Непосредствено след края на Втората световна война европейската геополитика, като самостоятелен фактор, на практика не съществува. Ситуацията се променя едва през 1958-1968, когато президент на Франция е твърдият привърженик на „континенталната геополитика” Шарл дьо Гол. След 1963 той реализира поредица от откровено антиатлантически мерки, в резултат от което Франция напуска военната организация на НАТО и се опитва да формулира собствена геополитическа стратегия. И тъй като френската държава не е в състояние сама да се противопостави на „таласократичния свят”, на дневен ред бива поставен въпросът за вътрешноевропейското френско-германско сътрудничество, както и за укрепване на връзките със Съветския съюз. Оттук се ражда и известната голистка теза за „Европа от Атлантика до Урал”. Тази Европа се разглежда като суверенно стратегически континентално образувание – т.е. изцяло в духа на умерения „европейски континентализъм”.

В същото време, в началото на 70-те години на миналия век, когато геополитическите анализи и изследвания стават особено популярни в САЩ, европейските учени също започват да се включват по-активно в този процес, макар че (в повечето случаи) връзката им с европейската довоенна континентална традиция е прекъсната, в резултат от което те са принудени да се съобразяват с англосаксонския подход в геополитиката. Така, редица европейски геополитици се изявяват като технически експерти на различни международни организации – НАТО, ООН и т.н., ограничавайки се с приложни геополитически анализи и без да излизат извън рамките на конкретната проблематика. Постепенно този тип изследвания се трансформират в нещо самостоятелно – в т.нар. „регионална геополитика”, която получава особено сериозно развитие във Франция (школата на Ив Лакост, издател на списание „Херодот”). Тази „регионална геополитика” се абстрахира от глобалните схеми на Макиндер, Маън или Хаусхофер и използва геополитическата методика само за анализ на междуетническите и междудържавни конфликти, демографските процеси, както и на „електоралната геополитика” (вж. статията на доц. Марин Русев в бр.5/06 на Геополитика – б.р.)

В този смисъл, единствените, които поддържат непрекъсната връзката с предвоенната европейска континентална геополитика се оказват общо взето маргинални групи, повече или по-малко свързани със следвоенните националистически партии и движения в Западна Европа. Именно в тези среди от политическата периферия се развиват идеи, чиито корени следва да се търсят в континенталната геополитика, школата на Хаусхофер и т.н. Това течение обикновено се обозначава като европейска „нова десница”. До определен момент общественото мнение в Западна Европа го игнорира, смятайки го за „наследство от епохата на фашизма”. И чак в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, благодарение най-вече на активната дейност на френския философ Ален дьо Бенуа, то привлича вниманието и на сериозните научни кръгове. Въпреки значителната дистанция, която отделя интелектуалците, принадлежащи към западноевропейските „нови десни” от институциите на властта и техния „дисидентски” имидж, от чисто теоретична гледна точка трудовете им представляват любопитен принос към развитието на следвоенната европейска геополитика.

Освободени от ограниченията на политическия конформизъм, техните идеи се развиват относително независимо, като в началото на 90-те години на миналия век, редица известни европейски геополитици (при това най-често свързани с левите или дори крайно леви политически партии) се обръщат към трудовете на „новите десни”, опитвайки се да очертаят геополитическата ситуация в света след края на студената война.

Геополитиката на „новите десни”

Както вече подчертах, «новите десни» са сред малкото европейски геополитически школи, съхранили непрекъсната идейна връзка с идеите на предвоенните германски геополитици-континенталисти. Това течение възниква във Франция в края на 60-те години на ХХ век и е свързано с фигурата на философа и публициста Ален дьо Бенуа.

«Новите десни» значително се отличават от принадлежащите към традиционната френска десница: монархисти, католици, германофоби, националисти, антикомунисти, консерватори и т.н. За разлика от тях, «новите десни» са привърженици на «органичната демокрация», езичници, германофили, социално ориентирани, модернисти и т.н. Първоначално, лагерът на левицата, който по традиция е много влиятелен във Франция, смята, че появата на «новата десница» е просто «тактически маньовър» на традиционните десни, но с течение на времето и там признават, че става дума за качествено ново явление.

Сред фундаменталните принципи в идеологията на «новите десни» (привърженици на която с течение на времето се появяват и в други европейски страни) е принципът на «континенталната геополитика». За разлика от «старата десница» и традиционните националисти, Дьо Беноа смята, че принципът на централизираната «национална държава» ( etat - nation ) е исторически изчерпан и бъдещето принадлежи само на т.нар. «големи пространства». Като в основата на последните следва да бъде поставено не само обединението на отделни държави в прагматичен политически блок, но и интегрирането на етническите групи в единна «федерална империя», с признаване на тяхното пълно равноправие, независимо от големината им. Тази «федерална империя» трябва да бъде стратегически единна, но етнически диференцирана, като стратегическото единство следва да се базира на общите културни корени.

Разбира се, «Голямото пространство», което най-много интересува Дьо Беноа, е Европа. «Новите десни» смятат, че европейските народи имат общ индоевропейски произход, т.е. едни и същи корени. Това е принципът за «общото минало». В същото време, спецификата на съвременната епоха, водещи в която са тенденциите на стратегическата и икономическа интеграция, нужни за притежаването на истински геополитически суверенитет, диктуват необходимостта от обединение и в чисто прагматичен смисъл. Тоест, европейските народи са обречени да имат «общо бъдеще». Оттук Дьо Беноа прави извода, че в основата на европейската геополитика следва да залегне тезата за «Обединена Европа на стоте флага» (1) . В тази перспектива, както и във всички концепции на «новите десни», е очевиден стремежът да се съчетаят «консервативните» и «модернистките» елементи, а също «дясното» и «лявото». За да постигнат този синтез, през последните години «новите десни» дори се отказаха от името си, заявявайки, че всъщност са толкова «десни», колкото и «леви».

Геополитическите постановки на Дьо Беноа се базират на утвърждавенето на «континенталната съдба на Европа». В това отношение той изцяло следва концепциите на Хаусхофер и неговата школа. Оттук пък произтича характерното за «новите десни» противопоставяне между «Европа» и «Запада». За тях «Европа» е континентално геополитическо образувание, базиращо се на общия индоевропейски произход и общите културни корени. Тоест, това е традиционно понятие. «Западът», напротив, е по-скоро геополитическо и историческо понятие, свързано със съвременния свят, отхвърлящо етническите и духовни традиции и лансиращо чисто материалните и количествени критерии на съществуването – т.е. това е утилитарна и рационалистическа, механистична буржоазна цивилизация. Най-завършеното въплъщение на Запада и неговата цивилизация, според «новите десни», са Съединените щати.

Оттук се формулира и конкретният проект на «нови десни». Европа трябва да се интегрира във «федерална империя», противопоставяща се на Запада и на САЩ, като особено следва да се поощряват регионалистките тенденции, тъй като именно регионите и етническите малцинства са запазили повече традиционни черти, отколкото мегаполисите и културните центрове, заразени от «духа на Запада». Според тази схема, Франция трябва да се ориентира към Германия и Централна Европа. Оттук и интересът на «новите десни» към такива политици като Дьо Гол или Фридрих Науман. На практическо политическо равнище, от 70-те години на миналия век, «новите десни» се обявяват за «строг стратегически неутралитет на Европа», излизането и от НАТО и развитието на самостоятелен европейски отбранителен и ядрен потенциал.

Позицията на «новите десни» към Съветския съюз (и по-късно към Русия) търпи определена еволюция. Първоначално те се придържат към класическата теза «Нито Запад, нито Изток, а Европа», но постепенно я трансформират в лозунга «Преди всичко Европа, но по-добре в съюз с Изтока, отколкото със Запада». На практическо равнище, първоначалният им интерес към Китай и проектите за формиране на стратегически алианс между Европа и Китай в противовес «едновременно на американския и съветския империализъм» постепенно (особено след разпадането на СССР) са заменени от умерено «русофилство» и идеята за съюз между Европа и Русия.

Геополитическата ориентация на «новите десни» е радикално антиамериканска и антимондиалистка. Те виждат съдбата на Европа като антитеза на атлантическите и мондиалистки проекти. Тук следва да отбележим, че в условията на тоталната стратегическа и политическа доминация на атлантизма в Европа по време на студената война, геополитическата позиция на Дьо Беноа до такава степен контрастира в общоприетите тогава «норми на политическо мислене», че няма как да получи някакво що-годе широко разпространение, възприемайки се като «дисидентска» (и като всичко дисидентско и нонконформистко има маргинален характер). Впрочем, дори днес интелектуалното равнище на «новите десни», сравнително високото качество на техните публикации и издания, и дори наличието на достатъчно много техни последователи в западните академични среди, се намират в рязък контраст с нищожното внимание, което им отделят водещите институции и аналитичните структури, формиращи геополитическата стратегия на отделните западноевропейски страни и на ЕС, като цяло.

Сред основните теми в геополитиката на «новите десни» е възстановяването на силовия баланс в света. Както е известно, под силов баланс, в геополитиката се подразбира не състояние на статично, а на динамично равновесие, при което е допустимо наличието на непрекъснати колебания във въздействието на противостоящите си центрове на политическа динамика върху стратегическата и геополитическа конфигурация на световната политика. Става дума да не се допуска нарастването на политическата енергия на определен силов полюс, при което той започва да застрашава останалите. Ако вземем например «осевата линия на историята» в източната част на Евразия, то по отношение на този регион са налице два глобални проекта, според които Урал, Сибир и Далечният изток се превръшат в:

- «продължение» на европейското «Голямо пространство», противопоставящо се на САЩ;

- същите тези региони могат да се трансформират в «продължение» на американското «Голямо пространство», при прокопаването на тунел под Беринговия пролив например.

Първият проект, лансиран от белгиеца Жан Тириар (1922-1992)още през 60-те години на миналото столетие, е известен като «Европа от Дъблин до Владивосток». Вторият проект пък бе публикуван през 1992 от американския политолог Уолтър Мид и се основава на хипотезата, че Сибир може да бъде продаден на САЩ за 2-3 трилиона долара. Според проекта на Тириар, гражданите на Русия стават граждани на европейското «Голямо пространство», което им гарантира политическа и финансова стабилност, както и възможност за реванш срещу САЩ. На свой ред, Мид твърди, че продажбата на Сибир на Съединените щати е най-добрия начин за решаването на всички руски и американски проблеми. Неговият проект също предвижда предоставяне на американско гражданство за жителите на Сибир, плюс гаранции, че ще могат да ползват руския в официалния бизнес и т.н.

Жан Тириар и геополитиката на западневропейските «национал-болшевики»

От началото на 60-те години на миналия век Тириар е лидер на европейското дясно-радикално движение «Млада Европа» и смята геополитиката за фундаментална политологична дисциплина, без която е невъзможно да се гради рационална и далновидна политическа и държавна стратегия. Като последовател на Хаусхофер и Ернст Никиш, той се обявява за «европейски национал-болшевик» и строител на «Европейската империя». Идеите му отчасти предхождат далеч по-развитите и усъвършенствани проекти на «новите десни».

Тириар изгражда политическата си теория върху принципа за «автархията на големите пространства». Развита в средата на ХІХ век от германския икономист Фридрих Лист, тази теория твърди, че пълноценното стратегическо и икономическо развитие на държавата е възможно само, ако тя притежава достатъчен геополитически «мащаб» и голям териториален потенциал. Тириар прилага този принцип към актуалната ситуация в Европа и стига до извода, че световното значение на европейските държави окончателно ще бъде загубено, ако те не се обединят в единна Империя, противопоставяща се на САЩ. При това, той смята, че тази Империя Европа трябва да бъде не «федерална» и «регионално ориентирана», и силно централизирана и унифицирана, т.е. мощна единна европейска национална държава. Именно в това се състои и фундаменталната разлика между неговите възгледи и тези на Дьо Беноа.

В края на 70-те години на ХХ век, възгледите на Жан Тириар търпят известна промяна. Анализът на геополитическата ситуация го води до заключението, че мащабите на Европа вече не са достатъчни са «освобождаването» на континента от опеката на американската таласокрация. Следователно, в основно условие за «европейското освобождение» става обединението на Европа със Съветски съюз. Така, той трансформира предишната си геополитическа схема, включваща три основни зони – Западът, Европа и Русия (СССР) в нова, чиито елементи са само два – Западът и Евразийският континент. При това Тириар стига до скандално-радикалния извод, че за Европа е по-добре да избере съветския социализъм пред англосаксонския капитализъм. Така се ражда утопичния проект за «Евро-съветска империя от Владивосток до Дъблин» (2) . При цялата му утопичност обаче, в него почти пророчески са описани причините, които могат да доведат СССР до крах, ако Москва не предприеме в съвсем скоро време активни геополитически стъпки за сближаване с Европа, както и в южна посока. Тириар смята, че идеите на Хаусхофер за «континенталния блок Берлин-Москва-Токио» са във висша степен актуални и в края на ХХ век. Интересно е, че той излага тезите си 15 години преди разпадането на комунистическата съветска държава, предсказвайки доста точно логиката и причините за този разпад. Между другото, той дори предприема няколко опита да запознае съветските лидери със своите изводи, но те се оказват неуспешни, макар че през 60-те години се среща с Гамал Абдел Насър, Чжоу Енлай и редица югославски ръководители.

Възгледите на Жан Тириар са в основата на активизиралото се в последно време движение на европейските «национал-болшевики» (т.нар «Фронт за европейско освобождение»), които са доста близки с някои руски неоевразийци.

Нео-континенталната геополитика на Йордис фон Лохаузен

Сходни с тези на Тириар са и възгледите на покойния австрийски генерал Йордис фон Лохаузен. Той обаче (за разлика от Тириар или Дьо Беноа) не участва пряко в политиката, нито се опитва да лансира някакви конкретни социални проекти, ограничавайки се с чисто геополитическите анализи. Той също е континенталист и последовател на Хаусхофер. Лохаузен смята, че политическата власт има шанс да бъде дълготрайна и устойчива, само когато онези, които я упражняват, не разсъждават с конюнктурни и локални категории, а «в рамките на хилядолетията и на континентите». Впрочем, така е озаглавена и най-известната му книга «Мъжеството да управляваш. Континенталното мислене» (3) . Според Лохаузен, глобалните териториални, цивилизационни, културни и социални процеси могат да се разберат само ако се разглеждат в дългосрочна перспектива, която той противопоставя на «историческото късогледство». Властта в човешкото общество, от която зависят и изборът на историческия път, и най-важните решения, следва да се ръководи от максимално обобщени схеми, позволяващи да се открие мястото на една или друга държава (или народ) в огромната историческа перспектива.

Затова основна дисциплина, необходима за определяне стратегията на властта е именно геополитиката в традиционния и смисъл – т.е. оперирането с глобалните категории, вместо концентрирането на вниманието към частните анализи (както предлага «вътрешната», приложна геополитика на школата на Лакост). Съвременните идеологии, най-новите технологични и цивилизационни промени, безусловно, променят релефа на света, но не отменят определени фундаментални закономерности, свързани с природните и културни цикли, чиято продължителност се изчислява в хилядолетия. Такива глобални категории са пространството, езикът, етносът, ресурсите и т.н.

В тази връзка, Лохаузен предлага следната формула за властта: «Мощта = сила х местоположение», уточнявайки, че «тъй като мощта е силата, умножена по местоположението, само благоприятното географско положение дава възможност за пълното развитие на вътрешните сили» (4) . Тоест, властта (политическа, интелектуална, икономическа и т.н.) пряко се обвързва с пространството.

Лохаузен съзнателно разграничава съдбата на Европа от тази на Запада, защото смята Европа за континентално образувание, само временно попаднало под контрола на таласокрацията. Според него, за политическото «освобождение» на Европа е необходимо наличието на определен пространствен (позиционен) минимум. Което е възможно само чрез обединяването на Германия (станало факт през 1990), задълбочаване на интеграционните процеси в Централна Европа, възраждане на териториалното единство на Прусия (разпокъсана между Полша, СССР и ГДР) и по-нататъшното формирането на нов, самостоятелен европейски блок, независим от «силите на атлантизма». В тази схема, особена роля се отделя на Прусия. Лохаузен (подобно на Никиш и Шпенглер) смята, че Прусия е най-континенталната, «евразийска» част на Германия и, че ако немска столица беше не Берлин, а Кюнигсберг, европейската история би тръгнала по съвсем различен (и, според него, по-правилен) път, ориентирайки се към съюз с Русия против англосаксонската таласокрация. Той смята, че в стратегическа перспектива бъдещето на Европа е немислимо без Русия и обратното, Русия (СССР) се нуждае от Европа, тъй като без нея тя остава «геополитически незавършена» и уязвима за Америка, чието местоположение е много по-добро и, следователно, чиято мощ, рано или късно, значително ще изпревари съветската (руската). Лохаузен подчертава, че СССР може да се сблъска на Запад с четири различни варианта на Европа: «враждебна Европа, подчинена Европа, опустошена Европа и съюзническа Европа». Според него, първите три варианта са неизбежни ако руснаците продължат да следват европейската политика, която СССР е водил по време на студената война. Само стремежът на всяка цена Европа да се превърне в «съюзническа и приятелска», може да подобри фаталната геополитическа ситуация на Съветския съюз, поставяйки началото на нов етап в геополитическата история – евразийският.

Лохаузен съвсем съзнателно ограничава позицията си с чисто геополитически констатации, пропускайки въпросите, касаещи идеологията. Така например, той представя геополитиката на руските царе, на Руската империя и на Съветския съюз като единен и непрекъснат процес, който не зависи от смяната на социално-икономическия модел, или пък от идеологията. В геополитически план, Русия винаги си остава «хартленд», следователно, независимо от характера на управляващия режим съдбата и е предопределена от спецификата на контролираната от нея територия. Подобно на Тириар, Лохаузен също предвижда геополитическия крах на СССР, който, според него, е неизбежен, ако Москва продължи да следва дотогавашния си курс. Но, ако атлантическите геополитици определят това като «победа», Лохаузен вижда в него по-скоро поражение за континенталните сили, макар и с известен нюанс – доколкото новите възможности, които ще се открият след краха на съветската система, биха могли да създадат благоприятни предпоставки за формирането в бъдеще на нов евразийски блок, т.е. на континентална империя, тъй като в този случай биха изчезнали ограниченията, диктувани от марксистката идеология.

«Романтичната геополитика» на Жан Парвулеску

Собствена романтична версия на геополитиката лансира известният френски писател от румънски произход Жан Първулеску. Всъщност за първи път в литературата геополитическата тема се засяга от Джордж Оруел, който в своята антиутопия „1984” описва разделянето на планетата на три огромни континентални блока – „Остазия, Евразия и Океания”. Сходни теми се срещат и в творчеството на Артур Кестлер, Олдъс Хъксли, Раймон Абелио и др. Първулеску обаче превръща геополитическата тематика в централна на всичките си произведения, поставяйки по този начен началото на нов жанр – „геополитическа белетристика”.

Накратко, концепцията на Първулеску е следната (5) : историята на човечеството е история на могъществото и властта. Според него, най-различни полутайни организации, които съществуват независимо от традиционните политически идеологии, управляващи династии, религиозни институции, държави и народи, се стремят към ключовите позиции в цивилизацията, т.е. към властта над планетата. Независимо, че в историята тези организации се появяват под различни имена, Първулеску ги нарича условно „орденът на атлантистите” и „орденът на евразийците”. Между тях се води вековна борба, в която участват патриарси, папи, крале, дипломати, финансови магнати, революционери, мистици, военни, учени, художници и т.н. Така, всички социално-културни прояви могат да се сведат до тези два фундаментални, макар и изключително сложни, геополитически архетипове. Тоест, става дума за една, доведена до своята логична граница, геополитическа линия, чиито предпоставки ясно могат да се проследят дори в трудовете на съвсем рационалните и чужди на мистицизма „бащи-основатели” на геополитиката, като такава.

Централна място в сюжетите на Първулеску заема фигурата на генерал Дьо Гол и създадената от него геополитическа структура, която след оттеглянето му от властта остава в сянка, но продължава да функционира. Първулеску я определя като „геополитически голизъм”, представляващ специфичен френски аналог на континентализма, изповядван от школата на Хаусхофер. Основната задача на привържениците на тази линия е създаването на европейски континентален блок „Париж-Берлин-Москва”. В този си аспект, теорията на Първулеску се доближава до тезите на „новите десни”, както и на „национал-болшевиките”. Първулеску смята, че съвременният исторически етап е кулминацията на на вековното геополитическо противопоставяне, в който драматичната история на континентално-цивилизационния сблъсък стига до своята развръзка. Той предсказва скорошната поява на гигантска континентална конструкция, която нарича „Евразийска империя”, и финалният и сблъсък с „Атлантическата империя”. Този есхатологичен дуел, описван в апокалиптични краски, Първулеску нарича “ Endkampf ” (т.е. „последната битка”). Любопитно е, че в книгите му, измислените персонажи съжителстват със съвсем реални исторически фигури, с мнозина от които авторът е поддържал тесни приятелски връзки. Сред тях например са политици от близкото обкръжение на Дьо Гол, британски и американски дипломати, поетът Езра Паунд, философът Юлиус Евола, политикът и писателят Раймон Абелио, скулпторът Арно Брекер, членове на различни окултни организации и т.н.

Въпреки, че става въпрос за романи, текстовете на Първулеску, са ценни по-скоро от геополитическа гледна точка, още повече, че редица негови статии, публикувани в края на 70-те години на миналия век поразително точно описват ситуацията, оформила се в света едва в средата на 90-те.

Роберт Стойкерс и тезата за „Империята Европа”

Белгийският геополитик Роберт Стойкерс, който през 80-те и 90-те години на миналия век издава две доста престижни геополитически списания «Ориентасьон» и «Вулуар», е фигура напълно противоположна на «геополитическия визионер» Първулеску. Неговият подход към геополитиката се определя от стриктното му придържане към строго научни и рационални позиции и стремежа да освободи тази наука от «всички случайни напластявания». В същото време, следвайки в своя академизъм логиката на «новите десни», той често стига до изводи поразително съвпадащи с «пророчествата» на Първулеску.

Стойкерс също смята, че социално-политическите и, особено, дипломатическите проекти на различните държави и блокове (независимо от идеологическата им обвивка) представляват косвен, и понякога завоалиран, израз на глобалните геополитически проекти. Според него, човекът е земно същество, следователно именно земята, т.е. пространството, предопределя най-значителните му изяви. Което пък е предпоставка за т.нар. «геоистория».

Континенталната ориентация e в основата на възгледите на Стойкерс – той смята, че атлантизмът е враждебен към Европа и свързва просперитета на Стария континент с Германия и т.нар. Mitteleurope (т.е. „Срединна Европа”) . Белгиецът е привърженик на активното сътрудничество между Европа и страните от Третия свят и особено с арабския свят.

В същото време, той подчертава огромното значение на Индийския океан за бъдещата геополитическа структура на планетата. Стойкерс го определя като „Срединния океан”, разположен между Атлантическия и Тихия. Той се намира точно по средата между източното крайбрежие на Африка и Тихоокеанската зона, в която са разположени Нова Зеландия, Австралия, Нова Гвинея, Малайзия, Индонезия, Филипините и Индокитай. Морският контрол над Индийския океан гарантира ключови позиции за геополитическо влияние едновременно върху трите най-важни „Големи пространства” – Африка, Южноевразийския „римленд” и Тихоокеанския регион. От това произтича и стратегическият приоритет на някои малки острови в Индийския океан – особено на остров Диего Гарсия, който е еднакво отдалечен от всички брегови зони. Според Стойкерс, именно към Индийския океан следва да се ориентира стратегията на Европа, тъй като чрез тази зона тя ще може да влияе върху САЩ, Евразия и Япония. От негова гледна точка, решаващият геополитически сблъсък, който ще предопредели бъдещето на ХХІ век, ще се разгърне именно в това пространство.

Стойкерс активно се занимава и с история на геополитиката – той е автор на статиите за основателите на тази наука в едно от последните издания на Брюкселската енциклопедия.

Карло Терачано и про-ислямисткото течение в геополитиката

Активен про-континенталистки геополитически център има и в Италия. Тук след Втората световна война с особена популярност се ползват идеите на Карл Шмит. Освен това, именно в Италия е най-развито движението „Млада Европа” на Жан Тириар, т.е. идеите на „национал-болшевишката” школа в геополитиката.

Сред многобройните политологически и социологически списания и аналитични центрове на италианските „нови десни” и „национал-болшевики”, занимаващи се с геополитика, интерес представлява миланското списание „Орион”, където през последните петнайсетина години редовно публикува своите геополитически анализи д-р Карло Терачано. Терачано е изразител на най-крайните (и откровено екстремистки) позиции на европейския континентализъм, които са доста близки с тези на руските „национал-болшевики” и неоевразийци от типа на руския комунистически лидер Зюганов например.

Терачано изцяло приема схемите на Макиндер и Маън, както и с тезата им за наличието на ясно очертан цивилизационен и географски дуализъм. При това той еднозначно застава на страната на „хартленда”, твърдейки, че съдбата на Европа изцяло зависи от съдбата на Русия и Евразия, т.е. от Изтока. За него континенталният Изток е положителния полюс, а атлантическият Запад – отрицателния. Толкова радикален подход от страна на един западноевропейски учен е изключение дори сред геополитиците-континенталисти, тъй като Тарачано дори не акцентира особено върху специалния статут на Европа, смятайки че той е от второстепененно значение на фона на планетарното противопоставяне между таласокрацията и телурокрацията. Той изцяло споделя идеята за формиране на единна „евроазиатска държава” от Владивосток до Дъблин, което го сближава с Тириар, но в същото време Терачано отхвърля неговия „универсализъм”, настоявайки за етнокултурна диференциация и поощряване на регионализма, което пък го сближава с Ален дьо Беноа.

Акцентът върху „руския фактор” се съчетава при Терачано и с друг любопитен (или по-скоро скандален) момент: той смята, ча най-важната роля в борбата с атлантизма принадлежи на мюсюлманския свят и особено на откровено антиамериканските режими: иранския, либийския, иракския и т.н. Това го води до извода, че именно светът на исляма е, в най-висша степен, изразител на континенталните геополитически интереси. При това Терачано разглежда като позитивна именно фундаменталистката версия на исляма. Окончателната формула, резюмираща геополитическите възгледи на Карло Терачано е: Русия и мюсюлманския свят срещу САЩ (7) . В тази връзка той разглежда Европа като плацдарм на руско-ислямския антимондиалистки блок, като според него, само подобна радикална постановка на въпроса, може обективно да доведе до истинско възраждане на Европа.

Към сходни възгледи, впрочем, се придържат и други сътрудници на списание „Орион” и интелектуалния център, формирал се около него (професорите Клаудио Мути и Маурицио Мурели, социологът Алесандро Кола, Марко Батара и т.н.). Близки до това „национал-болшевишко” и про-ислямистко течение са и някои леви, социалдемократически, комунистически и анархистични кръгове в Италия – вестник „Уманита”, списание „Нуови Ангулациони” и др.

Бележки:

1 Benoist A . de . Les idees a 1' endroit . — P . — 1979.

2 Thiriart J. L'Empire Eurosovietique de Vladivostok jusque Dublin . — Brus-sell.—1988.

3 Lohausen J. von. Mut zur Macht. Denken in Kontinenten. — Berg. — 1978.

4 Ibid.

5 Parvulesco J. Gataxie GRU. — P. — 1991.

6 Steukers R. La Russie, L'Europe et L'Occident // Orientation. — 1983. — №4.—Nov.-Dec.

7 Terracciano C. Nel Fiume della Storia // Orion. — Milano. — 1986—1987. — № 22—30.

* Поредната от серията статии, посветени на историята, фундаменталните проблеми и школите в геополитическата наука. Повече за автора, вж. бр.2/06

{rt}

През 128 г. пр . н. е. китайският дипломат Чжан Цзян, заедно със съпровождащата го мисия, за първи път преминават през трудно проходимите хребети на Памиро-Алтайската планинска система, разделяща Китай от Централна Азия, и пристигат във Ферганската долина. Тази дата може да се смята за официалното откриване на Великия път на коприната, по който тръгват след това и керваните с търговци. Векове наред маршрутът е, може би, единствения за започналия икономически, духовен и културен диалог между Изтока и Запада. Увековечава го завинаги в историята на човечеството венецианецът Марко Поло, който през 1271, заедно с баща си Николо и чичо си Матео, по заръка на папата, тръгва на почти 25-годишно пътешествие до Китай.

През X VІ век обаче, е прокаран морският търговски път между Европа и Китай и сухопътната дестинация загубва за дълго време значението си.

През май 1993, в Брюксел, под егидата на ЕС, се проведе конференция, в която участваха министрите на транспорта и търговията на пет държави от Централна Азия (Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан) и три от Кавказкия регион (Азербайджан, Армения и Грузия) – всички доскоро републики на бившия Съветски съюз. Подписано бе споразумение за създаване и прилагане на Програма за техническо съдействие, финансирана от ЕС, за развитието на транспортен коридор по направлението Запад – Изток, през Адриатическо и Черно море, Кавказ, Каспийско море и Централна Азия, за Китай (ТРАСЕКА).

В коридора, който започва от италианското пристанище Бриндизи, са включени албанските адриатически портове Дуръс и Вльора, черноморските Варна, Бургас, Констанца, Поти и Батуми на България, Румъния и Грузия, черноморската и каспийската фериботни връзки Варна – Иличовск – Поти/Батуми и Баку – Туркменбаши, железопътните и автомобилните мрежи на Албания, Македония, България, Грузия, Азербайджан, Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан, Казахстан и Китай, както и тихоокеанските пристанища на Китай и иранските на Каспийско море и Персийския залив.

През следващите няколко години, в програмата се включиха Украйна и Молдова, а през 2000 – България, Румъния и Турция. През 2004 се присъедини и Иран.

До неотдавна, Москва гледаше с пренебрежение на проекта - чуваха се авторитетни гласове, че чисто икономически идеята за възстановяване на „Великия път на коприната” никога няма да се оправдае, защото трябва да се конкурира с велика транзитна страна като Русия, а ТРАСЕКА е измислена като стръв за държавите от Кавказкия регион и Централна Азия, за да ги измъкне от опеката на могъщия им съсед.

В публичното пространство се лансираха, като вече постигнати, очаквания, които още стоят на дневен ред в руската икономика – модернизирането на Транссибирския железен път, дострояването на Байкало-Амурската магистрала, разработването на коридора „Север – Юг” между Русия, Иран и Индия през Каспийско море и т. н.

В интерес на истината, ТРАСЕКА действително бе замислена от експертите от Европейската комисия като алтернативен път за осъществяване на международни превози на товари от Европа към Азия и обратно, чрез включването й в трансевропейските магистрали, с което да се заобиколи територията на Русия.

В политически план този проект се разглежда като реална възможност да се намали съществуващата стопанска и транспортна зависимост на бившите републики на СССР от комуникационната мрежа на Русия и да се усилят центробежните тенденции сред държавите от Кавказ и Централна Азия за откъсването им от някогашната метрополия.

В икономически план, идеята е да се формират нови транспортни направления за превоз на мощни и устойчиви товаропотоци от Азиатско-Тихоокеанския регион, Централна Азия и Персийския залив към Западна Европа, т. е. трансфер на суровини и материали (особено енергийни) за сметка на готова продукция и високи технологии.

Поне засега тези две стратегически цели още не са достигнати и обективните причини за това не са малко: по протежение на ТРАСЕКА има твърде много транзитни звена, някои от които доскоро бяха и вътрешно нестабилни (Грузия); други от участниците трудно намират език помежду си (Азербайджан, Армения, Туркменистан, Узбекистан); повечето от държавите гледат да припечелят за себе си от транзитните такси, без да се интересуват от рентабилността на проекта, като цяло; инфраструктурата на съществени части от „Пътя на коприната” често не отговаря на съвременните изисквания. Поне още 7 години в морските участъци на ТРАСЕКА ще се запази диспропорцията в развитието на пристанищата от западното и източното крайбрежие на Черно и Каспийско море – по капацитетни възможности Одеса, Иличовск, Южний, Констанца, Варна, Бургас и Баку значително превъзхождат източните си партньори Поти, Батуми, Сухуми, Актау и Туркменбаши. Защо тогава Русия реши да преоцени позицията си и дава заявка за участие в ТРАСЕКА?

Основанията са достатъчно сериозни и са както от вътрешен, така и от геополитически характер. На първо място, не се оправдаха очакванията, че Транссибирската жп магистрала, свързваща Москва с Владивосток, ще остане единствения „гръбнак” на комуникационна система, по която ще се транспортират стоки от Европа за Далечния Изток – сега тя осигурява не повече от 1, 5% от гигантския товарооборот между Стария континент и Азия и ако в добрите й години по нея преминаваха между 150 и 200 хиляди контейнера, сега броят им не надвишава 20 хиляди. Реализацията на блок-влака Берлин – Москва – Владивосток среща проблеми. Западните товародатели не са сигурни, че могат да разчитат на постоянни взаимноизгодни тарифи, нито пък има гаранция, че стоките им ще пристигнат в уреченото време и без повреди, а контейнерите ще бъдат получени обратно. През 2006 значително бяха увеличени тарифните ставки за транспортиране на контейнери в пределите на Русия и с повече от 30% нарасна цената за превоз по основните направления на транзита – от пристанищата на Корея до границата с Финландия. В анализа на Министерството на железопътния транспорт на Руската Федерация се отбелязва, че за интегрирането на руските железници в единната европейска мрежа и успешната им конкуренция с водещите играчи на този пазар трябва не само да се увеличи обемът на контейнерните превози, но да се осигури и тяхното качество, за което е необходимо да се извърши информационна революция в обработката на транспортните документи и управлението на товаропотоците.

Не оправда очакванията и лансираният коридор „Север – Юг”, през който (въпреки че в сравнение с превоза през Суецкия канал, времето се съкращава с 40%, а транспортните разходи – с 30%) годишно преминават около 6 – 7 млн. т товари, вместо очакваните 20- 25 млн. т. Създаден през 2000, с подписаното съглашение между Русия, Иран и Индия и присъединените по-късно (на книга) към него Беларус, Казахстан, Таджикистан, Сирия, Азербайджан, Армения, а по-късно Украйна, България, Турция и Киргизтан, този коридор вече 7 години след обявяването му не е дал заявка, че може да конкурира, както маршрута през Суец, така и ТРАСЕКА. На завършилата в края на октомври 2006 в Астрахан ІІІ Международна среща „Север – Юг – Транзит – 2006” участниците констатираха липсата на единна логистична схема в транспортирането на товарите между основните партньори в коридора, прилагането на протекционизъм и недостиг на инвестиции, което особено се чувства в инфраструктурата на пристанищата. Така, руските пристанища, включени в „Север – Юг”, изостават поне с 5 години по темпове на обновяване и модернизация на мощностите за обработка в сравнение с иранските – Амирабад, Ензел, Нека, казахстанското Актау и туркменистанското Туркменбаши.

Главната опасност за Русия обаче е в геополитически план. Изолирайки се от ТРАСЕКА, тя може да се окаже откъсната и от значителните товаропотоци, включително енергийни, които ще акумулират в близка перспектива държавите от Централна Азия и Кавказкия регион, и към които не са безразлични Турция, Иран и главно Китай. Ненапразно Мохамад Судик – министър на комуникациите на Пакистан заяви на VІ Международна конференция „ТрансЕвразия – 2006” в столицата на Казахстан Астана: „Изпълнени сме с оптимизъм по отношение ролята на страните от Централна Азия в развитието на евроазиатския коридор. Смятам, че в този смисъл ХХІ век ще стане азиатски!”. Тенденция и заплаха, която не остана незабелязана от Руския институт за стратегически изследвания - той първи сигнализира за възможните негативни последици с траен характер за бившата империя. Ето и някои от прогнозите, в които се визират Турция, Китай и Иран.

Намирайки се на пресечната точка между Европа и Азия, Турция е в състояние да привлече немалка част от трансконтиненталния транзит. През 2006 тя направи важна крачка в това отношение – започна строителството на тунел под Босфора с пари от Япония. На 9 май 2005 премиерът Реджеп Ердоган заложи първия камък в това съоръжение с думите: „Този проект е важен не само за Турция, а е в интерес на търговията за целия свят!” За да добиете представа за мащаба на съоръжението, ще съобщя само, че под Босфора ще бъдат прокарани 12 железопътни линии (по 6 от всяка страна), което практически ще осигури непрекъснато транспортно съобщение между Европа и Азия.

Безспорно обаче, Китай е новата суперсила, която иска и може да заеме опразненото място на бившия Съветски съюз в тази част на света. В приетата неотдавна национална програма „ Go west !” („Да вървим на запад!”) се планира бурно развитие на 10 китайски провинции, граничещи с централно-азиатските държави. 40% от брутния си вътрешен продукт Китай отделя за развитието на инфраструктурата, която да го свърже с ТРАСЕКА. През 2007 се очаква инвестициите в жп строителство да бъдат с 65% по-високи от тези през 2006 и да достигнат 26 млрд. долара, по информация на „Чайна дейли”. В близките години се планират да бъдат построени над 12 000 км високоскоростни жп линии, като за целта ще бъдат изразходвани между 200 и 250 млрд. долара. Само преди няколко месеца по линията Пекин – Шанхай с дължина 1320 км бе изпробван влак-стрела, развиващ скорост 250 км/час. Първият етап от модернизацията на този маршрут трябва да завърши преди откриването на Олимпийските игри през 2008 в Пекин, а окончателно трасето ще бъде готово до 2010.

Китай инвестира не само у дома, но и в страните от Централна Азия. Така, Казахстан обяви намерението си да построи с китайска помощ трансказахстанска железопътна магистрала с дължина над 3000 км на стойност 4 млрд. долара. Тя ще свърже казахстанско-китайската граница с тази на Туркменистан. Оттам ще бъде продължена с още 700 км до границата с Иран. С друг отрязък от 90 км на иранска територия практически ще бъдат свързани железопътните мрежи на Китай, Казахстан, Туркменистан и Иран.

По такъв начин, игнорирайки Русия, се извършва модернизация на транспортната връзка между Европа и Китай.

През август 1996 Китай, Киргизстан и Узбекистан сключиха споразумение за строителство на автомобилен път с дължина 600 км. То стартира през 2000. Така, разстоянието от Ферганската долина до Китай се съкращава със 700 км. Узбекистан прокарва през територията си скоростна 2000-километрова магистрала Кунград – Никус – Ташкент – Андижан. За предприятията от тази централноазиатска държава китайското законодателство предвижда 50% по-ниски мита. Правителството на Китай е предоставило на узбекското четири преференциални кредита за проекти в областта на селското стопанство, машиностроенето, здравеопазването и комуналните услуги.

В Киргизстан също изграждат автомагистрала по направлението Ош – Саръташ – Иркештам. Част от инвестициите са на Азиатската банка за развитие, други – на Китай, който ще участва в строителството със свои фирми.

Трите съседни държави - Китай, Узбекистан и Киргизстан имат особен интерес и от прокарването на съвременна автомобилна магистрала през Алтайския хребет. Тя ще гарантира увеличаването на транзита между Европа и Югоизточна Азия. Новият маршрут ще открие не само най-краткия път в паралелно направление, но също и в меридианно - от китайския град Кашгар потоците товари могат да се отправят по Каракорумското шосе в Пакистан и към топлите пристанища на Индийския океан.

Автомагистралата през Алтайския хребет е изключително важна за интеграцията на държавите от Централна Азия в новото регионално обединение - Шанхайската организация за сътрудничество, в която членуват Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан.

През април 1997 Китай, Узбекистан и Киргизстан подписаха меморандум за строителството на жп магистралата Андижан (Узбекистан) – Ош (Киргизстан) – Кашгар (Китай), която ще свърже в едно железните пътища на Китай и държавите от Средна Азия, Иран и Задкавказието. Този нов транспортен коридор е по-кратък от съществуващата магистрала през пограничния пункт Дружба (Казахстан) с 1500 км, а в сравнение с железните пътища на Русия – с 4 хиляди км.

Много интересен проект е и осъществяването на транзит на казахстанска продукция през иранските пристанища на Каспийско море. В порт Амирабад се строи железопътен фериботен терминал с необходимата инфраструктура и свързването му с основната жп мрежа на Иран.

Вероятно затова в Русия все повече се чуват трезви гласове, приканващи страната да „влезе” в ТРАСЕКА, като едно от нейните отклонения се прокара на руска територия, по северното крайбрежие на Черно море.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Обявеното през август на миналата 2006 решение на енергийния гигант Бритиш Петролеум ( BP ) да намали временно добива на петрол от находището в шелфа на залива Прюдо Бей (Аляска), заради авария на петролопровода, бе само едно от събитията, привличащи вниманието на все повече анализатори към рисковете и ползата от добива на енергоносители в района на Арктика. Внезапният спад на добива с близо 200 хил. барела дневно отразява трудностите, с които се сблъскват проектите за извличане на петрол и природен газ на териториите, разположени на север от Полярния кръг. Разбира се, американският енергиен пазар се справи с проблема без особени сътресения, макар че цените на суровия петрол достигнаха 80 долара за барел, а тези на газа надминаха 3 долара за галон. Впрочем, петролът и днес се търгува за над 60 долара за барел, затова САЩ усилено търсят начини да диверсифицират доставките на енергоносители за своята икономика. Междувременно Вашингтон продължава да спори с Канада и Русия за принадлежността на редица територии в Арктика, като причината е, че рекордният ръст в цените на петрола и природния газ възроди интереса към някои проекти за добива им в региона, които досега бяха смятани от специалистите за прекалено скъпи и неефективни.

Арктическият регион разполага с огромни енергийни ресурси - там вероятно са концентрирани над 25% от световните запаси на енергоносители, по-голямата част от които се намират на дъното на Северния ледовит океан, скрити в дълбоките му води под дебел слой лед. Поради това петролът и газът в района оставаха недосегаеми, или пък добивът им се смяташе за прекалено скъп и опасен. През последното десетилетие обаче, глобалното затопляне намали значително дебелината на ледената покривка, улеснявайки достъпа до залежите на енергоносители в Арктика. Както е известно, въпреки претенциите на някои държави, Северният полюс традиционно се смята за международна територия. Очертаващият се по-лесен достъп до ресурсите в региона обаче вече възроди няколко позабравени териториални спорове. Става дума, в частност, за неразбирателството между Русия и Норвегия за Баренцово море, между САЩ и Канада по редица въпроси, между Русия и САЩ за Берингово море, както и между Канада и Дания за остров Ханс. Впрочем, тук следва да припомня и, че Дания всъщност претендира за целия район около Северния полюс, под претекст, че той е естествено продължение на Гренландия. Засега обаче, тези спорове не излизат извън рамките на цивилизования тон, което не пречи на участници в тях да търсят трети страни за съюзници и арбитри.

Канадско-американският спор за Арктика

Както е известно, Северозападният проход свързва Атлантическия и Тихия океан чрез водите около Арктическия архипелаг. Специалистите смятат, че през следващите 20-30 години ледената им покривка ще става все по-тънка, улеснявайки достъпа до него и превръщайки го в изключително важен морски маршрут. Проучванията на климатичните промени сочат, че температурата в зоната около полюсите се повишава по-бързо, отколкото в останалите части на планетата, което ще позволи периодът, през който ще може да се осъществява активна навигация през Северозападния проход, да нарастне от 30 дни (както е сега) до 120 в годината, в края на века. А да не забравяме, че преминаването през прохода позволява пътят между Лондон и Токио да се съкрати с около 5 хиляди километра (3 хиляди морски мили), в сравнение с този през Суецкия канал, или с 8 хиляди километра (5 хиляди мили) в сравнение с пътя през Панамския канал.

В същото време, докато САЩ и ЕС официално обозначават Северозападния проход като част от международните води, Канада претендира, че това е неин вътрешен пролив. През 2005 канадският премиер Стивън Харпър официално порица американския посланик в Отава, задето си е позволил да критикува намерението на правителството му да обяви региона за принадлежащ на Канада. В същото време, след като американски военни кораби на няколко пъти прекосиха оспорваната зона, без да информират за това Отава, канадските военни деклариха, че няма да допуснат подобни несанкционирани преминавания на Северозападния проход, защото според тях става дума за териториални води на Канада. Друг спорен въпрос между двете съседни държави е за Бофортово море, където също има сериозни залежи на енергоресурси. Макар че днес то е целогодишно замръзнало, повишаващите се температури могат да го направят достъпно за добив на петрол и природен газ в бъдеще.

Аляска и защитената зона на Арктика

Затварянето на 26 километра от петролопровода на ВР през миналата 2006 отново актуализира въпроса за петролния добив в т.нар. Национален резерват на дивата природа в Арктика ( ANWR ), който е предмет на ожесточени спорове от петролната криза през 1979 насам. Онези, които подкрепят извършването на сондажи в зоната на ANWR , смятат това за начин да бъде намалена зависимостта на САЩ от вносния петрол. Те често цитират резултатите от официалните геоложки проучвания, според които петролните залежи в региона се оценяват на 10,4 млрд. барела. Други американски агенции обаче твърдят, че обемът на петрола, който може да бъде добит от ANWR , варира между 4,3 и 7,7 млн. барела. Противниците на идеята пък обръщат внимание на пагубното въздействие от подобна дейност върху околната среда и поставят под въпрос, доколко добивът на петрол от зоната на ANWR може да съкрати нуждата на САЩ от внос (чиито обем е над 7 млн. барела годишно).

Официалните геоложки проучвания сочат също наличието на 200 000 трилиона куб. фута природен газ на територията на Аляска, извън зоната на ANWR . Макар че днес само малка част от тези залежи са практически достъпни, добивът дори само на 1% от тях би удвоил американските запаси от този енергоносител. Струва ми се обаче, че окончателното решение за възобновяване добива на енергоносители в района ще бъде взето едва от следващата президентска администрация. Междувременно, през август 2006, американското вътрешно министерство обяви, че възнамерява отново да разреши сондажите на територията на Националния петролен резерв в Аляска ( NPRA ) . Разположена на запад от залива Прюдо Бей, зоната на NRPA има площ от 22 млн. акра и там, след 1923, са добивани петрол и природен газ. В края на 2006, няколко фирми вече подадоха молби да им бъде разрешено да възобновят добива на енергоносители там.

Руско-норвежките различия и опитите за преодоляването им

Още по време на миналогодишната среща на Г-8 в Санкт Петербург, Русия недвусмислено даде да се разбере, че САЩ няма да бъдат допуснати да участват в разработването на Щокмановското газово находище, което е най-голямото в Арктическата зона. То е се намира в руските териториални води на Баренцово море, а запасите му се оценяват на 3,2-3,7 трилиона куб. м природен газ. Находището е открито през 1988, но суровите природни условия и голямата дълбочина, на която е разположено, доскоро пречеха за разработването му. Както е известно, първоначално руснаците бяха обявили къса листа, включваща пет големи западни компании, които трябваше да участват в разработването на Щокмановското находище, заедно с руския гигант Газпром (американските Chevron и ConocoPhilips , норвежките Statoil Norsk и Hydro ASA , както и френската Total S . A .). Междувременно обаче, в края на 2006 Газпром изненадващо обяви, че възнамерява да се заеме с това сам (вж. статията на Александър Тодоров, „Русия като енергийна свръхсила” в бр.6/06 на Геополитика – б.р.). В същото време, специалистите не изключват, че руският гигант все пак ще ангажира някоя от изброените по-горе чуждестранни фирми като подизпълнител. Като фаворити в това отношение се очертават норвежците. Неслучайно, преди време, президентът Путин отбеляза следното за тях: „За разлика от мнозина други, те не се мотаят наоколо с навирени носове, а се стремят да дават обективни анализи и да работят професионално”. В случая, скритата критика бе насочена към американските компании и тя неслучайно последва заявлението на Кремъл, че участието в проекта е пряко свързано с одобрението на руското членство в Световната търговска организация (СТО), което САЩ се опитват да блокират.

В същото време Москва, поне доскоро, планираше да пласира на американския пазар между 40 и 50 млрд. куб. фута природен газ годишно, като за целта Газпром дори създаде специални дъщерна компания Gazprom Marketing and Trading USA , с чиято помощ да може да продава газ директно на консуматорите в САЩ. Впрочем, дори и ако оставим политическите съображения настрана, норвежките Statoil и Norsk Hydro безспорно имат предимство, заради големия им опит в разработването на петролни и газови находища в суровите полярни условия, включително и в Баренцово море. В тази връзка Москва вече даде знак, че е склонна да преговаря за уреждане на граничня спор с Норвегия, което без съмнение е стъпка към укрепване на сътрудничеството и с Осло.

Със своите 45 млрд. барела петрол, крайбрежните води на остров Сахалин са друго изключително важно за бъдещето на Русия находище. Заедно с Газпром, руското правителство сключи споразумение с Royal Dutch Shell , BP и ExxonMobil за неговата съвместна експлоатация. Реализацията на проекта Сахалин ІІ изисква изграждането на съответната технологична мощност и инфраструктура, при това в един район с изключително сложни климатични условия и почти пълна липса на съществуваща енергийна инфраструктура. Цената на тази програма, определяна като „авангарден обект за цяла Русия” и може би най-амбициозния досега енергиен проект в страната, надминава 20 млрд. долара.

Заключение

Въпреки че по-лесният достъп до залежите на енергоносители и транспортните маршрути в района на Арктика ще стане факт едва след още едно-две десетилетия, юридическите и политически битки вече стартираха и ще продължат да се изострят. Засега държавите, ангажирани в тях, изглеждат склонни да решават споровете си с посредничеството на ООН и другите международни институции. Но, когато залежите на петрол и природен газ в региона станат наистина достъпни териториалните спорове и напрежението между тях рязко ще нарастнат.

Ориентацията към все по-скъпи и рисковани проекти илюстрират промяната в подхода на държавите и енергийните компании в опитите им да си гарантират достъпа на енергоресурси. Проекти от типа на Сахалин ІІ или новозеландския Great South Basin , които доскоро изглеждаха утопични, днес се възприемат като нещо съвсем нормално.

* Авторът е анализатор на PINR

{rt}

“Светът инвестира твърде малко – твърди един известен икономист, според който – корените на сегашната ситуация могат да се открият в поредицата кризи през последните десет години, причинени от свръхинвестирането в определени сектори, като например японският “балон” с ликвидните активи, кризите в Източна Азия и Латинска Америка, или пък поредният спукал се съвсем наскоро “балон” – този път в сферата на информационните технологии. Оттогава насам инвестициите рязко спаднаха, като едва напоследък се забелязва съвсем лек подем”.

Това не са думи на някой марксистки икономист, описващ кризата на свръхпроизводството, а на Рагурам Раджан – новият водещ икономист на Международния валутен фонд (МВФ). Неговият анализ, направен преди година и половина, продължава да е актуален и днес.

Глобалният производствен свръхкапацитет превръща по-нататъшните инвестиции в непечеливши, което, на свой ред, оказва крайно негативно влияние върху световния икономически ръст. В Европа например, през последните няколко години, средният ръст на БВП е само 1,45%. Като глобалното търсене определено изостава в сравнение с глобалния производствен капацитет. И, ако държавите не инвестират в собственото си икономическо бъдеще, стагнацията на икономическия ръст ще продължи, което пък вероятно ще провокира глобална рецесия.

На пръв поглед изглежда, че Китай и САЩ опровергават тази тенденция. Само че ръстът, демонстриран от техните икономики (както и символичният характер на техните взаимоотношения), е знак не толкова за успешното им развитие, а за наближаваща криза. Ключовата роля, която САЩ играят както за глобалния икономически ръст, така и за глобалната икономическа криза, е добре известна. Новото в случая е централната роля на Китай. Приемана доскоро като най-голямото постижение на епохата на глобализация, интеграцията на тази страна в глобалната икономика се определя от известния китайски анализатор и политически икономист Хофун Хун (професор в Университета на Хонконг), като основна причина за световната капиталистическа криза на свръхпроизводството.

Китай и кризата на свръхпроизводството

Годишният икономически ръст на Китай от 8-10%, който страната поддържа вече дълги години наред, е основния стимул за ръста на световната икономика. Китайският внос например, помогна за преодоляването на десетгодишната стагнация в Япония през 2003. За да задоволи потребностите на Китай от капитали и високотехнологични стоки, японският износ скочи с рекордните 44% (т.е. с около 60 млрд. долара). Днес Китай е основният вносител в Азия (31% от целия внос на азиатския континент е насочен към тази страна), докато делът на Япония падна от 20% на 10%. Китай е основният двигател на ръста на износа в Тайван и Филипините и най-големия потребител на стоките, произведени в Япония, Южна Корея, Малайзия и Австралия.

В същото време, Китай се е превърнал в основния фактор за глобалната криза на свръхпроизводството. Дори след като инвестициите в редица национални икономики (например в Япония и някои други източноазиатски страни) спаднаха драстично, като последица от излишъка на производствен капацитет, в Китай те продължават да нарастват с главоломно темпо. При това притокът на инвестиции в китайската икономика не е просто обратната страна на техния спад навсякъде другаде (в резултат от който се закриват производствени мощности не само в Япония или САЩ, но и в някои от държавите, разположени по китайската „периферия”, като Тайланд, Филипините или Малайзия). Тоест, нарастването и укрепването на китайския промишлен капацитет не е резултат от простото „абсорбиране” на капацитета, който другите страни за загубили. В същото време, способността на китайския пазар да поеме индустриалното производство на страната е ограничена.

Основният фактор в инвестиционния процес (и, съответно, за свръхинвестициите) е транснационалния капитал. В края на 80-те и през 90-те години на миналия век транснационалните корпорации (ТНК) разглеждаха Китай като „последната граница”, т.е. като един на практика безграничен пазар, който може до безкрайност да поема техните инвестиции, гарантирайки им печалби за неограничен период от време. В същото време рестриктивните китайски закони по отношение на търговията и чуждестранните инвестиции, принудиха ТНК да прехвърлят повечето от своите производствени дейности в Китай, вместо да се ограничат само с някои от тях. Анализаторите определят тази тенденция като „прекалена и опасна интернализация” на дейността на ТНК. Приемайки правилата, наложени от китайците, в крайна сметка, транснационалните корпорации осъществиха свръхинвестиции в тази страна, изграждайки в нея производствена база, произвеждаща повече, отколкото Китай и дори целия останал свят, би могъл да консумира.

В зората на новото хилядолетие мечтата за необятния китайски пазар започна да помръква. Всъщност, чуждестранните корпорации дойдоха в Китай не толкова за да продават стоките си на милионите новозабогатели китайски потребители, колкото за да превърнат страната в производствена база на глобалните пазари, като използват за целта неизчерпаемите и запаси от евтина работна ръка. Една от компаниите, озовали се в този капан, е холандския производител на електроника Philips . Днес Philips има 23 завода в Китай, които произвеждат стоки за над 5 млрд. долара годишно, като 2/3 от нея се изнасят за трети страни.

Друг фактор, съдействащ за нарастването на производствения свръхкапацитет, са правителствата на китайските провинции, които инвестират и развиват редица ключови индустриални отрасли. Макар че, според Хофун Хун, усилията им, по правило, „са добре планирани и реализирани на локално равнище, в национален план комбинацията от тях поражда анархична конкуренция между регионите, резултат от което е появата на некоординирана конструкция от излишен производствен капацитет и инфраструктура”.

Последица от това е наличието на огромен бездействащ капацитет в такива сфери като производството на стомана, автомобили, цимент, алуминий, както и в недвижимите имоти. Този свръхкапацитет продължава да нараства от средата на 90-те години насам, като днес 75% от китайската промишленост е „поразена” от него, а анализът на активите, инвестирани в индустрията, показва наличие на свръхинвестиции, равняващи се 40%-50% от китайския БВП за 2006. Така, китайската Комисия за държавно развитие и реформи планира, че автомобилната промишленост на страната ще произвежда през 2010 два пъти повече автомобили, отколкото пазарът може да поеме. В случая определена роля играе стремежът към по-високи печалби, но ако се съди по данните от правителствените статистики, резултатът е по-скоро обратен. Според Хофун Хун, в края на 2005, ръстът на печалбите във всички най-големи китайски предприятия е спаднал наполовина, докато общият дефицит от губещите предприятия е нарастнал рязко – с 57,6%.

Стратегията на евтината работна ръка

Китайското правителство би могло да смекчи ефекта от наличието на този производствен свръхкапацитет, като повиши покупателната способност на населението,

провеждайки политика на ръст на доходите и преразпределяне на активите. Тя вероятно би довела до известно забавяне на икономическия ръст, но пък би гарантирала по-голяма стабилност, както във вътрешен, така и в глобален план. Тъкмо това впрочем, препоръчват и китайските интелектуалци и анализатори, принадлежащи към т.нар. „нова левица”. Китайските власти обаче очевидно предпочитат да следват досегашната си стратегия, насочена към доминация на световния пазар, използвайки евтината работна ръка. Въпреки че населението на Китай е над 1,3 млрд. души, 700 милиона от тях (т.е. над половината) живеят по селата и годишният им доход, според някои, не надминава 285 долара. Наличието на тази огромна „резервна” армия от селски бедняци позволява на производителите (както местните, така и чуждите) да поддържат заплатите в предприятията си ниски.

Наред с потенциалните дестабилизиращи политически ефекти от регресивното разпределяне на доходите, тази „стратегия на евтината работна ръка”, както подчертава и Хофун Хун, „спъва ръста на потреблението на фона на феноменалната икономическа експанзия и огромния ръст на инвестициите”. С други думи, глобалната криза на свръхпроизводството, ще продължи да се задълбочава, ако Китай продължи дъмпингово да налага своята индустриална продукция на глобалните пазари, чиито обем е силно ограничен от бавния икономически ръст в останалите страни.

Порочният кръг

Китайското производство и американското потребление приличат на двама затворници, които отчаяно се опитват да се освободят един от друг, но не могат, защото са оковани с една верига. Неслучайно отношенията между двете страни силно наподобяват порочен кръг. От една страна, главоломният икономически ръст на Китай все повече зависи от способността на американските потребители да консумират, колкото се може повече китайски стоки, чието производство се стимулира от свръхинвестициите в тази сфера. От друга страна, високата покупателна способност на Америка зависи от кредитите, които Пекин отпуска на американския обществен и частен сектор, влагайки в тях значителна част от трилионите долари, натрупани през последното десетилетие в резултат от гигантския дисбаланс в търговията с Вашингтон.

Според цитирания по-горе водещ икономист на МВФ Раджан, тази „порочна взаимна обвързаност е нестабилна, сама по себе си, и генерира нестабилност”. Между другото, и САЩ, и МВФ осъждат онова, което официално определят като „глобален макроикономически дисбаланс” и призовават Китай да ревалвира своята национална валута за да съкрати огромния излишък в търговията си с Америка. Въпреки това китайците изглежда нямат никакво намерение да се откажат от досегашната си стратегия на евтиния юан. Наред с евтината работна ръка, евтиният юан е ключов елемент от успешната китайска формула за експортно-ориентирано производство. Освен това САЩ не могат да си позволят прекалено твърда позиция спрямо Китай, след като ръстът на потреблението на американската „средна класа”, както и икономическият растеж в страната, са толкова силно зависими от „откритата кредитна линия” на Пекин.

Анализаторите от МВФ наричат този тип ситуации „макроикономически дисбаланс”. Истината обаче е, че става дума за криза на свръхпроизводството. Като, благодарение на китайските заводи и на американските потребители, тази криза тепърва ще се задълбочава.

* Професор по социология в Университета на Филипините и изпълнителен директор на организацията Focus on the Global South

{rt}

Проектът на Европейския съюз за т.нар. Северен морски коридор (фиг.1) може да се превърне в нов „прозорец към Европа” за региона на руското крайбрежие на Баренцово море. Според редица експерти, развитието на пристанищата Мурманск и Архангелск, както и изграждането на нови в крайните северни райони на Русия, е реална алтернатива на претоварените балтийски пристанища, като движеща сила за промените в региона следва да стане разработването на перспективните петролни и газови находища там.

Напоследък съкращението NMK ( Northern Maritime Corridor – т.е. северен морски коридор) все по-често фигурира в официалните документи на ЕС. Тази нова инициатива на Евросъюза, която се финансира по програмите Интеррег ІІІ, Северно море и Северна периферия, очертава нов транспортен коридор, свързващ руския Север с континенталното крайбрежие на Европа. Проектът включва двайсет региона на девет различни държави, разположение по бреговете на Северно и Баренцово море. През миналата 2006 реализацията му беше дискутирана на цяла поредица от международни семинари и конференции, провели се в Архангелск, Мурманск, Москва, Ставангер и Абърдийн, както и в Санкт Петербург, където през ноември се обсъждаше ключовият за европейската енергийна сигурност въпрос за усвояването и логистиката на Щокмановското находище на природен газ, както и координирането на движението по Северния морски коридор с това по Северния морски път, който преминава през моретата на Северния ледовит океан и свързва пристанищата на Северна Европа с тези на руския Далечен изток.

В хода на изброените по-горе форуми се очертаха различните подходи на руските и европейските участници в проекта към развитието на региона на Баренцово море. Така, ако европейците се интересуват най-вече от развитието на логистиката за доставката на необходимия им петрол и природен газ и гарантиране сигурността на корабите по маршрута, то руските им партньори разчитат с помощта на новия Международен транспортен коридор да реанимират идеята за осъществяване на мащабен международен транзит по Северния морски път.

Според Александър Ушаков, който е съветник на шефа на руската Федерална агенция за морски и речен транспорт, рационалното развитие на руския Север е сред приоритетите на страната през ХХІ век. Транспортната стратегия за развитие на Русия до 2020 включва изграждането на Арктическа морска транспортна система, която трябва не просто да функционира, но и да носи печалба. Предвижда се динамиката на товарните превози по Северния морски път да достигне до 2020 40 млн. тона годишно. Като износът на енергоносители и на никел ще бъде около 30-35 млн. тона. Превозите за нуждите на корпорацията „Норилск Никел” на руския олигарх Владимир Потанин се стабилизира на ниво 1,2 млн. тона. Що се отнася до останалия обем – около 3 млн. тона, планира се той да бъде запълнен чрез привличането на допълнителен транзит от района на Югоизточна Азия към Европа.

Днес, като най-слабо място на Северния морски път, експертите определят състоянието на ледоразбивачите, арктическия търговски флот и арктическите пристанища на Русия. В момента руснаците разполагат в региона с шест атомни и четири дизелови ледоразбивача, които се управляват от Мурманското морско параходство. Според Александър Ушаков, твърдението на редица авторитетни специалисти, че за да се гарантира сигурността и стабилността на прогнозирания трафик в участъка Мурманск – Дудинка (руско морско пристанище по долното течение на Енисей, използвано от Норилск Никел) ще са необходими поне девет атомни ледоразбивача тип „Арктика”, както и още три атомни ледоразбивача тип „Таймир” (които могат да оперират и в по-плитки води), е пресилено. Според него, броят им може да се съкрати ако се използват универсалните руски ледоразбивачи от ново поколение ЛК-60Я. За проектирането им през миналата 2006 федералният бюджет отдели 190 млн. рубли, като първият следва да бъде пуснат на вода през 2015, а през 2020 руснаците ще разполагат с три такива кораба.

Тоест, за да може да се гарантира прогнозирания за 2020 транзит руският флот от ледоразбивачи трябва да включва три нови универсални атомни ледоразбивачи тип ЛК-6-Я, четири дизелови линейни ледоразбивачи тип ЛК-25, три дизелови ледоразбивачи ЛК-18, два спомагателни дизелови кораби, които ще обслужват трафика на Норилск Никел, плюс още четири ледоразбивачи за пристанищата на Архангелск и Диксон. Финансирането на изграждането на линейните ледоразбивачи ще се осъществи от държавата, а на спомагателните и пристанищните ще се поеме от частни инвеститори. В същото време, специалистите подчертават, че всички руски арктически пристанища (с изключение на Дудинка) се нуждаят от сериозна модернизация.

Днес руският арктически търговски флот включва около 70 кораба, тип ЛУ5 и ЛУ7, от които по трасето на Северния морски път годишно се използват по 40-50. Средната им възраст е около 20 години. По линия на Федералната програма за модернизиране на руската транспортна система се планира, до 2010, да бъдат доставени 25 нови кораба, предназначени за работа в условията на Крайния Север, включително четири петролни и три газови танкера. Днес, за износа на енергоносители, освен руски кораби, се наемат и финландски, германски и шведски танкери. Ако вземем предвид и строящите се по поръчка на корпорациите Лукойл, Роснефт, Норилск Никел, Совкомфлот и Мурманското параходство кораби, може да се предположи, че през 2020 руският арктически флот ще включва около 100 кораба, които (ако бъдат ангажирани през цялата година) действително ще могат да поемат прогнозирания трафик от 40 млн. тона годишно.

Според вицепрезидента на норвежката компания Статойл Тур Ивар Педерсен, през 2012 Норвегия ще добива между 8 и 12% от природния газ и петрола в света. Подобен пробив ще стане възможен чрез усвояването на находището Снохвит в норвежкия шелф на Баренцово море. В района, върху специална модулна платформа, вече е изграден преработвателният завод „Хамърфест”. Норвежката компания оценява обема на находището на 50 млн. тона петрол и 130 млн. куб. м природен газ. Педерсен твърди, че Статойл се е подготвяла за добива на петрол и газ от крайбрежния шелф цели 25 години. Той смята също, че независимо от наличието на достатъчно мощната европейска „съставляваща” в Северния морски коридор, без интегрирането му със Северния морски път, той едва ли ще може да функционира пълноценно. С това, впрочем, са съгласни както в Мурманск, така и в Абърдийн, където активно се подготвят за прехвърлянето на арктическия петрол и природен газ.

В Русия ускорено се изграждат или модернизират транзитни товарни терминали в пристанищата на Мурманск, Витино, Архангелск, както и в арктическия шелф (в района на находищата Варандей и Приразломное). Планира се изграждането на терминали в района на Щокмановското находище, в устието на река Об, както и в пристанищата Видяево и Индига.

Според заместник-генералния директор на Централния научно-изследователски институт на руския морски флот Юрий Иванов: „Имайки предвид прогнозираните обеми на трафика на енергоносители, дори и без да броим Щокмановското и Ямалското находища, след 2020 вероятно ще се транзитират по 60-70 млн. тона”.

Администрацията на проекта за Северния морски коридор разглежда региона на Баренцово море като глобален доставчик на петрол и природен газ. В тази връзка, сред приоритетите на коридора е гарантиране сигурността на транспортните пътища. За целта, през март 2006, между руското транспортно министерство и норвежкото Министерство на риболова и бреговата администрация беше подписан Меморандум за сътрудничество за повишаване сигурността на корабоплаването в Норвежко и Баренцово море. През юли тази година подкомитетът на Международната морска организация ( IMO ) по сигурността одобри схемата за движение на корабите край бреговете на Норвегия. Като за да стимулира интензифицирането на корабоплаването, норвежката кралска администрация дори реши да намали зоната на териториалните води на страната от 30 на 14 мили.

Междувременно, съвместните инициативи на европейските и руски официални структури, неправителствени и бизнес организации се ориентират към нови форми на взаимодействие при усвояването на региона на Северния морски коридор. Така, през навигационния сезон 2007-2008 (обявен за Международна полярна година) руското обединение на ползвателите на Северния морски път подготвя специално демонстрационно транзитно пътуване по него. На свой ред, страните участнички в Северния морски коридор активно лобират сред европейското обществено мнение за задълбочаване на сътрудничеството между Русия и ЕС в зоната на Арктика.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните години редица водещи идеолози на т.нар. „глобален джихад” все по-често призовават за използване на оръжия за масово поразяване в „свещената война” срещу Запада. Ал Кайда, в частност, нееднократно заплашваше, че ще използва подобно оръжие срещу САЩ и съюзниците им. В различни радикално-ислямистки сайтове могат да се открият достатъчно пропагандистки материали по темата. Теоретиците на съвременния радикален ислямизъм акцентират върху няколко аспекта на проблема. На първо място – върху осигуряването на достъп до оръжията за масово поразяване. Като обикновено се препоръчва да се търсят необходимите за производството им елементи и суровини, най-вече, на територията на постсъветското пространство и особено се набляга на сътрудничеството с режимите, вече разполагащи с такива оръжия. На второ място се предлага формирането на специални групи, способни да изберат подходящата цел и да я атакуват успешно, използвайки оръжия за масово поразяване. И на трето място – да се изгради подходящата идеологическа основа, оправдаваща подобни атаки.

На 28 септември 2006 водачът на Ал Кайда в Ирак Абу Хамза ал-Мухаджир призова технократите - химици и физици, да се присъединят към джихада в тази страна, заявявайки им, че: „така ще можете да използвате научните си знания в битките”. Пак тогава той предложи да бъдат осъществени нападения с биологично оръжие и т.нар. „мръсна бомба” срещу американските бази в Ирак, подчертавайки, че „те са идеалното място за изпитание на този тип оръжия”.

През 2003-2004 в Ирак беше ликвидирана група, занимаваща се с производството на химическо оръжие и свързана с радикалната ислямистка организация „Джаиш Мухамад”, която беше постигнала известни успехи в това отношение. Все пак, според специалистите, дори и да не бе разгромена от американците, групата едва ли би успяла да организира масово производство на съответните химически компоненти, поради липса на производствени мощности и необходимата квалификация.

Сред най-твърдите привърженици на тоталната война срещу Запада и използването на оръжия за масово поразяване в нея е Фарис Ахмад ас-Захрани (известен още и като Абу Джандал ал-Азди). До 2003 той бе член на групата на известният идеолог на ислямизма Юсуф ал-Айри – автор на книгата „Джихадът в Ирак: надежди и заплахи”, който беше убит през същата година от саудитските специални служби. Самият ас-Захрани пък бе арестуван от саудитците през ноември 2004. Малко преди ареста си той публикува статията „Ал Кайда и асиметричната война”, в която анализира тактиката на мрежата на Бин Ладен в краткосрочна перспектива, поставяйки ударението върху психологическия ефект на извършваните от нея терористични акции. Според него: „Асиметрията е в използването на нови методи, нетрадиционна тактика, нови видове оръжия и технологии и предполага нестандартно мислене и достатъчно фантазия за да бъде иззета инициативата от противника и се гарантира необходимата свобода на действие”.

През декември 2002 Абу Шихаб ал-Кандагари, който поддържа и ръководи един от най-радикалните ислямистки форуми в Мрежата, публикува там статията си „Ядрената война като начин за унищожаването на САЩ”. Тя има най-вече пропагандистки характер и в нея липсва каквато и да било теоретична обосновка на „правото” да бъде използвано оръжие за масово поразяване. Но въпреки липсата на идеологическа основа, тя може да се смята за един от първите открити призиви за нов етап на противопоставянето между „Световния фронт на джихада” и Запада. В нея, в частност, се казва: „Да, правилно си прочел заглавието. Това е единствения начин да бъдат унищожени максимален брой американци. Става дума за ядрен терор, от който САЩ никога не са се опасявали, просто защото никога не са го очаквали. По време на Втората световна война, Америка използва ядрено оръжие, като отмъщение за японското нападение над Пърл Харбър. Днес, Съединените щати използват мощни и свръхмодерни оръжия за унищожаването на мирното население в Ирак и Афганистан. Те поддържат руснаците във войната им срещу чеченците. И то не толкова от любов към руснаците, колкото от омраза към мюсюлманите. САЩ използват оръжие, което заразява земята на противника за хиляди години напред. Ал Кайда обаче разполага с „мръсна бомба”, с която може да атакува американските градове, превръщайки тази нация в тълпа от заразени и болни хора. САЩ ще бъдат унищожени и това ще бъде последицата от злоупотребата с ядрената енергия срещу интересите на слабите”.

Друг привърженик на войната с използване на оръжие за масово поразяване срещу Запада е Насър бин Хамад ал-Фахл (45-годишен саудитец, автор на редица публикации за стратегията и тактиката на съвременния радикален ислямизъм, който бе арестуван през 2003 в Саудитска Арабия). На практика, той развива по-нататък стратегията на „асиметричната война”. През септември 2002 публикува статията „Свещените страници на септемврийските атаки”, в която подрепя този тип акции, защото са високотехнологични: „Ако американците използват Ф-15 или „Торнадо”, тогава моджехидините ще използват „боинг”-и и „еърбъс”-и”. Ал-Фахл се опитва да обоснове провеждането на подобни терористични нападения, водещи до гибелта на множество мирни жители - жени, деца и старци. Според него, това е своеобразно използване на оръжия за масово поразяване: „Ако можем да се защитим от чуждестранните завоеватели, използвайки оръжия за масово поразяване, това е позволено, дори и ако доведе до гибелта на милиони...”.

По-късно Ал-Фахл публикува книгата „Правила за използване на оръжията за масово поразяване срещу неверниците”, в която подлага на критика фундаменталните принципи на международното право, използвани от Запада, определяйки ги като „погрешни”, защото не се основават на принципите на свещения ислямски закон. Той твърди, че страните, които участват в кампаниите в Ирак и Афганистан и в същото време се обявяват против разпространяването на оръжията за масово поразяване (и, най-вече, САЩ и Великобритания), сами са използвали такива оръжия в миналото. Ал-Фахд смята, че „мюсюлманите следва да действат в зависимост от собствените си възможности и качества в битката срещу Запада, включително използвайки в нея радиоактивни, химически и бактериологични вещества. Ако нямат друг начин да унищожат врага, те не бива да се спират пред нищо, дори и ако това доведе до гибелта на жени и деца, включително и на мюсюлмани”. Според него, ако убийството на мюсюлмани се налага от обстоятелствата, то е допустимо, и привежда редица доводи в полза на използването на оръжия за масово поразяване. Основавайки са на принципа „око за око и зъб за зъб”, той пише: „някои измежду нашите братя са изчислили, че през последните няколко десетилетия САЩ са убили 10 млн. мюсюлмани, без да броим бежанците, прогонени от домовете си. Що се отнася да вредата, нанесена на ислямската общност от самолетните атаки и ракетните удари, размерите и са известни само на Аллах. И, ако взривите ядрена бомба сред американците, унищожавайки 10 милиона от тях, както и земята им, както те правят с нашата, това е разрешено и не се нуждае от доказателства”. Така, въз основа на своите „Правила за използването на оръжие за масово поразяване срещу неверниците” и на редица други публикации, Насър ал-Фахд очертава няколко ситуации, в които, според него, се разрешава убийството на жени, деца и старци в хода на джихада:

•  когато нападението се извършва нощем, или в условия, при които е невъзможно да се отличат жените и децата от бойците на неверниците, тогава те могат да бъдат убити, макар и неумишлено;

•  когато неверниците използват жените и децата като „жив щит” (в това отношение той цитира известния средновековен ислямски философ Ибн Таймия, според който за да бъде унищожена армията на враговете на исляма се разрешава убийството не само на жени и деца, но и на мюсюлманите, използвани като жив щит);

•  когато се използват ракети, бомби и тежка артилерия, което също води до жертви сред мирните жители;

•  когато жените и децата също се сражават срещу моджехидините;

•  когато те ръководят своите народи;

•  когато неверниците също убиват жени, деца и старци.

На свой ред Али ибн ал-Худейр (роден през 1954 в Саудитска Арабия, идеолог на съвременния радикален ислям и автор на множество статии в подкрепа на Движението Талибан и атентатите от 11 септември), който бе арестуван преди време от саудитските специални служби, смята, че в борбата срещу Запада са допустими всички средства – включително убийства на мирни жители и унищожаване на имуществото и стопанството им, ако това отговаря на интересите на ислямската умма. Като доказателство, той цитира Ибн Таймия, според който: „богословите са единодушни, че унищожаването на дърветата и урожая на неверниците се разрешава, ако те също постъпват така с нас, или пък, ако без това е невъзможно те да бъдат унищожени...”. Отчитайки многобройните жертви и разрушения, понесени от мюсюлманския свят в резултат от самолетните атаки и ракетните удари на САЩ и техните съюзници, Ал-Худайр цитира една сура от Корана, според която „ако някой убие човек не като отмъщение за убийството на друг човек, или за някакво друго насилие, това се приравнява към убийството на всички хора”. На това основание, той смята, че използването на оръжия за масово поразяване срещу САЩ и техните съюзници, което би довело до гибелта на мирни жители, заразяване на почвата и водите и унищожаване на селското стопанство и икономиката въобще, е разрешено.

Споменатият по-горе ислямистки идеолог Юсуф ал-Айри, пише в книгата си „Истината за „новата” война на кръстоносците”, че ако „неверниците нападат жени, деца и старци, които са мюсюлмани, същото следва да бъде извършено и спрямо тях. Не бива да забравяме за убитите в Ирак над един милион души, за разрушенията, или за заболелите от левкемия в резултат от използваните от американците бомби с обеднен уран”.

Осъденият наскоро британски терорист Дирън Барот (Иса ал-Хинди), участвал в сражения на страната на ислямистите в Кашмир, публикува книга, озаглавена „Армията на Медина в Кашмир”, в която описва бойния си опит. Според него, единственият начин за защита против „окупаторите” днес е „франговата атака срещу територията на страните, участващи в агресията срещу Исляма”. Барот смята, че радиокативните вещества имат голям потенциал в това отношение и затова за първостепенна задача следва да се приеме получаването на достъп до тях. Самият той изучава специализираната литература по тази тема.

В някои пакистански медресета, контролирани от радикалните ислямисти, и в частност в „Бинори”, където се обучават „студенти” от различни мюсюлмански страни, в главите на младежите се набива тезата, че „пакистанската атомна бомба” принадлежи на цялата мюсюлманска умма, а не само на Пакистан. Затова тази страна следва да сподели знанията си в ядрената сфера с останалите мюсюлмански държави, които се нуждаят от тях за да защитят Исляма, т.е. това е религиозно задължение на Пакистан. Мюсюлманите не само имат правото, но и религиозното задължение да използват оръжия за масово поразяване за да защитят религията си, особено ако не разполагат с други начини за това.

Друг известен теоретик на радикалния ислям е Абу Мусаб ас-Сури. Според някои, именно той е създателят на проекта за „мръсната бомба за мръсната нация” (т.е. за САЩ). Според излизащият в Лондон арабски вестник „Аш-Шарк ал-Аусат”, американският Държавен департамент обвинява Ас-Сури, че е ръководил военните тренировъчни лагери Дерунта и Ал-Гураба в Кабул и Джелалабад, чиято „специализация” са терористичните нападения с използване на токсични вещества. През 2004 Ас-Сури публикува книга за стратегията на „Световния фронт на джихада”, в която пише, че в продължение на три години е анализирал стратегията на джихадизма от 60-те години на миналия век насам и е стигнал до извода, че използването на оръжия за масово поразяване е съвсем реално (впрочем, той откровено го заявява и в откритото си писмо до Държавния департамент на САЩ). Според него, отвлечените самолети, използвани за атаката от 11 септември, е трябвало да бъдат „натъпкани с химически или радиоактивни вещества”. Той призовава Северна Корея и Иран да продължат да разработват ядрените си програми и призовава към сътрудничество с техните режими за да се гарантира достъпа до технологиите за производството на ядрено оръжие, т.е. „да си сътрудничим дори с дявола, за да унищожим най-големия дявол”. В това отношение Ас-Сури дава за пример президента на САЩ Хари Трумън, който оправдава използването на атомни бомби срещу Япония като принудителна стъпка за да бъде ускорен краят на Втората световна война. Според Ас-Сури, днес Америка по нищо не се отличава от тогавашна Япония и стига до извода за възможното използване на оръжия за масово поразяване срещу САЩ. В книгата си той отбелязва, че не вижда особен ефект от партизанската война срещу американците и техните съюзници в Месопотамия. „Единственият начин за унищожаването на САЩ е срещу тях да се използва някакъв вид оръжие за масово поразяване. Като моджехидините трябва да го получат от онези, които разполагат с такова оръжие, или сами да създадат „мръсна” ядрена бомба”. Ас-Сури дели моджехидините на няколко категории, сред които особено значение придава на т.нар. „групи за стратегически операции”. Последните следва да разполагат с отлична финансова и техническа база, както и да са напълно подготвени за използването на оръжия за масово поразяване. Според Ас-Сури, достъпът до този тип оръжия ще стане нова фаза в противопоставянето на Запада.

През октомври 2006, на един от водещите ислямистки сайтове, бяха публикувани инструкции за производството на „мръсна и биологична бомба”. Самият Бин Ладен препоръчва да се търсят канали за достъп до химическите, биологични и радиоактивни вещества, включително. и до оръжията за масово поразяване, разположени на територията на постсъветското пространство. В посланието си към водача на талибаните молла Омар той подчертава, че в мюсюлманските държави от бившия СССР има много квалифицирани специалисти, работили в миналото в заводите от съветския военно-промишлен комплекс и притежаващи опит в това отношение. Именно те могат да изиграят ключова роля за създаването на оръжия за масово поразяване, които след това да се използват срещу враговете на Исляма. На свой ред лидерът на индонезийската ислямистка организация Джамаа Ислямия Абу Бакар Башир наскоро отправи обръщение, в което твърди, че ако се наложи мюсюлманите могат да използват оръжия за масово поразяване в градове като Лондон, Ню Йорк или Москва.

Достъпът до подобни оръжия със сигурност ще се окаже качествено нов етап в битката на „фронта на глобалния джихад” срещу Запада (част от който е и България). Евентуални терористични атаки с използването им ще имат непредсказуеми последици, като броят на жертвите ще се изчслява в стотици хиляди. Използването на оръжия за масово поразяване ще доведе до гибелта на представители на най-различни религии, включително и мюсюлмани. И макар че атентатите на терористите-камикадзе също водят да гибелта на мирни граждани, ефектът на нападенията с подобни оръжия ще бъде с няколко степени по-висок. Затова и авторите на статии и книги, призоваващи за използването на оръжия за масово поразяване „в името на Исляма”, се опитват да формират необходимата за целта идеологическа основа, оправдаваща масовата гибел на милиони невинни хора. Разширяването на броя на страните, притежаващи такива оръжия, както и убийствата на отделни хора с помощта на радиоактивни вещества, допълнително изострят проблема, увеличавайки вероятността те (или пък техни компоненти) да попаднат в ръцете на международните терористични структури на „глобалния ислямизъм”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}