Докато в България продължават споровете за необходимостта от изграждането на втора атомна електроцентрала в Белене (съобщенията за появата на стратегически германски инвеститор дават известна надежда, че то все пак ще стартира), пет източноевропейски държави ясно обявиха намерението си да строят нови АЕЦ. Това са Русия, Беларус, Литва, Полша и Украйна. От всички тях, само Русия има възможност да изгражда подобни обекти с изцяло собствени сили и средства. Затова не е случайно, че тъкмо руснаците първи ще построят т.нар. Балтийска АЕЦ (официално обявеният срок за завършването и е 2016), в Неманския район на Калининградска област (бившата Източна Прусия). Мястото, разбира се, не е избрано случайно, защото така се решава проблемът с транзита на енергоносители през територията на посткомунистическа „Нова Европа” и се дава възможност на руския ексклав да се появи на пазара на ЕС, като износител на електроенергия. Тоест, стратегическата концепция за Русия, като „енергийна свръхдържава”, се усъвършенства, като вече не се ограничава само с новите газо- и петролопроводи.
Атомни електроцентрали в Европа
Не е тайна, че всички останали страни, декларирали намерение да изграждат нови АЕЦ, разчитат най-вече на износа на електроенергията, произведена от тях, на пазара на ЕС. Формално обаче, правителствата на постсоциалистическите държави от региона продължават да следват дискурса от края на миналия век, извеждайки на първо място, необходимостта да се гарантира енергийната сигурност, в контекста на нуждата на националните им икономики от енергоресурси. При това, въпросите за диверсификацията на доставките на вносни енергоносители съвсем тясно се обвързват с гарантирането на националната сигурност, като цяло, укрепването на държавния суверенитет и т.н. Въпреки това, не е нужно човек да е кой знае какъв експерт по геоикономика за да стигне до един очевиден извод, въз основа на характеристиките на бъдещите атомни централи, разположението им на картата и изявленията на местните правителствени чиновници, отговарящи за изграждането им.
Ситуацията е пределно ясна: онзи, който първи изгради атомната си електроцентрала и първи се появи на пазара на ЕС със съответното предложение, има всички шансове да си гарантира джакпота в негласната „атомна надпревара”. Става дума за милиарди евро, в средносрочна перспектива, т.е. сума достатъчна за бързото изплащане на големите инвестиции за строежа на една АЕЦ. Паралелно с това се решават и цели комплекси от проблеми – от социални (нови работни места и т.н.) до екологични (например, закриването на замърсяващите въздуха ТЕЦ-ове) и външнополитически. Играчите, които се появят по-късно на европейския енергиен пазар пък ще бъдат принудени да залагат на по-ниските цени, в резултат от което основното бреме по възстановяване на инвестициите ще се прехвърли към вътрешните потребители.
Сега, нека видим, как се развиват проектите за нови АЕЦ в някои от споменатите по-горе източноевропейски държави и шансовете им сравнително скоро те да започнат да изнасят електроенергия за ЕС.
Беларуската АЕЦ , или как политиката може да пречи на икономиката
Както е известно, Беларус не разполага нито с необходимите технологии, нито с индустриални мощности за производството на енергоблокове, да не говорим за липсата на кадри и финансови ресурси за самостоятелното изграждане на собствена АЕЦ. В това отношение, тя е в много по-сложна ситуация, отколкото съседните Литва или Украйна например, които имат опит в експлоатацията на АЕЦ, квалифициран персонал, външна финансова подкрепа и т.н. На практика, става дума за изграждането на атомна електроцентрала, с мощност 2,4 хил. МВт, на „празно място и без никакъв опит” (първата беларуска АЕЦ ще се строи край градчето Островец, в Гродненска област, близо до литовската граница). Споровете за местоположението на бъдещата централа не спират, като мнозина специалисти изтъкват, че районът, където тя ще се изгражда, е с повишена сеизмична активност. В тези спорове се включиха и властите в съседна Литва, чиято официална позиция към изграждането на АЕЦ на 50 км от литовската столица Вилнюс, продължава да е отрицателна (така, на 21 октомври 2010, литовският президент Даля Грибаускайте отхвърли предложението на беларуския си колега Лукашенко за строежа на обща АЕЦ).
Междувременно, както можеше да се очаква, търгът за изграждането на първата беларуска АЕЦ беше спечелен от руската компания „Атомстройекспорт”, което даде основание на редица западни наблюдатели да прогнозират, че централата ще бъде изградена по-бързо, отколкото тези в другите източноевропейски страни. Този оптимистичен сценарий обаче не можа да се реализира, най-вече заради политическия конфликт между Минск и Москва, който се задълбочи в навечерието на президентските избори в Беларус, насрочени за 19 декември. Информационна-психологическата война между двете страни (която, на свой ред, се предшестваше от няколко малки „търговски войни”) сложи кръст не само на сроковете за реализацията на проекта, но се отрази негативно и на двустранното сътрудничество, като цяло.
В частност, под много сериозен въпрос е финансирането на изграждането на беларуската АЕЦ. Още преди търга за избор на изпълнител беше ясно, че победителят ще обвърже доставката на оборудването с изграждането на централата, както и с доставката на ядреното гориво. Последното не е никак без значение, защото другите участници в търга предлагаха по-ниски цени за оборудването, но пък настояваха именно те да доставят ядреното гориво (при това на доста по-високи цени от онези, които предлагаха руснаците) и не бяха склонни да се занимават с ядрените отпадъци (пак за разлика от „Атомстройекспорт”).
Освен това, само руснаците се съгласиха да разгледат въпроса за откриване на кредитна линия в размерите, за които настояваше Беларус (9,3 млрд. долара). Минск искаше руската страна да поеме и цялостния монтаж на оборудването, обучението на персонала и решаването на редица други по-маловажни въпроси. И, ако политическият конфликт между двете съседни държави не се бе изострил, руснаците вероятно биха се съгласили. След като той стана факт обаче, Русия обяви, че не възнамерява да финансира инфраструктурата на новата АЕЦ (включително жилищните блокове и другите обекти в бъдещото „атомно градче”). Освен това, руските експерти изразиха съмнение, дали искания от беларуското правителство многомилиарден заем ще бъде изразходван именно за нуждите на новата АЕЦ (а не за други, включително политически, цели), посочвайки че строежът на идентичната Балтийска АЕЦ в Калининградска област ще струва на Русия само 5 млрд. долара (срещу 9,3 млрд. за беларуската АЕЦ).
Въпреки това, правителството в Минск обяви, че възнамерява да завърши двата блока на новата АЕЦ до 2020, като, според публикуваната наскоро Стратегия за развитие на енергийния потенциал на страната, за целта се планира, през 2011-2015, да се изразходват 3 млрд. долара, като първият енергоблок бъде въведен в експлоатация през 2016, а през 2016-2020 ще бъдат усвоени още 6,33 млрд. долара и ще бъде завършен и вторият блок. Между другото, според държавната информационна агенция БелТА общият обем на инвестициите в енергийния сектор на Беларус, през 2011-2020, трябва да достигне 45,9 млрд. долара.
Повечето европейски енергийни експерти се затрудняват в прогнозите си за реализацията на беларуския атомен проект. При това нещата не опират само до това, че Беларус не разполага с необходимите за това финансови ресурси, нито пък може да си осигури достатъчно големи заеми от международните финансови институции или от беларуските банки. Поевтиняването на проекта чрез привличането на беларуски компании и китайски подизпълнители също изглежда съмнително. Както е известно, изграждането на китайската АЕЦ „Санмин”, снабдена с два американски енергоблока АР-1000, ще струва не по-малко от 6 млрд. долара и то само благодарение оптимизацията на работата на китайските подизпълнители, използването на местни материали и на изключително евтина работна ръка. Докато в Армения и Украйна, където има поне няколко десетки проектантски и научни организации, притежаващи необходимия опит за да се включат в подобни атомни проекти, в Беларус ситуацията е съвършено различна.
Очевидно е, че моментът за започване на информационно-психологическата „война” с Русия беше подбран много зле от Минск. Така, стартът на реализацията на проекта за първата беларуска АЕЦ съвпадна не само с глобалната финансово-икономическа криза, но и с безсмисленото изостряне на беларуско-руските отношения. На фона на случващото се напоследък между Москва и Минск, няма никакви основания да смятаме, че Русия ще склони да се върне към практиката на кредитиране на беларуската икономика от „добрите стари времена”, дори ако Лукашенко изгуби властта на предстоящите избори (което едва ли ще се случи). Истината е, че през последните няколко години руската стратегия радикално се промени и в нея вече не се предвижда отпускането на субсидии или заеми само срещу голи декларации за „братски чувства” към Москва.
В момента, Русия се стреми да извлече максимална полза от статута си на един от малцината играчи на глобалния „ядрен пазар” и гради сътрудничеството си там само на взаимноизгодна основа, пренебрегвайки словесните изяви дори на политиците от приятелски настроените към нея държави и настоявайки за реални гаранции за печалбите от съвместните проекти и създаване на ефективни механизми за контрол на реализацията им. Така, през 2010, Москва предложи на Минск създаването на съвместна компания за продажба на електроенергията, произвеждана от бъдещата беларуска АЕЦ, която, както вече споменах, ще се строи от руска компания и с руски пари. Създаването на въпросната компания беше обвързано с решаването на проблема за откриване на кредитна линия, гарантирана от руското правителство. Беларуската страна обаче, отхвърли това предложение и дори се опита да шантажира „Атомстройекспорт”, като в местните казионни медии се появиха съобщения, че правителството разглежда варианти за привличане към реализацията на своя атомен проект на американски и китайски компании, както и на френско-германската “Areva”. Както можеше да се очаква, тези твърдения предизвикаха само усмивки в Москва.
Както изглежда, далеч не всички в Минск са наясно, че руската позиция по въпроса за изграждането на първата беларуска АЕЦ не се диктува толкова от конюнктурното състояние на двустранните отношения, колкото от принципно различната геостратегия, възприета напоследък от Кремъл. Сегашните управляващи в Москва са убедени, че сътрудничеството следва да се гради на взаимноизгодна и нелишена от известен „здрав” меркантилизъм, основа. Затова онези, които са склонни да паразитират върху прословутия „руски имперски синдром”, рискуват да останат излъгани.
„Атомният реализъм” на Армения и Украйна
През 2012 трябва да стартира изграждането на нов енергоблок на Арменската АЕЦ (разположена край град Мецамор) с мощност хиляда МВт. Всъщност, става дума за изграждането на нова атомна електроцентрала в Армавирска област, недалеч от вече съществуващата АЕЦ. Междувременно, арменското правителство подписа Плана за действие, в рамките на програмата на ЕС „Ново европейско съседство”, като се задължи да закрие „остарялата” си АЕЦ, през 2016.
През 2009, управляващите в Ереван обявиха търг за изграждането на новата АЕЦ, който беше спечелен от австралийския консорциум „Worley Parsons”. Само година по-късно обаче, стана ясно, че плановете за модернизация на арменската атомна енергетика няма как да минат без руско участие. Очевидно, „диверсификацията” на този отрасъл съвсем не се оказва толкова просто нещо, както си го представяха навремето консултантите на българското правителство по проекта за АЕЦ „Белене” например, или пък някои други страни, решили да разчитат само на „западните технологии и специалисти”. Тоест, става ясно, че намесата на конюнктурни политически съображения може да се отрази пагубно върху реализацията на икономическите интереси на конкретната държава.
Поучителен в това отношение е и опитът на Украйна в проточилата се епопея с изграждането на двата нови енергоблока на Хмелницката АЕЦ. В него особено ясно може да се последи негативното влияние на идеологемите върху развитието на националната икономика. Както е известно, Украйна възнамеряваше да се появи на регионалния енергиен пазар с електроенергия, произвеждана от разширената Хмелницка АЕЦ, много преди руснаците да стартират изграждането на Балтийската АЕЦ в Калининградския ексклав. Което обаче не се случи. В тази връзка е показателно, че дискутирайки реализацията на атомните проекти в източноевропейския регион, повечето енергийни експерти предпочитат да обсъждат проблемите по реализацията на централите в Калининградска област или Литва, оценявайки доста скептично шансовете на тези в Беларус и Полша. В същото време, новите украински власти не губят надежда, че ще могат да довършат обекта и така да увеличат печалбите си от износа на електроенергия. Според Енергийната стратегия на Украйна, до 2030 мощността на атомната и енергетика трябва да достигне 16 ГВт. Днес обаче, киевските експерти (отчитайки последиците от продължителната деиндустриализация на страната и перспективите за ръста на националната икономика) са по-склонни да посочат цифрата 5-6 ГВт. Макар че и това е напълно достатъчно за анализа на тенденциите в развитието на енергийните доставки, отчитайки ръста на доставките на украинска електроенергия.
Сред проблемите, свързани с реализацията на проекта за довършването на трети и четвърти енергоблокове на Хмелницката АЕЦ, има поне три, които са особено важни. Първият касае целесъобразността от довършването на започнатите през 1985-1986 и консервирани след аварията в Чернобилската АЕЦ, площадки за стария модел реактори BBР-100/В-320. Вторият е свързан с обосноваността на решението на правителството за избора на новите руски реактори BBЭР-1000/В-329Б, а третият – с проектно-сметната документация на целия проект.
Както е известно, преди време украинското енергийно министерство и националната енергийна компания „Енергоатом”, в изпълнение на разпореждането на правителството „за подготвителните действия по доизграждането на енергоблоковете на Хмелницката АЕЦ”, от юни 2005, и въз основа на експертните заключения на водещи украински и руски фирми от енергийния сектор, дадоха положителен отговор и на трите, поставени по-горе въпроса. В резултат, правителството взе решение за доизграждане на атомната електроцентрала, като за целта се използват най-новите руски реактори.
През есента на 2008 се проведе търг за доставчик на реактори за Хмелницката АЕЦ, като сред потенциалните участници в него се споменаваха френско-германската компания “Areva”, американската “Westinghouse”, чешката “Skoda JS”, южнокорейската KEPKO и руската „Атомстройекспорт”. На практика обаче, се включиха само последните две, като руснаците отново се оказаха победители.
Скоро след това, Държавният комитет за ядрено регулиране на Украйна и някои екологични организации изразиха съмнения за готовността на старите площадки да приемат новите руски реактори, както и за целесъобразността от използването им в Хмелницката АЕЦ. Повечето експерти обаче, още тогава посочиха, че критиката им не се основава на сериозни аргументи и очевидно има поръчков характер.
Стойността на изграждането на двата енергоблока се оценява на 4-6 млрд. долара, като срокът за реализация на проекта е пет години. При това, руската страна пое 85% от финансирането, а украинската – останалите 15%. Темповете на изграждане на Хмелницката АЕЦ, което се извършва с руски заем (договорен с междуправителствено споразумение), засега се оценяват като „доста добри”.
Заключение
С оглед на всичко казано дотук, става ясно, че в регионалната ядрена надпревара, в която, както споменах в началото, участват пет източноевропейски държави, с очевидно предимство се ползва руско-украинският „дуумвират”. Планираното пускане в експлоатация на новата литовска АЕЦ във Висагинас (с обща мощност 3,2-3,4 хиляди МВт) през 2018 се оказва твърде съмнително, тъй като върху спазването на този срок могат да окажат съществено негативно влияние редица фактори. В същото време, реализацията на проекта за Беларуската АЕЦ си остава под въпрос, което в още по-голяма степен се отнася и за изграждането на първата атомна електроцентрала в Полша.
Тоест, очевидно е, че първа ще бъде изградена и ще започне да изнася електроенергия на енергийния пазар на ЕС руската Балтийска АЕЦ в Калининград. Което потвърждава констатацията на мнозина западноевропейски анализатори, че в сложната „атомна” шахматна игра в региона „руснаците имат първия ход, а оттам и всички шансове да спечелят играта”. Дано това накара и управляващите у нас да се замислят за важността на първия ход в регионалната атомна надпревара, която е не по-малко напрегната и тук, в Югоизточна Европа, при това отново е с доминиращо руско участие.
* Българско геополитическо дружество
