“Светът инвестира твърде малко – твърди един известен икономист, според който – корените на сегашната ситуация могат да се открият в поредицата кризи през последните десет години, причинени от свръхинвестирането в определени сектори, като например японският “балон” с ликвидните активи, кризите в Източна Азия и Латинска Америка, или пък поредният спукал се съвсем наскоро “балон” – този път в сферата на информационните технологии. Оттогава насам инвестициите рязко спаднаха, като едва напоследък се забелязва съвсем лек подем”.
Това не са думи на някой марксистки икономист, описващ кризата на свръхпроизводството, а на Рагурам Раджан – новият водещ икономист на Международния валутен фонд (МВФ). Неговият анализ, направен преди година и половина, продължава да е актуален и днес.
Глобалният производствен свръхкапацитет превръща по-нататъшните инвестиции в непечеливши, което, на свой ред, оказва крайно негативно влияние върху световния икономически ръст. В Европа например, през последните няколко години, средният ръст на БВП е само 1,45%. Като глобалното търсене определено изостава в сравнение с глобалния производствен капацитет. И, ако държавите не инвестират в собственото си икономическо бъдеще, стагнацията на икономическия ръст ще продължи, което пък вероятно ще провокира глобална рецесия.
На пръв поглед изглежда, че Китай и САЩ опровергават тази тенденция. Само че ръстът, демонстриран от техните икономики (както и символичният характер на техните взаимоотношения), е знак не толкова за успешното им развитие, а за наближаваща криза. Ключовата роля, която САЩ играят както за глобалния икономически ръст, така и за глобалната икономическа криза, е добре известна. Новото в случая е централната роля на Китай. Приемана доскоро като най-голямото постижение на епохата на глобализация, интеграцията на тази страна в глобалната икономика се определя от известния китайски анализатор и политически икономист Хофун Хун (професор в Университета на Хонконг), като основна причина за световната капиталистическа криза на свръхпроизводството.
Китай и кризата на свръхпроизводството
Годишният икономически ръст на Китай от 8-10%, който страната поддържа вече дълги години наред, е основния стимул за ръста на световната икономика. Китайският внос например, помогна за преодоляването на десетгодишната стагнация в Япония през 2003. За да задоволи потребностите на Китай от капитали и високотехнологични стоки, японският износ скочи с рекордните 44% (т.е. с около 60 млрд. долара). Днес Китай е основният вносител в Азия (31% от целия внос на азиатския континент е насочен към тази страна), докато делът на Япония падна от 20% на 10%. Китай е основният двигател на ръста на износа в Тайван и Филипините и най-големия потребител на стоките, произведени в Япония, Южна Корея, Малайзия и Австралия.
В същото време, Китай се е превърнал в основния фактор за глобалната криза на свръхпроизводството. Дори след като инвестициите в редица национални икономики (например в Япония и някои други източноазиатски страни) спаднаха драстично, като последица от излишъка на производствен капацитет, в Китай те продължават да нарастват с главоломно темпо. При това притокът на инвестиции в китайската икономика не е просто обратната страна на техния спад навсякъде другаде (в резултат от който се закриват производствени мощности не само в Япония или САЩ, но и в някои от държавите, разположени по китайската „периферия”, като Тайланд, Филипините или Малайзия). Тоест, нарастването и укрепването на китайския промишлен капацитет не е резултат от простото „абсорбиране” на капацитета, който другите страни за загубили. В същото време, способността на китайския пазар да поеме индустриалното производство на страната е ограничена.
Основният фактор в инвестиционния процес (и, съответно, за свръхинвестициите) е транснационалния капитал. В края на 80-те и през 90-те години на миналия век транснационалните корпорации (ТНК) разглеждаха Китай като „последната граница”, т.е. като един на практика безграничен пазар, който може до безкрайност да поема техните инвестиции, гарантирайки им печалби за неограничен период от време. В същото време рестриктивните китайски закони по отношение на търговията и чуждестранните инвестиции, принудиха ТНК да прехвърлят повечето от своите производствени дейности в Китай, вместо да се ограничат само с някои от тях. Анализаторите определят тази тенденция като „прекалена и опасна интернализация” на дейността на ТНК. Приемайки правилата, наложени от китайците, в крайна сметка, транснационалните корпорации осъществиха свръхинвестиции в тази страна, изграждайки в нея производствена база, произвеждаща повече, отколкото Китай и дори целия останал свят, би могъл да консумира.
В зората на новото хилядолетие мечтата за необятния китайски пазар започна да помръква. Всъщност, чуждестранните корпорации дойдоха в Китай не толкова за да продават стоките си на милионите новозабогатели китайски потребители, колкото за да превърнат страната в производствена база на глобалните пазари, като използват за целта неизчерпаемите и запаси от евтина работна ръка. Една от компаниите, озовали се в този капан, е холандския производител на електроника Philips . Днес Philips има 23 завода в Китай, които произвеждат стоки за над 5 млрд. долара годишно, като 2/3 от нея се изнасят за трети страни.
Друг фактор, съдействащ за нарастването на производствения свръхкапацитет, са правителствата на китайските провинции, които инвестират и развиват редица ключови индустриални отрасли. Макар че, според Хофун Хун, усилията им, по правило, „са добре планирани и реализирани на локално равнище, в национален план комбинацията от тях поражда анархична конкуренция между регионите, резултат от което е появата на некоординирана конструкция от излишен производствен капацитет и инфраструктура”.
Последица от това е наличието на огромен бездействащ капацитет в такива сфери като производството на стомана, автомобили, цимент, алуминий, както и в недвижимите имоти. Този свръхкапацитет продължава да нараства от средата на 90-те години насам, като днес 75% от китайската промишленост е „поразена” от него, а анализът на активите, инвестирани в индустрията, показва наличие на свръхинвестиции, равняващи се 40%-50% от китайския БВП за 2006. Така, китайската Комисия за държавно развитие и реформи планира, че автомобилната промишленост на страната ще произвежда през 2010 два пъти повече автомобили, отколкото пазарът може да поеме. В случая определена роля играе стремежът към по-високи печалби, но ако се съди по данните от правителствените статистики, резултатът е по-скоро обратен. Според Хофун Хун, в края на 2005, ръстът на печалбите във всички най-големи китайски предприятия е спаднал наполовина, докато общият дефицит от губещите предприятия е нарастнал рязко – с 57,6%.
Стратегията на евтината работна ръка
Китайското правителство би могло да смекчи ефекта от наличието на този производствен свръхкапацитет, като повиши покупателната способност на населението,
провеждайки политика на ръст на доходите и преразпределяне на активите. Тя вероятно би довела до известно забавяне на икономическия ръст, но пък би гарантирала по-голяма стабилност, както във вътрешен, така и в глобален план. Тъкмо това впрочем, препоръчват и китайските интелектуалци и анализатори, принадлежащи към т.нар. „нова левица”. Китайските власти обаче очевидно предпочитат да следват досегашната си стратегия, насочена към доминация на световния пазар, използвайки евтината работна ръка. Въпреки че населението на Китай е над 1,3 млрд. души, 700 милиона от тях (т.е. над половината) живеят по селата и годишният им доход, според някои, не надминава 285 долара. Наличието на тази огромна „резервна” армия от селски бедняци позволява на производителите (както местните, така и чуждите) да поддържат заплатите в предприятията си ниски.
Наред с потенциалните дестабилизиращи политически ефекти от регресивното разпределяне на доходите, тази „стратегия на евтината работна ръка”, както подчертава и Хофун Хун, „спъва ръста на потреблението на фона на феноменалната икономическа експанзия и огромния ръст на инвестициите”. С други думи, глобалната криза на свръхпроизводството, ще продължи да се задълбочава, ако Китай продължи дъмпингово да налага своята индустриална продукция на глобалните пазари, чиито обем е силно ограничен от бавния икономически ръст в останалите страни.
Порочният кръг
Китайското производство и американското потребление приличат на двама затворници, които отчаяно се опитват да се освободят един от друг, но не могат, защото са оковани с една верига. Неслучайно отношенията между двете страни силно наподобяват порочен кръг. От една страна, главоломният икономически ръст на Китай все повече зависи от способността на американските потребители да консумират, колкото се може повече китайски стоки, чието производство се стимулира от свръхинвестициите в тази сфера. От друга страна, високата покупателна способност на Америка зависи от кредитите, които Пекин отпуска на американския обществен и частен сектор, влагайки в тях значителна част от трилионите долари, натрупани през последното десетилетие в резултат от гигантския дисбаланс в търговията с Вашингтон.
Според цитирания по-горе водещ икономист на МВФ Раджан, тази „порочна взаимна обвързаност е нестабилна, сама по себе си, и генерира нестабилност”. Между другото, и САЩ, и МВФ осъждат онова, което официално определят като „глобален макроикономически дисбаланс” и призовават Китай да ревалвира своята национална валута за да съкрати огромния излишък в търговията си с Америка. Въпреки това китайците изглежда нямат никакво намерение да се откажат от досегашната си стратегия на евтиния юан. Наред с евтината работна ръка, евтиният юан е ключов елемент от успешната китайска формула за експортно-ориентирано производство. Освен това САЩ не могат да си позволят прекалено твърда позиция спрямо Китай, след като ръстът на потреблението на американската „средна класа”, както и икономическият растеж в страната, са толкова силно зависими от „откритата кредитна линия” на Пекин.
Анализаторите от МВФ наричат този тип ситуации „макроикономически дисбаланс”. Истината обаче е, че става дума за криза на свръхпроизводството. Като, благодарение на китайските заводи и на американските потребители, тази криза тепърва ще се задълбочава.
* Професор по социология в Университета на Филипините и изпълнителен директор на организацията Focus on the Global South
{rt}
