Дифузна типология на европейските страни и културно-политически аспекти на континенталната и националната сигурност
Доц. д-р Марин РУСЕВ*
Пространствената диференциация на съвременния цивилизационен процес е комплексен резултат от продължителното влияние на разнообразни природни и обществени фактори. Тя е провокативна основа за възникване и развитие на географската наука като цяло, регионалната география и географията на страните, в частност. Същевременно, пространствените обществени различия са алтернативен обект и предмет на изследователски интерес в много други научни направления.
Сравнителният пространствен анализ е сред основните методологични подходи в регионалната география на света и географията на страните. Конкретен ефективен изследователски метод е типологичната класификация на страните. За постигането й може да се използва разнообразен набор от критерии и показатели. Първостепенни, както за елементарното описание, така и за по-сложния факторен анализ са класификационните критерии, подчертаващи значителните културни, социални, политически и икономически различия между отделни страни и народи, тяхната стопанска организация и обществена традиция.
При поставянето на реципрочни на наложилата се научна традиция причинно-следствени изследователски приоритети, основаващи се на аксиоматични детерминистични пространствени географски измерения, се разкриват обективни в своята същност закономерности. Те могат да се използват като ефективен критерий при типологичната класификация на страните на глобално и континентално ниво. В основата на този методологичен подход стои пространствената дифузна теория. Проектирана върху глобалното географско пространство, тя конкретизира в най-висока степен значими корелационни съотношения в направленията Запад – Изток и Север – Юг. Освен в природно отношение, често и обществените изменения в посочените пространствени географски направления имат характер, наподобяващ градиентния.
Като типична корелационна полоса в Евразия може да се посочи условното векторно пространство в умерените географски ширини между 45-я и 55-я паралел. Много са историческите примери в него за вклиняване на азиатски номадски племена в Европа, което впоследствие им осигурява редица културно-политически и социално-икономически преимущества, в сравнение с родствените племена, останали на изток. Като такива могат да се разглеждат татаро-монголите, имплантирали се в Руската равнина, западните славяни, маджарите или прабългарите – в Средна и Югоизточна Европа. Едновременно с това трябва да се посочи и фактът, че в западната и в източната част на евразийския масив посочените пространствени закономерности имат противоположни направления, но въпреки това се характеризират с безспорна отчетливост. Ролята на дифузни центрове в тях играят по-благоприятните в природноресурсно отношение прибрежни зони в близост до Атлантика или Пасифика. На сакралногеографско и геополитическо ниво, динамиката на тези исторически миграции, с важни обществени последици за съвременната трансконтинентална културна мозайка, е задълбочено изследвана от класически автори като Ratzel (1887), Mackinder (1904), Reclus (1908), Бицилли (1922), Савицкий (1922, 1927), Трубецкой (1925), Haushofer (1927, 1943), Hassinger (1931), Schmitt (1950, 1959), Гумилев (1993).
С относително по-ясно изразена пространствена детерминираност на цивилизационния процес се отличава широчинната природна зоналност. Съвременните дифузни обществени процеси в нея са насочени от умерени към субполярни-полярни и към субтропични-тропични периферни географски ширини. Стихийната геоложка история на Земята обуславя преобладаващото им континентално проявление в Северното полукълбо.
Европа
Дискусионните въпроси за вътрешните и външните културно-политически граници на Европа, както и типологичните класификационни аспекти на съвременната континентална социално-икономическа мозайка, са предмет на разнопосочни изследователски акценти. В историко-географски план, те могат да бъдат подчинени на два основни вектора на пространствено дифузно движение на идеи през модерната епоха – от запад на изток и от север на юг. От природна гледна точка, пространствените типологични изменения в характеристиките на страните в посочените направления имат ясно изразен градиентен хидро-климатичен и почвено-биотичен характер. Известни деформации предизвикват само особеностите в хоризонталното и вертикалното разчленение на релефа. Като значими, макар и в определена степен условни, могат да се възприемат 0ºС средна януарска или 20ºС средна юлска температурна граница, 1000 мм валежна граница, границите между растителните пояси и други.
Резултативен аналог на природната зоналност и диференциация в Европа са дифузните социо-културни изменения в посока Запад – Изток или Север – Юг. По-ясно изразени вътрешноконтинентални цивилизационни граници са езиковите, религиозните, икономическите, политическите. За индикация на постепенните дифузионни обществени процеси могат да се използват редица традиционни и нови показатели. Например, по осовия за континента 50-и паралел изпъкват десетки постепенни индикативни изменения, доказуеми с разнообразни критерии като демографска гъстота, урбанизационни процеси, инфраструктурна мрежа, икономическа активност, жизнен стандарт, културна идентичност, степен на технологично развитие, както и съответните им показатели. За тяхното оптимално картографско онагледяване в изследването се използват представителни в статистическо отношение показатели (фиг. 1). Очевидна е тенденцията с увеличаване на географската дължина в източна посока качественитете показатели на отделните европейските страни да са все по-ясен белег за социално-икономическа изостаналост. Такава пространствена тенденция е валидна и за вътрешните регионални контрасти на много от европейските страни. С по-ниска демографска и социално-икономическа относителна тежест на източните си региони се отличават Германия, Полша, Украйна, Словакия, Унгария, както и периферно разположените Русия и Турция.
Широчинната пространствена социално-икономическа дифузия в Европа има по-ясно изразена природна детерминираност. В приатлантическата континентална дъга, от Норвегия до Португалия, е налице безспорна социално-икономическа доминация на Севера над Юга. В Средна Европа центро-периферният модел се видоизменя чрез постепенно увеличаване относителната тежест на умерените географски ширини, за сметка на отличаващите се с все по-неблагоприятни екстремни климатични условия субполярни географски ширини (фиг. 2).
В Руската равнина корелационните връзки между природноресурсен потенциал и степен на социално-икономическо развитие се трансформират в теглови съотношения между северната и южната част на умерения пояс, от една страна, и субтропичните-тропични географски ширини, от друга.
Освен за Европа, като цяло, посоченото дифузно превъзходство на умерения Север над субтропичния Юг е отличителна черта и за вътрешните пространствени съотношения в много от европейските страни. С по-ниска демографска и социално-икономическа относителна тежест на южните си региони се отличават Португалия, Испания, Франция, Италия. В трансконтинентален средиземноморски план, тази тенденция се запазва и към южната периферия на европейското цивилизационно послание – субтропичната и тропичната част на Северна Африка.
Балканите и България
С най-голямо значение за съвременното социално-икономическо развитие на Балканите и България са пространствените дифузни съотношения в посока от северозапад на югоизток. Налице е своеобразен сумарен вектор, насочен към Балканския полуостров, където се мултиплицират двете основни неблагоприятни континентални пространствени тенденции (фиг. 3). Като потвърждение за това може да се посочи статистическото му продължение към полуостров Мала Азия.
Комплексното приложение на културно-цивилизационния и центро-периферния подходи в обществените географски изследвания има значителен научен потенциал по отношение решаването на важни проблеми, свързани с европейската интеграция. Чрез него могат да се формулират обективни изводи за регионалната специфика на общата европейска идея и реалното място на България в континенталните социално-икономически тенденции. В практически план, изясняването на основните пространствени векторни дифузни направления в Европа може да играе ролята на ефективен критерий при провеждането на оптимална регионална политика в Европейския съюз, което да спомогне за по-бързото приобщаване на Балканите и България към обществените идеали на XXI век.
От гледна точка на (не)сигурността мястото на Европейския Изток и Югоизток, Балканите и България се открояват с все по-ясно забележими културно-цивилизационни измерения, свързани с трудно преодолими неблагоприятни инерционни процеси. На субективните усилия за изграждане на интеграционни механизми, насочени към позитивни изменения, все още противостоят значими обективни препятствия, създаващи условия за мултиплициране на центробежните тенденции. В по-конкретен план, интеграционните предизвикателства пред България и нейното население са обусловени най-вече от социално-икономически и културно-политически фактори с ясно изразен етно-конфесионален отенък. Демографската катастрофа, динамичните процеси на социално разслоение и нарастващите регионални контрасти застрашават културната идентичност на българското общество и сигурността на българската държава. Нарастват проявите на неуважение към България и нейните национални институции и символи, към Природата, към Другия. Отварянето на границите и премахването на основни ограничения за достъп до страните от ЕС и ЕАСТ създават предпоставки за движение на деструктивни идеи в северна, северозападна и западна посока. Това води до рязко снижаване имиджа на България, до появата на нови опасности за континенталната сигурност, поставя под съмнение реализирането на общата европейска идея и възможностите на Стария континент да предлага конкурентни алтернативи на съвременните глобализационни процеси.
Основните ключове за решаване на генерирани у нас проблеми с национални и континентални последици са пряко свързани с ефективните усилия за реформиране на системата за обществено възпитание и образование. Сигурността, във всичките й аспекти, може да бъде много по-ефективно гарантирана чрез скъпо струваща дългосрочно насочена образователна политика, отколкото чрез скъпо струваща конюнктурно насочена политика на силови ведомства с краткосрочен ефект.
Литература:
Бицилли, П., Восток и Запад в истории старого света. – В: На путях: Утверждение евразийцев. Москва; Берлин, 1922.
Гумилев, Л., Ритмы Евразии. Москва, 1993.
Луканов, А., Н. Божинов, Ст. Димитров, Страните в света. София, 2009.
Савицкий, П., Степ и оседлость. – В: На путях: Утверждение евразийцев. Москва; Берлин, 1922.
Савицкий, П., Географические и геополитические основы евразийства. – В: Географические особенности России, Прага, 1927.
Трубецкой, Н., О туранском элементе в русской культуре. – Евразийский временник. 4, 1925.
Annual Bulletin of Transport Statistics Economic Commission for Europe and North America. Geneva, 2008.
Der Fischer Weltalmanach. Zahlen Daten Fakten. Frankfurt am Main, 2009.
Energy Statistics Yearbook. New York, 2009.
Grabowsky, A., Raum, Staat und Geschichte. Grundlegung der Geopolitik. Koln-Berlin, 1960.
Haushofer, K., Grenzen und ihre geographische und politische Bedeutung. Berlin, 1927.
Hassinger, H., Geographische Grundlagen der Geschichte. Freiburg im Breisgau, 1931.
Haushofer, K., Geopolitische Breiten- und Langsdynamik. – Zeitschrift fur Geopolitik, 8, 1943.
Images economiques du monde, Paris, 2009.
Mackinder, H., Geographical Pivot of History, in: Geographical Journal, vol. XXIII, 1904.
Penck, A., Die natürlichen Grenzen Rublands. Berlin, 1918.
Ratzel, Fr., Politische Geographie. Leipzig, 1887.
Reclus, E., Ľhomme et la terre. Paris, 1908.
Schmitt, C., Der Nomos der Erde. Köln, 1950.
Schmitt, C., Die Planetarische Spannung zwischen Ost und West. Köln, 1959.
UNWTO World Tourism Barometer. Volume 8, No 1, January, 2010.
World Investment Report. New York and Geneva, 2009.
http://www.cia.org/
* Ръководител на Катедра „Регионална и политическа география” в Геолого-географския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество
