Военната кампания на САЩ в Ирак, на практика, приключи. Изтеглянето в Кувейт на американските части беше осъществено предсрочно, още на 19 август 2010, т.е. десетина дни преди 31 август, която официално се смяташе за последната възможна дата това да се случи. Президентът Обама тържествено обяви края на военните действия в Месопотамия. Наистина, в Ирак остават 50 хиляди американски войници и офицери, но те ще се намират там до декември 2011 само като съветници при подготовката на иракските военни, охрана на американските обекти на иракска територия и на дипломатическия персонал на САЩ в страната. Все пак, да не забравяме, че в състава им влизат две бригади на специалните части, които пряко ще участват в антитерористичните операции срещу Ал Кайда и съюзниците и.
На теория, изтеглянето на тези американски части е планирано за края на 2011. Редица висши американски военни обаче директно заявяват, че антитерористичните подразделения могат да останат в Ирак и след 2011. Разбира се, президентът Обама не би искал това. В момента той отчаяно се опитва да убеди американската и световната общественост, че американската мисия в Ирак е приключила и тероризмът е победен. Ситуацията в тази страна обаче, съвсем не е толкова оптимистична, колкото се опитва да я представи Белият дом.
Ирак без американците?
Изтеглянето на основните военни части на американската армия от Ирак беше съпроводено от очевиден бум на терористичната активност, особено в Багдад. Неслучайно, юли 2010 стана най-кървавия месец в Ирак за последните две години. Тогава терористите убиха 535 души и раниха над хиляда. Ръководството на иракските силови структури откровено признава, че без американска подкрепа те нямат да могат да се противопоставят ефективно на терористите поне до 2020. И, което е още по-лошо, почти седем месеца след парламентарните избори, в Багдад все още не може да се сформира стабилно коалиционно правителство.
Но, ако нестабилността в Ирак, в крайна сметка, отново се трансформира в хаос, това ще принуди американския президент да пренебрегне собствените си обещания и да върне някои бойни подразделения в страната. Без съмнение това ще бъде непопулярна стъпка, но тя не може да се сравнява с безнадеждната ситуация, в която би се оказал Обама по време на президентските избори през 2012, ако тогава противниците му го обвинят, че е загубил Ирак. Между другото, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс вече намекна, че Вашингтон има готовност да разгледа варианта с удължаване мандата на своите войски в Ирак, ако за това го помоли новото правителство в Багдад. Както вече споменах обаче, проблемът е във формирането на действено и ползващо се с широка подкрепа иракско правителство. Междувременно, беше лансирана идеята, освен 50-хилядния корпус, в Ирак да бъдат оставени още 7 хиляди американски военни, под формата на частни охранители, които да защитават мирните иракчани от терористите, действайки като своеобразни „сили за бързо реагиране”.
Разбира се, подобни идеи не изглеждат реалистични. Едно е да се охраняват конкретни обекти, като дипломатически мисии или хотели, пък макар и с риск за живота, и съвсем друго – ежедневно да рискуваш оцеляването си, ангажирайки се с активни действия срещу терористите. Да се иска подобно нещо от цивилни „охранители”, пък дори и снабдени с хеликоптери и бронирана техника, е невъзможно. Друго нещо са професионалните военни, които са обвързани от военната си клетва и са защитени от гаранциите на американската държава.
В този случай се очертават две възможности. Или става дума за чисто пропаганден проект, който цели да сондира настроенията на американското обществено мнение, като, ако реакцията му е положителна, следващата стъпка ще бъде разгръщането на кампания за връщане на някои бойни поделения в Ирак за да продължат там борбата с терористите. Напълно вероятно е обаче и, че на практика под формата на „цивилни охранители” в Ирак ще бъдат изпратени професионални „зелени барети”. Само че подобна мисия трудно може да бъде запазена в тайна. Да не говорим, че американските „частни охранители” (както показва опитът от последните години) пораждат у иракчаните още по-голяма враждебност, отколкото редовната армия.
Както вече споменах, оставащите в Ирак 50 хиляди американски военни ще трябва да оказват „помощ и подкрепа” на иракската армия и силите за сигурност. На практика обаче, както посочват редица източници във Вашингтон, става дума за бойни части, които след 1 септември 2010 просто бяха преименувани и формално вече няма да участват във военните действия. Истината е, че операцията по изтеглянето на американските войски доста напомняше добре планирана PR-акция. Основната задача на администрацията беше да не се допусне връщането на допълнителни американски военни контингенти в Ирак до ноември 2010, т.е. до частичните избори за Конгреса. Тази задача беше постигната. Не е никак сигурно обаче, дали до края на 2011 наистина ще бъдат изтеглени всички американски части от Ирак, както и, дали в навечерието на президентските избори, през 2012, няма да се наложи изпращането там на нови контингенти.
Неслучайно командващият американските войски в Ирак генерал Рей Одиерно допуска, че те могат да се върнат в страната, ако се окаже, че местните силови структури са напълно безсилни да се справят с Ал Кайда. В същото време, дежурните фрази, че „в продължение на дълъг период иракската армия действаше толкова успешно, че подобен провал е малко вероятен” не звучат особено убедително. Още повече, че през последните месеци не се чува за никакви по-сериозни успехи на иракската армия.
Проблемите на американската стратегия в Ирак
Проблемите на американците в Ирак са свързани преди всичко с това, че не им се отдаде да сформират там повече или по-малко широка коалиция, готова за джентълменско сътрудничество със САЩ. От трите основни етноконфесионални групи в Ирак: арабите-шиити, арабите-сунити и кюрдите-сунити, най-проамерикански настроени са именно последните (макар че и те не могат да се смята за изцяло проамериканска сила). Кюрдите обаче са само 10% от иракското население, да не говорим че са в много лоши отношения с ключовия американски съюзник в региона – Турция, където сънародниците им вече дълги години водят кървава битка за автономия. Сегашното правителство в Багдад, ръководено от Нури ал-Малики, е предимно шиитско, докато основният му опонент в избрания през март 2010 парламент – бившият премиер Аяд Алауи, макар също да е шиит, се подкрепя от редица умерени сунитски групировки. На правителството на Ал-Малики се противопоставя по-голямата част от сунитската общност, в чиито среди намира подкрепа и Ал Кайда. По принцип, за САЩ, като лидери на Ирак, са приемливи и Ал-Малики, и Алауи, но сформирането на чисто шиитско правителство изглежда рисковано за Вашингтон, най-малкото заради влиянието, с което разполага Иран в иракската шиитска общност. Неслучайно генерал Одиерно стоварва именно върху Техеран вината за известното влошаване на ситуацията в Ирак напоследък, тъй като режимът на аятоласите „не иска да допусне Ирак да стане силна демократична държава” и е заинтересован в страната да се запазят „слабите правителствени институции”. Освен това, различните общности и партии в Ирак засега не изглеждат особено склонни да постигнат споразумение помежду си.
Липсата на истински проамерикански сили в Ирак, също както и на що-годе влиятелни сили, заинтересовани от демократичното устройство на страната, затруднява постигането на вътрешна стабилност в отсъствието на американските войски. Недостигът на политически опит сред водещите иракски политици, които нямаше как да се сдобият с такъв опит по времето на Саддам Хюсеин, и острите противоречия между различните етно-конфесионални групи също съдействат за слабостта на правителствените структури.
Сред причините американците да намалят и сведат до минимум военното си присъствие в Ирак е и все по-влошаващата се военно-политическа ситуация в Афганистан, където е необходимо значително нарастване на американските военни усилия. В същото време е много трудно да бъде оправдано пред американското обществено мнение едновременното ангажиране на САЩ в две различни войни, нито една от които не обещава скорошна победа и всяка от които води до, макар и относително малки (в сравнение с войната в Индокитай), но постоянни жертви, както сред американските военни, така и сред мирното иракско и афганистанско население. Затова Белият дом се опитва да убеди американците, че войната в Ирак, на практика, вече е спечелена, а с осъществяването на необходимите в тази страна полицейски операции спокойно могат да се справят иракската армия и силите за сигурност. Ако пък Иран започне прекалено активно да подкрепя антиамериканските и антиправителствени сили в Ирак, това също може да послужи като предлог за връщането там на част от американските сили.
В същото време, част от изтеглените от Ирак сили могат евентуална да бъдат прехвърлени в Афганистан, за да притиснат активизиралите се отново бунтовници-талибани. Проблемът тук е, че и в Афганистан американците не разполагат с надеждна опора. Президентът Хамид Карзаи не е особено популярен дори сред съплеменниците си пущуни. Освен това, той е склонен да търси компромис с талибаните и очевидно не е в състояние да се бори ефективно срещу корупцията и наркотрафика. Северният алианс, в съюз с който водената от САЩ международна коалиция започна преди девет години войната с талибаните, в момента е твърде слаб и се раздира от вътрешни противоречия. В чисто военно отношение, афганистанските талибани са по-слаби от Ал Кайда и подкрепящите я бунтовнически групировки в Ирак, но противопоставящите им се сили, в лицето както на американските и съюзнически части, така и на местните правителствени военни и политически структури също са много по-слаби от иракските. Това породи и сегашната ситуация в страната, където успехите на талибаните изглеждат много по-внушителни, отколкото тези на Ал Кайда в Ирак.
В момента, американците се опитват да преодолеят този дисбаланс и, отслабвайки групировката си в Ирак, да укрепят тази в Афганистан. Наистина, по време на предизборната си кампания, Обама обеща да сложи край не само на иракската, но и на афганистанската война. Напоследък обаче, във Вашингтон предпочитат да не споменават за необходимосттта от изтегляне на американските войски от страната. Суровата истина е, че САЩ могат да разчитат на истински успех, както в Афганистан, така и в Ирак, едва когато решат не само военните, а и политическите им проблеми. Засега обаче те изглеждат много далеч от решаването на тази задача както в Багдад, така и в Кабул.
Нито победа, нито поражение
Сега, нека се опитаме да анализираме резултатите от иракската кампания, проточила се цели седем и половина години. Както е известно, след терористичните нападения от 2001, администрацията на президента Буш-младши стартира т.нар. „глобална война срещу тероризма”. В края на 2001 беше осъществена интервенцията в Афганистан, довела до падането на управляващия там режим на Движението Талибан. Тази операция не предизвика кой знае какво неодобрение сред световната общност, тъй като управлението на ислямските фанатици не се подкрепяше почти от никого. Освен това, свалянето на талибаните стана с минимални жертви, както сред американските военни, така и сред мирното население. След Афганистан обаче, на дневен ред бе поставено нахлуването в Ирак, което се оказа доста неочаквано за мнозина. Всъщност, причините за това решение на Вашинггон бяха доста прости – след 11 септември, Америка беше твърдо решена да смаже всеки, за когото подозираше, че е свързан с атентаторите-ислямисти и дори ако изпитваше минимални съмнения към някого в това отношение, той автоматично се превръщаше в потенциална мишена. По онова време Вашингтон виждаше заплаха в това, че Саддам Хюсеин би могъл да притежава оръжия за масово унищожение, като Белият дом се опасяваше, че те могат да бъда предадени на ислямските терористи и да бъдат използвани срещу Америка, или пък, че самият Хюсеин би могъл да ги използва.
Що се отнася до поведението на иракския диктатор през 2002-2003, целта му беше да държи в напрежение, както САЩ, така и собствените си съседи. Той откровено блъфираше, държейки се така, сякаш действително разполагаше с оръжие за масово унищожение и даваше двусмислени отговори на въпросите, които му отправяше световната общност. Нещо повече, Саддам съумя да заблуди дори голяма част от собствените си генерали, които вярваха, че той наистина разполага с подобни оръжия. Истината е, че до последния момент (както се изясни впоследствие) диктаторът най-много се е опасявал не от Америка, а от Иран, а ядреният му блъф трябваше да впечатли най-вече режима на аятоласите в Техеран. Той до последно не вярваше, че може да стане обект на американска военна интервенция. Тази двусмислена политика на Багдад, наред със стремежа на Вашингтон да се презастрахова, тласна Буш-младши към окончателното решение да влезе в Ирак. Тук е мястото да отбележим, че второстепенна (и необявена официално) цел на американците беше да се опитат да експериментират с установяването на демократични режими в Близкия изток, като започнат именно с Ирак.
Само три седмици се оказаха достатъчни за разпадането на баасисткия режим, който рухна като къщичка от карти. И тази военна операция на САЩ беше осъществена с минимални загуби и максимална ефективност. В известен смисъл, операцията от 2003 се оказа по-успешна дори от кампанията от 1991 за освобождаването на Кувейт.
Както стана ясно обаче, най-лошото тепърва предстоеше. Своеобразно предзнаменование за очертаващата се трагедия стана разграбването на националния музей в Багдад, още в първата нощ след падането на столицата. Тоест, оказа се, че за „иракчаните” свободата означаваше най-вече освобождаването им от властта на закона. След около половингодишна пауза в страната избухна истинска гражданска война, която беше едновременно и етнически, и религиозен конфликт, и партизанска война против окупационната армия на САЩ и съюзниците им (сред тях и България). Почти моментално на повърхността изплуваха всички онези противоречия, които по времето на диктатурата бяха потискани и „интериоризирани”. Оказа се, че американците не разполагат с предварително разработена стратегия за това, как следва да действат след свалянето на Саддам. Докараните от тях в страната активисти на иракската опозиция пък не притежаваха какъвто и да било авторитет и, съответно, не можеха да влияят върху ситуацията в страната.
Ще напомня и, че Ирак е държава пълна с противоречия. Най-голямата религиозна общност тук са шиитите, но до свалянето на Саддам, властта се контролираше от сунитското малцинство. Наред с тези две мюсюлмански конфесии, в страната живеят и немалко християни, както и представители на екзотични религиозни култове – йезиди, мандейци и т.н. Освен това, е налице ясно разделение на етнически принцип – между араби и кюрди. Последните компактно населяват северните части на Ирак и водят борба за независимост вече повече от половин век. При това, и шиитите, и сунитите, и кюрдите съвсем не са единни, а са разделени на противопоставящи се групировки и партии.
Американците допуснаха още една груба грешка, ликвидирайки предишния баасистки апарат и органите му за поддържане на реда. Това моментално формира в страната атмосфера на хаос и анархия и настрои срещу САЩ голяма част от местното население. В тази ситуация към Ирак се насочиха ислямски екстремисти от всички точки на арабския свят. Ал Кайда създаде там собствен въоръжен филиал, начело с йорданеца Ас-Заркауи (убит през 2006). От началото на 2004, американските войски се оказаха ангажирани в непрекъсната война срещу шиитското въстание на юг и против бунтовниците-сунити, водени от Ал Кайда, в центъра на страната. Ситуацията се влоши толкова драматично, че в началото на 2007, президентът Буш-младши беше принуден да нареди изпращането на допълнителни войски в страната.
Положението допълнително се утежняваше от факта, че дълго време американците не съумяваха да формират действена централна власт в Ирак. В същото време, Иракски Кюрдистан, на практика, излезе изпод контрола на правителството в Багдад. Страната започна да се разпада, докато в самите САЩ иракската война ставаше все по-непопулярна, като ръстът на антивоенните демонстрации накара мнозина да си припомнят времената на войната във Виетнам. Отношенията на Вашингтон с такива ключови американски партньори, като Германия и Франция, рязко се влошиха, на имиджа на САЩ бе нанесена непоправима вреда, а популярността на Джордж Буш-младши падна до рекордно ниски показатели.
Иракската война в светлината на плановете за удар срещу иранските ядрени обекти
Анализирайки резултатите от иракската кампания на САЩ обаче, следва да направим ясно разграничение между емоциите и отношението на световното обществено мнение и реалните факти и геополитическите последици от нея. През продължилите седем и половина години военни действия, американците загубиха по-малко от 4500 убити (да не забравяме, че от началото на 2008 техните части почти не участваха в бойните действия и, съответно, не понасяха загуби, т.е. изпращането на допълнителния военен контингент от администрацията на Буш даде бързи резултати). Малко над 300 души загубиха съюзниците на САЩ (сред тях 13 български военни), като най-много жертви дадоха британците. Тоест, в сравнение с виетнамската война, американските загуби се оказаха над десет пъти по-малки. Освен това, армията на САЩ се сдоби в Ирак (също както и в Афганистан) с безценен боен опит. В момента тя разполага с най-големия в света контингент от участвали в реални сражения войници, офицери и генерали. В полеви условия, Пентагонът можа да изпробва най-новите си видове оръжие и военна техника.
Режимът, който САЩ наложиха в Багдад, въпреки всичките му недостатъци и проблеми, функционира в далеч по-стабилна ситуация, отколкото правителството на Южен Виетнам, при изтеглянето на американския корпус оттам (през 1973). През последната година и половина ситуацията в Ирак вече не е в центъра на вниманието на световните медии. В същото време, не можем да сравняваме Иран, който се опитва да води собствена игра в Ирак, със Северен Виетнам. Последният се стремеше да завладее Юга (и успя да го направи само две години след изтеглянето на американците), докато Техеран не се опитва да стори същото с Ирак, нито пък е заинтересоват от продължаване на хаоса и анархия в тази страна. Режимът на аятоласите би бил най-доволен, ако Ирак се превърне в слаба, но горе-долу стабилна държава, в която съхраняването на крехкото равновесие да зависи от добрата воля на Иран.
И така, войната в Ирак не може да се смята нито за победа, нито пък за поражение на Америка. По-правилно би било за говорим за промяна на геополитическата ситуация в региона, като цяло. Защото тази ситуация не стана по-добра или по-лоша, тя просто стана друга. Ирак изглежда задълго обречен да си остане нестабилна държава – за огромна радост на всичките си съседи. И Сирия, и Саудитска Арабия, и (разбира се) Кувейт и Иран, не биха искали да имат в съседство силна държава, имайки предвид историческите събития през последните трийсетина години и съществуващите гранични проблеми. Багдад, който в продължение на векове е център на арабския свят и на исляма, представлява естествен притегателен център в Близкия и Средния Изток, което обуславя и експанзионизма на всички иракски правителства. Мнозина експерти смятат, че ако не беше юлската революция от 1958, довела до свалянето на иракската монархия и нарушила естествения ход на историята, днес Ирак несъмнено би бил регионална свръхдържава, превъзхождаща Саудитска Арабия в политическо и военно отношение, а ОАЕ, Катар и Бахрейн – в икономическо. Дори Турция, която по принцип е заинтересована от силен Ирак, способен да се справи с кюрдския сепаратизъм, има исторически претенции към Мосул и някои други райони в северната част на страната.
Впрочем, иракската кампания има голямо значение и с оглед на перспективите за евентуален удар срещу иранските ядрени обекти. Разбира се, администрацията на президента Обама би трябвало много сериозно да прецени, какво точно би постигнала, ако предприеме подобни действия. Струва ми се обаче, че основният въпрос, който постави пред Вашингтон иракската кампания е, дали страничните ефекти от тази война не натежават над постигането на нейната основна цел?
* Българско геополитическо дружество
