на масата за преговори. Нещо повече, отчитайки относително по-високите темпове на приръста на населението в католическа Полша, в сравнение с останалите държави от Европейския съюз, нейната „тежест” ще продължи да нараства в периода 2014-2017, обективно доближавайки я до големите сили в Съюза.
На 23 юли, вече под председателството на Португалия, стартира междуправителствената конференция на ЕС, която е посветена на новия договор за Съюза и трябва да приключи преди следващата среща на върха, насрочена за 18 октомври 2007. Както изглежда, Лисабон е настроен не просто „да кове желязото, докато е горещо”, но и да си остави един-два месеца толеранс, в случай, че конференцията не съумее достатъчно бързо да уточни подробностите и детайлите по новия договор.
Едва след това обаче предстои най-интересното – процесът на формално утвърждаване на новия Конституционен договор във всички 27 страни-членки на ЕС, който следва да приключи не по-късно от 2009. Това стана възможно след като Великобритания и редица други членки на ЕС, които в навечерието на срещата в Брюксел се обявяваха твърдо против провеждането на нови референдуми и ратификации, бяха принудени да отстъпят. Днес вече става дума не за техническо (т.е. неизискващо приемането му с референдум) „Споразумение за реформирането на ЕС”, а именно за „мини-Конституция”, т.е. за леко урязан вариант на проекта, съгласуван през 2004.
Както изглежда, препятствията и трудностите по пътя към формалното утвърждаване на бъдещия проект за Конституционен договор на ЕС няма да са по-малко (а, най-вероятно, ще са повече), отколкото през 2005. На избирателите от държавите, одобрили първия Конституционен проект, сега ще трябва да се обясни, защо се налага да гласуват още веднъж, както и, защо новият договор представлява „улекотен вариант”, на онзи, който те бяха съгласни да приемат. Французите и холандците пък трябва да бъдат убедени, че всички онези недостатъци, които накараха мнозинството от тях да гласуват с „не” преди две години, са напълно отстранени в новия проект. И, накрая, „евроскептиците” във Великобритания и някои други страни от ЕС следва да бъдат убедени, че бъдещият проект за Конституционен договор няма да тласне процеса на европейската интеграция към формирането на континентална „свръхдържава”.
С други думи, днес все още е невъзможно да се прогнозира достатъчно точно, как ще изглежда Европейският съюз, след като преодолее конституционната криза, в която изпадна преди две години. Въпреки това е повече от вероятно, че той със сигурност ще преодолее кризата и дори ще съумее да извлече полза от нея. Историята на европейския интеграционен проект ще продължи, защото, в крайна сметка, нито политическият елит, нито влиятелните икономически кръгове на континента, нито пък мнозинството от населението на страните, членуващи днес в ЕС, виждат някаква друга алтернатива.
Разбира се, възходите и паденията, „семейните” кавги и моментните провали ще продължат да съпътстват развитието на Европейския съюз и в бъдеще. Което само ще направи този процес по-интересен. И по-поучителен, разбира се.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Срещите на върха на Европейския съюз се провеждат толкова често (обикновено по четири-пет пъти годишно), че отдавна не се възприемат от обществеността и медиите като кой знае колко важно събитие. Провелата се в края на юни в Брюксел поредна среща на ръководителите на държавите-членки на ЕС обаче, определено беше изключение. Отчасти това се дължеше на изтичащия срок на германското председателство на Съюза, което беше превърнало основния въпрос на срещата – преспективата за приемането на нов конституционен договор за обединена Европа – в един от основните си приоритети.
Преди две години, когато проектът за Конституция на ЕС се провали на референдумите във Франция и Холандия, практически всички анализатори, както в самия Европейски съюз, така и извън него (включително и в България) в един глас заявиха, че Европейската конституция е мъртва – при това не само проектът от 2004, но и самата идея за такава конституция, по принцип. Нещо повече, заредиха се изявления, че процесът на европейска интеграция е изпаднал с състояние на дълбока системна криза, която ще се проточи дълги години и дори може да доведе до разпадането на Евросъюза.
Тези оценки се оказаха силно преувеличени. Не мина и година след референдумите във Франция и Холандия и дискусията беше възобновена, като основният акцент беше поставен (така е и днес) не върху целесъобразността на по-нататъшните стъпки за институционалното укрепване на ЕС, а върху въпроса, как това би могло да се постигне по-добре. Въпросът за укрепването на нормативно-правната и организационна основа на Европейския съюз отново се обсъжда открито и все по-активно. Само допреди половин година, това изглеждаше практически невъзможно. Заслугата за този пробив е почти изцяло на германското председателство на ЕС и Берлин има всички основания да се гордее с това.
Еволюцията в настроенията на политическия елит на Съюза през последните месеци показа, че интеграционният проект е жив и постепенно преодолява тежката криза, в която изпадна преди две години. Всъщност, би било наивно да смятаме, че един толкова мащабен и амбициозен проект може да се развива само по възходяща линия и без да се сблъсква с някакви, повече или по-малко сериозни, проблеми.
В края на краищата, подобни трудности, заплашващи да „погребат” ЕС, са възниквали и преди: достатъчно е да си припомним създаването на Шенгенската зона или пък въвеждането на еврото – все мащабни еволюционни проекти, провокирали разцепление сред страните-членки, между онези, които са „вътре” и другите, които „не участват”. Всеки път обаче, активните привърженици на европейската интеграция съумяваха да възстановят динамиката на този процес, макар че понякога им се налагаше да действат тайно и дори напук на общественото мнение. Най-вероятно, така ще се действа и сега. Злорадството, което се усеща, във връзка с това, че лидерите на ЕС трябваше да се откажат от първоначалния проект за Конституция и да изберат „заобиколния път” е не само неуместно, но и глупаво. Далеч по-голямо внимание и възхищение в случая заслужават енергията и целеустремеността, с която лидерите на повечето страни-членки се опитват да съхранят постиженията на европейската интеграция и да повишат тяхната ефективност.
Но, нека се върнем към острите политически битки, които членовете на „общото европейско семейство” водиха помежду си в навечерието и по време на срещата на върха в Брюксел на 21-23 юни. Споровете и публичните изявления на водещи европейски политици засягаха, най-вече, възможните пътища за излизане от ситуацията, когато проектът за Европейска конституция, съгласуван в края на 2004 от упълномощените за целта представители на правителствата на всичките 27 държави-членки, беше утвърден (от националните парламенти, или чрез референдум) от 15 страни и отхвърлен от две.
В останалите десет членки процесът на формално одобряване на Конституцията беше спрян, поради очевидното безсмислие на евентуално ново противопоставяне с разочарованите избиратели и провокиране на критики срещу процеса на европейска интеграция, при положение, че провеждането на повторни референдуми във Франция и Холандия беше практически изключено. А за да влезе в сила Конституционният договор, следва задължително да бъде одобрен от всички държави в ЕС.
В тази връзка, през последните месеци се обсъждаха различни варианти:
- вече започналият процес на утвърждаване на проекта за Конституция да завърши без провеждането на референдуми;
- да бъде приета т.нар. „мини-Конституция” (в която да бъдат оставени само членовете, които не пораждат спорове, а останалите да останат за „после”);
- изработването на нов проект за Конституционен договор;
- съгласуването, вместо проекта за Конституция, на някакво друго споразумение или договор за „реформиране на ЕС”.
Както е известно, нещата в Брюксел се развиха така, че повечето медии и анализатори обявиха за основен „бунтар и смутител на спокойствието” в Евросъюза Полша, чието правителство действително зае (при това публично) доста твърда и неотстъпчива позиция по отношение на предвиденото в проекта за Конституция преразглеждане на системата за гласуване при вземането на решенията в рамките на ЕС. Нарочването на Варшава като основен виновник за възникналите проблеми, се обяснява отчасти с това, че полските лидери още преди това успяха да се сдобият с имиджа на „капризен играч”, блокирайки, в частност, началото на преговорите за нов основополагащ документ, определящ отношенията между ЕС и Русия.
„Полският феномен” обаче, заслужава по-внимателен и балансиран анализ. На първо място, линията, избрана от братята Качински, в значителна степен, е ориентирана към вътрешната аудитория. Както е известно, процесът на присъединяване на Полша към ЕС беше твърде болезнен и съпроводен с много отстъпки от страна на Варшава (включително по такива приоритетни за страната въпроси, като миграцията на работна сила и селското стопанство) и сега правителството трябва да полага големи усилия за да неутрализира обвиненията на критиците от средите на опозицията, че пренебрегва националните интереси.
На второ място, полският елит не е свързан по никакъв начин с оформилата се в ЕС, през последния половин век, политическо-психологическа традиция спорните въпроси да се решават без много шум и добронамерено, априори признавайки приоритета на задълбочаването на европейската интеграция. Полша смята (при това съвсем основателно), че влизайки в ЕС, трябва да разполага с право на глас, пропорционално на нейната географска, демографска, политическа и (потенциално) икономическа тежест.
Друг въпрос е, че брататя Качински предпочетоха откритата, остра и нерядко скандална полемика с Брюксел. Нещо повече, те нарушиха може би най-свещеното табу на Европейския съюз – връщането към наследството на Втората световна война – като фактически обвиниха Германия за това, че днес полското население (и, следователно, тежестта на страната в системата за гласуване, вътре в ЕС) не е 66 милиона души, а почти два пъти по-малко. Подобно поведение на Варшава накара лидерите на останалите държави от обединена Европа също да изоставят (при това, както изглежда, завинаги) дипломатичния тон и да започнат да отстояват интересите си открито, рязко и твърдо.
Не бива да се учудваме, че упоритостта и капризите на Полша пораждат все по-силно раздразнение в Брюксел и в редица други европейски столици, където вече бяха започнали да се смятат за „по-равни от другите”. Достатъчно е да споменем направеното в навечерието на последната среща на върха на ЕС изявление на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, че: „В интерес на новите страни в ЕС е да покажат, че членството им не затруднява живота на Съюза, а напротив – придава му допълнителен импулс”. То поражда асоциации с нашумялото навремето изказване на бившия френски президент Жак Ширак за десетте страни от т.нар. „Нова Европа” (сред които и Полша), подкрепили военната интервенция на САЩ в Ирак, че „са изпуснали прекрасната възможност да си замълчат”.
На трето място, опасенията на Варшава относно реформата на системата за гласуване бяха напълно обосновани. Предложената от германското председателство формула за „двойното мнозинство” дава предимства на големите (като Германия, Франция, Великобритания и Италия) и най-малките (като България) страни-членки, но ограничава представителството на средно големите държави от ЕС, като именно Полша би загубила най-много при приемането на германското предложение.
Накрая (което е и най-важното), докато полските лидери твърдо отстояваха интересите на своята страна по един наистина важен, но все пак процедурен въпрос, зад гърба им се криеха ръководителите на някои други европейски държави, чиито бележки касаеха много по-значими аспекти от развитието на европейския интеграционен проект. В същото време, и обществеността, и медиите отделиха далеч по-малко внимание за техните претенции.
