Хипотезата, че Европейският съюз, достигайки до най-висшия етап на икономическа интеграция - икономически и валутен съюз, и заложил серозни основи за конструкция на политически съюз (1), представлява прототип на бъдещата матрица на глобалния свят, може да се интерпретира единствено в геополитически и геоикономически план.

Европейският съюз, западната му част (т.е. ЕС - 9, без Великобритания и Ирландия), както и повечето държави от следващите разширения: четвъртото (Австрия, Финландия и Швеция) и петото (страните от Централна и Източна Европа, в т.ч България), принципно, могат да бъдат отнесни към  Rimland-a, т.е. междинната зона между т.нар. Hartland (Сушата, „твърдата стихия”) и World Island (Морето, „морската стихия”). Именно за Rimland-a се води глобалната геополитческа битка, с всички възможни и познати средства, включително „горещи” (световни и локални) и „студени” (има се предвид и сегашната ескалация към нова студена война) войни, а в по-ново време - геоикономическите и иформационнит войни. ЕС безусловно влиза в обхвата на действие на основния геополитически закон за противоборството между двете стихии.

Това кратко припомняне цели единствено да се обърнем към първоизвора на актуалните, днешни проблеми на Евросъюза, определени като „външни” (2). И като идея, и като практическа реализация, Европейският съюз е продолявал (още с плана Маршал), преодолява и ще продължи да преодолява проблеми, свързани с действието и проекциите на основния геополитически закон (3). Казано по-друг начин, Европейският съюз, като генезис, еволюция и развитие, следва геостратегическа логика, която, в много голяма степен, е закодирана в неговата доминираща принадлежност към Rimland-a и стратегическа гравитация към Сушата. В този смисъл се формира и новата регионална (зонова) идентификация и новия регионален геокод на Европа, в процеса на нейната интеграция. Този процес обаче, не е праволинеен.

Имайки предвид гореизложеното, както и широкия обхват на проблематката, ще огранича анализа си до три проблемни аспекта:

- Геостратегическата ориентация на Евросъюза;

- ЕС като център на Европейската геоикономическа зона;

- Геополитическото и геоикономическо напрежение по оста „ядро - периферия“.

В настоящта статия се анализира първият аспект на проблема, т.е. .

геостратегическият избор на ЕС.

Вероятно, някой би възразил, че дискутирането на подобен въпрос е преждевременно, след като европейският политически съюз все още не е изграден. Още повече, след смущаващите обстоятелства около провалите с Европейската конституция и проблемите с Договора за реформа от Лисабон (2007). Авторът обаче застъпва виждането, че проблемът за геостратегическата ориентация на Европейския съюз е на дневен ред и в голяма степен предопределя бъдещата му съдба. Без други коментари, засега ще обърна внимание само на два аргумента: активната политика на Евросъюза за разширяването му и „зациклянето“ на процеса за постъпателно (с определен стремеж към ускорено) изграждане на политически съюз. Въпросът е, какво следва след това?

Проблемът за геостратегическата ориентация на ЕС е съдбовен за неговото бъдеще. Рано или късно, Европейският съюз ще трябва да направи този избор, като вариантите могат да бъдат сведени до два.

Англосаксонският вариант

Условно го наричам англосаксонски избор. Тоест, в стратегически план, ЕС ще се ориентира към геополитическо и геоикономическо взаимодействие с групата на англосаксонските държави, сред които безспорен лидер са САЩ. Към нея следва да причислим Великобритания, като първата автентична страна от тази зона и носителка на англосаксонската ценностна система, в чиято основа лежи протенстантството. Без условности, към същата група принадлжени Ирландия, а с някои  условности - и Португалия. Извън тези страни - членки на ЕС, към групата е редно да бъде причислена и Исландия, която е бъдеща членка на Евросъюза, като процесът на интеграцията и може да се ускори от тежката финансова и икономическа криза, поразила тази страна. Тоест, в рамките на Евросъюза, съществува малка (като бройка) група държави, притежаващи обаче значителна политическа и икономическа (има се превид високата британска вноска в ЕС) тежест. Тази група и (естествено), най-вече, Великобритания, играе ролята на своеобразен „троянски кон“ в ЕС. Причините за което са няколко:

- По силата на основния геополитически закон, Великобритания, Ирландия и Исландия са типични представители на „морската стихия“ (т.е. на World Island). Гравитирането на тези страни към доктриалните концепции на САЩ за развитието на глобалния свят е безспорно. А решаваща дума в доктрините на САЩ за световно доминиране има англосаксонският геокод (4).

- Великобритания влиза в ЕИО след сериозен опит да се протвопостави на геополитческия проект, наречен Европейска интеграция (т.е. формирането на единна Европейска общност), като създава (1961) т.нар. Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). Под натиска на САЩ обаче, тя „коригира“ позицията си и става членка на ЕИО (1973), преодолявайки дългогодишнато обструкция на Франция. Но и като страна-членка, Великобритания, в редица случаи, ползва „преференциален“ режим на участие в интеграционния процес: автономност по отношение на социалната политика, възстановяване на средства по линия на бюджетната политика, категорично неучастие в еврозоната, постоянен натиск за намаляване на членския внос и т.н. Специфичната (геополитическа) позиция на Англия в Европейския съюз категорично е прокламирана в хитовата (и култова) книга на експремиера на страната баронеса Маргарет Тачър „Изкуството на държавника - стратегия за промяна на света“ (5).

Всъщност позицията на Великобритания относно европейската интеграция е изразена още от Уинстън Чърчил (независимо, че го смятат за един от идеолозите на създаването на „Европейски съединени щати”) в една негова реч, през 1946: „Ние сме с Европа, но не част от нея. Ние сме свързани, но не абсорбирани. Ние сме заинтересовани и сдружени, но не и погълнати“. И още: „...интересите на Великобритания и Британската общност все повече се преплитат с интересите на САЩ“. Тази мисъл, която, изразява изконната геополитическа позиция на Англия, беше доразвита в по-ново време от Маргарет Тачър. В спомената по-горе книга, тя изразява съвсем ясни послания: „поради уникалния си международен статут, Великобритания изключва всяко отстъпление от британския статут, в името на федерализираща се Европа“. Тачър е категорична, че членството на страната и в ЕС се ръководи от съвсем конкретни национални интереси: „Още в самото начало обаче, трябва ясно да дадем да се разбере, че сме готови, ако не постигнем целите си, да се отеглим едностранно от членство в Европейския съюз“. Не може да се отрече достойнството на тази позиция. Нещо повече, „желязната лейди“ (т.е. британската геополитическа доктрина - б.а.) разполага и с алтернатвен проект. Така, ако Великобритания реши да излезе едностранно от Евросъюза (6) перспективата пред нея е съвършено ясна. Страната може да продълги сама да се придържа към принципите на свободната търговия (Free Trade), което обаче е малко вероятно, поради засилващата се регионализация на съвременния глобален свят. Тоест, остава възможността тя да се включи в НАФТА (Северноамерканската зона за свободна търговия), като на следващ етап се формира Световна зона за свободна търговия. И за двете зони (едната функционираща в реално днешно време, а другата - като хипотеза) Тачър отбелязва: „Голямо преимущество на такава зона е, че тя нито е митнически съюз, нито е политико-административна общност с велики амбиции. Зоната е точно това, което обявява, че е – т.е. зона за свободна търговия“. И в заключение подчертава, че: „все още има време да тръгнем по различен и по-добър път“. Разбира се, правителствата на Тони Блеър и неговия наследник Гордън Браун използват много по-меки квалификации. Едно обаче е ясно: в определен момент е възможно „по-големият брат“ да промени позицията си по отношение на членството на Великобритания и Ирландия в ЕС, а англосаксонският геосоциорефлекс винаги може да изиграе лоша шега на Евросъюза. При какви геополитически обстоятелства това би станало факт, е предмет на отделен анализ. Но е възможно! Дали подобен британски ход би довел до процес на разпад на Евросъюза също подлежи на задълбочен анализ. Още сега обаче може да се защити хипотезата, че евентуалното включване на Русия в единия общоевропейски интеграционен процес би елиминирал, до голяма степен, негативните последици от реализирането подобен мрачен сценарий.

И така, може да се заключи, че и извън Европейския съюз, и като негова членка, Великобритания периодично е склонна към „геополитическа обструкция“.  При това, с определени внушения върху цялостната външна политика на съюза. Диалогът на ЕС по англосаксонския вектор, доминиран от САЩ, се характеризира с „приливи и отливи“ и не е особенно интензивен.  Rimland -ът на Евросъюза и, на първо място, големите държави (Германия, Франция, Италия) си дават сметка, че активното геополитическо и геоикономическо взаимодействие с амерканската зона неминуемо ще доведе до нов опит за „маршализация“ на Европа, предвид наличната икономическа, финансова и военна мощ на САЩ. Във всеки случай, сегашният политически и управленски елит на ЕС би могъл да направи рязко движение в посока към интеграционно взаимодействие с англосаксонския вектор, при положение, че се промени геостратегическото статукво на САЩ, те загубят позицията си на първа суперсила и намалеят американските шансове за доминация в желания от Вашингтон еднополюсен модел за развитие на глобалния свят. Другият фактор е все още неизбистрената стратегия на източната политика на ЕС. Подобни перспективи са напълно вероятни като последица от сегашната финансова криза и лансирането на идеи за конструиране на нова глобална финансова система (според западните представи) или на Нов световен ред (според източните представи).

Какви реалности могат да се очертаят при евентуален англосаксонски избор на ЕС?

На първо място, създаване на своеобразна „икономическа НАТО“. Този вариант получи тласък с подписаното между Ангела Меркел и Джордж Буш, по време на немското председателство (7) на Съвета на ЕС (през първата половина на 2008) споразумение за формиране на Трансантлантическа зона за свободна търговия (TAFTA: Trans-Аtlantic Free Trade Association). Идеята не е нова. Да си припомним тезата на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър за „икономическа НАТО“, като противовес на СССР и социалистическата система. А в съвременния и вариант - като противовес на евентуален съюз на Русия в хипотетичния засега формат БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай), около който най-вероятно ще гравитира и по-голямата част от „бедния Юг“. На практика, това би означавало мащабно геополитическо преструктуриране на света и нова ескалация на напрежение в глобалната политика през ХХІ век. Както и друга съдба на ЕС.

В TAFTA са заложени редица сериозни цели:

- Премахване на търговските бариери и свободно движение на инвестиционни потоци до 2015 (подобно на ЕС);

- Координирани действия на финансовите пазари (защото прогнозите за наближаващата глобална криза бяха вече неоспорим факт за управляващите в САЩ и ЕС);

- Регулиране на патентната сфера. Защото изоставането на ЕС в технологичната област е очевидно и трудно преодолимо, а „изтичането на мозъци“ от ЕВропа към Америка продължава с нарастващи темпове, без да е налице процес на „регресна миграция“ в този изключително важен за ЕС икономически сегмент;

- Създаване на открито трансатлантическо въздушно пространство с единен пазар за въздушен трафик и услуги (8).

Както се вижда, някои насоки на споразумението съдържат елементи, излизащи извън обхвата на свободната икономическа зона, като по-низша форма на икономическа инеграция. Реализирането на TAFTA, в този или още-по мащабен формат, би имало сериозни геополитически и геоикономически последици:

- Край на геополитическия проект „Европейска интеграция“ и „Европейски съюз“;

- Формиране на качествено нов субект на системите на международните политически и икономически отношения: САЩ и ЕС ще дават над 50% от БВП на света и ще контролират около 80% от виртуалния капитал в глобалната финансова система. Същевременно, ще представляват потребителски пазар с едва 12% от световното население. Последният факт, фактически, оставя открит проблема за пазарите и перманентното им преразпределяне. Средствата за това са известни: „горещи” и „геоикономически” войни и конфликти и по-малко преговори;

- Удар срещу многостранната търговска система, която се изгражда в рамките на Световната търговска организация (СТО). Това ще доведе до спиране и провал на дългогодишните преговори в рамките на ГАТТ и СТО и, респективно, до ново изостряне на противоречията „Север - Юг“.

- Формиране на Нов (гео)икономически ред, с нова конструкция и нова конфигурация на субектите, включително ново решаване на въпроса за позицирането на надигащият се „икономически гигант“ Китай, възстановяващата се геополитически и геоикономически Русия и икономически проспериращите големи държави, като Индия, Бразилия, Венецуела и др. Ясно е, че този процес няма да е така лесен както този, след края на „студената война“.

Готов ли е ЕС, първо да зачеркне досегашния си европейски проект и, второ, да участва ресурсно, геополитически и геоикономически в изграждането на Нов световен икономически ред и то отново под диктата, или най-малкото с водещата роля, на САЩ? Отговорът може да бъде само отрицателен, поне на този исторически етап. Следователно, англосаксонският вариант за избор на ЕС логично би трябвало да отпадне, както по фундаментални,  така и по текущи геополитически причини. Все пак, не бива да се забравя твърдението на Ангела Меркел, че следва източната политика на предшественика си Шрьодер, както и формулировката на амерканския президент, че Германия е главния партьор на САЩ в Европа. Всъщност, това е пореден опит за разединяване на Европа. На ход са останалите субекти в ЕС и на първо място Франция, Италия, страните от Бенелюкс, държавите от Севера. Е, разбира се и новите членки на Евросъюза, в т.ч. и България.

На второ място, англосаксонският вариант включва и друг, още по-мащабен, трансантлантически проект. Разбира се, на този етап, по-скоро като работна научна хипотеза. Става дума за старата мечта на Маргарет Тачър, т.е. за формулата: Европейски съюз + НАФТА (North-American Free Trade Association - Северноамериканска асоциация за свободна търговия) = Трансатлантическа геоикономическа зона. Това означава включването в евентуален диалог по тази тема и на другата голяма англосаксонска държава - Канада, както и на Мексико, които са членки на NAFTA (9). Осъществяването на подобен проект означава драматично разместване в конфигурацията на главните геоикономически зони, които са формирани (или са в процес на формиране) понастоящем,  а също на субектите и обектите в тях.

Евразийският вариант

Можем да го наречем, условно, и евразийският избор. Вариантите в този случай отново могат да бъдат сведени до два:

Първи. Намиране на стратегическа формула за интеграция на Русия в Европейския съюз. Естествено, коренно различна от тази, която се прилага за нови членки понастояшем. В този случай, Русия трябва да има не толкова специален, а преди всичко равностоен статут, като онзи на големите страни-членки на Евросъюза. Този вариант на евразийски избор е вьзможен при хипотезата, че Русия стане и член на НАТО или пък тази организация промени своето кратополитическо предназначение, загубвайки антируската си насоченост (10).

Втори. Възможно е, на определен етап, източната политика на ЕС да се трансформира в геостратегия за формиране на голяма геоикономическа зона, на базата на интеграционно взаимодействие с регионална зона, чиито център ще бъде Русия. Впрочем, много е вероятно центърът на една  такава зона да включва ядро от няколко държави (Русия, Китай и някоя от големите постсъветски републики). Поне на този етап, Индия, в известна степен, се елиминира от това ядро поради прнадлежността й към Британската общност. Това е формулата: Европейски съюз +  Евразийски съюз (в някой от възможните му формати) = Евроазиатска геоикономическа зона. Етапите, равнищата и формите на интеграционно взаимодействие между двете зони ще се трасират, като опит и практика, от ЕС и от стратегическото партниране между ЕС и Русия. Няма съмнение, че стратегическо взаимодействие ще има и между ЕС и Китай. Реалните предпоставки за евентуален евразийски избор на ЕС са следните:

- Действието на основния геополитически закон за противопоставяне между Сушата и Морето;

- Напреднала фаза на европейската интеграция, позволяваща решаването, в самостоятелен режим, на мащабни геополитически и геоикономически задачи, на регионално и глобално равнище;

- Статуквото на ЕС като ядро на Европейската геоикономическа зона, перспективите за разширяване на Евросъюза на изток, югоизток и юг и възможността за формиране на обширна геоикономическа зона между двата велики океана. Иначе казано, става въпрос за историческа геополитческа победа на Hartland-а и Rimland –a;

- Възможностите с най-малко ресурсно и финансово напрежение да се решават въпросите на енергийното осигуряване, енергийната сигурност и ефективност;

- Разширяване пазарния потенциал на на новата общност до почти един милиард души, в единия вариант, и до 2,5 милиарда души - във втория;

- Излизане на водещи позиции в областта на високите технологии чрез интегриране с научно-развойните потенциали на Русия и Китай;

- Включване в разработката и експлоатацията на огромни природни ресурси, които отдавна са дефицитни в западната част на Европа;

- Реализиране на грандиозни проекти по изграждане на комуникационни трасета, мрежи и системи (пътни, железопътни, въздушни, енергийни и телекомуникационни) Запад - Изток, включително до Американския материк.

Евразийският вариант също ще доведе до възникването на нов мощен субект на глобалната геополитика и геоикономика и също ще породи потребност от Нов световен ред, но се предполага  да бъде много по-балансиран, от гледна точка на изискванията на основния геополитически закон (11). Но най-същественият ефект от евразийския избор за Европейския съюз ще бъде парирането на постоянните опити за геополитически натиск от страна на англосаксонския ареал. Ще се увеличи ли обаче „евразийският геополитически натиск“? Да! И интерпретациите по тази тема ще зависят от гледната точка. Ако се отива към единен, общ интеграционен геоикономически организъм, какъвто би трябвало да представлява Евроазиатската геоикономическа зона, подобни опасения биха отпаднали. Означава ли евразийският избор крах на ЕС? Също резонен въпрос. Но той също отпада, ако се приеме хипотезата за качествено по-висок етап, равнище и форма на геоикономическа интеграция. И все пак, да не забравяме, че става въпрос за едно по-далечно бъдеще.

И така: англосаксонски или евразийски избор? Или пък има и трети път?

Бележки:

1.      Има се предвид тезата на автора, че европейската интеграция от нейното начало (ЕОВС, ЕВРАТОМ и ЕИО) до днешния формат - Европейския съюз и евентуалните му бъдещи конструкции - политически и геикономически съюз, е геополитически проект (а не просто „европейски проект”), чиято парадигма е разработена като идеология от плеяда политици и общественици на Европа (Жан Моне, Шарл Дьо Гол, Конрад Аденауер и др.), носители на определен „пасионарен” заряд (според теорията на Лев Гумилев).

2.      Вж. „Геополитка”, бр. 3/2008.

3.      Авторът защитава тезата, че основният геополитически закон има своята противоположност - закона за „геополитическото взаимодействие“. Последният, в повечето исторически епохи, е „приспан“ и се проявява частично, при това плахо, без трайно (за дълъг исторически период) действие (например договореностите от Ялта или Хелзинкските споразумения), защото доминират фактори на развитие, които, по силата на друг геополитчески закон - закона за „геополитическото завихряне”, стимулират противоборстващите тенденции в отношенията между двете стихии. При други геополитически и геоикономически условия обаче, последният закон може да провокира и положителни тенденции в развитето на глобалния свят, които постепенно да трасират път към изграждане на глобален хармоничен свят, съществено отличаващ се от модела на „единния свят“, с „единно правителство“, присъстващ в доктрината на мондиалистите. Твърде е вероятно бушуващата понастящем глобална финансова и икономическа криза да отключи началото на подобен (положителен) процес (вж. „Матрицата на глобалния свят“, Международна конференция. Сборник. ВСУ. 2007).

4.      Създаването на САЩ не е стихиен процес (както го представят мнозина историци) на завладяване на Новия свят от авантюристи, престъпници и търсещи препитание или реализация креативни личности. Това, по-скоро, е добре обмислен и планиран (по днешната терминология) геополитически проект, генериран във Великобритания от елитарни и затворни кръгове, с цел формиране на нов мощен, в икономически и военен план, субект на международните отношения, способен да се противопостави на Европа и полицентричния европейски модел за развитие на света. Може да се каже, че към днешна дата проектът е реализиран успешно. САЩ са главната икономическа и военна сила в света с претенции да наложат доминиран от тях еднополюсен модел за развитие на човечеството.

5.      Тачър М. Изкуството на държавника - стратегия за промяна на света. Издателство „Слънце“,  2002.

6.      Интересното е, че подобна възможност се предвижда едва в проваления (засега) с отрицателния референдум в Ирландия Договор за реформа от Лисабон (2007). В други основополагащи договори се дава възможност за изключване. Не е далеч от мисълта да се допусне „еретичното“ предположение, че Ирландия е изпълнила някаква особена мисия за блокиране на процеса за по нататъшното федерализиране на Европа. Т.е. направила е това, което „по право” се полагаше на Великобритания.

7.      Голямата политика (не само родната) е пълна с парадокси. Така, бившият канцлер на Германия Герхард Шрьодер бе радетел за „източната политика“ на страната си и на ЕС, като цяло, докато източногерманката Ангела Меркел е склонна към вариации на тема „англосаксонска политика“.

8.      С влязлото в сила, през март 2008, ново споразумение между ЕС и САЩ за въздушен транспорт се цели формиране на интегриран въздушен пазар, обхващащ 60% от световния авиационен трфик с 50 млн. пътници. Първата стъпка е либерализиране на маршутите (самолети на авиокомпаниите от ЕС могат да излитат от всяка страна-членка), цените и броя на полетите. Предполага се, че само за пет години потребителите, ползващи въздушен транспорт в двете посоки, ще икономисат от намаление на билетите около 12 млрд. евро, ще се създадат 80 хил. нови работни места в двата ареала, а полетите ще се увеличат многократно.

9.      Независимо, че Канада е сред първите договорни партньори на ЕС, едва от 2007 се наблюдава актвизиране на конструктивния диалог ЕС - Канада. Той върви успоредно с диалога ЕС – САЩ. Преговорите обхващат аналогични области, както при диалога ЕС - САЩ, което едва ли е случайно. Става дума за либерализиране на търговията и инвестиционната дейност, енергетиката и енергийната сигурност (за първи път), премане на Пътна карта за регулаторно сътрудничество, трансатлантическите транспортни комуникации и авиационни услуги.

10.   На практика, след края на студената война, НАТО се активизира и предприема кратополитически или военни действия, единствено по отношение на страни, несподелящи западната ценностна система и философията на организацията. Под диктата на САЩ, НАТО участва в „свиването“ на обръча около Hartlаnd-а (т.нар. „стратегия на анакондата“), чието ядро е Русия. Повечето страни-членки на ЕС, включително България „де юре и де факто“, са включени в този процес, което противоречи на логиката на фундаменталния геополитически закон.

11.  Трудно се прогнозират бъдещите геоикономически процеси. Допустимо ли е например, по-голямата част от Африканския континент, Латинска Америа и Азия да образуват самостоятелни геоикономически зони? Имат ли достатъчно икономически, технологичен и военен потенциал за това? Засега не, но процесите през ХХІ век протичат с много по-висока скорост, отколкото през ХХ. Така, че геоматрицата на глобалния свят в бъдеще може да придобие трудно обясними, от позициите на днешните разбирания, параметри.

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}

Повишеният интерес към географските фактори за общественото развитие датира от най-дълбока древност. Представителите на тази най-ранна епоха на човешкото знание разглеждат влиянието на географската среда върху политическата дейност, изхождайки най-често от природните дадености, структуриращи земното пространство. Съществено въздействие върху политикогеографските им представи оказва опитът, натрупан във войните, по време на които именно териториалните форми, в значителна степен, диктуват хода на военните действия. Последвалата поява на първите политически образувания и потребностите, свързани с тяхното опознаване и описание, главно с търговска и отбранителна цел, намират отражение в политическото и стопанското им взаимодействие.

Известно е, че класическата география (земезнание и странознание), наред с комплексното изучаване на природата, населението и неговата дейност, осъществява тясно взаимодействие с философската и политическата мисъл. Доказателства могат да се открият в трудовете на античните автори като Лао Дзъ (579–499 пр. н.е.), Конфуций (551–479 пр. н.е.), Херодот (484–431 пр. н.е.), Аристотел (384–322 пр. н.е.), Полибий (201–120 пр. н.е.), Страбон (64–24 пр. н.е.) и други. Те дават първите пространствени представи за Земята и стигат до заключение, че животът на обществата, техните обичаи и нрави, както и различията в политическия и икономическия им строй, са обусловени от особеностите на географската среда. Постепенното разширяване на «ойкумена” (т.е. населяваният от човечеството свят) обогатява и допълва древните знания за планетата. Откриват се редица географски закономерности, свързани с формата на Земята, климатичната и растителната зоналност, които се потвърждават и изясняват през Средновековието. Натрупаните сведения започват да формират глобалния светоглед, поставящ начало на различнитвъзприятия за земното структуриране.

Процесите на етническа консолидация на населението през Късното Средновековие водят до постепенно увеличаване на териториално-политическите формации. Развитието им е съпътствано от стремеж към териториално разширяване. Големите европейски империи предприемат действия за опознаване и завладяване на непознати земи. Отвъдморските и континенталните пътешествия на Плано Карпини (1182–1252), Марко Поло (1254–1324), Афанасий Никитин (?–1475) съществено допринасят за разширяване на географския кръгозор. По-късно експедициите и завоеванията на Христофор Колумб (1451–1506), Васко да Гама (1469–1524), Фернандо Магелан (1480–1521), Семьон Дежньов (1605–1673) и много други определят съдържанието на епохата на Великите географски открития.

Колонизацията и приобщаването на нови земи все повече уплътняват планетарното пространство (вж. Русев, 2005, 2008) и пораждат потребности, засягащи политическата му организация. Появяват се изключителни произведения на политическата мисъл, икономиката и философията, повлияни пряко или отчитащи географските реалности и различия. С голяма методологична и приложна стойност, превърнала ги по-късно в класически, се ползват творбите на Николо Макиавели (1469–1527), Жан Боден (1530–1596), Бернхард Варениус (1622–1650), Шарл Монтескьо (1689–1755), Михаил Ломоносов (1711–1765), Антон-Фридрих Бюшинг (1724–1793), Георг Хегел (1770–1831), Карл Клаузевиц (1780–1831), Александър Хумболт (1769–1859) и др.

В хода на продължителната диференциация на географската наука назрява процес на формиране на нови направления в нейната структура. Периодът на обособяване на политическата география като отделна научна дисциплина се свързва с появата на трудове, обхващащи проблематиката й, през ХVІІІ век. Ирина Алексеева (2001) пояснява, че първоначално нейна основна задача става изучаването на териториите на отделните страни и прокарването на държавните граници помежду им. По късно, с помощта на политическата география, в Европа се формулират и първите геополитически идеи.

Особености в развитието на политическата география

В науката съществуват няколко версии за това, кой от учените въвежда в научна употреба термина „политическа география”. Повечето от западните географи сочат английския икономист Уйлям Пети (1623–1687) или немският философ Имануил Кант (1724–1804), във фундаменталните им разсъждения за държавата и нейното географско положение. Според руския политикогеограф Николай Каледин (1996), първи използват понятието “политическа география” германските професори Крафт (1701–1754) и Винцхайм (1694–1751), работили през първата половина на ХVІІІ век в Санкт Петербург.. В своите трудове “Кратко ръководство по математическа и натурална география” и “Кратка политическа география” те дават първоначална представа за подялбата на Земята от държавите с подробно описание на най-големите сред тях. Виктор Богучарсков (2006) посочва за родоначалник на тази наука руския географ Наковалнин (1732–1772), изложил концептуалните й основи в учебника “Политическа география”, през 1761. Появата на термина „политическа география” се свързва и с името на немския географ и статистик Бюшинг (1724–1793), отредил й важно място в земеописанието (Ягья, 1988).

За начало на съвременната политическа география условно може да се приеме 1897, когато излиза първият систематизиран труд, определящ предмета и принципите на тази сравнително млада наука. Негов автор е германският професор Фридрих Ратцел (1844–1904). Под влияние на социалдарвинизма, той приема държавата за една от формите на разпространение на живот в земното пространство, със свое начало, развитие и край. Обръщайки основно внимание на природните особености на земната повърхност и географското им положение, той нарича учението си “биогеографска концепция” (Ratzel, 1897), която по същество е подчинена на географския детерминизъм (от лат. determinе – определям).

По същото време детерминизмът в географската наука е парадигма, ползваща се с основополагащо значение. Неговите теоретични основи датират още от края на ХVІ век, представени от Боден и доразвити по-късно от Монтескьо. Принципите на географския детерминизъм се базират на определящата роля на географската среда за развитието и поведението на населението. Държавата, с политическата си организация, която е продукт на човешката дейност, се приема за подчинена на естествените закони в развитието й. Въз основа на детерминизма, са построени и известните геополитически теории за “Морското могъщество” на Алфред Маън (Mаhаn,1890), “Хартленда” на Хилфорд Макиндер (Maсkinder, 1904), “панрегионализма” на Карл Хаусхофер (Haushofer, 1941) и моделът “Хартланд–Римланд” на Никълъс Спикмън (Spykman, 1944). Независимо че грубият географски детерминизъм вече няма водещо значение в географската наука и използването му се смята за псевдонаучен подход, голямата теоретична и методологична стойност, която имат тези произведения, ги поставя сред класическите, даващи пряко обяснение на същността и законите на политическата география и произлязлата от нея геополитика. Макар и в по-мек вариант, детерминизмът в политическата география днес продължава да бъде стимулиран от скритият пропагандистки потенциал, който притежава географската карта. В подходящ мащаб и тематично оформление, тя е в състояние да провокира различни субективни схващания за геополитическата структура и поляризация на света.

Паралелно с детерминизма, в географията се развива и посибилизмът (от фр. pоssible – възможен), особено във френската географска школа, с интензивно прилагане на хуманистичния подход в анализите. По същество, той е насочен срещу детерминизма, концентрирайки се върху възможностите на човека, но с прекалено нихилистично отношение към природната среда.

И посибилизмът, и детерминизмът от втората половина на ХХ век са изместени постепенно от парадигмата за териториалната организация на обществото. Отчитайки тенденциите в развитието на обществения живот, по-късно тя е интерпретирана като пространствена организация на обществото, в чиято основа стои системният подход. Принципна особеност при него е акцентът върху взаимовръзките и взаимозависимостта на обектите и явленията в пространството (Мироненко, 2001).

Едно от направленията на социално-икономическата география, в рамките на политическата география, е изучаването на особеностите на пространствената организация на политическия живот под въздействието на факторите на географската среда. Основен обект на изследване са политически организираните пространства – преди всичко държавата, с нейните структурни елементи: големина, площ, конфигурация, граници, географско положение и др. Предмет на политикогеографската дейност е изследването на пространствената организация на класовите и политическите сили, във връзка със социално-икономическите, историческите, политическите, етническите, културните и физикогеографските особености при развитието на страните и техните райони (Колосов, 2002).

В научното пространство има десетки дефиниции за същността и целите на политическата география. На Запад, където получава най-бурно развитие, тя се определя като “наука, изучаваща пространствените аспекти на международните отношения” (Glassner, De Blij, 1967). Австралийският географ Джон Прескът (Prescott, 1972), стремящ се да приближи максимално политическата география до географската наука, насочва нейния предмет към изследване на географските последствия от политическите решения и еволюцията на самите географски фактори в резултат от вземането на тези решения. В много по-ограничен план, редуцирана предимно до изучаване на причинно-следствените връзки, определя същността на политическата география Питър Тейлър (Tаylor, 1989). Според него, тя се състои в изследването на “териториалната диференциация на политическата мозайка, установила се на земната повърхност”.

В бившия Съветски съюз широка популярност придобива дефиницията за политическата география, дадена от Исак Маергойз (1971): „Специфична географска наука, изучаваща териториалното разположение на политическите сили и, преди всичко на класовите”. Специалистите обаче са категорични, че в подобни рамки се осъществяват само две от основните й функции – познавателната и идеологическата, а за разкриване на практикоприложния й потенциал са нужни най-вече обяснения и прогнози (Колосов, 2002). В по-ново време, Николай Каледин (1996) определя политическата география като дисциплина, занимаваща се с взаимодействието на интегралното пространство на политическата сфера, която е една от четирите сфери на човешка дейност – икономическа, социална, политическа и духовна. Той акцентира върху субектно-обектната страна на политиката – като социален процес, развиващ се в единство с географските фактори.

Сред българските географи, имащи принос за изясняване същността на политикогеографската наука, се открояват Анастас Иширков, Крум Дрончилов, Жеко Радев, Иван Батаклиев, Димитър Яранов, Христо Вакарелски, Игнат Пенков, Тодор Христов, Нено Димов, Марин Бъчваров, Веселин Бояджиев, Стоян Тотев, Стефан Карастоянов, Марин Русев, Петър Славейков, Атанас Дерменджиев, Тони Трайков, Румен Янков, Нарцис Гъдев, Емил Казаков и др. (за подробна библиографска справка по посочените автори вж. Русев, 2008). Марин Бъчваров (1999) дефинира политическата география като научна дисциплина, изследваща “взаимните влияния между географското пространство и политическите процеси”. Христов (2001), който обръща по-голямо внимание на историко-географските фактори и регионалната им структура, формулира нейната същност в “изучаване на политически организираните от държавите пространства”.

В системата на географските науки, политическата география е съставна част от социално-икономическата (обществената) география и си взаимодейства с всичките й частни науки. В зависимост от мащаба на изследвания обект, тя може да се подели на обща и регионална. Във вътрешноотраслов план, втората се доближава повече до икономогеографското странознание, давайки комплексни политикогеографски характеристики за страни, райони, градове и др. Ключови направления, оформящи нейната структура, са политическата карта на света, географската лимология, военната география, географската конфликтология, електоралната география, регионалната политика и др. В някои аспекти, към тях се прибавят и отделни направления на историческата, икономическата и културната география (например етно-конфесионална, география на търговията и финансовата сфера и др.). Някои автори добавят към тях и геополитиката, която в отделни случаи се разглежда като един от нейните методи (Lacoste, 1993; Русев, 2003). Влияние върху тях оказват както природните явления и процеси, така и политическото управление, икономическата ситуация и международните отношения.

Обособена на границата между географията и политологията, политическата география се обогатява от развитието и постиженията на редица хуманитарни науки – история, философия, право, политология, социология, културология, демография, етнография, военни науки и др. Заимствайки идеи и модели от тях, тя разширява инструментариума си в аналитичните изследвания. В този смисъл, политическата география се определя като една от най-динамично развиващите се науки, тъй като е в основата на обяснението на глобалните и регионалните политико-икономически и културни процеси.

Геополитиката – понятия и функции

Разбирането на геопространството като среда, в която, на основата на природни, демографски, икономически и културни фактори, се формират силови полета, оказващи влияние върху политическата структура и поляризация на света, поставя началото на нова научна област – геополитиката. Тя концентрира вниманието си върху политическите процеси, стремейки се да им придаде географска обусловеност, което много я доближава до политическата география. За разлика от нея, геополитиката, според Хаусхофер, обхваща пространството от гледна точка на политиката и държавата, извеждайки директиви за неговия контрол и управление. Обект на изследване е планетарното пространство с геополитическата му структура – държави, съюзи, блокове, а предметът се концентрира върху техните взаимоотношения с устойчивостта на силите и връзките помежду им (Нартов, 2003).

За своята сравнително кратка история, геополитиката изминава бурен път на развитие, което продължава и днес, но с качествено нов поглед по въпросите, засягащи проблематиката й. Неин създател е шведският политолог Рудолф Челен (1864–1922), който, под въздействието на органичната теория за държавата на Ратцел, възприема особеностите на географската среда и географското положение за определящи поведението на политическите субекти в пространството. Геополитиката се определя като “учение за държавата като географски организъм или явление в пространството” (Kjellen, 1924). Тя става основно средство за привличане вниманието на политиците към географските фактори, чиито количествени и качествени характеристики са в основата на държавната мощ.

От 30-те години на ХХ век, геополитиката, основана на детерминизма, взаимодейства с официалната външнополитическа доктрина на нацистка Германия, ръководейки нападателните й действия в годините на Втората световна война. Тя се обвързва с немските експанзионистични териториални програми и расистки теории (Jean, 2003). След капитулацията на Германия в Европа, геополитиката бива заклеймена като «псевдонаука», оправдаваща нацисткия експанзионизъм. За известно време дори изпада в забвение, под претекст, че представлява “хитлеристка концепция” (Lacoste, 1993). В следвоенния период геополитиката продължава развитието си предимно в САЩ и Великобритания, но с ревизионистичен поглед върху научната й същност.

Проследяйки определенията за геополитиката, дадени от научните енциклопедични издания през втората половина на ХХвек в Европа, лесно може да се установи ограниченото и двусмислено разбиране за нея. Така например, в Le Grand Larusse Universel (1962), предметът и е сведен до “изучаването на връзките, обединяващи страните, тяхната политика и природни закони, като последните определят останалите”. В енциклопедия Robert от 1965, геополитиката се представя като “учение на отношенията между естествените географски данни и политиката на държавите”. Това обяснение за предметното й съдържание присъства в изданията на авторитетната речникова поредица и през 1992. Като възможно най-крайна може да се посочи дефиницията за геополитиката, дадена в Советский энциклопедический словарь (1988): “политическа концепция, използваща географските данни за обосновка на политическата експанзия”.

Постепенно, излизайки от конфузното и компрометирано тълкуване, чрез преосмисляне на нейната функционална роля спрямо съвременните потребности, настъпват съществени промени в концептуалното разбиране на геополитиката. От средата на 70-те години във Франция започва бавен процес на реабилитация на отношението към геополитиката в Европа и най-вече на нейния натрупан в предвоенния период научен принос. Десетилетие по-късно терминът “геополитика” отново навлиза масово в обществените среди, а след политико-икономическите промени в Източна Европа и разпадането на СССР, интересът към нейната проблематика неимоверно нараства. Причина за това са настъпилите съществени изменения в политическата карта на света – обединението на Германия; маргинализацията и постепенното ликвидиране на съществуващия двуполюсен геополитически модел; появата на нови държавни образувания с признат или непризнат статут, носители на изострени териториални, етноконфесионални и политически противоречия.

Френският географ Ив Лакост (Lacoste, 1993) настоява, че е необходимо да се извършат съществени корекции на старите разбирания за геополитиката, отговарящи на настъпилите промени след края блоковото противостоене. Според него, в съвременните условия геополитиката не може да се възприеме като научно направление, ако не се разбере като “фундаментален принцип, засягащ териториалните съперничества на различните видове сили, т.е. подход да се разбере това, което се случва или онова, което може да се случи”.

Географията, която винаги оказва огромно влияние върху международната политика – както в миналото, така и днес, е причината геополитиката, в концептуален смисъл, да се определя като наука, изучаваща географските аспекти на външнополитическата дейност. В по-широк аспект, тя се разглежда като реална политика, насочена към промяна на геополитическото пространство (Бабурин, 2000). Всъщност, смисълът на геополитиката е да акцентира върху конкуренцията между политическите субекти в стремежите им за овладяване на пространствени ресурси. На геополитически анализ се подлагат важни елементи като географското положение, територията, природните ресурси, икономическия и военния потенциал, инфраструктурата, демографските, етническите и миграционните процеси и др.

Основните понятия, които изследва и с които оперира геополитиката, са геополитическото взаимодействие между Изтока и Запада (концептуално значение тук има дихотомията между “морските” и “сухоземните” държави), държавните интереси, пространственото равновесие, геополитическите региони, пространствената експанзия, геополитическото привличане и отблъскване, контролът на пространството, силовият баланс и др.

Извеждайки своето определение за геополитиката, днес мнозина специалисти се позовават на дефиницията, дадена за нея в Encyclopedia Americana: “Наука, изучаваща в единство географските, историческите, политическите и други взаимодействащи си фактори, които оказват влияние върху стратегическия потенциал на държавата” (Мироненко, 2002; Нартов, 2003). По-освободено в смислово отношение тълкуване на термина „геополитика” дава италианската енциклопедия Zingarelli (1999): “Наука изучаваща географските основи и причини за политическите и икономическите проблеми”.

В представите на някои учени, предимно политолози, занимаващи се с геополитика (Гаджиев, 2003; Василенко 2006), тя се разглежда като наука, концентрираща се върху глобалните процеси и глобалната политика на страните, т.е. “гео” не се интерпретира като “география” и оттам като географска политика, а по-скоро като “глобален”. Подобно тълкуване на геополитиката има известни основания, особено що се отнася до мащаба на изследваната територия. В случая обаче, целта е тя да се представи по-скоро за интердисциплинарна научна област, отношение към чиито проблеми имат много науки, а не просто като част от географията.

Според Александър Дугин (1997), геополитиката е “наука от и за силата и всеки, който пристъпва към изследвания в тази научна област, задължително трябва да определи мястото си на геополитическата карта, тъй като от това зависи ъгълът, даващ му отправна точка за анализ на световните процеси”. От една страна, това дефиниране на геополитиката поставя специалиста в съзнателно субективна позиция още в началото на изследователската му работа. В подобни рамки, на геополитиката се гледа по-скоро като на геостратегическа насоченост, имаща отношение към потребностите за контрол над пространството, а не за анализ на обективната действителност. От друга страна обаче, то дава възможност на анализатора да докаже тежестта на своята интерпретация в сблъсъка на геополитическите идеи, тъй като геополитиката, особено в културно-психологически аспект, има качествата на идеологическа наука. Николай Мироненко (1995) отбелязва, че основна причина за идеологизацията на геополитиката са категорията интереси, придаващи и ангажираност и «национална окраска». Той твърди, че при тези обстоятелства, в научен аспект, тя е “по-скоро област на рефлексия, отколкото приложна дисциплина”.

За основна цел на геополитиката може да се посочи разкриването на положението на политическите субекти в сложната структура на геополитическото взаимодействие. В геополитическите анализи обаче е необходимо това да е последвано от предоставяне на обективни основания за вземане на верни решения, базирайки се на техния потенциал и интересите на участниците. Във връзка с тенденциите към непрекъснато засилване взаимозависимостта на държавите в света, Юрий Гладкий и Анатолий Чистобаев (2002) посочват като главна цел на геополитиката “анализа на световното геополитическо пространство, в чиито рамки действат геополитическите сили” При тези обстоятелства, тя изпълнява определени функции, по-важни от които са: познавателната, прогностичната, управленската и идеологическата. Последната е свързана с геополитическите и националните идеи и концепции, които, чрез система от възгледи, влияят върху поведението и културния стереотип на населението. Националните идеи изпълняват ролята на мощно идеологическо оръжие, необходимо за поддържане на висок геополитически статут и нерядко се използват за експанзионистични цели. Те са силен психологически инструмент на геополитиката, прилагайки аргументи, свързани с различни аспекти на географската среда, за оправдаване на политически цели.

Актуални тенденции в съвременната геополитика

Съвременната геополитика включва две направления, подлежащи на пространствен и системен анализ – фундаментално, изследващо пространствените прояви на политическите процеси, и приложно (геостратегия), занимаващо се с разработване на препоръки за относителното поведение на държавите на световната сцена. Руският историк Ирина Алексеева (2001) обособява и трето направление, разглеждащо геополитическите теории в ретроспектива. В тесен смисъл, това са държавните идеологически доктрини, а в широк – националната обществена мисъл. Според нея, те, в значителна степен, са теоретична база на първите две и влияят при определяне на приоритетите в националните интереси и сигурността. Културно-психологическият аспект на геополитиката е резултат именно от това трето нейно направление. В него, до голяма степен, се преодоляват физикогеографският и геоикономическият детерминизъм и се навлиза в многомерно възприемане на пространството (географско, историческо, стопанско, социокултурно, етноконфесионално, психологическо). При това положение се пристъпва към изучаване на “образа” на територията в културно-символен аспект, осъществявайки синтез между географията и изкуството (Мироненко, 2001). В географската наука, изследванията с подобна насоченост са част от културната география, занимаваща се с културното осмисляне на пространството. Основополагащо значение при него имат културните ландшафти – тяхното развитие, моделиране и взаимодействието помежду им. В този смисъл, културната среда, като част от социалната, навлиза в материалния и духовния живот на обществото, обуславяйки, до известна степен, и политическото му поведение (Бъчваров, 2004).

Културно-образният подход в изследванията на географското пространство е познат още от Древността, но намира интензивно приложение в страноведските характеристики от средата на ХІХ и началото на ХХ век. Много близък до него е и цивилизационният подход, приложен за първи път в пространствения анализ от руския историк и философ Николай Данилевскии (1822–1855) в известното му произведение “Русия и Европа” от 1869. Принос в развитието и приложението на цивилизационната парадигма по-късно имат Освалд Шпенглер (1880–1936), Питирим Сорокин (1889–1968), Арнолд Тойнби (1889–1975) и др.

С голяма популярност и оригиналност в съвременната геополитика се ползва концепцията на американския политолог Самюел Хънтингтън (2000) за “сблъсъка на цивилизациите”. Водещо значение в нея има авторската интерпретация на значимостта на геокултурния фактор в геополитическото взаимно привличане или отблъскване между политическите субекти. В геополитиката с подобна същност, основана на културно-образния подход, е иконографската концепция на френския географ Жан Гоман (Gоttmаn, 1952). Тя се базира на символиката, формираща знаково-образното единство на територията – елементи на държавността, характерен бит, език и чувства, които са с относително слаба трансформация във времето. Силата на иконографията, която е пряко зависима от заселването и продължителността на използване на конкретна територия, служи като основен аргумент за историческото право на съответната държавата да властва над нея.

Въз основа на изследването на иконографските представи на територията е построена т.нар. концепция за географските образи на Дмитрий Замятин (2003). При нея, представянето на индивидуалните черти на геополитическото пространство е насочено към проектна дейност за моделиране на географски образи. Геокултурният образ се определя от автора като най-важен, тъй като е най-непроменлив във времето и дава отражение и върху останалите образни типове – геополитически, геоикономически, геоисторически, геосоциални.

Геополитическото пространство, в резултат от привнасянето на ключови представи от литературата, културологията и изкуството, придобива все по-многообразна наситеност в смислово отношение. В този случай, граничната комуникативност на политическата география и геополитиката с културологията и философията, в тясна връзка с историческото минало, дава основание да се говори за “цивилизационна геополитика” или “геофилософия”. Тя позволява да се създаде корелационна ниша между чувственото и рационалното възприемане на пространството, като формира нови символи и модели на основата на цивилизационното привличане. Съюзът между философията и географията дава възможност да се преодолее ограничеността на традиционната геополитика, разкривайки многомерната същност на пространствените цялостности (Дергачев, 2004).

В съвременния свят на виртуална революция, където средствата за информация влизат в ролята на важни субекти, влияещи и контролиращи общественото съзнание, геополитиката взаимодейства и с виртуалното пространство. Главни носители на този нов и с нарастваща степен на влияние фактор са най-вече Интернет и многото електронни информационни източници, които, в редица случаи, съзнателно-субективно интерпретират политическите процеси и произтичащите от тях пространствени трансформации. Някои съвременни анализатори на геополитическите процеси убедително доказват, че информационната вълна активно въздейства върху психиката, емоциите и моралното състояние на населението. Тя е способна да създава и моделира геополитически образи, негативни или позитивни стереотипи за конкретни политически процеси (Василенко, 2006; Панарин, 2006).

Практико-приложната геополитика е позната под наименованието геостратегия. Тя се определя както от всекидневните геополитически реалности, така и от историческите принципи, установени от достатъчно дълго време в отношенията между геополитическите субекти. Конкретизира се с геополитически кодове, представляващи набор от стратегически предположения на държавата за други държави, при формирането на собствената и външна политика. Геополитическите кодове, подчинени на държавните интереси, съдържат специфична визия за света. Повечето от тях са резултат от историческото минало на страната и, запечатани в паметта на народа, му дават естественото право да определя своите приятели и врагове (Алексеева, 2001). В този смисъл, геостратегията е насочена най-вече към приложните аспекти и директиви, изведени от геополитиката. Поради тази причина, според Збигнев Бжежински (1997), тя се занимава със стратегическото управление на геополитическите интереси.

На настоящия етап от развитието на геополитиката, нейната самостоятелност, като ноука, все още поражда спорове. Едни я определят като научна дисциплина, развиваща се на границата между географията и политологията, други гледат на нея по-скоро като на приложно направление, синтезиращо знания и елементи от много науки. Основание за поставянето на геополитиката в системата на географските науки е присъствието на пространствения анализ в разработките, съпроводен от принципите на комплексността и регионализма. Механичното заимстване на подходи, модели и методи от редица обществени науки едновременно я обогатява, но и отдалечава от географията.

Невинаги е лесно да се установят принципните различия между политическата география и геополитиката, поради частичното припокриване на обекта и предмета им на изследване. Разграничаването между тези две области се забелязва, преди всичко, в мащаба и прогнозирането на политическите явления. Политическата география, отбелязва Мироненко (2002), е по-скоро страноведска (регионално-географска) дисциплина, чийто обхват на изследване се свежда до равнище страна или нейните райони, докато на геополитиката е присъща глобалност. В този смисъл, геополитиката е с по-широк съдържателен обхват от политическата география (Бъчваров, 1999). Последната отстоява академичните позиции в анализите, отчитайки обективно съществуващите закономерности в пространството и между политическите субекти. Геополитиката, от друга страна, осъществява тотално политизиране на пространството, което, съчетано със специфичната й методологична оптика, прави възможно своеобразното проектиране на света. Тя се опира на представата за цялостната география на Земята и пространственото й структуриране. Системата от базисни вектори, определящи пространствената подялба, се допълва, в много случаи, и от геоикономиката, геокултурата, а в някои аспекти – и от геоурбанистиката. Доказателство са днешните геоикономически и геокултурни региони, проявяващи се като основа на геополитическото моделиране.

Ясни различия в предметната и функционалната същност между политическата география и геополитиката определя италианският геополитик Карло Жан (Jean, 2003). Според него, политическата география се интересува от пространственото разпространение на политическите феномени и влиянието им върху географските фактори, а геополитиката – от влиянието на географските фактори върху политическите действия. Във тази връзка, авторът пояснява, че политическата география изследва повече политическите аспекти на миналото, докато геополитиката – тези на бъдещето.

От средата на 70-те години на ХХ век, във френската геополитическа школа, тече процес на деглобализация на геополитиката, като засягащите я въпроси се свеждат до решаване на локални проблеми, имащи не планетарен, а частен характер. Този подход се свързва най-вече с развитието на вътрешната геополитика (Lacoste, 1996, 2006), правеща незабележими разликите между нея и политическата география. На регионално ниво, с помощта на геополитиката, се решават проблемите за властта в определена територия между различните политически актьори (административно-териториални единици, етно-конфесионални групи, политически партии). Като емблематични за вътрешната геополитика често се посочват електоралните конфликти, когато две или повече политически партии си оспорват мнозинството на определена територия. В този аспект, вътрешната геополитика се доближава до електоралната география, която, според Ростислав Туровский (1999), изследва политикогеографската диференциация на територията, във връзка с пространствените различия в политическата ориентация на населението. В подобно направление необходимостта от геополитиката не е толкова в анализите, колкото в търсенето на стратегии (Bettoni, 2000).

В геополитическите анализи, за разлика от политикогеографските, все пак се обръща по-голямо внимание на приложните функции на политическите решения. Те съдържат известна доза субективизъм и често се базират на волунтаристичен провиденциализъм, тъй като в геополитиката няма строги правила. Политическата география отстоява тезата за даване на обективни оценки и не се ангажира с вземане на конкретна политическа страна, особено при анализа на конфликтни ситуации. Нейната академична същност я задължава да бъде винаги безпристрастна, придържайки се към научните си позиции.

В геополитическата структура на света особена тежест имат т.нар. Големи пространства. Те се олицетворяват от държави или групи от държави, чиито географски детерминанти – територия (географско положение, големина, конфигурация), население (брой, гъстота, структура), природноресурсен потенциал, икономическа и военна мощ, ги формират като центрове на сила, способни да влияят върху геополитическия ред. Понятието „Голямо пространство” е въведено в научната литература от Карл Шмит (1888–1985). С него той обединява политическите макрообразувания, съставени от страни и народи, в чиито географски очертания могат да се установят тенденции, непротиворечащи на съвместното им развитие (Schmitt, 1940). Броят и мощта на Големите пространства търпи промени в резултат на смяната на геополитическите епохи, продиктувани от социално-политически катаклизми, икономически преобразования или войни.

Всяко Голямо пространство е ориентирано към геополитическо съзнание, определено от собствената му география и история, което крепи единството му и е слабо подвластно на времето. За Русия например, това е континентално ориентираното евразийство, инспирирано от географската и геокултурната й специфика и историческия й традиционализъм. За САЩ пък е таласократичната линия на атлантизма, наследена от Великобритания и изразяваща се в съвременните прояви на мондиализма и хегемонизма. Доказателства за това могат да се открият в американската геополитическа традиция, където преобладават концепциите за “световната държава”, “световното господство” и “еднополюсния свят”. Немското геополитическо съзнание е подчинено на географското положение и продължителното геополитическо влияние на Германия в центъра на европейския континент. То е подвластно на концепцията за Mittеleurоpa, имаща амбициите на идеология, която отстоява типично европейските интереси (Русев, 2005).

Сред определящите особености на геополитическия статут на Големите пространства днес е икономическата мощ. Поради това, в много случаи, геополитиката се припокрива с геоикономиката и съвременните геоикономически пространства са в основата на бъдещото моделиране и прогнозиране на света. Това е валидно, когато регионите и света се развиват в условия на мир. При война, геополитиката се съизмерва с геостратегията, типологизираща страните по показатели за водене на военни действия (Грчиħ, 2000).

Методологични аспекти на политическата география и геополитиката

Методологичният апарат е неотменна част на всяко научно изследване. Спецификата му е достатъчно добре съгласувана с наложилите се принципи и потребности, във връзка с общоустановената научна парадигма. Най-общо, под методология се разбира цялостното учение за структурата, логическата организация и методите за определена дейност. Тя представлява теоретичната основа, върху която се съгласува подборът на методите, представляващи способите за постигане на предварително зададените цели.

Анатолий Исаченко (2004) подразделя методите на общонаучни (философски) и специализирани (характерни за конкретната наука), като отбелязва че първите, имайки предвид универсалното им значение, са и подходи в цялостните изследвания (например системен, генетичен, екологичен, исторически и др.). Различията между методи и подходи невинаги са контрастиращи, заради което често се смесват. Известният руски икономогеограф Владимир Максаковский (1998) пояснява, че “подходът отразява стратегическия поглед на предмета на изследването”, т.е. той е на по-високо стъпало в изследователската йерархия, където методите имат подчинено значение спрямо него. Цялата съвкупност от подходи и методи, необходими за осъществяването на конкретно изследване, формират неговата методика.

Политическата география и геополитиката използват широк набор от методи и подходи, опитвайки се да изградят възможно най-точна представа за пространствената организация и поведението на политическите субекти с разкриване на преките и обратните регионални и глобални връзки. Основополагащ подход в политикогеографските и геополитическите анализи е пространственият (географският), организиращ многофакторното влияние в хорологична зависимост. Той се комбинира с принципите за комплексността (системността) и регионализма, формиращи специфично териториално единство, представено в структура, като елемент от геосистема (Грчиħ, 2000). Придаването на пространствени измерения на политическите процеси е основния отличителен белег на геополитиката. В тясно взаимодействие с хорологичната основа се развиват и често прилаганите исторически, типологичен, цивилизационен, екологичен, центро-периферен, проблемен и други подходи в анализите.

Историческият подход в политикогеографските анализи засяга историята и еволюцията на географските системи във времето. Използва се за да се проследи историческото развитие на територията и формирането на изучаваните процеси и явления за по-нататъшното им обясняване и характеризиране (Максаковский, 1998).

Прилагането на типологичния подход се свързва с разкриване на качествените различия на изучаваните обекти, особено при подразделянето на страните. Той е основен подход при изучаването на политическата карта на света.

Екологичният подход е особено необходим при изследване на устойчивостта и изменението на природно-социалните системи, пряко засягащи геополитическото положение на страните и регионите. Прилагането му в политическата география е насочено към изследване на екологичните промени на средата, където взаимодействието между човека и природата се пренася и върху геополитическия й потенциал. Екологичната интерпретация в политикогеографските анализи много често се базира на концепцията за “устойчиво развитие”, основана на динамичното равновесие между икономическите, социалните и геоекологичните фактори (Русев, 2008). Изследването на техния системен баланс налага да се анализират някои показатели, влияещи върху състоянието на геоекологичната система. Учени от Института за световни ресурси (Вашингтон, САЩ) предлагат четири ключови геоекологични индекса:

– индекс на замърсяване на околната среда;

– индекс на изтощаване на ресурсите;

– индекс на риска за състоянието на екосистемите;

– индекс на екологичното въздействие за състоянието на хората (по Голубев, 2006).

Използването на центро-периферния подход се прилага при анализ на отношенията между елементите в пространствена система. Той има и ценна методологична функция, създавайки модел на качествено представяне на разположението на обектите и явленията. Често намира приложение в постройките на геополитическата и геоикономическата структура на света, с пряко влияние при определяне на геополитическото им положение. На основата на центро-периферния модел например, е построена известната концепция на Хилфорд Макиндер (Mackinder, 1919) за континентално ориентираната геополитическа структура на света (по-известна, като теорията на Хартленда). Тя и днес има основополагащо концептуално и методологично значение за обясняване на голяма част от геополитическите процеси, с извеждане на основните пространствени закономерности.

С центро-периферна структура се отличава и съвременната политикогеографска концепция на Джон Тейлър (Taylor, 1993). Нейна особеност е йерархичното съподчинение на глобалната геополитическа система (ядро, полупериферия, периферия), под въздействието на икономическата мощ (производство, търговия, финанси). Тя е инспирирана от цикличната вълнова икономическа теория на Николай Кондратиев (1892–1938), обясняващ периодичните промени в световната икономика с редуващи се, в резултат на технологичните епохи, подеми и спадове. В концепцията на Тейлър, вълновите икономически промени имат пространствено изражение, т.е. ядрото, посредством преходни периоди с проявяване на различни катаклизми (икономически или социално-политически), променя мястото си в пространството. Концепцията, чиято теоретична и методологична стойност се оценява високо в географската наука, акцентира не само върху възможността за изместване на геоикономическия (респективно геополитическия) център в света, но фактически доказва и непрекъсната планетарна йерархична съподчиненост.

Проблемният подход акцентира върху най-важните, открояващи се проблеми на конкретната територия. Той се среща често в страноведските политикогеографски анализи, където е разработено цяло направление, а на планетарно ниво – при засягане на глобалните проблеми (Машбиц, 1998; Мироненко, 2001).

С особена популярност в съвременните геополитическите анализи се ползва цивилизационният подход, базиран на социокултурната подялба на света. С негова помощ се разчупват традиционните геополитически ограничения, предоставяйки качествено различни (културно-психологически) измерения на геополитическата реалност. При цивилизационния подход, основни субекти са не териториално-политическите образувания, а геокултурните формирования. Те представляват сложни геосистеми, изградени от географски, културни и исторически връзки, чието взаимодействие дава възможност на геополитиката да разгърне поглед и върху културното пространство.

Бихейвиористичният (поведенческият) подход е с акцент върху психологическите аспекти на геополитическите стремежи. При него, ключова роля играе анализът на ценностните системи и геополитическите представи както за собственото “усещане за пространство”, така и за други геополитически субекти. С особена тежест се ползват оценките за психологическото съчетание на населението, степента на обществен консенсус и легитимността на действащите механизми от властовите структури на определено пространство (Jean, 2003).

Реализацията на единството на пространствените фактори в геополитическите анализи чрез категорията “геополитическо отношение”, която, според Каледин (1991), спомага за разкриване на разнокачествените геополитически явления (формообразуването), е ключов метод на политикогеографската наука към познанието. Според него, липсата на адекватни пространствени форми намалява възможностите за успех в постигането на геополитически верни резултати (Каледин, 1995). Прилагането на други методи е достатъчно добре съгласувано с използваните подходи и разнообразието им се разполага в най-широк диапазон – от умозрителни и описателни разсъждения и сравнения до сложни математически анализи.

Според Владимир Колосов (1995), важен метод за разкриване на геополитическата ориентация на политическите субекти е изучаването на количествената информация за външните им връзки: търговски (експортно-импортна дейност), политически (брой на външнополитически посещения на водещи държавници), транспортни (географска ориентация и обхват на международните транспортни връзки) и др.

За по-точно отчитане на пространствените отношения в геополитическата взаимозависимост се прилагат и различни изчислителни методи, засягащи количествените или качествените характеристики на отделни териториални елементи (балансов, метод на баловете). Използването на многомерни статистически методи служи за измерване показателите на геополитическата мощ (територия, население, икономика, природни ресурси, военен потенциал и др.), степента на обвързаност на регионалните обединения (външна търговия, икономическа зависимост) и др. (Тихонравов, 2006).

Използването на картографския метод също е важен инструмент на геополитическите конструкции. Той се определя като способ за изследване на научни проблеми с помощта на карти. С особена методологична стойност се ползва картографското моделиране с приложение на географски информационни системи, предоставящо нагледно измерение на положението на политическите субекти или развитието на определена геополитическа ситуация.

В геополитическите анализи, от принципно значение за задълбоченото разбиране на пространствената цялостност, е методът на районирането. Негов израз е териториалното деление на пространството по предварително уточнени показатели. Методичната му същност позволява разкриване на пространственото многообразие на изследваният ареал, с чиято помощ най-пълно се осъществяват географският анализ и синтез (Исаченко, 2004).

Литература:

Алексеева, И., Зеленев Е., Якунин В., Геополитика в России. Между Востоком и Западом. Санкт  Петербург, 2001.

Бабурин, В., Мазуров Ю., Географические основы управления. Москва, 2000.

Батаклиев, И., Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – В: Год. на Държ. Висше училище за финансови и административни науки, Т 1, 1941.

Бжежински, З., Голямата шахматна дъска. София, 1997.

Богучарсков, В., История географии: Учебное пособие для вузов. Москва, 2006.

Большая Советская Энциклопедия. Москва, 1979.

Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. София, 1999.

Бъчваров, М., Геополитически анализи. София, 2001.

Бъчваров, М., География на културата или културна интерпретация на географията. – В: Социална и културна география. Сб. научни статии. Велико Търново, 2004

Василенко, И., Геополитика современного мира: учебное пособие. Москва, 2006.

Гаджиев, К., Введение в геополитику. Учебник для вузов. Москва, 2003.

Гладкий, Ю., А. Чистобаев, Регионовведение. Москва, 2002.

Голубев, Г., Геоэкология. Учебник для студентов вузов. Москва, 2006.

Грчиħ, М., Политичка географиja. Београд, 2000.

Дергачев, В., Цивилизационная геополитика. Учебник для вузов. Киев, 2004.

Дугин, А., Основы геополитики. Москва, 1997.

Замятин, Д., Власть пространства и пространство власти: Географические образы в политике и международных отношениях. Москва, 2004.

Иширков, А., Политико-географско схващане за държавата. – В: Научен преглед, №1, София, 1929.

Каледин, Н., Прикладные возможности политико-географического знания. – В: Политическая география и современность. Региональные и прикладные аспекты: Межвузовский сборник научных трудов. Санкт Петербург, 1991.

Каледин, Н., Отечественные политическая география и геополитика. – В: Геополитические и геоэкономические проблемы России. РГО, Санкт Петербург, 1995.

Каледин, Н., Политическая география. Санкт Петербург, 1996.

Колосов, В., Геополитические сценарии для Восточной и Центральной Европы в постбиполярном мире. – В: Геополитические и геоэкономические проблемы России. Санкт Петербург, 1995.

Колосов В., Мироненко Н., Геополитика и политическая география. Москва, 2002.

Максаковский, В., Географическая культура: учебное пособие для студентов вузов. Москва, 1998.

Машбиц, Я., Комплексное страноведение. Смоленск, 1998.

Мироненко, Н., Теория “хартленда”, целостность России и демокрация (географический аспект). – В: Геополитические и геоэкономические проблемы России. Санкт Петербург, 1995.

Мироненко, Н., Страноведение. Теория и методы. Москва, 2001.

Панарин, И., Информационная война и геополитика. Москва, 2006.

Русев, М., Г. Рачев, Политическа география и геополитика в оригинал. класиците, част 1, София, 2003.

Русев, М., Геополитическата концепция за Mitteleuropa и мястото на България. - Геополитика, бр.5, София, 2005.

Русев, М., Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. - Геополитика, бр. 4, 2005.

Русев, М., Обществена география. Избрани лекции, методологични указания, информационни ресурси. София, 2008.

Советский энциклопедический словарь. Москва, 1988.

Тихонравов, Ю., Геополитическата наука и нейните предшественици. - Геополитика, бр. 2, София, 2006.

Туровский, Р., Политическая география. Москва-Смоленск, 1999.

Христов, Т., Н. Димов, Политическа география. София, 1990.

Христов, Т., Политическа география на България. София, 2001.

Хънтингтън, С., Сблъсъкът на цивилизациите. София, 1999.

Ягья, В., Политическая география. – В: Политическая география: проблемы и тенденции. Баку, 1988.

Bettoni, G., Geopolitica interna e frontiere. – В: Congresso dei geografi italiani. Roma, 2000.

Glassner, M., De Blij H., Systematic Political Geography, New York, 1967.

Gottman, J., La politique des Etats et leurs geographie. Paris, 1952.

Haushofer, K. Kontinentalblock. Mitteleuropa-Eurasien-Japan. Kriegsshriften der Reichsstudenten führung. München, 1941.

Jean, C., Manuale di geopolitica. Roma-Bari, 2003.

Kjellen, R., Der Staat als Lebensform. Berlin, 1924.

La Grand Larusse Universel. Paris, 1962.

La Petit Robert 1. Paris, 1965;1992.

Lacoste, Y., Che cos`è la Geopolitica. - Limes – Rivista italiana di geopolitica. №4,5. 1993.

Lacoste, Y., Dictionnaire de geopolitique. Paris, 1996.

Lacoste, Y., Geopolitique. La longue histoire d`aujourd`hui. Paris, 2006

Lo Zingarelli. Vocabolario della lingua italiana di Nicola Zingarelli. 1999.

Mahan, A., The influence of  Sea Power upon History. Boston, 1890.

Mackinder, H., The Geographical pivot of History. London, 1904.

Mackinder, H., Democratic Ideals and Reality: A Study in the Politics of Reconstruction. London, 1919.

Prescott, J., Political Geography. London, 1972.

Ratzel, F., Politische Geographie. Leipzig, 1887.

Spykman, N., The Geography of the Peace. New York, 1944.

Schmitt, C., Raum und Grossraum im Völkerrecht. Leipzig, 1940.

Tаylor, P., Political Geography: World-Economy, Nation-State and Locality. New York, 1993.

* Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”

{rt}

State of Emergency : The Third World Invasion And Conquest of America by Patrick Buchanan, 320 pp, Thomas Dunne Books, New York , 2006.

Българският читател познава Пат Бюкенън от впечатляващия му бестселър „Смъртта на Запада”, преведен у нас преди няколко години, а зрителите с кабелна телевизия – от редовните му коментари по CNBC . Преди няколко месеца известният американски консерватор (в миналото съветник на президентите Никсън и Рейгън и кандидат за президент на САЩ) отново изненада читателите с не по-малко спорната си нова книга „Извънредно положение: Нашествието на Третия свят и завоюването на Америка” . В нея, между другото, се съдържа и следният пасаж: „Сред най-сериозните проблеми, с които Америка трябва да се справи, е заливащата я огромна човешка вълна от Третия свят. В страната върви процес на фрагментация и е невъзможно да се определи, в кой момент културните и расовите различия, които винаги са съществували, започнаха да се трансформират в социална анархия. Можем ли да съхраним единството на нацията си в подобни условия?”. Всъщност, това не са думи на самия Бюкенън, а цитат от едно интервю, дадено през вече далечната 1987 за „Крисчън Сайънс Монитор” от тогавашния кореспондент на CBS Ерик Сювърейд, смятан за един от най-известните либерални журналисти на Америка, наред с Уолтър Кронкайт и Едуард Мъроу. Впрочем, ако днес някой либерал си позволи подобни думи, това вероятно би му струвало кариерата. Бюкенън обаче е консерватор (някогашните му приятели от сегашната администрация дори го определят като „палеоконсерватор”) и това може би му помага да анализира обективно етническите, културните, езиковите и имиграционните проблеми, пред които са изправени днес Съединените щати.

Онези които са чели предишната книга на Бюкенън „Смъртта на Запада”, или пък някои от статиите му, вероятно са наясно и с възгледите на автора относно имиграцията (той, например, призовава за мораториум даже на легалната имиграция в САЩ). Дори и те обаче, биха останали изненадани от цитираните данни и изводите, които прави в новата си книга. А те наистина би трябвало да тревожат американците. Според Бюкенън, само от 11 септември 2001 насам, повече от четири милиона нелегални имигранти са проникнали в САЩ, като броят им прогресивно нараства. Авторът твърди, че прословутият американски „котел за претопяване” на имигрантите отдавна е „счупен” и бъдещето на американската нация е под въпрос. В „Извънредно положение” се показва, как бавно но сигурно Американският Югозапад бива „повторно завоюван” от мексиканците. Тези земи, които според самите мексиканци винаги са били техни, постепенно се откъсват – етнически, езиково и културно – от САЩ, при това, както твърди авторът, и в резултат от съзнателно провежданата от мексиканското правителство дългосрочна стратегия. И макар че тезата на Бюкенън за „реконкистата” (т.е. повторното завоюване – б.р.) на югозападните американски щати, осъществявана в рамките на т.нар. „План Ацтлан”, изглежда издържана в духа на традиционната „конспирология”, данните, които цитира в книгата си, наистина са зашеметяващи.

Мексиканската „реконкиста”

Така, през 1960, в САЩ са живели около 5 млн. души с азиатски или испаноезичен произход. Днес те са над 57 милиона. Смята се, че през тези четири десетилетия между 10% и 20% от цялото население на Мексико, Централна Америка и Карибите се е преселило на север от Рио Гранде. Всяка година от юг в САЩ влизат два милиона имигранти, като поне половината са пресекли границата незаконно. Днес никой не знае точния брой на нелегалните имигранти в страната, като цифрите варират между 15 и 20 милиона. При това не става дума за имигрантски поток, подобен на онези от миналото, когато преселниците прекосяваха океана с твърдото намерение да се превърнат в „истински американци”. Сегашните имигранти, които прекосяват Рио Гранде, нямат намерение да променят идентичността си – напротив, те се опитват да наложат своята култура и манталитет в кварталите, където се заселват. Така, според направено през 2002 социологическо проучване на агенцията Zogby International , до 57% от мексиканците вярват, че Американският Югозапад принадлежи на Мексико.

Бюкенън цитира в книгата си шокиращи данни, според които в района на Лос Анжелос например, 95% от задържаните по обвинение в убийство са нелегални имигранти. В същото време, според американския Център за контрол и превенция на заболяванията, в Калифорния днес има над 40 хиляди болни от туберкулоза (за която доскоро се смяташе, че е окончателно победена в САЩ), като огромното мнозинство от тях са имигранти.

В книгата можем да открием и други интересни факти. Като например този, че всичките 47 консулства на Мексико в САЩ са получили разрешение да снабдяват с учебници американските училища с преобладаващо испаноезични ученици. В тях обаче се твърди, че САЩ просто са си присвоили Северно Мексико по времето на генерал Санта Ана. Само в района на Лос Анжелос през миналата година са били разпространени 100 хиляди подобни учебници.

Сравнявайки сегашното имигрантско нашествие в САЩ през мексиканската граница и това, което в момента залива Европа през Средиземно море, с варварските нашествия, сложили край на Римската империя, Бюкенън мрачно отбелязва, че изглежда ставаме свидетели на последната фаза от „смъртта на Запада”. Според него, ако имиграцията не бъде прекратена още сега, в средата на века САЩ ще променят драматично своя облик и няма да имат нищо общо с познатата ни Америка от средата на ХХ век.

В една от главите на книгата – „Какво представлява нацията”, Бюкенън отхвърля твърденията на съвременните либерали, че американската нация се е формирала единствено на базата на споделените ценности и общата вяра в принципите на свободата и демокрацията и институциите, създадени от Конституцията. Според него: „Конституцията не е създала нацията, а нацията е приела Конституцията”. Макар че бащите основатели действително са вярвали в универсалните принципи и права, „те са били лоялни именно към своята нация, т.е. към хората, с които са ги свързвали общите традиции, общата историята, общата територия и общата кръв”. Разбира се, едва ли има нещо по-трудно от това да дефинираш етническата, езикова и културна специфика на Америка. Но, ако не бъде ясно дефинирано, какво представляват днес Съединените щати и каква страна трябва да бъдат, едва ли можем да очакваме и смислен дебат относно тяхната имиграционна политика. В този смисъл, Бюкенън съвсем на място цитира френския поет Шарл Пеги, според който: „безброй са проявите на малодушие, породени от страха, че не изглеждаш достатъчно прогресивен в очите на останалите”.

В заключителната глава на книгата си – „Последният шанс”, Бюкенън призовава за радикална промяна на имиграционната политика и лансира стратегия за защита на границите, като отбелязва, че ако тя не бъде възприета от правителството, това ще означава, че наследството на сегашния президент Буш и непосредствените му приемници, ще включва проиграното наследство на Сам Хюстън, Ендрю Джексън или Джеймс Полк, т.е. на хората, които през ХІХ век превърнаха сегашния Американски Югозапад в интегрална част от Съединените щати.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, на 22 октомври, руското правителство прие Транспортната стратегия на страната до 2030. Документът беше подготвен от Министерството на транспорта, като акцентът в него е върху активната позиция на държавата. Новата стратегия цели да интензифицира развитието на транспортната система, включително и на основата на иновационните технологии. Според руския транспортен министър Игор Левитин, тя ще позволи да се издигне на ново равнище качеството на транспортните услуги, ще намали обществените разходи и ще подобри конкурентоспособността на националната транспортна система.

В документа се определят основните вектори в развитието на транспортния отрасъл, в качеството им на приоритетни за руския икономически ръст. Реализацията на стратегията ще стане на два етапа, като първият е до 2015, а вторият – до 2030. При това, за различните региони на Русия, са набелязани и различни приоритети.

Така, основен приоритет за Северозападния федерален окръг ще бъде развитието на високоскоростните превози, морските пристанища и подходите към тях. Като най-важни проекти тук са обозначени изграждането на високоскоростна железопътна магистрала и автомобилна магистрала Москва-Санкт Петербург, както и комплексното развитие на Санкт Петербургския транспортен възел.

Приоритет в Централния федерален окръг ще бъдат скоростните пътнически и товарни превози, комплексното развитие на Московския транспортен възел и създаването на мрежа от логистични терминали.

В Южния федерален окръг, акцентът се поставя върху формирането на скоростно направление Център-Юг и изграждането на транспортната инфраструктура за провеждането на Олипмиадата в Сочи, през 2014. Освен това, тук ще развиват морските пристанища и ще бъдат реконструирани хидровъзлите на Волго-Донския канал.

В района на европейското Нечерноземие, усилията ще се концентрират върху създаването на транспортно-логистична система за обслужване потребностите на аграрния сектор. Така, в Уралския федерален окръг, като основен се очертава мегапроектът «Индустриален Урал – Полярен Урал». В Сибир пък, приоритетно значение ще получи развитието на евро-азиатските комуникации и възраждането на Северния морски път. Последният проект засяга и интересите на Далечния изток, където освен това се предвижда да завърши формирането на опорна железопътна мрежа и, в частност, доизграждането на железопътната линия Беркакит-Томмот-Якутск, която след това да бъде продължена към Магадан.

Делът на транспорта в сумарните капитални вложения на държавата ще бъде между 35% и 49%, а общата сума на планираните инвестиции може да достигне 170 трилиона рубли (34,4 рубли=1 евро – б.р.). Само за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи ще бъдат отпуснати над два трилиона рубли.

Огромните пространства на Русия неизбежно изискват специално внимание към развитието на транспорта. Успешната реализация на Транспортната стратегия ще даде мощен тласък за ръста на националната икономика. Гъвкавата държавна политика трябва да осигури достъпни цени на транспортните услуги за повечето категории руски граждани. Това особено се отнася за въздушния транспорт. Защото днес от услугите му се ползват само три милиона души годишно, което е под 2% от населението на Русия. Прогнозите на транспортните експерти сочат, че към 2030 мобилността на руското население (с използването на всички видове транспорт) ще нарасне до 13,5 хиляди км на човек, т.е. 2,2 пъти. По този показател ще бъде надминато сегашното ниво в повечето развити държави (10 хиляди км на човек). Планира се, до 2030, повечето селища в Русия да бъдат свързани с обща система от автомобилни магистрали, като делът на онези населени места, които ще останат извън нея, ще намалее до 2%.

Планира се рязко да нарасне търговската скорост на доставка на товарите, която трябва да достигне до 1400 км/денонощие. При това, ритмичната доставка ще доведе до намаляване на складовите запаси до изискваните от нормативите 3-6 дни, което пък ще позволи делът на транспортните разходи в крайната цена на руските стоки да спадне от 20% до 13%. През 2030 износът на транспортни услуги ще се увеличи почти седем пъти, а обемът на превозите на транзитни товари ще нарасне от 28 млн. тона до 100 млн. тона. Така огромните пространства и географската специфика окончателно ще се превърнат в едно от ключовите геополитически предимства на Русия. В крайна сметка, руският транспорт ще стане също толкова важен системообразуващ отрасъл на националната икономика, какъвто днес е горивно-енергийният комплекс на страната.

Мястото на Северния морски път в новата стратегия

Сред основните приоритети на новата руска Транспортна стратегия е Северният морски път. Както е известно, този маршрут се определя от федералния закон «За вътрешните морски води, териториалното море и прилежащата зона на Руската Федерация» като «исторически формирала се национална транспортна комуникация на Русия в Арктика». Според правилата за корабоплаване, утвърдени през 1990, границите на Северния морски път се определят, според местоположението на позволяващите движение на корабите сред ледовете трасета в зоните, прилежащи към северното крайбрежие на Русия. За крайни западни точки на този маршрут се смятат входовете на проливите Нова Земя в Баренцово море, по меридиана, северно от нос Желание. На изток това е Беринговия пролив, с географски координати 66 градуса северна ширина и 168 градуса 58 минути и 37 секунди западна дължина (Анадирският залив).

Северният морски път е най-важната част от инфраструктурата на стопанските комплекси на Крайния Север и Далечния Изток, свързвайки ги, както помежду им, така и със западните райони на Русия. Той обединява в единна мрежа големите сибирски реки, сухопътните, въздушните и тръбопроводните видове транспорт. За редица руски райони, като например арктическата зона на Чукотка, островите в арктическите морета и Таймир, този път е единствения за превоз на стоки и осигуряване съществуването на населението. Наличието на такъв индустриален гигант, като Норилския металургичен комбинат, също е възможно само благодарение на непрекъснатата целогодишна навигация между руските арктически пристанища Мурманск и Дудинка. Потенциално, Северният морски път е най-краткия воден маршрут между европейските пристанища и държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион.

През 90-те години на миналия век отделните звена на Северния морски път и свързаните с него стопански структури се оказаха собственост на различни компании. Така, морските параходства, с изключение на Арктическото, бяха превърнати в акционерни дружества, чиято собственост стана транспортният флот в региона. Федерална собственост останаха пристанищните съоръжения, информационната система за състоянието и движението на ледовете «Север», средствата за навигация, хидрометеорология и комуникация, както и флотите от ледоразбивачи и аварийно-спасителни кораби. При това, собствеността на руските арктически пристанища (с изключение на управляваното от акционерно дружество пристанище Певек) беше прехвърлена към съответните субекти на Руската Федерация.

Тези промени се отразиха доста негативно върху състоянието на Руския Север. Значителна част от съсредоточените в този район индустриални производства бяха ограничени. Обемите на превозите по Северния морски път намаляха 4 пъти. Ако през 1987 (когато беше постигнат своеобразен връх) те достигаха 6,6 млн. тона, в момента обемът на превозите е само 1,7 млн. тона. Повечето кораби, пригодени за експлоатация в специфичните арктически условия бяха бракувани, а нови попълнение почти липсват. Макар че руският арктически флот беше попълнен с един нов атомен ледоразбивач («50 години от Победата»), четири действащи атомни ледоразбивачи (от общо шестте) скоро ще трябва да бъдат бракувани. Наистина, срокът на експлоатацията им може да бъде удължен, което ще излезе по-евтино от строежа на нови кораби от подобен клас (изграждането на един атомен ледоразбивач отнема най-малко 7 години), но и това ще изисква 2,66 трилиона рубли.

Освен това, пристанищните съоръжения в повечето арктически пристанища по Северния морски път се нуждаят от модернизация и капитален ремонт, без който няма да могат да приемат и обслужват съвременни многотонажни кораби.

Включването на Северния морски път като ключов приоритет на руската Транспортна стратегия, до голяма степен, е обусловено от перспективите за нарастване обема на превозите, след усвояването на новите петролни и газови находища на полуостров Ямал, в басейните на реките Об, Енисей и Лена, както и в района на Баренцово море (Щокман, Приразломное и Тимано-Печорския петролно-газов район).

Транспортните експерти смятат, че за да може да гарантира корабоплаването по Северния морски път, Русия следва да разполага в Арктика най-малко с 6 атомни и 4 дизелови линейни ледоразбивачи. Основните средства за изграждането им ще дойдат от държавния бюджет, а останалите – от големите руски корпорации. До 2010 трябва да бъдат построени 7 танкера, предназначени за плаване в арктическите води, с обща водоизместимост 378 хил. тона, както и 18 товарни кораба от същия клас, със сумарна водоизместимост 81 хил. тона.

Вече се работи и по подготовката за строителството на нови пристанищни съоръжения – петролното пристанище в района на Мурманск и терминалите Индига, Харасавей и Яся (в района на Обская Губа). Предвижда се Щабът на морските операции в западния сектор на Северния морски път да се прехвърли от Диксън в Мурманск, където ще разполага с далеч по-съвременни сателитни комуникационни средства. Щабът за източния сектор ще продължи да се базира във Владивосток, но се разглежда, в перспектива, възможността за прехвърлянето му в Певек. Подготвя се и въвеждането в експлоатация на 11 брегови станции на глобалната спътникова система ГЛОНАСС/GPS.

Очаква се, че още през 2010 товарният поток по Северния морски път ще достигне 5-7 млн. тона, а през 2015 – 13-15 млн. тона. Освен всичко друго, това ще позволи създаването на нови работни места и подобряване жизненото равнище на населението в Крайния Север, ще осигури нови приходи в държавния бюджет и ще направи Русия още по-силна, в геополитически план.

* Eксперт на Руския институт за стратегически изследвания в Москва

{rt}

Световно известният американски икономист и специалист по международни отношения Томас Шелинг е роден през 1921. През 1944 завършва икономика в Университета Бъркли, а през 1951 получава докторска степен в Харвард.

През 1960 излиза най-известната му книга „Стратегия на конфликта”, която поставя началото на изследванията, посветени на управлението на конфликтите и е обявена за една от стоте книги, оказали най-голямо влияние върху Запада от 1945 насам. През 1966 той излага своята „икономическа теория за войните” в книгата си „Оръжия и влиние”. Пет години по-късно, Шелинг публикува породилата широк дебат статия „Динамични модели на сегрегацията”.

По времето на президента Картър, Томас Шелинг оглавявя Комисията по проблемите на глобалното затопляне, като продължава да работи по тях и до днес. Междувременно, в продължение на 20 години, той е професор в Харвардския университет, а днес преподава международни отношения, национална сигурност, ядрена стратегия и контрол на въоръжаването в Университета на Мериленд.

През 2005 професор Томас Шелинг беше удостоен с Нобелова награда за икономика.

•  В какво, според Вас, е смисълът на онова, с което се занимават геополитиците, политолозите и икономистите? Например, когато в началото на 80-те години на миналия век, президент на САЩ стана Роналд Рейгън, доколко стратегията му се основаваше на предложенията на специалистите, или предпочиташе да следва собствената си интуитивна представа за доброто и злото?

•  Мисля, че Рейгън, в сравнение с мнозина други американски президенти, се доверяваше повече на интуицията си.

•  За кого пишете книгите си и смятате ли, че идеите в тях могат да повлияят върху реалната политика?

•  Мисля, че книгите ми действително оказаха определено влияние върху политическите процеси, смятам също, че и аз самият също съм го правил, защото поддържах тесни връзки с много мои приятели, които навремето заемаха високи държавни постове, особено през 60-те години на миналия век.

•  Доколко често, според собствените ви наблюдения, политиците прибягват до съветите на професионалните политолози и икономисти?

•  Мисля, че президентите на САЩ от Демократическата партия в много по-голяма степен следваха съветите и препоръките на учените и експертите, отколкото колегите им от средите на републиканците. Президентът Кенеди например, назначи за свой съветник по националната сигурност декана на Харвардския университет, а за съветник в научната сфера – преподавател от електро-енергийния факултет на Масачузетския технологичен институт. По негово време зам.-държавен секретар по отбраната беше представител на Корпорацията РАНД, а друг преподавател от Масачузетски технологичен институт бе назначен за президентски съветник по външната политика. Освен това Кенеди назначи на ключови постове в Държавния департамент преподаватели от правния факултет на Харвардския университет.

•  Въпреки това, т.е. независимо от масираното присъствие на толкова учени във властта, политиката на демократите се провали. Кенеди и Джонсън започнаха войната във Виетнам, а Рейгън трябваше да се оправя с провалите на Картър...

•  Не твърдя, че представителите на академичните среди са давали подходящите съвети, казвам просто, че президентите демократи се вслушваха в тези съвети. Да не забравяме също, че именно професорът от Харвард Хенри Кисинджър сложи край на Виетнамската война по времето на републиканския президент Никсън и възстанови отношенията между САЩ и Китай.

•  Ще Ви задам въпрос, който касае вече не миналото, а бъдещето. Кои ще бъдат основните геополитически конфликти и проблеми през ХХІ век, или поне през следващите няколко десетилетия?

•  Мисля, че много сериозни проблеми ще създаде глобалното затопляне, парниковият ефект, т.е. отделянето на въглероден двуокис в атмосферата.

•  Как, според Вас, могат да бъдат решени проблемите с глобалното затопляне?

•  Струва ми се, че процесът на реализация на Протокола от Киото в никакъв случай не би могъл да се определи като успешен. Предполагам също, че появата на квоти, чието изпълнение ще бъде задължително и безусловно, е малко вероятна. Протоколът от Киото по-скоро само изглежда успешен, отколкото действително е такъв. Така, Великобритания например, може да използва квотите си, но нека не забравяме, че Протоколът от Киото всъщност отразява ситуацията от 1990, както и фиксираните тогава обеми на отделяния въгледорен двуокис. Но именно през 90-те години в Северно море се появиха платформите за добив на природен газ, с който Великобритания успя да замени каменните въглища и, съответно, да намали значително нивото на отделяните в атмосферата вредни емисии. За Германия, установените квоти са напълно постижими, но пак се връщаме към ситуацията от 1990. А оттогава насам Източна Германия се обедини със Западна и стартира мощният процес на повишаване ефективността на електроцентралите в бившата ГДР. Така, модернизацията на ТЕЦ-овете, на практика, помогна за постигането на онова, за което бяха предназначени и квотите. По отношение на Русия, прилагането на Протокола от Киото, по принцип, не би попречило, но през 90-те години там бе налице огромен отрицателен икономически ръст и, съответно, рязко намаля както енергопотреблението, така и отделянето на вредни газове в атмосферата. Що се отнася до някои по-малки западноевропейски страни, като Холандия, Белгия, Норвегия, или Дания, те пък биха могли да си купят квоти от Русия и така няма да им се налага да намаляват сегашните обеми на отделяните вредни емисии в атмосферата. Тоест, не мисля, че с Протокола от Киото беше постигнато нещо сериозно.

•  Отдавна се занимавате и с проблемите на ядреното сдържане. Каква, според Вас, следва да бъде стратегията към страни като Северна Корея и Иран, имайки предвид решимостта им да се сдобият с атомна бомба?

•  Струва ми се, че никой не би трябвало да говори за нанасянето на ядрен удар по тези страни. Ако Иран и Северна Корея се сдобият с ядрено оръжие, те ще трябва да заимстват от опита на ядрените държави и да се научат, как да контролират ядрените си запаси. Съединените щати прекалено бавно разгръщаха процеса, свързан с контрола на ядреното оръжие. В случай на кражба или саботаж ще бъде много трудно да се предотврати използването му. Мисля, че през 60-те години САЩ дори не разполагаха с електронно заключване на ядрените си установки. И не бих искал Иран и Южна Корея да изгубят петнайсет години докато изработят правила за безопасно съхраняване на ядрения си арсенал. Ако действително се сдобият с него, бих попитал правителствата им, дали са в състояние да го контролират. Напълно сигурни ли са в своите военно-морски, вонно-въздушни и сухопътни сили?

В тази връзка ще припомня, че Съветският съюз, който се отнасяше подчертано консервативно към ядрения си арсенал, не поверяваше контрола върху тях на военните, а той се осъществяваще непосредствено от ръководството на КПСС. В Китай пък ракетно-ядрените сили се контролират от онези лица или структури, които са максимално лоялни към държавата. Нека припомня няколко опасни прецеденти – така през 70-те години на миналия век, американско ядрено оръжие беше разположено в Гърция, когато там се извърши държавен преврат, а няколко години по-късно кралското семейство бе пратено в изгнание. Тоест, ядрено оръжие на САЩ се намираше и в Гърция, и в Турция в момент, когато двете държави бяха на ръба на войната заради събитията в Кипър. Тъкмо поради това се надявам, че когато се сдобият с ядрено оръжие Северна Корея и Иран ще са достигнали и съответното ниво на осъзнаване на проблема за неговия контрол и упровление. Предполагам, че с изключение на двете атомни атаки, които бяха извършени в края на Втората световна война, във всичко останало историята на ядреното оръжие показва, че то е особено ефективно като средство за сдържане, но не и като инструмент, който може да се използва във военни операции.

- Виждам, че смятате процеса на придобиване на ядрено оръжие от Северна Корея за необратим...

- Не мисля, че процесът е необратим, но смятам за напълно вероятно Иран да се сдобие с ядрено оръжие, а пък Северна Корея вече разполага с такова.

- Преди малко споменахме Виетнамската война, истинският смисъл на която малцина от Източна Европа разбират. Ще ви задам един малко абстрактен въпрос – нека си представим един режим, частично корумпиран, частично авторитарен, но не отхвърлящ принципно демокрацията, и запазващ частната собственост и пазара. Срещу него се борят сили, които тотално отхвърлят демократичните принципи, плурализма, свободната инициатива, фермерското селско стопанство. В тази битка, въпросният режим се обръща за помощ към САЩ. Какъв съвет бихте дали в подобна ситуация на американското правителство?

- Въпросът ви е доста хипотетичен. Би трябвало да знам повече за конкретната ситуация. Политиката на САЩ във Виетнам по времето на президента Джонсън, а после и при Никсън, се заключаваше в това, че те разглеждаха Виетнам като част от съветско-китайската ос. Макар че, според мен, самите виетнамци не се смятаха за част от нея. Предполагам също, че и китайците не ги смятаха за такива. Но въпреки това, американците бяха убедени, че са изправени пред поредната проява на студената война и, че е абсолютно необходимо да не се допусне проникването на съветско-китайското влияние във Виетнам. Те вярваха, че ако не удържат фронтовата линия там, комунизмът може да залее Германия например, или пък Гърция. Мисля, че днес администрацията на президента Буш разсъждава по същия начин по отношение на Ирак и смята, че се сражава там с някаква световна терористична организация. Което обаче не е вярно.

- В крайна сметка, двайсет милиона души в Южен Виетнам попаднаха под властта на един тоталитарен режим. Каква би трябвало да е политиката на САЩ, от гледна точка на интересите на тези хора?

- Мисля, че САЩ се изтеглиха от Виетнам, когато разбраха, че не могат ефективно да защитят Южен Виетнам. Населението на Юга пострада повече от войната, като такава, отколкото от режима, установен по-късно там. Тук е мястото да отбележа, че днес Северен Виетнам, който тогава беше наш враг, поддържа съвсем приятелски отношения със САЩ.

- Изминаха шестнайсет години от края на студената война. Как днес виждате причините за нея, кой победи и защо?

- Ще бъде справедливо, ако кажа, че Съветският съюз загуби студената война, но би било неправилно да се твърди, че тя беше спечелена от САЩ и НАТО. Студената война престана да бъде заплаха още от 1970 или 1975. Но президентът Рейгън се намираше под силното влияние на стереотипите на студената война и смяташе, че тя продължава да е заплаха, затова се опитваше да изгражда „чадър”, който да ни защити от възможни ядрени атаки на руснаците. Струва ми се обаче, че по онова време взаимното сдържане между Изтока и Запада функционираше много добре, гарантирайки стабилността, т.е. Рейгън значително преувеличаваше съществуващата военна заплаха. Най-опасният период на студената война беше между началото на 50-те години и Кубинската криза. Именно въз основа на опита от тази криза, както САЩ, така и Съветският съюз осъзнаха колко е важно да не се допускат нови подобни кризи. И, действително, такива кризи повече не възникнаха.

- Всъщност, историята показва, че моделът на ядреното сдържане, действително работи. В това отношение САЩ имаха (а и днес имат) контрагент в лицето на Русия. Как обаче тази концепция функционира след края на студената война и при наличието на една вече демократична Русия?

- Когато говорите за ядрено сдържане, трябва да държите сметка и, че става дума за взаимно ядрено сдържане. Тоест, ние и руснаците се сдържахме взаимно. Като за всяка от страните беше важно да е сигурна, че другата няма да предприеме неочаквано нападение. Днес между Русия и САЩ няма нищо, което би могло да ги накара да воюват или да влязат в някакъв друг тип сблъсък помежду си. Няма и никакви основания за страхове или опасения, че една от тях може да предприеме внезапна атака срещу другата. Съответно, отпада и необходимостта от сдържане.

- Освен разпадането на двуполюсния модел, в света настъпиха и други сериозни промени. Приложима ли е въобще теорията за ядреното сдържане при положение, че кръгът на ядрените държави продължава да се разширява?

- Струва ми се, че сегашните отношения между Индия и Пакистан са съпоставими с онези между Съветския съюз и САЩ след 1975. Както споменах преди малко, след Кубинската криза стана ясно, че нито една от страните няма да дръзне да нападне другата. Индия и Пакистан очевидно са се поучили от опита на руснаците и американците и мнозина анализатори и специалисти, които се занимават с проблемите на двустранните пакистанско-индийски отношения твърдят, че нито една от тях няма да посмее да атакува другата. Далеч повече ме безспокои обаче ситуацията в контекста на отношенията между САЩ и Иран или пък между Иран и Израел. Тя може да се окаже много по-опасна.

- В ерата на студената война светът не познаваше такава форма на конфликт като международния тероризъм. Имаше отделни терористични акции, но липсваше понятието „глобална терористична война”. Кои днес са нейните субекти и каква е ролята в нея на страни като САЩ и Русия?

- Мисля, че ролите на двете държави са съпоставими. И двете се оказаха уязвими за терористите. И двете срещат определени затруднения във взаимодействието и отношенията с мюсюлманските държави. Русия обаче е по-близо до потенциалните източници на тероризъм. Вероятно, Москва и Вашингтон не изпитват особено доверие един към друг, именно в контекста на противопоставянето на тероризма. В частност, между тях е налице сериозно различие в диагнозата на проблемите, свързани с Иран.

- Напоследък все повече се налага концепцията за Русия, като „енергийна свръхдържава” и гарант за енергийната сигурност в света. Москва свързва тази концепция с проблема за справедливото разпределяне на ресурсите. Доколко адекватна, според Вас, е подобна концепция и, в тази връзка, как оценявате перспективите на отношенията между САЩ и Русия и ЕС и Русия?

- И Москва, и Вашингтон са заинтересовани от мирното развитие на процесите, които се разгръщат в Близкия изток. Като това засяга в по-голяма степен енергийната сигурност на САЩ, отколкото тази на Русия. При това, и двете държави са заинтересовани най-вече от това да не допуснат развитието на процеси, поставящи под въпрос сигурните и постоянни доставки на енергоносители от региона. Не съм специалист по проблема, но смятам, че в модела на взаимоотношенията си със Западна Европа, Русия е изключително важна именно от гледна точка гарантиране на енергийната сигурност на континента.

- Мнозина на Запада и особено в САЩ критикуват възприетата от сегашния руски президент Путин концепция за „суверенната демокрация на Русия”, обвинявайки Москва, че с нейна помощ се опитва да избегне установяването на „истинска демокрация” в страната. Какво мислите за това?

- Не мога да разбера, защо Западът опитва да се конфронтира с Русия, използвайки като повод руската демокрация. САЩ очевидно имат определени, достатъчно устойчиви, опасения, че руското ръководство не е заинтересовано в степента, в която на самите американци би се искало, от развитието на демокрацията в страната. Впечатлението ми е, че западноевропейците също хранят известни подозрения в това отношение. Но истината е, че в сравнение с онова, което беше тази страна преди 1990, днешна Русия изглежда напълно демократична държава. Още повече, че в самата Америка има достатъчно хора, които са убедени, че сегашният ни президент не е наясно с критериите и изискванията на истинската демокрация.

- Впрочем, в Европа на критика се подлага и сегашната външна политика на САЩ, която често се реализира, заобикаляйки официалните международни институции, като ООН например. Какво става с международното право, защо, според Вас, Америка си позволява да го игнорира? Да вземем ситуацията в Ирак: защо не можа да бъде избегнато военното решение и не бяха потърсени допирни точки?

- Очевидно изисквате от мен политически отговор. Мисля, че когато САЩ решиха сами да атакуват Ирак, това беше грешка. Спокойно можехме да почакаме още половин година, като работим със Съвета за сигурност на ООН и предявим съответните искания към Ирак от името на Световната организация, както и да осъществим самата военна операция от името на нейния Съвет за сигурност. В такъв случай ООН би санкционирала подобни действия. И те биха се възприели именно като действия на международната общност, т.е. от името на ООН, а не само на САЩ. Съединените щати обаче избързаха, отказвайки се да изчакат подходящия момент.

- Редица политолози, включително и американски, говорят за нова студена война. Според Вас, действително ли сме свидетели на нова конфронтация между САЩ и Русия?

- Нова студена война между САЩ и Русия е абсолютно невъзможна. Няма никаква студена война! Изглежда се е появило съвсем ново поколение политолози, което въобще не е наясно, какво точно представлява истинската студена война.

- Животът ви обхваща почти целия ХХ век. Кое нововъведение на миналото столетие смятате за най-важно?

- Според мен, това е създаването на ядреното оръжие. Истина е, че през последните 70 години бяха направени толкова различни открития – появи се пластмасата, която не съществуваше преди Втората световна война, появи се електрониката, спътниците, радиоактивните изотопи, като последица от развитието на ядрената физика... Появиха се много други неща, които трансформират обществото и променят живота му. Но пак ще ви кажа, че за мен най-важното нововъведение е наличието на ядрените оръжия.

- А кое историческо събитие определяте като най-значимо?

- Спомням си например войната в Корея, когато след десанта в Инчхон, успяхме да изтласкаме севернокорейците обратно до 38 паралел. Там трябваше да спрем, но генерал Макартър настоя да продължим настъплението си към китайската граница и в резултат влязохме във война с китайците. Ако това не беше станало, можехме да избегнем всички по-късни продължения на тази тежка война, бихме избегнали например кризата в Тайванския залив през 1958, когато заплахата от ядрен сблъсък беше съвсем реална. Наистина в този случай Тайван сигурно би попаднал под властта на комунистите, което едва ли би се харесало на днешните тайванци. Но пък Америка щеше да установи добри отношения с Китай цели двайсет години по-рано.

{rt}

През септември 1944 Червената армия окупира Царство България. Държавата на българите, които идват на Балканите от степната зона в Северното Причерноморие, отново попада в периметъра на влияние на империя, владееща степния евроазийски пояс. През 1945 Съветският съюз утвърждава разширението на териториалната си хегемония от източното крайбрежие на Йонийско и Адриатическо море до крайния участък, в западна посока, по южния бряг на Балтийско море. Само три години по-късно обаче, Югославия се отцепва от Източния блок, а гражданската война в Гърция завършва с поражение на левите сили. Така СССР бива лишен от големия си пробив към Средиземно море без да успее по-късно да извърши нов. Потвърждава се традицията степните империи – Хунската, Аварската, Селджукската, Монголската, Руската (Съветската) – да бъдат възпирани в проникването им на запад от непонятната и чужда за тях хилядолетна средиземноморска цивилизация. Именно Балканския полуостров, през средата на който, по меридиана, преминава необяснена и до днес разграничителна геополитическа линия, е най-често достиганата периферна и погранична зона на влияние (само селджуците не го засягат с походите си през ХІ век) на степните телурократични империи. Оставайки в източната половина на континента, поставена под доминацията на Кремъл, България и Румъния са откъснати от същинското европейско политическо, икономическо и културно пространство. Несъмнено, спускането на Желязната завеса се отразява на развитието на железопътните им връзки със Западна Европа (в това понятие за близо половин век са включени Гърция и Турция), но пък стимулира пренасочването на основните товаропотоци към СССР и неговите сателити в централната част на континента.

След Втората световна война европейската железопътна система преживява бурен подем, като повсеместно се възстановяват повредените и се изграждат нови железни пътища. Разделянето на континента през средата му препятства обединяването на цялото европейско стопанско пространство в единна транспортна схема, която да рационализира комуникациите в региона, където се зараждат модерните съобщителни техники. На Балканите обаче, блоковото и идеологическото „вледеняване” е съпроводено и от националистическо. Поради това, през първите две десетилетия след войната, между балканските държави не е изградена нито една нова железопътна линия (ако изключим свързването на Русе и Гюргево през Дунава).

Влошените отношения на България и Албания с Гърция, Турция и Югославия предотвратяват за дълъг период изграждането на нови железопътни връзки помежду им, с което разделението на полуострова се затвърждава и в транспортно отношение. Само към Румъния обръчът на балканското противобългарско съглашение остава отворен. При изтеглянето на Вермахта от България, фериботната жп връзка Видин – Калафат е демонтирана. Остава единствено фериботът Русе – Гюргево да поддържа прекия железопътен излаз на България към формиращия се „социалистически лагер” (линията през Северна Добруджа е твърде заобиколна, а връзката през Югославия е затруднена). Нарастването на обема на стокообмена на НР България с т.нар. „народнодемократични” страни обаче не след дълго извиква на дневен ред възстановяването на ферибота при Видин - Калафат. През 1952 България и Румъния възобновяват функционирането на съоръжението за железопътно преодоляване на голямата река, позволяващо преминаването й в западния край от общия речен участък помежду им. Междувременно, правителствата на двете държави се споразумяват да построят със съветска помощ комбиниран (железопътен и автомобилен) мост между Русе и Гюргево. През 1954 “Мостът на дружбата” е открит, а местният ферибот е закрит. Две десетилетия по-късно (1974) фериботът при Видин – Калафат преустановява своята дейност. През 1975 е пуснат в експлоатация нов фериботен комплекс, чиито съоръжения са разположени на запад от Видин.

В 1952 в България е завършена подбалканската железница, прокарана по най-късото трасе между Черно и Адриатическо море, но строителството по жп участъците във Вардарска Македония, които биха свързали железопътните мрежи на България, Югославия и Албания, е напълно замразено Не се осъществява и замисляната връзка Видин – Зайчар, също насочена по диагонала от река Дунав към Адриатика. През 1976 най-после жп артерията Белград – Бар е завършена. Поне сръбско-черногорският участък от един от централните проекти за Адриатическа железница е осъществен, но самата транспортна магистрала от Русия към Централното Средиземноморие вече е загубила актуалността си.

В най-западната част на Балканите, в Югославия, е довършена друга адриатическа линия, която свързва хърватската столица Загреб с пристанището Сплит, осъществявайки нова релация между централноевропейските страни и Средиземно море. Трета нова адриатическа линия се спуска от Западна Босна към Сплит. Най-после е завършена и вътрешнобосненската отсечка Баня Лука – Сараево, която още барон Хирш изоставя през 70-те години на XIX век, но този път линията минава по на север от тогавашното трасе.

Разведряването от епохата на Хрушчов постепенно подобрява отношенията и между балканските държави, осъзнали ниската степен на своята политическа дееспособност в условията на студената война и на глобалното противопоставяне между двете свръхсили. Техните компенсаторни усилия се насочват към разширяване на регионалното икономическо и културно сътрудничество. През 1965, след половинвековни български напъни София да се свърже директно със Солун, най-после е завършена и открита връзката към Гърция при Кулата. През 1971 е пусната в експлоатация пряката жп отсечка между Свиленград и Одрин, тъй като дотогава влаковете от Пловдив за Истанбул са минавали първо през гръцка територия за да достигнат до турската граница. Така, след петдесетгодишно прекъсване, България и Турция отново установяват непосредствена железопътна връзка.

След Втората световна война албанците активно се заемат да развият своята жп мрежа. Това предполага осъществяването на южния вариант на балканската железница към Адриатика, чрез която Съветския съюз би получил достъп до Средиземно море. Но, поради конфликта на Югославската компартия с Коминфорбюро, от средата на 1948, Албания остава откъсната от останалите държави от народно-демократичния блок. Опасенията за намеса във вътрешните работи и дори за анексия (Тито открито е изисквал преди юни 1948 присъединяването на Албания към Югославия) принуждават албанското ръководство да се изолира към ФНРЮ. Така страната преживява половин столетие без да осъществи железопътен контакт с останалата част на Европа, въпреки че са построени жп линии от Вльора до Шкодра и от Тирана до Охридското езеро (град Поградец). Едва в края на ХХ век, с изграждането на отсечката Шкодра – Подгорица, железопътната й мрежа се включва, през Черна гора, към европейската жп система.

Постепенно, европейската железопътна система започва да се измъква от своята сухопътна ограниченост и обусловеност с изграждането на презморски фериботни линии, преминаващи през вътрешните водни пространства на моретата в околовръст на континента. Чрез тези жп фериботи се осъществяват връзки между европейски региони, които дотогава са твърде раздалечени в сухопътно отношение, за да осъществяват помежду си рентабилно железопътно общение. От 70-те години някои пристанища на Балканския полуостров също се “прикачват” към насрещни им презморски жп линии. Първи е фериботът от гръцкото пристанище Патра до италианското Бриндизи, свързал полуостров Пелопонес и цяла Южна Гърция с Апенините. През следващото десетилетие обаче, тази фериботна линия, която вече е станала вътрешна за Европейската икономическа общност (след приемането на Гърция в ЕИО), е закрита.

Много по-голям успех има фериботната връзка, в рамките на СИВ, между България и СССР, от пристанището Варна-запад до Иличовск, открита през 1978. С нея се заобикаля натовареното и неблагонадеждно трасе през Румъния. Фериботът се обслужва от 4 кораба с голяма товароносимост - водоизместимостта им е 13 хиляди тона и побират по 108 вагона. Скъсената връзка между СССР и България съществено разширява възможностите за икономическото сътрудничество помежду им и тясно обвързва българското стопанство с обширния съветски пазар. След разпадането на СССР тази фериботна релация поема търговския обмен между България и Украйна, а от 1998 фериботът е удължен до Грузия, като корабите пътуват до едно от пристанищата - Поти или Батуми. Междувременно, през 90-те години, българите и руснаците замислят нова фериботна връзка от Варна до Новоросийск, но сривът на българския износ за Русия възпира осъществяването на този проект.

Друга перспективна фериботна връзка се замисля да свърже непосредствено жп мрежите, стационирани в южните покрайнини на Украйна и Румъния (в момента Молдова, или по-скоро т.нар. Приднестровска република, препятства преките им съобщения), като се преодолее река Дунав малко преди делтата й в района между пристанищата Измаил и Тулча. Такава релация би спомогнала за облекчаване на контактите на българите от Бесарабия с България. Спорните въпроси между Румъния и Украйна за териториалните води около украинския Змийски остров и за построяването на украинския канал Дунав - Черно море засега замразяват този проект. В бъдеще е възможно на това място да се построи и жп мост, който съществено ще скъси връзките по западното крайбрежие на Черно море. Затова пък строителството на железопътния мост между Видин и Калафат вече е в ход, така че именно там ще се осъществи новото жп преминаване на голямата река.

Възходът на автомобилния и въздушния транспорт намалява дела на товарооборота извършван чрез железопътния транспорт и съществено ограничава пътникопотока по железопътните маршрути. С настъпването на кризата в железопътния отрасъл, стартира икономизиране и рационализиране на железопътната мрежа в цяла Европа, като закриването на второстепенни линии не подминава и Балканите. Същевременно, за да се повиши рентабилността и ефективността най-вече на железопътните комуникации, се възприема способът за комбиниране на автомобилния, морския и въздушния транспорт с железопътния, посредством въвеждането на унифицирани контейнери за съхранение на стоките при превоз, които са пригодени за различните видове превозвачи.

Балканските държави участват в поддържането на множество фериботни линии, влизащи в състава на мрежата на комбинираните превози, доколкото полуостровът има средищно местоположение между Европа, Азия и Африка. Някои от тези линии за комбиниран ро-ро превоз (с железопътно-корабоплавателен преход) са: Варна – Барселона, Испания; от гръцките пристанища Патра и Игуменица към италианските пристанища Бриндизи, Триест, Анкона и Бари; от гръцкото пристанище Волос към Латакия, Сирия; от Констанца, Румъния, към Самсун, Турция. Комбинираният превоз разширява възможностите за използване на железопътната инфраструктура и спомага за възвръщането на позамръкналата слава на железопътното дело. Мрежата на комбинирания ро-ла транспорт (железопътно-автомобилен преход), освен в пристанищните градове, се разраства и във вътрешните сухоземни пространства с изграждането на терминали за съхраняване и прехвърлянето на товарите. В София предстои де се изгради централен интермодален терминал за България. През 1993 встъпва в сила Европейското съглашение за най-важните линии на международния комбиниран превоз и съответните им обекти, което затвърждава континенталното коопериране в тази област.

След разпадането на Източния блок се създават условия за обединяване на железопътните системи на Източна и Западна Европа. През 1989 встъпва в сила Европейското съглашение за международните магистрални железопътни линии, което цели да облекчи и разшири международните железопътни превози на континента. През 1994 Втората паневропейска транспортна конференция определя десет транспортни направления (коридори) в централната и източната част на континента, към които приоритетно трябва да се насочат инвестиции, за да се преодолее инфраструктурното изоставане на този регион и да се адаптира неговата транспортна мрежа към проекта за общоевропейско транспортно пространство. През района на Югоизточна Европа преминават отчасти трасетата на повече от половината от тези коридори – ІV, V, VІІ, VІІІ, ІХ и Х.

Измежду транспортните коридори само при VІІ-ми (по река Дунав) няма особено значително ангажиране с подобряването на железопътна инфраструктура, макар че пристанищните гари все пак са инкорпорирани в неговия обхват. Коридор ІV е по направлението от Дрезден и Нюрнберг към Прага – Виена – Будапеща – Арад – Букурещ – Констанца, а един южен клон се от правя от Арад към Видин (тук ще се прехвърли над реката мостът Видин - Калафат) и продължава към София, откъдето се разклонява за Солун и Истанбул. Източният разклон на коридор V минава през Балканите, идвайки от Киев през Лвов и следва маршрута през Будапеща – Сараево – хърватското пристанище Плоче. Коридор VІІІ, свързван с античния римски път Виа Егнация, тръгва от южноиталианските пристанища Бари и Бриндизи, после преминава изцяло през Балканския полуостров от Вльора и Дуръс, Албания, през Скопие и София, до Бургас и Варна. Това трасе е естествено продължение на “Пътя на коприната” през Централна Азия и през 2000 бе включено в проекта TRACECA (Транспортен коридор Европа – Кавказ – Азия). Само че, за да се осъществи най-късата железопътна връзка между Черно и Адриатическо море, трябва да се изградят жп участъците от Лин, Албания, до Кичево, както и Беляковци (Македония) – Гюешево. Коридор ІХ слиза от Балтийско море (от Хелзинки, Клайпеда, Калининград) през Вилнюс и Минск, или през Санкт Петербург и Москва, продължава към Киев, Кишинеу, Одеса и Букурещ, излиза при Русе и оттам се спуска към Александруполис на Егейско море (тук на балканска територия предстои да се дострои жп участъкът Подкова – Комотини). Коридор Х (основното му направление следва римския път Виа Милитари) от Будапеща и Залцбург (през Любляна и Сараево) към Белград и Ниш, откъдето се разделя към София – Истанбул и към Скопие, откъдето отново се разделя към Солун, достигайки Егейско море, и към гръцкото пристанище Игуменица на Йонийско море. Железопътната инфраструктура е гръбнакът на повечето от транспортните коридори.

В края на 2005 Групата на високо равнище ІІ на Европейската комисия, предназначена да ревизира насоките за изграждането на трансевропейската транспортна мрежа , представи доклад за разширяване на главните трансевропейски транспортни оси в рамките на ЕС до съседните страни и региони. Една от петте набелязани транспортни оси, посочени в доклада, преминава през територията на Балканския полуостров. Югоизточната ос свързва Европейския съюз, през Балканите и Турция, с Кавказ и Каспийско море (TRACECA), както и с Египет и Червено море. Предвижда се също и изграждането на връзки за подобряване на достъпа до Албания и Македония, Иран, Ирак и Персийския залив. Друга важна ос, която преминава през полуострова, прониква от Будапеща, през Видин, София и Солун, достигайки до Атина и жп пристанището Патра в Пелопонес.

Разделението на Европа след Втората световна война на два противостоящи лагера затормозява развитието на железопътната мрежа на Балканите и нейното окончателно приобщаване към европейската жп система. Особената политическа позиция на Югославия и Албания още повече усложнява отношенията между балканските страни и едва в края на столетието, въпреки раздробяването на югославската мозаечна държавност, полуостровът започва да се обединява в стремежа си да се еманципира сред по-напредналите европейски региони. През ХХІ век балканско-анатолийската зона има потенциал да се превърне в основен посредник в отношенията между Азия, Европа и Източна Африка, за което ще подпомогне доизграждането и модернизирането на местната железопътна мрежа. След 150-годишни колебания, дали регионът да се отвори към света, може би най-после пространството, в което се зародиха основите на днешната цивилизация, ще се откъсне от ориенталската си застоялост и ще се приобщи към зоната на напредничавост и динамично развитие, към която той по достойнство принадлежи, но сега трябва да покрие и нормите за пълноправното си членство сред лидерите на съвременната епоха.

* Българско геополитическо дружество

{rt}