Сред отличителните черти на съвременните изследвания, посветени на класическата геополитика, е възпроизвеждането на едни и същи, обикновено твърде банални, представи за творчеството на основателите на един от най-старите и утвърдени аналитични методи в политическата наука. Така например, прието е да се смята, че възгледите на големия немски географ Фридрих Ратцел са силно и дори изключително повлияни от доктрините на социалния и биологически детерминизъм. От друга страна, неговият френски колега Пол Видал дьо ла Блаш често е определян като представител на школата на посибилизма в академичната география, смятана за отрицание на „присъщия” на Ратцел географски детерминизъм. Общо взето, в групата на прагматиците и реалистите в класическата геополитика се включва и друг неин основоположник – британският географ сър Халфорд Макиндър, за чието творчество се твърди, че игнорира човешкия и социалния елемент[1].
Всичко това е може би вярно, но само в известна степен. Тази статия си поставя за цел да обърне внимание на „неизвестните” или силно подценявани и пренебрегвани страни в творчеството на основателите на европейската геополитическа школа. Надяваме се, че тяхното разкриване ще допринесе за обогатяването и неизбежното разширяване на нашето собствено понятие за геополитиката, при това не за само класическата[2]…
Невероятната съдба на книгата на Видал дьо ла Блаш „Източна Франция”
Нека започнем с Пол Видал дьо ла Блаш (1845-1918), смятан за основател на съвременната френска географска школа. През 1891 той създава списанието „Географски анали”, което продължава да излиза и днес, а през 1898 оглавява Катедрата по география в Сорбоната. Влиянието му върху развитието на географията като академична дисциплина е безспорно, до началото на 50-те години на миналия век.
Въпреки това, последната му книга „Източна Франция (Алзас и Лорен)”[3] потъва в забвение скоро след публикуването и, през 1917. Тя е написана година по-рано, с нескритата амбиция да аргументира и докаже, най-вече на съюзниците на Франция в Първата световна война, правото на неговата родина над загубените през 1871, в полза на Германия (тогава Прусия), източни провинции Алзас и Лорен[4]. Видал не доживява края на войната, но книгата му безспорно е предизвикала интерес, тъй като е неколкократно преиздадена през първите следвоенни години. Веднага след това „Източна Франция” е внезапно „забравена”, тя изчезва от книжарниците и библиотеките, а повечето от издадените екземпляри потъват в складовете на Френското географско дружество.
Всъщност, книгата става обект на съзнателно игнориране от страна на академичната общност във Франция поради използвания в нея нестандартен метод за анализ - политическата география. Той никак не се вписва във виждането, че предметът на географията следва да се ограничи с влиянието на природните фактори върху човешкия живот, оставяйки на историците изследването на икономическите и, най-вече, политическите проблеми на обществото. Подобна концепция е наложена не от самите географи, а от изключително влиятелния им през следвоенните години научен събрат - историка Люсиен Фавр в книгата му „Земята и човешкото развитие. Географски увод към историята”[5]. Целта на Февр е да постави ясна разграничителна линия между френските географи и германските им колеги, в частност основоположника на политическата география Фридрих Рацел, в контекста именно на противоположните национални аспирации на двете страни към източните провинции Алзас и Лорен. В очите на Фавр, възприемането на теоретичния подход, предложен от Ратцел, би означавало неприемливо германско извращение[6]. Любопитно е, че в усилията за премълчаване на политико-географските страни в творчеството на Видал участва и Еманюел дьо Мартон (1872-1955), който е не само негов зет, но е смятан и за негов духовен наследник, тъй като поема Катедрата по география в Сорбоната след смъртта на Видал и я ръководи до 1944[7].
Великото произведение на Видал е реабилитирано през втората половина на 70-те години, по парадоксален начин, не от някой друг, а от основния му научен опонент по това време, „отцепник” от гилдията на академичната география и създател на първата геополитическа школа във Франция и Европа след Втората световна война Ив Лакост. Въпреки че Лакост изгражда голяма част от научния си авторитет върху отрицанието на т.нар. академична география, взела за модел творчеството на Видал, той коригира възгледите си за него, след като почти случайно преоткрива „забравеното” му последно изследване. През 1985, Лакост преиздава книгата си „Географията служи най-вече за воденето на война”, станала известна през 1976 именно с критиките срещу Видал, разкривайки геополитическата същност на „Източна Франция”[8].
При това, произведението на Видал е изключително не само защото е сред първите истински книги по геополитика във Франция, а и защото в него се съдържа, в много отношения, геополитическият прототип на европейската идея, формулирана по-късно от Жан Моне и щастливо превъплътена в Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС).
Лотарингия: оспорваното „наследство” на Карл Велики
Съперничеството между Франция и Германия за Алзас и Лорен има дълбоки исторически корени. Те отвеждат към общата прародина на двата народа – Франкската държава, достигнала политическия си апогей при управлението на Карл Велики, провъзгласен през 800 за император на „възстановената” Римска империя. След смъртта на Карл Велики и на неговия син, започва война между наследниците им, завършила с разделянето на империята на три части (договора от Вердюн, 843). Територията на изток от река Рейн, покриваща бъдещите земи на Германия, се пада на единия от тримата внуци на Карл Велики Людовик; вторият внук Шарл Плешивия получава западната част, на която възниква Френското кралство; а т.нар. „междинна зона”, простираща се между Северно море и Северна Италия, е предоставена на най-големия брат Лотар.
Именно тази част от Франкската империя, наречена Лотарингия (Lotharingie), на името на първия си владетел, се превръща в постоянна „ябълка на раздора” между Франция и различните немски държави за повече от 11 века… Всъщност, сегашните Алзас и Лорен съставляват най-нестабилната граница на Франция и най-оспорвания район между нея и източните й съседи - първоначално Свещената римска империя и Хабсбургската династия (в периода от създаването на Лотарингия до 1815), а по-късно Прусия (до 1871) и Германия. Окончателното решение на спора е намерено едва през 1950, след като преди това провал по неговото трайно регулиране са претърпели Вестфалският, Виенският, Франкфуртският и Версайският мирни договори…
През Средновековието стратегическите залози на „междинната зона” между Франция и Германия се определят от нейния стопански, най-вече земеделски и занаятчийски потенциал; смесения етнически характер на нейното население и географското й положение на съединително звено между двата най-големи икономически полюса в Западна Европа по това време - Фландрия и Северна Италия. В частност, през Лотарингия (в широкия смисъл на думата) преминава едно от най-натоварените сухоземни търговски трасета, което започва от Брюж на Северно море, следва поречието на Рейн, преминавайки през Кьолн и Страсбург, за да достигне Генуа и Венеция на Средиземно море, през Милано.
В книгата си, Видал дьо ла Блаш разкрива по убедителен начин именно тази особеност на географското разположение на оспорваната зона, наречена от него „Източна Франция”, обръщайки подобаващо внимание на нейния естествен комуникационен център Страсбург: „В алзаската част на Рейн се вливат широките пътища на дунавските райони (…). (…) Никъде другаде връзките, идващи от Средиземно море не срещат по-малко прегради, за да стигнат до Централна Европа. (…) В това отношение Страсбург остава верен на своя произход: на левия бряг на Рейн, между Базел и Майнц, няма друго кръстовище, в което (…) се влива една толкова пълна система от сухоземни пътища. (…) Строителните работи, започнати през 1879 и интензивно продължени през 1883, получиха такъв успех, че един безпрецедентен проникващ път до сърцето на Централна Европа беше проправен от Ротердам до холандската граница, оттам до Дуисбург, Дюселдорф, Кьолн, Майнхайм, Майнц и Франкфурт”[9].
В действителност, открояването на комуникационните залози, определящи стратегическото значение на Лотарингия, е само първата фаза от забележителния геополитически анализ, който се съдържа в „Източна Франция”. Ключово значение в него заема проницателната оценка на Видал дьо ла Блаш за дълбоката трансформация на тези залози в началото на ХІХ век под влиянието на индустриалната революция в Европа. Той разкрива, че именно индустриалната революция ще се окаже най-динамичния геополитически фактор в „междинната зона” между Франция и Германия, със съществено въздействие върху развитието на международните отношения в този период. Удивителното обаче е не толкова идентифицирането на причината за промяната, а оттам и за потенциалните междудържавни конфликти в Европа, а предписаната „рецепта” за тяхното решаване, която изпреварва с няколко десетилетия развитието на историческите събития…
И така, парният двигател намира за първи път стопанско приложение в Алзас в град Мюлуз, през 1812, след което бързо се разпространява в жп транспорта, като кумулативният ефект от използването му се изразява в няколкократно увеличаване на производствените мощности и на градското население в целия регион. Постепенно, дървеното гориво и водните източници на енергия са напълно изместени от въглищата, което предизвиква рязко повишаване на производството им. Това е съпроводено от не по-малко активна експлоатация на находищата на желязна руда, която пък е базисната суровина на зараждащата се в този регион тежка индустрия. Появява се нов индустриален начин на живот, който ще трансформира цялостно региона в края на ХІХ век: „Един нов начин на живот, този на специализираните и прикрепени към заводите стопански обединения, се появяваше на фона на полу-земеделските, полу-индустриални отношения, които имаха дълбоки корени сред населението от този район. (...) Огромното увеличаване на добива на минерални горива, придружено от не по-малко забележителното увеличаване на производството на железни руди, е най-отличителния феномен на индустриалното развитие на света през последните 25 години”[10].
В резултат на грандиозното промишлено развитие в тази част на Европа се формира специфичен макрорайон, в който се съдържат залозите на изключителна икономическа и политическа мощ. В рамките му се включват Северна и Източна Франция, в т.ч. Алзас и Лорен; южно-белгийската провинция Кампин и Люксембург; големите промишлени области в Германия Рур, Вестфалия и Саар.
Може да се приеме, че традиционното съперничество в спорната зона между Франция и Германия през ХХ век се изостря значително в резултат на индустриалната революция. Същевременно, тя поражда условия за намирането на трайно решение на политическите конфликти, което е невъзможно в други исторически и икономически условия. Става дума за породената от нея интернационализация и нарастваща взаимозависимост на стопанските връзки (т.е. това, което днес бихме определили като глобализация) в суперрегиона, условно наречен „Лотарингия”: „Разделенията на границите нямат властта да наложат ограничителни бариери на индустрията, която извлича своите ресурси от подземните пластове. На зова на минните богатства са отзовават интернационални сили, които тя привежда в движение: работна ръка, капитали, техническо управление. В този случай икономическите фактори се налагат над политическите фактори”[11].
Геополитическият пейзаж в Европа в началото на ХХ век: Видал vs. Макиндър
Сега, нека оставим временно настрана прозренията на Видал, свързани с индустриалната революция, и се спрем на общите очертания на геополитическия пейзаж в Европа по време на Първата световна война, така, както е описан в книгата му „Източна Франция”.
Според политико-географската типологизация, предложена от Видал дьо ла Блаш, на Стария континент могат да се обособят три основни области: Западна Европа, чиято най-отличителна черта е нейният полуостровен характер и широкият й излаз на Атлантическия океан и Северно море; Централна или Средна Европа, отличаваща се с безкрайния си континентален хинтерланд; и Източна Европа, която почти напълно се идентифицира с Русия. Средна Европа е историческия домен на германския свят, който граничи и поддържа сложни връзки с латвийско-славянския свят, който пък, от своя страна, си взаимодейства с азиатския ареал, в лицето на турския и монголския свят.
В по-общи линии, прави се аналогия между централната позиция на Стария континент, заемана от Германия, и подобното географско разположение на Русия, но в значително по-обширните пространствени рамки на Евразия. Или с други думи, както Германия би могла да влияе пряко в благоприятен или в отрицателен план на връзките между Русия и Западна Европа, така и самата Русия държи, в известен смисъл, ключа на сухоземните комуникации между държавите от Европа и Азия, в частност, Индия и Китай.
В по-тесен, субрегионален аспект, Алзас и Лорен („Източна Франция”, според терминологията на Видал), които са обект на историческо съперничество между Франция и Германия, заемат междинната зона между Средна и Западна Европа, като през тях преминава и границата между континенталната Евразия и океанската част на Европа[12].
Хипотезата за трайното откъсване на Алзас и Лорен от територията на Франция би означавала нейното отхвърляне в полуостровната периферия на Европа и прекъсване на естествените й транспортни връзки със Средна Европа, както и с обширния евразийски хинтерланд.
В континентален мащаб, утвърждаването на водещата роля на Германия както в междинната зона с Франция, така и в цяла Средна Европа, би създало предпоставки за превръщането й в безспорна доминираща сила в Евразия: „За първи път (с обединението на Германия - б.м.) една голяма военна и икономическа сила се беше настанила в центъра на Европа, разполагайки с пътищата, които се кръстосват тук. Никога, нито при Римската империя, нито при Наполеон, една държава не е била толкова добре разположена, за да доминира континента. (…) Една верига от свързани държави, изкована от Германия, която образува дига между Русия и Западна Европа и разполага със сухоземните пътища към Индия, би създала в центъра на Стария свят най-голямата доминираща сила, която някога е съществувала.”[13]
Стойността на геополитическия анализ на Видал може да бъде истински оценена обаче, ако той се сравни с тезите на британския географ сър Халфорд Макиндър, който е автор на може би най-популярната геополитическа теория. През 1919 Макиндър публикува книгата си „Демократичните идеали и реалността. Изследване на политиката за възстановяване”[14]. В нея той доразвива концепцията си за „сърцевинната зона” в Евразия и нейното значение за световната политика, публикувана за първи път през 1904 в статията му „Географската ос на историята”[15]. За разлика от Видал, той приема, че европейският континент би могъл да се раздели не на три, а на два основни геополитически региона – Западна Европа, включваща едновременно островни и крайбрежни държави, и Източна Европа, която пък, по правило, принадлежи към континенталната или още „сърцевинна област” - heartland, както тя за първи път е наречена в произведението му от 1919[16]. Водеща роля в Западна Европа играят Великобритания и Франция, а Източна Европа включва по-голямата част от Германия и Русия[17].
С цел да се предотврати надмощието в Евразия на континентални или сухоземни сили, като Германия и Русия, е необходимо Западна Европа (едновременно островна и полуостровна) задължително да се противопостави на техните опити да организират ресурсите на Източна Европа за да наложат еднолично властта си над сърцевинната зона. Според легендарната формула на Макиндър, „Който управлява Източна Европа, контролира хартленда; който управлява хартленда контролира Световния остров (Евразия, б.м.); който управлява Световния остров, контролира света”[18].
Предотвратяването на руската и германската заплаха за надмощие в Източна Европа може да се постигне, ако в този регион се установи равновесие между три, а не две държавни системи, включващи, освен Германия и Русия, и междинните държави от самата Източна Европа. С други думи, от жизнено значение за мира в Европа е разделянето на Германия и Русия с една междинна редица от независими държави в зоната между Балтийско и Средиземно море, включваща „(…) седем негермански народа, всеки един от които от мащаба на второразрядна европейска държава – поляци, чехи, унгарци, южни славяни (сърби, хървати и словенци), румънци, българи и гърци”[19].
Различните решения на междинно-европейското[20] геополитическо уравнение
Всъщност, цялата геополитическа конструкция, изградена от Макиндър, е вдъхновена от същата заплаха, която е идентифицирана и от Видал в „Източна Франция, а именно установяването на еднолично надмощие на Германия в Средна Европа, която, съгласно немската геополитическа традиция, се дефинира като Mitteleuropa. Приема се, че идеята за Mitteleuropa е концептуализирана от основателя на политико-географската школа в Германия Фридрих Ратцел в края на ХІХ век, с цел да се мотивира обединението под немски контрол на териториите, простиращи се от Балтийско и Северно море до Алпите и Карпатите, в т.ч. Холандия, Белгия и страните от Дунавския басейн[21]. По време на Първата световна война един от главните пропагандатори на геополитическата идея за Mitteleuropa Фридрих Науман предвижда създаването на обширна федерация, включваща държавите от Балтийско до Черно море (вслючително България[22]), под ръководството на Германия[23].
Концепцията за Mitteleuropa разкрива различния подход към Средна Европа на геополитиците от немската школа, в сравнение с англосаксонските им колеги, на първо място сред които е Халфорд Макиндър. Ако за едните доминиращ е стремежът към установяване на пряк икономически и политически контрол върху тази стратегическа зона, за другите императивно значение има нейното неутрализиране, чрез създаването на някакъв тип буферна зона между Германия и Русия или, в по-общи линии, между Западна и Източна Европа.
Впрочем, антагонистичното виждане за междинната зона в Европа е маркирано достатъчно категорично от самия Халфорд Макиндър през 1919, когато той изрично се разграничава от възгледите по този въпрос на Фридрих Науман: „Всяка обикновена окопна линия между германските сили и Русия, такава, каквато наблюдаваме при Науман в неговата (концепция за) Средна Европа, би оставила германци и славяни все още в двустранно съперничество и никаква трайна стабилност не би последвала. Но (концепцията за) междинната редица държави, подкрепена от външните нации на Световната лига, би постигнала целта за разделяне на Източна Европа на повече от две държавни системи”[24].
Решението на средноевропейското геополитическо уравнение, предложено от Видал дьо ла Блаш в „Източна Франция”, се отличава качествено от тези на Фридрих Науман и Халфорд Макиндър. То е толкова различно и необичайно за традиционния геополитически анализ, в чиято основа обикновено се намират категориите на реалната политика, че на пръв поглед би могло да се възприеме като рязко отстъпление от него.
Причината за това е съдържанието му, предполагащо разрешаването на междудържавните конфликти не чрез силови методи, а по пътя на сътрудничеството и обединението. В основата на този подход се намират идентифицираните от Видал интернационални сили на икономиката, в частност в областта на въгледобива и черната металургия, които надхвърлят националните граници и се налагат над политическите съперничества. Нарастващата икономическа взаимозависимост обуславя нов тип международни отношения, в чиито рамки изолираните действия на държавите постепенно се изместват от необходимостта от тяхното обединение с цел да се комбинират сходните интереси или да се неутрализират враждебните планове. По такъв начин, според Видал, понятието за групи (държави) е на път да подмени понятието за държавите в провеждането на световните дела[25].
Подобен подход предполага и коренно различно решение на „германския въпрос” след края на Първата световна война, което се състои не във формирането на нов силов баланс (като алтернатива на континентално-имперския проект „Mitteleuropa”), а в някакъв, все още неуточнен от Видал, тип политическо обединение, основаващо се на взаимно споделени икономически интереси: „Европа и светът бяха свидетели на очертаващата се заплаха от изграждането на блок между Запада и Изтока. (…) Всички мерки, които могат да бъдат взети за установяване и поддържане от единия до другия край на континента на отношения, които да поддържат свободната игра на различни влияния, ще възпрат тази заплаха и ще послужат за общата свобода. (…) Такива ще бъдат условията за едно по-добро и по-здраво устройство на Европа. Между всичко това съществува една връзка, която логиката на събитията разкри. Тя би позволила да се комбинират общите интереси на търговията с гаранциите за съществуването на малките народи.”[26]
Възгледите на Видал за следвоенното устройство на Европа намират известен отклик в политиката на Франция по време на Парижката мирна конференция. Френската дипломация лансира идеята за създаването на мини-европейска федерация, в която да се включат богатите на минни ресурси германски територии по поречието на Рейн, спорните Алзас и Лорен, Белгия, Люксембург и Франция, които да имат обща отбранителна армия и външна политика.[27]
Може да се предположи, че целта на този план е била закрепване лидерската роля на Франция в новия международен ред в Европа. Обяснимо е, че от тази гледна точка, подобен проект поначало е обречен на неуспех, доколкото останалите държави-победителки трудно биха могли да приемат такова отслабване на Германия, което да доведе до френска хегемония[28]. Така, идеята за федерализирането на (част от) Западна Европа е отхвърлена за сметка на геополитическия проект за създаването на буферна зона в Средна Европа…
Наистина, опит за практическо прилагане концепцията на Макиндър за междинната редица държави е направен от държавите-победителки в Първата световна война, които създават т.нар. „Версайска мирна система”, призвана да неутрализира немската и руска (съветска) заплаха за Европа, чрез провъзгласяването на независимостта на редица „нови” държави в Средна Европа, като Полша, Чехословакия, Югославия. Във външнополитическата орбита на Франция са привлечени и Румъния и Гърция, като за сметка на това победените държави в Средна Европа, като Германия, Австрия, Унгария и България, са поставени в изолация… Въпреки това обаче, през август 1939, пактът „Рибентроп - Молотов” и последвалото нападение на Германия срещу Полша, както и нейната подялба между Третия Райх и СССР, нанасят фатален удар на концепцията за междинната редица държави и бележат началото на Втората световна война…
Европейската общност за въглищата и стоманата или краят на едно хилядолетно съперничество
Идеята за обединението на стратегическите ресурси и на тежката промишленост в Лотарингия (в широкия смисъл), като средство за избягване на войната между Франция и Германия, изплува на повърхността през Втората световна война. Тогава забележителният френски политик Жан Моне стига постепенно до нея, разсъждавайки върху следвоенното бъдеще на Европа. През лятото на 1943 той се намира в Алжир, като неофициален специален пратеник на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт и член на Френския комитет за национално освобождение (ФКНО), оглавяван от генералите Жиро и Дьо Гол. На 5 август Жан Моне изготвя дълга нота до ръководителите на Комитета, смятан за френска централна власт в изгнание, в която излага основните си идеи за следвоенното устройство на Европа: то следва да се основава на международното сътрудничество, а не на национализма и националния суверенитет; създаване на европейска федерация, както и на европейска държава на тежката промишленост[29].
Според близкия му сътрудник Етиен Ирш, към този момент Жан Моне вече е определил целта, но средствата за изпълнението и все още остават неясни. Перспективата за една европейска държава на тежката индустрия, спомената в неговия меморандум, му се струва необходима и той проучва нейните географски аспекти: „(…) заварих Моне, надвесен над една карта, да защрихова зоната, включваща Рейн, Саар, Лотарингия, Люксембург, (белгийските провинции, б.м.) Кампин и Боренаж. „Какво правите? – Тук, ми отговори той, са концентрирани ресурсите, необходими за воденето на война: въглищата и стоманата; необходимо е тези територии да се изземат от държавите, които ги притежават, за да се направи войната невъзможна.” Учуден, аз казах спокойно, че ми изглежда утопично възстановяването на Лотарингия и, че би било разумно да се обмисли друг метод”[30].
Въпреки скептицизма на Етиен Ирш, идеята за възстановяване единството на Лотарингия под международен контрол си пробива път след края на Втората световна война, като тя придобива сравнително общоприет характер, през 1949. Именно тогава френският депутат от социалистическата партия Андре Филип, който впрочем е и бивш член на ФКНО в Алжир, разпалено защитава проекта за обединението на въгледобива и металургичната промишленост в Рейнския регион, Източна и Северна Франция, Белгия, Люксембург и Холандия[31].
Идеята намира положителен отзвук и сред политическия елит на Западна Германия, чиито представители Конрад Аденауер и Карл Арнолд, виждат в нея средство за заместване на едностранния съюзнически контрол над ресурсите на Рейнската област с по-широка международна промишлена асоциация, включваща и Лорен, Саарския регион, Люксембург и Белгия, като подобен процес би могъл да се окаже начален етап на европейска федерация[32].
Положителен е откликът и на иначе известните с резервите си към наднационалното обединение на Европа Шарл дьо Гол и Уинстън Чърчил, които, в началото на 50-те, се намират в опозиция в страните си. И двамата приветстват френско-германското сближаване в рамките на евентуална европейска федерация, правейки недвусмислени алюзии за подновяването делото на Карл Велики на нова икономическа, социална, стратегическа, културна база и поставянето на края на хилядолетния спор между галите и тевтонците[33].
В началото на май 1950, планът на Жан Моне за създаване на Европейската общност за въглищата и стоманата е вече готов и е предаден на тогавашния министър на външните работи на Франция Робер Шуман. Проявявайки забележителна политическа ловкост и съпричастност към проекта, Шуман, който е родом от Лорен и може да се определи като човек на границата[34], успява да получи одобрението за него от френското правителство. На 9 май 1950, на пресконференция в Ке д’Орсе, френското предложение за създаването на ЕОВС е огласено в официална декларация.
Планът „Моне” има революционно значение, защото предполага създаването на общите основи на икономическото развитие на Франция и Германия и изключва материалните предпоставки за война между тях, чрез установяването на наднационален контрол върху стратегическите им ресурси. Както и заради това, че дефинира т.нар. „функционален метод” за създаването на европейската федерация, чрез пораждането най-напред на междудържавна солидарност в определени икономически сектори, които да се превърнат, от своя страна, в предпоставка за политическо обединение. Всички тези елементи се съдържат по достатъчно ясен начин в декларацията от 9 май 1950: „(…) френското правителство предлага цялата френско-германска продукция на въглища и стомана да се постави под контрола на Обща върховна власт в рамките на една организация, която остава отворена за участието на другите страни от Европа. Съвместният характер на продукцията на въглища и стомана ще гарантира незабавно установяването на общите основи на икономическото развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези райони, чието призвание от дълго време беше да произвеждат бойни оръжия (…). Създадената по този начин солидарност на производството ще покаже, че всяка война между Франция и Германия става не само немислима, но и материално невъзможна.”[35]
Международният договор за учредяване на първата европейска икономическа общност, с която се поставя началото на съвременния Европейски съюз (ЕС), е подписано на 18 април 1951 в Париж от Франция, Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия. Великобритания дипломатично отклонява поканата за участие. При това, следва да се отбележи, че твърде вероятната възможност планът „Моне” да последва безславната съдба на идеите на Видал дьо ла Блаш след Първата световна война не се осъществява, благодарение на специфичния глобален контекст по това време. Към 1949 и особено през 1950, след избухването на войната в Корея, противопоставянето между двете най-големи военни сили в света и бивши съюзнички по време на Втората световна война САЩ и СССР, навлиза в най-острата си фаза. Формира се двуполюсната блокова структура на международната политика. Доктрината на „сдържането”, прилагана от американската администрация спрямо „съветската заплаха”, се втвърдява след назначаването на Дийн Ачесън за държавен секретар на САЩ. С цел изравняване на силите в Европа и света американската дипломация се оказва активен проводник на идеите за икономическо възстановяване и обединение на Западна Европа и реинтеграция в нея на Западна Германия и на нейната армия. Те се обсъждат в САЩ още от началото на войната. От тази гледна точка, не е случайно, че Жан Моне започва своите активни размишления по следвоенното бъдеще на Европа именно във Вашингтон, през 1940, където се намира в тесен контакт с близките си приятели Дийн Ачесън и Джон Макклой - бъдещ върховен комисар за окупираните от САЩ територии в Германия. „Очевидно, Жан Моне не остава настрана от тази широкомащабна дискусия. (…) Пол-Анри Спаак отразява по такъв начин първата тяхна среща във Вашингтон през 1941: „Ние говорихме за следвоенното устройство, за начина, по който би трябвало да се осигури мира и бъдещето на Европа. Той ми изложи философията и общите линии на това, което един ден щеше да стане плана Шуман.” (…) през 1982 неговият приятел Джон Макклой (…) щеше да декларира: „Аз съм убеден, че Моне изкова в голяма степен своята идея за европейската общност по време на престоя си в САЩ на базата на съображения, които бяха вдъхновени от континенталния обхват и дълбочина на американската икономика и нейните пазари”[36].
Фундаменталното съвпадение в теоретичните възгледи на Видал и Рацел
Каква обаче е връзката между първите прототипи на европейската идея и развитието на геополитическата теория? Отговорът на въпроса вероятно се крие в теоретичния алгоритъм, който се намира в основата на аналитичния подход на Пол Видал дьо ла Блаш, чийто най-съществен принос към геополитическия метод е значителното разширяване на неговия предмет и дефиниция.
Нека най-напред си припомним, че вероятната причина за провала на френския план за създаване на федерация в Западна Европа, веднага след Първата световна война, е обстоятелството, че в него не е включена самата Германия. С други думи, той все още не е достатъчно „европейски” или е прекалено национално мотивиран, за да бъде възприет от всички заинтересовани страни. Осъществяването на европейската идея е отложено с около 30 години, което представлява още един допълнителен аргумент в полза на негласната цензура, наложена на книгата на Видал „Източна Франция” след 1922. Цензура, чиито основания са напълно разклатени (но не и отменени!) от практическата реализация на идеите на Видал след Втората световна война. Както и от смайващия факт, че самият Фридрих Ратцел, смятан от определени академични среди във Франция за вдъхновител на немския национализъм и експанзионизъм, може ясно да се идентифицира и като един от източниците на европейската идея или по-точно на … идеалистичната доктрина в класическата геополитика.
Наистина, внимателният прочит на творчеството му би разкрил, наред с общоприетите в класическата геополитика реалистични категории[37], и идеята за международното сътрудничество като главно средство за осъществяване на националните интереси на държавите от Европа. Още по-важно е, че и Видал, и Ратцел стигат до подобно виждане по пътя на изключително точния и проницателен анализ на възловото звено в геополитическата теория, а именно икономическия и технически прогрес, чиято най-отличителна форма в края на ХІХ и в началото на ХХ век са процесите на търговска и стопанска глобализация: „Международната търговия работи по посока на превръщането на цялата Земя в обширен икономически организъм, в чиито рамки страните и народите са вече само подчинени органи. (…) Когато кардинал Алберони замисляше (…) проекта за Съединените европейски щати (…), колко утопична би трябвало да е изглеждала тази идея? (…) Аналогията с икономиките на големите империи Русия и САЩ кара държавите от Западна и Централна Европа да осъзнаят спешния характер на необходимостта от съюз. (…) И ако тази голяма идея успее да надделее под икономическа форма над географската раздробеност и етнографската разпръснатост, това би било най-красивия успех, на който тя (Европа, б.м.) е способна”[38].
Горното е красноречиво свидетелство, опровергаващо едностранчивите обвинения в географски детерминизъм и тесен материализъм, отправяни към Ратцел, с цел разграничаването му от френската географска школа в лицето на Видал дьо ла Блаш[39]. Но не само това. То демонстрира изключителното сходство в теоретичния подход на двамата водещи представители на класическата геополитика. В основата на анализа им се намират отношенията между човека, неговите политически организации и природата, които се облекчават или затрудняват от степента на развитие на техниката и икономиката. В отношенията си, по повод усвояването на природните ресурси, хората и техните политически организации могат да се намират не само в състояние на съперничество, но и в определена хармония както помежду си, така и със самата външна среда. Оттук и възможността международните въпроси с геополитически залози да бъдат решавани не само по пътя на конкуренцията между държавите, но и на сътрудничеството между тях, което би могло да приеме дори формите на наднационална интеграция (благодарение на формулирания от Жан Моне „общностен подход” за развитието на ЕС).
Парадоксалната корелация между концепциите на Макиндър и Видал
Теоретичният алгоритъм, лежащ в основата на анализа на Халфорд Макиндър, се различава съществено от този на Ратцел и Видал, но това, което го свързва с тях, е неговата – макар и по-скоро декларативна, отколкото дълбоко възприета – привързаност към принципите на идеализма в политическата и геополитическа теория. Никак не е случайно, че най-известната книга на Макиндър, публикувана веднага след края на Първата световна война, се нарича именно „Демократични идеали и реалност”, като заглавието носи истинско програмно послание. След като през 1904 вече е успял да формулира фамозната си географска формула, която да подхожда за всяко политическо равновесие[40], през 1919 Халфорд Макиндър пристъпва към нейното приспособяване към популярния тогава международен идеал за Обществото на народите (ОН), което да предотврати войната в бъдеще[41]. Именно тогава той излага и своята концепция за това, как идеалите на свободата да се адаптират към трайните реалности на нашия Земен дом или, как да успеем трезво да съчетаем Идеализма с Реалността[42].
Според Макиндър следвоенното устройство на Европа би следвало да осигури геополитически баланс, основан на три основни стълба – териториален, икономически и социално-политически, който пък, от своя страна, да се превърне в предварително условие за създаването на Обществото на народите: „Никакви обикновени парчета хартия, били те писаната конституция на Обществото на народите, могат да представляват при днешните условия достатъчна гаранция, че хартлендът няма да се превърне отново в център на световна война. Сега е времето (…) да се помисли какви гаранции, базиращи се на географските и икономически реалности, могат да бъдат предоставени за бъдещата сигурност на Човечеството.”[43]
В териториален смисъл основното предизвикателство към европейския мир си остава възможността решаващата зона в Евразия (хартлендът) да попадне под изключителния контрол на една единствена сухоземна сила; оттам и описаната по-горе в настоящата статия концепция за редицата междинна държави в Източна Европа, които да се превърнат в санитарен пояс между победената Германия и Съветска Русия…
Тук следва да се обърне специално внимание на обстоятелството, че териториалният анализ на Макиндър за устройството на следвоенна Европа е изцяло фокусиран върху преструктурирането на съотношението на силите в източната част на континента – това според него е и главната гаранция срещу възобновяването на войната. Същевременно, конфликтният потенциал на отношенията в Западна Европа, в частност между Франция и Германия, по повод на Алзас и Лорен, остава силно подценен. „Нямаше непосредствен конфликт (по време на Първата световна война, б.м.) между Източна и Западна Европа; времето, когато Франция би нападнала Германия, за да си възвърне Алзас и Лорен, беше отминало. (…) Но никога няма да е излишно да се повтори, че тези събития бяха резултат от фундаменталния антагонизъм между германците, които искаха да станат господари в Източна Европа, и славяните, които отказаха да им се подчинят”[44].
Що се отнася до икономическите предпоставки на следвоенното устройство на Европа, би следвало да се наложи такъв тип контрол над международната търговия, който да избегне икономическата едностранчивост, да създаде гаранции срещу сблъсъка между нациите и да осигури, в крайна сметка, балансираните им отношения.[45]
Териториално-политическото и икономическо равновесие обаче биха били невъзможни, ако не се създадат предпоставки за вътрешна, социално-политическа хармония на европейските държави. Със сигурност подобна хармония не би могла да се основава на класовото разделение на обществата, доколкото то би могло да породи вертикални международни обединения по интереси и следващото от тях международно разделение. Така например, интернационализацията на капитала води до ответна международна реакция на организациите на труда. Тази заплаха би могла да се избегне, ако европейските общества бъдат изградени не на класов признак, а на принципа на автономните или самодостатъчни местни общини[46].
В горното се състои и втората, изключително подценявана специфика на книгата на Халфорд Макиндър „Демократични идеали и реалност”. Наред с неглижирането на германско-френските противоречия за Алзас и Лорен, следвоенният му анализ залага и на съзнателното (!) игнориране, в противовес на подхода на Видал, на тенденциите за глобализиране на световната икономика и търговия: „Аз не се съмнявам, че практични хора ще ми кажат, че идеалът за завършен и балансиран икономически растеж, основан на принципа на местните общности, противоречи на цялостната тенденция на нашата епоха и, че, фактически, той е архаичен. Ще ми бъде казано, че едрото и евтино производство може да бъде постигнато само чрез метода на световната организация и местната специализация. Приемам, че съвременната тенденция е именно такава и че тя би могла да осигури максимум материални резултати за известно време. Но ако отглеждате животни, не идва ли времето, когато, след като сте отишли твърде далеч с кръстосването на един вид, се налага да се прибегне отново до създаването на хибриди между различните породи?”[47].
Доведена до край, логиката за самостойното местно развитие на икономиката предполага и твърде скептична оценка на приложимостта на международни организации (федерации), изградени на експертно-наднационален принцип (които биха могли да се смятат за прототипи на общности като ЕС): „Федералното управление на Обществото на народите или на отделните нации следва да бъде съставено от самостойни общности и не може, поради своята природа, да се стреми към създаването на Империя (…). Но големи специализирани организации, ръководени от експерти, неизбежно биха изпаднали в съревнование за надмощие помежду си (…).”[48]
Така обобщени, възгледите на Макиндър, изложени в книгата му от 1919, представляват завършен философски антипод на концепцията на Видал за следвоенното устройство на Европа, а по-общо и на идеята за федерално наднационално обединение на континента. В крайна сметка, те предлагат тясно-геополитическа рамка, която се оказва неефикасна за да предотврати условията за възникването на Втората световна война.
От друга страна обаче, оригиналната или „неадаптирана” геополитическа концепция на Макиндър – т.нар. евразийска географска формула, изложена в статията му от 1904, се превръща, по удивителен и парадоксален начин, в едно от решаващите външни условия за осъществяването след Втората световна война на напълно чуждата на неговите теоретични убеждения идея на Пол Видал дьо ла Блаш и Жан Моне за федералното наднационално обединение на Европа.
Както беше посочено по-горе, създаването на ЕОВС става възможно, благодарение на специфичния глобален контекст, доминиран в този исторически момент от външнополитическата стратегия на САЩ за „сдържане”[49] влиянието на СССР в Европа и света, като се смята, че неин „духовен баща” е именно Халфорд Макиндър[50]. Всъщност, политиката на „сдържането” има разнопосочни интелектуални корени, които не позволяват да се установи със сигурност евентуалният и геополитически произход, така както например би могла да се идентифицира пряката връзка между нея и военно-ядрената стратегия на САЩ по времето на студената война. Все пак, би могло да се приеме, че в геополитическо отношение тя като че ли се намира най-близо до цялостната логика на теорията на Макиндър за блокиране на хартленда, обогатена с виждането на адмирал Алфред Маън за изграждане на стратегически позиции в крайбрежните зони на Евразия, от които да се контролира достъпът на Русия (в случая СССР) до външните морета[51].
Заключение
И така, благодарение на Видал дьо ла Блаш, а и на Ратцел, геополитическият метод, традиционно принадлежащ към реалистичния клон на политическата теория, се обогатява с, на пръв поглед, „агеополитични” елементи, които всъщност трябва да се дефинират като идеалистични, или още по-точно като идеалистично-геополитически.
От друга страна, възникването и развитието на самата геополитическа теория е отражение на еволюцията на собствения й предмет на проучване, т.е. на съотношението между трите основни елемента, съставляващи базисния и алгоритъм (политически организации – технико-икономически фактори – природна среда). Така, класическата политическа география, чиито представители са Ратцел и Видал, изчерпва аналитичния си потенциал с приключването на т.нар. първа индустриална революция[52], при която техническият и икономически прогрес се стимулира най-общо от широкото приложение на парните двигатели и използването на въглищата като основен енергиен източник.
Новата фаза в политическото усвояване на природната среда, започнала след края на Втората световна война, се определя от създаването на атомните оръжия (и технологии) и постепенното изместване на въглищата като основен енергиен източник от петрола и природния газ (т.нар. втора индустриална революция[53]). Две са главните последици за международните отношения от тази нова технологична революция: трайното установяване на доктрината на „взаимното ядрено сдържане” между великите сили на глобално ниво и рязко намалялото стратегическото значение на богатите на въглища и железни руди райони, за сметка на запасите на петрол и природен газ, както и на пътищата за доставката им. В този смисъл, съвсем логичен е фактът, че договорът за създаването на ЕОВС не е подновен след изтичането на първоначалния му 50-годишен срок. А в геополитическата теория настъпва ерата на геостратегията, която измества методологически политическата география.
От подобна гледна точка, може да се приеме, че настоящият етап е белязан от началото на т.нар. дигитална историческа епоха[54], чийто ефект върху международните отношения се комбинира и усложнява от предвидимото изчерпване на запасите от петрол и природен газ, както и от все по-опустошителното въздействие на човешката дейност върху природната среда. Именно тези базисни тенденции ще определят бъдещия международен модел. В геополитическата теория ще се повиши относителното значение на „агеополитичните” или несилови фактори в отношенията между държавите, т.е. на международното сътрудничество за решаване на глобалните предизвикателства пред човешката цивилизация.
[1] Подобна тенденция не е чужда дори на безспорни референции в областта на геополитическите изследвания, каквито са, между другото, Saul Bernard Cohen, Geopolitics of the World System, New York, 2003, 435 р.; Александр Дугин, Основы геополитики. Геополитическое будущее России, Москва, 1997, 608 с.; Pascal Lorot, Histoire de la géopolitique, Paris, 1995, 111 p.
[2] През есента на 2008 написах статия, публикувана през 2009 в бр. 2 на сп. „Геополитика” под заглавието „ЕС и ограниченията на класическата геополитика”. В нея си поставях за цел да разкрия изключително комплексната същност на ЕС, който притежава както традиционни геополитически характеристики, така и интеграционни (наднационални) елементи. Последните бяха наречени от мен „агеополитични” и бяха дефинирани като процеси на политическа хармонизация, формиращи се в противовес на традиционните геополитически противоречия между държавите-членки на ЕС по повод на неговата Обща външна политика и политика за сигурност. Към този момент усилията ми да открия книгата на Пол Видал дьо ла Блаш „Източна Франция” все още не се бяха увенчали с успех. Това стана малко по-късно, когато успях да получа оригиналното й издание не от нейната родина, а от една провинциална отвъдокеанска книжарница… Именно тази книга ми даде основанието да допълня анализа си от 2008 и да твърдя, че благодарение на теоретичния принос на Видал, дори комплексната същност на ЕС би могла да бъде „покрита” от класическия геополитически метод. В този смисъл, смятам настоящото изследване за логическо продължение на статията „ЕС и ограниченията на класическата геополитика”.
[3] Paul Vidal de la Blache, France de l’Est (Lorraine – Alsace), Paris, 1917, 280 с.
[4] Тук възприемаме френското наименование на провинцията (Lorraine), тъй като немското име Лотарингия, което обикновено се използва у нас, не позволява да направим разграничение между нея и историческата част от Франкската империя Лотарингия (Lotharingie), която има важна роля в по-нататъшното изложение.
[5] Lucien Febvre, La Terre et l’Evolution humaine. Introduction géographique à l’histoire, Paris, 1922.
[6] Pascal Lorot, Op. cit., с. 53
[7] Yves Lacoste, Elisée Reclus, une très large conception de la géographicité et une bienveillante géopolitique, Paris, Hérodote, 2005, Numéro 117
[8] Yves Lacoste, La géographie, ça sert, d’abord, à faire la guerre, Paris, 1985, 216 с.
[9] Paul Vidal de la Blache, Op. cit., с. 13, 173, 175
[10] Пак там, с. 140, 226
[11] Пак там, с. 153
[12] Пак там, с. 1, 5
[13] Пак там, с. 196, 202-203
[14] Halford Mackinder, Democratic Ideals and Reality. Study in the Politics of Reconstruction, New York, 1919, 258 р.
[15] Halford Mackinder, The Geographical Pivot of History, London, The Geographical Journal, 2004, Volume 170, p. 298-321
[16] Понятието „сърцевинна зона” или „хартленд” (heartland) е въведено в употреба за първи път през 1915 от английския географ Джеймс Феъргрийв (James Fairgrieve, Geography and World Power, London, 1915).
[17] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 153, 154, 155
[18] “Who rules East Europe, commands the Heartland; Who rules the Heartland, commands the World-Island; Who rules the World-Island, commands the World” (Пак там, с. 186).
[19] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 197-199
[20] В случая понятието „Междинна Европа” е по-тясно от Средна Европа или Mitteleuropa и реферира към схващането на Макиндър за междинните държави в Източна Европа.
[21] André-Louis Sanguin, En relisant Ratzel, Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555, с. 590-591; Юрий Тихонравов, Континенталната школа в немската геополитика, София, сп. „Геополитика и геостратегия”, 2006, бр. 4
[22] В този контекст Фридрих Науман посвещава специална книга на България (Bulgarien und Mitteleuropa, 1916), в която аргументира нейното място в проектираната федерация.
[23] Jacques Le Ridier, La Mitteleuropa, Paris, 1994, с. 95
[24] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 212
[25] Paul Vidal de la Blache, Op. cit., с. 205
[26] Пак там, с. 231-232
[27] Michel Korinman, Quand l’Allemagne pensait le monde. Grandeur et décadence d’une géopolitique, Paris, 1990, с. 165
[28] Пак там
[29] Eric Roussel, Jean Monnet 1888 – 1979, Paris, 1996, с. 293, 360-361, 383-390
[30] Пак там, с. 379
[31] Pierre Gerbet, La construction de l’Europe, Paris, 2007, с. 74
[32] Пак там, с. 75
[33] Пак там, с. 76, 90
[34] René Lejeune, Robert Schuman (1886-1963), père de l’Europe, Paris, 2000, с. 147
[35] Pierre Gerbet, Op. cit., с. 84
[36] Eric Roussel, Op. cit., с.379
[37] Ратцел поставя началото на политико-географските изследвания (в тесния смисъл на понятието) през 1897, с произведението си „Политическа география”. Неговите схващания са повлияни както от социалната интерпретация на еволюционната теория на Чарлз Дарвин, така и от концепцията на Карл Ритер за органичната същност на природата. В най-общи линии, подобно теоретично наследство предполага аргументиране на възгледа за „естественото право на по-висшите в културно отношение народи за експанзия по отношение на по-слабите от тях, доколкото развитието на държавите налага, подобно на борбата за оцеляване на живите същества, завладяването на допълнителни територии и ресурси” [Friedrich Ratzel, Géographie politique, Genève, 1988, с. 2, 28]. През 1901, „насъщната връзка” между държава и територия е определена от Рацел като жизнено пространство (lebensraum) в произведението му „По повод на законите на пространственото разширение на държавите”. В него са формулирани „научните закони” на териториалното развитие на държавите [Pascal Lorot, Op. Cit., с. 13].
[38] Friedrich Ratzel, La Géographie politique. Les concepts fondamentaux (Avant-propos de Michel Korinman), Paris, 1987, с. 70, 143
[39] Guy Mercier, Le concept de propriété dans la géographie politique de Friedrich Ratzel (1844-1904), Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555, с. 599, 600
[40] Halford Mackinder, Op. cit., 2004, с. 2, 23
[41] Halford Mackinder, Op. cit., 1919, с. 4
[42] Пак там, с. 7, 9
[43] Пак там, с. 140
[44] Пак там, с. 185
[45] Пак там, с. 219, 226
[46] Пак там, с. 229, 231
[47] Пак там, с. 246-247
[48] Пак там, с. 248-249
[49] Тази стратегия, предложена за първи път от американския дипломат Джордж Кенън през 1946 и възприета през 1947 от президента Хари Труман, предвижда активно противопоставяне на политическото и икономическо разширяване на сферата на влияние на СССР, най-вече в Западна Европа и Далечния изток. През 1950 планът на Кенън е доразвит от Пол Нице, който разширява неговия обхват с военно противопоставяне на СССР в глобален мащаб. Конкретни резултати от стратегията на „сдържането”, която доминира външната политика на САЩ до началото на 70-те години, са планът „Маршал” за икономическо възстановяване на Западна Европа, създаването на НАТО и на подобни военнополитически организации за колективна отбрана в Средния изток и Югоизточна Азия, като CENTO (САЩ, Великобритания, Турция, Ирак, Иран и Пакистан) и SEATO (САЩ, Великобритания, Франция, Пакистан, Австралия, Нова Зеландия, Тайланд и Филипините).
[50] Saul Bernard Cohen, Op. cit., с. 16; Александр Дугин, Op. cit., с. 48, 57
[51] Alfred Thayer Mahan, The Problem of Asia and its Effect upon International Policies, Boston, 1905, 233 p.
[52] За съдържанието на понятията вж. Васил Проданов, Глобалните промени и съдбата на България, София, 1999, с. 215-216
[53] Пак там
[54] Charles Kupchan, The End of the American Era. U.S. Foreign Policy and the Geopolitics of the Twenty-first Century, New York, 2002, с. 311
Литература:
Cohen, Saul Bernard, Geopolitics of the World System, New York, 2003
De la Blache, Paul Vidal, France de l’Est (Lorraine – Alsace), Paris, 1917
Дугин, Александр, Основы геополитики. Геополитическое будущее России, Москва, 1997
Fairgrieve, James, Geography and World Power, London, 1915
Febvre, Lucien, La Terre et l’Evolution humaine. Introduction géographique à l’histoire, Paris, 1922
Gerbet, Pierre, La construction de l’Europe, Paris, 2007
Казаков, Емил, ЕС и ограниченията на класическата геополитика, София, Геополитика и геостратегия, 2009, бр. 2
Korinman, Michel, Quand l’Allemagne pensait le monde. Grandeur et décadence d’une géopolitique, Paris, 1990
Kupchan, Charles, The End of the American Era. U.S. Foreign Policy and the Geopolitics of the Twenty-first Century, New York, 2002
Lacoste, Yves, La géographie, ça sert, d’abord, à faire la guerre, Paris, 1985
Lacoste, Yves, Elisée Reclus, une très large conception de la géographicité et une bienveillante géopolitique, Paris, Hérodote, 2005, Numéro 117
Lejeune, René, Robert Schuman (1886-1963), père de l’Europe, Paris, 2000
Le Ridier, Jacques, La Mitteleuropa, Paris, 1994
Lorot, Pascal, Histoire de la géopolitique, Paris, 1995
Mahan, Alfred Thayer, The Problem of Asia and its Effect upon International Policies, Boston, 1905
Mackinder, Halford, Democratic Ideals and Reality. Study in the Politics of Reconstruction, New York, 1919
Mackinder, Halford, The Geographical Pivot of History, London, The Geographical Journal, 2004, Volume 170
Mercier, Guy, Le concept de propriété dans la géographie politique de Friedrich Ratzel (1844-1904), Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555
Naumann, Friedrich, Bulgarien und Mitteleuropa, 1916
Проданов, Васил, Глобалните промени и съдбата на България, София, 1999
Ratzel, Friedrich, La Géographie politique. Les concepts fondamentaux, Paris, 1987
Ratzel, Friedrich, Géographie politique, Genève, 1988
Roussel, Eric, Jean Monnet 1888 – 1979, Paris, 1996
Sanguin, André-Louis, En relisant Ratzel, Paris, Annales de Géographie, 1990, Numéro 555
Тихонравов, Юрий, Континенталната школа в немската геополитика, София, Геополитика и геостратегия, 2006, бр. 4
* Доктор по геополитика и магистър по международни отношения; член на Българското геополитическо дружество
