Докато в България продължават споровете за необходимостта от изграждането на втора атомна електроцентрала в Белене (съобщенията за появата на стратегически германски инвеститор дават известна надежда, че то все пак ще стартира), пет източноевропейски държави ясно обявиха намерението си да строят нови АЕЦ. Това са Русия, Беларус, Литва, Полша и Украйна. От всички тях, само Русия има възможност да изгражда подобни обекти с изцяло собствени сили и средства. Затова не е случайно, че тъкмо руснаците първи ще построят т.нар. Балтийска АЕЦ (официално обявеният срок за завършването и е 2016), в Неманския район на Калининградска област (бившата Източна Прусия). Мястото, разбира се, не е избрано случайно, защото така се решава проблемът с транзита на енергоносители през територията на посткомунистическа „Нова Европа” и се дава възможност на руския ексклав да се появи на пазара на ЕС, като износител на електроенергия. Тоест, стратегическата концепция за Русия, като „енергийна свръхдържава”, се усъвършенства, като вече не се ограничава само с новите газо- и петролопроводи.

Атомни електроцентрали в Европа

Не е тайна, че всички останали страни, декларирали намерение да изграждат нови АЕЦ, разчитат най-вече на износа на електроенергията, произведена от тях, на пазара на ЕС. Формално обаче, правителствата на постсоциалистическите държави от региона продължават да следват дискурса от края на миналия век, извеждайки на първо място, необходимостта да се гарантира енергийната сигурност, в контекста на нуждата на националните им икономики от енергоресурси. При това, въпросите за диверсификацията на доставките на вносни енергоносители съвсем тясно се обвързват с гарантирането на националната сигурност, като цяло, укрепването на държавния суверенитет и т.н. Въпреки това, не е нужно човек да е кой знае какъв експерт по геоикономика за да стигне до един очевиден извод, въз основа на характеристиките на бъдещите атомни централи, разположението им на картата и изявленията на местните правителствени чиновници, отговарящи за изграждането им.

Ситуацията е пределно ясна: онзи, който първи изгради атомната си електроцентрала и първи се появи на пазара на ЕС със съответното предложение, има всички шансове да си гарантира джакпота в негласната „атомна надпревара”. Става дума за милиарди евро, в средносрочна перспектива, т.е. сума достатъчна за бързото изплащане на големите инвестиции за строежа на една АЕЦ. Паралелно с това се решават и цели комплекси от проблеми – от социални (нови работни места и т.н.) до екологични (например, закриването на замърсяващите въздуха ТЕЦ-ове) и външнополитически. Играчите, които се появят по-късно на европейския енергиен пазар пък ще бъдат принудени да залагат на по-ниските цени, в резултат от което основното бреме по възстановяване на инвестициите ще се прехвърли към вътрешните потребители.

Сега, нека видим, как се развиват проектите за нови АЕЦ в някои от споменатите по-горе източноевропейски държави и шансовете им сравнително скоро те да започнат да изнасят електроенергия за ЕС.

Беларуската АЕЦ , или как политиката може да пречи на икономиката

Както е известно, Беларус не разполага нито с необходимите технологии, нито с индустриални мощности за производството на енергоблокове, да не говорим за липсата на кадри и финансови ресурси за самостоятелното изграждане на собствена АЕЦ. В това отношение, тя е в много по-сложна ситуация, отколкото съседните Литва или Украйна например, които имат опит в експлоатацията на АЕЦ, квалифициран персонал, външна финансова подкрепа и т.н. На практика, става дума за изграждането на атомна електроцентрала, с мощност 2,4 хил. МВт, на „празно място и без никакъв опит” (първата беларуска АЕЦ ще се строи край градчето Островец, в Гродненска област, близо до литовската граница). Споровете за местоположението на бъдещата централа не спират, като мнозина специалисти изтъкват, че районът, където тя ще се изгражда, е с повишена сеизмична активност. В тези спорове се включиха и властите в съседна Литва, чиято официална позиция към изграждането на АЕЦ на 50 км от литовската столица Вилнюс, продължава да е отрицателна (така, на 21 октомври 2010, литовският президент Даля Грибаускайте отхвърли предложението на беларуския си колега Лукашенко за строежа на обща АЕЦ).

Междувременно, както можеше да се очаква, търгът за изграждането на първата беларуска АЕЦ беше спечелен от руската компания „Атомстройекспорт”, което даде основание на редица западни наблюдатели да прогнозират, че централата ще бъде изградена по-бързо, отколкото тези в другите източноевропейски страни. Този оптимистичен сценарий обаче не можа да се реализира, най-вече заради политическия конфликт между Минск и Москва, който се задълбочи в навечерието на президентските избори в Беларус, насрочени за 19 декември. Информационна-психологическата война между двете страни (която, на свой ред, се предшестваше от няколко малки „търговски войни”) сложи кръст не само на сроковете за реализацията на проекта, но се отрази негативно и на двустранното сътрудничество, като цяло.

В частност, под много сериозен въпрос е финансирането на изграждането на беларуската АЕЦ. Още преди търга за избор на изпълнител беше ясно, че победителят ще обвърже доставката на оборудването с изграждането на централата, както и с доставката на ядреното гориво. Последното не е никак без значение, защото другите участници в търга предлагаха по-ниски цени за оборудването, но пък настояваха именно те да доставят ядреното гориво (при това на доста по-високи цени от онези, които предлагаха руснаците) и не бяха склонни да се занимават с ядрените отпадъци (пак за разлика от „Атомстройекспорт”).

Освен това, само руснаците се съгласиха да разгледат въпроса за откриване на кредитна линия в размерите, за които настояваше Беларус (9,3 млрд. долара). Минск искаше руската страна да поеме и цялостния монтаж на оборудването, обучението на персонала и решаването на редица други по-маловажни въпроси. И, ако политическият конфликт между двете съседни държави не се бе изострил, руснаците вероятно биха се съгласили. След като той стана факт обаче, Русия обяви, че не възнамерява да финансира инфраструктурата на новата АЕЦ (включително жилищните блокове и другите обекти в бъдещото „атомно градче”). Освен това, руските експерти изразиха съмнение, дали искания от беларуското правителство многомилиарден заем ще бъде изразходван именно за нуждите на новата АЕЦ (а не за други, включително политически, цели), посочвайки че строежът на идентичната Балтийска АЕЦ в Калининградска област ще струва на Русия само 5 млрд. долара (срещу 9,3 млрд. за беларуската АЕЦ).

Въпреки това, правителството в Минск обяви, че възнамерява да завърши двата блока на новата АЕЦ до 2020, като, според публикуваната наскоро Стратегия за развитие на енергийния потенциал на страната, за целта се планира, през 2011-2015, да се изразходват 3 млрд. долара, като първият енергоблок бъде въведен в експлоатация през 2016, а през 2016-2020 ще бъдат усвоени още 6,33 млрд. долара и ще бъде завършен и вторият блок. Между другото, според държавната информационна агенция БелТА общият обем на инвестициите в енергийния сектор на Беларус, през 2011-2020, трябва да достигне 45,9 млрд. долара.

Повечето европейски енергийни експерти се затрудняват в прогнозите си за реализацията на беларуския атомен проект. При това нещата не опират само до това, че Беларус не разполага с необходимите за това финансови ресурси, нито пък може да си осигури достатъчно големи заеми от международните финансови институции или от беларуските банки. Поевтиняването на проекта чрез привличането на беларуски компании и китайски подизпълнители също изглежда съмнително. Както е известно, изграждането на китайската АЕЦ „Санмин”, снабдена с два американски енергоблока АР-1000, ще струва не по-малко от 6 млрд. долара и то само благодарение оптимизацията на работата на китайските подизпълнители, използването на местни материали и на изключително евтина работна ръка. Докато в Армения и Украйна, където има поне няколко десетки проектантски и научни организации, притежаващи необходимия опит за да се включат в подобни атомни проекти, в Беларус ситуацията е съвършено различна.

Очевидно е, че моментът за започване на информационно-психологическата „война” с Русия беше подбран много зле от Минск. Така, стартът на реализацията на проекта за първата беларуска АЕЦ съвпадна не само с глобалната финансово-икономическа криза, но и с безсмисленото изостряне на беларуско-руските отношения. На фона на случващото се напоследък между Москва и Минск, няма никакви основания да смятаме, че Русия ще склони да се върне към практиката на кредитиране на беларуската икономика от „добрите стари времена”, дори ако Лукашенко изгуби властта на предстоящите избори (което едва ли ще се случи). Истината е, че през последните няколко години руската стратегия радикално се промени и в нея вече не се предвижда отпускането на субсидии или заеми само срещу голи декларации за „братски чувства” към Москва.

В момента, Русия се стреми да извлече максимална полза от статута си на един от малцината играчи на глобалния „ядрен пазар” и гради сътрудничеството си там само на взаимноизгодна основа, пренебрегвайки словесните изяви дори на политиците от приятелски настроените към нея държави и настоявайки за реални гаранции за печалбите от съвместните проекти и създаване на ефективни механизми за контрол на реализацията им. Така, през 2010, Москва предложи на Минск създаването на съвместна компания за продажба на електроенергията, произвеждана от бъдещата беларуска АЕЦ, която, както вече споменах, ще се строи от руска компания и с руски пари. Създаването на въпросната компания беше обвързано с решаването на проблема за откриване на кредитна линия, гарантирана от руското правителство. Беларуската страна обаче, отхвърли това предложение и дори се опита да шантажира „Атомстройекспорт”, като в местните казионни медии се появиха съобщения, че правителството разглежда варианти за привличане към реализацията на своя атомен проект на американски и китайски компании, както и на френско-германската “Areva”. Както можеше да се очаква, тези твърдения предизвикаха само усмивки в Москва.

Както изглежда, далеч не всички в Минск са наясно, че руската позиция по въпроса за изграждането на първата беларуска АЕЦ не се диктува толкова от конюнктурното състояние на двустранните отношения, колкото от принципно различната геостратегия, възприета напоследък от Кремъл. Сегашните управляващи в Москва са убедени, че сътрудничеството следва да се гради на взаимноизгодна и нелишена от известен „здрав” меркантилизъм, основа. Затова онези, които са склонни да паразитират върху прословутия „руски имперски синдром”, рискуват да останат излъгани.

„Атомният реализъм” на Армения и Украйна

През 2012 трябва да стартира изграждането на нов енергоблок на Арменската АЕЦ (разположена край град Мецамор) с мощност хиляда МВт. Всъщност, става дума за изграждането на нова атомна електроцентрала в Армавирска област, недалеч от вече съществуващата АЕЦ. Междувременно, арменското правителство подписа Плана за действие, в рамките на програмата на ЕС „Ново европейско съседство”, като се задължи да закрие „остарялата” си АЕЦ, през 2016.

През 2009, управляващите в Ереван обявиха търг за изграждането на новата АЕЦ, който беше спечелен от австралийския консорциум „Worley Parsons”. Само година по-късно обаче, стана ясно, че плановете за модернизация на арменската атомна енергетика няма как да минат без руско участие. Очевидно, „диверсификацията” на този отрасъл съвсем не се оказва толкова просто нещо, както си го представяха навремето консултантите на българското правителство по проекта за АЕЦ „Белене” например, или пък някои други страни, решили да разчитат само на „западните технологии и специалисти”. Тоест, става ясно, че намесата на конюнктурни политически съображения може да се отрази пагубно върху реализацията на икономическите интереси на конкретната държава.

Поучителен в това отношение е и опитът на Украйна в проточилата се епопея с изграждането на двата нови енергоблока на Хмелницката АЕЦ. В него особено ясно може да се последи негативното влияние на идеологемите върху развитието на националната икономика. Както е известно, Украйна възнамеряваше да се появи на регионалния енергиен пазар с електроенергия, произвеждана от разширената Хмелницка АЕЦ, много преди руснаците да стартират изграждането на Балтийската АЕЦ в Калининградския ексклав. Което обаче не се случи. В тази връзка е показателно, че дискутирайки реализацията на атомните проекти в източноевропейския регион, повечето енергийни експерти предпочитат да обсъждат проблемите по реализацията на централите в Калининградска област или Литва, оценявайки доста скептично шансовете на тези в Беларус и Полша. В същото време, новите украински власти не губят надежда, че ще могат да довършат обекта и така да увеличат печалбите си от износа на електроенергия. Според Енергийната стратегия на Украйна, до 2030 мощността на атомната и енергетика трябва да достигне 16 ГВт. Днес обаче, киевските експерти (отчитайки  последиците от продължителната деиндустриализация на страната и перспективите за ръста на националната икономика) са по-склонни да посочат цифрата 5-6 ГВт. Макар че и това е напълно достатъчно за анализа на тенденциите в развитието на енергийните доставки, отчитайки ръста на доставките на украинска електроенергия.

Сред проблемите, свързани с реализацията на проекта за довършването на трети и четвърти енергоблокове на Хмелницката АЕЦ, има поне три, които са особено важни. Първият касае целесъобразността от довършването на започнатите през 1985-1986 и консервирани след аварията в Чернобилската АЕЦ, площадки за стария модел реактори BBР-100/В-320. Вторият е свързан с обосноваността на решението на правителството за избора на новите руски реактори BBЭР-1000/В-329Б, а третият – с проектно-сметната документация на целия проект.

Както е известно, преди време украинското енергийно министерство и националната енергийна компания „Енергоатом”, в изпълнение на разпореждането на правителството „за подготвителните действия по доизграждането на енергоблоковете на Хмелницката АЕЦ”, от юни 2005, и въз основа на експертните заключения на водещи украински и руски фирми от енергийния сектор, дадоха положителен отговор и на трите, поставени по-горе въпроса. В резултат, правителството взе решение за доизграждане на атомната електроцентрала, като за целта се използват най-новите руски реактори.

През есента на 2008 се проведе търг за доставчик на реактори за Хмелницката АЕЦ, като сред потенциалните участници в него се споменаваха френско-германската компания  “Areva”, американската “Westinghouse”, чешката  “Skoda JS”, южнокорейската  KEPKO и руската „Атомстройекспорт”. На практика обаче, се включиха само последните две, като руснаците отново се оказаха победители.

Скоро след това, Държавният комитет за ядрено регулиране на Украйна и някои екологични организации изразиха съмнения за готовността на старите площадки да приемат новите руски реактори, както и за целесъобразността от използването им в Хмелницката АЕЦ. Повечето експерти обаче, още тогава посочиха, че критиката им не се основава на сериозни аргументи и очевидно има поръчков характер.

Стойността на изграждането на двата енергоблока се оценява на 4-6 млрд. долара, като срокът за реализация на проекта е пет години. При това, руската страна пое 85% от финансирането, а украинската – останалите 15%. Темповете на изграждане на Хмелницката АЕЦ, което се извършва с руски заем (договорен с междуправителствено споразумение), засега се оценяват като „доста добри”.

Заключение

С оглед на всичко казано дотук, става ясно, че в регионалната ядрена надпревара, в която, както споменах в началото, участват пет източноевропейски държави, с очевидно предимство се ползва руско-украинският „дуумвират”. Планираното пускане в експлоатация на новата литовска АЕЦ във Висагинас (с обща мощност 3,2-3,4 хиляди МВт) през 2018 се оказва твърде съмнително, тъй като върху спазването на този срок могат да окажат съществено негативно влияние редица фактори. В същото време, реализацията на проекта за Беларуската АЕЦ си остава под въпрос, което в още по-голяма степен се отнася и за изграждането на първата атомна електроцентрала в Полша.

Тоест, очевидно е, че първа ще бъде изградена и ще започне да изнася електроенергия на енергийния пазар на ЕС руската Балтийска АЕЦ в Калининград. Което потвърждава констатацията на мнозина западноевропейски анализатори, че в сложната „атомна” шахматна игра в региона „руснаците имат първия ход, а оттам и всички шансове да спечелят играта”. Дано това накара и управляващите у нас да се замислят за важността на първия ход в регионалната атомна надпревара, която е не по-малко напрегната и тук, в Югоизточна Европа, при това отново е с доминиращо руско участие.

* Българско геополитическо дружество

Последните събития на Балканите, които ознаменуваха началото на нов етап в националното и държавно раздробяване на региона, нагледно илюстрираха, колко илюзорни са били сметките за дългосрочна стабилизация на ситуацията. Решението на Международния съд на ООН от юли 2010, че декларацията за едностранно обявяване независимостта на Косово „не противоречи на международното право”, беше възприето като своеобразен сигнал за действие в двете потенциално „най-горещи” точки в Западните Балкани – териториите, компактно населени с косовски сърби, и босненската Република Сръбска. Впрочем, аналогични тенденции към преразглеждане на съществуващите модели за разрешаване на етническите конфликти и по-нататъшно прекрояване на съществуващите държави граници, се активизират и извън пределите на региона. За възможността в страната да бъде разигран „косовският сценарий” все повече се говори в Киргизстан и други постсъветски републики от Централна Азия. Неслучайно, един от идеолозите на „неоглобализма” Збигнев Бжежински определя района на Южен Кавказ, Предна и Централна Азия с термина „Евразийските Балкани”, посочвайки, че те „наистина напомнят по-старите и по-познати ни Балкани в Югоизточна Европа: за тамошните политически субекти е характерна не само нестабилната ситуация, а и намесата на по-силните им съседи, всеки от които е изпълнен с решимост да попречи на доминацията на някой друг в региона. Именно това познато ни съчетание между вакуум на сила и всмукване на сила оправдава използването на термина „Евразийски Балкани” (1). „Традиционните Балкани – продължава Бжежински – представляват потенциален геополитически обект на претенциите в битката за доминация в Европа. „Евразийските Балкани” пък са разположени от двете страни на неизбежно възникващата транспортна мрежа, която трябва да свърже, по права линия, най-богатите райони на Евразия и най-индустриално развитите райони на Запада с крайните точки на Изток, и също имат ключово геополитическо значение” (2).

Но и отвъд границите на тази обширна зона, през последните години се забелязва очевиден ренесанс на етническия сепаратизъм – в Румъния, Словакия, Унгария и редица други държави-членки на ЕС. Под влияние на косовския прецедент, съществено нарасна и степента на непредсказуемост на по-нататъшното развитие на два „замразени” конфликта в постсъветското пространство – приднестровския и нагорно-карабахския.

Всичко това дава основание да характеризираме балканския регион, в сегашния му вид (т.е. 20 години след началото на кървавото разпадане на Югославия), като ключова съставна част на глобалната „дъга на нестабилност”, простираща се „от Африка, на юг от Сахара, през северната част на Черния континент, към Близкия изток, Балканите, Кавказ, Южна и Централна Азия и част от Югоизточна Азия” (3).

Мястото и ролята на Балканите в „глобалната дъга на нестабилност”

Ролята на Балканския полуостров в тази дъга се обуславя от цял ред фактори, включително и свързани със сложното преплитане на етнически, религиозни и междудържавни противоречия в региона. „В продължение на векове, Балканите са място на сблъсъци на чужди интереси. Картата на Балканите многократно е прекроявана, без това да е съобразено с волята на местното население. До голяма степен, резултат от тези действия е характерната балканска  раздробеност, незавършеното етническо и държавно разграничаване между различните народи, постоянните кризи и войни” (4).

Ето защо, намирането на оптимално и дългосрочно решение на съществуващите конфликти на основата на традиционните модели и с привличането на съществуващите миротворчески инструменти, в лицето на ООН, ОССЕ, ЕС, НАТО и други институции, се оказва практически невъзможно. Което пък открива пред великите държави големи възможности да реализират собствените си стратегии в региона, целящи както изпробването на местна почва на механизмите за гарантиране на геополитическа доминация в самия балканския регион, така и решаването на далеч по-мащабни задачи. Илюстрация за това е изказването на покойния американски конгресмен Том Лантос, който заяви през 2007, че ролята на САЩ за създаването на мюсюлманска Босна и Херцеговина в центъра на Европа, следва да бъде достойно оценена не само от лидерите на мюсюлманските държави – като Индонезия например, но и от всевъзможните джихадисти” (5). След като във войните на САЩ в Ирак и Афганистан досега са загинали над сто хиляди мюсюлмани – т.е. по „една Сребреница седмично” – подкрепата на босненските и косовските мюсюлмани е особено важна за Вашингтон, както на чисто пропагандно равнище, така и във взаимоотношенията му със света на исляма, като цяло (6).

Балканите играят важна роля и в контекста на общоевропейската стабилност (или по-скоро нестабилност). Още от края на ХІХ век, Балканският полуостров си спечелва репутацията на „барутното буре на Европа”. По онова време, великите държави кроят планове за използването на региона като плацдарм за проникването им в редица стратегически важни райони на света. Сред направленията на тази експанзия е използването на морските и сухопътни транспортни артерии – както съществуващи, така и планирани (т.е. налице е пряка аналогия със сегашните подмолни битки за маршрутите за транзита на енергоносители). Както подчертава навремето влиятелният парижки вестник „Еко дьо Пари”, анализирайки значението за Германия на контрола над Багдадската железопътна линия, от Анкара до Персийския залив, „този път води към победата над Великобритания... Стъпвайки в Турция и опирайки се на халифата, германците ще положат всички усилия за да завоюват Суец и Египет” (7). На свой ред, „железният канцлер” на Втория Райх Ото фон Бисмарк, очертавайки възможните международни колизии в балканския регион и още по на изток, подчертава: Великобритания „никога няма да допусне Константинопол и Босфора да попаднат в ръцете на руснаците, така че Мала Азия да се окаже притисната между руска Армения и руските позиции на Дарданелите, които биха се превърнали в база за набези към египетско-индийските морски пътища” (8). Според германския генерал Вилдерзее, Бисмарк, който активно работи за формирането, през 1881 в Берлин, на съюза между Австро-Унгария, Германия и Русия, се опитва по този начин да „примами” руснаците на Балканите, където „те неминуемо ще се сблъскат с австрийците, британците и италианците, докато ние (т.е. германците – б.а.), няма да участваме пряко в този сблъсък” (9). По онова време, Германия активно използва като основен метод за реализиране на прословутата си стратегия Drang nach Osten на Балканите и в Предна Азия, транспортно-инфраструктурните проекти и, на първо място, поставянето под немски контрол на железопътните магистрали на Балканите и в Мала Азия. Като комисионер на железопътното строителство в края на ХІХ и началото на ХХ век се изявява лично германският император Вилхелм ІІ, който съумява да прокара споразумението за „изграждането на завършващото звено на великия път от Берлин за Багдад (т.нар. „три Б” – Берлин, Бизантиум, т.е. Истанбул - Багдад), което, в перспектива, дава възможност за установяване на контрол над икономическия живот на целия регион” (10). Както образно се изразява един от съвременниците на онази епоха, в региона „с гръм и трясък навлязоха багдадските локомотиви, захранвани от германския финансов капитал” (11). Още в началото на ХХ век най-острите балкански проблеми – албанският, македонският и босненският се решават от великите държави в „рамките на собствените им териториални претенции на Балканите и стремежа за доминация в Средиземноморския регион и Близкия изток” (12).

В системата на съвременните международни отношения, агресивната политика на западните държави в балканския регион, която нагледно се прояви в „хуманитарните” въздушни бомбардировки, осъществени от НАТО в остатъчна Югославия, през 1999 и последвалото налагане на едностранно прокламираната независимост на Косово – съдържа в себе си още по-сериозни заплахи, отколкото онези, с които се сблъскват европейските държави в началото на ХХ век. Политиката на САЩ и НАТО на Балканите рискува да доведе „до ескалиране на насилието и престъпленията и да нанесе поредния удар по международния правов ред, в който слабата държава може да разчита поне на ограничена защита срещу агресивността на по-силната, да ерозира успехите на демокрацията в постюгославското пространство (включително, както изглежда, в Македония) да не говорим, че слага кръст на перспективите за разоръжаване и ефективния контрол върху разпространението на оръжията за масово унищожение, в глобален мащаб, тъй като може да не остави на неядрените държави друг избор, освен да се сдобият с ядрено оръжие за целите на собствената си самоотбрана” (13).

В същото време, не бива да подценяваме и дълбочината на разногласията между САЩ и ЕС относно решаването на проблемите в балканския регион. Те се очертават още през първата половина на 90-те години на миналия век, в разгара на разпадането на Югославия, а днес вече сериозно влияят както върху формулирането на обща външна и отбранителна политика на ЕС, така и върху развитието на двустранните отношения на Съюза с отделните държави от региона – и, на първо място, с Турция и Сърбия. Както посочва в мемоарите си бившият германски канцлер Герхард Шрьодер, „САЩ все още не могат да решат, каква политика да следват по отношение на ЕС. Отвъд океана често ни призовават към по-голяма самостоятелност и установяване на равноправно партньорство, базиращо се общата ни ценностна система. Но, щом въпросът за реалното укрепване на европейската независимост бъде поставен на дневен ред, американците се опитват да попречат за решаването му”. Нещо повече, според Шрьодер „в името на собствените си национални интереси, някои американски политици винаги предпочитат да си имат работа с една раздирана от спорове Европа” (14).

Освен стратегическата роля на Балканския полуостров в европейските, а след Втората световна война - и в глобалните геополитически комбинации и сметки, най-важният фактор за нестабилността в региона си остава незавършения характер на процесите на национално и държавно строителство по отношение на техните етнически и междуетнически аспекти. Разпадането на Югославия през първата половина на 90-те години доведе до сериозна девалвация на международните правни норми за кризисно и посткризисно урегулиране. Това е свързано, както с факта, че международната общност не разполага с отработени модели, така и с „двойните стандарти”, които САЩ, НАТО и донякъде ЕС се опитват да налагат в региона. Противоречивото отношение на международните организации към самообявилите се в хода на юговойните квазидържавни образувания на територията на бивша Югославия – от Република Крайна, в Хърватска, и Република Сръбска, в Босна и Херцеговина, до Косово – в Сърбия, породи у балканските народи и държави, недоволни от собствения си статут, усещането, че в региона вече се води „игра без правила”, като вместо принципите за нерушимостта на границите и сътрудничеството, се налагат тези на realpolitik, основаващи се на приоритета на едностранните силови действия, които се опират не на международното право, а на външните силови центрове и задкулисните комбинации. Както се посочва, в тази връзка, на провелата се, през 2006 в Сочи, международна конференция „Модели на стабилността в Черноморско-кавказкия регион”, „можем само да констатираме, че през последните петнайсетина години, международната общност и международното право демонстрираха отчайващо безсилие да намерят решение на проблема с непризнатите държави. Беше лансиран само т.нар. „дейтънски вариант”, но и той напоследък бива съзнателно ерозиран и то от собствените си създатели” (15). В момента, в балканския регион, по същество, се очертава връщане към ситуацията от края на ХІХ и началото на ХХ век, с характерните за онази епоха взаимни териториални претенции и набиращ сили етнически национализъм. Нещо повече, последователното развитие на събитията в Косово, Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора, може да се разглежда като „отложена във времето верижна реакция на болните въпроси от времето на Балканските войни през 1912-1913” (16).

Връщат ли се Балканите към началото на ХХ век?

Според мен, за отправна точка на съвременните дестабилизационни процеси на Балканите следва да приемем великоалбанската идея, прокламирана още в края на ХІХ век, но преминала в практическата плоскост на непосредствената си реализация в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век. Както се подчертава в Политическата декларация на Координационния съвет на албанските политически партии в Югославия, приета на 12 октомври 1991, в случай на промяна на югославските граници „албанската част на Югославия, чрез приемане на основополагаща декларация за резултатите от обявения референдум, ще се ориентира към обединяване с Албания”. Като идеологическа основа за новото прекрояване на границите, в документа се посочва, че „в процеса на определяне държавните граници на Албания (още преди Първата световна война – б.а.), бяха игнорирани както етническите принципи, така и волята на албанската нация” (17). Юридическа основа на този курс пък станаха резултатите от проведения, през септември 1991, в Косово, от албанските сепаратисти, „референдум за суверенитет и независимост”, който тогава не беше признат нито от Белград, нито от международните институции (18).

Последвалото развитие на събитията в населените на албанци райони на Балканите изцяло се вмества в тази програма. В момента, като „ядро за обединяването на албанските земи” се очертава Косово, към което радикалните водачи на албанците в различни балкански държави възнамеряват в съвсем скоро време да присъединят обширни територии от Южна Сърбия, Македония, Черна гора и, вероятно, Гърция. Това, на свой ред, би ерозирало изключително крехкия мир и стабилността в Босна, където и сърбите, и хърватите вече съвсем открито декларират намерението си да следват косовския сценарий (19).

На фона на етническата раздробеност на Балканите и при липсата на достатъчно ясни и ефективни международни правни механизми за урегулиране на регионалните конфликти, великодържавните планове на албанския етнос закономерно водят до усилване на аналогичните тенденции сред другите балкански народи – и най-вече сърбите и хърватите. В момента, въпросът за положението на 100-хилядното сръбско население в двумилионно Косово се дискутира от международните експерти, почти изключително в контекста на идеята за разделянето на областта на сръбска и албанска част. Между другото, в обширно интервю за белградския вестник „Данас”, появило се през октомври 2010, последният американски посланик в Югославия (и бивш посланик в България, през 90-те – б.р.) Уйлям Монтгомъри заявява, че „разделянето е най-доброто решение, както за Косово, така и за Босна”. Подобно разделяне е далеч по-приемливо за косовските сърби, отколкото плановете на албанските власти в Прищина да реализират, с помощта на гражданско-полицейската мисия на ЕС и Международната гражданска канцелария в Косово, т.нар. „Стратегия за Северно Косово”. Както е известно, тази стратегия предвижда насилствената интеграция на косовските сърби в структурите на новосъздадената косовска държава и последващата им етно-конфесионална асимилация. В последния си доклад, експертите от Международната кризисна група изрично посочват, че „няма никакви признаци, че Белград или севернокосовските сърби ще се съгласят дори на разширена автономия. Вместо това, те твърдят, че разделянето може да прокара пътя за признаване независимостта на останалата част от Косово от Сърбия”. „Мнозина международни представители се опасяват, че промяната на границите може да провокира масовата миграция на косовските сърби, живеещи в момента южно от река Ибър, както и от дестабилизиращ ситуацията в целия регион подем на сепаратизма в съседните Македония и Босна и Херцеговина” – се подчертава в доклада (20). И, ако в Македония на дневен ред се поставя по-нататъшното обособяване на албанската общност (към която, по различни данни, принадлежи между ¼ и 1/3 от населението на страната), в Босна и Херцеговина повтарянето на косовския сценарий неизбежно ще означава подновяване на кървавата братоубийствите етно-гражданска война на „всички против всички” – защото „събитията в Босна и Косово са прояви на един и същи феномен, макар че в първия случай сърбите бяха обявени за „сепаратисти”, а във втория те се бореха против сепаратизма” (21). Неслучайно, „установените след Втората световна война нови вътрешни югославски граници, в общи линии съвпадаха с предишните исторически и административни” (22). Още по-категорично е твърдението на професора по социология от Нюйоркския университет Богдан Денич (който е от сръбски произход – б.р.), че „в случая с „единна Югославия” трудно можем да си представим някакви нови „по-справедливи граници”, налагането на които да не доведе до безкрайни кръвопролития” (23).

Именно умишленото (а отчасти и неумишлено) игнориране на това обстоятелство в началото на 90-те години, породи сегашната спирала на постоянна нестабилност в Западните Балкани, в чиито рамки все по-ясно се очертава разделът не само на Косово, но и на Босна и Херцеговина и Македония. Както заяви, непосредствено след решението на Международния съд на ООН за косовския казус премиерът на босненската Република Сръбска Милорад Додик, „ако, според Международния съд и мнението на повечето водещи световни държави, косовските албанци имат право да се отделят от Сърбия заради етническата омраза и невъзможността да останат в сръбската държава, защо и ние да не можем да направим същото в Босна и Херцеговина?”. Според него, това може да се случи в „рамките на следващите четири години”. Веднага след провелите се на 3 октомври 2010 общи избори, Милорад Додик, вече в качеството си на новоизбран премиер на Република Сръбска, откровено заяви, че „ние не сме заинтересовани от укрепването на Босна”.

От особено значение за разбирането на сегашната ситуация в Босна и Херцеговина е яростната дискусия, която се разгоря през юли 2010, когато президентът на Хърватска Иво Йосипович направи първото си посещение в Белград, където, заедно със сръбския си колега Борис Тадич, призова босненските сърби, хървати и мюсюлмани „да постигнат необходимите компромиси”, така че тяхната обща държава да стане „по-функционална”. В отговор, представителят на босненските хървати в колективния Президиум на Босна и Херцеговина Желко Комшич заяви, че вместо да дискутират съдбата на страната му, Хърватия и Сърбия трябва да се занимават със собствените си проблеми (24). Подобни изяви, заслужават по-сериозно внимание, имайки предвид, че през последните години босненските хървати „поддържаха позициите си в Босна, най-вече благодарение протекцията и разширяване на връзките си с по-богатата и ориентирана към Запада Хърватска” (25). В тази връзка, доста основателни изглеждат твърденията на редица авторитетни външнополитически анализатори, че сегашната ситуация в Босна и Херцеговина, до голяма, степен повтаря развитието на палестинско-израелския конфликт, тъй като положението на местните сърби и хървати доста напомня това на арабските граждани на Израел, на които „държавата не позволява да станат пълноценни израелци и те продължават да бъдат третирани като маргинали” (26).

Ислямизмът в Западните Балкани

Но, дори и толкова сложните междунационални отношения на Балканите в съвсем близко бъдеще могат да отидат на заден план, изместени от още по-опасен фактор – религиозният, който е в състояние да превърне региона в зона на остри междуконфесионални сблъсъци. Според Якуп Селимовски, отговарящ за религиозното образование в македонската мюсюлманска общност, „през последните десетина години уахабизмът в Македония придоби още по-агресивен характер”. Той твърди, че уахабитите, които са представители на най-радикалното течение в исляма, поддържащо тесни връзки с международните терористични структури, вече присъстват „на постоянна основа” на македонска територия, където никога досега не ги е имало. Нещо повече, „деструктивните, радикални и екстремистки сили вече се опитват да поставят под контрол мюсюлманската религиозна общност”.Тук е мястото да напомня, че това признание излиза от устата на високопоставен представител на македонските мюсюлмани (и бивш „реис ул улема”, т.е. главен религиозен и политически авторитет за принадлежащите към мюсюлманската общност), сред които доминират албанците. Според публикации в медиите, най-малко пет големи джамии в Скопие вече се контролират от уахабитите. Духовният им водач Рамадан Рамадани разпространи преди време сред местната мюсюлманска общност ултиматум, призоваващ да бъде признат за водач на всички мюсюлмани в Македония. Междувременно, в някои македонски медии се появиха съобщения, че в контролираните от ислямистите джамии се разпространяват прокламации в подкрепа на Осама бин Ладен.

Уахабитите действат активно и в Босна и Херцеговина, в Косово, в Сърбия и Хърватия, а „напоследък се появиха и в България”. От средата на 90-те, на българска територия, със средства от чужбина са изградени над 150 нови джамии и т.нар. „образователни центрове”, чрез които директно се разпространяват идеите на уахабизма. Както посочва бившият българския главен мюфтия Недим Генджев, действащите в балканския регион мюсюлмански организации се стремят да формират „фундаменталистки триъгълник”, включващ Босна, Македония и планинския Западнородопски район в България. Действащите там ислямски центрове поддържат тесни връзки не само със Саудитска Арабия, а и с по-радикални сили – включително с включените в списъците на терористичните организации египетски „Мюсюлмански братя”. По най-занижени оценки, в контролираните от тях центрове в България, през последните двайсет години, са били обучени над 3000 млади мюсюлмани (27).

Ръст в активността на радикалните ислямисти се забелязва и в Сърбия, най-вече в историческата област Санджак, където се събират границите на Сърбия, Босна и Черна гора. През 2007, сръбските власти съумяха да пресекат в този регион дейността на няколко уахабистки центъра, включително и открития в района на административния център Нови Пазар голям тренировъчен лагер на уахабитите. Последвалото разследване доведе до издаването на обвинителни присъди за 12 уахабити, планирали терористични акции не само в Санджак, но и срещу посолството на САЩ в Белград. Те са били снабдявани с оръжие от Албания, през Косово. Между другото, именно от Албания, в началото на 90-те, започна и проникването на Ал Кайда на Балканите, чиито емисари са имали контакти с тогавашните албански лидери, включително с президента Сали Бериша и председателя на парламента Скендер Гинуши (28).

Освен това, материалите, събрани от сръбското следствие, доказват тесните връзки между новопазарските ухабити и съмишлениците им в Босна и Херцеговина. Според автора на публикувания през май 2010 в Сараево доклад на местния Център за глобални изследвания - испанеца Хуан Карлос Антунес, днес в Босна и Херцеговина има не по-малко от три хиляди привърженици на уахабизма, макар че властите засега съумяват да „контролират процедурите за назначаване на имами в джамиите и преподаватели в ислямските образователни институции”.

Що се отнася до ролята на ислямския фактор в самообявилото се за независимо Косово, както свидетелстват редица западноевропейски експерти, местните радикални ислямистки групи печелят популярност, „възползвайки се от негативните настроения, породени от безразличието на международната общност към проблемите в страната”. Те поемат контрола върху разпределянето на „храната, дрехите и местата в бежанските лагери”, както и на селскостопанската техника за местното население. Това позволява да се правят аналогии с действията на ислямистките формации в Афганистан.

Политиката на повечето западни държави след прекратяването на конфликта в Косово „дава основание да смятаме, че тъкмо те носят пряка отговорност за появата в Европа на собствени „талибани” (29).

Балканските ядра на Ал Кайда

Активното проникване на уахабитите в Косово започва непосредствено след влизането в областта на многонационалния контингент на НАТО, през 1999. Основни финансисти на ислямските радикали са някои арабски държави и многобройните мюсюлмански фондации и организации – на първо място, базиращият се в Саудитска Арабия т.нар. „Комитет за подпомагане на Косово и Чечения” и фондацията „Ал Харамейн”. Откритите от сръбската полиция в района на Нови Пазар документи, свидетелстват, че крайна цел на ислямистите на Балканите е създаването на шириатска държава, включваща Косово, Босна и Херцеговина и Санджак (като към тях се предполага да се присъединят Черна гора и Албания) и установяване на тесни връзки с други аналогични образувания, които биха могли да възникнат в Близкия и Среден Изток и Предна Азия.

В Косово и Албания, практически открито действат ядрата на мрежата Ал Кайда, създадени навремето лично от Мохамед ас-Зауахири  (по-малкият брат на дясната ръка на Бин Ладен Айман ас-Зауахири), който още в средата на 90-те установява тесни връзки с редица бивши командири от Армията за освобождение на Косово (АОК), заемащи в момента ключови позиции в общинските властови структури (30). За това, че в пропагандата на „джихада срещу неверниците” на Балканите се използват същите методи, както и в останалите възлови точки на глобалната „дъга на нестабилност”, свидетелства, в частност, публикуваната, през август 1998, поредна декларация на Ал Кайда (№4), озаглавена „Световният фронт на борбата срещу евреите и кръстоносците”. В нея се твърди, че „Америка и Израел избиват слабите мъже, жени и деца в мюсюлманския свят и навсякъде”, както и, че те са лишили „мюсюлманите в Босна и Херцеговина от оръжие, оставяйки ги беззащитни пред християните-сърби”. В същото време, Ал Кайда отхвърля обвиненията срещу осъществените от нея терористични нападения в Източна Африка (1998), определяйки ги като „неприемливи”, включително и защото „те бяха отправени по същото време, когато в Косово изобилно се лее мюсюлманска кръв” (31). Специално внимание на „геноцида,”, който „доскоро се извършваше от сърбите в Европа”, отделя и авторитетният турски идеолог на исляма Фетхуллах Гювен, смятащ се за представител на умереното му крило (32).

Подобни твърдения формират идеологическата основа за последващите действия и операции на международните терористични структури. Водещият американски експерт по дейността на Ал Кайда Майкъл Шойер очертава следната географска рамка на нейните операции и тези на „бунтовниците ислямисти”: Таджикистан, Узбекистан, Чечения, Дагестан, взривовете в Москва и други руски градове, Филипините, Алжир, Кашмир, Западен Китай, Източна Индия, Киргизстан, Малайзия, Йемен, Индонезия и Африканския Рог, включвайки в тази схема и „сектантското кръвопускане” в Босна и Косово (33).

Някои изводи

Мястото на балканския регион, като елемент на глобалната „дъга на нестабилност”, се определя от три основни фактора: ролята му в геополитическите планове и сметки на великите държави, сложността и нерешения характер на националните и конфесионални противоречия и активизацията на дейността на радикалните ислямисти, укрепващи позициите си на Балканите, с цел да улеснят по-нататъшното си проникване в Европа. Тези фактори все повече се преплитат, тъй като  „и големият и раздиран от противоречия Афганистан, и малкият анклав Косово, в центъра на Европа, с техните почти изцяло „сенчести” икономики, са само пешки в схватката за глобална доминация. „Международният тероризъм, с неговата радикална псевдоислямска реторика и декларациите за „глобален джихад”, включващ и т.нар. „наркоджихад”, са просто начин да бъде използвано мюсюлманското пушечно месо за интересите на външни и стоящи в сянка сили” (34). Освен това, именно Балканите, както и преди век, играят ролята на плацдарм за проникване на големите западни държави в регионите на Близкия и Среден Изток, Черноморската зона, Кавказ и Централна Азия. Неслучайно, сред най-активните радетели за разпадането на Югославия се оказа току що обединилата се Германия, стремяща се да създаде в региона трайно огнище на нестабилност, да постигне прехвърлянето в него на американските бази, разположени на немска територия, а след това да разиграе самостоятелни геополитически „шахматни партии” не само на Балканите, но и по всички ключови пунктове на “Drang nach Osten”: „германците, по много елегантен начин, се освободиха от американските дивизии, след които на югоизток тихомълком се придвижи и цялата немска мощ и така, за трети път през този век, те се оказаха в Босна и постюгославското пространство, после в Косово и на цялата територия на Балканите” (35).

Между другото, тази ситуация представлява предизвикателство и за Русия, както от гледна точка на историческите и позиции на Балканите, така и на необходимостта да поддържа стабилността на южните си граници и в районите на международните транспортни и енергийни коридори. Изтеглянето на Русия от Балканите, автоматично би означавало драматично отслабване на позициите и на изток от този регион – чак до Кавказ, Иран и централноазиатските постсъветски държави.

Бележки:

1. Бжезинский З. Великая шахматная доска. М., 2009. С. 161.

2. Ibid. С. 161-162.

3. Мир после кризиса. Глобальные тенденции - 2025: меняющийся мир. Доклад Национального разведывательного совета США. М., 2009. C.127-128.

4. Модели стабильности в Черноморско-Кавказском регионе. М., 2006. С. 34.

5. The Huffington Post, 20.04.2007.

6. Карганович С., Симич Љ. Сребреница: деконструкциjа jедног виртуелног геноцида. Београд, 2010. С. 129.

7. Центральный государственный исторический архив Российской Федерации. Фонд 1470. Опись 2. Дело 19. Лист 394.

8. Сказкин С.Д. Конец австро-германо-русского союза. М., 1974. С.247.

9. Ротштейн Ф.А. Международные отношения в конце XIX века. М. – Л., 1960. С. 143.

10. В «пороховом погребе Европы». 1878-1914 гг. М., 2003. С. 27.

11. Милич; Д. Чужестранният капитал в Сърбия до първата световна война // Исторически преглед. Белград, 1965. XXI. Кн. 4. С. 59.

12. Стоjанов П. Македониjа во политиката на големите сили во времето на Балканските воjни 1912-1913. Скопjе , 1979. С. 183.

13. Хомский Н. Новый военный гуманизм: Уроки Косова. М., 2002. С. 273-274.

14. Шредер Г. Решения. Моя жизнь в политике. М., 2007. C. 144.

15. Модели стабильности… С. 38.

16. Chashule S. Kosovo, a Joint Venture of Democracy // Macedonian Affairs. 2005, Vol. V. No. 4. P. 31.

17. A Political Declaration // The Truth on Kosova. Tirana, 1993. S. 338-339.

18. Албанский фактор в развитии кризиса на территории бывшей Югославии. Документы. Т. 1 (1878-1997 гг.). М., 2006. С. 218.

19. Косовская мина в Европе? Дискуссии. М., 2006. С. 22.

20. Kosovo and Serbia after the ICJ Opinion. Pristina-Belgrade-Brussels, 2010. P. I-II.

21. Никифоров К. Между Кремлем и Республикой Сербской (Боснийский кризис: завершающий этап). М., 1999. С. 259.

22. Национализм и популизм в Восточной Европе. М., 2007. С. 149.

23. Deniс B. Etniсki nacionalizam. Beograd, 1996. S. 92.

24. http://www.balkaninsight.com/en/main/news/29567/

25. Chandler D. Bosnia: Faking Democracy After Dayton. London – Sterling, 2000. P. 198.

26. Pickering P. Peacebuilding in the Balkans. The View from the Groud Floor. Ithaca-London, 2007. P. 167.

27. EU-Balkans-Radical Islam // AP News Report 19.09.2010

28. Prifti A. Bin Laden’s Agent: Friend of Gjinushi and Berisha // Koha Jonе, 14.11.1999.

29. Хомский Н. Гегемония или борьба за выживание: стремление США к мировому господству. М., 2007. С. 92.

30. Райт Л. Аль-Каида. М., 2010. С. 380.

31. Цит.по: Scheuer M. Through Our Enemies’ Eyes. Osama bin Laden, Radical Islam and the Future of America. Washington, 2006. P. 48.

32. Sevindi N. Contemporary Islamic Conversations: M.Fethullah Gulen on Turkey, Islam, and the West. New York, 2008. P. 54.

33. Scheuer M… P.259-260.

34. Черкесов А. Наркобизнес + терроризм = наркоджихад // Аналитические записки, 2007, октябрь. С. 123-124.

35. Jанкович В. Словенски синдром на прагу третьег милениjума & Drang nach Osten. Београд, 2004. С. 11.

* Институт по славянознание към Руската академия на науките в Москва

Сред отличителните черти на съвременните изследвания, посветени на класическата геополитика, е възпроизвеждането на едни и същи, обикновено твърде банални, представи за творчеството на основателите на един от най-старите и утвърдени аналитични методи в политическата наука. Така например, прието е да се смята, че възгледите на големия немски географ Фридрих Ратцел са силно и дори изключително повлияни от доктрините на социалния и биологически детерминизъм. От друга страна, неговият френски колега Пол Видал дьо ла Блаш често е определян като представител на школата на посибилизма в академичната география, смятана за отрицание на „присъщия” на Ратцел географски детерминизъм. Общо взето, в групата на прагматиците и реалистите в класическата геополитика се включва и друг неин основоположник – британският географ сър Халфорд Макиндър, за чието творчество се твърди, че игнорира човешкия и социалния елемент[1].

Всичко това е може би вярно, но само в известна степен. Тази статия си поставя за цел да обърне внимание на „неизвестните” или силно подценявани и пренебрегвани страни в творчеството на основателите на европейската геополитическа школа. Надяваме се, че тяхното разкриване ще допринесе за обогатяването и неизбежното разширяване на нашето собствено понятие за геополитиката, при това не за само класическата[2]…

Невероятната съдба на книгата на Видал дьо ла Блаш „Източна Франция”

Нека започнем с Пол Видал дьо ла Блаш (1845-1918), смятан за основател на съвременната френска географска школа. През 1891 той създава списанието „Географски анали”, което продължава да излиза и днес, а през 1898 оглавява Катедрата по география в Сорбоната. Влиянието му върху развитието на географията като академична дисциплина е безспорно, до началото на 50-те години на миналия век.

Въпреки това, последната му книга „Източна Франция (Алзас и Лорен)”[3] потъва в забвение скоро след публикуването и, през 1917. Тя е написана година по-рано, с нескритата амбиция да аргументира и докаже, най-вече на съюзниците на Франция в Първата световна война, правото на неговата родина над загубените през 1871, в полза на Германия (тогава Прусия), източни провинции Алзас и Лорен[4]. Видал не доживява края на войната, но книгата му безспорно е предизвикала интерес, тъй като е неколкократно преиздадена през първите следвоенни години. Веднага след това „Източна Франция” е внезапно „забравена”, тя изчезва от книжарниците и библиотеките, а повечето от издадените екземпляри потъват в складовете на Френското географско дружество.

Всъщност, книгата става обект на съзнателно игнориране от страна на академичната общност във Франция поради използвания в нея нестандартен метод за анализ - политическата география. Той никак не се вписва във виждането, че предметът на географията следва да се ограничи с влиянието на природните фактори върху човешкия живот, оставяйки на историците изследването на икономическите и, най-вече, политическите проблеми на обществото. Подобна концепция е наложена не от самите географи, а от изключително влиятелния им през следвоенните години научен събрат - историка Люсиен Фавр в книгата му „Земята и човешкото развитие. Географски увод към историята”[5]. Целта на Февр е да постави ясна разграничителна линия между френските географи и германските им колеги, в частност основоположника на политическата география Фридрих Рацел, в контекста именно на противоположните национални аспирации на двете страни към източните провинции Алзас и Лорен. В очите на Фавр, възприемането на теоретичния подход, предложен от Ратцел, би означавало неприемливо германско извращение[6]. Любопитно е, че в усилията за премълчаване на политико-географските страни в творчеството на Видал участва и Еманюел дьо Мартон (1872-1955), който е не само негов зет, но е смятан и за негов духовен наследник, тъй като поема Катедрата по география в Сорбоната след смъртта на Видал и я ръководи до 1944[7].

Великото произведение на Видал е реабилитирано през втората половина на 70-те години, по парадоксален начин, не от някой друг, а от основния му научен опонент по това време, „отцепник” от гилдията на академичната география и създател на първата геополитическа школа във Франция и Европа след Втората световна война Ив Лакост. Въпреки че Лакост изгражда голяма част от научния си авторитет върху отрицанието на т.нар. академична география, взела за модел творчеството на Видал, той коригира възгледите си за него, след като почти случайно преоткрива „забравеното” му  последно изследване. През 1985, Лакост преиздава книгата си „Географията служи най-вече за воденето на война”, станала известна през 1976 именно с критиките срещу Видал, разкривайки геополитическата същност на „Източна Франция”[8].

При това, произведението на Видал е изключително не само защото е сред първите истински книги по геополитика във Франция, а и защото в него се съдържа, в много отношения, геополитическият прототип на европейската идея, формулирана по-късно от Жан Моне и щастливо превъплътена в Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС).

Лотарингия: оспорваното „наследство” на Карл Велики

Съперничеството между Франция и Германия за Алзас и Лорен има дълбоки исторически корени. Те отвеждат към общата прародина на двата народа – Франкската държава, достигнала политическия си апогей при управлението на Карл Велики, провъзгласен през 800 за император на „възстановената” Римска империя. След смъртта на Карл Велики и на неговия син, започва война между наследниците им, завършила с разделянето на империята на три части (договора от Вердюн, 843). Територията на изток от река Рейн, покриваща бъдещите земи на Германия, се пада на единия от тримата внуци на Карл Велики Людовик; вторият внук Шарл Плешивия получава западната част, на която възниква Френското кралство; а т.нар. „междинна зона”, простираща се между Северно море и Северна Италия, е предоставена на най-големия брат Лотар.

Именно тази част от Франкската империя, наречена Лотарингия (Lotharingie), на името на първия си владетел, се превръща в постоянна „ябълка на раздора” между Франция и различните немски държави за повече от 11 века… Всъщност, сегашните Алзас и Лорен съставляват най-нестабилната граница на Франция и най-оспорвания район между нея и източните й съседи - първоначално Свещената римска империя и Хабсбургската династия (в периода от създаването на Лотарингия до 1815), а по-късно Прусия (до 1871) и Германия. Окончателното решение на спора е намерено едва през 1950, след като преди това провал по неговото трайно регулиране са претърпели Вестфалският, Виенският, Франкфуртският и Версайският мирни договори…

През Средновековието стратегическите залози на „междинната зона” между Франция и Германия се определят от нейния стопански, най-вече земеделски и занаятчийски потенциал; смесения етнически характер на нейното население и географското й положение на съединително звено между двата най-големи икономически полюса в Западна Европа по това време - Фландрия и Северна Италия. В частност, през Лотарингия (в широкия смисъл на думата) преминава едно от най-натоварените сухоземни търговски трасета, което започва от Брюж на Северно море, следва поречието на Рейн, преминавайки през Кьолн и Страсбург, за да достигне Генуа и Венеция на Средиземно море, през Милано.

В книгата си, Видал дьо ла Блаш разкрива по убедителен начин именно тази особеност на географското разположение на оспорваната зона, наречена от него „Източна Франция”, обръщайки подобаващо внимание на нейния естествен комуникационен център Страсбург: „В алзаската част на Рейн се вливат широките пътища на дунавските райони (…). (…) Никъде другаде връзките, идващи от Средиземно море не срещат по-малко прегради, за да стигнат до Централна Европа. (…) В това отношение Страсбург остава верен на своя произход: на левия бряг на Рейн, между Базел и Майнц, няма друго кръстовище, в което (…) се влива една толкова пълна система от сухоземни пътища. (…) Строителните работи, започнати през 1879 и интензивно продължени през 1883, получиха такъв успех, че един безпрецедентен проникващ път до сърцето на Централна Европа беше проправен от Ротердам до холандската граница, оттам до Дуисбург, Дюселдорф, Кьолн, Майнхайм, Майнц и Франкфурт”[9].

В действителност, открояването на комуникационните залози, определящи стратегическото значение на Лотарингия, е само първата фаза от забележителния геополитически анализ, който се съдържа в „Източна Франция”. Ключово значение в него заема проницателната оценка на Видал дьо ла Блаш за дълбоката трансформация на тези залози в началото на ХІХ век под влиянието на индустриалната революция в Европа. Той разкрива, че именно индустриалната революция ще се окаже най-динамичния геополитически фактор в „междинната зона” между Франция и Германия, със съществено въздействие върху развитието на международните отношения в този период. Удивителното обаче е не толкова идентифицирането на причината за промяната, а оттам и за потенциалните междудържавни конфликти в Европа, а предписаната „рецепта” за тяхното решаване, която изпреварва с няколко десетилетия развитието на историческите събития…

И така, парният двигател намира за първи път стопанско приложение в Алзас в град Мюлуз, през 1812, след което бързо се разпространява в жп транспорта, като кумулативният ефект от използването му се изразява в няколкократно увеличаване на производствените мощности и на градското население в целия регион. Постепенно, дървеното гориво и водните източници на енергия са напълно изместени от въглищата, което предизвиква рязко повишаване на производството им. Това е съпроводено от не по-малко активна експлоатация на находищата на желязна руда, която пък е базисната суровина на зараждащата се в този регион тежка индустрия. Появява се нов индустриален начин на живот, който ще трансформира цялостно региона в края на ХІХ век: „Един нов начин на живот, този на специализираните и прикрепени към заводите стопански обединения, се появяваше на фона на полу-земеделските, полу-индустриални отношения, които имаха дълбоки корени сред населението от този район. (...) Огромното увеличаване на добива на минерални горива, придружено от не по-малко забележителното увеличаване на производството на железни руди, е най-отличителния феномен на индустриалното развитие на света през последните 25 години”[10].

В резултат на грандиозното промишлено развитие в тази част на Европа се формира специфичен макрорайон, в който се съдържат залозите на изключителна икономическа и политическа мощ. В рамките му се включват Северна и Източна Франция, в т.ч. Алзас и Лорен; южно-белгийската провинция Кампин и Люксембург; големите промишлени области в Германия Рур, Вестфалия и Саар.

Може да се приеме, че традиционното съперничество в спорната зона между Франция и Германия през ХХ век се изостря значително в резултат на индустриалната революция. Същевременно, тя поражда условия за намирането на трайно решение на политическите конфликти, което е невъзможно в други исторически и икономически условия. Става дума за породената от нея интернационализация и нарастваща взаимозависимост на стопанските връзки (т.е. това, което днес бихме определили като глобализация) в суперрегиона, условно наречен „Лотарингия”: „Разделенията на границите нямат властта да наложат ограничителни бариери на индустрията, която извлича своите ресурси от подземните пластове. На зова на минните богатства са отзовават интернационални сили, които тя привежда в движение: работна ръка, капитали, техническо управление. В този случай икономическите фактори се налагат над политическите фактори”[11].

Геополитическият пейзаж в Европа в началото на ХХ век: Видал vs. Макиндър

Сега, нека оставим временно настрана прозренията на Видал, свързани с индустриалната революция, и се спрем на общите очертания на геополитическия пейзаж в Европа по време на Първата световна война, така, както е описан в книгата му „Източна Франция”.

Според политико-географската типологизация, предложена от Видал дьо ла Блаш, на Стария континент могат да се обособят три основни области: Западна Европа, чиято най-отличителна черта е нейният полуостровен характер и широкият й излаз на Атлантическия океан и Северно море; Централна или Средна Европа, отличаваща се с безкрайния си континентален хинтерланд; и Източна Европа, която почти напълно се идентифицира с Русия. Средна Европа е историческия домен на германския свят, който граничи и поддържа сложни връзки с латвийско-славянския свят, който пък, от своя страна, си взаимодейства с азиатския ареал, в лицето на турския и монголския свят.

В по-общи линии, прави се аналогия между централната позиция на Стария континент, заемана от Германия, и подобното географско разположение на Русия, но в значително по-обширните пространствени рамки на Евразия. Или с други думи, както Германия би могла да влияе пряко в благоприятен или в отрицателен план на връзките между Русия и Западна Европа, така и самата Русия държи, в известен смисъл, ключа на сухоземните комуникации между държавите от Европа и Азия, в частност, Индия и Китай.

В по-тесен, субрегионален аспект, Алзас и Лорен („Източна Франция”, според терминологията на Видал), които са обект на историческо съперничество между Франция и Германия, заемат междинната зона между Средна и Западна Европа, като през тях преминава и границата между континенталната Евразия и океанската част на Европа[12].

Хипотезата за трайното откъсване на Алзас и Лорен от територията на Франция би означавала нейното отхвърляне в полуостровната периферия на Европа и прекъсване на естествените й транспортни връзки със Средна Европа, както и с обширния евразийски хинтерланд.

В континентален мащаб, утвърждаването на водещата роля на Германия както в междинната зона с Франция, така и в цяла Средна Европа, би създало предпоставки за превръщането й в безспорна доминираща сила в Евразия: „За първи път (с обединението на Германия - б.м.) една голяма военна и икономическа сила се беше настанила в центъра на Европа, разполагайки с пътищата, които се кръстосват тук. Никога, нито при Римската империя, нито при Наполеон, една държава не е била толкова добре разположена, за да доминира континента. (…) Една верига от свързани държави, изкована от Германия, която образува дига между Русия и Западна Европа и разполага със сухоземните пътища към Индия, би създала в центъра на Стария свят най-голямата доминираща сила, която някога е съществувала.”[13]

Стойността на геополитическия анализ на Видал може да бъде истински оценена обаче, ако той се сравни с тезите на британския географ сър Халфорд Макиндър, който е автор на може би най-популярната геополитическа теория. През 1919 Макиндър публикува книгата си „Демократичните идеали и реалността. Изследване на политиката за възстановяване”[14]. В нея той доразвива концепцията си за „сърцевинната зона” в Евразия и нейното значение за световната политика, публикувана за първи път през 1904 в статията му „Географската ос на историята”[15]. За разлика от Видал, той приема, че европейският континент би могъл да се раздели не на три, а на два основни геополитически региона – Западна Европа, включваща едновременно островни и крайбрежни държави, и Източна Европа, която пък, по правило, принадлежи към континенталната или още „сърцевинна област” - heartland, както тя за първи път е наречена в произведението му от 1919[16]. Водеща роля в Западна Европа играят Великобритания и Франция, а Източна Европа включва по-голямата част от Германия и Русия[17].

С цел да се предотврати надмощието в Евразия на континентални или сухоземни сили, като Германия и Русия, е необходимо Западна Европа (едновременно островна и полуостровна) задължително да се противопостави на техните опити да организират ресурсите на Източна Европа за да наложат еднолично властта си над сърцевинната зона. Според легендарната формула на Макиндър, „Който управлява Източна Европа, контролира хартленда; който управлява хартленда контролира Световния остров (Евразия, б.м.); който управлява Световния остров, контролира света”[18].

Предотвратяването на руската и германската заплаха за надмощие в Източна Европа може да се постигне, ако в този регион се установи равновесие между три, а не две държавни системи, включващи, освен Германия и Русия, и междинните държави от самата Източна Европа. С други думи, от жизнено значение за мира в Европа е разделянето на Германия и Русия с една междинна редица от независими държави в зоната между Балтийско и Средиземно море, включваща „(…) седем негермански народа, всеки един от които от мащаба на второразрядна европейска държава – поляци, чехи, унгарци, южни славяни (сърби, хървати и словенци), румънци, българи и гърци”[19].

Различните решения на междинно-европейското[20] геополитическо уравнение

Всъщност, цялата геополитическа конструкция, изградена от Макиндър, е вдъхновена от същата заплаха, която е идентифицирана и от Видал в „Източна Франция, а именно установяването на еднолично надмощие на Германия в Средна Европа, която, съгласно немската геополитическа традиция, се дефинира като Mitteleuropa. Приема се, че идеята за Mitteleuropa е концептуализирана от основателя на политико-географската школа в Германия Фридрих Ратцел в края на ХІХ век, с цел да се мотивира обединението под немски контрол на териториите, простиращи се от Балтийско и Северно море до Алпите и Карпатите, в т.ч. Холандия, Белгия и страните от Дунавския басейн[21]. По време на Първата световна война един от главните пропагандатори на геополитическата идея за Mitteleuropa Фридрих Науман предвижда създаването на обширна федерация, включваща държавите от Балтийско до Черно море (вслючително България[22]), под ръководството на Германия[23].

Концепцията за Mitteleuropa разкрива различния подход към Средна Европа на геополитиците от немската школа, в сравнение с англосаксонските им колеги, на първо място сред които е Халфорд Макиндър. Ако за едните доминиращ е стремежът към установяване на пряк икономически и политически контрол върху тази стратегическа зона, за другите императивно значение има нейното неутрализиране, чрез създаването на някакъв тип буферна зона между Германия и Русия или, в по-общи линии, между Западна и Източна Европа.

Впрочем, антагонистичното виждане за междинната зона в Европа е маркирано достатъчно категорично от самия Халфорд Макиндър през 1919, когато той изрично се разграничава от възгледите по този въпрос на Фридрих Науман: „Всяка обикновена окопна линия между германските сили и Русия, такава, каквато наблюдаваме при Науман в неговата (концепция за) Средна Европа, би оставила германци и славяни все още в двустранно съперничество и никаква трайна стабилност не би последвала. Но (концепцията за) междинната редица държави, подкрепена от външните нации на Световната лига, би постигнала целта за разделяне на Източна Европа на повече от две държавни системи”[24].

Решението на средноевропейското геополитическо уравнение, предложено от Видал дьо ла Блаш в „Източна Франция”, се отличава качествено от тези на Фридрих Науман и Халфорд Макиндър. То е толкова различно и необичайно за традиционния геополитически анализ, в чиято основа обикновено се намират категориите на реалната политика, че на пръв поглед би могло да се възприеме като рязко отстъпление от него.

Причината за това е съдържанието му, предполагащо разрешаването на междудържавните конфликти не чрез силови методи, а по пътя на сътрудничеството и обединението. В основата на този подход се намират идентифицираните от Видал интернационални сили на икономиката, в частност в областта на въгледобива и черната металургия, които надхвърлят националните граници и се налагат над политическите съперничества. Нарастващата икономическа взаимозависимост обуславя нов тип международни отношения, в чиито рамки изолираните действия на държавите постепенно се изместват от необходимостта от тяхното обединение с цел да се комбинират сходните интереси или да се неутрализират враждебните планове. По такъв начин, според Видал, понятието за групи (държави) е на път да подмени понятието за държавите в провеждането на световните дела[25].

Подобен подход предполага и коренно различно решение на „германския въпрос” след края на Първата световна война, което се състои не във формирането на нов силов баланс (като алтернатива на континентално-имперския проект „Mitteleuropa”), а в някакъв, все още неуточнен от Видал, тип политическо обединение, основаващо се на взаимно споделени икономически интереси: „Европа и светът  бяха свидетели на очертаващата се заплаха от изграждането на блок между Запада и Изтока. (…) Всички мерки, които могат да бъдат взети за установяване и поддържане от единия до другия край на континента на отношения, които да поддържат свободната игра на различни влияния, ще възпрат тази заплаха и ще послужат за общата свобода. (…) Такива ще бъдат условията за едно по-добро и по-здраво устройство на Европа. Между всичко това съществува една връзка, която логиката на събитията разкри. Тя би позволила да се комбинират общите интереси на търговията с гаранциите за съществуването на малките народи.”[26]

Възгледите на Видал за следвоенното устройство на Европа намират известен отклик в политиката на Франция по време на Парижката мирна конференция. Френската дипломация лансира идеята за създаването на мини-европейска федерация, в която да се включат богатите на минни ресурси германски територии по поречието на Рейн, спорните Алзас и Лорен, Белгия, Люксембург и Франция, които да имат обща отбранителна армия и външна политика.[27]

Може да се предположи, че целта на този план е била закрепване лидерската роля на Франция в новия международен ред в Европа. Обяснимо е, че от тази гледна точка, подобен проект поначало е обречен на неуспех, доколкото останалите държави-победителки трудно биха могли да приемат такова отслабване на Германия, което да доведе до френска хегемония[28]. Така, идеята за федерализирането на (част от) Западна Европа е отхвърлена за сметка на геополитическия проект за създаването на буферна зона в Средна Европа…

Наистина, опит за практическо прилагане концепцията на Макиндър за междинната редица държави е направен от държавите-победителки в Първата световна война, които създават т.нар. „Версайска мирна система”, призвана да неутрализира немската и руска (съветска) заплаха за Европа, чрез провъзгласяването на независимостта на редица „нови” държави в Средна Европа, като Полша, Чехословакия, Югославия. Във външнополитическата орбита на Франция са привлечени и Румъния и Гърция, като за сметка на това победените държави в Средна Европа, като Германия, Австрия, Унгария и България, са поставени в изолация… Въпреки това обаче, през август 1939, пактът „Рибентроп - Молотов” и последвалото нападение на Германия срещу Полша, както и нейната подялба между Третия Райх и СССР, нанасят фатален удар на концепцията за междинната редица държави и бележат началото на Втората световна война…

Европейската общност за въглищата и стоманата или краят на едно хилядолетно съперничество

Идеята за обединението на стратегическите ресурси и на тежката промишленост в Лотарингия (в широкия смисъл), като средство за избягване на войната между Франция и Германия, изплува на повърхността през Втората световна война. Тогава забележителният френски политик Жан Моне стига постепенно до нея, разсъждавайки върху следвоенното бъдеще на Европа. През лятото на 1943 той се намира в Алжир, като неофициален специален пратеник на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт и член на Френския комитет за национално освобождение (ФКНО), оглавяван от генералите Жиро и Дьо Гол. На 5 август Жан Моне изготвя дълга нота до ръководителите на Комитета, смятан за френска централна власт в изгнание, в която излага основните си идеи за следвоенното устройство на Европа: то следва да се основава на международното сътрудничество, а не на национализма и националния суверенитет; създаване на европейска федерация, както и на европейска държава на тежката промишленост[29].

Според близкия му сътрудник Етиен Ирш, към този момент Жан Моне вече е определил целта, но средствата за изпълнението и все още остават неясни. Перспективата за една европейска държава на тежката индустрия, спомената в неговия меморандум, му се струва необходима и той проучва нейните географски аспекти: „(…) заварих Моне, надвесен над една карта, да защрихова зоната, включваща Рейн, Саар, Лотарингия, Люксембург, (белгийските провинции, б.м.) Кампин и Боренаж. „Какво правите? – Тук, ми отговори той, са концентрирани ресурсите, необходими за воденето на война: въглищата и стоманата; необходимо е тези територии да се изземат от държавите, които ги притежават, за да се направи войната невъзможна.” Учуден, аз казах спокойно, че ми изглежда утопично възстановяването на Лотарингия и, че би било разумно да се обмисли друг метод”[30].

Въпреки скептицизма на Етиен Ирш, идеята за възстановяване единството на Лотарингия под международен контрол си пробива път след края на Втората световна война, като тя придобива сравнително общоприет характер, през 1949. Именно тогава френският депутат от социалистическата партия Андре Филип, който впрочем е и бивш член на ФКНО в Алжир, разпалено защитава проекта за обединението на въгледобива и металургичната промишленост в Рейнския регион, Източна и Северна Франция, Белгия, Люксембург и Холандия[31].

Идеята намира положителен отзвук и сред политическия елит на Западна Германия, чиито представители Конрад Аденауер и Карл Арнолд, виждат в нея средство за заместване на едностранния съюзнически контрол над ресурсите на Рейнската област с по-широка международна промишлена асоциация, включваща и Лорен, Саарския регион, Люксембург и Белгия, като подобен процес би могъл да се окаже начален етап на европейска федерация[32].

Положителен е откликът и на иначе известните с резервите си към наднационалното обединение на Европа Шарл дьо Гол и Уинстън Чърчил, които, в началото на 50-те, се намират в опозиция в страните си. И двамата приветстват френско-германското сближаване в рамките на евентуална европейска федерация, правейки недвусмислени алюзии за подновяването делото на Карл Велики на нова икономическа, социална, стратегическа, културна база и поставянето на края на хилядолетния спор между галите и тевтонците[33].

В началото на май 1950, планът на Жан Моне за създаване на Европейската общност за въглищата и стоманата е вече готов и е предаден на тогавашния министър на външните работи на Франция Робер Шуман. Проявявайки забележителна политическа ловкост и съпричастност към проекта, Шуман, който е родом от Лорен и може да се определи като човек на границата[34], успява да получи одобрението за него от френското правителство. На 9 май 1950, на пресконференция в Ке д’Орсе, френското предложение за създаването на ЕОВС е огласено в официална декларация.

Планът „Моне” има революционно значение, защото предполага създаването на общите основи на икономическото развитие на Франция и Германия и изключва материалните предпоставки за война между тях, чрез установяването на наднационален контрол върху стратегическите им ресурси. Както и заради това, че дефинира т.нар. „функционален метод” за създаването на европейската федерация, чрез пораждането най-напред на междудържавна солидарност в определени икономически сектори, които да се превърнат, от своя страна, в предпоставка за политическо обединение. Всички тези елементи се съдържат по достатъчно ясен начин в декларацията от 9 май 1950: „(…) френското правителство предлага цялата френско-германска продукция на въглища и стомана да се постави под контрола на Обща върховна власт в рамките на една организация, която остава отворена за участието на другите страни от Европа. Съвместният характер на продукцията на въглища и стомана ще гарантира незабавно установяването на общите основи на икономическото развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези райони, чието призвание от дълго време беше да произвеждат бойни оръжия (…). Създадената по този начин солидарност на производството ще покаже, че всяка война между Франция и Германия става не само немислима, но и материално невъзможна.”[35]

Международният договор за учредяване на първата европейска икономическа общност, с която се поставя началото на съвременния Европейски съюз (ЕС), е подписано на 18 април 1951 в Париж от Франция, Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия. Великобритания дипломатично отклонява поканата за участие. При това, следва да се отбележи, че твърде вероятната възможност планът „Моне” да последва безславната съдба на идеите на Видал дьо ла Блаш след Първата световна война не се осъществява, благодарение на специфичния глобален контекст по това време. Към 1949 и особено през 1950, след избухването на войната в Корея, противопоставянето между двете най-големи военни сили в света и бивши съюзнички по време на Втората световна война САЩ и СССР, навлиза в най-острата си фаза. Формира се двуполюсната блокова структура на международната политика. Доктрината на „сдържането”, прилагана от американската администрация спрямо „съветската заплаха”, се втвърдява след назначаването на Дийн Ачесън за държавен секретар на САЩ. С цел изравняване на силите в Европа и света американската дипломация се оказва активен проводник на идеите за икономическо възстановяване и обединение на Западна Европа и реинтеграция в нея на Западна Германия и на нейната армия. Те се обсъждат в САЩ още от началото на войната. От тази гледна точка, не е случайно, че Жан Моне започва своите активни размишления по следвоенното бъдеще на Европа именно във Вашингтон, през 1940, където се намира в тесен контакт с близките си приятели Дийн Ачесън и Джон Макклой - бъдещ върховен комисар за окупираните от САЩ територии в Германия. „Очевидно, Жан Моне не остава настрана от тази широкомащабна дискусия. (…) Пол-Анри Спаак отразява по такъв начин първата тяхна среща във Вашингтон през 1941: „Ние говорихме за следвоенното устройство, за начина, по който би трябвало да се осигури мира и бъдещето на Европа. Той ми изложи философията и общите линии на това, което един ден щеше да стане плана Шуман.” (…) през 1982 неговият приятел Джон Макклой (…) щеше да декларира: „Аз съм убеден, че Моне изкова в голяма степен своята идея за европейската общност по време на престоя си в САЩ на базата на съображения, които бяха вдъхновени от континенталния обхват и дълбочина на американската икономика и нейните пазари”[36].

Фундаменталното съвпадение в теоретичните възгледи на Видал и Рацел

Каква обаче е връзката между първите прототипи на европейската идея и развитието на геополитическата теория? Отговорът на въпроса вероятно се крие в теоретичния алгоритъм, който се намира в основата на аналитичния подход на Пол Видал дьо ла Блаш, чийто най-съществен принос към геополитическия метод е значителното разширяване на неговия предмет и дефиниция.

Нека най-напред си припомним, че вероятната причина за провала на френския план за създаване на федерация в Западна Европа, веднага след Първата световна война, е обстоятелството, че в него не е включена самата Германия. С други думи, той все още не е достатъчно „европейски” или е прекалено национално мотивиран, за да бъде възприет от всички заинтересовани страни. Осъществяването на европейската идея е отложено с около 30 години, което представлява още един допълнителен аргумент в полза на негласната цензура, наложена на книгата на Видал „Източна Франция” след 1922. Цензура, чиито основания са напълно разклатени (но не и отменени!) от практическата реализация на идеите на Видал след Втората световна война. Както и от смайващия факт, че самият Фридрих Ратцел, смятан от определени академични среди във Франция за вдъхновител на немския национализъм и експанзионизъм, може ясно да се идентифицира и като един от източниците на европейската идея или по-точно на … идеалистичната доктрина в класическата геополитика.

Наистина, внимателният прочит на творчеството му би разкрил, наред с общоприетите в класическата геополитика реалистични категории[37], и идеята за международното сътрудничество като главно средство за осъществяване на националните интереси на държавите от Европа. Още по-важно е, че и Видал, и Ратцел стигат до подобно виждане по пътя на изключително точния и проницателен  анализ на възловото звено в геополитическата теория, а именно икономическия и технически прогрес, чиято най-отличителна форма в края на ХІХ и в началото на ХХ век са процесите на търговска и стопанска глобализация: „Международната търговия работи по посока на превръщането на цялата Земя в обширен икономически организъм, в чиито рамки страните и народите са вече само подчинени органи. (…) Когато кардинал Алберони замисляше (…) проекта за Съединените европейски щати (…), колко утопична би трябвало да е изглеждала тази идея? (…) Аналогията с икономиките на големите империи Русия и САЩ кара държавите от Западна и Централна Европа да осъзнаят спешния характер на необходимостта от съюз. (…) И ако тази голяма идея успее да надделее под икономическа форма над географската раздробеност и етнографската разпръснатост, това би било най-красивия успех, на който тя (Европа, б.м.) е способна”[38].

Горното е красноречиво свидетелство, опровергаващо едностранчивите обвинения в географски детерминизъм и тесен материализъм, отправяни към Ратцел, с цел разграничаването му от френската географска школа в лицето на Видал дьо ла Блаш[39].  Но не само това. То демонстрира изключителното сходство в теоретичния подход на двамата водещи представители на класическата геополитика. В основата на анализа им се намират отношенията между човека, неговите политически организации и природата, които се облекчават или затрудняват от степента на развитие на техниката и икономиката. В отношенията си, по повод усвояването на природните ресурси, хората и техните политически организации могат да се намират не само в състояние на съперничество, но и в определена хармония както помежду си, така и със самата външна среда. Оттук и възможността международните въпроси с геополитически залози да бъдат решавани не само по пътя на конкуренцията между държавите, но и на сътрудничеството между тях, което би могло да приеме дори формите на наднационална интеграция (благодарение на формулирания от Жан Моне „общностен подход” за развитието на ЕС).

Парадоксалната корелация между концепциите на Макиндър и Видал

Теоретичният алгоритъм, лежащ в основата на анализа на Халфорд Макиндър, се различава съществено от този на Ратцел и Видал, но това, което го свързва с тях, е неговата – макар и по-скоро декларативна, отколкото дълбоко възприета – привързаност към принципите на идеализма в политическата и геополитическа теория. Никак не е случайно, че най-известната книга на Макиндър, публикувана веднага след края на Първата световна война, се нарича именно „Демократични идеали и реалност”, като заглавието носи истинско програмно послание. След като през 1904 вече е успял да формулира фамозната си географска формула, която да подхожда за всяко политическо равновесие[40], през 1919 Халфорд Макиндър пристъпва към нейното приспособяване към популярния тогава международен идеал за Обществото на народите (ОН), което да предотврати войната в бъдеще[41]. Именно тогава той излага и своята концепция за това, как идеалите на свободата да се адаптират към трайните реалности на нашия Земен дом или, как да успеем трезво да съчетаем Идеализма с Реалността[42].

Според Макиндър следвоенното устройство на Европа би следвало да осигури геополитически баланс, основан на три основни стълба – териториален, икономически и социално-политически, който пък, от своя страна, да се превърне в предварително условие за създаването на Обществото на народите: „Никакви обикновени парчета хартия, били те писаната конституция на Обществото на народите, могат да представляват при днешните условия достатъчна гаранция, че хартлендът няма да се превърне отново в център на световна война. Сега е времето (…) да се помисли какви гаранции, базиращи се на географските и икономически реалности, могат да бъдат предоставени за бъдещата сигурност на Човечеството.”[43]

В териториален смисъл основното предизвикателство към европейския мир си остава възможността решаващата зона в Евразия (хартлендът) да попадне под изключителния контрол на една единствена сухоземна сила; оттам и описаната по-горе в настоящата статия концепция за редицата междинна държави в Източна Европа, които да се превърнат в санитарен пояс между победената Германия и Съветска Русия…

Тук следва да се обърне специално внимание на обстоятелството, че териториалният анализ на Макиндър за устройството на следвоенна Европа е изцяло фокусиран върху преструктурирането на съотношението на силите в източната част на континента – това според него е и главната гаранция срещу възобновяването на войната. Същевременно, конфликтният потенциал на отношенията в Западна Европа, в частност между Франция и Германия, по повод на Алзас и Лорен, остава силно подценен. „Нямаше непосредствен конфликт (по време на Първата световна война, б.м.) между Източна и Западна Европа; времето, когато Франция би нападнала Германия, за да си възвърне Алзас и Лорен, беше отминало. (…) Но никога няма да е излишно да се повтори, че тези събития бяха резултат от фундаменталния антагонизъм между германците, които искаха да станат господари в Източна Европа, и славяните, които отказаха да им се подчинят”[44].

Що се отнася до икономическите предпоставки на следвоенното устройство на Европа, би следвало да се наложи такъв тип контрол над международната търговия, който да избегне икономическата едностранчивост, да създаде гаранции срещу сблъсъка между нациите и да осигури, в крайна сметка, балансираните им отношения.[45]

Териториално-политическото и икономическо равновесие обаче биха били невъзможни, ако не се създадат предпоставки за вътрешна, социално-политическа хармония на европейските държави. Със сигурност подобна хармония не би могла да се основава на класовото разделение на обществата, доколкото то би могло да породи вертикални международни обединения по интереси и следващото от тях международно разделение. Така например, интернационализацията на капитала води до ответна международна реакция на организациите на труда. Тази заплаха би могла да се избегне, ако европейските общества бъдат изградени не на класов признак, а на принципа на автономните или самодостатъчни местни общини[46].

В горното се състои и втората, изключително подценявана специфика на книгата на Халфорд Макиндър „Демократични идеали и реалност”. Наред с неглижирането на германско-френските противоречия за Алзас и Лорен, следвоенният му анализ залага и на съзнателното (!) игнориране, в противовес на подхода на Видал, на тенденциите за глобализиране на световната икономика и търговия: „Аз не се съмнявам, че практични хора ще ми кажат, че идеалът за завършен и балансиран икономически растеж, основан на принципа на местните общности, противоречи на цялостната тенденция на нашата епоха и, че, фактически, той е архаичен. Ще ми бъде казано, че едрото и евтино производство може да бъде постигнато само чрез метода на световната организация и местната специализация. Приемам, че съвременната тенденция е именно такава и че тя би могла да осигури максимум материални резултати за известно време. Но ако отглеждате животни, не идва ли времето, когато, след като сте отишли твърде далеч с кръстосването на един вид, се налага да се прибегне отново до създаването на хибриди между различните породи?”[47].

Доведена до край, логиката за самостойното местно развитие на икономиката предполага и твърде скептична оценка на приложимостта на международни организации (федерации), изградени на експертно-наднационален принцип (които биха могли да се смятат за прототипи на общности като ЕС): „Федералното управление на Обществото на народите или на отделните нации следва да бъде съставено от самостойни общности и не може, поради своята природа, да се стреми към създаването на Империя (…). Но големи специализирани организации, ръководени от експерти, неизбежно биха изпаднали в съревнование за надмощие помежду си (…).”[48]

Така обобщени, възгледите на Макиндър, изложени в книгата му от 1919, представляват завършен философски антипод на концепцията на Видал за следвоенното устройство на Европа, а по-общо и на идеята за федерално наднационално обединение на континента. В крайна сметка, те предлагат тясно-геополитическа рамка, която се оказва неефикасна за да предотврати условията за възникването на Втората световна война.

От друга страна обаче, оригиналната или „неадаптирана” геополитическа концепция на Макиндър – т.нар. евразийска географска формула, изложена в статията му от 1904, се превръща, по удивителен и парадоксален начин, в едно от решаващите външни условия за осъществяването след Втората световна война на напълно чуждата на неговите теоретични убеждения идея на Пол Видал дьо ла Блаш и Жан Моне за федералното наднационално обединение на Европа.

Както беше посочено по-горе, създаването на ЕОВС става възможно, благодарение на специфичния глобален контекст, доминиран в този исторически момент от външнополитическата стратегия на САЩ за „сдържане”[49] влиянието на СССР в Европа и света, като се смята, че неин „духовен баща” е именно Халфорд Макиндър[50]. Всъщност, политиката на „сдържането” има разнопосочни интелектуални корени, които не позволяват да се установи със сигурност евентуалният и геополитически произход, така както например би могла да се идентифицира пряката връзка между нея и военно-ядрената стратегия на САЩ по времето на студената война. Все пак, би могло да се приеме, че в геополитическо отношение тя като че ли се намира най-близо до цялостната логика на теорията на Макиндър за блокиране на хартленда, обогатена с виждането на адмирал Алфред Маън за изграждане на стратегически позиции в крайбрежните зони на Евразия, от които да се контролира достъпът на Русия (в случая СССР) до външните морета[51].

Заключение

И така, благодарение на Видал дьо ла Блаш, а и на Ратцел, геополитическият метод, традиционно принадлежащ към реалистичния клон на политическата теория, се обогатява с, на пръв поглед, „агеополитични” елементи, които всъщност трябва да се дефинират като идеалистични, или още по-точно като идеалистично-геополитически.

От друга страна, възникването и развитието на самата геополитическа теория е отражение на еволюцията на собствения й предмет на проучване, т.е. на съотношението между трите основни елемента, съставляващи базисния и алгоритъм (политически организации – технико-икономически фактори – природна среда). Така, класическата политическа география, чиито представители са Ратцел и Видал, изчерпва аналитичния си потенциал с приключването на т.нар. първа индустриална революция[52], при която техническият и икономически прогрес се стимулира най-общо от широкото приложение на парните двигатели и използването на въглищата като основен енергиен източник.

Новата фаза в политическото усвояване на природната среда, започнала след края на Втората световна война, се определя от създаването на атомните оръжия (и технологии) и постепенното изместване на въглищата като основен енергиен източник от петрола и природния газ (т.нар. втора индустриална революция[53]). Две са главните последици за международните отношения от тази нова технологична революция: трайното установяване на доктрината на „взаимното ядрено сдържане” между великите сили на глобално ниво и рязко намалялото стратегическото значение на богатите на въглища и железни руди райони, за сметка на запасите на петрол и природен газ, както и на пътищата за доставката им. В този смисъл, съвсем логичен е фактът, че договорът за създаването на ЕОВС не е подновен след изтичането на първоначалния му 50-годишен срок. А в геополитическата теория настъпва ерата на геостратегията, която измества методологически политическата география.

От подобна гледна точка, може да се приеме, че настоящият етап е белязан от началото на т.нар. дигитална историческа епоха[54], чийто ефект върху международните отношения се комбинира и усложнява от предвидимото изчерпване на запасите от петрол и природен газ, както и от все по-опустошителното въздействие на човешката дейност върху природната среда. Именно тези базисни тенденции ще определят бъдещия международен модел. В геополитическата теория ще се повиши относителното значение на „агеополитичните” или несилови фактори в отношенията между държавите, т.е. на международното сътрудничество за решаване на глобалните предизвикателства пред човешката цивилизация.

Бележки:

[1] Подобна тенденция не е чужда дори на безспорни референции в областта на геополитическите изследвания, каквито са, между другото, Saul Bernard Cohen, Geopolitics of the World System, New York, 2003, 435 р.; Александр Дугин, Основы геополитики. Геополитическое будущее России, Москва, 1997, 608 с.; Pascal Lorot, Histoire de la géopolitique, Paris, 1995, 111 p.

[2] През есента на 2008 написах статия, публикувана през 2009 в бр. 2 на сп. „Геополитика” под заглавието „ЕС и ограниченията на класическата геополитика”. В нея си поставях за цел да разкрия изключително комплексната същност на ЕС, който притежава както традиционни геополитически характеристики, така и интеграционни (наднационални) елементи. Последните бяха наречени от мен „агеополитични” и бяха дефинирани като процеси на политическа хармонизация, формиращи се в противовес на традиционните геополитически противоречия между държавите-членки на ЕС по повод на неговата Обща външна политика и политика за сигурност. Към този момент усилията ми да открия книгата на Пол Видал дьо ла Блаш „Източна Франция” все още не се бяха увенчали с успех. Това стана малко по-късно, когато успях да получа оригиналното й издание не от нейната родина, а от една провинциална отвъдокеанска книжарница… Именно тази книга ми даде основанието да допълня анализа си от 2008 и да твърдя, че благодарение на теоретичния принос на Видал, дори комплексната същност на ЕС би могла да бъде „покрита” от класическия геополитически метод. В този смисъл, смятам настоящото изследване за логическо продължение на статията „ЕС и ограниченията на класическата геополитика”.

[3] Paul Vidal de la Blache, France de l’Est (Lorraine – Alsace), Paris, 1917, 280 с.

[4] Тук възприемаме френското наименование на провинцията (Lorraine), тъй като немското име Лотарингия, което обикновено се използва у нас, не позволява да направим разграничение между нея и историческата част от Франкската империя Лотарингия (Lotharingie), която има важна роля в по-нататъшното изложение.

[5] Lucien Febvre, La Terre et l’Evolution humaine. Introduction géographique à l’histoire, Paris, 1922.

[6] Pascal Lorot, Op. cit., с. 53

[7] Yves Lacoste, Elisée Reclus, une très large conception de la géographicité et une bienveillante géopolitique, Paris, Hérodote, 2005, Numéro 117

[8] Yves Lacoste, La géographie, ça sert, d’abord, à faire la guerre, Paris, 1985, 216 с.

[9] Paul Vidal de la Blache, Op. cit., с. 13, 173, 175

[10] Пак там, с. 140, 226

[11] Пак там, с. 153

[12] Пак там, с. 1, 5

[13] Пак там, с. 196, 202-203

[14] Halford Mackinder, Democratic Ideals and Reality. Study in the Politics of Reconstruction, New York, 1919, 258 р.

[15] Halford Mackinder, The Geographical Pivot of History, London, The Geographical Journal, 2004, Volume 170, p. 298-321

[16] Понятието „сърцевинна зона” или „хартленд” (heartland) е въведено в употреба за първи път през 1915 от английския географ Джеймс Феъргрийв (James Fairgrieve, Geography and World Power, London, 1915).

[17] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 153, 154, 155

[18] “Who rules East Europe, commands the Heartland; Who rules the Heartland, commands the World-Island; Who rules the World-Island, commands the World” (Пак там, с. 186).

[19] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 197-199

[20] В случая понятието „Междинна Европа” е по-тясно от Средна Европа или Mitteleuropa и реферира към схващането на Макиндър за междинните държави в Източна Европа.

[21] André-Louis Sanguin, En relisant Ratzel, Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555, с. 590-591; Юрий Тихонравов, Континенталната школа в немската геополитика, София, сп. „Геополитика и геостратегия”, 2006, бр. 4

[22] В този контекст Фридрих Науман посвещава специална книга на България (Bulgarien und Mitteleuropa, 1916), в която аргументира нейното място в проектираната федерация.

[23] Jacques Le Ridier, La Mitteleuropa, Paris, 1994, с. 95

[24] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 212

[25] Paul Vidal de la Blache, Op. cit., с. 205

[26] Пак там, с. 231-232

[27] Michel Korinman, Quand l’Allemagne pensait le monde. Grandeur et décadence d’une géopolitique, Paris, 1990, с. 165

[28] Пак там

[29] Eric Roussel, Jean Monnet 1888 – 1979, Paris, 1996, с. 293, 360-361, 383-390

[30] Пак там, с. 379

[31] Pierre Gerbet, La construction de l’Europe, Paris, 2007, с. 74

[32] Пак там, с. 75

[33] Пак там, с. 76, 90

[34] René Lejeune, Robert Schuman (1886-1963), père de l’Europe, Paris, 2000, с. 147

[35] Pierre Gerbet, Op. cit., с. 84

[36] Eric Roussel, Op. cit., с.379

[37] Ратцел поставя началото на политико-географските изследвания (в тесния смисъл на понятието) през 1897, с произведението си „Политическа география”. Неговите схващания са повлияни както от социалната интерпретация на еволюционната теория на Чарлз Дарвин, така и от концепцията на Карл Ритер за органичната същност на природата. В най-общи линии, подобно теоретично наследство предполага аргументиране на възгледа за „естественото право на по-висшите в културно отношение народи за експанзия по отношение на по-слабите от тях, доколкото развитието на държавите налага, подобно на борбата за оцеляване на живите същества, завладяването на допълнителни територии и ресурси” [Friedrich Ratzel, Géographie politique, Genève, 1988, с. 2, 28]. През 1901, „насъщната връзка” между държава и територия е определена от Рацел като жизнено пространство (lebensraum) в произведението му „По повод на законите на пространственото разширение на държавите”. В него са формулирани „научните закони” на териториалното развитие на държавите [Pascal Lorot, Op. Cit., с. 13].

[38] Friedrich Ratzel, La Géographie politique. Les concepts fondamentaux (Avant-propos de Michel Korinman), Paris, 1987, с. 70, 143

[39] Guy Mercier, Le concept de propriété dans la géographie politique de Friedrich Ratzel (1844-1904), Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555, с. 599, 600

[40] Halford Mackinder, Op. cit., 2004, с. 2, 23

[41] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 4

[42] Пак там, с. 7, 9

[43] Пак там, с. 140

[44] Пак там, с. 185

[45] Пак там, с. 219, 226

[46] Пак там, с. 229, 231

[47] Пак там, с. 246-247

[48] Пак там, с. 248-249

[49] Тази стратегия, предложена за първи път от американския дипломат Джордж Кенън през 1946 и възприета през 1947 от президента Хари Труман, предвижда активно противопоставяне на политическото и икономическо разширяване на сферата на влияние на СССР, най-вече в Западна Европа и Далечния изток. През 1950 планът на Кенън е доразвит от Пол Нице, който разширява неговия обхват с военно противопоставяне на СССР в глобален мащаб. Конкретни резултати от стратегията на „сдържането”, която доминира външната политика на САЩ до началото на 70-те години, са планът „Маршал” за икономическо възстановяване на Западна Европа, създаването на НАТО и на подобни военнополитически организации за колективна отбрана в Средния изток и Югоизточна Азия, като CENTO (САЩ, Великобритания, Турция, Ирак, Иран и Пакистан) и SEATO (САЩ, Великобритания, Франция, Пакистан, Австралия, Нова Зеландия, Тайланд и Филипините).

[50] Saul Bernard Cohen, Op. cit., с. 16; Александр Дугин, Op. cit., с. 48, 57

[51] Alfred Thayer Mahan, The Problem of Asia and its Effect upon International Policies, Boston, 1905, 233 p.

[52] За съдържанието на понятията вж. Васил Проданов, Глобалните промени и съдбата на България, София, 1999, с. 215-216

[53] Пак там

[54] Charles Kupchan, The End of the American Era. U.S. Foreign Policy and the Geopolitics of the Twenty-first Century, New York, 2002, с. 311

Литература:

Cohen, Saul Bernard, Geopolitics of the World System, New York, 2003

De la Blache, Paul Vidal, France de l’Est (Lorraine – Alsace), Paris, 1917

Дугин, Александр, Основы геополитики. Геополитическое будущее России, Москва, 1997

Fairgrieve, James, Geography and World Power, London, 1915

Febvre, Lucien, La Terre et l’Evolution humaine. Introduction géographique à l’histoire, Paris, 1922

Gerbet, Pierre, La construction de l’Europe, Paris, 2007

Казаков, Емил, ЕС и ограниченията на класическата геополитика, София, Геополитика и геостратегия, 2009, бр. 2

Korinman, Michel, Quand l’Allemagne pensait le monde. Grandeur et décadence d’une géopolitique, Paris, 1990

Kupchan, Charles, The End of the American Era. U.S. Foreign Policy and the Geopolitics of the Twenty-first Century, New York, 2002

Lacoste, Yves, La géographie, ça sert, d’abord, à faire la guerre, Paris, 1985

Lacoste, Yves, Elisée Reclus, une très large conception de la géographicité et une bienveillante géopolitique, Paris, Hérodote, 2005, Numéro 117

Lejeune, René, Robert Schuman (1886-1963), père de l’Europe, Paris, 2000

Le Ridier, Jacques, La Mitteleuropa, Paris, 1994

Lorot, Pascal, Histoire de la géopolitique, Paris, 1995

Mahan, Alfred Thayer, The Problem of Asia and its Effect upon International Policies, Boston, 1905

Mackinder, Halford, Democratic Ideals and Reality. Study in the Politics of Reconstruction, New York, 1919

Mackinder, Halford, The Geographical Pivot of History, London, The Geographical Journal, 2004, Volume 170

Mercier, Guy, Le concept de propriété dans la géographie politique de Friedrich Ratzel (1844-1904), Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555

Naumann, Friedrich, Bulgarien und Mitteleuropa, 1916

Проданов, Васил, Глобалните промени и съдбата на България, София, 1999

Ratzel, Friedrich, La Géographie politique. Les concepts fondamentaux, Paris, 1987

Ratzel, Friedrich, Géographie politique, Genève, 1988

Roussel, Eric, Jean Monnet 1888 – 1979, Paris, 1996

Sanguin, André-Louis, En relisant Ratzel, Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555

Тихонравов, Юрий, Континенталната школа в немската геополитика, София, Геополитика и геостратегия, 2006, бр. 4

* Доктор по геополитика и магистър по международни отношения; член на Българското геополитическо дружество

Резултатите от провелите се на 3 октомври 2010 избори в Босна и Херцеговина се оказаха, едновременно, и очаквани и изненадващи. Както е известно, на тях се гласуваше за висшия законодателен орган на страната – Парламентарната асамблея, за парламент и президент на Република Сръбска, за законодателните събрания на десетте кантона на мюсюлманско-хърватската федерация, както и за членове на Президиума на Босна и Херцеговина, представляващи трите „държавнообразуващи” народи в нея – бошнаците (т.е. мюсюлманите), сърбите и хърватите. Тук е мястото да напомня, че съгласно Дейтънското и Парижкото споразумения от 1995 (сложили край на босненската война от 1992-1995, последвала разпадането на Югославия), Босна и Херцеговина се състои от две държавни образувания – мюсюлманско-хърватската федерация и Република Сръбска. Всяко от тях има собствен парламент, президент и правителство. На федерално равнище, органите на властта включват Президиум, Парламентарна асамблея и Министерски съвет. Освен това, мюсюлманско хърватската федерация се дели на 10 кантона, всеки от които има собствени органи на управление. Гласуването за Парламентарна асамблея става на етнически принцип, а цялата тази сложна система функционира под контрола на Върховния представител на ООН, разполагащ с изключителни пълномощия.

Новата политическа ситуация

Така, точно както сочеха предварителните прогнози, в Република Сръбска съкрушителна победа удържа Съюзът на независимите социалдемократи и неговия лидер Милорад Додик. Съюзът получи 2/3 от гласовете на сръбските избиратели и за Парламентарната асамблея на Босна и Херцеговина, и за Скупщината на Република Сръбска. Самият Додик беше избран за президент на Република Сръбска, а за сръбски представител в колективния Президиум – друг кандидат на СНСД – Небойша Радманович, към когото в ЕС се отнасят доста резервирано.

Случи се обаче и нещо доста изненадващо. В Президиума, за представител на бошнаците, беше избран лидерът на Партията на демократичното действие Бакир Изетбегович, синът на покойния „основател” на Босна и Херцеговина Алия Изетбегович. Досега мястото се заемаше от водача на партията „За Босна и Херцеговина” Харис Силайджич, известен с твърдата си антисръбска позиция. Той не криеше, че се стреми към ликвидирането на Република Сръбска, квалифицирайки я като „резултат от политиката на етническо прочистване”, но бе принуден от избирателите да се оттегли, което пък дава известен шанс на диалога между сърби и бошнаци. Още в първото си официално изявление, след победата на изборите, Бакир Изетбегович обеща, че ще провежда „реална политика” и ще сътрудничи със сърбите.

Що се отнася до хърватската общност, тя не оказва сериозно влияние върху политическия процес в страната заради неголямата численост и силната си раздробеност. Както прогнозираха повечето анализатори, хърватите отново ще бъдат представлявани в Президиума от Желко Комшич, като (също както и предния път) победата му се дължи най-вече на гласовете на бошнаците.

Последните (шести поред) избори в Босна се проведоха в условията на сериозна криза. По всеобщо мнение, за петнайсетгодишната си история, постюгославската република така и не успя да се превърне в ефективно функционираща държава. И трите, населяващи Босна народи продължават да преследват целите, които следваха и по време на юговойните, затова вместо да се сближават, продължават да се дистанцират един от друг. През всичките тези години, централните власти в Сараево, ползващи се с подкрепата на ЕС и особено на САЩ, се стремяха максимално да ограничат правата на Република Сръбска, за сметка на собствените си пълномощия. На свой ред Република Сръбска се съпротивляваше с всички сили на това, опирайки се на решенията от Дейтън. Хърватите пък, тихомълком работеха за създаването на трето държавно образувания в рамките на Босна и Херцеговина – хърватско.

Неслучайно, в навечерието на изборите, „Евронюз” констатира, че политическите партии в Босна, представляващи трите главни народи, се явяват на тях с откровено националистически лозунги. При това обаче се посочваше, че след като са създали обща армия, значи и надеждата за създаването на „единна демократична Босна” още не е изчезнала напълно. Възможно е това наистина да е така, но да не забравяме, че създаването на общата армия стана възможно само в резултат на изключително силния натиск от страна на ЕС и САЩ върху лидерите на босненските сърби. Да не говорим, че не е никак ясно, как би се държала тази армия в ситуация на реален военен конфликт.

Между другото, белградските политици (Сърбия е сред гарантите на Дейтънското споразумение) открито квалифицират Босна като „протекторат на ООН” и „виртуална държава”, чието съществуване се крепи само на изключителните усилия – политически и фанансови – на международната общност. На свой ред, преизбраният за президент на Република Сръбска Милорад Додик неведнъж откровено е споделял, че „ние уважаваме Дейтънските споразумения и ги спазваме, защото сме поели това задължение, но не сме длъжни да обичаме Босна и да я смятаме за своя държава”. Нещо повече, според него, Република Сръбска ще се раздели с Босна, щом съзреят външните и вътрешни условия за това, като, рано или късно, ще стане факт. Пускайки бюлетината си в изборната урна, на 3 октомври, Додик повтори, че „Босна е невъзможна държава и най-добрият изход за всички, населяващи я народи, би бил мирния развод”.

Проблемите на Босна

Днешна Босна и Херцеговина продължава да се измъчва от многобройни противоречия. Достатъчно е да споменем например, че въпреки твърдата си прозападна ориентация, Сараево все още не е признало независимо Косово. Причината е проста, за това не е съгласна (и едва ли някога ще се съгласи) Република Сръбска. Мащабната финансова помощ също не се оползотворява ефективно – както посочват експертите, 2/3 от нея отиват за издръжка на многобройната босненска администрация (броят на държавните служители отдавна е надхвърлил 100 000 души) и различни социални програми, така че за инвестиции и икономическо развитие не остава почти нищо. Според последните социологически проучвания, основните проблеми, които вълнуват днес босненските избиратели, са бедността, безработицата и корупцията. Средната месечна заплата в страната е около 400 евро, а пенсията – 150 евро (т.е. те са по-високи от тези в България, която вече е член на ЕС).

Все по-често се чуват предложения за намаляване броя на кантоните в мюсюлманско-хърватската федерация – от 10 до 3-4, с цел да се икономисат средства. Едва ли обаче, управляващите в Сараево ще го направят, най-вече защото съкратените от кантоналните администрации бошнаци ще се влеят в редовете на безработните, тъй като държавата няма нито сили, нито средства за преквалификацията им. Освен това, подобна стъпка би провокирала остро недоволство сред избирателите и, на първо място, в кантоните, населени с мюсюлмани. Накрая, при евентуално прекрояване на кантоните, е много вероятно да се появи изцяло хърватски кантон, което пък ще означава окончателно разделение на страната по етнически принцип. Повечето анализатори обаче смятат, че разделението и без това отдавна е факт.

Друг характерен пример за съществуващите вътрешнополитически противоречия е свързан с необходимостта Босна да извърши преброяване на населението си, ако иска да получи нови помощи от ЕС, както и заеми от международните финансови институции. В момента липсват достоверни данни за актуалния брой на жителите на Босна и Херцеговина, нейния етнически състав, делът на хората в трудоспособна възраст и т.н. Сараево обаче не бърза да изпълни това условие, опасявайки се, че преброяването ще разкрие неприятна за мюсюлманите етническа картина. Неслучайно, законът за преброяването затъна в парламентарни дискусии, като депутатите-бошнаци се обявиха против включването в анкетите на въпроси за националната и религиозна принадлежност, както и за майчиния език. В крайна сметка, законопроектът се оказа в Конституционния съд, където продължава да стои и днес. Междувременно, Република Сръбска обяви, че през 2011 (без значение какво мислят по въпроса в Сараево) ще осъществи преброяване на собствената си територия, тъй като не възнамерява да се отказва от външните заеми, т.е. от шансовете си за икономическо развитие.

През последните години, твърдото и решително поведение на Милорад Додик, отстояващ интересите на сръбската общност, се превърна в много сериозен дразнител както за властите в Сараево, така и за върховния представител на ООН в босненската столица. В Баня Лука обаче смятат, че действията на последния, както и идеята за „модернизация” на босненската конституция, целят именно ликвидирането на Република Сръбска и не дават съгласието си за подобни промени. Според самия Додик, действията и инициативите на сегашния върховен представител – австрийският дипломат Валентин Инцко, до такава степен влизат в разрез с интересите на босненските сърби и толкова явно противоречат на Дейтънските споразумения, че в един момент правителството в Баня Лука дори се готвеше да проведе референдум, дали гражданите на Република Сръбска потвърждават подкрепата си за решенията от Дейтън и, как оценяват дейността на Инцко.

Факт е, че отношенията между Додик и австрийския дипломат отдавна са изключително напрегнати. Сръбският лидер неведнъж е декларирал, че както Инцко, така и самата институция на Върховния представител на ООН, са основната пречка пред постигането на съгласие в Босна. Така, в навечерието на последните избори, Инцко се опита да „агитира” гражданите на страната, обещавайки им, че тя може да влезе в ЕС още през следващите 3-4 години, ако гласуват за промените, „които ще я доближат до Европа”. В противен случай, според него, единствената алтернатива за нея ще се окаже изолацията. Беше очевидно, че този призив беше адресиран, най-вече, към босненските сърби.

Днес мнозина си задават въпросите, дали ще може да бъде предотвратено евентуалното разпадане на Босна, както и, дали тя още дълго ще продължи да бъде „фактически протекторат” на САЩ и ЕС? Онези които отговарят положително на първия въпрос, посочват, че под натиска на ЕС водачите на босненските хървати (както впрочем и правителството в Загреб) постепенно са започнали да се отказват от националните си претенции и вече са склонни да приемат по-голямата централизация на властта в Босна. А също, че напоследък Белград вече не си позволява да подкрепя толкова безусловно властите в Република Сръбска. Всичко това, поне на пръв поглед, свидетелства, че докато ЕС и САЩ продължат да следват досегашната си политика, разпадането на Босна и Херцеговина, на практика, няма как да се случи. Най-вече, защото Брюксел поставя като най-важно предварително условие за евентуалното присъединяване на страната към ЕС, превръщането и в много по-централизирана държава, което пък автоматично означава, че местните сърби и хървати ще трябва да се откажат от мечтите за „връщане в лоното на държавата-майка”.

Изборите в началото на октомви обаче, поставят под въпрос тези твърдения. Сърбите очевидно не се вслушаха в призивите на Върховния представител Инцко. Апелът му бе чут само от онези мюсюлмански избиратели, които отново решиха да подкрепят хърватския кандидат за колективния Президиум Желко Комшич (между другото тази подкрепа отново даде основание на мнозина босненски хървати да го обявят за „предател”).Вече след изборите, Милорад Додик обяви, че смята за основна своя задача, през следващите години, „борбата за достойнството на босненските сърби”. Което пък означава, че Баня Лука възнамерява да делегира на Сараево само онези пълномощия, които е задължена да му предостави съгласно Дейтънските споразумения. Според Додик, през изминалите 15 години Република Сръбска е била лишена от около 3% от територията и, очертана в Дейтън – най-вече заради „експанзията на бошнаците и незаконното строителство в Източно Сараево, което традиционно се доминира от сърбите, както и в резултат от предаването на окръг Бръчко на мюсюлманско-хърватската федерация”.

Феноменът Изетбегович-младши

Както вече посочих в началото, наред с много очаквани неща, изборите в Босна и Херцеговина от началото на октомври родиха и една изненада – победата на сина на покойния бошнашки военен лидер Алия Изетбегович – Бакир, който вече ще представлява своя етнос в Президиума на страната. Впрочем, поражението на изборите за Президиум на дългогодишния водач на босненските мюсюлмани Харис Силайджич едва ли може да се смята за случайно. Още повече, че той отстъпи не само на победителя Изетбегович-младши, но и на местния медиен магнат Фахрудин Радончич, провел една доста абстрактна кампания, при това платена изцяло от собствения му джоб.

Първите изявления на Бакир Изетбегович, след победата му, вдъхват известен оптимизъм. Той твърди, че е готов да търси компромиси с босненските сърби и лично с Милорад Додик за да „оставим завинаги в миналото старите конфликти”. Освен това, Изетбегович-младши обеща да провежда „реална политика” и „политика на протегнатата ръка и сътрудничеството”.

В същото време обаче, остава под голям въпрос, дали на новия лидер на босненските мюсюлмани ще бъде позволено да осъществи своите добре звучащи и определено позитивни планове? Както е известно, Върховният представител на ООН в Сараево Валентин Инцко вече очерта перспективите пред Босна и Херцеговина, както ги виждат стратезите на САЩ и ЕС: „през следващите четири години ще се реши съдбата на Босна – дали тя ще се присъедини първо към НАТО, или това ще стане едновременно с присъединяването и към ЕС”. В случая е интересен времевият интервал, посочен от Върховния представител в неговата прогноза, която впрочем може да се приеме и като своеобразен ултиматум. Защото, в навечерието на изборите, Милорад Додик също акцентира върху „следващите четири години”, само че по отношение на срока за вероятното самоопределение на босненските сърби. Така или иначе, но следващият четиригодишен мандат наистина може да се окаже решаващ за всички участници в босненския геополитически пасианс.

При това, не бива да забравяме, че в лагера на босненските мюсюлмани все още има достатъчно влиятелни фигури, които пригласят на загубилия изборите Силайджич, че самата Република Сръбска е „продукт на антимюсюлманските етнически прочиствания” и затова следва да бъде ликвидирана. С огромен авторитет сред мюсюлманската общност продължава да се ползва главният мюфтия на Босна и Херцеговина Мустафа Церич. Както нееднократно подчертава Милорад Додик, „влиянието на Церич е толкова голяма, че той може да накара мюсюлманите да приемат всяко негово решение. Ако утре им каже да си изберат за президент Радован Караджич например, всички като един ще гласуват за него”. Между другото, преди година, Церич призова „в босненската конституция да бъдат включени нормите на шариата”, тъй като, според него, Босна и Херцеговина е „мюсюлманско отечество”. Пак по същото време, при посещението си в историческата сръбска област Санджак, разположена на границата с Босна и Черна гора (вж. статията на Ана Филимонова за ситуацията в областта, на стр. – б.р. ), той заяви пред местната мюсюлманска общност, че „никаква сила не може да попречи на обединението ви с босненските мюсюлмани”. Много широк резонанс предизвика и призивът му към Турция, която, според Церич, „винаги в миналото е била наша майка и ще продължи да бъде такава в бъдеще”. На фона на подобни откровения на мюсюлманските духовни и политически водачи, едва ли е чудно, че босненските сърби отказват да живеят с тях в една унитарна държава, която при това ще се управлява от законите на шариата.

Перспективите пред Босна и Херцеговина

Какво може да се случи в Босна през следващите няколко години? Без съмнение това ще бъде доста труден период, през който, в една или друга степен, ще стане ясна съдбата на тази държава.

Очевидно е, че икономически пробив няма да се получи. Много е вероятно дори, гражданите на страната още повече да затегнат коланите, тъй като, според местните експерти, средствата за икономическо развитие намалеят. Всичко, което можеше да бъде приватизирано, вече е в частни ръце, а други големи източници на приходи в държавния бюджет не се очертават.

Освен това, според повечето прогнози, ЕС и САЩ няма да отслабят натиска върху Република Сръбска да внесе необходимите поправки в конституцията си и така да помогне за превръщането на Босна и Херцеговина в „ефективно функционираща (т.е. в унитарна – б.а.) държава”. На свой ред, Република Сръбска ще продължи да отстоява политическите и икономическите си интереси. Що се отнася до обещаната от новия представител на бошнаците в Президиума на Босна и Херцеговина Бакир Изетбегович „реална политика”, осъществяването и няма да бъде никак лесно. Макар че партията му декларира готовност да следва стратегия на „малките стъпки” в сближаването със сърбите и е готова да се примири със съществуването на Република Сръбска, целта на всички бошнашки политически сили си остава непроменена – създаване на унитарна Босна, разделена на 6-7 икономически района.

Впрочем, както посочват мнозина белградски анализатори, през последните години някои неща в Босна все пак са се променили. Според тях, Република Сръбска например, се е сдобила с нов покровител в лицето на укрепващата Русия, която в момента е също толкова сериозна опора за Баня Лука, каквато е Турция за бошнаците. Не е тайна, че Милорад Додик отдавна прави всичко възможно за привличане на руските капитали в сръбската част на Босна и Херцеговина. В тази връзка, някои дори смятат, че очерталото се напоследък турско-руско сближаване, може да се окаже решаващия фактор за постигане на стабилност в Босна.

Очевидно е, във всеки случай, че политиката, която доскоро провеждаха по отношение на Босна и Херцеговина САЩ, а донякъде и ЕС, и която разчиташе на силния натиск и налагането на собствените решения – не доведе до кой знае какви положителни резултати, а по-скоро съдейства за радикализирането на ситуацията, доказателство за което е и убедителната победа на Милорад Додик и партията му на последните избори. На този фон, повечето международни наблюдатели смятат, че босненската държава има шанс да просъществува и в бъдеще (и дори да стане член на ЕС), само ако трите „държавнообразуващи” народи и политическите им представители получат възможност сами да градят конструктивни отношения помежду си, а не възлагат това на едни или други външни сили.

* Българско геополитическо дружество

В края на статията си „Географската ос на историята”, появила се през 1904 и станала световно известна, сър Хилфорд Макиндър изразява особена тревога по отношение на Китай. Обяснявайки, защо Евразия представлява силовия геостратегически център на света, той лансира предположението, че ако съумеят да разпространят своето влияние си далеч извън пределите на страната си, „китайците могат да се превърнат в „жълта опасност” за световната свобода. И то тъкмо поради причината, че ще обединят ресурсите на гигантския континент с голямата си океанска граница – един коз, с който Русия, доминираща дотогава в този осов регион, не разполага”.

Оставяйки настрана расисткия момент, обичаен за началото на ХХ век, както и истеричната реакция, която винаги поражда на Запад появата на някоя могъща външна сила, можем да кажем, че тревогата на Макиндър съвсем не е била напразна. За разлика от такъв евразийски гигант като Русия, която е била, и досега си остава, предимно сухопътна държава, чиято океанска граница е блокирана от арктическите ледове, Китай съчетава белезите и на континенталната, и на морската държава. Дължината на бреговата му линия е девет хиляди мили, като изобилства с удобни естествени пристанища и е разположена в умерената климатична зона (Макиндър дори предупреждава, че в бъдеще Китай може да завладее Русия).

Потенциалната зона на китайското влияние се простира от Централна Азия, с нейните изключително богати запаси от полезни изкопаеми и енергоносители, до основните морски маршрути, пресичащи Тихия океан. По-късно, в книгата си „Демократичните идеали и реалността”, Макиндър прогнозира, че в крайна сметка Китай ще управлява света, заедно със Съединените щати и Великобритания, „изграждайки за една четвърт от човечеството нова цивилизация, която няма да е нито изцяло източна, нито изцяло западна”.

Особеностите на китайската геополитика

Изгодното географско положение на Китай е толкова очевидно, че за него невинаги си припомнят, когато говорят за стремителния икономически прогрес на тази страна и за напористия национален характер на китайците. Това обаче не бива да са забравя, защото рано или късно именно географията ще гарантира на Китай ключова роля в геополитиката, колкото и криволичещ да е пътят му към статута на световна държава (през последните трийсетина години, годишният ръст на китайския БВП надхвърляше 10%, но през следващите три десетилетия едва ли можем да очакваме същите темпове). Китай съчетава елементите на силно модернизирана държава от западен тип с наследената от древния Изток „хидравлична цивилизация” (термин, въведен от историка Карл Витфогел за обозначаване на обществата, практикуващи централизиран контрол върху напояването на земеделските земи). Благодарение на строго централизираното управление, китайският режим е способен например да събира милионни трудови армии за изграждането на най-големите инфраструктурни обекти. Тъкмо това гарантира на Китай непрекъснато постъпателна развитие – подобни темпове са просто непосилни за демократичните държави, които са свикнали бавно да съгласуват интересите на гражданите си. Формално, китайските лидери се смятат за комунисти, но що се отнася до заимстването на западните технологии и практики, те са наследници на 25-те императорски династии, управлявали страната в продължение на четири хиляди години и интегрирали западния опит в ясно изразената и развита културна система, която притежава (освен всичко друго) уникален опит за налагане на васални отношения на другите държави. „Китайците – сподели с мен в началото на 2010 един високопоставен сингапурски чиновник – знаят как да постигнат това, което искат и с помощта на тоягата, и на моркова, систематично редувайки двата метода”.

Вътрешното развитие на Китай подхранва външнополитическите му амбиции. Империите рядко се градят по готов проект, обикновено ръстът им е органичен. Ставайки по-силна, държавата култивира нови потребности и, колкото и да е парадоксално, нови опасения, които допълнително я тласкат към разширяване. Така, дори и под ръководството на най-безцветните си президенти от края на ХІХ век (Ръдърфорд Хейс, Джеймс Гарфийлд, Честър Артър, Бенджамин Харисън) икономиката на САЩ се развива устойчиво и непрекъснато. С разрастването на търговията им с останалия свят, Съединените щати започват да проявяват разнообразни икономически и стратегически интереси в най-отдалечени точки на света. Понякога (както например в Южна Америка и Тихоокеанския регион) с тези интереси се оправдава американската военна намеса. По онова време американската администрация може да концентрира усилията си върху външната политика и, защото вътрешнополитическото положение в страната е стабилно (последното голямо сражение от т.нар. „индиански войни” е през 1890).

Днес, Китай укрепва сухопътните си граници и насочва активността си навън. При това тази страна осъществява външнополитическите си амбиции също толкова агресивно, както и САЩ столетие по-рано, но по съвършено различни причини. Пекин не практикува мисионерския подход към външната политика, т.е. не се стреми да наложи в другите държави собствената си идеология или система на управление. Моралният прогрес в международната политика е цел, която преследва Америка, но подобна перспектива не привлича китайците. Поведението на Срединната империя по отношение на другите държави изцяло се диктува от потребностите и от доставка на енергоносители, метали и стратегически суровини, необходими за поддържането на постоянно растящото жизнено равнище на гигантското население, което е почти 1/5 от цялото население на планетата.

За да реши тази задача, Китай изгради изгодни за себе си суровинни отношения, както със съседните, така и с по-отдалечени държави, т.е. с всички, притежаващи ресурсите, от които се нуждае за да захранва икономическия си ръст. В своята външна политика Пекин не може да не се съобразява с фундаменталния национален интерес – икономическото оцеляване на страната, затова можем да характеризираме Китай като свръхреалистична и свръхпрагматична държава. Оттук и стремежът за укрепване на китайското присъствие в различни части на Африка, където има големи запаси от петрол и полезни изкопаеми, и за обезопасяване на транспортните маршрути в Индийския океан и Южнокитайско море, свързващи крайбрежието на страната с арабско-персийския свят, който е толкова богат на енергоносители. Тъй като, на практика, е лишен от кой знае какъв избор в действията си на международната сцена, Пекин не се притеснява особено от това с какви правителства му се налага да си има работа – той цени у партньорите си стабилността, а не порядъчността, на която толкова държи Западът. И тъй като някои от въпросите режими (като например тези в Иран, Мянма или Судан) са потънали в мрака на изостаналостта и авторитаризма, непрестанното търсене на доставчици на суровини, което Китай осъществява в целия свят, поражда конфликти между него и САЩ с тяхната мисионерска ориентация. Разбира се, налице са и търкания с такива държави, като Индия и Русия, в чиито сфери на влияние Пекин се опитва да проникне. Естествено, той по никакъв начин не застрашава съществуването на всички тези страни. Вероятността от война между Китай и САЩ е незначителна: китайската армия представлява само косвена опасност за Америка. Тук става дума най-вече за географско предизвикателство – въпреки принципните разногласия по въпросите за външния дълг, структурата на стокооборота или глобалното затопляне. Зоната на китайското влияние, формираща се в Евразия и Африка, постоянно се разширява, при това не в онзи повърхностен, чисто количествен смисъл, който придават на това понятие през ХІХ век, а в далеч по-дълбок и отговарящ на съвременната глобализационна епоха.

Преследвайки простичката цел – да гарантира икономическите си потребности, Китай измества политическото равновесие към Източното полукълбо и това не може да не засегне много съществено интересите на САЩ. Използвайки стратегическото си положение на световната карта, Китай разпространява и разширява влиянието си навсякъде и във всички посоки – от Централна Азия до Южнокитайско море и от руския Далечен Изток до Индийския океан. Той се превръща в могъща континентална държава, а политиката на подобни държави, както отбелязва още Наполеон, е неотделима от тяхната география.

Болезненият граничен синдром

Синцзян и Тибет са двата най-значими региона в пределите на китайската държава, чиито жители съумяват да съхранят самобитността си, устоявайки на преимущественото положение на китайската цивилизация. В известен смисъл, именно самобитният характер и на едната, и на другата области правят Китай подобен на империя. Освен това, етническото напрежение в двата региона усложнява отношенията на Пекин с прилежащите към тях държави.

„Синцзян” означава „ново владение” – така се нарича Китайски Туркестан, най-западната провинция на Китай, която е с двойно по-голяма площ от американския щат Тексас и е отделена от централните райони на страната от пустинята Гоби. Макар че китайската държавност (под една или друга форма) има хилядолетна традиция, Синцзян официално става част от империята едва в края на ХІХ век. Оттогава историята на тази провинция, както отбелязва още през миналия век британският дипломат Фицрой Маклийн, „е изключително неспокойна”. Синцзян непрекъснато се бунтува и от време на време става напълно независим от Пекин. Това продължава чак до 1949, когато комунистическата армия на Мао Цзедун навлиза в Синцзян и присъединява със сила провинцията към Китай. Въпреки това, сравнително неотдавна (през 1990), както и през миналата 2009, нейното тюркско население (уйгурите са потомци на тюркските племена, управлявали през VІІ-VІІІ век Монголия) въстана срещу китайската власт.

Уйгурите, живеещи в Китай, наброяват само около 8 милиона – т.е. под 1% от цялото население, но в Синцзян те са 45%, т.е. почти половината. Основният етнос в Китай – ханският, населява плодородните равнинни региони в центъра на страната и по крайбрежието на Тихия океан, а песъчливите плата на запад и югозапад са исторически територии на уйгурското и тибетското малцинство. Подобно разпределение на населението си остава източник на постоянно напрежение, тъй като Пекин смята, че съвременната китайска държава следва да осъществява твърд и едноличен контрол в планинските райони. Стремейки се здраво да обвържат към центъра двете области (заедно със запасите от петрол, природен газ, медна и желязна руда в недрата им), Пекин, в продължение на няколко десетилетия, целенасочено преселваше там ханци от централните зони на страната. Освен това, той усърдно се заиграваше с независимите тюркски републики от Централна Азия – отчасти за да лиши бунтуващите се синцзянски уйгури от какъвто и да било потенциален тил.

Укрепвайки връзките с правителствата на централноазиатските републики, китайското ръководство преследва и друга цел – да разшири зоната си на влияние. Китай и днес е  проникнал дълбоко в Евразия, но това все още не е достатъчно за да удовлетвори потребностите му от природни ресурси. Символ на китайското влияние в Централна Азия са два големи тръбопровода, чието строителство е към края си: единият преминава през Казахстан и трябва да снабдява Синцзян с петрол, добиван в Каспийско море, а по другия, минаващ през Казахстан и Узбекистан, в Синцзян ще се доставя природен газ от Туркменистан. Нещо повече, острата нужда от природни ресурси принуждава Пекин да се ангажира с доста рисковани проекти. Така, в разорения от войната Афганистан, китайците разработват медно находище, намиращо се на юг от Кабул и отдавна се опитват да се доберат до запасите на страната от желязна руда, злато, уран и скъпоценни камъни (сред последните неразработени залежи на планетата). Пекин разчита да прокара в Афганистан и Пакистан пътища, жп линии и тръбопроводи, които да свържат перспективния централноазиатски регион, където китайците утвърждават позициите си, с пристанищата на брега на Индийския океан. Тоест, в стратегически план, географското положение на Китай само ще се подобри, ако САЩ съумеят да стабилизират ситуацията в Афганистан.

Тибет, както и Синцзян, играе принципно важна роля за държавното самосъзнание на китайците и (пак подобно на Синцзян) усложнява отношенията на Китай с другите държави. Скалистото Тибетско плато, богато на железни и медни руди, заема колосално пространство. Именно поради това, Пекин изпитва все по-голяма тревога от възможността Тибет да стане автономен, да не говорим за пълната му независимост и затова толкова усърдно строи шосета и жп линии, свързващи този регион с останалите части на страната. Ако Тибет се отдели, това драматично ще промени географското положение на Китай, да не говорим че при подобно развитие Индия рязко би усилила позициите си на субконтинента чрез присъединяването на т.нар. „северна зона” (спорните райони в принадлежащата на Китай част на Кашмир, както и в индийския щат Аруначал-Прасеш, чиято обща площ е почти 150 кв. км – б.р.).

Индия, с нейното над милиардно население, и днес разсича, под формата на тъп клин, зоната на китайското влияние в Азия. Това най-добре може да се види на картата на „Велик Китай”, поместена в книгата на Збигнев Бжежински „Голямата шахматна дъска” (1997). До известна степен, географското положение на Китай и Индия наистина ги обрича на съперничество: двете съседни държави с гигантско население и изключително богати и древни култури, отдавна претендират за едни и същи територии (например индийския щат Аруначал Прадеш). Тибетският проблем само усложнява ситуацията. Индия предостави убежище на правителството на Далай-лама, който живее в изгнание от 1959 насам. Старши научният сътрудник на Германската фондация Маршал Даниел Туайнинг смята, че неотдавнашите инциденти на китайско-индийската граница „могат да се обяснат именно с тревогата на Китай във връзка с наследника на Далай-лама”. Защото е напълно вероятно, че следващият Далай-лама може да се окаже родом от тибетския културен пояс, включващ Северна Индия, Непал и Бутан, т.е. ще бъде по-склонен да следва проиндийска, а това означава и антикитайска ориентация. На Китай и Индия предстои да изиграят една много сериозна игра не само в тези региони, но и в Бангладеш и Шри Ланка. Както и преди, Синцзян и Тибет остават в официално признатите граници на Китай, но, имайки предвид обтегнатите отношения между китайското правителство и жителите на двете провинции, можем да очакваме, че в бъдеще опитите на Пекин да разпространи влиянието си отвъд рамките на ханското етническо мнозинство, ще се сблъскат със сериозно противодействие.

Пълзящото влияние

Дори в онези участъци от границата, където Китай не е заплашен от нищо, самата форма на страната изглежда плашещо незавършена, сякаш в тези места са отнети части от някога съществувалия Велик Китай. Така, северните граници на Китай опират до Монголия – грамадна територия, която изглежда като „парче кожа”, откъснато от собствения му гръб. Плътността на монголското население е сред най-ниските в света и близостта на страната до градската китайска цивилизация представлява несъмнена демографска заплаха за нея. Китай, който в миналото завоюва Външна Монголия за да си осигури достъп до по-подходящи за селско стопанство земи, днес е готов отново да я постави под контрол, но този път заради запасите и от петрол, въглища и уран, както заради разкошните и пустеещи пасища. Тъй като неконтролируемата индустриализация превърна Китай в най-големия световен потребител на алуминиева, медна, оловна, никелова, цинкова, калаена и желязна руда (през последните десетина години делът му в световното потребление на метали нарасна от 10% на 25%), китайските минни компании откровено залагат на разработването на богатите земни недра на съседната държава. Взаимоотношенията с Монголия за пореден път показват, колко далеч се простират имперските амбиции на Пекин – особено, ако си припомним, как Китай възстанови контрола си над Тибет, Макао и Хонконг.

На север от Монголия и трите североизточни китайски провинции се намира руският Далечен Изток – изключително обширна (двукратно по-голяма от Европа по площ) „депресивна” зона, с немногочислено и постоянно намаляващо население. Руската държава окончателно присъединява тези територии през ХІХ и началото на ХХ век, когато Китай е изключително отслабен. Днес обаче, той става все по-силен, докато властта на руското правителство никъде не е толкова слаба, колкото в тази източна третина на Русия. При това, в непосредствена близост със седемте милиона руснаци, обитаващи Далечния Изток (през 2015 числеността на населението му може да намалее до 4,5 млн. души) в трите гранични провинции на Китай живеят около 100 млн. души. Тоест, плътността на населението в тях е 62 пъти по-висока от тази в руския Далечен Изток. Китайските мигранти се промъкват в Русия, заливайки района на Чита, северно от монголската граница, както и други градове в региона. Достъпът до ресурси си остава основната цел на китайската външна политика във всяка точка на света и слабо населеният руски Далечен Изток, притежаващ огромни запаси от природен газ, петрол, дървен материал, диаманти и злато, не е изключение. „Москва гледа с подозрение на заливащите региона потоци от многобройни китайски имигранти, след които тук проникват дървообработващите и минни компании” – посочва кореспондентът на британския Daily Telegraph Дейвид Блеър.

Както и в случая с Монголия, никой не се страхува, че китайската армия някой ден ще окупира или формално ще анексира руския Далечен Изток. Опасенията идват от все по-значимото пълзящо демографско и икономическо проникване на Пекин в региона (част от който, за кратко време, се владее от Китай, при династията Цин). По време на студената война, граничните спорове между Китай и СССР водят до разполагането в прилежащите райони на Сибир на големи войскови групи, наброяващи стотици хиляди души, като отвреме навреме напрежението по границата прераства в директни сблъсъци. В края на 60-те периодичните търкания водят до практическия разрив на отношенията между Китай и Съветския съюз. И днес географският фактор може да стане причина за подобен разрив между Китай и Русия, тъй като сегашният им съюз има чисто тактически характер. Подобно развитие би било изгодно за САЩ. През 70-те години администрацията на президента Никсън спечели от сблъсъка между Пекин и Москва, поставяйки началото на нови отношения с Китай. В бъдеще, когато последният се превърне в наистина велика държава, САЩ вероятно биха могли да формират стратегически съюз с Русия за да балансират влиянието на Срединната империя.

Южните перспективи

Китайското влияние ще се разпростре и на югоизток- Тук, в сравнително слабите държави от Югоизточна Азия, изграждането на бъдещия Велик Китай се сблъсква с най-малка съпротива. Сериозните географски прегради, отделящи Китай от Виетнам, Лаос, Тайланд и Мянма, не са никак много. В естествен център на сферата на влияние, която обхваща басейна на река Меконг и свързва всички страни от Индокитай с мрежа от сухопътни и водни пътища, ще се превърне град Кунмин, разположен в китайската провинция Юнан.

Най-голямата държава от континенталната част на Югозападна Азия е Мянма. Ако Пакистан, който постоянно е застрашен от разпадане, може да бъде определен като „азиатските Балкани”, Мянма по-скоро напомня Белгия от началото на ХХ век, тъй като постоянно е застрашена да бъде завладяна от могъщите си съседи. Подобно на Монголия, руският Далечен Изток и другите територии, прилежащи към сухопътните граници на Китай, Мянма е слаба държава, твърде богата на природни ресурси, от която Пекин силно се нуждае. Китай и Индия се борят за правото да модернизират дълбоководното пристанище Ситуе на Индийския океан, като и двете страни разчитат да изградят в бъдеще газопровод до находищата в шелфа на Бенгалския залив.

Ако говорим за региона, като цяло, Пекин използва тук, в леко модифициран вид, известният стратегически принцип „разделяй и владей”. В миналото, китайците преговаряха с всяка страна-членка на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) поотделно, но избягваха да контактуват с блока, като цяло. Дори и влязлото наскоро в сила споразумение за създаването на зона за свободна търговия, което Пекин сключи с АСЕАН, показва, колко умело Китай развива изгодните за себе си връзки със своите южни съседи. Той използва тази организация като пазар за пласмента на сравнително скъпите китайски стоки, купувайки от държавите-членки евтината им селскостопанска продукция. Това обяснява и постоянното активно салдо в търговията на Китай с АСЕАН, докато държавите от тази организация постепенно се превръщат в потребител на индустриалните стоки, произвеждани от евтината работна сила в китайските градове.

Всичко това се случва на фона на загубата, от страна на Тайланд, на статута му на регионален лидер и естествен балансьор на Китай. Макар доскоро да беше сравнително силна държава, напоследък Тайланд се сблъсква с много сериозни вътрешнополитически проблеми. Кралското семейство, начело с болния и престарял владетел, вече не е в състояние, както преди, да изпълнява стабилизираща функция, а пък армията страда от разногласията между отделните фракции сред командния и състав. Междувременно, Китай активно развива двустранно военно сътрудничество и с

Тайланд, и с останалите страни от Югоизточна Азия, използвайки обстоятелството, че САЩ недооценяват военно-стратегическото положение на региона, тъй като са прекалено ангажирани с операциите в Афганистан и Ирак.

Две държави, разположени на юг от Тайланд – Малайзия и Сингапур – са ангажирани в сложния процес на преход към демократична форма на управление, докато предишните им лидери (Махатхир Мохамед и Ли Куан Ю), които бяха силни личности, съумели коренно да трансформират страните си, постепенно напускат политическата сцена. В икономическа план, Малайзия все повече бива въвлечена в китайската сфера на влияние, въпреки че живеещите там етнически китайци се смятат за застрашени от мюсюлманското мнозинство. Що се отнася до Сингапур, в чието население доминират етническите китайци, неговото правителство се опасява да не изпадне във васална зависимост от Пекин и затова през последните години укрепва отношенията си с Тайван и дори провежда с него съвместни военни учения. Ли Куан Ю открито призова САЩ да не игнорират региона, а да му оказват военна и дипломатическа подкрепа. Положението на Индонезия също изглежда противоречиво: от една страна, тя се нуждае от присъствието на американския флот, който да я защити от евентуална китайска заплаха, но от друга се опасява, че съюзът и със САЩ може да породи раздразнение в останалите държави от мюсюлманския свят.

Тъй като американското влияние в Югоизточна Азия вече не се намира в зенита си и постепенно намалява, докато това на Китай непрекъснато нараства, държавите от региона все по-често обединяват усилията си за да се противопоставят на стратегията „разделяй и владей”, която се опитва да реализира Пекин. Така например, Индонезия, Малайзия и Сингапур формираха алианс за борба с морското пиратство. Колкото по-уверени в собствените си сили са тези държави, толкова по-малка опасност за тях ще представлява по-нататъшното укрепване на китайската мощ.

Ситуацията в армията

Централна Азия, Монголия, руският Далечен Изток и Югоизточна Азия са естествените зони на китайското влияние. Но политическите граници на тези зони едва ли ще се променят в бъдеще. Принципно различна изглежда ситуацията в Корейския полуостров: тук картата на Китай придобива очевидно орязан вид и тъкмо тук е най-вероятна промяната на политическите граници.

Тотално изолиралият се от света севернокорейски режим изглежда фундаментално неустойчив и крахът му заплашва да засегне целия регион. Като своеобразно „продължение” на Манчжурия, Корейският полуостров заема положение, позволяващо му напълно да контролира морските търговски маршрути към Североизточен Китай. Разбира се, никой не мисли сериозно, че Китай може да анексира някаква част от полуострова, но няма съмнения, че той продължава да се дразни, ако някоя друга държава се опитва прекалено явно да демонстрира суверенитета си в този регион, особено на север. И макар че Пекин подкрепя сталинисткия режим в Северна Корея, той очевидно има определени планове по отношение бъдещето на Корейския полуостров след края на управлението на Ким Чен Ир. Както изглежда, веднага след като този период приключи, китайците възнамеряват да върнат в родината им хилядите севернокорейски бегълци, намерили убежище в Китай и да формират с тяхна помощ подходяща политическа основа за постепенното икономическо овладяване на региона в басейна на река Тумънцзян. Там се събират границите на три държави – Китай, Северна Корея и Русия и са налице благоприятни условия за развитието на морската търговия с Япония, а чрез нея и с Тихоокеанския регион, като цяло.

Това е и една от причините Пекин да иска да създаде на мястото на сегашната Северна Корея държава, която макар и авторитарна да бъде много по-модерна. Подобна държава би могла да се превърне в буфер между Китай и динамичната южнокорейска демокрация, опираща се на средната класа.

Впрочем, възможното обединение на Корейския полуостров също може да се окаже изгодно за Пекин. След сливането, новата Корея, най-вероятно, ще бъде националистическа държава, донякъде враждебно настроена и към Китай, и към Япония – страни, които в миналото са се опитвали да я завладеят. Враждебността към Япония обаче е много по-силна, отколкото към Китай (да не забравяме, че Япония окупира полуострова през 1910-1945, а Сеул и Токио продължават да спорят за статута на островчетата Токдо/Такешима). Икономическите отношения на новата корейска държава с Китай със сигурност ще се окажат по-стабилни, отколкото тези с Япония. Тя, в по-голяма или по-малка степен, ще се контролира от Сеул, а Китай и в момента е сред най-големите търговски партньори на Южна Корея. Накрая, важно е и, че обединена Корея, поддържаща известна близост с Пекин и, напротив, зле настроена към Япония, няма да вижда особен смисъл да запази американското военно присъствие на своя територия. С други думи, няма да е трудно да се представим корейското бъдеще в състава на Велик Китай, както и времето, когато военното присъствие на САЩ в Североизточна Азия ще започне да намалява.

Както показва примерът на Корейския полуостров, по сухопътните си граници, китайците би трябвало да очакват по-скоро благоприятно, отколкото опасно за себе си развитие на събитията. Още Макиндър предполага, че с течение на времето Китай може да стане велика сухопътна и морска държава, която (като минимум) ще засенчи Русия в Евразия.

В книгата си „Трагедията на великодържавната политика” политологът Джон Миршаймър посочва, че „най-опасни в системата на международните отношения са континенталните държави с големи армии”. С приближаването на Китай до статута на континентална държава възникват всички основания да се опасяваме от влиянието му. В същото време обаче, Китай само отчасти отговоря на определението на Миршаймър: въоръжените му сили, наброяващи 1,6 млн. души, са най-големите в света, но през следващите години Пекин няма да може да създаде съвременна експедиционна армия. Китайската народно-освободителна армия, демонстрира възможностите си при земетресението в Сечуан, през 2008, неотдавнашните етнически бунтове в Тибет и Синцзян, както и на пекинската Олимпиада през 2008, чието провеждаше изискваше специални мерки за сигурност. Но, както посочва Ейбрахам Дънмарк от Центъра за разработване на нова стратегия за национална сигурност на САЩ, това само доказва способността и да прехвърля своите части от една част на континентален Китай в друга. То обаче не доказва, че тя е в състояние да прехвърля тежкото въоръжение и ресурсите, необходими за разгръщане на войските в хода на мащабни военни операции. Впрочем, дори ако подобна възможност се появи, това едва ли ще промени особено нещата – малко е вероятно части на китайската армия да пресекат границите на страната, освен ако не става дума за сериозна политическа грешка (например, нова война с Индия) или за необходимост да бъде запълнен внезапно възникнал политически вакуум (например, ако рухне севернокорейския режим). Само че Китай и без това е в състояние да запълни евентуално възникнал силов вакуум край границите си с помощта на такова ефективно оръжие, като демографския и икономически натиск – т.е. той просто няма нужда да използва за това експедиционен военен корпус.

Безпрецедентната китайска мощ на сушата се обяснява отчасти с успехите на китайските дипломати, които през последните години положиха немалко усилия за разрешаването на многобройните гранични спорове с републиките от Централна Азия, Русия и другите съседи (сред тях Индия е набиващо се на очи изключение). Значението на тази промяна трудно може да се подценява. Днес границите на Манчжурия вече не изпитват колосалния външен военен натиск, заради който, по време на студената война, Мао Цзедун бе принуден да изразходва лъвския дял от военния бюджет за нуждите на сухопътните войски и да игнорира нуждите на военноморските сили. Великата Китайска стена е най-доброто доказателство за това, че от дълбока древност до наши дни, Китай винаги е бил застрашен от външна агресия по суша. Днес обаче, тази опасност вече не съществува.

Може ли Китай да стане велика морска държава

Благодарение на създалата се ситуация на сушата, Китай може спокойно да се заеме с укрепването на своя флот. Докато за крайбрежните градове-държави или за островните страни стремежът да укрепват военноморската си мощ е нещо съвсем очевидно, за държавите, които, подобно на Китай, през цялата си история са били затворени в границите на континента, това изглежда непознат разкош. В конкретния случай обаче, то изглежда доста лесно постижимо, тъй като бреговата линия, с която природата е дарила Поднебесната империя, не отстъпва по качествата си на вътрешните и области. Китай разполага с доминиращо положение на тихоокеанското крайбрежие на Източна Азия, в зоната на умерения и тропически климат, а южната граница на страната е в непосредствена близост до Индийския океан и в бъдеще може да бъде свързана с неговото крайбрежие от мрежа от пътища, жп линии и тръбопроводи. През ХХІ век, Пекин ще проектира навън „твърдата си сила”, предимно с помощта на военноморския си флот.

Не може да не отбележим, че в морските простори Китай се сблъсква с далеч по-враждебно обкръжение, отколкото на сушата. Проблемна зона за китайския флот е т.нар. „първа островна редица”: Корейският полуостров, Курилските острови, Япония (включително архипелагът Рюкю), Тайван, Филипините, Индонезия и Австралия. Всяко звено в тази верига, с изключение на Австралия, може да се превърне в „гореща точка”. Пекин и днес е ангажиран в спорове за принадлежността на различни участъци от дъното на Източнокитайско и Южнокитайско морета, богати на енергоносители: той си оспорва с Япония островите Дяоюйтай/Сенкаку, а с Филипините и Виетнам – островите Спратли. Подобни спорове помагат на режима да подклажда националистическите настроения вътре в страната, но това не облекчава особено задачата на китайските военноморски стратези, за които ситуацията на сцената на потенциалното противоборство не изглежда никак добра.

Според анализаторите от Колежа на американските военноморски сили Джеймс Холмс и Тоши Йокахара, „първата островна редица” е нещо като „Великата китайска стена, но този път издигната срещу Китай”. Това е ефективно организиран отбранителен рубеж, изграден от съюзниците на САЩ, като верига от „стражеви кули”, позволяващи да бъдат наблюдавани китайските действия и, ако се наложи, да се попречи на китайското проникване във водите на Тихия океан. Реакцията на Пекин на тази своеобразна блокада понякога е доста агресивна. Както е известно, морската мощ обикновено не се проявява толкова „твърдо” като сухопътната: сами по себе си, корабите не могат да заемат големи пространства и са предназначени за операции, които, най-общо казано,  са по-важни, отколкото морските сражения, а именно – защитата на морските търговски маршрути.

На пръв поглед, би могло да се очаква, че Китай едва ли ще се отличава от великите морски нации в миналото – Венеция, Великобритания и САЩ – и, подобно на тях, ще се грижи най-вече за запазване на мира в морските простори, което пък предполага (освен всичко друго) свобода на търговията. Китайците обаче не са чак толкова уверени във възможностите си. Съзнавайки, че продължава да не е напълно защитен по море, Китай поставя в основата на морската си политика един чисто териториален подход. Сами по себе си, понятията „първа островна редица” и „втора островна редица” (последната включва принадлежащия на САЩ остров Гуам, както и Марианските острови) означават, че в очите на китайците въпросните архипелази са просто продължение на континентален Китай. Разглеждайки прилежащите към страната им морета през призмата на мисленето с термините на „играта с нулева сума”, китайските адмирали действат като своеобразни наследници на агресивната философия на американския военноморски стратег от началото на ХХ век адмирал Алфред Маън, отстояващ концепцията за „контрола над моретата” и „решаващото сражение”. Засега обаче, те не разполагат с достатъчно мощен флот за решаване на поставените задачи и тъкмо това разминаване между големите претенции и реалните възможности доведе през последните години до поредица от нелепи инциденти.

Така, през октомври 2006, китайска подводница, следяща движението на американския самолетоносач Kitty Hawk, внезапно изплува на разстояние, достатъчно за осъществяване на торпедна атака, от него. През ноември 2007, китайците не разрешиха на Kitty Hawk и съпровождащата го ударна група, търсещи укритие от наближаващата буря, да влязат в хонконгското пристанище Виктория (през 2010 самолетоносачът все пак посети Хонконг). През март 2009, групи китайски военни кораби попречиха на американския кораб за далечно хидроакустично наблюдение Impecable да изпълни мисията си извън пределите на 12-милната териториална зона на Китай в Южнокитайско море, преграждайки пътя му и осъществявайки редица заплашителни маневри. Всичко това говори не толкова за наличието на сериозна сила, колкото за недостатъчната мощ на китайския флот, която Пекин засега не съумява да подобри.

За твърдото намерение на Китай да гарантира позициите си в морските простори свидетелстват и мащабните му придобивки през последните години. Пекин се стреми да използва нереализираните досега асиметрични възможности, за да прегради достъпа на американския флот в Южнокитайско море и китайските крайбрежни води. Китай модернизира наличните си есминци и възнамерява да се сдобие с един-два самолетоносача, но в същото време не демонстрира склонност да купува безразборно военни кораби. Вместо това, китайците предпочитат да концентрират усилията си за изграждането на дизелови, атомни и ракетни подводници от нов тип. Според бившия помощник на държавния секретар на военноморските сили на САЩ Сет Кропси и анализатора на Изследователската служба на американския Конгрес Роналд О’Рурк, Китай е в състояние да създаде, през следващите 15 години, подводен флот, който да е по-мощен от американския, наброяващ в момента 75 намиращи се в бойна готовност, подводници. Нещо повече, Кропси твърди, че китайските военноморски сили се готвят да въведат в експлоатация система за насочване на противокорабните балистични ракети, използваща задхоризонтни радиолокатори, космически спътници, дънни хидролокационни мрежи и оборудване за водене на „компютърни войни”. В съчетание с изграждащия се подводен флот, подобна система ще може в бъдеще да попречи на безпрепятствения достъп на американските военноморски сили в най-важните зони на Тихия океан.

Опитвайки се да установи контрол над крайбрежната зона в Тайванския пролив и Източнокитайско море, Пекин усъвършенства флота си от минотърсачи, купува от Русия изтребители от четвърто поколение и разгърна по бреговете си около 1500 руски ракети „земя-въздух”. Дори и въвеждайки в експлоатация системата си от подземни оптични кабели далеч навътре – в западната част на страната (т.е. извън досегаемостта на морските ракети на потенциалния противник) китайците се ръководят от агресивната стратегия, предполагаща поражението на символите на американската мощ – самолетоносачите.

Разбира се, в обозримо бъдеще Китай не възнамерява да атакува американските самолетоносачи и продължава да е много далеч от това, да отправи пряко военно предизвикателство към САЩ. Налице е обаче очевиден стремеж за натрупване по крайбрежието на необходимия военен потенциал, който да накара американците много сериозно да се замислят преди да решат да изпратят корабите си (когато и където поискат) в пространството между „първата островна редица” и китайските брегове. И тъй като способността да влияеш върху поведението на противника е същностна характеристика на всяка велика държава, тази стратегия за пореден път доказва, че плановете за изграждане на Велик Китай се реализират не само на сушата, но и в морските простори.

Наред е Тайван

От ключово значение за създаването на Велик Китай е бъдещето на Тайван. При това, тайванският проблем често се дискутира в рамките на чисто моралната терминология: Пекин акцентира върху необходимостта да възстанови целостта на китайското национално наследство и да обедини Китай за благото на всички етнически китайци. На свой ред Вашингтон демонстрира загриженост за съхраняването на „образцовата демокрация”, за каквата смята Тайван. Истинският проблем обаче е съвсем друг. Както посочва навремето генерал Дъглас Макартър, Тайван е своеобразен „непотопяем самолетоносач”, заемащ ключова позиция точно срещу средата на китайското крайбрежие. Именно оттук, според цитираните по-горе анализатори Холмс и Йошихара, САЩ могат да „проектират мощта си” към китайското крайбрежие и прилежащите райони. Ако Тайван се върне в лоното на континентален Китай, китайският флот не просто внезапно ще се окаже в стратегически изгодна позиция по отношение на „първата островна редица”, а и ще може свободно и в безпрецедентни мащаби да проектира мощта си отвъд пределите на въпросната „редица”. Мнозина често използват в анализите си за бъдещия световен ред думата „многополюсен”, но само сливането на Тайван с континентален Китай би ознаменувало възникването на наистина многополюсна военна ситуация в Източна Азия.

Според анализа, изготвен през 2009 от RAND Corporation, през 2020 САЩ вече няма да са в състояние, както досега, да защитят Тайван в случай на китайско нападение. По това време, се подчертава в анализа, китайците ще могат да нанесат поражение на Америка в евентуална война в Тайванския пролив, дори ако американците ангажират в нея изтребители F-22 от пето поколение, две ударни групи от самолетоносачи и продължат да разчитат на авиационната си база Кадена на японския остров Окинава. В разработката на RAND се акцентира се върху въздушните сражения, като се подчертава, че на китайците, както и преди, ще се наложи да стоварят на острова многохиляден пехотен десант, а транспортните им кораби ще си останат уязвими за американските подводници. Въпреки това обаче, анализирайки ситуацията от всички страни, документът очертава тревожна тенденция. Китай е отделен от Тайван от някакви си сто мили, докато на САЩ ще се наложи да изпращат войски от другия край на света, при това в условията на по-ограничен, отколкото по време на студената война, достъп до военните бази в чужбина. Стратегията за създаване на препятствия пред движението на американските военни кораби в определени морски зони не просто цели да ги държи по-далеч от китайските брегове, но и е насочена, в частност, към укрепване доминиращите позиции на Китай в акваторията на Тайван. Пекин прави всичко за да обкръжи напълно Тайван, не само във военен, но и в икономически и социален план. Около 30% от тайванския износ са предназначени за Китай. Всяка седмица между острова и континентален Китай се осъществяват 270 бизнес полета. През последните пет години 2/3 от тайванските компании са инвестирали в китайската икономика. Всяка година островът се посещава от половин милион туристи от континента, а 750 хиляди тайванци прекарват поне по шест месеца годишно в Китай. Тази задълбочаваща се интеграция изглежда доста привлекателно, но до какво точно ще доведе този процес засега е трудно да се прогнозира. Това обаче, ще бъде от ключово значение за политиката на големите държави в региона. Ако САЩ просто така предадат Тайван на Пекин, Япония, Южна Корея, Филипините, Австралия и другите американски съюзници в Тихоокеанския регион, а също Индия и дори някои африкански държави, ще започнат да се съмняват в ангажиментите, които Вашингтон е поел към тях. А това може да накара някои от тях да потърсят сближаване със Срединната империя, като при подобно развитие формиращият се Велик Китай може да обхване едва ли не цялото Източно полукълбо.

Тъкво това е и една от причините Вашингтон и Тайпе да търсят асиметрични отговори на военната заплаха от страна на Пекин. Те следва не да се стремят към нанасяне на поражение на Китай в евентуална война в Тайванския пролив, а към това китайците ясно да осъзнаят, че подобна война ще им струва недопустима скъпо. Ако тази цел бъде постигната, американците ще съумеят да съхранят функционалната независимост на Тайван докато Китай не се превърне в едно по-либерално общество и така ще могат да запазят доверието на съюзниците си. В този смисъл, действията на администрацията на Обама, която обяви в началото на 2010, че възнамерява да продаде на Тайван оръжие и военна техника на обща стойност 6,4 млрд. долара, са от принципно значение за американската политика спрямо Китай и, в по-широк план, спрямо Евразия, като цяло. Между другото, не може да се твърди, че вътрешната трансформация на Китай е нещо чак толкова нереално: милионите туристи пристигащи в Тайван от континента, гледат тамошните ток-шоута и четат заглавията в местните медии, което със сигурност им оказва някакво влияние. Впрочем, макар че това звучи малко парадоксално, един бъдещ демократичен Китай може да се окаже още по-динамична велика държава в икономически, а това означава и във военен план, отколкото сегашния авторитарен Китай.

Междувременно, концентрирайки военноморските си сили в тайванското направление, Пекин не забравя да укрепва присъствието на флота си и в Южнокитайско море, което му служи като своеобразна „врата” към Индийския океан и му гарантира достъпа до световните маршрути за транзит на енергоносители. Сериозни проблеми по това направление създават пиратите, радикалните ислямисти и укрепващият военноморски флот на Индия, включително и в близост до труднодостъпните морски зони, през които са принудени да минават китайските петролни танкери и търговски кораби. Мнозина смятат, че в геостратегически план Южнокитайско море може да се превърне във „втори Персийски залив”. Още през първата половина на ХХ век, геополитикът Никълъс Спикмън посочва, че през цялата история на човечеството, държавите, стремящи се да утвърдят контрола си над прилежащите им морета, се ангажират с „периферна сухопътна и морска експанзия”. Така, Гърция се стреми да подчини Егейско море, САЩ – Карибско, а пък днешен Китай – Южнокитайско. Спикмън нарича Карибско море „Средиземното море на Америка”, за да подчертае значението му за САЩ. През следващите десетилетия, Южнокитайско море може да се превърне в „Средиземното море на Азия” и истинско средоточие на политическата география.

Другите заплахи

Впрочем, опитите на Китай да проектира мощта си в „Азиатското Средиземно море” са противоречиви по самата си същност. От една страна, Пекин изглежда изпълнен с решимост максимално да усложни достъпа на американските кораби в крайбрежните си морета. От друга обаче, той продължава да не е в състояние да защити морските си комуникации, което, между другото, обезсмисля всяко евентуално нападение срещу американски военен кораб , тъй като в подобен случай САЩ могат лесно да отрежат Китай от достъпа му до енергоносители, като затворят за китайските кораби Тихия и Индийския океан. Тогава, защо да планираш нещо, което, на практика, не възнамеряваш да осъществиш? Според президента на американския аналитичен център Long Term Strategy Group Жаклин Нюмайер, Пекин се стреми да постигне „толкова благоприятно за него съотношение на силите”, при което „въобще да не му се налага да използва оръжие за да защити интересите си”. Неслучайно китайците организират изложби на нови видове оръжия, изграждат пристанищни съоръжения и радиолокационни станции в Тихия и Индийския океан и предоставят военна помощ на крайбрежните държави, разположени между китайската територия и Индийския океан. Всички тези ходове се правят съвсем открито и са съзнателна демонстрация на сила. Китай не толкова се ангажира в директен сблъсък със САЩ, колкото се опитва да повлияе върху поведението на американците така, че да избегне възможната конфронтация.

В същото време, морската активност на Китай притежава и редица, доста по-опасни аспекти. В самия център на Южнокитайско море, в южния край на остров Хайнан, китайците изграждат мощна военноморска база с подземни докове, позволяващи там да бъдат разположени до 20 атомни и дизелови подводници. Те сякаш се опитват да реализират на практика собствена „доктрина Монро”, утвърждавайки господството си над прилежащите международни води. Днес, както и в обозримо бъдеще, Китай едва ли ще се реши да воюва с Америка, но по-късно мотивацията му може да се промени, затова е добре отрано да преценим всички възможни варианти.

Днешната ситуация по границите на Евразия изглежда много по-сложна, отколкото през първите години след Втората световна война например. В зависимост от това, с какви темпове ще бъде ерозирана хегемонията на САЩ, мощта на американските военноморски сили ще намалява (или, в най-добрия случай, ще си остане същата), докато икономическата и военна мощ на Китай ще продължи да укрепва, а разположението на силите в Азия ще започне да придобива все по-ясно изразен многополюсен характер. САЩ възнамеряват да доставят на Тайван 114 противовъздушни ракети Patriot и десетки свръхмодерни свързочни системи. Китай пък изгражда подземни докове за подводници на остров Хайнан и се запасява с противокорабни ракетни установки. На свой ред, Япония и Южна Корея продължават да модернизират флотите си. Мощни военноморски сили изгражда Индия. Всяка от тези държави се стреми да измести силовото равновесие към себе си.

Именно поради това отказът на държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън от политиката на силов баланс, която според нея „е остатък от миналото”, ми се струва или проява на лицемерие, или опасна заблуда. В Азия продължава надпреварата във въоръжаването и САЩ неизбежно ще се сблъскат със суровата реалност, веднага след като съкратят значително военното си присъствие в Афганистан и Ирак. Въпреки че нито една азиатска държава няма основателни причини за война, с течение на времето и с натрупването на все по-мощни сухопътни и морски въоръжени сили в региона (дори и ако става дума само за Китай и Индия) рискът от погрешна оценка на съотношението на силите ще нараства. Заради напрежението на сушата, може да нарасне и напрежението в морските простори: зоните на силов вакуум, в които днес прониква Китай, след известно време ще се превърнат в ябълка на раздора в отношенията му със съседните държави – като минимум в тези с Индия и Русия. Доскоро празните пространства се запълват от множество хора, пътища, тръбопроводи, кораби и ракетни установки. Още през 1999, политологът от Йейлския университет Пол Брекън предупреждаваше, че Азия се превръща в обособен географски регион, който се сблъсква с „криза на жизненото пространство”. Оттогава насам този процес само се задълбочи.

При това положение, как САЩ могат да помогнат за запазване на стабилността в Азия, да защитят съюзниците си от тази част на света и да попречат на появата на Велик Китай, избягвайки в същото време открития конфликт с Пекин? Превесът, с който разполагат по море, може скоро да се окаже недостатъчен. Както сподели с мен, в началото на 2010, високопоставен индийски правителствен служител, основните съюзници на САЩ в Азия (Индия, Япония, Сингапур и Южна Корея) биха искали американският флот и авиация да координират действията си с техните собствени въоръжени сили. Само така Съединените щати и в бъдеще могат да останат неотделима част от азиатския военен ландшафт на суша и по море и няма да се превърнат в абстрактна заплаха, таяща се някъде далеч. Между споровете с американското правителство по повод на правото му да разполага с военни бази на нейна територия, които неотдавна стартира Япония, и желанието изцяло да бъдат изтеглени войските на САЩ от региона има огромна пропаст.

Един от плановете, циркулиращи напоследък в Пентагона, се базира на предпоставката, че САЩ са в състояние „да се противопоставят на китайската стратегическа мощ... без да им се налага да прибягват до пряка военна конфронтация”, опирайки се на военния си флот от 250 кораба (вместо 280, както беше доскоро) и на орязания си с 15% военен бюджет. Този план, чиито автор е полковникът от резерва на военноморските сили Пат Гарет, е доста интересен, доколкото включва в евразийското уравнение и такава стратегическа величина, като Океания. Наистина, Гуам, Каролинските, Маршаловите, Северните Мариански и Соломоновите острови са или американски територии, или републики, подписали военни споразумения със САЩ, или пък независими държави, които вероятно ще бъдат склонни да сключат подобни споразумения. Значението на Океания ще нараства, тъй като тя е разположена, от една страна, сравнително близо до Източна Азия, а от друга – е извън зоната, от която Китай би искал да изтласка американския флот. Гуам е само на 4 часа полет до Северна Корея и на два дни с кораб до Тайван. Тоест, за САЩ е много по-удобно да поддържат бази в Океания, отколкото (както е сега) да запазят военните си части в Япония, Южна Корея и Филипините.

Военновъздушната база Андерсън на остров Гуам и днес играе ролята на „доминираща височина”, от която Съединените щати могат да проектират „твърдата си сила” във всяко направление. Това е най-мощната стратегическа американска военновъздушна база в света, осигуряваща скоростно зареждане на самолетите. Тук се съхраняват 100 хиляди авиобомби и 66 млн. галона авиационно гориво. По пистите на базата могат да се видят дългите редици транспортни самолети C-17 Globemaster  и изтребители F/A-18 Hornet. Освен това, в Гуам се намира и ескадра американски подводници, като в момента военноморската база на острова се разширява. Гуам и съседните му Северни Мариански острови са разположени почти на едно и също разстояние от Япония и от Малакския пролив. Югозападният край на Океания пък (намиращ се в близост до Индонезийския архипелаг), където са групата принадлежащи на Австралия острови Ашмор и Картие, както и разположеният в близост до тях западен бряг на самата Австралия (от Дарвин до Пърт), държи на прицел Индийския океан.

Така, според плана на Гарет, флотът и авиацията на САЩ могат да използват географските предимства на Океания за да поддържат „регионалната си бойна готовност”, локализирана „непосредствено отвъд хоризонта” на Велик Китай (в неговите неофициални граници) в онази акватория, където минават основните евразийски морски пътища. Между другото, понятието „регионална бойна готовност” е реплика на известната фраза за „флота в бойна готовност”, лансирана преди сто години от британския военноморски историк сър Джулиан Корбет, който има предвид разположените в различни пристанища кораби, способни при нужда бързо да се обединят в могъща армада. Словосъчетанието „непосредствено отвъд хоризонта” пък отразява и морският силов баланс, който САЩ ще поддържат самостоятелно, и американското участие в концерта на азиатските държави.

Укрепвайки присъствието на американския флот и авиация в Океания, САЩ биха могли да възприемат компромисен подход: да не се съпротивляват с всички възможни средства срещу появата на Велик Китай и, в същото време, да не се съгласяват пасивно с евентуалното преминаване на „първата островна редица” под контрола на китайския флот. Подобен подход би принудил Китай да плати висока цена за всеки опит за военна атака срещу Тайван. Освен всичко друго, той ще позволи на САЩ постепенно да ограничат прякото си присъствие в акваторията на „първата островна редица” (т.нар. „наследство от военни бази”), но в същото време да запазят възможността да осъществяват морско и въздушно патрулиране в този регион.

Освен това, планът на полковник Гарет предвижда рязко увеличаване активността на американския военноморски флот в Индийския океан. Впрочем, Гарет не предлага разширяването на вече съществуващите в региона военни бази, предлагайки опора на съществуващия „гръбнак” от такива бази на Андаманските острови, Коморите, Малдивите, Мавриций, Реюнион и Сейшелите (някои от които, пряко или косвено, се управляват от Франция и Индия), както и на военните споразумения с Бруней, Малайзия и Сингапур. Това би гарантирало свободата на мореплаване и безпрепятствения транзит на енергоносители в цяла Евразия. Освен това, реализацията на този план, който вече не акцентира върху значението на съществуващите американски бази в Япония и Южна Корея и, в същото време, разнообразява сферата на присъствието на САЩ в Океания, би довело до закриване на основните бази, представляващи удобна мишена за евентуален противников удар.

Желязната хватка, с която досега САЩ държаха „първата островна редица”, при всички случаи, започва да отслабва под натиска на новите обстоятелства. Местното население демонстрира все по-малка търпимост към чуждестранните бази на своя територия. В същото време възходът на Китай го прави едновременно и отблъскващ, и привлекателен за останалите. Наличието на подобно смесено чувство може да усложни двустранните отношения на Вашингтон с тихоокеанските му съюзници. Единственият въпрос е, кога точно ще стане това. Сегашната криза в американско-японските отношения, възникнал поради желанието на неопитното правителство на Хатояма да преразгледа споразуменията за двустранно сътрудничество в своя полза и стремежа му да задълбочи отношенията си с Китай – би могла да стане факт още преди няколко години (междувременно, японският премиер Хатояма подаде оставка, през юни 2010, заради кризата, породена от неспособността на правителството да изпълни обещанието си за ликвидирането на американската база на остров Окинава – б.р.). Запазващото се все още абсолютно превъзходства на САЩ в Тихия океан е очевиден анахронизъм, наследен от Втората световна война и отзвук от краха, който преживяват в резултат на този глобален конфликт Китай, Япония и Филипините. Не може да се запазва безкрайно и американското присъствие на Корейския полуостров – страничен продукт на друга война, приключила преди почти 60 години.

Централна Азия, Индийският океан, Югоизточна Азия, западната част на Тихия океан – това са обширните региони, рискуващи да се окажат под политическия, икономически и военен контрол на възникващия пред очите ни Велик Китай. Но, по границите на тази гигантски империя ще продължи да курсира американският флот, дислоциран (както можем да очакваме), в по-голямата си част, в Океания и действащ в тясно сътрудничество с военноморските сили на Индия, Япония и другите демократични държави. А с течение на времето, когато нарасне доверието на Китай към останалия свят, а военното му доктрина престане да се базира на чисто континенталния подход, и самият китайски флот може да се присъедини към този широк регионален алианс на морските държави.

Засега обаче си струва да отбележим, че както посочва през 1999 политологът Робърт Рос, от чисто военна гледна точка, отношенията между САЩ и Китай ще останат по-стабилни, отколкото бяха навремето тези между САЩ и Съветския съюз. Причините за това се крият в географските особености на Източна Азия. По време на студената война, само американският подводен флот не беше достатъчен за сдържането на Съветите – за целта се налагаше разполагането на многобройни сухопътни войски в Европа. В същото време, колкото и мащабно да бъде съкращаването на сухопътните сили по границите на Велик Китай, няма да се наложи разполагането на подобни сили покрай пределите на Евразия, защото американският флот и в бъдеще ще остане много по-силен от китайския.

Така или иначе, но в следващите години самият факт на укрепването на китайската икономическа и военна мощ ще засили напрежението в отношенията между Пекин и Вашингтон. Перефразирайки Миршаймър, можем да кажем, че САЩ, като хегемон на Западното полукълбо, ще положат всички възможни усилия за да не допуснат Китай да стане също такъв хегемон в по-голямата част от Източното полукълбо. Като не бива да се изключва, че тъкмо това ще се окаже най-разтърсващата драма на нашата епоха.

* Авторът е известен американски геополитик, професор по национална сигурност във Военноморската академия на САЩ в Анаполис и анализатор на „Форийн афеърс”

Напук на твърденията на някои параноици от неоконсервативния лагер, авторитетни журналисти, като Джоузеф Клайн от „Таймс”, рядко са на едно мнение с политици, като Фидел Кастро. Затова, когато и Клайн, и Кастро в един глас твърдят, че вероятността за война между САЩ и Иран е нараснала, си струва да се замислим. Между другото, лично аз мисля, че те са прави.

При това, нещата не опират до това (както вероятно смята кубинският диктатор), че САЩ, дори и при управлението на президента Обама, си остават „войнстващи империалисти”. Истината е, че Барак Обама всъщност не иска война с Иран и е готов на всякакви разумни (а вероятно и на някои, недотам разумни) отстъпки, само и само да бъде запазен мирът. И макар че собствените ми наблюдения съвпадат с твърденията на Клайн, че днес американските въоръжени сили са много по-уверени в победата си над Иран, отколкото преди една или две години, все пак мнението на военните не е определящото в случая.

Вероятността за война с Иран нараства

Така или иначе, но вероятността, че президентът Обама ще докара САЩ до война с Иран е много по-голяма, отколкото се струва на мнозина анализатори. Като тази вероятност само ще нараства със задълбочаването на конфронтацията.

Скептицизмът към тезата, че Обама наистина може да се ориентира към открит конфликт с режима на аятоласите се основава на това, че експертите по външна политика, както изглежда, още не са разбрали, колко силно се отличава мирогледът на сегашния ни президент от традиционната – „реалистична” – визия за нещата.

Повечето анализатори разглеждат противопоставянето между САЩ и Иран от гледната точка на „реалната политика”. Те отделят внимание на такива въпроси, като силовия баланс в региона, отношенията между Вашингтон и регионалните му съюзници (като Израел или Саудитска Арабия), икономическите фактори (цената на петрола например) и т.н. Разбира се, всичко това е много важно и при определени обстоятелства наистина би могло да накара някой друг американски президент (например Джордж Буш - младши) да започне война с Иран. Не това обаче, е определящо за Обама. Притиснат до стената, той, вероятно, също би могъл да прибегне до оръжието за да се справи с „реалните” заплахи за жизненоважните американски интереси. В същото време обаче, неговата визия за задачите на външната политика не се основава на силовия баланс или контрола над Ормузкия пролив – именно по тези въпроси той е склонен да проявява сдържаност и да залага на дипломацията, а не на войната.

Почти всеобщата сигурност, че Обама по-скоро ще се примири с наличието на атомна бомба у Ахмадинеджад, отколкото да започне военен конфликт заради това, се базира на схващането (което, само по себе си, е правилно), че чисто „реалистичните съображения” едва ли могат да тласнат сегашния обитател на Белия дом към открит военен сблъсък с Иран. Освен това, напоследък усилено се внушава, че Обама не изпитва особено добри чувства към еврейската държава, затова, според някои, темата за „подкрепата за Израел” вече няма да звучи толкова безапелационно в Овалния кабинет.

Разбира се, относителното безразличие към проблемите на „реалната политика” не означава, че президентът не се интересува от глобалните въпроси. Точно обратното. Както се вижда от публикуваната преди време Стратегия за националната сигурност 2010 и както самият Обама нееднократно и недвусмислено е изтъквал, американският държавен глава е съвсем наясно за това, какъв свят би искал да изгради. Както достатъчно ясно беше подчертано в речта му по повод връчването на Нобеловата награда за мир, в Осло, има неща, заради които президентът е готов да се сражава. Както напомня анализаторът на „Файненшъл таймс” Филип Стивънс, в една своя реч, произнесена неотдавна във Великобритания, Строуб Талбот описва уилсънианските възгледи на Обама, посочвайки, в частност, че „трудно можем да си представим някой по-предан на идеята за ефективното глобално управление от президента Обама”.

За да разберем, как най-вероятно ще се развият отношенията между президента и Техеран, следва да имаме предвид мястото и ролята на иранския проблем сред въпросите, които най-много вълнуват Обама. Според мен, Иран и сегашният американски президент са обречени на конфронтация, в рамките на която Обама ще трябва или да се откаже от всяка надежда, че ще може да постигне нещо по въпросите, които наистина смята за важни, или пък да прибегне до използването на оръжие. Тъй като, до голяма степен, е типичен представител на „уилсънианската” школа в американската външна политика, Обама смята, че сигурността на САЩ най-добре може да бъде гарантирана чрез изграждането на либерален и „правилно организиран” световен ред.

Стремежът за преодоляване на „вестфалското наследство”

Съвременната международни система, която често (макар и не съвсем точно, поне според мен) свързват с Вестфалския мир от 1648, се базира на принципа, че всяко правителство притежава абсолютен суверенитет: то може да управлява и да се разпорежда с народа си, както сметне за необходимо и по същия начин да прокарва собствените национални интереси на международната сцена. Последователите на Удроу Уилсън, ненавиждат Вестфалската система, която, според тях, освобождава националните правителства от всички морални и правни ограничения. Същността на идеите, лансирани от Уилсън, е превръщането на съвкупността от суверенни (по вестфалски модел) държави в общност от страни, признаващи определени основополагащи закони и принципи, които следват както във външната, така и във вътрешната си политика.

Представете си Европейския съюз, само че в планетарен мащаб. В рамките на този Глобален съюз (ГС) отделните страни-членки ще запазят собствените си правителства и закони. В същото време, все по-сложната система от общоприети норми и правила и все по-развитата и ефективна мрежа от глобални институции ще допълнят и, до голяма степен, ще заменят националните правителства.

Президентът Обама съвсем не е наивен: той не се надява да създаде ГС още утре. И е наясно, че ако подобен мащабен проект все пак бъде реализиран някога, това вероятно ще стане след много години и посредством множество малки реформи, а не с няколко големи. Обама не възнамерява да натрапва и окончателната форма на този съюз – възможно е това да бъде едно доста хлабаво глобално обединение, без толкова строги политически и юридически стандарти като ЕС.

Президентът Обама не разчита на създаването на ГС още по време на своето управление, според мен той дори не е сигурен, че светът въобще може да осъществи някога подобен идеал, пък макар и в най-умерената му форма. Той обаче вярва, че няма друг начин да се гарантира сигурността на САЩ (и другите държави по света) и, че главната стратегическа задача на американската външна политика е постепенното преодоляване наследството на Вестфалската система.

Какво общо има всичко това с възможния трагичен сблъсък между амбициите на иранския аятоласи и на американския президент? Те са свързани съвсем пряко.

Стремежът на иранците да се сдобият с атомна бомба може да погребе целия уилсъниански проект на Обама. Без преувеличение може да се твърди, че ядрената програма на Иран представлява екзистенциална заплаха за самия идеал, лансиран навремето от Удроу Уилсън. Ако Иран стане ядрена държава, това ще сложи край едновременно на две мечти, върху които се гради не само външната политика, а и целия мироглед на президента Обама: на първо място, че ядреният „зъл дух” може да бъде вкаран обратно в бутилката, и на второ – че народите по света са в състояние да изградят такъв пост-Вестфалски световен ред, при който националните правителства ще бъдат обвързани с все по-развита мрежа от общовалидни закони.

Мнозина международни експерти смятат двете мечти на президента Обама за безнадеждно наивни. Самата мисъл, че световните ядрени държави могат доброволно да се откажат от едно толкова скъпо и мощно оръжие, се възприема от немалко видни адепти на „реалната политика” като виц. Наистина, има един „реален” аргумент (който поне на мен ми звучи убедително) в полза на това, американският президент да се обяви за пълната забрана на ядрените оръжия: Америка, благодарение на огромното и превъзходство в сферата на конвенционалните оръжия, ще се окаже по-сигурна и ще стане още по-могъща в един свят без такива оръжия. Не е изключено, че в това отношение тя ще бъде подкрепена от Великобритания – заради желанието и за икономии, както и за да затвърди съюза си с американците. Що се отнася до Русия, Китай, Индия, Пакистан, Израел, Северна Корея и Франция, те няма да го направят. Защото имат достатъчно сериозни причини да запазят ядрените си арсенали и не възнамеряват да се откажат просто така от тях.

Идеята, че великите държави някой ден ще създадат нещо като глобален Евросъюз, също се оценява от мнозина експерти по международни отношения, като „поразително наивна”.

Възможно е, циниците да са прави (лично аз смятам, че е точно така), но сега по-важно е нещо друго. Ако Хенри Кисинджър не вярва в реалността на пост-Вестфалския световен ред, президентът Обама вярва, или, най-малкото, е убеден, че без този благороден идеал, в качеството му на пътеводна звезда, рискуваме да изгубим пътя и да пропаднем сред безбройните капани, които ни готви дългата нощ на „реалната политика”. И тази му вяра е толкова дълбока, че той полага всички възможни усилия за да подчини американската външна политика на тези две възвишени цели. В това отношение, президентът на САЩ, който е сериозен човек със силна воля, ще бъде непоколебим като скала.

Последиците от евентуален ирански успех

Проблемът е, че успехът на Иран ще означава пълно, окончателно и решително унищожаване на всичко, което президентът се опитва да изгради. Нека не храним излишни илюзии. Ако Иран съумее да се снабди с ядрено оръжие, това ще бъде краят на всички надежди за неразпространението на оръжията за масово унищожение и Барак Обама ще влезе в историята като президентът, загубил войната с ядрения „зъл дух”.

При това, нещата не опират само до Иран: ако се окаже, че той може, въпреки натиска на Запада, да създаде ядрен арсенал, всяка уважаваща се близкоизточна държава незабавно ще поиска същото. Саудитска Арабия, Турция, Египет и дори някои от малките страни в региона ще бъдат принудени да предприемат съответните стъпки. Разбира се, не всички ще се сдобият със собствена бомба, но мнозина ще опитат. Това ще се отрази катастрофално върху способността на Америка да осъществява една от основните си глобални функции – да гарантира непрекъснатия петролен транзит към ключовите индустриални центрове на планетата. Впрочем, нещата не опират само до това. Ако не може да бъде спряно разпространението на ядрените оръжия в Близкия изток, как то ще бъде спряно в другите региони на света?

На първо място, „бомбата” ще се превърне в още по-желан символ на принадлежност към елитния клуб на първокласните държави. Най-важното обаче е, че когато с ядрените технологии започнат да търгуват всички, ограничаването на разпространението на оръжията за масово унищожаване ще стане още по-трудно – купувачите и продавачите на черния пазар за „атомни тайни” ще станат толкова много, че вече няма как да бъдат контролирани.

В същото време, вече никой няма да обръща внимание на санкциите на ООН и другите подобни мерки. Тоест, врабците ще разберат, че плашилото не е живо и преспокойно ще започнат да кацат на главата му.

По-нататък, нещата ще се развият още по-зле. Провалът на концепцията за неразпространяването на оръжията за масово унищожаване ще означава смъртта на цялата следвоенна международноправна система – също както навремето неспособността на Обществото на народите да защити Етиопия сложи край на игричките за създаването на свят, основаващ се върху правото, в периода между двете световни войни. Ако всички договори и клетви, както и десетилетията упорити усилия на дипломатите, не можаха да спрат разпространението на ядреното оръжие, защо въобще ни е необходимо международно право? При това положение, дали Съветът за сигурност на ООН не се оказва просто поредната „голяма седянка”, след като не е в състояние да действа достатъчно решително и ефективно, като с общи усилия се противопостави на откритата заплаха срещу една от основите на глобалния световен ред?

Ако международните институции не са в състояние да решат този проблем, как може да се поверява решението на който и да било по-сериозен въпрос на подобни слаби и непредсказуеми организации? Ако Договорът за неразпространение на оръжията за масово унищожаване е просто къс хартия, има ли смисъл да се спазват които и да било международни споразумения? И, ако страните спазват договорите само, докато това им е изгодно, а международната общност не е в състояние да предприеме енергични действия срещу онези, които нарушават основните норми на поведение, какво въобще ще остане от идеалите на Удроу Уилсън?

Тоест, ако Иран се сдобие с атомна бомба, ще настъпят лоши времена за всичко, в което вярва Обама. Появата на един свят, в който всички разполагат с ядрено оръжие означава не просто колапс на режима на неразпространяване, но и дискредитация на самата идея за международното право и на всички договори в сферата на сигурността. Не става дума просто за поредните „лоши момчета”, които знаят, че стига да проявят твърдост, „добрите” със сигурност ще си замълчат. Нещата не опират само до иранските авантюристи, които ще станат още по-смели и ще започнат още по-енергично и безсрамно да рушат нашите съюзи и да вредят на приятелите ни в Близкия изток.

Този „прекрасен нов свят”

„Прекрасният нов свят”, който ще възникне, ако Иран се сдобие с атомна бомба, ще бъде „ултра-вестфалски”, като в него суверенните национални държави завинаги ще отхвърлят илюзиите на истинското международно право. Ядреното оръжие ще позволи на всяка държава (и на всеки диктатор) да прекрати, веднъж завинаги, опитите на всевъзможни активисти, специалисти по международно право и прочее „аматьори” да поставят въпроси и да призовават за международна намеса във вътрешните им работи. Ако пръстът ти е на червения бутон, никой не може да те накара да правиш нещо, което не искаш. Тоест, ще станем свидетели на появата на ужасяващо хипертрофиран „национален суверенитет” и тъкмо това ще остави след себе си Барак Обама, ако не успее да спре победоносния марш на Иран към придобиването на ядрен статут.

Президентът вероятно се надява, че съдбата или късметът ще го избавят от ужасната необходимост да съзерцава от Овалния кабинет краха на най-скъпите си идеали. Да стане политикът, унищожил вярата в международното право и изпуснал ядрения дух от бутилката, при това в най-опасната част на света. Ами, ако внезапно санкциите дадат резултат? Или пък Техеран преосмисли поведението си? А, може би технологичните проблеми толкова ще забавят иранския ядрен проект, че с него ще се наложи да се занимава неговият наследник (както разчитаха и предишните обитатели на Белия дом)?

Надявам се, че на Обама няма да се наложи да прави подобен избор, както впрочем и на всички нас. След провалите на Джордж Буш-младши в Ирак, трябва много внимателно да следим американската политика да не изпреварва реалността.

Но онези, които мислят, че стремежът на сегашния президент да гради външната си политика на морални принципи, няма да му позволи да започне война, изпускат някои важни неща. А именно – че ядреното оръжие в ирански ръце ще разруши всичко, което Обама иска да изгради.

Ще позволи ли това да се случи? Може ли да го направи?

По принцип, да. Разбира се, има вероятност той да пасува – или, казано с други думи, инстинктивната „джеферсъновска” сдържаност да надделее над уилсънианския стремеж за създаването на един по-съвършен свят. Само че Иран не просто съзнателно работи срещу жизненоважните интереси на САЩ (както ги разбират „реалистите”), а и се стреми да унищожи всичко, което е скъпо на американските идеалисти. Което означава, че на Вашингтон ще бъде много трудно да се избегне войната с него.

* Авторът е професор по международни отношения в Бард Колидж, САЩ, автор на няколко бестселъра, включително „Власт, терор, мир и война: рисковете за голямата американска стратегия”