Ако анализираме внимателно случващото се в света напоследък, няма как да не стигнем до извода, че САЩ вече са залязваща свръхдържава. Както в Европа, така и в Азия, различни честолюбиви сили демонстрират мускули, игнорирайки диктата на Вашингтон или противопоставяйки му се активно. Русия например отказва да ограничи подкрепата за сепаратистите в Украйна. Китай пък няма никакво намерение да спре изграждането на военни бази в Южнокитайско море. Саудитска Арабия и Израел не желаят да подкрепят ядрената сделка с Иран, за чието постигане САЩ изиграха ключова роля, а групировката "Ислямска държава" отказва да капитулира пред американската военна мощ. Как би следвало да реагира една залязваща свъхдържава, сблъсквайки се с подобно пренебрежение?

Не преувеличавам. Дълги десетилетия положението на свръхдържава беше определяща характеристика на американската специфика. Глобалното превъзходства на САЩ започна да се утвърждава след Втората световна война, когато Вашингтон пое отговорността да се противопостави на съветската експанзия по цялата територия на планетата, както и да води борба срещу широк спектър нови международни заплахи. Както гордо декларира генерал Колин Пауъл в последните дни на Съветската империя: "Трябва да сложим на вратата си табелка с надпис: "Тук живее Свръхдържавата", без значение, какво правят Съветите, дори ако наистина са решили да се изтеглят от Източна Европа".

Бумерангът на имперското свръхнапрежение

По време на студената война, влиятелните стратези във Вашингтон предполагаха, че в света винаги ще съществуват две свръхдържави, постоянно оспорващи си глобалната доминация. Непосредствено след съвършено неочаквания за тях колапс на Съветския съюз обаче, те започнаха да лансират идеята за света в който доминира една, единствена свръхдържава (своеобразен "Рим на река Потомак"). В съответствие с тази нова визия, администрацията на Джордж Буш-старши одобри дългосрочен план, целящ новият статут на САЩ да бъде съхранен колкото се може по-дълго, т.е. до безкрайност. Във въпросния документ, озаглавен "Ръководство по планиране на отбраната през 1994-1999 финансови години", се посочва: "Най-важната ни цел е да предотвратим появата на нов съперник на територията на бившия Съветски съюз или другаде, който да представлява за САЩ заплаха, сходна със съветската в миналото".

Синът на Буш-старши и тогавашен губернатор на Тексас лансира сходна визия за глобалните рамки на Pax Americana, издигайки кандидатурата си на президентските избори през 1999. Той заяви пред пред кадетите от военния колеж Citadel в Чарлстън, че ако бъде избран негова основна цел ще е "да се възползваме от огромната възможност, каквато досега са имали само няколко нации в историята и да проектираме сегашния модел на световно устройство в далечното бъдеще. Имаме историческия шанс да реализираме американско мирно влияние не само в целия свят, но и за дълги години напред".

Както е известно, в интерпретацията на Буш-младши, "разширяването на мира" се трансформира във военната интервенция в Ирак и разпалването на опустошителни регионални конфликти, продължаващи да се разширяват и задълбочават и до днес. Но дори и след като всичко това започна, той не се съмняваше - както не се съмнява и сега (независимо, че дори беглата рестроспеция на случилото се не му дава никакви основания да мисли така), че това е била необходимата цена за да могат САЩ да удържат толкова превъзнасяния си статут на единствената в света свръхдържава.

Както признават днес мнозина водещи анализатори, проблемът е, че стратегията целяща гарантирането на всяка цена на американското глобално превъзходство за вечни времена, неминуемо беше обречена да доведе до това, което известният историк и професор от Йейл Пол Кенеди описва в класическата си книга "Възходът и упадъкът на великите сили", с термина "имперско свръхнапрежение". Както съвсем точно посочва Кенеди още през 1987, то неизбежно ще възникне в ситуация, когато "сумарните глобални интереси и ангажименти на САЩ се окажат далеч по-мащабни, отколкото са възможностите на страната да ги реализира едновременно".

Днес Вашингтон на практика е изправен именно пред тази дилема. Любопитно е обаче, колко бързо това "свръхнапрежение на силите" погълна страната, която само допреди десетина години беше рекламирана като "първата хипердържава" на планетата - статут, пораждащ в САЩ още по-голям възторг, отколкото този на "свръхдържава". Това обаче беше преди провала на Буш-младши в Ирак и другите погрешни стъпки, които изправиха САЩ пред съсипания от войната Близък Изток с изтощена армия и изчерпани ресурси. В същото време, основните регионални държави, като Китай, Индия, Русия, Иран, Саудитска Арабия и Турция градяха своите икономики, укрепваха военните си възможности и, виждайки слабостта, провокирана от имперското свърхнапрежение, започнаха да отправят открити предизвикателства към американската доминация в много части на света. Сегашната администрация на Обама, по един или друг начин, се опитва да им отговори във всички тези региони, като сред тях са Украйна, Сирия, Ирак, Йемен и Южнокитайско море, но - както се оказва - просто не разполага с достатъчно сили да попречи на случващото се.

Въпреки това, т.е. въпреки поредицата провали, никой от елитите във Вашингтон (сенаторите Ранд Пол и Бърни Сандърс са просто изключения, потвърждаващи правилото) изглежда не иска да приеме САЩ да се откажат от ролята си на свръхдържава или поне малко да я ограничат. Президентът Обама, който очевидно напълно осъзнава стратегическите ограничения пред страната, е типичен пример за нежеланието да се откажем от идеята си за глобално превъзходство. "САЩ са и ще продължат да бъдат единствената незаменима нация - обяви той пред кадетите от Уестпойнт през май 2014 - така беше през миналия век, така ще е и през сегашния".

Как обаче можем да намерим допирна точка между реалността на "свръхнапрежението" на хипердържавата и нейния упадък с непоколебимата и привързаност към глобалното превъзходство?

Първият от двата подхода към този проблем, възприети от Вашингтон, много прилича на ходене по въже. Той включва постоянното жонглиране с американските възможности и ангажименти при наличието на ограничени ресурси (предимно военни), които непрекъснато и без особена полза биват прехвърляни от едно място на друго, в отговор на избухващите тук и там кризи, макар и да се правят опити за избягването на мащабно и продължително въвличане. Това на практика представлява доктрината, която реализира сегашната администрация и която бихме могли да наречем "доктрината на Обама".

Така например, след като бе направен изводът, че Китай се е възползвал от сложното положение на САЩ в Ирак и Афганистан за да прокарва стратегическите си интереси в Югоизточна Азия, Обама и основните му съветници решиха да ограничат американското присъствие в Близкия Изток, освобождавайки ресурси за укрепване на позициите в западната част на Тихоокеанския регион. Обявявайки през 2011 за това изместване на основните американски интереси - първоначално определяйки го като "обръщане към Азия", а впоследствие като "балансиране", президентът демонстрира завидно жонгльорско майсторство. "След десетилетието, в което водихме две войни, които ни излязоха скъпо и доведоха до много човешки и материални жертви, САЩ прехвърлят вниманието си към обширния потенциал на Азиатско-Тихоокеанския регион - заяви тогава Обама през австралийския парламент - И тъй като приключваме досегашните войни, наредих на екипа си, отговарящ за националната сигурност, да разглеждат като най-голям приоритет нашето присъствие и мисиите ни в Азиатско-Тихоокеанския регион. В резултат от това, пренасочването на отбранителните разходи на САЩ няма да стане - повтарям, няма да стане - за сметка на Азиатско-Тихоокеанския регион".

След това обаче, през юни 2014 възкръсналата групировка "Ислямска държава" започна настъпление в Ирак, чиято подготвена от САЩ армия се разпадна, губейки четири ключови градове на Север. Последваха скандалните видеозаписи с обезглавяването на американски заложници, както и нарастващата заплаха за подкрепяния от Вашингтон режим в Багдад. Това принуди Обама да направи поредния завой, този път като изпрати хиляди американски съветници в Ирак и ангажира американските военновъздушни сили, залагайки основите на още един голям конфликт.

В същото време президентът е подложен на критики от републиканците, твърдящи, че той не полага достатъчно усилия в Ирак (и Сирия) и, в същото време, обвиняващи го, че не прави необходимото за "обръщането към Азия". На практика, понеже жонгльорството на Обама не удовлетворява никого, продължавайки да бъде ангажиран и в Ирак, и в Тихия океан, той се оказа в сложна ситуация, отчаяно търсейки начин за да се противопостави ефективно на Владимир Путин в Украйна, на Башар ал-Асад в Сирия, на бунтовниците "хуси" в Йемен, на многобройните въоръжени групировки оспорващи си властта в разпадналата се Либия и т.н.

Партията на пълното отричане

Очевидно, пред лицето на непрекъснато нарастващите заплахи "жонглирането" се оказва нежизноспособна стратегия. Рано или късно тази система ще се разпадне. Но колкото и рисковано да е въпросното "жонглиране", то все пак не е толкова опасно, като другия стратегически отговор на Вашингтон на упадъка на американската свръхдържава, а именно пълното му отричане.

За онези, които се придържат към подобно мнение, не се руши глобалната доминация на САЩ, а само тяхната воля, т.е. желанието им да действат достатъчно решително. Според тях, ако Вашингтон възприеме един по-твърд тон и размаха една "по-голяма тояга", всички проблеми ще се решат от самосебе си. Разбира се този подход би могъл да сработи само, ако САЩ действително са готови и способни да подкрепят заплахите си с реална сила или "да реагират достатъчно твърдо", както се изразяват някои.

Сред най-шумните привърженици на тази политика е Джон Маккейн, председател на Комисията по въоръжените сили на Сената и постоянен критик на президента Обама. През март 2014, в колонката си в New York Times Маккейн твърди, че "От пет години насам на американците се внушава, че "войните затихват" и, че можем да отстъпим, без да навредим особено на своите интереси и ценности. Това обаче подсилва усещането на останалите, че САЩ са слаби, а за хора, като господин Путин например, слабостта е съблазнителна". Според Маккейн, единственият начин да се попречи на агресивното поведение на Русия и другите американски съперници e "да възродим вярата в САЩ като глобален лидер". Освен всичко друго, това означава въоръжаването на украинците и на сирийска ислямистка опозиция, укрепване присъствието на НАТО в Източна Европа, решаването на "големия стратегически проблем, какъвто представлява Иран" и "по-устойчива" роля (т.е. повече сухопътни войски на по-голяма територия) във войната срещу "Ислямска държава".

На първо място обаче, това означава желание за използването на военна сила. "Когато нашите идеали, нашите интереси, нашите съюзници и ние, самите сме застрашени от агресивни режими или яростни фанатици - заяви Маккейн през ноември 2014 - това, което е от значение, са средствата, надеждността и глобалният обхват на американската твърда сила".

Сходен, а в някои случаи и още по-войнствен подход демонстрират редица от претендентите да бъдат издигнати за кандидат президент от Републиканската партия, отново с изключение на Ранд Пол. Така, на провелите се наскоро първични избори на републиканците в Южна Каролина (т.нар. "Среща на свободата") отделните съперници се надпреварваха да демонстрират подкрепата си за използването на "твърда сила" от САЩ. Сенаторът от Флорида Марко Рубио например събра много аплодисменти с обещанието си да превърне САЩ в "най-силната военна държава на планетата" (макар че тя и сега е такава). На свой ред, губернаторът на Уискънсин обра овациите на присъстващите, след като се закле да издигне до качествено ново ниво борбата срещу тероризма: "Искам Америка да има лидер, който да е готов да влезе в битка с тях, още преди те да са ни нападнали".

Благодарение на тази почти истерична атмосфера, по време на президенската кампания през 2016 очевидно ще доминират призивите за увеличаване на военните разходи, по-твърда позиция по отношение на Москва и Пекин и разширяване на американското военно присъствие в Близкия Изток. Независимо от личните възгледи на кандидатите, дори Хилари Клинтън, която се очертава като кандидата на Демократическата партия, ще бъде принудена да демонстрира своята непоколебимост, заемайки същата позиция. С други думи, можем да очакваме, че който и да влезе в Белия дом през януари 2017, ще използва "още по-голяма тояга" в един още по-нестабилен свят. В резултат, въпреки провалите и загубите от военните намеси през последните петнайсетина години, вероятно ще станем свидетели на една още по-интервенционистка външна политика и още по-силен стремеж за използването на военна сила от САЩ.

Колкото и правилна да изглежда тази политика за Джон Маккейн и увеличаващата се група на ястребите в Конгреса, тя несъмнено ще се окаже истинско бедствие за Америка. Всеки, който си въобразява, че може да върне времето назад, към 2002, когато мощта на САЩ беше достигнала върха си, а нахлуването в Ирак още не беше изтощило американските финанси и енергия, несъмнено бърка и то много. Днес Китай е много по-силен, отколкото беше преди 13 години, Русия до голяма степен се възстанови от спада, последвал края на студената война, Иран замени САЩ като ключов външен играч в Ирак, а другите държави вече разполагат с много повече свобода на действие в съвременния нестабилен свят. В подобни уславия, агресивната демонстрация на мускули от страна на Вашингтон вероятно ще доведе Америка до катастрофа и унижение.

Време е да спрем да се преструваме

Затова нека се върнем към първия въпрос: какво следва да прави една залязваща свръхдържава, изправена пред толкова сложни проблеми?

Навсякъде, освен във Вашингтон, очевидният отговор би бил - да прекрати да се прави на това, което не е. Първата стъпка на една възможна програма за възстановяването на САЩ от имперското свръхнапрягане на силите, трябва да е стане признаването на факта, че американската мощ е ограничена, а глобалното управление е непостижима илюзия. Освен това ще ни се наложи да признаем очевидната реалност: искаме или не, но САЩ са принудени да си поделят планетата с цяла група други водещи държави - нито една от тях не е толкова могъща, колкото сме ние, но не е и толкова слаба, че да отстъпи пред заплахата за американска военна интервенция. След като започне да оценява по-реалистично американската мощ, на Вашингтон ще се наложи да се концентрира върху това, как точно да съществува съвместно с тези държави (включително с Русия, Китай и Иран), преодолявайки проблемите в отношенията си с тях, без да се допусне разпалването на все по-разрушителни и остри регионални противоречия.

Ако стратегическото жонглиране и масовото отричане на съществуващите реалности не бяха толкова дълбоко вкоренени в съзнанието американския политически елит, реализацията на подобна макар и трудна стратегия нямаше да е невъзможно. Между другото, още през 2010 професорът по национална сигурност в Тексаския университет за държавно управлени Кристофър Лейн посочи в една своя статия в American Conservative, че САЩ вече не са в състояние да запазят статута си на глобална свърхдържава и "вместо принудителната корекция на досегашната им политика да бъде наложена от някоя голяма криза, те следва да действат превантивно, променяйки позицията си постепенно, но методично". Лейн и мнозина други смятат, че това ще бъде свързано с намаляване на военните ангажименти в чужбина (включително в Близкия Изток), отказ от разполагането на военни части по цялата територия на планетата, съкращаване на военните разходи, по-голямо доверие към съюзниците, ръст на вътрешното финансиране и възстановяване на рушащата се инфраструктура, както и преодоляване на сегашното обществено разделение.

За да се случи поне нещо от това обаче, американският политически елит следва първо да се откаже от претенциите си, че САЩ продължават да са единствената глобална свръхдържава, което може да се окаже прекалено горчив хап за сегашната американска психика (както и за политическите амбиции на някои кандидат-президенти от Републиканската партия). Защото вече е ясно, че ако не го направи, ще станем свидетели на поредните хаотични задгранични военни авантюри и, рано или късно - но в много по-лоши условия - американците ще се сблъскат лице в лице с реалността.

* Професор в Хемпшир колидж, Амхърст, САЩ

{backbutton}

Както посочва в една от последните си статии в японското списание Diplomat експертът на Тихоокеанския форум на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) и научен сътрудник в пекинския Университет Цинхуа Василис Тригкас: "терминът "Кимерика" (Chimerica – от China + America) възникна като израз на желанието на част от американския либерален интелектуален елит за мирната подялба на глобалната хегемония между САЩ и Китай въз основа на силната им икономическа взаимозависимост". Според тези кръгове, появата на хибридната квазидържава "Кимерика", управлявана от невидимата ръка на пазара (т.е. от съвсем видимата ръка на космополитните бизнес елити) би гарантирала вечния просперитет и мира в света.

Истината обаче е съвършено различна. Китай и САЩ имат противоположни и несъвместими орбити на развитие и в икономически, военен, технологичен и дипломатически план представляват две антагонистични сили. Неслучайно, в статията си Тригкас твърди, че "Кимерика" е фантом, чиито привържениците смесват произволно реални факти и измислици, без да осъзнават фундаменталните заплахи за стабилността на китайско-амеликанските отношения, включително в сферата на сигурността. Според него, анализът на достоверността на тезите за "Кимерика" изисква вниманието да се концентрира върху три ключови "либерални индикатора", подхранващи взаимната зависимост между Китай и САЩ. Става дума за фактори, анихилиращи националните държави, като ерозират границите между тях и налагат политика, основана на транснационални, а не на националните (т.е. вътрешнодържавните) интереси. Тези три индикатора са зависимостта от китайския пазар, зависимостта от веригите на доставките от Китай и космополитната същност на китайските бизнес елити.

Намаляващата зависимост от китайския пазар

Както е известно, когато Китай отвори пазарите си за чуждестранния капитал по времето на Дън Сяопин, американските транснационална компании започнаха да осъществяват мащабни инвестиции в най-населената държава в света. 35 години по-късно обаче, т.е. след като китайският пазар започна да демонстрира устойчив растеж, възвращаемостта на тези американски инвестиции се оказва по-малка, отколкото на другите пазари.

Според годишния индекс на британското издание The Economist (Sinodependency index), през последните три години възвращаемостта на инвестициите в други пазари е надхвърлила тази от китайския. И макар че това може да не се окаже дълготрайна тенденция, то може да повлияе негативно върху досегашната ориентация на големите корпорации към китайския пазар. Още по-важно пък е, че според Sinodependency index, трите най-силно зависими от китайския пазар американски компании (високотехнологичните Apple, Intel и IBM) се оплакват, че местните фирми прогресивно ерозират позициите им на него. Еволюцията на китайската индустрия от сглобяването на чужда продукция към собствено производство поставя под въпрос големите печалби на технологичните гиганти от САЩ и дори слага началото на глобална китайско-американска конкуренция в сферата на високите технологии.

В допълнение към това, китайското правителство започна съзнателно да ограничава производствените мощности на чуждестранните компании, конкуриращи се с местните, включително и заради скандалните факти (изнесени от Едуард Сноудън например) за тясното сътрудничество между американските корпорации и Агенцията за национална сигурност на САЩ. По-важното обаче е, че приетият от Китай "драконов" антитерористичен закон поражда силно безпокойство у американския бизнес, тъй като предвижда репресивни мерки срещу чуждестранните форми, които отказват да предоставят на китайските власти ключовите кодове за сигурност и всички данни за възможностите на доставяния от тях софтуер. Така Пекин вече изключи Microsoft от държавните поръчки и инвестира огромни средства за развитието на изцяло китайска операционна система и други технологии, в които САЩ досега държаха водещите позиции. Впрочем, налице са и редица други косвени признаци за драматичната промяна на китайската политика към развитие на собствените иновации. Така например, ако само допреди пет години завършилите Университета Цинхуа и Пекинския университет си търсеха работа в американски компании, сега мнозинството от тях се стремят да попаднат в някой от петте китайски технологични гиганти: Baidu, Alibaba, Netease, Huawei и Lenovo.

Зависимостта от веригите на доставки

Както е известно, свободната търговия води до постепенното изравняване на работните заплати между търговските партньори. При положение, че Китай разполага с огромен търговски излишък, компаниите му се нуждаят от повече работна ръка, което пък води до повишаване стойността на труда.

На другия бряг на Тихия океан, САЩ се сблъскват с висок търговски дефицит и низко съвкупно търсене, което пък затормозява ръста на стойността на труда. В крайна сметка тези два поцеса ще доведат до изравняване на работните заплати в САЩ и Китай, или поне до значителното съкращаване на сегашния разрив между тях.

Разбира се, днес средните заплати в Китай са много по-ниски от онези в САЩ и тази тенденция беше сред ключовите фактори за формирането на "хибридната икономика" на "Кимерика". Само че технологичната революция води до "възраждане" на индустрията в САЩ и кара американските компании да търсят нови възможности за производство в по-слабо развитите икономики - като тези на Виетнам, Индонезия и Индия например. С постепенната ерозия на системата на взаимно допълване на американската и китайската икономики, все повече бизнесмени от САЩ ще се опитват да прехвърлят производството си извън Китай, забивайки по този начи поредния пирон в ковчега на "Кимерика".

Наред с естествената еволюция на заплащането на труда и цените, сегашната сложна система на регионалните търговски отношения, прокарвана от САЩ и Китай, допълнително влиза в конфликт с потребностите на американския пазар, изостряйки конкуренцията между двете свръхдържави. В резултат все повече американски компании ще се окажат жертви на новите регулационни бариери и ще бъдат ефективно отстранени от китайските производствени мрежи. Така, търговските търкания, ерозията на икономическата взаимозависимост и взаимно допълване и безпринципната конкуренция окончателна ще погребат идеята за "Кимерика".

Ограничените възможностите на космополитните елити

Според основопожниците на "научния комунизъм" Маркс и Енгелс, националните държави и специфичните културни и исторически особености на отделните общности са обречени на изчезване, а от единствено значение е собствеността върху средствата за производство и материалните условия, които те гарантират на хората. Изглежда парадоксално, но съвременните либерални интелектуалци и бизнесмени разсъждават по същия начин. Така, възгледите на някой китайски банкер, обитаващ луксозен кабинет на 100-ния етаж в Световния търговски център в Шанхай, едва ли се различават особено от тези на американския му колега от Уолстрийт, защото и двамата вярват в едно и също - в силата на парите.

Както е известно, в либералните демокрации парите означават преди всичко влияние и власт. В САЩ например, те могат да купят дори Белия дом. Според Василис Тригкас, ако и в Китай беше същото, т.е. ако местният бизнес елит може да си позволи да "купи" държавното ръководство, тогава космополитните елити на Китай и САЩ действително щяха да са в състояние да създадат и да управляват "Кимерика", перманентно поддържайки глобалното статукво.

Ясно е обаче, че еволюцията на китайското държавно управление се развива в посока, която не позволява на бизнес елитите да упражняват сериозно влияние при определянето на политическия курс на страната. Макар предишният генерален секретар на местната Компартия и президент на Китай Дзян Дзъмин да осъществи реформи, които уж трябваше да гарантират на бизнеса възможността да участва в колективното вземане на решения от ръководството на Комунистическата партия, на практика се оказа, че окончателните решения, касаещи националната стратегия, се вземат от Постоянния комитет на Политбюро. Както подчертава в тази връзка Тригкас: "оперативният код на програмата на Компартията си остава националистически и антилиберален. Китайската държава използа свободния пазар за усъвършенстване на консервативно-националистическия модел на управление. Всеки бизнесмен, който си позволи да влезе в открит конфликт с политическия елит е обречен да изпадне от системата".

Световният ред след "Кимерика".

И така, идеята за "Кимерика" възникна като продукт на либералните представи за пазара, като своеобразна нехегемонистична сила, способна да трансформира нациите в "обединено човечество", управлявано от невидимата ръка на същия този пазар. В този смисъл тя представляваше нещо като хибрид между тезите за еднополюсния свят и за края на историята. Днес обаче, либералният "нов световен ред", прокламиран през 1991 от тогавашния президент на САЩ Джордж Буш-старши като единствен път за човечеството, изглежда обречен.

Според повечето анализатори, след очакваната и неизбежна смърт на "Кимерика", развитието на събитията може да тръгне в две посоки. Възможно е например, Китай и САЩ да избегнат въвличането си в нова и крайно опасна студена или "прохладна" война, която отново да раздели човечеството. При подобно развитие, Вашингтон и Пекин биха могли да интензифицират стратегическия си икономически диалог и да решат проблемите си в сферата на високите технологии. Те ще трябва също да премахнат сегашния търговски регионализъм и да наложат глобални стандарти в програмното и техническо осигуряване. Възможно е също двете държави да предприемат съвместни инициативи за гарантиране свободата на движение на стоки и капитали, подновявайки преговорите в рамките на Световната търговска организация (СТО) за нетърговските бариери, арбитража и безопасността на капиталите.

Много по-вероятно обаче изглежда, нещата да се развият в съвършено противоположната посока. Непрекъснатият ръст на комплексната национална мощ на Китай неотклонно разширява и спектъра на противоречията между Пекин и Вашингтон. САЩ, които през проточилията се над двайсет години "еднополюсен момент" свикнаха с положението си на неоспорван хегемон в глобален и регионален план, не са готови да признаят правото и на други държави да решават съвместно с тях съдбините на света. Въшингтон очевидно възнамерява и занапред да определя посоката на глобалното развитие, да налага собствените си рецепти за икономически просперитет и да диктува на останалите своите правила на "демократично поведение", както в международен, така и в чисто вътрешен план, което няма как да не провокира раздразнението и противодействието на усилващия позициите си Пекин.

Въпреки официалната реторика на високопоставените представители на САЩ и Китай, които обичат високопарните публични разсъждения за укрепващото двустранно сътрудничество и възможното установяване на "нов тип отношения между великите държави", на практика в китайско-американските отношения непрекъснато нарастват сферите на съперничество и противоречия. Така, ако в началото на ХХІ век, в "негативния" дневен ред присъстваха тайванският въпрос и проблемите с човешките права (т.е. тибетският и уйгурският въпроси и този за китайските дисиденти и свободата на словото в страната), както и цял комплекс от икономически проблеми, през последните няколко години към тях се прибавиха териториалните спорове в Южнокитайско и Източнокитайско морета, въпросите, касаещи киберсигурността и свободният достъп до Интернет в Китай, ситуацията в Хонконг, както и нарастващото съперничество между двете страни в Азиатско-Тихоокеанския регион, както и в други части на света (Близкия Изток, Африка, Латинска Америка и т.н.).

Разширяващите се сфери на противоречията между САЩ и Китай потвърждава тезата за неизбежността на съперничеството между вече наложилия се глобален лидер и бързо увеличаващата мощта си потенциална свръхдържава, които радикално се различават по своята идеология, ценностна система и политико-икономически модел.

Особено показателен в тази връзка е ръстът на американско-китайските противоречия в сфрата на сигурността в Азиатско-Тихоокеанския регион. И двете държави, чиито ангажименти в региона рязко нараснаха през второто десетилетия на ХХІ век, непрекъснато генерират поводи за тревога и усилване на стратегическо недоверие помежду им.

Нарастващото недоволство и силната тревога на Пекин са свързани с американската намеса (от 2010 насам) в териториалните спорове в Южнокитайско и Източнокитайско морета, укрепването от страна на Вашингтон на съществуващите военни съюзи и създаването на нови партньорства в Азиатско-Тихоокеанския регион (и особено привличането към американската сфера на влияние на ключови азиатски държави, като Виетнам и Мянма), усилията на САЩ да демонизират Китай, интензификацията на военните учения с американско участие в региона и нарасналата разузнавателна активност в непосредствена близост до китайските граници. Така, Пекин смята, че събитията в Хонконг в началото на 2015 са били стимулирани от САЩ по вече отработената схема за провокиране на "цветни революции" и целят дестабилизация на ситуацията в Китай и ерозия на легитимността на управляващата Компартия. Впрочем, редица други кризисни ситуации, с които страната се сблъсква в своята вътрешна и външна политика, също се тълкуват в Пекин като резултат от усилията на Вашингтон за „сдържане“ на Китай.

Разбира се, САЩ също имат достътачно поводи за тревога в сферата на сигурността в Азиатско-Тихоокеанския регион. Във Вашингон са наясно, че Пекин се е превърнал в нов център на сила и влияние в него. Китайският военен бюджет демонстрира продължителен устойчив растеж в абсолютно изражение (през 2015 разходите за отбрана са нараснали с 10,1%, в сравнение с 2014, достигайки 142 млрд. долра), значително укрепна военният потенциал на страната, нарастват оперативните възможности на въоръжените и сили, а Китай става все по-безскрупулен при реализацията на националните си интереси. Противопоставянето между китайски и американски бойни кораби и самолети в прилежащите на Китай водни и въздушни пространства вече е нещо обичайно. Пекин, който се придържа към принципа за пълна забрана на навигацията на чуждестранни военни кораби в 200-милната си изключителна икономическа зона (ИИЗ), пречи на американските кораби да навлизат в нея, а нерядко - и да я доближават. Така, през август 2014 китайски изтребител Су-27, попречи на американски патрулен самолет от бреговата авиация Р-8, да осъществи полет на 145 мили от китайския остров Хайнан (за разлика от аналогичния инцидент, довел през април 2001 до самолетен сблъсък и гибелта на един китайски летец, този се размина само с протестите на американската страна).

Своеобразен отговор на продължаващите разузнавателни операции на американските ВМС и ВВС в изключителната икономическа зона на Китая, стана възприетата през 2012 от китайците практика да извръшват военни маневри в изключителната икономическа зона на САЩ в района на островите Гуам и Хавайския архипелаг, в Тихия океан. Това стана възможно благодарение на по-големите операционни възможности на китайските въоръжени сили. Нарасналите способности на китайския флот да преодолее зоната на т.нар. "Първа островна верига" и безпрепятствено да излиза в Тихия океан бяха демонстрирани още през лятото на 2013, когато китайски бойни кораби за първи път преминаха през Лаперузовия пролив между руския остров Сахалин и японския Хокайдо. В края на март 2015 пък се случи друго знаково събитие: китайските военновъздушни сили за първи път преминаха над "Първата островна верига" и осъществиха учения в западната част на Тихия океан. В перспектива, може да се очаква по-нататъшен ръст на броя и мащабите на китайските военни учения в тази зона, в близост до американска територия, с всички произтичащи от това последици.

Битката за транзитните маршрути в Азиатско-Тихоокеанския регион

Стремителното укрепване на китайската военна мощ се съпровожда от опитите на Пекин да разшири контрола си над морските и въздушни маршрути в Азиатско-Тихоокеанския регион. Първият признак за това беше създаването на опознавателна зона на китайската противовъздушна отбрана в региона през ноември 2013, което имаше силен резонанс сред китайските съседи и провокира крайно негативната реакция на САЩ. Вторият знак последва през март 2015, когато Китай, без да го съгласува със заинтересованите страни, официално откри нов въздушен маршрут, който пресича транспортните коридори на Тайван (ключов регионален съюзник на Вашингтон) и може да затрудни полетите на неговата гражданска и военна авиация, включително да прекъсне връзките между Тайпе и принадлежащите му острови Дзинмън и Мадзу.

САЩ са силно обезпокоени и от нарастващата китайска активност за утвърждаване на контрола върху спорните острови и акваторията на Южнокитайско море. През 2014 се очерта и новата тактика на Пекин за реализация на териториалните му претенции: китайците стартираха гигантски по своите мащаби и безпрецедентни по бързината си работи по изграждането на изкуствени острони в Южнокитайско море. Само за една година те успяха да създадат най-малко пет такива острови. През ноември 2014 американското специализирано издание Jane’s Defense Weekly публикува спътникови снимки на създаването на остров Юншу, който е по-голям дори от най-големия естествен остров от архипелага Спратли - Иту Аба, контролиран от Тайван. През февруари 2015 пък, вниманието беше привлечено от китайските усилия за увеличаване площта на най-големия от Параселските острови - Юнсидао. Само за една година тя е нараснала два пъти. Създаването на нови острови и уедряването на вече съществуващите сериозно ще укрепи позициите на Пекин в Южнокитайско море, което несъмнено е в разрез с американските интереси.

Най-голямо напрежение между Китай и САЩ обаче, може да породи активно прокарваната от Пекин идея за създаването на система за сигурност в Азиатско-Тихоокеанския регион, която да замени сегашната, базираща се предимно на двустранните съюзнически отношения на САЩ с пет държави от региона. Въз основа на изказванията на редица високопоставени китайски чиновници, във Вашингтон изглежда са стигнали до извода, че Пекин действително работи за формирането на подобна регионална система без участието на САЩ и базираща се на принципа „Азия за азиатците“.

Южнокитайско море и островната геополитика на Пекин

На 22 юли 2015 китайските медии съобщиха, че въоръжените сили на страната ще осъществят десетдневни учения във водите около източния остров Хайнан в Южнокитайско море. В тази връзка Морската администрация на Китай предупреди, че "нито един кораб няма право да навлиза във въпросния район по време на ученията". Коментирайки това, експертът по Югоизточна Азия в Китайската академия на науките Сюй Липин, подчертава, че Пекин има законното право да провежда подобни учения на своя територия и, че те "нямат нищо общо със сегашното напрежение в Южнокитайско море. Става дума за суверенно право - Китай иска да модернизира флота си за да е сигурен, че ще може да защити своите острови и водното си пространство".

Междувременно, непосредствено преди началото на ученията, новият командващ на американския Тихоокеански флот адмирал Скот Суифт осъществи седемчасов инспекционен полет над Южнокитайско море. Китайското министерство на отбраната реагира моментално, изразявайки несъгласието си с честите и осъществявани прекалено близо до границите на страната разузнавателни действия на САЩ, което сериозно ерозира доверието между двете страни. Старите спорове за принадлежността на островите в региона отново бяха подети от редица големи западни медии, особено в САЩ.

Възниква естественият въпрос, защо тази болна за много държави от Югоизточна Азия тема отново започна активно да се разисква, като напрежението допълнително се повишава от американското военно присъствие в региона? Както е известно, през 2015 САЩ вече осъществиха серия военноморски учения там, а до края на годината са планирали още няколко. Както те, така и прословутото "обръщане към Азия", декларирано преди време от президента Обама и довело до прехвърлянето на значителна част от военноморските сили, морската пехота и ВВС към базите на територията на американските съюзници в региона, са пряко свързани с китайската морска стратегия, целяща създаването на логистични пунктове на доскоро пустите рифове и малки островчета в тази част на света.

Както вече споменах по-горе, през април 2015 Пекин успешно приключи изграждането на инфраструктура на изкуствения остров, създаден от него в архипелага Спратли, очертавайки по този начин своята суверенна зона в тази допреди това негодна за живот територия. Впрочем, Пекин официално декларира претенциите си към архипелага още през май 2009 в обръщение към генералния секретар на ООН. Намеренията на Китай са очевидни. Неговата непрекъснато нарастваща икономика и свързаният с това ръст на вноса на енергоносители и суровини, чиито транзит минава през Малакския пролив, обуславя необходимостта от морски опорни пунктове, защитаващи този трафик от възможните рискове. Прословутата китайска стратегия на "Перлената огърлица", която някои определят като морския вариант на "Новия път на коприната", трябва да реши именно този проблем, базирайки се на историческия опит на много други велики държави - от Великобритания до САЩ.

Китайската "Перлена огърлица" и "Морският път на коприната"

Очевидно Пекин се опитва да реши въпроса за принадлежността на спорните острови като просто първи ги "усвои", изпреварвайки съперниците си. Така например, само за година и половина на рифа Гейвън беше създаден нов изкуствен остров. На мястото на редица други рифове също възниква съвременна технологична инфраструктура, отговаряща на логистичните нужди на гигантска държава като Китай.

Въпреки това е очевидно, че САЩ не възнамеряват да оставят китайците безпрепятствено да укрепват опорните си пунктове в региона и се готвят да им противодействат, включително използвайки военна сила. За целта се планира да бъдат ангажирани не само военновъздушните и военноморските сили (в рамките на концепцията "Air-Sea Battle"), но и американската армия. Така, в препоръките относно стратегията на армията на САЩ, изготвени от RAND Corporation през 2014, се посочва, че тя следва да бъде ориентирана към комплексното сдържане на Китай, включително използвайки за целта регионалните партньори на Вашингтон.

В тази връзка Пентагонът лансира специална инициатива за морската сигурност в Югоизточна Азия, за чиято реализация се планира да бъдат изразходвани 425 млн. долара. При това акцентът е върху развитието на двустранните отношения между американските съюзници с цел по-успешното им противопоставяне на Китай. Пример за което е съвместната декларация, както и редица други документи, подписани от Филипините и Япония през юни 2015 и отразяващи не само намерението на двете страни да обединят усилията си пред лицето на новите предизвикателства, но и всячески да съдействат на САЩ, включително като им предоставят достъп до своите военни бази и необходимата логистична подкрепа.

Някои американски експерти смятат, че САЩ демонстрират слабост и действат по-скоро "реактивно", докато Китай пълноценно използва създалите се възможности, провеждайки "агресивна експанзионистични политика". В тази връзка, те призовават Вашингтон да ангажира в сблъсъка си с Пекин Япония, Индонезия, Австралия и Индия. Макар да нямат отношение към споровете в Южнокитайско море, тези държави формират своеобразен външен обръч около региона и, сами по себе си, са големи играчи. Между другото Пентагонът от доста време насам увеличава присъствието си на територията на всички американски партньори от региона - Сингапур, Австралия, Южна Корея, Япония, Филипините, Индонезия, Тайван, както и в базата си на остров Гуам (а да не забравяме и за британската база в Бруней).

Обективнията анализ показва обаче, че Китай просто е нарочен от големите западни медии и от Запада, като цяло, за своеобразна "черна овца". Както посочва в тази връзка японското списание Diplomat например, Китай съвсем не е единствената държава, която едностранно е очертала териториалните си претенции в архипелага Спратли.

Така, Виетнам вече е заел 21 острова, пет от които са истински, а останалите са самотни скали или рифове. 17 от тях обаче имат териториален статут. На свой ред, още през 1975 Филипините поставиха под контрол т.нар. Югозападен коралов остров. В момента тази страна владее девет такива острови, един от които представлява подводен риф, и планира изграждането на летище на остров Титу. През 2014 обаче, виждайки колко бързо китайците изграждат инфраструктура на островите от архипелага Спратли, правителството в Манила призова за мораториум върху строителството в Южнокитайско море. На свой ред, през 1983 Малайзия овладя пет острова, а Тайван - един (Иту Аба), в който досега е инвестирал 100 млн. долара за възстановяване на пристанищната инфраструктура и самолетната писта и е разположил там свои военни части. Строителните работи на острова приключиха през февруари 2015. В този списък можем да включим и Бруней, макар че по официални данни тази държава ползва само платформи за добив на петрол и газ в шелфа на Южнокитайско море.

Много показателно е, че до 2014, когато китайците започнаха да изграждат трикилометрова самолетна писта на рифа "Вълшебен кръст", в южната част на архипелага Спратли, те въобще не разполагаха с летища на островите. Строежът на южния риф Джонсън също стартира през 2014. Тоест, истината е, че Пекин просто повтаря действията на други държави от региона, срещу които обаче САЩ очевидно нямат нищо против.

Между другото, китайците винаги са изтъквали, че нямат намерение да осъществяват каквито и да било агресивни действия в Южнокитайско море и разчитат, че САЩ също ще се въздържат от провокации. В същото време обаче, американците непрекъснато наливат масло в огъня, при това не само със своята военно-разузнавателна активност, но и с използваната от тях антикитайска реторика. Така Държавният департамент, в лицето на държавните секретари и други високопоставени чиновници, нееднократно декларира, че свободното корабоплаване в Южнокитайско море касае националните интереси на САЩ, което силно напомня прословутото изказване на президента Джими Картър за Персийския залив от 1980, в което той заплаши, че ще използва военна сила, ако американските интереси там бъдат застрашени.

Показателно е също, че според САЩ, за да отстоява националните си интереси в Южнокитайско море, на Вашингтон не се налага да ратифицира Конвенцията на ООН за морското право. В същото време, стратегията на американските действия в региона предвижда, че САЩ ще подкрепят всички искове срещу Китай в различните арбитражни съдилища.

Предвид факта, че през региона минават около 60% от световния търговски транзит, както и несекващите опити на САЩ да прокарат проекта за т.нар. Транстихоокеанско партньорство, не можем да очакваме, че те ще прекратят провокациите си срещу Китай, който пък едва ли ще има друг избор, освен всестранно да укрепва своята сигурност.

Легенда (в карето):

Китайската ИИЗ vs "Линията на 9-те точки"

През май 2009, в писмо до генералния секретар на ООН, Китай деклирара суверенитета си върху островите Спратли и околните води в Южнокитайско море, въпреки че те се намират извън китайската изкрючителна икономическа зона (ИИЗ).

Китайската ИИЗ  ИИЗ на другите държави в Южнокитайско море

Китайските претенции в рамките на "Линията на деветта точки"

Натискък на оста Вашингтон-Токио срещу Пекин

В казаното дотук органично се вписва и усилващият се през последните месеци пряк и косвен натиск, който оказват върху Пекин двамата му основни регионални опоненти - САЩ и Япония.

Очертава се очевидно съгласуване  на действията на двамата участници в американско-японския военно-политически алианс, целящи сдържането на разпространяващото се влияние на Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион, като цяло, и в Югоизточна Азия, в частност. Именно последният регион е във фокуса на повишената активност на оста Вашингтон-Токио, чиито действия в него се оправдават с необходимостта да бъде парирана заплахата за международното корабоплаване, която уж е свързана със споменатата по-горе китайска строителна дейност на някои острови в Южнокитайско море. Ситуацията се изостря поради факта, че всички островни архипелази в региона са обект на териториални спорове между Китай и южните му съседи.

В последно време се очерта известна промяна в официалната американска реторика относно принадлежността както на тези острови, така и на архипелага Сенкаку/Дяюйдао в Източнокитайско море. Досега във Вашингтон твърдяха, че САЩ нямат собствена позиция по правните аспекти на този проблем и американските интереси се свеждат само до недопускане на силовото му решаване. В края на юли 2015 обаче, помощникът на държавният секретар за Югоизточна Азия и Пасифика Даниъл Ръсел направи знаково изказване, в което призна, че САЩ "невинаги заемат неутрална позиция" по конфликта в Южнокитайско море. Разбира се, той направи уточнението, че повод за отказ от "неутралитета" е "нарушаването на международното право", като достатъчно ясно даде да се разбере, кого точно във Вашингтон смятат за негов нарушител.

Думите му последваха не по-малко знаковите действия на командващия Тихоокеанския флот на САЩ адмирал Скот Суифт, в хода на посещението му в региона, прилежащ на югоизточното китайско крабрежие. Както вече споменах по-горе, на 19 юли 2015, в течение на седем часа Суиф летя със самолет на морското разузнаване P-8 Poseidon над оспорваните острови в Южнокитайско море. След това посещението му продължи в Южна Корея за да завърши в Япония. И в двете страни, адмиралът си позволи да отправи индиректни нападки към Пекин. Той, в частност, подчерта готовността на командваните от него сили да помогнат на Токио в отбраната на островите Сенкаку, ако получи съответната заповед от президента на САЩ.

Що се отнася до самата Япония, китайските експерти обръщат особено внимание на появилата се наскоро поредна "Бяла книга" за отбраната на страната и, в частност, на съдържащото се в нея твърдение за активизирането на китайските ВМС, което изисква съответната японска рекация. Както е известно, този документ беше публикуван от Министерството на отбраната в Токио само няколко дни след приемането (на 16 юли 2015) от долната камара на Парламента на нов пакет от закони в сферата на сигурността. Според китайските анализатори, предстоящото и утвърждаване от горната камара ще бъде ключов етап от новия курс, целящ частичната отмяна на следвоенната конституция на Япония, както и открито предизвикателство към Потсдамската декларация, подписана през юли 1945 от ръководителите на САЩ, Великобритания и националистическото правителство на Китай.

В Пекин традиционно разглеждат въпросната декларация като "крайъгълен камък" на следвоенното устройство на Азиатско-Тихоокеанския регион, а стриктното и спазване от Япония - като предварително условие за възстановянето на двустранните дипломатически отношения. Съмненията на Пекин, дали 70 години след края на Втората световна война Токио продължава да се съобразява с този документ, се основават, в частност, на японската "национализация" (през 2012) на островите Сенкако/Дяюйдао.

Остри нападки от страна на китайското Външно министерство провокира и шестдневното посещение (в края на юли 2015) на 92-годишния Ли Дзъхуей, който беше президент на Тайван през 1988-2000 и се смята от Пекин за яростен привърженик на независимостта на острова. Самото посещение, осъществено "без съгласуването му с официалните представители на Китай", стана повод за поредния призив към Япония да "уважава принципа за един Китай", залегнал в основата на съвменните японско-китайски отношения.

Въпреки всичко казано дотук обаче, все още няма достатъчно основания да смятаме, че развитието на политическите отношения между Пекин и двамата му основни опоненти е изцяло негативно. Което е добре за всички участници в стратегическия триъгълник Пекин-Вашингтон-Токио.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Освен всичко друго, украинската криза демонстрира, че САЩ и държавите от т.нар. "Стара Европа" - както заедно, така и поотделно - водят собствена геополитическа игра на континента, губещи от която могат да се окажат най-вече постсоциалистическите европейски държави, включително и България. Особено интересна в този аспект изглежда сегашната политика на Германия, в качеството и на най-мощната в икономически план държава на континента. Според някои анализатори, ангажирайки се с ролята на "главния проводник" на англосаксонската геополитика в Европа, Германия се опитва с помощта на САЩ окончателно да сложи края на "ялтенската система", което на практика ще означава преразглеждане на резултатите от Втората световна война и може да стане начало на ново териториално преразпределяне на Стария континент. В Берлин изглежда разчитат, че това ще позволи на Германия да стане самостоятелен геополитически играч в глобален мащаб.

От "европейска Германия" към "германска Европа"?

В края на юли 2015 бившият германски външен министър Йошка Фишер обвини канцлера Ангела Меркел, че се опитва да превърне "европейска Германия" в "германска Европа". Фишер прави този извод от твърдата позиция на Берлин по отношение на Гърция и намерението на немското правителство да използва дълговата криза в тази страна изключително в интерес на Германия. Пореден пример за тези немски амбиции е съобщението, че германският производител на танкове Krauss-Maffei Wegmann (KMF) ще "погълне" френската компания Nexter. Разбира се, официално става дума за сливането на двете, като при подписването на съответното споразумение в Париж са присъствали френския министър на отбраната Жан-Ив льо Дриан и секретарят на Военното министерство в Берлин Маркус Грюбел. Медиите побързаха да нарекат новия концерн "танковия Airbus", по аналогия с успешния европейски проект в авиационната сфера. Действително, обединената компания за производство на танкове ще има над шест хиляди служители, а оборотът и вероятно ще достигне два милиарда евро. В същото време, сравненията с Airbus, в който за заети 50 хиляди души, а приходите му достигат 40 млрд. евро, са доста пресилени. Както е известно, собственик на Airbus е Европейският авиокосмически и отбранителен концерн (EADS). Това е публична компания, чиито акции се търгуват на европейските борси. В нея участват френски, германски, испански, британски и дори руски (Внешекономбанк държи 5,2% от акциите и) капитали, а и самото производство се извършва в няколко държави, което наистина прави този проект европейски.

Случаят със сливането на KMW и Nexter е по-различен. Френската компания е изцяло държавна и произвежда боеприпаси и въоръжение, включително танкове Leclerc  и бронетранспортьори VBCI. Германският концерн пък е собственост на фамилията Боде и индустриалния гигант Siemens. Той произвежда най-разнообразна военна техника, включително бронетранспортьори Puma, самоходни артилерийски установки PzH 2000 и разбира се, танкове Leopard.

И двете компании са чисто национални. Нещо повече, първоначално KMW планираше обединение с друг немски концерн - Rheinmettal (един от най-големите производители на военна техника и въоръжение в Европа), но след това предпочете французите, още повече, че отдавна поддържа добри работни отношения с тях. Така, през 70-те години на миналия век двете компании дори реализираха съвместна програма за унифициран танк на основата на Leopard, но през 1979 тя беше прекратена от френската страна, тъй като в Париж се опасяваха да не останат без собствени разработки в тази сфера.

Както е известно, в средата на 80-те Nexter започна да произвежда танковете Leclerc, но макар че конструкцията им е доста сходна с тази на немските Leopard, те не се търсеха толкова на международния пазар. В края на краищата френската фирма спря производството на Leclerc още през 2010, докато KMW продължава да произвежда малки партиди танкове Leopard за конкретни клиенти. При всички случаи, между двете компании доскоро съществуваше остра конкуренция.

Украинската криза доведе до ръст в търсенето на танковете на KMW. Както заяви пред Reuters президентът на компанията Франк Хаун: "след началото на събитията в Украйна получихме много нови поръчки от различни източноевропейски и скандинавски държави". Според експертите, става дума най-вече за основния танк на KMW Leopard-2.

Според германската агенция DPA, сред най-важните причини за обединяването на KMW и Nexter е стандартизирането на европейските въоръжения и, в частност, създаването на първия "общоевропейски танк". Както посочват източници от германското Министерство на икономиката обаче, "алиансът с чуждестранните ни партньори няма да повлияе върху задължението на немските производители стриктно да се придържат към нормите, приети в националната отбранителна индустрия". Което на практика означава, че новият концерн ще работи изцяло по немските правила. Тоест, бъдещият "европейски танк" ще бъде създаден под контрола на германските конструктори и според германските изисквания.

Всичко това органично се вписва в политиката на сегашния канцлер, която Йошка Фишер дефинира като "курс към създаването на германска Европа". В момента брюкселските "еврократи" активно прокарват идеята за създаването на обединена европейска армия, която да допълва (а може би и да замени на определен етап) НАТО. Очевидно това няма да стане скоро, но Берлин отсега се готви за този момент. Което обяснява и германския стремеж да се поеме разработката и производството на основния танк на обединена Европа, с основание предполагайки, че нейната нова армия ще зависи от онези, които ще я снабдяват с оръжие. Тоест, от Германия.

Германия като инструмент за реализацията на стратегията на САЩ

Според мнозина анализатори, Европейският съюз може да претърпи коренна трансформация още през следващите години, както по вертикала (което ще засегне всичките му управленски структури), така и по хоризонтала (което ще се отрази негативно на обикновените европейци). Както е известно, през лятото на 2016 във Великобритания ще се проведе референдум за оставането и в ЕС. През последните две години британския премиер Дейвид Камерън го потвърди поне десетина пъти. В резултат от това, в момента Европейският съюз отново е в състояние на напрегнато очакване. Което не е случайно, тъй като, както посочва британският The Indipendеnt, цитирайки добре информирани правителствени източници: "Камерън вече е сигурен, че европейските политици най-сетне са осъзнали необходимостта от промени и иска Великобритания отново да играе водеща роля в еврозоната".

Разбира се, британският премиер е наясно, че нито Берлин, нито Париж няма да отстъпят лидерските си позиции на Лондон. Още повече, че германците и французите вече са стигнали до извода, че ЕС няма да претърпи кой знае какви икономически загуби, ако Великобритания наистина излезе от него. Затова те дадоха на британците ясен знак, че Съюза няма да се почувства по-добре без тях, но и със сигурност няма да катастрофира. На свой ред Великобритания също няма да пострада особено, макар че според самия Камерън тя ще се сблъска с определени трудности.

И така, Великобритания иска да излезе от играта, която се води в момента в континентална Европа и да започне своя собствена (както е правила винаги досега в историята). На свой ред, британското отсъствие ще развърже ръцете на Брюксел за онези вътрешнополитически битки, които в момента се разгръщат на континента. Става дума най-вече за лидерските позиции в ЕС, за които отдавна и безуспешно претендира Лондон. В тази връзка си струва да цитирам една скорошна статия в германското списание Focus, в която се коментират истинските причини за изключително твърдата позиция на немския финансов министър Волфганг Шьойбле по време на преговорите за гръцкия дълг. Както е известно, той нееднократно декларира, че както за гърците, така и за другите членове на еврозоната ще бъде по-добре, ако Атина излезе от нея. Според анализатора на Focus Томас Ягер, подобно развитие би дало на Германия възможност да започне активен пазарлък с Франция, притискайки я със заплахата за евентуално разпадане на ЕС за да я направи по-сговорчива и склонна към сътрудничество. Ягер твърди, че основната цел на Берлин е да принуди Париж да предаде на Съюза ключови пълномощия по определянето на френския бюджет. Като доказателство за това, той цитира бившия американски финансов министър Тимъти Гейтнър, който разказва за срещата си със своя немски колега през юли 2012. Според Гейтнър, на нея Шьойбле му е заявил, че излизането на Гърция от еврозоната е добро решение, тъй като ще позволи правителствата на други държави членки на ЕС да бъдат притиснати от заплахата за разпадане на Съюза и това да ги убеди да се откажат от финансовия си суверенитет в полза на Брюксел. Последното касае много страни, но най вече тези с големи външни дългове.

Както е известно, освен Гърция, външният дълг на още четири членки на ЕС е по-голям от техния БВП и това са Италия, Белгия, Кипър и Португалия. Най-голямо нарастване на държавния дълг бележи Италия, където през втората половина на 2015 той надхвърли 135% от БВП (срещу 132,1% в началото на годината). Следва я Франция, където това съотношение нарасна от 95,6% до 97,5%. И двете страни постепенно преодоляват икономическата стагнация, но съкращаването на бюджетните им дефицити става изключително трудно. Сред държавите, успели да намалят, макар и малко, държавния си дълг е Германия, както и Кипър и Португалия, като последните две (също както и Гърция) разчитаха на външната финансова помощ. Като цяло обаче, случаите на понижаване на дълга в държавите от ЕС са малко, въпреки процеса на икономическо възстановяване след кризата. Британската икономика например, през миналата година демонстрира растеж от 3%, но в същото време държавният дълг нарасна от 87,3% до 89,4% от БВП. През първата четвърт на 2015 средният дълг на държавите от еврозоната достигна 92,9% от националния БВП. Както посочва Financial Times, въпреки гръцката криза, демонстрирала, докъде могат да доведат големите заеми, европейските правителства са продължили и през първите месеци на 2015 да вземат нови кредити.

В тази връзка си струва да напомня, че още през март 2010 германският канцлер Ангела Меркел заяви, че еврото преживява най-тежките времена от появата си като единна валута на страните от ЕС. "Тъкмо поради това сега е особено важно да осъзнаем, че това е нашата обща валута и да си изясним корените на проблемите с нея. А те са свързани с огромния бюджетен дефицит на Гърция и загубата на кредитоспособност". Оттогава ситуацията забележимо се влоши и според немалко експерти, ЕС върви към катастрофа, като рухването на еврото ще доведе и до разпадането на Съюза. Поне на пръв поглед, изходът от тази ситуация изглежда ясен и е свързан от отказа да се отпускат повече заеми на некредитоспособните държави за да не затънат още повече в дълговото блато, както се случи с Гърция. Ръководството на ЕС обаче, очевидно вижда друго решение на проблема.

Така, според брюкселските "еврократи" е необходимо създаването на общоевропейско финансово министерство, като идеята беше озвучена още през 2012 от тогавашния председател на Еврокомисията Жозе Барозу. Тоест, еврозоната следва постепенно да получи права, съпоставими с пълномощията на националните правителства, чрез създаването на единно министерство на финансите на ЕС.

Освен това Барозу предложи незабавното създаване на нещо като общ бюджет на еврозоната. Всъщност, лидерите на ЕС започнаха да акцентират върху необходимостта от усилване на интеграцията във връзка с финансовата криза в еврозоната, която постави в трудна ситуация едновременно няколко държави от южноевропейския регион, включително Испания, Гърция и Португалия (в момента списъкът е доста по-дълъг). Стана ясно, че ЕС не разполага с достатъчно пълномощия за да помогне на оказалите се на ръба на краха държави и за да контролира развитието на техните икономики и финансови системи, след отпускането на необходимите им средства. Тогава Германия беше най-големия противник на тези предложения и реализацията им бе отложена, а кризата на еврозоната продължи. Естествено, това оказа негативно въздействие и върху европейските икономики извън еврозоната. Затова днес идеята за общоевропейско финансово министерство отново става актуална в ЕС.

Така, в публикувания на 22 юни 2015 доклад на сегашния председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, се предлага държавите от еврозоната да създадат общо финансово министерство до 2025. Според лансираната от него схема, след създаването му, част от решенията в сферата на данъчната политика и бюджетните разходи ще останат в пълномощията на националните правителства, но се подчертава, че е налице нарастваща потребност от колективни решения, като за целта е необходима общоевропейско финансово министерство. Тук е мястото да напомня, че наред с Юнкер, в подготовката на този документ се ангажираха такива ключови фигури като председателите на Еврогрупата (обединяваща финансовите министри от еврозоната) Йерун Дейселблум, на Европейския съвет Доналд Туск, на Европейската централна банка Марио Драги и на Европарламента Мартин Шулц.

Самият състав на тази група говори не само за значимостта на проблема, но и за степента на влиянието му върху европейските структури. Междувременно, идеята беше развита и от френския президент Франсоа Оланд, който заяви в интервю за Journal du Dimanche, че по-добрата координация на действията по време на кризи, като гръцката, изисква 19-те страни членки на еврозоната да имат общо правителство, парламент и бюджет. Според него, въпреки общата валута, фискалната и икономическата политика на тези държави се осъществяват предимно от техните национални правителства. Очевидно по този начин Париж се опитва да играе своята игра на европейската сцена. Ясно е също, че преди да лансират подобна инициатива, французите със сигурност са анализирали възможната реакция на Германия и са стигнали до извода, че Берлин вероятно ще подкрепи създаването на общо правителство на еврозоната, въпреки стремежа си за европейска хегемония. Истината е, че диалектиката на развитието на ЕС налага необходимостта от тясно сътрудничество между двете ключови държави в еврозоната, макар че това не изключва наличието на дълбоки противоречия между тях. Последните винаги са съществували и ще продължат да съществуват, при това те периодично се изострят. За пореден път това се случи, когато Франция се опита да смекчи прекалено твърдата позиция на ЕС по отношение на Гърция, наложена на Брюксел под силния германски натиск.

По пътя към Четвъртия Райх

Берлин е убеден привърженик на по-нататъшната интеграция в рамките на ЕС, която обаче задължително следва да се осъществява под ръководството на Германия. Според немските стратези, страната им трябва да има последната дума по всички важни за бъдещето на Съюза въпроси. При това те смятат за основен приоритет превръщането на ЕС в своеобразни Европейски съединени щати.

Това означава, че Германия ще продължи да прокарва идеята за по-тясна политическа, фискална и икономическа интеграция първо в рамките на еврозоната, а след това и на цяла Европа. Ролята на Берлин в бъдещата още по-интегрирана Европа само ще се усилва, поне на това разчитат онези, които определят съвременната германска геополитика. Те обаче смятат, че немското влияние в ЕС ще се налага най-вече с помощта на германските съюзници. Както в исторически, така и в икономически план, това са държавите от Северна и Централна Европа. Европейският Юг, в лицето на Франция, Испания, Италия и Гърция, често се обявява против позицията на Берлин. Както е известно, Германия традиционно разчита на подкрепа от държавите от Бенелюкс, Австрия и Скандинавия. След разширяването на ЕС и НАТО на изток обаче, Берлин се сдоби с още съюзници, доколкото т.нар. "Нова Европа", макар и да разчита на САЩ, по повечето важни въпроси подкрепя именно Германия.

Според някои анализатори, като британеца Родни Аткинсън например, сегашната конфигурация вътре в ЕС доста напомня "обединената" от нацистка Германия в началото на 40-те години Европа. В тази конструкция Великобритания очевидно се оказва излишна. Между другото, сегашният председател на Европейската комисия и твърд привърженик на интеграционните идеи на Берлин Жан-Клод Юнкер (известен лобист на транснационалните финансови компании) възкреси старата идея за създаването на обща европейска армия, на основата на армиите на Германия и Франция. Според него: "Европейската армия може да икономиса сериозни средства, ако купува въоръжение, създадено със съвместните усилия на европейските държави" (на практика, както стана ясно по-горе, въпросното въоръжение ще бъде най-вече германско). Впрочем, според някои анализатори, сред причините Брюксел да не допусне откъсването на Гърция от еврозоната е и фактът, че германските концерни от дълги години въоръжават гръцката армия, която в момента разполага с най-мощната в ЕС танкова групировка от 1462 танка (докато самата Германия има едва 322).

Идеята на Юнкер се подкрепя от мнозина немски политици, включително от министъра на отбраната Урсула фон дер Лайен, председателя на комисията по международни отношения в Бундестага Норберт Ретген и шефа на комисията по отбраната Ханс-Петер Бартелс, според който за целта няма нужда от съгласието на всичките 28 членки на ЕС, а може да се стартира с подписването на двустранни договори. "Това би било ясен сигнал за Русия, че се отнасяме сериозно към защитата на европейските ценности" - отбелязва на свой ред председателят на Европейската комисия (ЕК). Тук е мястото да напомня, че докато беше премиер на Люксембург (който на практика е най-голямата офшорна зона в света) Жан-Клод Юнкер освободи големите транснационални компании от плащането на данъци в страната, прехвърляйки по този начин бремето на кризата върху собствените си сънародници. Именно провокираният от това грандиозен скандал накара навремето мнозина европейски политици да се обявят против поставянето на Юнкер начело на ЕК. В тази връзка, днес възниква въпросът, дали пък този път той не работи за лобистките групи на военно-индустриалния комплекс, при това не толкова този на Франция и Германия, колкото на САЩ?

Защото нещата не опират само до "сдържането" на Русия, а и до борбата за глобална доминация, в рамките на която сегашната американска хегемония бива ерозирана от нарастващото влияние на Китай. В тази схватка САЩ се чувстват все по-сериозно застрашени, което пък провокира част от американския елит да настоява за все по-твърди и дори агресивни действия. И макар че основната им цел е Китай, в тяхна първоначална мишена се превърна Русия, която (в съответствие с европейската геополитическа традиция) се отъждествява с т.нар. "Хартленд", контролът върху който, според британските и американските геополитици, гарантира и господството над света. След студената война между САЩ и СССР и разпадането на последния, Вашингтон си гарантира глобалното лидерство, благодарение на огромното си превъзходство в развитието на информационно-комуникационните технологии, несравнимата си военна мощ и монопола върху емисията на световната резервна валута.

Днес обаче се формира нова социално-икономическа система. Центърът на глобалното развитие се измества към Югоизточна Азия, което позволява на някои експерти да твърдят, че сме свидетели на началото но нов - този път азиатски - вековен цикъл на натрупване на капитали. В тези условия поставянето на Русия под контрол, наред с доминацията в Европа, Централна Азия и Близкия Изток, биха дали на САЩ стратегическо предимство пред надигашия се Китай по отношение контрола на основните източници на енергоносители и другите критично важни природни ресурси.

Според известния американски анализатор Даниел Естулин, автор на преведения и у нас бестселър "Истината за клуба Билдерберг", от известно време насам т.нар. Билдербергски клуб (смятан от мнозина за прототип на глобално правителство) е ангажиран с формирането на гигантски суперкартели: "Тези хора продължават да са убедени, че светът се управлява от онзи, който контролира енергията, нейните маршрути и разпределянето и. В същото време обществото бива залъгвано с мита за всевластието на информацията и компютърните технологии. Достатъчно е обаче да спре тока и този измислен свят ще се разпадне като къщичка от карти". Естулин е убеден, че въпросната организация разполага с изключително мощно средство за да се справи със съпротивата "отдолу" срещу ултралибералния модел на глобализация и това е "изкуственото провокиране на гигантска световна криза, в резултат от която глобалният БВП може да падне с 30%, а хората ще бъдат прекалено заети със собствените си оцеляване за да се противопоставят активно на плановете на транснационалните елити".

Някои смятат, че описания по-горе процес вече се реализира в Европа, посочвайки, че кризата в Гърция например, до голяма степен е била съзнателно провокирана, като тази страна целенасочено е вкарана в дълговата яма за да стане достатъчно послушна и податлива за управление отвън. По същия път вървят и другите големи длъжници на континента, включително Украйна. Истината е, че като държава тя не е особено интересна за Запада (и най-вече за САЩ и Германия), а го интересува най-вече като зона на остра конфронтация с Русия. В тази връзка, известният руски икономист и президeнт на консултанската компания "Неокон" Михаил Хазин посочва, че "Украйна е наобходима на САЩ за да блокират достъпа на Китай до Европейския съюз по суша. Американците контролират морските маршрути, но не и сушата. Именно това беше една от причините да дестабилизират Украйна, а сега да се опитват (все още безуспешно) да дестабилизират и Централна Азия".

Според него: "Противопоставянето между САЩ и Китай върви с пълна сила. Залогът в него е пазарът на Европейския съюз. Китайските инвестиции в Крим са сред елементите на този сблъсък. Впрочем, Пекин предприема и други стъпки за укрепване на влиянието си в Европа. На практика, Китай и САЩ вече са напълно съпоставими един на друг на геополитическата сцена". Тъкмо поради това Вашингтон е толкова заинтересован от подписването на договора за т.нар. Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП). За целта обаче му е нужна цялата Европа, затова и евентуалното напускане на еврозоната от Гърция беше в разрез с американските интереси и САЩ направиха всичко възможно да не го допуснат. Днес Жан-Клод Юнкер посочва, че Гърция "не бива да се чувства унижена, защото Брюксел направи всичко за да изглади ъглите на противоречията". С други думи, за да съхрани ЕС в максимално удобния за САЩ формат и под егидата на контролираната от Вашингтон Германия.

Заключение

В момента Берлин е основният проводник на политиката на конфронтация с Русия, прокарвана от Съединените щати, защото на настоящия етап тя отговаря на германските стратегически интереси и, ако се увенчае с успех, би му гарантирала огромни печалби. В същото време обаче, Германия твърде бързо може да се превърне в ключов противник на антируската политика и да ерозира единния фронт на Запада срещу Москва (както неведнъж се е случвало в миналото), ако се окаже, че тази политика не носи бързи резултати, т.е. ако Русия продължи успешно да се съпротивлява на натиска. Така, в Германия укрепват позициите на противниците на сегашния курс на канцлера Меркал към конфронтация с руснаците. Те смятат, че благоприятният за германската експанзия на Изток период, започнал с разпадането на Съветския съюз, вече е приключил. Русия успя да възстанови значителна част от предишната си мощ и пряката конфронтация с нея може да застраши плановете на Берлин за създаването на "Четвъртия Европейски Райх".

Тук е мястото да напомня, че когато американските финансови кръгове на практика финансират възстановяването на Германия след Първата световна война, косвено подпомагайки идването на Хитлер на власт, това, в крайна сметка, води до избухването на нов световен сблъсък. Големият победител в него (в икономически и геополитически план) са именно САЩ. Макар че най-голяма заслуга за германския разгром имат Съветите, печеливши от него се оказват банкерите от Уолстрийт, а доларът се превръща в основната световна резервна валута. Западна Европа, на практика, попада в пълна икономическа и политическа зависимост от Вашингтон (Източна пък е предадена от Чърчил и Рузвелт на Сталин). Именно на тази основа възниква новата американска свръхдържава.

През последните години обаче, става все по ясно, че потенциалът на САЩ се изчерпва. Затова Вашингтон полага неистови усилия за да ерозира тотално глобалната архитектура за сигурност, наследена от ерата на двуполюсния свят. За целта американците се опитват да провокират нова война в Европа, включително вдъхновявайки разцеплението и гражданската война в Украйна. Сега задачата им е да ангажират в този конфликт Русия, защото само при подобно развитие той би придобил наистина континентални мащаби и би позволил да бъде спряно развитието (и сближаването) на Русия и ЕС, както впрочем и на Китай. Това би гарантирало на САЩ необходимата им "икономическа преднина" в условията на изостряща се глобална конкуренция.

Германия обаче се намира в принципно различна ситуация. Както и в други периоди от нейната история, тя се нуждае от бързото (почти "светкавично", в духа на прословутия Blitzkrieg) разрешаване на конфликта с Русия. Защото ако кой се проточи, това директно би застрашило германското лидерство в ЕС и политиката за превръщането му в своеобразен нов Райх. Тъкмо поради това в Съюза беше стартиран процесът на създаване на наддържавни структури, на основата на еврозоната - общи министерства и общо за всички държави членки правителство. Разбира се, всичко това се прави със санкцията на Вашингтон и под егидата на Берлин. Така САЩ ще могат да освободят силите си и да ги насочат към Азиатско-Тихоокеанския регион, т.е. да се концентрират върху неизбежния открит сблъсък с Китай, в който несъмнено ще разчитат на регионалните си съюзници, начело с Япония. Що се отнася до Европа, тя ще продължи да бъде контролирана от САЩ, но вече не пряко, а с посредничеството на Германия. Или както отбеляза по този повод преди време едно британско издание: "През миналия век Хитлер не успя да завладее Европа с военни средства, но днешните германци са на път да го направят, благодарение на търговията и финансовата дисциплина. Така че, добре дошли в Четвъртия Райх".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Според покойния върховен съдия и постоянен представител на САЩ в ООН Артър Голдбърг, "дипломатите подхождат към решаването на всеки въпрос с отворена уста". Точно така стоят нещата в ООН, където всичко се определя от парламентарното позьорство и неговия "злобен близнак" - декларативната дипломация. Същността на дипломацията обаче не е в празните приказки, а в търсенето на общи позиции, а за целта е необходимо внимателно и непредубедено да се вслушваш в това, което говорят другите и да наблюдаваш онова, което те правят, и след това да действаш по съответния начин.

Същността на дипломацията е в това, как държавата прокарва своите интереси и решава проблемите си с другите страни, минимизирайки употребата на сила. Дипломацията е противник на силата и привърженик на вътрешното спокойствие и просперитет. Тя съдейства за прокарването на взаимноприемливи механизми за съвместно съществуване на различни гледни точки и култури.

Дипломацията представлява трансформацията на националната стратегия в действена тактика, с цел получаване на определени политически, икономически и военни предимства, без използването на сила. Тя е своеобразен преден пост на националната отбрана. Провалите и пропуските на дипломацията обикновено водят до войни и до всички тежки последици, които тези войни носят на нацията.

Дипломацията обаче не е просто алтернатива на войната. Тя не приключва с началото на войната. Всъщност, когато войната се превърне в необходимост за регулирането на отношенията с други държави или народи, именно дипломацията трябва да трансформира резултата от военните действия в плоскостта на съгласуваните корекции в отношенията и да работи за създаването на един по-устойчив и ефективен свят, в който победените се примиряват с поражението си, а следвоенният ред се стабилизира. Следователно, от всяка гледна точка, дипломатическите умения се оказват жизнено важни за мощта, властта, богатството и просперитета на нацията и държавата.

По своята същност, дипломацията представлява умела и добре премислена стратегическа активност. Тя е призвана да промени обстоятелствата, представите и параметрите на международните проблеми така, че да намери допирната точка между егоистичните интереси на другите държави и собствените национални интереси и да убеди останалите, че е в техен интерес да действат така, както иска твоята собствена държава. При това е много важно да се демонстрира, че съобразявайки се с тези правила, противниковият играч не изглежда в очите на останалите (а и в собствените си очи) като държава, капитулираща пред друга държава или пред нечии чужди интереси. Тоест, същността да дипломацията е да накараш другите да играят твоята игра.

Съдейки по развитието на ситуацията след края на студената война, днес САЩ не разбират правилно дипломацията и не са наясно, как да я практикуват. В настоящата статия ще се опитам да анализирам някои вкоренили се в американското съзнание убеждения и навици, заради които САЩ през последните години толкова неумело реализират външната си политика, а също, дали и как това би могло да се промени

Външната политика на САЩ след края на студената война

Разпадането на Съветския съюз освободи американците от страха им от ядрен Армагедон и оттогава насам външната политика на САЩ се основава почти изключително на икономическите санкции, военния натиск и откритото използване на сила. Разбира се, тези мерки съвсем не са единствените в арсенала на традиционното държавно управление. Въпреки това, американците вече не искат да привличат другите със силата на добрия пример и учтивото убеждаване, опиращи се на националния престиж, покровителството, изграждането на институции и стимулирането на желаното поведение. За Вашингтон използването на сила се превърна в първия, вместо да е последния, инструмент на външната политика. Ние, американците вече свикнахме да използваме принудата, упражнявайки натиск върху другите държави, независимо, дали те са наши съюзници, приятели, противници или врагове.

За мнозинството от американския политически елит огромната военна мощ и икономическите лостове за влияние на САЩ се превърнаха в оправдания за отказа от методите на убеждението за сметка на силовия натиск върху непокорните чужди държави да не си позволяват "да излизат от редиците". Америка по навик реагира на всевъзможните предизвикателства с дрънкане на оръжие, а не с дипломатически инициативи, целящи решаването на проблемите, породили въпросните предизвикателства. Този подход обаче ни прави по-зле, а не по-добре защитени, да не говорим, че обременява бъдещите поколения американци с огромен вътрешен дълг. Той дезорганизира нашите съюзници, но не сдържа враговете ни. Той дестабилизира цели региони, увеличава броя на противниците и ни отдалечава от нашите приятели.

Южна Америка вече не се съобразява с нас. Русия отново е настроена враждебно. Европа се съмнявя в здравия ни разум, очевидно се безпокои от нашата войнственост и се дистанцира от нашето лидерство. Разпадащият се Близък Изток излъчва отмъстително презрение към Съединените щати. Африка ни игнорира. Стремежът на САЩ за сближаване с Индия не намира нужния отклик. Китай очевидно вече е стигнал до извода, че сме непримиримо враждебно настроени към неговия възход и концентрира усилията си за да противодейства на реалните или мними американски опити да бъде "обкръжен". Япония пък си припомня самурайските традиции. Някои твърдят, че всички противници на Америка работят против нас, защото не сме достатъчно твърди  в подходите си към международните отношения. Тоест, за да ни възприемат насериозно и за да бъдем ефективни, трябва да бомбардираме, обстрелваме и да ликвидираме с помощта на безпилотни летателни апарати, онези, които не са съгласни с нас, без оглед на "косвените жертви". На практика обаче, с действията си САЩ доказват единствено, че ако демонстрираш пълно безразличие към интересите на останалите и разчиташ най-вече на натиска, можеш само да отблъснеш всички от себе си.

Никой не се съмнява във възможностите и готовността на американската армия да произвежда "шок и ужас" извън границите на страната. Във Виетнам, Кувейт, Афганистан, Ирак и на много други место, американците нееднократно доказваха военно-политическото си ожесточение и готовността си да нанасят колосални щети на онези чуждестранни държави, които сме нарочили за свои противници. Няма никакви съмнения относно "твърдостта" на американците, там нещата са ясни. Въпросът обаче е друг, а именно - достатъчно разумна ли е нашата политика и дали съпровожданите с привлекателна за американското общество реторика военни планове са онази стратегия, която може да промени света така, че повече да съответства на нашите интереси и ценности?

През последните години САЩ унищожиха огромен брой хора в хода на различни войни и антитерористични операции, включително с използването на безпилотни летателни апарати, в Западна Азия и Северна Африка. В хода на военните си кампании, проляхме кръвта и провалихме живота на много от собствените си военни, освен това отслабихме американската икономика, използвайки за военни цели толкова необходимите и инвестиции. Тази демонстрация на американската мощ и решимост причинява огромна болка и страдания на населението на другите държави. Тя обаче не сломи нашите противници и не ги подчини на волята на САЩ. С действията си не успяхме да укрепим своята сигурност и тази на нашите съюзници. Действайки по суша, въздух и вода, ние само умножаваме редиците на враговете си, усилваме ненавистта им към нас, както и заплахата за САЩ, техните граждани и приятелите им в чужбина.

Пример за това, доколко милитаризирана е визията ни за света, е реакцията на американския политически елит на постоянните провали, съпътстващи използването на сила, която не води до желаните резултати. Този елит твърди, че със сигурност бихме постигнали успех, ако бяхме действали по-решително и се обявява за използването на още по-голяма сила. Истината обаче е, че действията на нашата армия не попречиха на динамичните промени в глобалния и регионален баланс на икономическите, военни и политически сили. И няма никакви основания да смятаме, че една още по-войнствена стратегия би гарантирала по-добри резултати. Повечето американци го съзнават и се отнасят все по-скептично към неоконсервативните планове, които военно-индустриалният комплекс се опитва да наложи на нацията, освен това се съмняват, доколко разумно е да залагаме на съхраняването на бързо разпадащия се световен ред, формирал се след студената война.

Политическата култура на всяка нация е продукт на историческия и опит. В своята политика за национална сигурност, американците, подобно на някои други нации, се ръководят от непроверени и предубедени концепции, формирани на основата на спецификата на собствената ни история. В своята съвкупност тези убеждения формират своеобразна подсъзнателна доктрина, превърнала се в догма. В момента огромен брой учени и изследователи си изкарват хляба, анализирайки начините за практическото прилагане на тази догма от Департамента по отбраната на САЩ. Те създадоха в интерес на военно-индустриалния комплекс цяла интелектуална надстройка, под формата на огромен брой тези и идеи, обосноваващи принудата и използването на сила в американската външна политика. Истината е, че никой не може да разчита на средства от Държавния департамент по отбраната за разработването на по-малко силови подходи към международните отношения. Пентагонът пък няма нито средства, нито желание да оправдае съществуването си и да затвърди ключовите си функции, разработвайки една не толкова "силова", а по-скоро дипломатическа доктрина.

Американците са прави, вярвайки, че страната им е изключителна. Освен всичко друго, опитът ни в сферата на въоръжените конфликти и разбирането ни за взаимната връзка между използването на сила и дипломацията, са уникални - някой би могъл да ги определи дори като аномални. Същото може да се каже и за отношението ни към войната, мира и международните отношения.

Войната като ключов инструмент на американската геополитика

Войната е последният аргумент в отношенията между държавите и нациите. Понякога нейна цел е завладяването и подчиняването на населението. Най-често обаче, войната е средство за премахването на реални или мними заплаха, за възпиране на агресия, за възстановяване на силовия баланс, принуждаване на противника към подчинение по въпроси, касаещи промени на границите или промяна на агресивното му поведение. И тъй като войната приключва едва, когато победеният признае поражението си и започне да се приспособява към новите обстоятелства, войните между повечето народи обикновено завършват с преговори, целящи трансформацията на резултатите от бойните действия в съгласувани политически механизми, установяващи нов и стабилен ред. Войните на Америка обаче се развиват по друг начин. Така, по време на Гражданската, на Първата и Втората световна и дори на студената война, основната цел на САЩ не е трансформацията на отношенията им с противника, а неговата "безусловна капитулация", т.е. мира, натрапен на победената нация без нейното съгласие, и последващото и морално, политическо и икономическо възстановяване. Малките войни през ХХ век не промениха алергичното неприемане от страна на Америка на модела на войните с ограничени цели. САЩ успяха да постигнат само "равен резултат" в Корея, където и досега не съумяват да превърнат примирието от 1953 в истински мир. Ние загубихме във Виетнам. В Гранада през 1983, в Панама през 1989 и в Ирак през 2003 наложихме на победените смяна на властта в съответните страни, но не и условия за прекратяване на войната и установяване на траен мир.

Ето защо американците не разполагат с актуален опит от завършване на войните по пътя на преговори с победените от нас, макар че това е своеобразна норма в цялата история на човечеството. Националната ни "хроника на събитията" внушава, че успехът в една война означава смазването на противника до такава степен, че веднъж завинаги да го лишиш от чувството за собствено достойнство, да му откажеш сериозно отношение, както и правото да участва в изграждането на новия световен ред. Ние, американците обикновено планираме войните си като кампании, преследващи чисто военни цели и на практика не се замисляме, до какви промени в международните отношения може да доведе приключването на военните действия, или пък, как да се възползваме от благоприятните политически възможности, които би могло да ни осигури използването на сила. По правило, ние не уточняваме целите на водената от нас война и не планираме преговори, целящи постигане съгласието на победения противник да приеме нашите условия в името на прекратяването на военните действия.

Именно заради липсата на ясно дефинирани военни задачи по време на бойните операции на САЩ, нашите политици могат с лека ръка да променят целевите си ориентири. Пак затова нашите войни почти неизбежно водят до постепенното изместване на поставените задачи. Американските въоръжени сили се стремят към постигането на променливи цели, които никога не се конкретизират и не стават ясни и определени. Но след като победата няма ясни очертания, американските войници, моряци, летци и морски пехотинци никога не са наясно и, кога са изпълнили задачата си и могат да напуснат бойното поле.

Заради този навик пред армията да не се поставят конкретни политически цели, водените от САЩ войни са в много по-малка степен "продължение на политиката с други средства" (както твърди Клаузевиц), а представляват най-вече жесток и директен начин да бъде наказан врагът. При това ние не разполагаме с ясна визия за това, как да принудим противника си да научи уроците, които искаме да му дадем, само с помощта на тоягата. Хроничното подценяване на условията на приключване на войната води до това, че победите на САЩ на бойното поле много рядко (обикновено никога) не се трансформират в споразумения, гарантиращи на победителя наистина траен мир.

Американските въоръжени сили много професионално и изключително ефективно уникщожават военната мощ на нашите противници. Само че надеждите им, че политическите лидери ще се възползват от удържаните победи, почти никога не се оправдават, което поражда у тях голямо разочарование.

На свой ред въпросните политически лидери почти винаги са неопитни аматьори, попаднали във властта благодарение на порочната система на разпределяне на държавните длъжности според оказаните услуги. Тяхната неопитност, теориите на силовата дипломация, които са им преподавали в университетите, традиционният разрив между американската дипломация и операциите на военните и изключително милитаризираната ни политическа култура се наслагват едни върху други, в резултат от което американската дипломации бездейства, точно когато е най-необходима, т.е. след края на военните действия.

Така, победата ни във войната от 1991 за освобождаването на Кувейт така и не доведе до налагането на Саддам Хюсеин на онези условия, при които той би могъл да съхрани имиджа си и своята чест. Вместо това, САЩ едностранно се обърнаха към ООН, предлагайки и да приеме обширна резолюция, съществено ограничаваща иракския суверенитет, предвиждаща осъществяването на инспекции, плащането на репарации и демилитаризацията на част от иракската територия. Естествено, Саддам сметна, че не съществуват никакви ясно дефинирани ангажименти да изпълнява стриктно натрапените му условия. На практика тази война така и не приключи. Когато през 2003 САШ повторно нахлуха в Ирак, американските стратези аполитично предположиха, че военната победа автоматично ще гарантира мира в страната. Не беше оставен нито един иракски управленски орган, който да приеме условията на мира и да поддържа стабилността в Ирак. Вместо това, отново се наложи "подсъзнателната доктрина". Американското правителство не създаде никакви механизми за трансформирането на своите военни успехи в легитимен нов ред и установяването на мир в тази страна. Вместо това предпочетохме да следваме внушената ни от историята чисто американска хипотеза, че войните по един естествен начин винаги приключват с безусловната капитулация и последващата "морална трансформация" на противника.

В резултат Държавният департамент беше изключен от всички етапи на планирането на иракската операция. Белият дом и Пентагонът дори не допускаха, че за да може войната да приключи при условия, които ще принудят противника да се примири с поражението си, ще се наложи осъществяването на определен политически процес. Афганистан, Босна, Косово и Либия пък представляват друг, макар и аналогичен пример за стратегическата слепота на Вашингтон и безразличието му към методите на дипломацията, която може да се окаже твърде полезна за трансформирането на военните резултати в политически. В резултат, нашите военни интервенции никъде не успяха да гарантират стабилност и мир. Очевидно, ние американците просто не сме наясно, как следва да приключваме водените от нас войни.

Стратегическата слепота на Америка

Неспособността на Америка да разбере взаимоотношенията между използването на сила и установянето на определен политически ред касае и нашите действия в ситуации, които по принцип могат да доведат до военен сблъсък в един или друг момент. През проточилото се четири десетилетия двуполюсно противопоставяне в хода на студената война страната ни се научи, как да се държи в ролята си на световна свръхдържава. Стратегията на сдържането по време на студената война превърна в централна задача на американската дипломация прокарването на собствената и линия, против съветския съперник. Американците стигнаха до извода, че корекциите в отношенията, реализирани в хода и посредством процеса на преговори, са интегрална част от голямата антагонистична игра и, следователно, в основни линии те са неосъществими, нежелателни или пък и едното, и другото. В крайна сметка, всяка погрешна стъпка можеше да провокира ядрена война, която да се окаже фатална и за двете страни.

Студената война превърна дипломацията в своеобразна политическа окопна война, в която за успех се смята не полезното и печелившо маневриране, а липсата на каквито и да било промени в позициите на противниците. Тя научи американците да сдържат градуса на конфликта с помощта на заплахи за ескалиране на напрежението, способно да провокира размяната на смъртоносни ядрени удари. Студената война ни промени така, че започнахме да вярваме, че често е по-добре да създаваш прегради и да "замразиш" ситуацията за да не допуснеш потенциален конфликт, отколкото да изразходваш време и сили в търсене на пътища за неговото отслабване или разрешаване.

Американците трябва най-сетне да забравят всички тези уроци на студената война, които вече не са актуални. Днес ние продължаваме да реагираме на наблагоприятното развитие на събитията със заплахи за усилване на натиска с цел да блокираме противната страна, вместо да се опитаме да разрешим с дипломатически средства проблемите, които пораждат въпросните събития. Налагаме санкции, символизиращи нашето недоволство и даваши възможност на политиците ни да изглеждат "твърди", макар че на практика подобни мерки са изначално безполезни и безмислени. Нерядко се отказваме да разговаряме с противниците си по проблемните въпроси, докато те не прекратят действията, които не приемаме. Но почти винаги в основата на ответните действия на САЩ са мащабните военни заплахи.

Целта на санкциите е да принудим страната, на която ги налагаме, да се подчини. Но след като бъдат въведени, те неизбежно се превръщат в самоцел. Успехът им не се измерва с това, до каква степен променят (или не променят) поведението на обекта, а от степента на вредите и лишенията, които му причиняват. Няма нито един случай, когато заплахата или реалното налагане на санкции са били обвързани с преговори, целящи постигането на съгласие и сътрудничество. Санкциите не градят мостове и не формират позиции, улесняващи отстъпките. Те само усилват и задълбочават съществуващите разногласия.

В много случаи пък, санкциите дават обратен ефект. Те изграждат своеобразни протекционистки стени срещу вноса, осъществяван от държавата, на която са наложени. Често подобни мерки усилват стремежа към самодостатъчност и водят до изкуствен растеж в някои сектори на местната икономика. За част от американските бизнес кръгове санкциите са полезни, за други обаче са вредни. Естествено, първите настояват за продължаването им, поради което те трудно могат да се използват като коз в хода на преговорите.

Колкото и да е странно, но санкциите обикновено повишават политическия авторитет на лидерите на държавите, срещу които се налагат. Лидерите започват да вземат решенията за разпределянето на дефицитните стоки и услуги. И макар че санкциите по принцип водят до обедняване на населението, в същото време те обединяват националистическата опозиция, обявяваща се против наложилите ги чужденци. Както сочат примерите със Северна Корея, Китай по времето на Мао и Куба, санкциите по правило удължават живота на режимите, които в противен случай биха могли да загубят властта в резултат от съпротивата на патриотичните сили срещу лошото им управление. Както виждаме днес по отнощение на Куба (а преди това на Китай), санкциите оказват парадоксално въздействие върху преобразуването на тези държави, които ние се опитваме да изолираме, превръщайки ги в "екзотика" за американците.

Пагубното въздействие на санкциите се усилва от навика на САЩ да ги комбинират с дипломатически остракизъм. Отказът от преговори е тактически метод, който би могъл да ни осигури необходимото време за укрепване на нашите собствени позиции. Но срещата с противниковата страна не е някакъв жест към нея. Исканията за съществени отстъпки срещу възможността за начало на преговори са обречени на провал. Дипломатическите контакти не са отстъпка към противника, а средство за получаване на информация за неговите намерения и мисли, за разбиране на неговите интереси и за евентуална промяна на представите му за тези интереси. Това е и възможност да откриеш слабите места в неговите позиции, които след това могат да бъдат използвани за подаването на подходящите сигнали и обясняване на собствените аргументи. Това е инструмент за манипулиране оценките на ситуацията на противника и за убеждаването му да направи едни или други отстъпки.

В същото врече, опитите за сплашване на противника провокират насрещна ескалация от негова страна. За да бъде ограничен рискът от подобна ескалация, противникът следва да бъде убеден, че собствените ти цели са ограничени. За да успокоиш противната страна, трябва да и подаваш изключително ясни и точни сигнали. Но това няма как да стане без преки контакти. От ключово значение в тази връзка се оказват дипломатическите отношения и контакти, които ние, американците нерядко сме склонни неразумно да пренебрегваме и прекъсваме. Златно правило е, че контактите с противника не бива да се прекратяват нито на бойното поле, нито на дипломатическата сцена.

САЩ обаче често нарушават това правило, което пък поражда сериозни проблеми за усилията ни за сдържане на противника. Днес това е практически единствения елемент от инструментариума на държавното управление, ако не броим санкциите и военната намеса. За да се справим с това, което възприемаме като заплаха за собствените ни интереси и интересите на нашите съюзници, ние обикновено декларираме, че опитите на една или друга държава да постигне едностранни предимства, ще провокират ответни действия, които ще им причинят неприемливо големи вреди. "Наказателните мерки", които им обещаваме, могат да бъдат политически или икономически, но истината е, че през последните години САЩ почти винаги реагират с военни средства.

Сдържането и сплашването на противника заменят откритата военна конфронтация, която трябва да отслаби риска за дипломацията, целяща да премахне нейните първопричини. Те се превръщат в изпитание за силата на волята, на което биват подложени въоръжените сили на двете страни. При това всяка от тях се стреми колкото се може по-убедително да демонстрира решимостта си, принуждавайки противника да отстъпи. Разбира се, сдържането и сплашването могат да се приемат за отправна точка на дипломатическите усилия за разрешаване на конфликта между различните интереси. Но, ако те не бъдат подкрепени от дипломацията, този конфликт може да се запази и дори да се задълбочи. Несъмнено, след края на студената война, опасността той да ескалира до пълномощабен ядрен сблъсък намаля. Изначално присъщата на сдържането заплаха от ескалиране на напрежението днес не е чак толкова голяма, освен това пред нея вече има повече прегради.

Защо дипломацията продължава да е необходима

Опитвайки се да премахнем несигурността само с помощта на иструментариума на сдържането, т.е. без дипломатически усилия за разрешаването на заложените в основата и пораждащи я кризи, САЩ на практика запазват статуквото, дори когато това не е изгодно за тях и би могло да ги лиши от редица предимства. Но, предполагайки, че гигантската ни мощ прави сдържането, само по себе си, достатъчно адекватен отговор на заплахите за американските интереси, ние неразумно удължаваме опасността от въоръжен конфликт, създаваме си бъдещи проблеми и предоставяме на потенциалните си противници достатъчно време за да намалят разрива между собствената им мощ и тази на САЩ. В момента сме възприели именно този подход по отношение на Китай в Източнокитайско и Южнокитайско морета, както и по отношение на Русия по нейните западни граници. Истината обаче е, че шансовете ни за успех не са по-големи, отколкото в редица случаи в миналото, когато нашите усилия се проваляха. Същото може да се каже за последните ни опити за използване на военни-технически инструменти за решаване на политическите проблеми на разпадащия се на части Ирак.

В тази връзка възниква въпросът, дали САЩ са в състояние да извлекат някаква поука от собствените си грешки и, как следва да го направят. Навремето Джордж Сантаяна предупреждава, че "онзи, който забравя миналото си, е обречен да го преживее отново". И е напълно прав.

Какво можем да кажем за някой, който на всеки четири години се подлага на лоботомия, изтрива собствената си памет и се лишава от възможността да се поучи от опита си? В резултат от което му се налага непрекъснато да преоткрива света, или пък не е наясно, дали предлаганите от него решения не са били изпробвани в миналото и доколко успешни са се оказали. Именно до това, в една или друга степен, води начинът, по който се комплектува апаратът на националната сигурност на САЩ (без да броим кадровите военни), в резултат от което в него попадат голям брой политически кадри, избрани без оглед на техните знания, опит и квалификация, а според приноса им за успеха на избирателните кампании, степента на политическата им лоялност, връзките им с различни лобистки групи, или пък според научните им постижения и успехите им в сфери, нямащи нищо общо с дипломацията.

Истината е, че по време на самотното си пребиваване на световния връх САЩ не съумяха да създадат истинска професионална дипломация. Професионалистите са хора, притежаващи уникална комбинация от специализирани познания, опит и методи за работа. Техните знания отразяват разбирането им за теорията, което постоянно се променя, както и натрупания огромен опит. Те обогатяват навиците и уменията си, анализирайки конкретни случаи от практиката, посещавайки периодично курсове за повишаване на квалификацията си, както и благодарение на приемствеността, т.е. на съветите на по-опитните дипломати. Тези хора постоянно се усъвършенстват, критично оценявайки себе си и резултатите от своята работа.

Вместо това американците наивно вярват, че международните отношения могат да бъдат оставени в ръцете на дилетанти с фалшиво самочувствие, идеолози и любители, които нито са преминали през сериозно професионално обучение и подготовка, нито имат някакъв сериозен опит. По правило, американските дипломати от по-ниско ниво, се ползват с добра репутация в чужбина заради интелектуалната им компетентност и уменията им в междукултурното общуване. С няколко изключения обаче, нашите посланици и високопоставените вашингтонски чиновници от горните етажи на американската дипломация не се ползват нито с уважение, нито с авторитет. Контрастът между тях и изключителния професионализъм на висшите военни от въоръжените сили на САЩ е огромен. Затова не бива да се учудваме, че на нашите войници, моряци, летци и морски пехотинци често се налага напразно да очакват съвети, указания и подкрепа от гражданския персонал в апарата на националната сигурност на Съединените щати. Сегашните тенденции сочат, че с времето този проблем вероятно само ще се задълбочи.

Впрочем, през периода след студената война броят на политическите назначения започна да нараства и по долните етажи на американската дипломация. Последното се отнася най-вече за Съвета по национална сигурност на САЩ. Това води да продължаващ спад на професионалното ниво на американската дипломация по цялата йерархическа стълбица, като тази тенденция е налице както във Вашингтон, така и в чужсдестранните ни дипломатически мисии. Междувременно драстично намалява и "резервната скамейка" на специалистите по международни отношения. В резултат все по-често на ключови дипломатически постове биват назначавани американски военни, макар че те никога не са били обучавани на дипломатическия занаят и не притежават необходимите знания и опит. Това води до по-нататъшната милитаризация на външната политика на САЩ.

Заключение

При липсата на сериозни ограничения в системата за предоставяне на държавни длъжности за извършени политически услуги, перспективите за повишаване качеството на американската дипломатическа служба изглеждат твърде мрачни. Посланиците-дилетанти и чиновниците-любители не могат да свършат това, за което са назначени. Въпреки това САЩ не полагат сериозни усилия за подготовката на дипломати от кариерата. В страната отдавна не се осъществяват тематични проучвания, касаещи проблемите на дипломатическата работа, воденето на преговори, анализите и отчетността, или пък защитата на американските граждани в чужбина.

В Съедините щати липсва система за анализ на резултатите от изпълнението на дипломатическите задачи, затова подобни анализи се правят изключително рядко (тъй като биха могли да се отразят негативно на кариерата на амбициозните политически протежета, както и на имиджа на администрацията, като цяло). Така обаче усвояването на натрупания дипломатически опит се оказва невъзможно, дори в редките случаи когато на висшите етажи на дипломатическата йерархия се оказват професионални дипломати от кариерата.

Дипломацията, като такава, не е част от гражданското образование в САЩ. По-голямата част от американския политически елит няма ясна представа, с какво точно се занимават дипломатите, какви са възможностите и задълженията им. Неслучайно казват, че ако говориш три или повече езици си полиглот, ако владееш два езика си билингвист, ако знаеш само един си американец, ако пък знаеш само родния си език, нямаш познания по география и нямаш паспорт за чужбина със сигурност си член на Конгреса.

Мнозина смятат, че след като не можем да въведем ред в собствената си страна, няма как да разчитаме, че ще можем да наложим своя ред в света. Истината обаче е, че просто нямаме друг избор. Навлизаме в епоха на стратегическа променливост, в която вече няма да ги има ясните линии, защитавани от дипломацията по време на студената война. Очевидно е, че уважението към американското лидерство непрекъснато намалява, в същото време възникват все повече проблеми, които не могат да бъдат решени с военни средства. Налага се да повишим нивото на играта, която водим на международната сцена.

Крайно време е отново да открием сериозната дипломация, формираща такива ситуации, в които другите - следвайки собствените си интереси - да са склюнни да вземат решения и да предприемат действия, отговарящи на американските интереси, и в които ще можем да отстояваме тези интереси без да налага да водим войни. Време е да преоткрием ненасилствените инструменти от арсенала на държавното управление, помагащи да убедим другите, че за тях е изгодно да работят заедно с нас, а не против нас. Дойде време да освободим американската дипломация и апарата на националната сигурност от оковите на продажността и некомпетентността, типичен пример за което е системата на предоставяне на държавни длъжности срещу политически услуги. Време е да започнем да комплектуваме дипломатическата си служба с добре подготвени професионалисти (така, както е в армията например) и да искаме от тях да дадат максимума от възможностите са за своята страна. Защото това е нашата страна.

* Авторът е американски дипломат от кариерата, бил е посланик на САЩ в Саудитска Арабия. Той е президент на Projects International, Inc. и анализатор на American Conservative

{backbutton}

В началото на юни 2015 британският Кралски институт за международни отношения (известен още като Чатъм Хаус) публикува доклад, озаглавен "Руското предизвикателство". Авторите на този документ от 60 страници, които са известни експерти по проблемите на Русия, Източна Европа и Евразия, поставят основния акцент в него върху актуализацията на "образа на врага" в лицето на Москва. Те, в частност, посочват, че "Западът подцени опасността, идваща от Кремъл и това стана една от причините за войната в Украйна". По-нататък се прокарва тезата за "цивилизационната несъвместимост" между Русия и Западния свят: "До 2003 се смяташе, че нова Русия може да стане конструктивен и стабилен член на международната общност. Постепенно обаче, започнахме да осъзнаваме, че докато Москва се придържа към сегашния си политически курс, тя не може да бъде партньор или съюзник, както и, че съществуващите различия тотално засенчват общите интереси на Русия и Запада".

В усилията си да представят Руската Федерация като най-голямата заплаха за "цивилизованите нации" на САЩ и ЕС, авторите на доклада използват характерна за ерата на студената война фразеология. Те, в частност, посочват, че "същността на руското предизвикателство към Европа" е свързано със "стремежа за възстановяване господството на Москва в страните, където тя доминираше в миналото".

В светлината на тези твърдения, окончателно става ясно, че подкрепената от Запада "революция" в Украйна следва да се разглежда най-вече като опит да се попречи на руснаците да стартират процеса на икономическа реинтеграция на постсъветското пространство. Макар че този процес до голяма степен копира онзи, който се опитва да осъществи в Европа с подкрепата на САЩ т.нар. "брюкселска бюрокрация". При това, европейската интеграция се реализира на качествено по-високо политическо и военно равнище от тази в постсъветското пространство, предвид наличието на обща военна организация в лицето на НАТО (която е далеч по интегрирана от постсъветския и "еквивалент" - ОДКС), обща валута и наднационални органи на управление.

Според експертите от Чатъм Хаус, "новият модел за развитие на Русия", лансиран от Владимир Путин, отразява тревогата на Кремъл, че интересите на страната сериозно ще пострадат, ако тя загуби контрола си над прилежащите и държави. Те твърдят, че въпросният модел (предполагащ укрепването на Русия) "влиза във фундаментално противоречие с възприетата в Европа концепция за международния ред и прави стратегическото партньорство между Русия и Запада невъзможно заради несъвместимостта на техните интереси и ценностния им конфликт".

Като изход от задънената улица в отношенията и със Запада, на Русия се предлага да осъществи "структурни реформи и да постигне взаимноизгодни споразумения с външните играчи". В доклада не се уточнява, какво точно се има предвид, но може да се предположи, че под "структурни реформи" вероятно се разбира връщането към провалилия се ултралиберален модел на развитие на страната от времето на Елцин. Що се отнася до "взаимноизгодните споразумения", те очевидно включват едностранния отказ на Москва от извоюваните през последните години външнополитически позиции (особено в Украйна и в постсъветското пространство, като цяло). Според авторите на доклада, подобно развитие "би било най-доброто решение в дългосрочен план за самата Русия", макар те да не крият, че "то би застрашило възможността на Путин и неговото обкръжение да останат на власт".

Стратегия за стимулиране разпада на Русия

Ако се вярва на експертите от Чатъм Хаус, Западът няма нито желание, нито необходимите стредства за смяна на режима в Русия. Въпреки това, те не просто препоръчват на западните държави да са готови за евентуалния разпад на сегашната система в тази страна, но и всячески да съдействат на този процес, съобразно възможностите си. В тази връзка, авторите на доклада съветват (а предвид влиянието на Чатъм Хаус сред проатлантически настроените кръгове в западноевропейските елити, тези съвети несъмнено ще бъдат взети предвид) да бъде разработена и приложена на практика ясна и последователна стратегия на Запада спрямо Москва, като в нея се акцентира върху възможността да бъде ограничено руското политическо влияние, чрез намаляване присъствието на руските компании на европейския енергиен пазар, както и, чрез инвестициите в отбранителните стратегически комуникации и подкрепа на медийната война срещу "пропагандата на Кремъл". При това се акцентира върху необходимостта от преки контакти и подкрепа за руската опозиция и гражданското общество в тази страна.

По традиция обаче, основната роля за сдържането на "руската агресия" се отрежда на НАТО. Алиансът следва да демонстрира, че "евентуални руски военни действия ще получат достатъчно решителен отговор", като в тази връзка се настоява за бързото възстановяване на конвенционалните сили за сдържане, така че "Русия да бъде убедена, че за нея вече няма да има лесни цели".

Своеобразна квинтесенция на конфронтационната идеология, с която е пропит докладът на Чатъм Хаус, е заклочителната му фраза: "Не бива да правят отстъпки пред Владимир Путин от страх, че наследникът му може да се окаже по-лош и от него. Този подход вече доказа своята несъстоятелност, а събитията през последните 18 месеца демонстрираха, че в отношенията с Русия оптимизмът е губеща стратегия".

Според редица анализатори, авторите на доклада се стремят да отговорят на очакванията на част от западните елити и на първо място - на големите финансови играчи. Не бива да забравяме, че НАТО е на първо място формат на американската военна гаранция, както и, че с годишните вноски на държавите членки на пакта на практика се финансира най-вече американския военно-индустриален комплекс. В този смисъл, изтъкването на НАТО като основен гарант за сигурността на Европа в доклада на Чатъм Хаус очевидно отговаря на интересите на големите западни (и най-вече американски) финансови играчи.

Не бива да забравяме също, че САЩ дълго време възприемаха Русия като победената в хода на студената война страна и очакваха от нея да се държи именно като победена. В същото време, в Москва смятат, че страната им сама е решила да се откаже от социалистическия модел, осъзнавайки, че от един момент нататък той просто е спрял да работи. Затова руснаците не са склонни да приемат понятия като "поражение" и "капитулация" по отношение на собствената си държава. В крайна сметка навремето Съветският съюз излезе от студената война в рамките на парадигмата на лансираното от Горбачов "ново мислене", според което противопоставянето следва да бъде заменено от сближаване между Москва и Запада.

Както вече посочих по-горе, най-голямата изненада за западните стратези беше, че след т.нар. "кризисно десетилетие" (т.е. 90-те години на ХХ век) Русия започна да се държи като самостоятелен геополитически субект, а не като младши партньор (т.е. васал) на САЩ. Вашингтон нямаше как да не реагира на това предизвикателство, а събитията в Украйна бяха просто идеалния случай за това. Впрочем, ако не беше Украйна, САЩ със сигурност щяха да намерят друг повод за конфронтация с руснаците.

Фактът, че в доклада на Чатам Хаус се поставя задачата "Русия да бъде лишена от политическите лостове за контрол на енергийните пазари, както и да се инвестира в отбранителните стратегически комуникации и в медийното противопоставяне на кремълската пропаганда", говори не просто за намерение срещу Москва да бъде използвана прословутата американска "мека сила" (soft power), а и за устойчивостта на традиционните стереотипи във възприемането на Русия от Запада. В тази връзка можем да си припомним твърдението на сенатор Джон Маккейн, че "Русия е просто бензиностанция, която се прави на държава". Що се отнася, до финансирането на антируската кампания в западните медии, това напомня за тезата на Държавния департамент, че руската пропаганда се оказва по-ефективна от американската. Акцентът върху необходимостта да се изяснят истинските настроения в руското общество пък, не е просто намек за необходимостта да продължат усилията за стимулиране на евентуална "цветна революция" в страната, но и признание, че тези обществени настроения са се оказали съвършено неочаквани за САЩ, т.е. че Западът очевидно няма ясна представа за Русия.

Накрая, стремежът НАТО да бъде представена като основния фактор за сдържане на "руската заплаха" говори за целенасочено повишаване на напрежението в отношенията с Москва. На практика, това е призив към всички страни членки на пакта активно да инвестират в него. Подобни игри обаче, могат да бъдат много опасни, защото с нарастването на мощта на един военен блок, нараства и изкушението тази мощ да бъде използвана на практика. Според редица анализатори, става дума за практическото възраждане на парадигмата на студената война в нови условия. Проблемът обаче е, че тази парадигма възникна и успешно беще реализирана в един съвършено различен свят и имаше до голяма степен "договорен характер". В нейните рамки всяка от двете свръхдържави играеше своята роля, осъзнавайки, че войната помежду им всъщност е невъзможна.

Днес обаче няма и помен от подобна "договорна структура". Затова ситуацията е много по-опасна. От друга страна обаче, повечето военни експерти се съмняват, дали някоя от армиите на държавите членки на НАТО (включително американската) наистина е готова да воюва с руснаците. В тази връзка, те посочват, че в последния доклад на Чатъм Хаус професионалната експертиза несъмнено отстъпва на откровената пропаганда и неприкритата русофобия. Според някои, той е "отчайващо наивен", като авторите му констатират очевидни неща - например че ситуацията се е влошила и отношенията между Русия и Запада продължават да деградират, но не могат да посочат реалните причини за това, които са свързани именно със западната политика и, в частност, с продължаващата експанзия на НАТО на изток. При това поредното западно "настъпление" на Изток представлява реакция на опита на Москва да реализира проекта си за евразийска интеграция. Истината е, че Вашингтон и Брюксел бяха силно притеснени от възможността тази интеграция да се осъществи по един напълно мирен начин и на чисто икономическа основа. Затова предприеха серия от мерки, целящи да попречат на този процес, включително лансирайки програмата "Източно партньорство", след което преминаха и към по-радикални действия за откъсването на потенциалните съюзници на Русия от нейната орбита.

Сред другите действия, довели до задълбочаването на конфронтацията между Запада и Русия, беше въвеждането на т.нар. Трети енергиен пакет, с чиято помощ Брюксел разчита да сложи ръка върху руските енергийни активи в Европа. В пълен разрез с пропагандираната от самия него идея за свободния пазар, ЕС работи за създаването на Европейски енергиен съюз, което на практика означава, че занапред бюрократите от Брюксел ще могат да диктуват на по-малките играчи като България, Унгария, Словакия, Кипър или Гърция откъде и на каква цена да купуват необходимия им природен газ. Оказва се, че т.нар. "обединена Европа" се ръководи от едно единствено правило - за "истина от последна инстанция", която следва да се реализира на практика, се приема само онова, което е изгодно на големите играчи в Съюза, независимо, че е в разрез със стремежите на останалите членки на ЕС, както и на другите големи държави от незападния свят. В интерес на самия Запад обаче е, да престане да се отнася към тези държави (и особено към Русия) като към второстепенни геополитически субекти, които непрекъснато трябва да бъдат поучавани. Защото само така ще може да разчита на равноправни и взаимноизгодни отношения с такива икономически субекти като Евразийския икономически съюз или ШОС например.

В същото време, надеждите на авторите на последния доклад на Чатам Хаус за евентуална смяна на режима в Кремъл (за което те говорят както открито, така и "между редовете"), най-вероятно ще се окажат илюзорни. Защото дори да се случи нещо подобно, то няма да промени почти нищо. Конфликтът между Русия и Запада има дълбочинен и същностен характер. И в тази връзка за САЩ и техните най-близки съюзници е много важно да не преминат "червената черта", провокирайки Трета световна война. Провокативното поведение и "дрънкането на оръжие" в близост до руските граници действително може да доведе до ядрен сблъсък, който да погребе не само Русия, но и Запада.

В тази връзка, Брюксел би трябвало много сериозно да анализира и ефективността на т.нар. "санкционна война" с Москва. В доклада на Чатъм Хаус се твърди, че тази ефективност зависи от "продължителността и мащабите" на икономическата блокада на Русия. Авторите му обвързват отмяната на санкциите с решаването на въпроса за териториалната цялост на Украйна (т.е. с откъсването от нея на Крим). Западът изглежда не осъзнава, че ситуацията се е променила и, че днес той контролира не повече от 1/3 от глобалната икономика (по паритет на покупателната способност). Тоест, останалият свят вече може да съществува и се развива успешно и без Запада. Неразбирането на всичко това води до грешките, които западните стратези допускат в своята руска политика. Всъщност, единственото основателно твърдение на авторите на въпросния доклад е, че Западът и Русия следва да са готови за още по-сериозно влошаване на отношенията си. Най-малкото, защото на Запада, и най-вече във Вашингтон, очевидно не са осъзнали истинските причини за сегашния конфликт и упорито продължават да хвърлят цялата вина за него върху руснаците.

Защо Вашингтон ерозира силовия баланс в Европа

В последно време редица високопоставени американски воени си позволяват все по-остри изказвания по адрес на Русия. Става дума, в частност, за възраждането на една от основните заплахи от ерата на студената война - разполагането на ракети със среден и малък обсег в Европа и Азия, което на практика означава отмяната на един от най-важните договори за ограничаване на въоръженията, подписан още през 1987. Така, в редица медии са появиха части от доклада на председателя на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Мартин Демпси, според които администрацията на Обама разглежда редица агресивни мерки, даващи възможност за "нанасяне на превантивен удар, който да разруши руската военна мощ". Според стратезите от Вашингтон, Русия е нарушила Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег, подписан навремето от Горбачов и Рейгън. Както е известно, основната му част (а именно унищожаването на наличния ракетен арсенал) беше изпълнена още през 1991, а редовните инспекции по изпълнението приключиха през 2000-та, като Москва се ангажира да спазва режима за поддържане на неразпространението и неразполагането на подобни ракети. Именно с неразполагането им обаче са свързани възникналите през последните пет години проблеми.

Така, руската страна редовно обръща внимание на Вашингтон за това, че редица постановки на договора са остарели във връзка със сериозните промени, настъпили в технологичната сфера, и появата на качествено нови въоръжения. В отговор, американците голословно обвиняват Москва, че нарушава договора, без обаче досега да се представили каквито и да било конкретни аргументи за това. На няколко пъти двете страни постигаха споразумение за провеждане, ако не на истински преговори, поне на консултации на ниво експерти, но те така и не бяха реализирани на практика.

Както е извнестно, Русия и САЩ имат право едностранно да денонсират договора от 1987, като руската Държавна дума вече неколкократно намеква, че е склонна да предприеме подобна стъпка в отговор на американските опити за разполагане на ракети в Европа. Тя се подкрепя и от немалко военни експерти, защото, според тях, остарелият договор пречи на модернизацията на руската армия и развитието на военните технологии, което в крайна сметка се отразява и върху националната сигурност на страната. При това мнозина смятат излизането на Русия от договора за проста формалност, тъй като текстът на подписания преди почти трийсет години договор, действително изглежда доста остарял, в технологичен план. В същото време обаче, той си остава един от ключовите елементи на военно-политическата стабилност в Европа и излизането от него на която и да било от подписалите го държави би променило сериозно силовия баланс на континента.

Европейските страни несъмнено ще бъдат първите и най-големи потърпевши от подобно развитие. В течение на десетилетия техният просперитет се градеше върху наличието на "американския ракетен чадър", позволяващ им да икономисват от военните си разходи. Сега обаче Европа е изправена през нова милитаризация, като този процес изглежда неизбежен. В новата американска военна стратегия директно се посочва, че значителна част от бремето на военните разходи следва да бъде прехвърлено именно върху европейците. Това неколкократно беше потвърдено и от американските представители на различните форуми и съвети на НАТО. Показателно е, че именно в навечерието на подобни срещи се поставя и въпросът за "неспазването от руска страна на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег".

На пръв поглед, споменатият по-горе доклад на генерал Демпси не претендира за оказването на подобен натиск. Истината обаче е, че американската военна бюрокрация има свой специфичен стил на мислене: принадлежащите към нея са склонни да възприемат като доказана истина, периодично повтарящите се твърдения за наличието на определена заплаха, дори ако липсват достатъчно реални доказателства за това. Ето защо не е изключено, че дори високопоставени военни като генерал Демпси искрено вярват, че "агресивно настроените руснаци" нарушават договора от 1987.

Освен това, след края на "старата" студена война, стилът и характерът на оценката за заплахите и определянето на целите претърпяха сериозно промяна. Това, което преди беше просто средство за постигане на целта, сега само се превърна в цел. А понякога и в самоцел, като например поддържането на определено ниво на "присъствие" в столиците на чуждите държави. В случая, под "присъствие" се разбира именно оказването на натиск върху вътрешната политика на другите страни. Не по-малки усилия се полагат и за "поддържането на имиджа на САЩ", което се интерпретира във Вашингтон, като убеденост на другите държави, че американците винаги ще ги защитят в случай на нужда. Ето защо всяка "криза на доверието" по отношение мощта и силата на САЩ се възприема крайно болезнено от американските стратези, в резултат от което страната изразходва огромни сили и средства за поддържането и укрепването на това "доверие".

В миналото всичко това бяха просто средства за постигането на стратегическата цел на САЩ. Сега подобна ясно обозначена цел липсва, но както е известно навиците умират трудно, особено когато биват изкуствено "реанимирани" с помощта на различни мними заплахи. Изглежда парадоксално, но напоследък американските военни, стратегически и дипломатически доктрини се характеризират с опасната особеност да пропускат реалните заплахи. А когато последните се стоварват (в буквалния смисъл на думата) върху Америка, както стана на 11 септември 2001 например, обществото изпада в паника. Това "глобално стратегическо съзнание", характерно за САЩ, е толкова свикнало с "планетарния характер на заплахите", че и досега възприема Ислямска държава например, като чисто локален феномен, който може да бъде използван за постигането на локални цели. За глобалните силови отговори обаче, са необходими "глобални заплахи". И сега за такава е нарочена Русия и мнимите и опити да наруши Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег от 1987.

И така, в последно време действията на НАТО и реториката на ръководството на пакта придобиват все по-антируска насоченост. Едно е обаче простото увеличаване на военното присъствие на алианса в Европа, а съвсем друго съзнателното формиране на нов трансатлантически съюз (за което, според някои източници германският канцлер Меркел е предупредила руския президент Путин по време на последната им среща през май 2015), който открито ще се позиционира като антируски. В чисто теоретичен план Западът едва ли ще има проблеми за пореден път да обяви Русия за "империя на злото". Въпросът обаче е, какви цели ще декларира и кои от тях ще се опита да реализира на практика?

Както е известно, след края на студената война, европейските държави от НАТО драстично съкратиха военните си сили и въоръжената си мощ. Освен това, в очите на европейците статутът на Северноатлантическия пакт, като военен блок, започна да губи предишното си значение. В този смисъл, демонизацията на Русия и постоянното изтъкване на уж агресивните намерение на Москва, слага край на този естествен процес. Тук е мястото да обърна внимание, че на провелата се на 24 юни 2015 в Брюксел среща на министрите на отбраната на държавите от НАТО, на практика беше санкциониран отказът от досегашното "адаптивно планиране" на възможните сценарии на сблъсъците с потенциалните противници за сметка на преориентацията към дългосрочно и превантивно планиране. Така, ако преди решенията имаха "реакционен" характер, т.е. следваха развитието на ситуацията, сега в рамките на НАТО вече са очертани потенциалните противници в лицето на Русия и Китай. Именно в съответствие с тази нова постановка ще се реализира занапред и военното строителство - разгръщането на щабовете в зоната на потенциалните театри на военни действия, изграждането на складове, арсенали и бази на пакта. Този обрат във военното планиране на Северноатлантическия алианс обаче, връща Европа към ерата на студената война.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Както изглежда, през октомври 2015 в Турция ще се проведат извънредни парламентарни избори, доколкото формирането на правителство след последните редовни избори се оказа невъзможно. Причината са прекалено големите разногласия между парламентарно представените партии. Така, националистите не са готови за съюз с кюрдите, дори там, където техните интереси съвпадат, т.е. против общия им противник президента Ердоган. Операцията на турската армия против отрядите на Кюрдската работническа партия (ПКК) и другите кюрдски националистически организации в Сирия и Ирак окончателно погребаха не само възможностите за формирането на някакъв опозиционен алианс, но и за каквито и да било координирани действия против Партията на справедливостта и развитието (ПСР), управляваща страната от 2002 насам.

Газовите проекти

Освен всичко друго, това отлага продължаването на преговорите между Анкара и Москва за газопровода "Турски поток", които биха могли да се оттласнат от мъртвата точка само в резултат от евентуалното посещение на руския президент в Турция през есента на 2015. Предвид факта, че Анкара разполага с по-силни позиции на тези преговори, отколкото Москва, която прекалено рано разкри силната си заинтересованост от успеха на проекта (подобно нещо е недопустимо в отношенията с Изтока), преговорите несъмнено ще бъдат трудни и почти сигурно резултатът от тях ще е в полза предимно на Турция. Както показва развитието на предишните руско-турски проекти, включително АЕЦ Акую, шансовете турската страна да бъде накарана да отстъпи не са големи. Още повече, че в момента Анкара има други вътрешно- и външнополитически приоритети.

Въпреки разногласията в средите на противниците и, позициите на ПСР очевидно отслабват, а нейният водач - президентът Реджеп Тайип Ердоган, води отчаяна борба да запази монопола и върху властта, както и може да се очаква от един авторитарен лидер в страна с развита парламентарна система и силна опозиция. Тази борба се води дори в собствената му партия, където Ердоган остро критикува възможните претенденти за висшите постове в държавата, включително бившия държавен глава Абдула Гюл. Не може да се изключва обаче, че действията, целящи да дестабилизират вътрешнополитическата ситуация, възобновявайки конфликта с кюрдите, ще струват скъпо на Анкара и в крайна сметка ще ограничат, вместо да разширят, контрола върху ситуацията от страна на ПСР и персонално от президента Ердоган.

Само по себе си, това не е нещо ново - волунтаристичните решения на турския лидер периодично водят именно до подобни резултати, доказателство за което е и цялото развитие на гражданската война в съседна Сирия.

Инициираното от Ердоган прекъсване на дългосрочното примирие с кюрдските политически и военизирани групировки, базиращи се в Сирия и Ирак, след обстрела от турските ВВС на позициите на ПКК в района на Киркук, изостри ситуацията на цялата територия на страната, провокирайки югоизточните и райони не само мащабни нападения срещу турските сили за сигурност, но и терористични действия срещу минаващите там тръбопроводи. Сдържано оптимистичните коментари на висшето турско ръководство относно създалата се в района ситуация могат да се квалифицират като чиста проба пиар. Както е известно, кюрдите взривиха стратегическия петролопровод крой Киркук, по който в Турция се доставят по 400 хиляди барела дневно, както и газопровода в провинция Агри, по който в страната се транзитира природен газ от Иран.

Серийните прекъсвания на тръбопроводите представляват смъртоносна заплаха за стремежа на Анкара да се позиционира като основния евроазиатски хъб в търговията с енергоносители, тъй като отблъскват от нея потенциалните инвеститори.

Продължаването на турско-кюрдската война ще погребе идеята за прокарването през турска територия на тръбопроводи за доставката в Европа на енергоносители от каспийските държави (включително Иран) и Централна Азия. Всички те - от превърналия се в натрапчива идея за Брюксел "Набуко", до предназначения да го замени Транскаспийски газопровод, трябва да минат през Турция. В тази връзки дори не си струва да разглеждаме проекта за Трансчерноморският подводен тръбопровод Грузия - Балканите , тъй като макар че чисто технически строителството му е възможно, стойността на проекта и експлоатационните рискове са прекалено големи. Нещо повече, ако атаките на кюрдските бойци срещу турската енергийна система продължат, под въпрос може да се окаже и стабилното функциониране на действащия тръбопровод Баку - Тбилиси - Джейхан. В Близкия Изток има достатъчно нереализирани или неизползваеми тръбопроводи за се повтарят, същите грешки, които в сегашните условия ще струват и много по-скъпо.

Следва да отбележим и, че ответните действия на кюрдите все още не са засегнали туристическия сектор, макар че в непосредствена близост до курортните зони на страната ситуацията в сферата на сигурността вече е доста напрегната. Все пак, за разлика от ислямиските в Египет или Тунис, кюрдите, сражаващи се против турската армия, не смятат чуждестранните туристи за легитимна цел на своите атаки. Просто защото, в противен случай ще им се наложи да се простят с мечтата да имат собствена държава, което несъмнено е и основната им задача в историческа перспектива. Въпреки това не могат да се изключват случайните жертви сред чужденците, особено на фона на масовите взривявания на полицейски участъци и нападенията срещу силите за сигурност в големите градове и селските райони. В Бодрум например, вече имаше престрелка в близост до голям местен хотел.

Терористи-самоубийци и съюзници

Лично аз споделям мнението на анализаторите, оценяващи като "изключително странно" официално приписваното на "Ислямска държава" (ИД) терористично нападение в турския град Суруч, чиито жертви станаха местни кюрди. На първо място, идентифицирането на личността на атентатора-камикадзе поражда много противоречия. Освен това ИД не пое отговорност за атентата, което не е характерно за резонансните и успешни терористични атаки, извършвани от неговите бойци. Не е ясно и, дали нароченият за атентатор 20-годишен турски гражданин от кюрдски произход, действително е свързан с ИД. Голословните твърдения на турските политици в тази връзка не звучат никак убедително. За ПКК и кюрдските и съюзници нямаше никакъв смисъл да нарушават примирието с Анкара. Затова пък демонстративното ликвидиране от кюрдите на служители на турските служби за сигурност след терористичното нападение в Суруч доста добре се вписва във версията, че последното е било провокация на въпросните служби, а кюрдите просто са им отмъстили за това. В същото време е ясно, че без осъществяването на мащабна сухопътна операция, каквато Ердоган все още не смее да предприеме заради вътрешнополитическите рискове, не може да се говори за сериозно отслабване на силите на ПКК в граничните сирийски райони.

Анализирайки ситуацията в Турция, експертите на ръководения от мен Институт за Близкия Изток посочват, че в момента е трудно да се каже, как Ердоган би могъл да спечели точки на електоралното поле, използвайки за целта тезата за терористичната опасност от страна на ПКК. Твърденията на властите, че в Сирия и Ирак Турция води война с ИД са чиста пропаганда. Истината е, че атакувайки в решаващия момент в гръб настъпващите срещу позициите на ИД кюрди, Анкара спаси ислямистите от сериозно поражение. Освен всичко друго, спадът в темповета на растеж на турската икономика не помага за увеличаване на избирателната подкрепа за ПСР. Войната сериозно ерозира турската икономика, като само загубите от взривяването на тръбопроводите са за стотици милиони долари. Доказателство за несигурността сред управляващия елит са и опитите му да ерозира влиянието на конкурента си в лицето на кюрдската Партия на демокрацията на народите (ПДН), инициирайки съдебно преследване срещу лидера и Селахатин Демирташ.

Без оглед на това, какво точно е накарало Ердоган да нареди нанасянето на въздушни удари срещу кюрдите, това не подобри отношенията му с Багдад (що се отнася до тези с Дамаск, по разбираеми причини в момента такива просто няма) и Кайро. Египетският президент остро разкритикува Турция, напомняйки за нейните съвместни действия с Катар в подкрепа на джихадистите на Синайския полуостров и Газа (да не говорим за Сирия и Либия). Следва да отбележа, че крайно негативната реакция на Ердоган срещу действията на маршал Ас-Сиси при свалянето от египетската армия на правителството на "Мюсюлманските братя" и президента Мохамед Морси, смятан за близък до турската ПСР в религиозно-политически план, както и по повод активните действия на Кайро срещи ислямистките терористи, не можеше да не провокира ответната реакция на Египет.

Впрочем, действията на Турция породиха напрежении и сред съюзниците и от НАТО и най-вече в Германия. На немска територия има многомилионна турска и кюрдска диаспори. Възможността за сблъсъци между турци и кюрди по улиците на германските градове няма как да не тревожи канцлера Меркел. Още повече, че единствените партии и движения, чиито позиции ще укрепват при подобно развитие, са десните и крайнодесните, към които ще се обърнат не само консервативната част от избирателите, но и центристки настроените.

Многократно декларираното от Ердоган, включително по време на посещенията му в Германия, крайно отрицателно отношение към усилията за асимилирането на местната турска общност и призивите тя да съхрани националните си особености, за сметка на интересите на Берлин, да не говорим за претенциите му немските турци да бъдат лоялни най-вече към Анкара, силно влоши отношенията между турския президент и германския елит. Лесно можем да си представим реакцията на последния по повод на поредния проблем, който Ердоган създава на Германия.

Що се отнася до отношенията със САЩ, въпреки позитивната реакция на американските експерти на даденото от Анкара разрешение Вашингтон да използва военновъздушната база "Инджирлик", подновяването на войната с кюрдите не работи за укрепването им. Освен това, Ердоган има сериозни и донякъде обосновани предположения, че президентът Барак Обама подкрепя неговия бивш съюзник, а днес един от най-опасните му врагове Фетхулах Гюлен. Лидерът на ислямисткото движение "Хизмет", който живее в САЩ и чиято организация се квалифицира от сегашното турско правителство като "паралелна държава", инициира по време на президентската кампания на Ердоган гигантски корупционен скандал, използвайки за целта високопоставените си привърженици в националната правоохранителна система. Според турския държавен глава, Гюлен е действал по указание на сегашното американско ръководство, стремящо се да го отстрани от властта. А Ердоган не е човек, който би простил подобно нещо, особено след като все пак стана президент.

Както е известно, в рамките на споразумението за арендата на базата "Инджирлик", американците се ангажираха да не я използват за "оказване подкрепа на кюрдските отряди в Сирия". И тъй като основната военна сила, противопоставяща на ИД в прилежащата на Турция сирийска територия, са кюрдските части на Партията на демократичния съюз (ПДС), която е близка до ПКК, това е от полза не за борбата с ИД, а за самите ислямисти. Което потвърждава мнението на експертите, че Турция е прикрит съюзник на ИД. Освен това Вашингтон и Анкара се споразумяха за създаването на "свободна от ИД" зона с дължина 110 км - от река Ефрат до сирийската провинция Алепо. При това обаче, нито турците, нито другите членове на НАТО възнамерят да използват сухопътните си сили за реализацията на този план, а предвид състоянието на турско-кюрдските отношение, въобще не е ясно кой би могъл да то реализира "на терен".

Следва да отбележим, че САЩ отказаха да обсъждат идеята за "забранена за полети зона" над този район, за което настояваше Турция. В същото време турските ВВС нанесоха удар по позициите на ПДС в района на Джараблус, където кюрдите атакуват позициите на ИД (Анкара официално отрича това). Турските танкове пък обстрелваха позиции на ПДС в други райони, включително в провинция Алепо. Въпреки това, кюрдите успяха да изтласкат бойците на ИД от Саррин, а след това - с подкрепата на сирийската авиация - и от Ал-Хасек, което сериозно наруши логистичните маршрути на ислямиските в Сирия. При това настъплението на ПДС беше подкрепено и от авиацията на САЩ, в разрез със споменатото по-горе турско-американско споразумение. Не е ясно, до каква степен става дума за инициатива на регионалното командване на американските ВВС и дали тя е била съгласувана с Вашингтон (най-вероятно не).

Туркменският фактор

Много медии коментират съобщението на правителството на САЩ, че американските ВВС ще прикриват от въздуха подготвените със съдействието на Вашингтон отряди на светската сирийска опозиция, като готовност за нанасяне на удар по войските на Асад. Нищо не говори обаче, че САЩ са готови да се намесят пряко в сирийската гражданска война, по-скоро напротив. Още повече, че това би означавало директен сблъсък не толкова с Дамаск, колкото с Техеран, и поставя под въпрос ядрената сделка с Иран, която е най-големия външнополитически успех на Обама. В тази връзка си струва да анализираме, какво представляват в момента подготвените с турска подкрепа, отряди на т.нар. "светска опозиция".

В рамките на тази широко рекламирана и финансирана така, че да се гарантира подготовката на обявените предварително няколко хиляди бойци, американска програма, целяща формирането на боеспособни части на опозицията, които да заменят т.нар. Сирийска свободна армия (ССА), част от чиито отряди се присъединиха към ислямистите, друга част - към Асад, а останалите бяха унищожени (включително и от "конкуренцията"), бяха подбрани едва 54-ма етнически туркмени от Ирак и Сирия. Което показва, колко неефективно се изразходват парите на данъкоплатците за защитата на американските интереси в Сирия. Що се отнася до кюрдите, Анкара категорично забрани подготовката им рамките на въпросната програма. Названието на тази група, чиято подготовка продължава и в момента, е "Дивизия 30", което рязко контрастира с нищожния и личен състав.

Между другото, нейният представител Надим ал-Хасан, който се появи в Сирия за да установи "конструктивно взаимодействие" с другите бунтовнически отряди, веднага беше отвлечен от бойци на просаудитската "Джабхат ан-Нусра", активизирала се в провинция Латакия. Което е очевидно доказателство, че временното примирие между Саудитска Арабия, Катар и Турция, постигнато в хода на войната им срещу Асад и чиито резултат бе прекратяването на междуособиците между контролираните от тях джихадистки структури и съгласуваното разпределяне на фронтовете на действие (което пък доведе до падането на Идлиб и Палмира в Сирия и на Рамади, в Ирак) вече е приключило. Съдейки по всичко, проамериканските отряди няма да могат да станат част от бунтовническото движение заради враждебното отношение на ислямистите от просаудитските и прокатарски групировки. Впрочем, под въпрос е и сътрудничеството между САЩ и Турция в борбата срещу Асад. Вашингтон няма намерение да се съобразява с Анкара, подкрепяйки покровителстваните от нея ислямисти. На свой ред, турците активно саботират американските проекти.

Предвид турските действия, забавящи настъплението на кюрдите срещу столицата на ИД - Ракка, както и тези на Вашингтон, който поддържа добри отношение както с Анкара, така и с кюрдите, интерес представлява активността в Сирия на британските специални служби, работещи в тесен контакт с американските. Прехвърлянето на основните части на ИД в района на Ракка позволи на сирийската армия да започне настъпление към Палмира, тъй като намаля опасността от ислямистка атака срещу Хомс. Това стана възможно благодарение решението на сирийските друзи да застанат на страната на Дамаск, след като няколко десетки от тях бяха убити от салафитите заради отказа им да променят религията си. Показателно е, че британската МИ-6 положи сериозни усилия да реанимира предвоенните си контакти с друзката общност, опитвайки да я убеди да скъса с Асад. За целта бе използвана друзката общност в Лондон. Според експертите обаче, при положение, че войната в Сирия придобива религиозен характер, тези усилия са обречени на провал. В близкото минало друзите, както впрочем и алауитите, неведнъж бяха изправяни пред заплаха от геноцид, затова са наясно с последиците от западноевропейските експерименти в региона.

Изострянето на ситуацията в граничните района ни Сирия и Ирак активизира и друга голяма общност в региона - тази на традиционно подкрепяните от Анкара туркмени. Успехите на ИД реанимириха идеята за създаването на туркменска автономия в Ирак. Аналогични процеси могат да се развият и в Сирия. Дори според силно занижените официални данни, туркмените се смятат за третата, след арабите и кюрдите, етническа група в Ирак, наброяваща до три милиона души (40% от които са шиити). В Сирия пък, преди войната те бяха 10% от населението (2,5 млн. души). При това, като потомци на военни заселници, изпратени навремето за да контролират в интерес на Османската империя арабските и кюрдските племена и границата с Персия, туркмените традиционно враждуват и с арабите, и с кюрдите.

Туркмените са сред активните противници на правителството в Дамаск - именно техен представител оглавява обединението на "умерената опизиция" (Националната коалиция на опозиционните и революционните сили на Сирия - НКОРС). В Ирак, Турция подкрепя "Иракския туркменски фронт", обявяващ се против кюрдския контрол над Киркук и за автономия на туркмените (според едно преброяване от 1957, те са две трети от неселението на Киркук). От друга страна сътрудничеството в сферата на износа на петрол и газ между Анкара и правителството на Иракски Кюрдистан в Ербил, установено от Ердоган и Масуд Барзани, накара Анкара да се дистанцира от туркмените в борбата им с кюрдите за контрол над Киркук. Настъплението на ИД срещу Иракски Кюрдистан обаче постави местните туркмени на ръба на геноцида, при това те не можеха да разчитат на подкрепа нито от Багдад, нито от Ербил.

Когато ислямистите заеха населения с туркмени район на Тел-Афар в провинция Найнауа, оттам в съседния Синджар избягаха над 200 хиляди души. След като и Синджар беше завладян от ИД огромен брой бежанци опитаха да се спасят на кюрдска територия, но бяха спрени от кюрдската милиция "пешмерга" в зоната между Найнауа и Ербил, като голям брой от тях загинаха.

Туркмените шиити стават жертва на ислямистите, а туркмените сунити биват преследвани от иракските шиитски милиции. Кюрдките власти също осъществяват етническо прочистване на туркмените в Киркук и прилежащите му райони. Фиксирани са многобройни отвличания на туркменски жени от джихадистите, които ги принуждават насила да приемат салафитския ислям.

В резултат от това, през май-юли 2015 турмените формираха собствена шиитска бригада, наброяваща 1400 души, както и сунитска - от 1500 бойци, обединени в рамките на коалицията "Хашд ал-Шааби". Макар че това далеч не е най-сериозната въоръжена групировка в региона, тя би могла да постигне известни успехи, разчитайки на турската подкрепа и, ако установи добри отношения с американците. Все още не е ясно обаче, каква в крайна сметка ще бъде съдбата на туркменската общност в региона.

* Президент на Института за Близкия Изток в Москва

{backbutton}