Въпросът, защо едни страни успяват, а други не, в икономическото си развитие, остава открит, въпреки стотиците анализи. Отговорът е сложен, но може, в известна степен, да се осветли, ако се сведе до избора на икономически модел в рамките на една от ортодоксалните икономически системи: либерална (пазарна), планова (командна) и смесена. Няма съмнение, че от подготвеността на управляващия елит зависи изборът на най-удачен (или най-неудачен) модел на икономическо развитие. При подобно поставяне на въпроса, се стига до характеристиките на модела и адекватността му на конкретния период (етап) от развитието на една страна. Не си поставям за задача да анализирам характеристиките на отделните модели (типове) и техните разновидности, които са добре известни в икономическата теория (англосаксонски, европейски, японски, на „малките тигри”, китайски). Ще концентрирам изследването си върху едно сравнително ново явление, което наричаме „ синдром на изкривяване на пазарната (икономическата) логика” , проявяващ се в епохата на все по-развити либерални пазарни отношения, когато развитите страни все по-решително навлизат в информационното (постиндустриално) общество. А останалите, т.нар. слаборазвити държави, „тъпчат” на едно място цели епохи. Някои автори определят процеса с термина „пазарен фундаментализъм” (1) . И под двете понятия разбираме активни, реални и утвърждаващи се процеси и тенденции в стопанското развитие на национално, регионално и глобално равнище, които все повече излизат извън рамките на приетите общочовешки, философски и икономически представи за морал , а също така, извън приетите разбирания за легитимни критерии за развитие и контрол (регулиране) на „функциониращите пазарни икономики” (2) . Кратко формулиран, проблемът се свежда до развитието на икономики (икономически процеси) „без морал”. Явлението не би било обект на специално внимание, ако беше изолирано, т.е. не се проявява като трайна тенденция и не придобива смущаващи мащаби в глобалния свят. За съжаление, нещата не стоят така. С интернационализацията на международния живот (глобализация и регионализация), във всичките и аспекти, „изкривяването на пазарната логика”, противно на разбиранията на класиците (Адам Смит, Давид Рикардо, Карл Маркс, Джон Кейнс и др.), разширява своя обхват, деформира цялостната система на международни икономически отношения и (явно или неявно, преднамерено или непреднамерено, дирижирано или не) обслужва, успоредно с легитимните (по разбиранията на международното право) методи и средства, определени геополитически и геоикономически цели. Проблемите на тази тематика са много и сложни. Те имат не само научна, но и практическа значимост, поради което изискват сериозни интердисциплинарни изследвания. По-долу ще се концентрирам върху някои основни аспекти на проблематиката.

Ако ограничим анализа на явлението до причините за „успешните и неуспешни” икономически модели, се очертава сравнително ясна картина на процеса, като странна повторяемост и утвърждаване на печеливши модели от едни икономически субекти - държави, групи държави или региони, и утвърждаване на други модели (неуспешни, губещи) от други субекти. Тоест, налице е деформираната логика процесът трайно да се развива винаги в полза на едни и в ущърб на други международни субекти. Има и още куп въпросителни, като например, защо едни национални икономики трудно биват допускани да се придвижат към ядрото (3) от развити държави (или пък се допускат само в краен случай, когато глобалният модел започва да „скърца”, застрашавайки постигнатото от ограничен кръг субекти). В действителност, съвсем според „принципа на Парето” (по името на италианския икономист и консервативен философ Вилфредо Парето – б.р.) , те са не повече от 20%. Което, общо взето, отговаря на делението: „Богат Север” и „Беден Юг”. Защо развитите страни налагат такива модели на по-неразвитите и слаборазвитите субекти, като в същото време правят диаметрално противоположен избор на собствените си модели за икономическо развитие?

Очевидно зад явлението, тенденцията и процеса на пазарния фундаментализъм се крият дълбоки и сериозни причини и фактори, които ги обуславят и поддържат в перманентно активирано състояние. Трудно може да се приеме, че неуспешните модели са своеобразен „експеримент” или коректив на „правилната” икономическа логика, проповядвана от наложилата се либерална доктрина в световен мащаб (с някои изключения като комунистически Китай, Северна Корея, Куба) и мощната й подкрепа от центровете на мондиализма? Разшифроването на причините и последствията им води до определени причинно-следствени връзки, някои от които ще изложа по-долу. Но, като че ли, нещата опират до различни аспекти на глобалната геополитика и геоикономика. Би могло да се каже и по друг начин: да се решават вечните казуси на развитието на света и на глобалната икономика с методи, които са подчинени на максимата: целта оправдава средствата .

Форми на проявление

Кои са основните форми на „икономиката без морал”, или на различните видове „икономически изкривявания”? Съдържанието им може да се разкрие на съответното равнище на прояви: национално, регионално или глобално. Като най-отчетливо са откроени характеристиките на национално равнище.

Без претенции за изчерпателност, на национално равнище , могат да се изброят следните видове „пазарни (икономически) изкривявания” (т.е. пазарен фундаментализъм):

- „Имитационен икономически модел”. Той е типичен за преходните периоди, за които са характерни сериозни преструктурирания на световния геополитически и геоикономически ред. В такива етапи се обогатява (или се ограничава) геокодът (13) на съответното равнище, по логиката на приемствеността и актуализацията. Обикновено, това са периоди на поредно радикално геополитическо и геоикономическо преразпределяне на ресурната част на световното геопространство. В най-новата човешка история, това са периодите след Първата и Втората световна война, епохата на „студената война” и епохата на геоикономическата война, която се води понастоящем. Интересното и странното може би е, че колкото исторически по-близък е периодът, толкова по-отчетливи са симптомите на пазарния фундаментализъм. Типичен пример са повечето страни от разпадналия се Източен блок и Съветския съюз (в различна степен), в които, след края на „студената война”, имитирането на реформи достигна трудно обратими деформации в пазарната логика, а негативните последици ще се преодоляват още десетки години.

- „Привилегирована икономика” . Този модел е близък до първия, но се отличава по това, че икономическите ресурси и управлението им са прерогатив на определена политическа прослойка (наричана най-често политически елит), получила, случайно или не, „привилегията” да се обогати от демонтирането на предходната политическо-обществена система, трансформацията на формите на собствеността (от държавна в частна, приватизацията и другите форми на преразпределение на националните ресурси). Така се създава „привилегирована класа” (не повече от 3-5% от населението), налагаща модел на икономическите привилегии и, съответно, на деформирано държавно и частно стопанско управление. Икономическите ресурси (вътрешни и привлечени отвън) се управляват в интерес на лични, семейни, групови, фирмени, корпоративни и чужди геополитически интереси. Последният аспект поражда и мотивира явлението „геополитическа номенклатура” и дори „геополитическа агентура” (4) . В страните в преход моделът се изразява в тотално нарушаване на принципа за „върховенство на закона”. Законодателство, при това модерно, е налице, но не се прилага и спазва от управляващия елит. И, респективно, от почти всички активни субекти на този икономически модел.

- „ Икономика, облечена във власт” е друг икономически модел, типичен за Русия, Украйна и други страни от постсъветското пространство. По някои параметри той е сходен с първите два модела, а най-отличителната му характеристика е бързото създаване на крупен олигархичен капитал, който по сложни или опростени властови схеми изземва функциите на „върховенството на закона”.

- „Лидерският икономически модел” е типичен за тоталитарните и авторитарни режими. Привилегированата икономика намира добра почва в страните, наричани „черни дупки” (авторитарните режими в Африка, Латинска Америка и редица страни от ОНД). Но, при този модел има и изключения. Историята познава случаи, когато тоталитарният (авторитарният) вождизъм дава добри икономически резултати (Пиночет в Чили, Сухарто в Индонезия, Хитлер в Германия, Франко в Испания).

- „Криминализиран икономически модел” - при него корупцията, криминалните икономически и финансови схеми и престъпността определят пробладаващо съдържанието и мотивират законообразния (легалния) икономически процес в конкретната страна. Обикновено той е логично последствие (еволюция) на някой от предишните модели.

- „Налаган модел на икономическо развитие” . Типичен пример са кредитните програми на МВФ, известни като „Валутен съвет (борд)” и схемите на Световната банка в слаборазвити или кризисни страни. При него е възможно да се получат добри макроикономически показатели на стабилност, но по-важното е, че в условията на валутен борд се създава и благоприятна среда за възникването на част от характеристиките, типични за предишните модели. Затова се води многогодишен дебат (5) за ефективността на политиката на МВФ и на Световната банка (във връзка с нейната стратегия за намаляване на бедността), доколкото макроикономическата стабилност по техните схеми не ерозира (а в някои случаи дори стимулира) симптомите на „пазарния фундаментализъм” и различните му форми на прояви.

- „Специални икономически модели” за крайно бедни, политически нестабилни, или намиращи се в процес на изясняване на международноправния си статут етнически общности (протекторати, бъдещи държави и т.н.). Налага се под егидата на ООН, в съчетание с МВФ, СБ и други международни донорски организации.

Характерно за всички тези модели на икономическо развитие е следното:

•  различна степен и дълбочина на проява на пазарния фундаментализъм, който присъства задължително;

•  умишлено тотално, или преобладаващо, неприлагане на „върховенството на закона”, дори и при наличие на модерно законодателство;

•  попадане на държавата в „примката” на сплетените кръгове на политическите и икономически управляващи елити (6) ;

•  специални взаимоотношения в процеса на провеждането на „регулаторните политики” (обикновено налагани отвън) между съдебната, законодателната и изпълнителната власт и заинтересованите групи (бизнес, финансови, обществени), които поддържат желаното равновесие в политиката и много трудно могат да бъдат изместени от нея (т.е. от политиката - б.а.) (7) . Те се пораждат като закономерност и съпътстват постоянно „икономическото развитие без морал”;

•  постоянна нужда от радикално „престартиране на програмата” за икономическите реформи или прилагането на специални стратегии и политики (средства и методи) за постепенно отслабване на влиянието (въздействието) на групите по интереси, формирани в процеса на развитие на някой от горните модели на икономическо развитие (8) ;

•  функциониране на смесени форми на пазарен фундаментализъм;

•  специфична и опасна „еволюция” на формите на „икономиките без морал” на национално, регионално и глобално равнище, засягаща цялата система на международни икономически отношения и на глобалното геопространство..

На регионално и глобално равнища се преекспонират „националните модели без морал”, но в други мащаби, форми и измерения (особено финансови). Затова и формите (проявленията) имат по различни характеристики:

- Регионален и глобален етнически бизнес (мрежи и схеми), свързан със силно мотивиранно етническо предприемачество, базиращо се на кланови зависимости, землячески връзки и солидаризирани етнически диаспори и общности, в т.ч. и на конфесионална основа (9) . Трудно може да се квалифицира докъде са положителните ефекти и къде стигат негативите на това явление в системата на международните икономически отношения;

- Криминален регионален и глобален бизнес в трите му разновидности - мафия, корупция и сенчеста икономика (в случая световна „черна и сива” икономика). Той също придобива невиждани мащаби и финансови обеми и е пряк резултат от интернационализацията и либерализацията на международния живот. Този вид интернационален бизнес обикновено е свързан с част от етническото предприемачество и националните процеси на нелоялен бизнес.

- Регионален и глобален корупционен бизнес, породен от некоректна (най-често корупционна) политика на международни структури на управление, сътрудничество, регулиране и взаимодействие (ООН, СБ, МВФ, ЕС, финансови донорски институции). Като мащабите и честота на случаите не говори за изолирано явление, а за трайна и стабилна тенденция в международните икономически отношения (10) .

- Глобалният бизнес на транснационалните корпорации (ТНК), свързан с трудно контролируемо виртуално движение на огромни финансови потоци и капитали и дейността на световните финансови борси. Печалбите на ТНК и другите големи корпорации се изчисляват в стотици и дори хиляди проценти. Световната икономика „прегрява” и не е трудно да се прогнозират последствията в определен бъдещ момент (11) .

- Смесени форми на глобален или регионален пазарен фундаментализъм (12) .

Може да се обобщи, че в глобалния свят явлението „пазарен фундаментализам” заема все по-голямо място в съвременната система на международните икономически отношения, поражда субекти и полюси в развитието на глобалното комуникационно пространство със знак „минус”и дестабилизира положителните аспекти на неговото развитие. То торпилира усилията на международната икономическа общност или ги свежда до неефикасни резултати в борбата с жизненоважни за планетата проблеми, като бедността, енергийната сигурност, екологичните проблеми, тероризма, различните видове нелегални трафици. Освен това е очевидна диалектическата връзка и зависимост между явлението на национално, регионално и глобално равнище.

Генериращи причини

Могат да се посочат две основни предпоставки (причини) за нарастващия пазарен фундаментализъм на всички равнища в глобалното геопространство:

- ролята (отговорността или безотговорността) на геополитическите и геоикономически субекти на регионално и глобално равнище;

- ролята (отговорността или безотговорността) на националните управляващи елити в съответните държави през отделни критични периоди (преход, криза, политическа нестабилност).

Конкретните механизми за създаване на „неработещи, неефективни икономики” и провокиране на мащабни негативни явления и процеси в националните, регионални икономики и в световното стопанство, в логиката на явлението „пазарен фундаментализъм”, безспорно са важни, но на фона на последиците по-важни са причините.

Параметрите (причините) за успешни и, съответно, неуспешни модели на развитие на икономическите субекти в системата на международните икономически отношения, се определят от следните геополитически фактори:

На първо място, от достигнатата степен на развитие (зрялост) на т.нар. геокод (13) , (особено на геополитическия и геоикономически код) на субектите на съответното равнище: локално (за националните държави), регионално/субрегионално (за регионалните формирования) и глобално равнище (за глобалните субекти). В този смисъл, ако се приеме, че е формиран реално на съответните равнища:

- Националният геокод влияе върху параметрите на развитие на локалната икономическа система, независимо от нейната характеристика - командна (централно-планова), либерална или смесена. Той „подсказва” и правилния избор на икономически модел на развитие. Но при отсъствие на визия за национално икономическо развитие в конкретните исторически условия, неподготвеност на националния управляващ елит, той е в латентна фаза (т.е. не се активира) и не е в състояние да гарантира успешно функциониране на икономиката в конкретиката на новите условия, например преход от една обществено-социална система към друга. Типичен пример е България, която, в условията на либерална икономическа система, макар и конструирана под въздействие на външни геополитически фактори, се развива по логиката на имитационен икономически модел със силно въздействие и на други компоненти от други модели на пазарния фундаментализъм.

- Регионалният (или субрегионалният) геокод влияе върху параметрите на регионалния модел на развитие на икономическата система и формите на интегриране (например ЕС, НАФТА или някогашния СИВ). В този смисъл, не може да има просто сумиране на национални геокодове в общ регионален код. Но, безспорно, държавите от региона с развити кодове ще окажат най-силно въздействие върху формирането и последващото актуализиране (периодично, в зависимост от новите исторически ситуации) на регионалния геокод - геополитически и геоикономически. На регионално равнище също е налице сериозна концентрация на фактори и дейности, следващи логиката на пазарния фундаментализъм. Самият той се проявява по-слабо в ЕС-15 например, но засилва значимостта си в ЕС-27. Причината е, че именно страните от Балканите и Черноморския регион, и в по-малка степен някои страни от Централна и Източна Европа, (защото са близо до „ядрото” на Евросъюза - т.нар. ЕС-6), в преходните и предприсъединителни етапи, в условията на либерализация, „отваряне на икономиките”, участие в регионални образувания от типа на ЦЕФТА и формиране на новите демократични институции, родиха, на практика, и всички форми и прояви на пазарния фундаментализъм. Затова в този регион определено може да се говори за по-висша проява на „регионален пазарен фундаментализъм”. В други региони на света (постсъветското пространство, Латинска Америка, Африка) „икономиката без морал” също доминира в обществено-социалните системи на региона. Държавната, политическата и партийната корупция, защитата на криминални интереси чрез легалната икономика и администрация и пр. са се превърнали (де факто, а понякога и де юре) в норма на поведение.

- Глобалният геокод влияе върху параметрите на световния модел на икономическо развитие (т.нар. световен икономически ред), който е проекция на геополитическия модел на световен ред. В сегашния глобален код са заложени и активирани фактори и движещи сили, мотивиращи и генериращи „пазарен фундаментализъм” на всички равнища. Няма да е далеч от истината твърдението, че той се е превърнал във важен компонент на модела за глобално, регионално и „страново” доминиране на едни субекти-полюси над други. Както и за защита на национални стратегически интереси. Тече специфичен процес (транспониране) на интернационализация на факторите, предпоставките и движещите сили на пазарния фндаментализъм. И затова той определя съдържанието на все по-голяма част от глобалното комуникационно пространство. Последиците от това за легитимния глобален свят могат да бъдат катастрофални. Така че хипотетичният за бъдещето на човечеството единен геокод, който да създаде условията и предпоставките за постигане на планетарна хармония, засега е по-скоро химера.

На второ място, от стратегиите, политиките и доктриналните действия на основните субекти в глобалното геополитическо и геоикономическо пространство. Това са едновременно и полюсите на глобалния свят (14) :

- Държавите-полюси, т.е.:суперсилите (способни да осъществяват икономическо, политическо и военно доминиране), водещите(икономически и геополитически) държави и останалите (полупериферни и периферни) държави (според полицентричния модел);

- Полюси-неправителствени организации и центрове : световни think - thank -центрове (от типа на Съвета за международни отношения, Билдербергския клуб, Тристранната комисия, Римския клуб, Лондонския клуб и др.);

- Полюси - глобални организации и финансово-банкови и кредитни и икономически институции (като ООН, МВФ, СБ, МБВР, СТО, МОТ и др.).

На трето място, от степента на адаптиране на субектите-полюси към съответните равнища на геокода. В това отношение:

- Неправителствените организации и центрове са най-добре адаптирани към глобалния геокод, защото са генератора на неговото формиране през отделните етапи от най-новата история на човечеството;

- Относително равни (поради препокриване на главните актьори) по значение с неправителствените центрове са суперсилите. Броят им се определя в зависимост от установилия се геополитически световен ред (еднополюсен, многополюсен, двуполюсен). Следват водещите в икономическо отношение субекти, които имат относително съществено (в зависимост от конкретната историческа ситуация и епоха), но не решаващо, значение за формирането на геокода на глобално равнище. Периферните и полупериферни субекти имат несъществено значение за формирането на глобалния геокод, частично (незначително) за регионалния и решаващо за националния геокод;

В зависимост от степента на синхронизация и адаптация на субектите-държави към икономическата епоха: доиндустриална, индустриална и информационна (постиндустриална), се открояват главно две групи субекти:

- Субекти с развити геокодове, които са в последната (или навлизат в нея) най-висша, зряла икономическа епоха. Това са страните от Г-7, някои от по-малките страни-членки на ЕС, „малките тигри” в Югоизточна Азия;.

- Субекти със слаби (изтощени, неразвити или намиращи се в процес на формиране) геокодове, които изостават с една и дори две икономически епохи от първата група държави. Именно те са най-уязвими от последствията на пазарния фундаментализъм. България попада именно в тази група субекти с изтощен геокод.

Последици и предизвитакелства

Успешният или неуспешният икономически модел е като бумеранг - определя достойно или недостойно позициране (място) на съответния субект (полюс-държава) в глобалното геопространство, респективно в системата на съвременните международни икономически отношения, регионална и глобална икономика. „Изкривяването на пазарната логика” води до бързо разграбване на национални ресурси, тотална загуба на национални стопански предимства в рамките на международното разделение на труда през отделните икономически и исторически епохи, тотална външна геополитическа и геоикономическа зависимост и отнемане на потенциалните геопредимства в глобалния свят, „приспиване” (отслабване и дори спиране) на процеса на актуализиране на националния геокод в постоянно и динамично изменящата се геосреда - локална, регионална и глобална. Крайният резултат обикновено е сриване на държавата и държавността на една нация.

Предизвикателствата, породени от различните форми на „пазарния фундаментализъм” са очевидни:

- На глобално равнище отслабват (защото се отклоняват за други цели) ресурсните възможности за противодействие на днешните и утрешни предизвикателства, свързани с решаването на жизнено важни за човечеството проблеми: овладяване на нови високи технологии за посрещане на очертаващи се ресурсни дефицити, борба с увеличаващата се световна бедност, нарастващия екологичен глобален дисбаланс и навлизащи в критична точка на развитие явления като енергийната и социалната несигурност, престъпността, корупцията, криминализацията, етнизацията, тероризма, престъпния трафик и пр. Овладяването на всички тези проблеми и тяхното решаване изисква много ресурси, но преди всичко нов икономически морал и етика ;

- На регионално равнище протичат аналогични процеси. Различните прояви на „изкривяване на пазарната логика” лишават от ресурси държавата и обществото и ги натоварват с необходимостта да се борят срещу тях . Но по-важни са не финансовите последици (15) , а деформирането на поведението на държавния капацитет, бизнес средите и предпремачеството, както и на самите граждански общества. Въвеждат се двойни стандарти на регионални политики. Типичен пример е общностната политика на ЕС за изграждане на „Пространство за свобода, сигурност и правосъдие”. Мотивацията на подобна политика се крие именно в горните явления и последствия. Затова и самата политика носи вътрешни противоречия. Така, повишаването на сигурността води до ограничаване на свободата, вътрешните граници на съюза са отворени, докато на външните се създават нови „шенгенски” граници (което противоречи на логиката на либерализацията и „отворените” икономики и общества), „секюритарният” ( security ) характер на миграционната политика започва да доминира над либералните принципи. И причините за това се крият именно в застрашителните мащаби на проявите на пазарния фундаментализъм;

- На национално равнище, изброените по-горе процеси, явления и проблеми, резултат от неправомерното прилагане на различни модели на пазарен фундаментализъм, се проявяват в още по-остри форми и значими последствия, поставяйки под съмнение тезата за тотално либерализиране на националните държави, безконтролно откриване на икономиките, политическите и териториални граници. И в това отношение е налице очевидно разминаване - слаборазвитите страни постепенно затъват в блатото на пазарния фундаментализъм, който става норма за политика и поведение, намира все по-изтънчени и дори правни мотивации за съществуването си, ерозирайки легалните форми на държавност и икономическо развитие. Резултатът е един - подриване на държавността в тези страни. И обратното - в развитите държави се толерират „меки” варианти на „изкривяване на пазарната и икономическа логика”, създава се впечатление, че те се превръщат в необходими елементи на системата. Очевидно става въпрос за раждане на нови норми на морал и етика (без последните да се афишират). Но, така или иначе, последиците от налагането на „икономика без морал”, в преходния период, в България, във всички случаи, са със силен знак „минус”. Негативните резултати са очевидни, заложени са „предпоставки” за развитие, които вероятно ще обременят поне няколко поколения.

Къде е България (вместо заключение)

Без съмнение, тя е в орбитата на капитализма - на теория се развива по либералния модел, участва в регионалната европейска интеграция и е съпричастна към геокода на ЕС. На практика обаче, е в орбитата на пазарния фундаментализъм.

Дори повърхностния анализ дава достатъчно факти и статистически данни да твърдим, че от падането под турско робство насам, българската държава и държавност не са се сривали до такава степен политически, социално-икономически и демократически. Вероятно е необходимо известно пояснение по третия компонент – демокрацията. На теория, у нас са въведени демократични форми на управление, свързани с пряката демокрация (избор на национален и местни парламенти). Но, на практика, с прилаганите квази-демократични подходи, механизми и схеми, те се доближават по-скоро до логиката на „демократичния фундаментализъм”. Тоест, биват деформирани и манипулирани, без да осигуряват реална пряка политическа представителност на избирателите.

Твърди се, че българската държавна идентичност върви към своето отрицание. Че Третата българска държава отива към своя исторически „конец” (разпад). Подобен песимизъм граничи с националния нихилизъм, но, така или иначе, налице е сериозна симптоматика, един от най-съществените компоненти на която е пазарният фундаментализъм, властващ в страната през целия преходен период и довел до налагането на имитационен модел на развитие. Налице са и редица други аспекти, свързани най-вече с „голямата” геополитика и геоикономика, в която българските национални интереси се губят, смиват, подценяват или пренебрегват. При положение, че този процес продължи и в обозримо бъдеще, симптоматиката ще се изрази в ясно параметрирано „болестно състояние” – т.е. в държавен разпад .

Твърди се, че над България тегне тежка историческо-еволюционна карма. Едва ли, след като държавата ни е възникнала и се развива на земя с такива прекрасни дадености. Ако се изплащат „грехове”, те определено са на управляващите елити през отделните епохи, които допуснаха византийско и турско робства, а в по-новата история - тегобни външни зависимости.

Изводът е повече от очевиден: наближава някаква критична точка на „време разделно”, т.е. на опасна (конфликтна) нетърпимост, продиктувана от факта, че тези 5-6 %, които за един час, един ден, една седмица, максимум до един месец, присвоиха цялото национално богатство на съвременна (исторически) България, няма да могат да поддържат паразитно своя високодоходен стандарт за сметка на останалите 95%. Поради една проста икономическа причина: капитализация на награбеното в повечето случаи отсъства, или пък се използва непроизводително. В духа на тези размишления, следва да посочим, че в развитите западни страни има и капитализране и декапитализиране, като вероятно и при тях балансът вече започва да се нарушава сериозно.

Изходът за България е във формиране на държавнически мъдър управляващ елит. Не политически и партиен, а геополитически и геоикономически образован и национално отговорен. В противен случай развитието на страната по имитационния модел рискува да продължи с всички въобразими и невъобразими последици от това.

Бележки:

•  Понятието „пазарен фундаментализъм”, в една плоскост с понятия като „геополитически реализъм” (държавата има само интереси, а не принципи) и „вулгарен социалдарвинизъм”, се използва от украинския професор Владимир. Дергачов (преподавател в Одеския университет), в смисъл на отричане, в съвременната икономика, на такива принципи като сътрудничество и алтруизъм и замяната им с егоистичния интерес, като базова икономическа реалност (вж. В. Дергачев, Геоэкономика, Киев, Вира-Р, 2002) .

•  Очевидността на геополитическата мотивация за признаване, като „пазарно функциониращи”, икономиките на по-голямата част от страните от Централна и Източна Европа е факт. Икономическите и социални утежнения от това са калкулирани в бъдещите финанси на ЕС, при това за сметка на встъпващите страни-членки. Обществена тайна е, (за съжаление не са правени задълбочени проучвания), че новите страни-членки от Централна и Източна Европа (както и бъдещите членки от региона) още на преходния и предприсъединителния етап авансово „плащат” членството си чрез различни схеми и механизми: трансфер на национални капитали, придобити от приватизация и други форми на „пазарния фундаментализъм”, които се превъртат многократно, като кредитен и заемен капитал, от западните банки, плюс трупаните лихви (става въпрос за стотици милиарди долари), внос на автомобили втора употреба (чиято обща стойност, за всички посткомунистически държави, вече надхвърля 100 млрд. долара), внос на стоки за лично потребление и на хранителни продукти и т. н. Очевидно е, че финансирането на предприсъединителни програми в страните-кандидатки, асоциирани, или по линия на партньорството и съседството, де факто, става с парични ресурси на самите тези страни, които по нелегитимни канали са изтекли в системата на западната банково-финансово система. Може да се предположи, че част от грантовете на СБ, МВФ, както и преките частни инвестиции са, малко или повече, със същия източник. Това е и една от „легитимните” схеми за пране на незаконни капитали от страните от Централна и Източна Европа. Следователно, това е една от схемите за транспониране на „икономиката без морал” в тези страни.

•  Има се предвид един от моделите на развитие на световната икономика – полицентричният, в който страните, участващи в международния стопански оборот се разделят на развити индустриални държави, формиращи „ядрото” на модела, страни (средно развити) от полупериферията и държави (най-неразвитите) от периферията. Малко са страните, които, следвайки този модел, успяват да се движат от полуперферията (да не говорим за периферията) към ядрото.

•  Под „(гео)политическа номенклатура” се разбира сложната симбиоза между политическите „върхушки” на управляващите и водещите партии и синдикални организации (по принцип в слаборазвити и намиращи се в преход страни), при които се осъществява своеобразна и специфична ротация на техните кадри на всички равнища на управление в политиката, държавната администрация, дипломацията, бизнеса, финансово-банковата система и други икономически и социални сфери. „Геополитическата агентура” е върхът на „политическия айсберг”, т.е. част от висшия управленски елит, (т.е. от ”номенклатурата”), но е изключително свързана с обслужването на определени геостратегически интереси на субекти в глобалната геополитика и геоикономика.

•  Антиглобалистките демонстрации по време на срещите на най-високо равнище (Г-8, Форума в Давос) са именно форма на този неравностоен дебат.

•  В някои западни изследвания я квалифицират като схема на „железните триъгълници” (аналогия на „фирмените обръчи” у нас), представляващи затворени партийни схеми (системи) със свои кръгове от фирми, често обединяващи се в коалиции (вж. Lovi J . Theodore . The end of liberalism … N . Y , 1979) .

•  Този проблем се анализира с цялата му сериозност и от западни изследователи (вж. Бринкерхоф В. Д. Бенджамин Л. К. Управление на реформите в политиката. С., Агенция Дейта ООД, 2007, стр.30)

•  Става въпрос за оформящият се продължителен конфликт между управляващия елит (с неговите провалени действия за либерално-пазарни промени) и обществото, изпитващо остра потребност от реални реформи (описани даже в учебниците по макроикономикс). В крайна сметка, този конфликт се фокусира в неистови усилия на управляващия елит да запази „ status - quo ” -то.

•  Явлението е с глобални измерения. Китайската диаспора е водеща с около 300 млн. души (колкото ЕС преди разширението си на изток). Следва руската - около 30 млн. души, еврейската - над 12 млн., италианската и т.н. Тече тенденция за консолидиране, вътрешно структуризиране и институционализиране на етническите общности и диаспори, под силното влияние на съответните религии, особено на исляма. Като последица се наблюдава дезинтегриране на тези общности, вместо интегриране в националните общества на съответните страни. В резултат и бизнесът бива обособен като в повечето случаи попада под контрола на криминални структури и схеми. Капиталовите потоци са огромни, а въздействието върху националните, регионални и глобални финансово-банкови структури и отношения е значително. Така например, смята се, че в момента БВП на официален Китай плюс БВП на китайския етнически бизнес зад граница ( китайската диаспора, известна като „хуацяо”) сумарно е колкото този на САЩ.

•  По схемата „едни страни спазват, други заобикалят” се обслужват неправомерно бизнесът на ТНК и големите национални бизнес-структури, заобикалят се установени правила за етика и морал в икономическите отношения и връзки. Например при налагане на икономическото ембарго, налагано от ООН срещу бивша Югославия, Ирак, а в днешно време срещу Иран, едни страни печелят, а други, които стриктно ги спазват, губят. Известни са корупционните сделки на приближени на предишния управленски екип на ООН. Поради неясноти със собствеността (сложен теоретически и практически проблем) на обединените финансови ресурси на Евросъюза, в него определено тече процес на „финансово транспониране” и взаимно „прехвърляне” на корупцията в страните-членки, особено в новоприетите страни и тези в процес на присъединяване. Случаят с Гърция, обвинена за неправомерно отклоняване на над два млрд. евро - средства на ЕС, е показателен за подобно твърдение. Десетки са случаите (официално са обявени 29) на криминално присвояване на средства от предприсъединителните програми ФАР, САПАРД, ИСПА и други програми в България, които са регистрирани от ОЛАФ (Европейска служба за борба с измамите). Само за периода август 2005 - август 2006 родните специални служби са разкрили 97 случая на нередности по усвояването на средства по европейските програми. В Румъния те са над 70, в Италия - 71 случая. Белгия е водеща в листата на неправомерни нарушения, свързани с усвояване на средства от еврофондовете.

•  По експертни оценки, в глобалната икономика и финанси циркулират около 200 трилиона долара, като само 40 трилиона са реално произведен БВП на света. Каква част от 160-те трилиона се пада на криминалния световен бизнес, глобалния етнически бизнес, колко обслужват световния тероризъм и различните видове престъпни трафици (с наркотици, хора, лекарства) е трудно да се каже. Това обаче е сериозна индикация за силно деформиране на системата на международните икономически отношения.

•  Типичен пример е китайската „триада” (мафия). И сега се предполага, че ако БВП, който произвежда тя, се прибави към сумарния БВП на официален Китай и на китайската глобална диаспора, сборът ще надвиши БВП на САЩ още на този етап. В по-малки мащаби, подобни оценки важат за руската мафия, както впрочем и за италианската, а и за всички останали.

•  Въпросът за геокода в двата му аспекта: геополитически и геоикономически, е интересен, представлява теоретичен и практически интерес, не е осветен достатъчно в българската научна мисъл и има важно значение за развитието на България в новите условия. На този проблем си струва да бъде посветена отделна статия. В случая ще отбележим, че най-кратко геокодът на национално, регионално или глобално равнище може да се формулира като добре разработена визия за поведение (стратегии и политики) на различните видове международни субекти в съответната обкръжаваща геополитическа и геоикономическа среда .

•  В друга статия ще се анализират съвременните разбирания за т.нар. глобално комуникационно пространство, неговата матрица и полюсите в него.

•  В изследване на „ Pricewaterhous Coopers ” от 2005 се посочва, че от анкетираните 3634 фирми в Европа, 45% са били обект на криминална икономическа интервенция. Загубите се изчисляват на десетки милиарди долари. Финансовите последствия за българските фирми се оценяват на повече от 250 млн. долара. По последни данни на Световната банка, българският бизнес и общество са ощетени от корупцията (във всичките й форми), с над 900 млн. лв, през 2002, и с над 2 млрд. лв., през 2006.

* Преподавател в УНСС, София

{rt}

Африка, разполагаща с огромни природни богатства и евтина работна ръка, винаги е привличала вниманието на Съединените щати. Така, в книгата си „Корените на американската външна политика”, професорът ат Йоркския университет в Торонто (Канада) Гейбриъл Колко подчертава, че: „без постоянната доставка на такива стратегически суровини, като желязна руда, боксити, мед, цинк и азбест, по цени, изгодни за САЩ, американската икономика щеше да изглежда по съвсем друг начин и съвсем нямаше да е толкова просперираща”.

По данни на различни американски статистически източници, в средата на 70-те години на миналия век, делът на африканските държави по отношение на запасите и добива на основни минерални суровини е бил следният:

Минерал % от световното производство % от световните запаси

Антимон ЮАР (22%), Мароко (3%) ЮАР (6%)

Боксити Гвинея (8%), други страни (1%) Гвинея (26%, Камерун (4%), Гана (2%)

Хром ЮАР (26%), Зимбабве (8%), Мадагаскар (20%) ЮАР (71%), Зимбабве (26%)

Кобалт ДР Конго (58%), Замбия (10%), Мароко (6%) ДР Конго (18%), Замбия (8%)

Колумбит Нигерия (6%), ДР Конго (3%), Кения (3%), Уганда (2%) Нигерия (2%), други страни (2%)

Злато ЮАР (61%), Гана (2%) ЮАР (53%)

Манган ЮАР (17%), Габон (10%), други страни (4%) ЮАР (42%), Габон (2%)

Петрол Нигерия (4%), Либия (3%), Алжир (2%), други страни (1%) Либия (4%), Нигерия (2%), Алжир (2%), други страни (1%)

Платина ЮАР (49%) ЮАР (47%)

Уран ЮАР (14%), Нигер (5%), Габон (3%) ЮАР (16%), Нигер (2%), други страни (2%)

Ванадий ЮАР (46%) ЮАР (32%)

Източник: Africa and the United States Vital Interests, Ed. By Jenifer Whitaker, A CFR Books, N.Y., 1978, p.37

През същия период експертите оценяват зависимостта на САЩ от вноса на тези минерални суровини като „голяма”. Това, впрочем, се вижда и от долната таблица:

Минерал Вносна зависимост (в %) Източник на доставка (в%)

Колумбит 100 Нигерия (10%)

Манган 99 Габон (32%), ЮАР (12%)

Кобалт 98 ДР Конго (37%)

Хром 91 ЮАР (24%), Зимбабве (12%)

Боксити 85 Гвинея (16%)

Платина 80 ЮАР (68%)

Антимон 56 ЮАР (22%)

Злато 45 Няма данни

Ванадий 36 ЮАР (59%)

Петрол 35 Нигерия (17%), Алжир (7%), Либия (6%)

Източник: Africa and the United States Vital Interests, Ed. By Jenifer Whitaker, A CFR Books, N.Y., 1978, p.3 9.

Според американските експерти, хромът, който се използва за производството на неръждаема стомана, на практика, не може да се замени с нещо друго. Кобалтът пък е изключително важен за производството на свръхустойчиви, издържащи при екстремни температурни условия, сплави. Манганът се използва в производството на високоустойчива и качествена стомана. Бокситите са суровина за производството на алуминий, а антимонът се използва в производството на автомобилни свещи. На свой ред, колумбитът и ванадият са необходими компоненти при производството на стомана, а металите от платиновата група се използват широко в химическата петролната и електротехническата индустрия. Що се отнася до златото, петрола и урана, няма защо да ги коментираме.

През 1981, в изказването си пред Съвета по международни отношения във Вашингтон, директорът на Центъра за африкански изследвания към Джорджтаунския университет (и помощник на държавния секретар по африканските въпроси по времето на президента Рейгън) професор Честър Крокър подчертава, че: „Държавите, разположени на юг от Сахара, са източник на суровини от жизнено значение за нашето развитие и отбрана. В някои случаи те практически изцяло покриват потребностите ни, като това особено се отнася за хрома, използван в американската автомобилна и военна индустрии, мангана – в металургичния отрасъл, кобалта – в производството на реактивни двигатели и минно оборудване, както и медта, техническите диаманти, слюдата и т.н.”.

През 1992 мнението му бе потвърдено от американския политолог Майкъл Клъф, според който: „необходимостта да си гарантираме достъп до стратегическите минерални суровини винаги е била сред основните аргументи в полза на икономическото значение на Африка за САЩ и останалите индустриални държави”.

През март 1999, в изказването си на конференцията на министрите на икономиката и финансите на африканските страни и САЩ, провела се във Вашингтон, президентът на Корпорацията на отвъдморските частни инвестиции на САЩ ( Overseas Private Investment Corporation - OPIC ) ) Дейвид Букос отбеляза, че: „За нарастващото значение на стратегическото сътрудничество между САЩ и африканските държави говори не само свикването на настоящата конференция, но и икономическите показатели. Африка вече се смята от американския бизнес за един от перспективните региони”. Според него, през 1999 ОПИК е реализирала 50 различни проекта в 20 африкански държави на юг от Сахара, на обща стойност 890 млн. долара (ръст в сравнение с 1997 от 100 млн. долара). Става дума за такива сфери на икономиката като селското стопанство, телекомуникациите, финансовите услуги, обработвателната и минната индустрии, транспорта.

В началото на ХХІ век тези показатели остават приблизително на същото равнище, с изключение на вноса на петрол и метали от платиновата група. Според данните, посочени в Доклада на администрацията до Конгреса за икономическата политика към страните от Африка, южно от Сахара (март 2001), в сравнение с началото на 90-те години на миналия век, през 2001 вносът на енергоносители, както и на метали от платиновата група, в САЩ е нарастнал със 70%.

Огромното значение на петрола за американската икономика се подчертава още през 1981 от известния политолог Карл Солбърг: „Веднага след като петролът измести въглищата като основен енергоизточнок, Америка се оказа във възходяща траектория. Именно залагайки на петрола, западните демокрации съумяха да продължат индустриалното си развитие на основата на свободната инициатива. Днес ни изглежда очевидно, че демокрацията изцяло зависи от петрола. Евтиният петрол беше в основата на възхода на индустриалното производство в Европа и Америка”.

Според сътрудника на Фондация Херитидж Брет Шефър: „Африка придобива все по-голямо значение за САЩ, като източник на петрол”. През 2005, САЩ покриват 18% от потребностите си от петрол, чрез внос от Африка. В сравнение с 1999, през 2006 американският внос на петрол от африканските държави, разположени на юг от Сахара, е нараснал с 1/3, докато вносът от района на Персийския залив демонстрира тенденция към спад. Тоест, значението на Африка, като източник на енергоносители за САЩ, не може да се оспорва.

Според професор Антъни Лейк и бившия губернатор на Ню Джърси Кристин Тод Уитмън, които са автори на доклада на американския Съвет за международни отношения ( CFR ), озаглавен „Стратегическият подход на САЩ към африканските държави”: „Международното значение на Африка нараства непрекъснато. До 2010 се очаква държавите на юг от Сахара да се превърнат в също толкова важен източник на енергоносители за САЩ, какъвто днес са страните от Близкия изток и Персийския залив. Китай, Индия, ЕС и други държави ще се конкурират помежду си, както и със САЩ, за достъпа и контрола над находищата на петрол, природен газ и други полезни изкопаеми в африканския регион. Освен това, Африка е сред основните бойни полета в битката с международния тероризъм. Днес африканците биват привличани да участват в терористични операции в Южна Азия и Близкия изток (включително в Ирак). Освен това континентът е епицентър на пандемията от СПИН, заплашваща цялото човечество”. По-нататък в доклада се отбелязва, че „енергийната сигурност на САЩ пряко зависи от стабилните доставки на енергоресурси на приемливи цени от колкото се може повече източници. Смята се, че един от всички пет барела петрол, постъпващи на световния пазар в периода 2005-2010 идва от находищата в Гвинейския залив, при това се очаква, че американският внос на петрол от региона ще нарастне от 15% до 20% през 2010. Предполага се, че през 2010 общата сума на чуждестранните инвестиции в разработването на петролните находища в тази зона, ще достигне 33 млрд. долара. При това делът на американските компании ще надмине 40% от сумата. Петролът ще се транзитира от дълбоководните находища край бреговете на Нигерия, Ангола и Екваториална Гвинея. Като цяло, значението на региона за САЩ се определя не само от обема на американските инвестиции, или от дела му в петролния внос на страната, но и от присъствието в него на американски граждани, които проучват и разработват петролните находища, както и от факта, че държавите от Гвинейския залив произвеждат петрол с ниско съдържание на сяра, който се котира изключително високо на американския пазар”.

За значението на африканския петрол за съвременната икономика на САЩ се говори и в доклада „За гарантирането на прозрачност в африканския петролен сектор”, изготвен през март 2004 от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, в рамките на проекта „Растящите енергийни потребности на САЩ и Африка”. В доклада се отбелязва, че: „САЩ имат жизнено важни и постоянно нарастващи национални интереси в петролната промишленост на държавите от Западна и Централна Африка и, особено, в Нигерия и Ангола”.

По-нататък в него се подчертава, че: „Днес в света няма друг мащабен източник на енергоносители като Саудитска Арабия. В същото време, макар че разполагат с по-скромни от саудитските запаси от тази суровина, страните от Западна и Централна Африка се превръщат в най-важния алтернативен източник на петрол. При това в момент, когато в САЩ нараства търсенето на втечнен природен газ за американските ТЕЦ-ове. Тоест, енергийната и икономическа сигурност на САЩ пряко зависят от гарантирането на вътрешната стабилност в тези две африкански държави”.

През април 2004, на конференцията на Американския предприемачески институт, президентът на корпорацията „Шеврон-Тексако” (а в миналото изпълнителен директор на нигерийския клон на компанията) Джордж Къркланд заяви, че: „Правителството на САЩ трябва и занапред да разглежда Африка като стратегически важен регион, както от гледна точка на минералните ресурси, така и на необходимостта от поддържане на стабилност в един регион, където се води активна борба с тероризма. Африка е сред най-обещаващите източници на петрол и газ”.

Всичко това илюстрира нарастващите очаквания на американските делови кръгове по отношение на африканските петролни доставки. В тази връзка, може да се предположи, че докато не бъдат разработени алтернативни видове енергоресурси или пък усвоени други (неафрикански) източници за доставката им, вносът на петрол и газ от Африка (и, най-вече, от зоната на Гвинейския залив) ще си остава приоритет в геополитиката на САЩ и американската администрация ще направи всичко възможно за да си осигури постоянни и непрекъснати доставки.

На второ място по значение за САЩ (след петрола) са металите от платиновата група, които са най-важната суровина за американската електронна и авио-космическа индустрия, чието развитие получи нов мощен импулс след като президентът Буш обяви началото на „войната с международния тероризъм”.

Най-важният показател за неотслабващия (и дори усилващ се) интерес на САЩ към Африка е постепенния ръст на американските инвестиции (преки и портфейлни) в икономиката на страните от континента. Ако в началото но 80-те години на миналия век, те бяха малко над 4 млрд. долара, през 1988 достигнаха 6 млрд., а през 2003 – нарастнаха до 15,062 млрд. долара. В началото на 2005 преките частни инвестиции на САЩ в африканските държави, на юг от Сахара, бяха 13,5 млрд. долара, като от тях: в ЮАР – 5 млрд. долара, Екваториална Гвинея – 3,1 млрд. долара, Ангола – 1,1 млрд. долара, Нигерия – 955 млн. долара, Чад – 894 млн. долара и Габон – 537 млн. долара.

Що се отнася до търговския оборот на САЩ с африканските държави, на юг от Сахара, той демонстрира устойчив ръст, най-вече за сметка нарастване стойността на внасяния суров петрол и петролни продукти, като в началото на 2006 надмина 60 млрд. долара.

Координнирането на дейността на американските частни капитали в Африка се осъществява от Корпоративния съвет за Африка (ССА), създаден през 1992, чиято централа е във Вашингтон. Той обединява над 170 компании, т.е. около 85% от всички американски фирми, действащи на континента.

Според президента на съвета Стивън Хейс, „Африка е един от бързорастящите пазари, които все още не са добре усвоени от американския бизнес”. Сред компаниите от САЩ, проявяващи подчертан интерес към Черния континент, са гиганти като „Шеврон”, Даймлер Крайслер”, „Ексън Мобил”, „Лазар Каплан”, „Кока-Кола”, „Боинг”, „Нортроп Грумън” и много други.

По правило, тези компании финансират провеждането на делови форуми „САЩ-Африка” на най-високо равнище, т.е. на тях присъстват и представители на американската администрация, и лидери на африканските държави. Така например, през 2003, на годишното събрание на ССА във Вашингтон присъстваха президентът Буш-младши, тогавашният държавен секретар Колин Пауъл и други високопоставени представители на американското правителство, както и президентите на Ангола, Ботсуана, Екваториална Гвинея, Малави, Мозамбик, Сенегал, вицепрезидентът на Нигерия, кралят на Свазиленд, премиерите на Мавриций и Камерун.

В рамките на конференцията се проведоха кръгли маси за обсъждане на конкретни планове за развитие на търговско-икономическите отношения между САЩ и всяка африканска страна-участничка във форума, като всяка от тях представи основните си експортни стоки. Общият брой на участниците в конференцията от 2003 надмина две хиляди души.

От 1992 насам Корпоративният съвет за Африка организира търговско-опознавателни мисии в страните от континента за да заинтересува американския бизнес. Дейността на съвета се подкрепя и от африканските правителства. В частност, по време на споменатата по-горе среща във Вашингтон, президентът на Руанда Пол Кагаме официално покани американските инвеститори да посетят страната му, обещавайки, че правителството ще направи всичко възможно, за да им гарантира максимални печалби.

Тези обещания не останаха без отклик – през лятото на 2006 администрацията на Буш подписа с правителството на Руанда Споразумение за подпомагане на търговията и инвестициите. В резултат от това, още в началото на 2007, търговският обмен между двете страни нарастна с една трета, а Руанда се превърна в сериозен доставчик на кафе, друга селскостопанска продукция и текстилни изделия за американския пазар. Успешното развитие на търговско-икономическото сътрудничество с Руанда, след подписването на въпросното споразумение, позволи на заместник държавния секретар по търговията Карен Бхатия да заяви, че „администрацията на Буш възнамерява да сътрудничи ползотворно с африканските страни, които се стремят да постигнат прогрес, разширявайки търговията си, а Руанда е сред най-надеждните ни партньори в региона”.

Политическите интереси

Според професор Гейбриъл Колко, „бъдещето на американската икономическа мощ много тясно се преплита със съдбата на Третия свят и САЩ не могат да позволят на тази част от планетата да потърси и избере собствен път на развитие, защото Третият свят не бива да получи възможност да влияе върху американската геополитика”.

В последната редакция (от март 2006) на „Стратегията за национална сигурност на САЩ”, се подчертава „нарастващото геостратегическо значение на Африканския континент” за Съединените щати, както и „големият приоритет, който представлява развитието на отношенията с африканските държави” за администрацията на президента Буш-младши. При това САЩ признават, че американската национална сигурност пряко зависи от сътрудничеството с африканците за укрепването и развитието на т.нар. „слаби и пропаднали държави” и поставането под контрола на „ефективните демокрации” на „неуправляемите територии на континента”. В Стратегията се съдържа и изводът, че „африканците се нуждаят от партньорството на САЩ, а не от патернализма на Америка”.

В този смисъл, ситуацията в Африка има своята специфика за САЩ. Вековете на търговията с роби оставиха отпечатъка си върху американско-африканските отношения. Най-вече, от гледна точка на взаимодействието на разнородните сили, формиращи геополитическата структура „САЩ-афроамериканската общност-африканските държави”. Така, ако съдим по едно изказване на Сайръс Ванс (държавен секретар по времето на президента Картър) на конференцията на Националната асоциация за съдействие на прогреса на цветнокожото население на САЩ, през юли 1977, можем да предположим, че развитието на събитията в Африка се отразява пряко върху вътрешнополитическата ситуация в самите САЩ, което е свързано с наличието на многомилионна афроамериканска общност там. Затова държавната администрация се стреми да получи подкрепата на африканските правителства за външнополитическата си стратегия. В частност, разсъждавайки за ролята на африканските държави в ООН, бившият помощник-държавен секретар по въпросите на Африка в администрацията на Буш-младши Хърмън Коен подчертава, че многостранната дипломация в ООН тепърва ще играе все по-важна роля, а африканските държави, които са около една трета от световната общност, оказват значително влияние върху хода на международните преговори. Ето защо американската администрация открай време полага усилия за да си осигури подкрепата на африканските държави за своята външна политика или поне да разчита на разбиране от тяхна страна. Така, опитвайки се да постигне тази цел, администрацията на Буш-младши реши да вкара в действие т.нар. „трансформираща дипломация”. Според държавния секретар Кондолиза Райс, основната и задача е осигуряване на партньорство с други страни: „използвайки дипломатически средства, ние се опитваме да помогнем на чуждите граждани за да подобрим условията на живот в техните страни, както и да променим към по-добро и самите тези страни”.

Белият дом се стреми да установи дългосрочни партньорски отношения с държавите от Африка. Което е съвсем логично, имайки предвид политическото значение на въпросните страни в международните отношения – от обявяването на независимостта си, те съставляват значителна част от всички, принадлежащи към т.нар. Трети свят (както е известно, този термин се появи в епохата на студената война, за да определи мястото на неприсъединилите се страни) държави. Разбираемо е, че позицията им по цял ред значими международни проблеми в ООН е изключително важна за САЩ, Китай, както и за всяка друга голяма световна държава (независимо дали става дума за подкрепа или за отхвърляне на тяхната политика).

Примерите за подобни дипломатически стъпки на американските представители в ООН са повече от достатъчно. Понякога в тях се ангажират високопоставени членове на държавната администрация, включително и самият президент. В частност, преди да вземе решение за активизиране на подготовката на военната кампания срещу Ирак, президентът Буш-младши се срещна, през есента на 2002, с лидерите на девет африкански държави, пристигнали в Ню Йорк за сесията на Генералната асамблея на ООН, и ги помоли да подкрепят иракската политика на САЩ, или поне да не пречат на американските действия.

Още по-актуална се оказа позицията на африканските държави-членки на Съвета за сигурност на ООН през март 2003, когато там се получи разцепление по повод на военната кампания срещу Ирак. За да си осигурят подкрепа за незабавна война срещу режима на Саддам Хюсеин (каквато вече им бяха декларирали Великобритания, Испания и България), САЩ проведоха серия от консултации с останалите непостоянни членки на Съвета за сигурност и в частност с Гвинея, Камерун и Ангола (които бяха склонни да подкрепят отрицателната позиция на Франция, Германия, Русия и Китай).

Опитвайки се да формират в африканските държави политически климат, благоприятстващ осъществяването на американската геополитическа стратегия, администрациите на Клинтън и Буш-младши се стремяха да наложат в тези страни демокрация от американски тип. Така, според документа на Държавния департамент озаглавен „Африка: подкрепа за човешките права и утвърждаване на демократичните институции. Постигнатото от САЩ през 2002-2003”, администрацията на Буш разработи и вече реализира програма за „утвърждаване на демокрацията” в практически всички африкански държави на юг от Сахара, отчитайки спецификата на всяка от тях. Посочва се, че приятелски настроените и склонни да сътрудничат със САЩ кръгове в африканските държави (също както и в Латинска Америка или Азия) биха могли да съдействат за осъществяване на глобалните планове на Вашингтон.

В тази връзка, в речта си по повод началото на втория си президентски мандат, произнесена през януари 2005, Буш-младши заяви, че: „Събитията и здравият смисъл ни накараха да осъзнаем една проста истина: по-нататъшното съществуване на свободата в нашата страна, все повече зависи от установяването на свобода и в другите държави. Разпространяването на свободата по целия свят е задължително условие за мира на планетата. Днес жизненоважните интереси на САЩ и нашите собствени, дълбоки убеждения, формират единно цяло. От основаването на нашата държава, непрекъснато повтаряме, че всеки мъж и всяка жена на тази планета имат права и достойнство, тъй като са създадени по образ и подобие на Божието Провидение. В продължение на векове ние провъзгласяваме правото на самоуправление, тъй като никой не е определен да бъде господор или роб. Към това са се стремели бащите ни, днес това е неотложен въпрос, касаещ гарантирането на собствената ни сигурност”.

Сред инструментите за практическата реализация на тази политика е програмата за създаване в Африка на система от телекомуникационни станции, позволяващи приемането на сигнали от американските космически спътници над Атлантическия и Индийския океани (системата Интелсат). Американският Конгрес взе решение за развитието на тази програма още през 1970. Днес, такива станции функционират в практически всички страни от Черния континент, като държавите от Магреб получават сигнали от спътника над Атлантика, а всички държави от Машрек (т.е. азиатската част от арабския свят, включително Арабския полуостров – б.р.) и Източна Африка – от този над Индийския океан. Дългогодишните пропагандни усилия на САЩ в тази сфера носят известна полза и за повишаване авторитета на страната на континента.

В същото време, американските планове съвсем не винаги се увенчават с успех. Затова администрацията на Буш-младши, за разлика от предшествениците си, полага допълнителни усилия за да подпомогне идването на власт на „подходящите” политици в ключовите за американската политика африкански държави. В частност, от юни 2002, се реализира разработената от Държавния департамент програма, наречена „Диалози за демокрация”, участници в която са представители на редица страни от Африка и Латинска Америка, като Кабо Верде, Мали, Ботсуана, Сенегал, Кения, Гана, Мозамбик, Ямайка, Бразилия, Чили, Никарагуа, Салвадор, Перу и Доминиканската република. Наред с тях, в нея участват и представители на Организацията на американските държави (ОАД) и Африканския съюз (АС). По правило, изброените по-горе страни биват представени на периодично провежданите в рамките на тази програма конференции на ниво президенти и премиери. Така, на състоялият се, през юни 2003, в САЩ форум на „Общността на демокрациите” (както го определи тогавашният зам. държавен секретар по глобалните проблеми Пола Добрянски) се обсъждаха проблемите на укрепването и развитието на демократичните институции в страните от Африка и Латинска Америка, като основното внимание беше концентрирано върху усъвършенстване на методите за борба с корупцията, провеждане на предизборни кампании и усъвършестване на партийното строителство. В дискусиите участваха вицепрезидентът на Кения Майкъл Вамалва, както и президентите на Кабо Верде, Мали, Ботсуана, Сенегал, Гана и Мозамбик. Междувременно, в медиите изтече доста информация за финансирането на демократичните процеси в споменатите региони. Така, от 1999 до 2003, САЩ са изразходвали над 58 млн. долара за „подкрепа на демокрацията” в Нигерия. Според американския посланик в страната Хауърд Джитър, 18 млн. долара са похарчени за финансиране на прехода към „гражданско общество”, а останалите са отишли за финансиране на нигерийската правна система, политическите партии, парламента и централната избирателна комисия. Наред с това, от 1999 насам, в Нигерия действат представители на институциите на американските Демократична и Републиканска партии, които запознават с особеностите на законодателния процес депутатите от местната Национална асамблея.

Военните интереси на САЩ в Африка

Що се отнася до американските военни интереси на Черния континент, те имат два елемента – военно-политически и военно-стратегически, чиято приоритетност се променя в съответствие с промените в глобалната военна стратегия на Вашингтон.

Така, в разгара на студената война, доминираха военно-стратегическите интереси на САЩ в Африка. През септември 1983 беше създадено т.нар. Централно командване ( CENTCOM ), чиято зона на действие двайсет години по-късно покриваше територията на 25 държави, включително 11 африкански (Египет, Джибути, Етиопия, Еритрея, Кения, Сомалия, Мавриций, Сейшелски острови, Судан, Танзания и Уганда).

Оше през декември 1983, в изказване пред Конгреса, тогавашният държавен секретар по отбраната Каспър Уайнбъргър изложи глобалната американска стратегия за „разгръщане на силите на предните рубежи”. CENTCOM , както и другите стратегически военни командвания на САЩ, играят важна роля в реализирането на американската геостратегия. Става дума за защитата на стратегически важните сухопътни, морски и въздушни комункации, които в случай на военни действия могат да се използват за транспортиране на войски и товари, както и за гарантиране сигурността на маршрутите за доставка на жизнено важни за американската икономика минерални суровини от посегателствата на потенциални противници при всеки международен конфликт с участието на САЩ и съюзниците им от НАТО.

В тази връзка, американските експерти подчертават ключовото значение на контрола над корабоплаването от Средиземно море, през Суецкия канал, Червено море и пролива Баб ел-Мандеб, към Арабско море, както и от източната част на Тихия океан, през нос Хорн (или Панамския канал), Южния Атлантик и нос Добра надежда, към Индийския океан.

При това, за да попълнят запасите си от продоволствие, гориво и вода, патрулиращите по споменатите по-горе морски комуникации американски бойни кораби трябва да използват местни ресурси, което пък принуждава САЩ да изграждат свои бази и други военни обекти в крайбрежните държави, включително и в тези от Африка. Дипломатическото и политическо осигуряване на тази стратегия предполага налагането на приятелски настроени към Америка режими във въпросните страни.

В чисто практически план, това се изразява в модернизирането или изграждането от американските военни на бази с различно предназначение. В Египет това са базите Кайро Уест, Уади Хана, Луксор, Асуан и Рас-Банас (на Червено море), както и военните обекти в района на оазиса Фарафра, край Мерс-Матрух и в района на Ел-Аламейн (на Средиземно море). В Кения – модернизираната за приемане на големи бойни кораби акватория на пристанището Момбаса. В Сомалия – реконструираното пристанище и летище на Бербера (пистата на летището е дълга над 4 км, което позволява там да кацат всички видове модерни бойни самолети). В Судан – военните бази в Суакин (на Червено море), Ел-Фашера (до границата с Либия и Чад) и Донгола (северно от столицата Хартум). В Джибути, американците получиха постоянен достъп до френската база в страната. В Мароко – военните обекти в Танжер, Сиди-Яхия, Сиди-Буквадел, Бен-Герир и Бен-Слиман (между САЩ и Мароко има споразумение за „стратегическо сътрудничество).

Смята се, че всички тези бази и обекти са предназначени за „силите за бързо разгръщане”, които ще се използват, както в рамките на CENTCOM , така и на Стратегическото командване на американските части в Европа, в чиято оперативна зона (ако се съди по официалните бюлетини на Департамента по отбраната) влизат Алжир, Ангола, Бенин, Ботсуана, Буркина-Фасо, Бурунди, Камерун, Кабо-Верде, Централноафриканската република, Чад, Конго, Кот д ' Ивоар, Екваториална Гвинея, Демократична република Конго, Габон, Гамбия, Гана, Гвинея-Бисау, Лесото, Либерия, Либия, Малави, Мали, Мавритания, Мароко, Мозамбик, Намибия, Нигер, Нигерия, Руанда, Сао Томе и Принсипи, Сенегал, Сиера Леоне, ЮАР, Свазиленд, Танзания, Тунис, Уганда, Замбия и Зимбабве.

На остров Диего Гарсия (от архипелага Чагос в Индийския океан) бяха изградени бази на американските военно-въздушни и военно-морски сили, които могат да приемат стратегически бомбардиромачи Б-52 и атомни подводници. Досега тези обекти са били използвани в бойни условия три пъти: през 1991, по време на операцията „Пустинна буря” в района на Персийския залив, през 2001, по време на войната с режима на талибаните в Афганистан, и през 2003, при интервенцията в Ирак.

През 1983 американците се споразумяха със Заир (днес Демократична република Конго) за изграждането на негова територия на военновъздушна база и полигон за изпитания на крилати ракети.

От 90-те години насам, поради промяната в глобалните намерения на Вашингтон, на преден план излезе военно-политическият аспект на американската стратегия в Африка. През този период САЩ отделяха най-голямо внимание на създаването на „транснационални африкански сили” за поддържане на мира.

През август 2001, Пентагонът лансира своята „Стратегия за африканските държави, на юг от Сахара”, предвиждаща участието на американската армия за гарантиране доставките на стратегически суровини от африканските държави (най-вече петрол, а също злато, диаманти, мед, боксити, уран, манган и кобалт), в борбата с организираната престъпност и наркотрафика, в умиротворителни операции и в борбата с разпространението на опасни инфекциозни болести (и, особено, СПИН).

След събитията от 11 септември 2001, военните планове на САЩ отново претърпяха радикална промяна, а Африканският континент отново стана, едновременно, и стратегически важен и обект на съперничество с другите големи държави. Терористичните нападения в Ню Йорк и Вашингтон накараха американските стратези да оценят значението на африканските държави, като своеобразен „втори фронт” в глобалната война с тероризма. При това Пентагонът концентрира усилията си в страните от Северна и Източна Африка и, в частност, от Африканския Рог, тъй като, в географски, културен и религиозен план тези държави са тясно свързани с районите на Близкия и Средния изток, които са центровете на глобалната терористична активност, осъществявана на огромните територии от Арабския полуостров до Пакистан. Освен това американците съзнават, че мюсюлманското население в Африка представлява потенциална опасност за американските интереси, тъй като е подложено на масирана антиамериканска пропаганда от страна на кръгове, склонни към използването на тероризма. В тази връзка, Пентагонът разработи и активно осъществява на практика редица програми, специално предназначени за африканските страни. Първата от тях е свързана с дейността на Обединената специална бойна група в района на Африканския Рог ( Combined Joint Task Force – Horn of Africa ), сред чиито задачи е борбата с „клетките” на Ал Кайда и привържениците и в Източна Африка – Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения, Сомалия и Судан, както и в Йемен. В наземните операции са ангажирани над хиляда американски военни от специалните части. Патрулирането в крайбрежните води се осъществява от т.нар. „Обединена специална бойна група 150”, включваща военни кораби на САЩ, Германия, Испания и Великобритания. В региона действа и специалният самолет на ЦРУ Predator („Хищник”), предназначен да открива и унищожава „цели на терористите”. Така, през ноември 2001, ракета, изстреляна от Predator , унищожи един от лидерите на Ал Кайда, заедно с четиримата му телохранители, пътуващи с автомобил на територията на Йемен.

В тази връзка следва да отбележим, че, според президента Буш-младши, ключова роля в борбата с тероризма в региона играе Джибути, където функционира т.нар. „Радио Саваа”, денонощно предаващо на арабски за Судан и държавите от Близкия изток. Неслучайно Джибути е сред най-големите реципиенти на американска помощ в Африка.

Втора регионална програма за гарантиране на сигурността в африканските държави, лансирана от Пентагона след събитията от 11 септември 2001, стана Пан-Сахелската инициатива. Първоначално, в нея участваха Чад, Мали, Мавритания и Нигер, а целта и е „да не допусне терористите от Ал Кайда, напуснали Афганистан след американската интервенция”, както и привържениците им в Ирак, да формират на територията на въпросните държави „добре обучени и въоръжени групи моджехидини, щедро финансирани от своите покровители”.

На практика, тази инициатива се осъществява посредством участието на поделения на американските специални части ( US Special Forces ) в съвместни, с местните армии, операции – най-вече за откриване и унищожаване на „ислямските терористи”. Действащите американско-африкански подразделения са снабдени с армейски транспорт и специално оборудване, позволяващо им да определят точното местонахождение на противника (т.нар. Global Positioning System - GPS ). Те вече осъществиха няколко успешни операции, най-известната от които бе залавянето на лидери на базиращата се на алжирска територия Салафитска група за проповеди и джихад (СГПД).

Впоследствие, въз основа на получената от разузнаването информация, американският Департамент по отбраната стигна до извода, че Пан-Сахелската инициатива трябва да включва повече африкански държави, отколкото беше първоначално замислено през 2001. В резултат, през 2005, програмата се трансформира в Инициатива за борба с тероризма в района на Сахара ( Trans - Saharan Counter Terrorism Initiative ), като в нея, освен споменатите по-горе четири африкански страни, влязоха Алжир, Мароко, Тунис, Сенегал и Нигерия. За военните планове на САЩ в региона от особено значение се оказа участието на Сенегал – „най-важния франкоезичен партньор” на САЩ в Африка, на юг от Сахара, както и на Алжир, където се пресичат транссахарските маршрути.

За осъществяването на тази инициатива, през 2005, американският Конгрес отпусна 500 млн. долара за срок от пет години (т.е. по 100 млн. годишно). Официално, програмата стартира през 2005, когато се проведоха съвместни военни маневри ( “ Flintlock 2005” ) на американски специални части и части на всички африкански държави, участващи в инициативата.

Третата програма с военен характер, касаеща Африка, стартира през 2003 и се нарича Инициатива за борба с тероризма в Източна Африка ( East Africa Counter - Terrorism Initiative ). Тя включва Джибути, Еритрея, Кения, Танзания и Уганда. Програмата се ръководи от американския Държавен департамент, който осигурява финансирането и в размер от 100 млн. долара годишно. Целта и е унищожаването на създаваната в продължение на години „терористична мрежа на Ал Кайда в Източна Африка” и предотвратяване на нови нейни операции от типа на нападенията срещу посолствата на САЩ в Кения и Танзания през 1998 или срещу израелски туристически обекти в Момбаса, през 2002. В рамките на програмата се реализира и Инициативата „Чисто небе за Африка” ( Safe Skies for Africa Initiative ), която трябва да гарантира сигурността на въдушния трафик в региона. В Найроби (Кения) се намира бюрото на американския съветник по въпросите на въздушната сигурност в Източна Африка, който официално координира цялата дейност в региона, в рамките на Инициативата „Чисто небе за Африка”.

Взети заедно, всички споменати по-горе програми за гарантиране на сигурността в Африка, са в основата на днешната военна стратегия на САЩ на континента. При това в тях африканските страни са разделени, съобразно с това, доколко приоритетни са те за американската външна политика. Към първата и най-важна група спадат страните от Северна и Източна Африка, тъй като са в непосредствена близост с района на близкоизточния конфликт, който представлява своеобразен „епицентър” на стартираната от администрацията на Буш-младши „глобална война с тероризма”. Втората група включва големите африкански държави, т.нар. „регионални силови центрове”, подкрепящи американската политика на борба с тероризма. Сред тях са Нигерия, ЮАР, а също Алжир, Етиопия, Кения и Сенегал. Третата група включва петролните държави от Гвинейския залив, които са важни за САЩ от икономическа гледна точка. Останалите африкански страни, на юг от Сахара, представляващи само „епизодичен интерес” за американската политика в региона, съставляват четвъртата (по приоритет за САЩ) група държави.

Очертаните по-горе съображения позволяват да предположим, че администрацията на Буш-младши се връща към логиката от ерата на студената война, когато случващото се в отделните региони на планетата се разглеждаше от гледна точка на прякото им влияние върху международните позиции на САЩ, като цяло, а не на косвеното им въздействие върху американското влияние в света, както беше допреди събитията от 11 септември 2001 в САЩ.

Потвърждение за това е и споменатата по-горе обща активизация на американската военна политика в Африка и, в частност, разширяването на военно-техническата помощ за страните от континента. Става дума, преди всичко, за Програмата за международно военно образование и обучение (ІМЕТ), в чиито рамки африканските държави изпращат свои военни на обучение в САЩ. При това, наред с чисто военната си насоченост, програмата има и политически елемент, доколкото на африканските „курсисти” съзнателно се внушава преклонение пред американската мощ, политика и култура. Завръщайки се в родината, мнозина от тях се ориентират към политиката (включително участвайки в многобройните на Черния континент военни преврати) и се превръщат в проводници на американската политика в Африка. През 2005 в тази програма участваха 41 африкански държави, на юг от Сахара, а през миналата 2006 – вече 45. С изключение на Либия, страните от Северна Африка също участват в нея, като след 11 септември Вашингтон увеличи сумите за обучение на военнослужещи именно от този регион.

Друга американска инициатива за Африка, лансирана след терористичните нападения от 11 септември е Програмата за финансиране на военни операции в чужбина ( FMF ). Целта и е предоставяне на американско военно оборудване и техника на „приятелските” режими, което би им позволило „да укрепят и модернизират своите отбранителни възможности, да гарантират границите и териториалните си води, да укрепят взаимодействието си с американската армия и да подпомогнат коалиционните действия в рамките на войната с тероризма”. През 2006 в тази програма участваха осем африкански държави: Египет, Тунис, Мароко, Джибути, Еритрея, Етиопия, Кения и Уганда.

През 2006 администрацията на Буш стартира още една програма, наречена Глобална инициатива в сферата на миротворческите операции ( GPOI ), която в Африка е по-известна като „програма АСОТА” („Помощ в обучението за осъществяване на антитерористични операции в Африка”). Тя замени действащата от 1996 Инициатива за ликвидиране на кризисните ситуации в Африка ( ACRI ). Основната разлика между АСОТА и ACRI е, че първата цели подготовката на африкански военни за провеждането на настъпателни операции в района на Африканския Рог ( CJTE - HOA Initiative ) , в Източна Африка ( EACTI Initiative ) и в Пан-Сахелския регион ( PSI и TSCTI Initiative ). Основни реципиенти на средства, в рамките на програмата АСОТА са Мали, Нигер, Етиопия, Кения и Уганда.

През декември 2006, изпълнителният секретар на Икономическата общност на западноафриканските държави ( ECOWAS ) Мохамед ибн Чамбас помоли САЩ да увеличат средствата, отпускани за обучаване на въоръжените сили на общността, което би довело до по-ефективното им участие в операциите по поддържане на мира, които се планират в рамките на ECOWAS . Тези сили участват в програмата АСОТА, която се координира от Командването на американските войски в Европа ( EUCOM ) , в сътрудничество с американската корпорация Нортроп-Грумън, секретариата на ECOWAS и Международния център за осъществяване на миротворчески операции „Кофи Анан”, чиято централа е в Акра (Гана). Във въоръжените сили на ECOWAS участват предимно военни контингенти от Бенин, Гана, Мали, Нигерия и Сенегал. Централата на ECOWAS в Абуджа (Нигерия) поддържа постоянен контакт с всички свои военни поделения, чиято численост през 2006 беше 1500 души. Очаква се до 2010 тя да нарастне до 5000 души, което ще позволи създаването на наистина пълноценно военно подразделение (бригада), на което да може да разчита и Африканския съюз при провеждането на своите операции.

Според доскорошния командващ на американските войски в Европа генерал Джеймс Джоунс, основната цел на цялата тази военна активност на САЩ в Африка и създаването на „мрежа от бази”, позволяваща на Пентагона да осъществи на практика постановките на американската Стратегия за национална сигурност за нанасяне на превантивни удари по „огнищата на тероризма”. Така, администрацията на Буш-младши превърна „борбата с тероризма” в крайъгълен камък на своята външна политика и военна стратегия. За осъществяването на тази борба тя разчита на подкрепата на коалиции от държави, които, в една или друга степен, са заинтересовани от ликвидирането на терористичните прояви. На 19 август 2003 в антитерористичната коалиция влизаха 70 държави, като приносът на всяка е специфичен, варирайки от пряко участие във военните акции до дипломатическа подкрепа за действията на САЩ на международната сцена. Като най-предан американски съюзник в нея се очерта Великобритания, чиито доскорошен премиер Тони Блеър беше единственият от висопоставените западни лидери, който стоеше редом до президента Буш-младши, по време на речта му пред обединеното заседание на Конгреса на САЩ, непосредствено след 11 септември.

Като пример за ръководството на военни операции в чужбина, в рамките на „борбата с тероризма”, можем да посочим постепенното разгръщане на въоръжените сили на САЩ и съюзниците им от антитерористичната коалиция за нанасяне на евентуални удари срещу базите на Ал Кайда в Сомалия и Судан, през пролетта на 2002. Тогава официален представител на Пентагова заяви, че американската администрация е силно разтревожена от „нарастването на терористичната заплаха в района на Африканския Рог” и това я принуждава да предприеме ответни мерки по линия на Централното военно командване на САЩ ( CENTCOM ) .

В тази връзка, може да се предположи, че провежданите още през 80-те и 90-те години на миналия век, в рамките на CENTCOM , военни учения под кодовото название „Ярка звезда”, с участието на военни части на САЩ и Египет, могат да бъдат разширени, обхващайки далеч по-обширен регион – цяла Североизточна (а, възможно, и Източна) Африка, с участие на военни части от държавите, разположени в него.

Както е известно, Египет се присъедини към антитерористичната коалиция още през 2001, когато правителството на президента Хосни Мубарак предостави свободен въздушен коридор на всички военни самолети от страни-членки на коалицията, над своята територия. От ноември 2001, трима високопоставени египетски офицери постоянно дежурят в центъра за управление на CENT С OM в Тампа (Флорида).

През юни 2002, в речта си пред Египетския съвет по международни отношения, тогавашният американски посланик Дейвид Уелч, от името на администрацията на президента Буш-младши, очерта плановете за формиране на американско-египетско партньорство на основата на „общите ценности” (т.е. на общата визия за борбата с тероризма). В тази връзка обаче, не бива да се изключва и такъв сценарий за развитие на събитията, при който правителството на Хосни Мубарак би могло да предприеме определени стъпки за укрепване ролята на Египет като регионален „силов център”, като при това (по съображения, свързани с арабската солидарност) се дистанцира от непопулярните в мюсюлманските държави действия на Вашингтон, като например американската подкрепа за Израел или действията на САЩ в Ирак.

През май 2002 Пентагонът обяви плановете си за подготовката на военнослужещи от Еритрея за провеждането на антитерористични операции в рамките на CENTCOM . САЩ никога на са крили желанието си да получат достъп до летищата, пристанищата и други инфраструктурни обекти в тази страна. Идеята за създаването на американска военна база в Еритрея бе изцяло подкрепена и от местното правителство, още повече, че и преди там имаше американска радиолокационна станция за следене и наблюдение.

Освен това, администрацията на Буш-младши се стреми да привлече към осъществяването на военно-политическите си планове в района на Африканския Рог и Етиопия. Американските стратези дори разчитат че Еритрея и Етиопия могат да формират совеобразна „ос на стабилност” в региона, където са разположени толкова проблемни за американската стратегия държави като Сомалия и Судан. Лансирайки тази идея, зам. държавният секретар в Департамента по отбраната Майкъл Уестфол заяви: „ние смятаме Етиопия и Еритрея за бъдещи потенциални партньори на Америка”.

Но, макар че сегашното присъствие на етиопски войски в Сомалия подкрепя тезата на Уестфол, трудно можем да си представим, как може да се осъществи на практика превръщането на Еритрея и Етиопия в „ос на стабилността” в района на Африканския Рог. Съществуващите между тези две страни противоречия имат толкова дълбоки исторически корени, че евентуалните партньорски отношения между тях изглеждат неосъществими, включително и в рамките на африканската политика на САЩ.

На второ място, в миналото Етиопия поддържаше доста сложни отношения и със Судан, и със Сомалия, които през отделни периоди стигаха и до военни действия (в края на ХІХ век със Судан, а през 70-те години на ХХ век – със Сомалия). Налице са сложни проблеми и в отношенията между Еритрея и Судан. В тази връзка, изглежда, че американските планове за формиране на „ос на стабилност” в района на Африканския Рог са практически неосъществими, поне в близко бъдеще. Възможно е обаче взаимодействието между тези две държави в рамките на по-широка международна коалиция, когато някои противоречия биха могли да минат на заден план в името на обединението за осъществяването на далеч по-мащабни задачи.

За заздравяване на военно-политическите отношения с двете африкански държави, през 2003, американският Конгрес прие Закон за мирното разрешаване на граничния конфликт между Етиопия и Еритрея, изискващ и двете страни да спазват демаркацията на граничната линия, осъществена от двустранната комисия за регулиране на границата, създадена след края на въоръжения конфликт между тях (1998-2000).

В същото време, стартиралата през декември 2002 активна подготовка за интервенцията в Ирак ускори процеса на „включване” на Кения и Етиопия във военните планове на САЩ. Тогава ставаше дума за тилова подкрепа за действията на CENTCOM в Персийския залив. През същия месец, във Вашингтон, президентът Буш преговаря с етиопския премиер Мелес Зенауа и кенийския президент Даниел Арап Мой и се споразумя с тях за координиране политиката на двете източноафрикански държави с цел подпомагане действията на CENTCOM (по същото време в района на Африканския Рог се появи и тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд). Буш определи двамата лидери като „сигурни приятели на Америка”, а в съвместното заявление се декларираше твърд стремеж за съвместна борба с тероризма. Фактът, че през 2003 президентският пост в Кения беше зает от Мваи Кибаки не повлия върху постигнатото споразумение със САЩ.

Преговорите във Вашингтон с лидерите на Кения и Етиопия бяха проведени на фона на американско-кенийските военни учения, с участието на 740 морски пехотинци на САЩ и 240 кенийски военни. След края им, американските пехотинци бяха настанени в предоставената от Франция в разположение на САЩ военна база в Джибути. По същото време там пристигна и американският десантен кораб „Маунт Уитни”, използван като временен команден пункт на американските части в района на Африканския Рог. В началото на декември 2002 общият брой на американските войници в тази част на Африка достигна две хиляди души.

Според „Ню Йорк Таймс”, акваторията на пристанището Джибути е била избрана от Пентагона заради стратегическото му разположение. Джибути е достатъчно близко до пролива Баб ел-Мандеб, както и до Аденския залив, което позволява да се контролира корабоплаването в региона и да се наблюдава развитието на ситуацията в съседен Йемен.

В Западна Африка, американската администрация реши да заложи на военно-политическото сътрудничество с държавите-членки на ECOWAS и, най-вече, на формирането и подготовката на мироподдържащи сили. Стремейки се да развие и задълбочи инициативите на предишната администрация на президента Клинтън в тази сфера, чиито акцент беше поставен върху страните от Източна Африка (заради събитията в района на Големите езера), администрацията на Буш концентрира вниманието си върху активизиране на военния елемент в дейността на Икономическата общност на страните от Западна Африка ( ECOWAS ).

През август 2002, президентът на Сао Томе и Принсипи Фрадике де Менезес обяви, че се е споразумял със САЩ за изграждането на американска военна база на остров Сао Томе, която да може да приема самолетоносачи и други големи бойни кораби и, в която постоянно ще бъдат разположени американски морски пехотинци. На свой ред, Пентагонът постави въпроса за евентуалното разполагане в базата на регионално стратегическо командване на САЩ за гарантиране на американските интереси в зоната на богатия на петрол Гвинейски залив.

В тази връзка, едва ли трябва да се учудваме, че опитът за преврат, предприет от група местни военни през юли 2003, беше остро осъден както от тогавашния председател на Африканския съюз Жоаким Чисано (президент на Мозамбик) и президентите на Нигерия и Гана, така и от администрацията на Буш-младши. Нещо повече, американците активно посредничеха в усилията за разрешаване на конфликтната ситуация в страната. На свой ред, президентът на Сао Томе и Принсипи Менезес участва в заседанието на Корпоративния съвет за Африка (ССА), провело се в края на юни 2003 във Вашингтон. В речта си на тържествения обяд, на който присъства и тогавашният държавен секретар Колин Пауъл, Менезес подкрепи идеята за „истинско партньорство” със САЩ, особено в сферата на добива на енергоносители.

Потушаването на военния бунт в Сао Томе и Принсипи беше одобрено от ръководството на Корпоративния съвет за Африка, чиито президент Стивън Хейс отбеляза, че „бързото възстановяване на демокрацията в републиката е стимул за увеличаване на американските частни инвестиции в местната икономика”.

В крайна сметка, през декември 2006, беше подписано споразумение за изграждането на остров Сао Томе на радиолокационна станция на американските военно-морски сили, която ще следи стратегически важния океански трафик в зоната на Гвинейския залив.

От военно-политическа гледна точка, нарастващият интерес на САЩ към Африка, може да се обясни не само със стремежа да бъде изградена необходимата военна инфраструктура и да се формира такава система от отношения, която да гарантира безпрепятствен достъп до залежите на минерални суровини на Черния континент, но и с желанието редица африкански страни (особено в Източна Африка) да се превърнат в своеобразна тилова база на CENTCOM , осъществяващ американската „политика на силата” по отношение на Афганистан, Ирак, Иран и т.н.

В тази връзка, определен интерес представлява изказването на доскорошния командващ войските на НАТО в Европа генерал Джеймс Джоунс, че САЩ се стремят да увеличат броя на военните си в Африка, където има „големи, неконтролирани от местните власти, райони, през които, без съмнение, минават маршрутите на наркотрафикантите, разположени са лагери за подготовка на терористи и съществуват огнища на нестабилност... Африка е много важна както за НАТО, така и за САЩ. Ударните групи от самолетоносачи и експедиционните ни сили не бива да носят шестмесечно постоянно дежурство само в Средиземно море. Убеден съм, че половината от това време те биха могли да прекарват край бреговете на Западна Африка”. Съдейки по това изказване, можем да предположим, че американските части, разположени в базата в Джибути, могат да послужат като прототип при формирането на бъдещи африкански „сили за бързо реагиране” на НАТО.

През април 2004, в Щутгарт, се проведе първата в историята среща на военните министри на страните от Северна Африка и зоната на Сахел, с командващия войските на САЩ в Европа. В нея участваха представители на Мароко, Алжир, Тунис, Сенегал, Мали, Мавритания, Чад и Нигер, които се споразумяха, че страните им ще окажат съдействие на Командването на войските на САЩ в Европа ( EUROCOM ) за:

- гарантиране сигурността на транзитните маршрути на доставките на петрол и природен газ (в тази връзка, президентът на корпорацията „Шеврон-Тексако” Джордж Къркланд, който присъства на срещата, заяви, че „петролът е важна част от американския стратегически интерес, а без редовните доставки на африкански суров петрол, икономиката на САЩ ще се нуждае от поне 10 млн. галона газолин годишно);

- ликвидиране на „пояса на нестабилност” в района на Сахел (в тази връзка тогавашният зам. командващ на войските на САЩ в Европа генерал Чарлз Уолд подчертава следното: „Уязвимостта на Европа ни тревожи. Ислямистите използват слабо населените или практически необитаеми пространства за да проникнат на европейския континент, а нерядко – и за обучаване на терористи. Подготвените в базите в Сахел терористи могат да се окажат на територията на САЩ или на европейските държави само за няколко часа.”).

Наред с това, както се подчертава в документа на Белия дом, озаглавен „Африканската политика”, администрацията на Буш-младши възнамерява да създава „коалиции на желаещите” с такива ключови за американската стратегия в Африка държави, като ЮАР, Нигерия, Кения и Етиопия за съвместни действия във „войната с тероризма”. Очаква се, че военни части от тези държави ще формират гръбнака на бъдещи обединени сили (в рамките на Африканския съюз или на друга колективна основа), които ще осъществяват антитерористичните операции на Черния континент.

Предлозите, използвани за провеждането на тази американска политика по отношение на Африка, варират в зависимост от конкретната ситуация, като най-често използваният е „за противодействие на нарастващата терористична заплаха срещу интересите на САЩ в Западна и Централна Африка след 2003 (т.е. след окупацията на Ирак – б.р.) ”. В същото време американските военно-морски сили разширяват патрулните си мисии в крайбрежните води на Нигерия и другите африкански държави, разположени по атлантическото крайбрежие.

Следва да подчертаем и, че военните и военно-политически усилия на САЩ за защита на американските интереси в Африка се осъществяват и чрез техните съюзници на континента, сред които, според новата „Стратегия за националната сигурност на САЩ”, са както държавите, доказали, че могат успешно да управляват собствената си икономика и държавен апарат и да разпространят сред съседите си американския модел на демокрация и американската визия за борба с тероризма, така и Африканският съюз, като континентална организация за гарантиране на вътрешнополитическата стабилност и икономическото развитие на страните от континента. В това отношение, Вашингтон разчита особено на онези държави, в които гражданските войни са били прекратени с активното съдействие на САЩ, а властта е преминала в ръцете на проамерикански настроени кръгове.

За осъществяване на общата координация на дейността на различните институции, работещи в защита на американските интереси в чужбина и, в частност, в Африка, през март 2006, към Държавния департамент, беше създаден Офис на координатора по въпросите на възстановяването и стабилизацията. Основната задача на тази структура е улесняване на взаимодействието между Департамента по отбраната и другите ведомства при осъществяването на военни или военно-политически действия в чужбина и, най-вече, в зоните на локални и вътрешни конфликти.

Своеобразен връх на военната и военно-политическа активност на Пентагона в Африка стана решението на президента Джордж Буш-младши да създаде, до края на финансовата 2008, на Обединено военно командване за Африка ( Unified Combatant Command for Africa – AFRICOM , формално създадено през февруари 2007, като се предвижда да започне реално да фунционира през септември 2008) . Аргументирайки тази стъпка, той подчерта, че „новото командване ще укрепи и задълбочи сътрудничеството ни в сферата на сигурността с държавите от Африка, ще донесе мир на народите от континента и ще съдейства за икономическото и хуманитарното им развитие”. В рамките на AFRICOM , САЩ възнамеряват още по-тясно да си взаимодействат с лидерите на африканските държави. Според помощника по политическите въпроси на държавния секретар по отбраната Райън Хенри, в щаба на AFRICOM ще работят представители на Държавния департамент и други ведомства, които ще помагат на Пентагона да планира и осъществява операции в Африка, по линия на новото командване. В тази връзка Хенри поясни, че: „Американската администрация признава превръщането на африканските държави в ключови играчи на световната сцена... Като част от правителството, Държавният департамент по отбраната е наясно с това и е готов да сътрудничи с африканските страни, в новото им качество”. През 2007 финансова година разходите за издръжката на AFRICOM са около 50 млн. долара, но през 2008 те значително ще нарастнат.

В коментар на южноафриканската информационна агенция „Интер Прес Сървис” се излагат следните аргументи за необходимостта от създаването на AFRICOM : „нарастващата роля на африканските държави в „глобалната война с тероризма, значението на природните ресурси на континента (и, особено, на петрола и природния газ) за световната икономика, както и непрекъснато усилващото се съперничество с Китай (наред с всички останали) за достъп и контрол над тези ресурси”.

Според американския сенатор Ръсел Финголд: „ AFRICOM е жизнено необходимо за укрепване на отношенията ни с африканските държави и предотвратяване превръщането им в терористични бази за атаки срещу САЩ и техните съюзници”.

Струва си специално да се отбележи ролята на американските разузнавателни служби в подготовката и реализацията на доктрината за „глобалното лидерство на Америка”. Според заместник държавния секретар в първата администрация на Буш Ричард Армитидж, значението и ролята на външното разузнаване за получаване на секретна информация рязко са нарастнали след събитията от 11 септември.

На свой ред, преди време тогавашният ръководител на Отдела за политическо планиране към Държавния департамент (и председател на изключително влиятелния Съвет за международни отношения) Ричард Хаас подчерта, че е „важно на политиците да се казва това, което трябва да знаят, а не, което искат да чуят”. Според него, ЦРУ и другите американски специални служби са следвали именно тази постановка при обработката на фактическия материал и подготовката на препоръки по такива сложни проблеми, като глобализацията, съдбата на „демократичното управление”, еволюцията на отношенията с другите големи държави или променящият се характер на съвременната война.

Много конкретни операции, осъществявани от ЦРУ в рамките на „борбата с международния тероризъм”, все още са засекретени и ще трябва да мине доста време докато станат ясни всички подробности, свързани с тях. В същото време, както посочва бившият посланик на САЩ в Гвинея и Кения Уйлям Атууд, американските дипломати в Африка поддържат тесни контакти с представителите на ЦРУ в конкретната държава и биват предварително осведомявани за всички действия, предприемани по линия на Управлението. Според него, „при наличието на съответния контрол, ЦРУ е и ще продължи да бъде основен инструмент на нашата външна политика”.

Интересна е и интерпретацията на Ричард Хаас на понятието „национален суверенитет”, във връзка с кампанията против тероризма. Той смята, че традиционните представи за суверенитета все повече остават в миналото и една свързана с тероризма държава не може да разчита, че останалите ще се съобразяват с нейния суверенитет. В тази връзка Хаас подчертава, че след атаките от 11 септември, САЩ имат правото да нанасят превантивни удари от всякакъв вид.

По този повод президентът Буш-младши отбелязва, че: „Новите заплахи изискват и ново мислене. Не можем да стоим настрана и да не правим нищо, когато опасността нараства”.

Заключение

Изложеното дотук позволява да заключим, че традиционното за САЩ използване на силови (включително и военни) форми на натиск в международните отношения, в ерата на „войната с тероризма” и продължаващите усилия за утвърждаване на американското глобално лидерство, започва да се превръща в абсолют. При това се очертава следният сценарий: на първоначалния етап американските въоръжени сили и, най-често, на техните съюзници (в началото на ХХІ век основен и постоянен съюзник на САЩ е Великобритания), изпълняват задачата да разгромят армията на противника, след което предават функциите по закрепване на постигнатото и по-нататъшния контрол върху ситуацията, на останалите участници в коалицията, или на друга група държави, специално подбрани за осъществяване на конкретната задача (както американците се опитаха да направят в Афганистан и Ирак).

В тази връзка, можем да предположим, че тъй като в Африка САЩ нямат достатъчно силен потенциален противник (от типа на Иран или Северна Корея), американската военна мощ ще бъде използвана само в онези изключителни случаи, когато съюзниците от антитерористичната коалиция, по една или друга причина, не съумеят да се справят с възложените им задачи (например, ако изостряне на вътрешнополитическите противоречия или на отношенията с Еритрея не доведат до оттеглянето на Етиопия като регионален съюзник на САЩ, или пък ако това стори Кения).

Много по-вероятно обаче е, Вашингтон да продължи да залага в Африка не на своята армия, а на възможностите на специалните служби и прилаганите от тях методи (което се потвърждава и от цитирания по-горе Ричард Хаас), както и на патрулирането (на ротационен принцип), осъществявано от военни кораби на държавите-членки на антитерористичната коалиция, по източноафриканското крайбрежие (както и в Гвинейския залив).

* Вицепрезидент на Фондация „Адекс”, в разработката участват и други експерти на фондацията

{rt}

Споразумението за развитие на сътрудничеството в сферата на ядрената енергетика между Индия и САЩ, подписано по време на посещението на Джордж Буш в Южна Азия, през март 2006, и обнародвано официално през август 2007, очевидно цели трансформацията на отношенията между тези две страни в стратегическо партньорство. Подписването му означаваше тектонична промяна в цялата система за сигурност в Азия и поява на ново разположение на силите в региона. Ръстът, демонстриран през последните години от индийската икономика, се съпровожда от значително увеличаване не енергийните и нужди. Като една от страните, отказали да подпишат Договора за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО), Индия беше лишена от достъп до технологиите в сферата на ядрената енергетика. По време на посещението на Манмохан Синг във Вашингтон, през декември 2006 обаче, САЩ дадоха принципното си съгласие Индия да разполага занапред с почти същите права, като държавите, подписали въпросния договор. Новото равнище на взаимно разбирателство между Вашингтон и Делхи беше реализирано в споразумението, подписано от Джордж Буш при посещението му в Индия, с което приключи и продължилата половин година дискусия между американската администрация и индийското правителство. То беше утвърдено с голямо мнозинство от двете палати на Конгреса на САЩ. Според този документ, известен и като Hyde Act , Индия получава право да купува оборудване и технологии за атомната си енергетика. На свой ред, САЩ поемат снабдяването и с ядрено гориво, тъй като страната изпитва недостиг на уран.

Същността на т.нар. Hyde Act

Според законодателния акт на американския Конгрес, Индия е длъжна, в рамките на няколко години (най-късно до 2014) да постави под контрола на МАГАТЕ 14 от всичките си 22 ядрени реактори. При това два от индийските реактори-размножители (т.е. реакторите с бързи неутрони, известни още като „бридери” – б.р.) няма да бъдат отнесени към категорията на тези с гражданско предназначение, което пък означава, че остават извън режима на гаранциите. Според американските власти, в резултат от това т.нар. „режим на сигурност” ще обхване 67% от производствените мощности на индийската ядрена индустрия, докато днес той обхваща само 11%. Онова, което предизвиква тревога обаче е, че възможността да купува легално ядрено гориво от чужбина е необходима на Индия за да използва собствените си уранови ресурси за военни нужди. Днес САЩ полагат много сериозни усилия за да убедят партньорите си от Групата на ядрените доставчици да променят действащите правила в съответствие с индийските интереси.

Особено задоволство в Делхи предизвиква фактът, че международният режим няма да включва индийските реактори-размножители. Въпреки това, споразумението провокира известни разногласия в коалиционното правителство на Манмохан Синг. От чисто технически гледна точка, полемиката се развихри около параграфа, предвиждащ, че САЩ ще прекратят доставките на ядрено гориво и ще вземат други мерки, ако Индия извърши ново изпитание на ядрено оръжие. Днес споровете по този въпрос, до голяма степен, са вече затихнали, но продължават да съществуват разногласия във връзка с натиска, оказван върху Делхи да подкрепи американската политика по отношение на Иран. Партньорите в управляващата коалиция виждат в тези претенции на САЩ, удар по авторитета на страната. Най-вероятно обаче, разногласията ще бъдат преодолени и споразумението ще влезе в сила.

Освен това, САЩ предложиха на Индия да се присъедини към проекта за международен експериментален термоядрен реактор, което би било съществена стъпка към установяването на всеобхватно сътрудничество в енергийната сфера. Като цяло, стратегическите и икономически интереси на САЩ се оказват по-важни за Вашингтон, отколкото подкрепата за режима на неразпространяване на ядрените оръжия. Разбира се, този американски подход едва ли ще се отрази по най-добрия начин върху политиката на такива страни, като Бразилия и ЮАР (а вероятно и на някои други), развиващи собствени ядрени програми. Да не говорим, че той би отслабил позициите на САЩ в спора им с Иран и Северна Корея.

Неотдавнашното заявление на директора на МАГАТЕ Мохамед ал-Барадей в подкрепа на ядрената сделка между САЩ и Индия е доказателство за това, колко голямо е влиянието на Вашингтон и на американската политика „на изключенията в ядрената сфера” върху тази организация. Имайки предвид, че последната конференция на Групата на ядрените доставчици ( NSG ), на практика, приключи безрезултатно, можем да очакваме, че сегашният курс на САЩ и липсата на достатъчно воля у МАГАТЕ ще доведат до по-нататъшното отслабване на режима на неразпространяване на ядреното оръжие. Макар че в самите САЩ усилията на лобито на привържениците на неразпространяването са все така активни, гласът им очевидно не е достатъчно силен за да промени ситуацията.

Стратегическите цели на САЩ и на Индия

Разширявайки сферата на взаимодействието си с Индия, Съединените щати си поставят няколко стратегически важни задачи. На първо място, те разчитат на сътрудничеството с Делхи за да неутрализират стратегическото предизвикателство на Китай, макар че както във Вашингтон, така и в индийската столица, категорично отричат съществуването на подобна мотивация. Както изглежда, американците предполагат, че увеличаването на индийския ядрен потенциал, насочен против трансформиращият се във все по-могъщ силов полюс Китай, отговаря на техните собствени интереси, а що се отнася до проблемите, свързани с неразпространяването, все някак ще съумеят да се справят с тях. Така Китай, който много внимателно наблюдава действията на САЩ, занапред ще трябва да следи не по-малко внимателно и нарастващата икономическа и военнна мощ на Индия.

На второ място, както смятат редица авторитетни анализатори, Вашингтон разглежда Индия като ключов партньор в борбата срещу ислямския радикализъм. Мюсюлманската част от населението на тази страна се смята за образец на умереност и сигурен партньор в процеса на демократично развитие на Индия. Нещо повече, важен фактор за сближаването между Съединените щати и Индия е бурният ръст на нейната икономика, съпроводен от формирането на многобройна (наброяваща между 200 и 300 милиона души) средна класа. Индия пък разчита, че ядрената сделка с Америка ще и позволи да промени международния си статут. В дългосрочна перспектива тя се надява да си извоюва позиции, сходни с онези на някогашния Съветски съюз, когато нито едно глобално решение не можеше да бъде взето без неговото съгласие. Най-близката задача пред Индия е да излезе извън рамките на ограничената политическа орбита на Южна Азия, където е затънала в неразрешими проблеми, касаещи отношенията и с Пакистан или въпроса за Кашмир.

В Делхи биха искали да създадат впечатление, че действията на Индия не вредят на собствения и политически курс и тя си остава независима сила, която играе балансираща роля и, в същото време, е стратегически съюзник на САЩ. Друг въпрос е, че по отношение на иранския проблем и се наложи да направи редица тактически отстъпки на американците и да гласува за предаването на „иранското досие” за разглеждане първо от ръководството на МАГАТЕ, а след това и от Съвета за сигурност на ООН. От известно време насам, Съединените щати започнаха да притискат Делхи за да не допуснат индийско участие в проекта за изграждане на газопровод между Иран, Пакистан и Индия.

Двойните стандарти

Оправдавайки различния подход на своята администрация към Пакистан, президентът Джордж Буш изтъква, че тази страна има „друга история”. Тази фраза съдържа сериозен намек не само за доктор Абдул Кадир Хан (пакистанският учен, признал през 2004, че е съдействал за разпространението на ядрени технологии на световния „черен пазар” – б.р.) , но и за проблемите, свързани с демокрацията и екстремизма в Пакистан.Възможно е, сред причините, които карат САЩ да отказват на Пакистан достъп до американските ядрени технологии за граждански цели, са близките отношения между тази страна и Китай. Нещо повече, ако и Индия, и Пакистан се бяха оказали партньори на САЩ в реализираната наскоро ядрена сделка, тя най-вероятно не би могла да мине през Конгреса.

САЩ доста умело се възползваха от началото на „войната срещу тероризма” за да разграничат в политически план въпросите за Индия и Пакистан. Както е известно, навремето американската подкрепа много помогна на Израел. Сега тази подкрепа дава възможност на Индия да осъществи своята военна ядрена програма, без при това да рискува да бъде обявена за „държава-парий”, докато Пакистан е поставен в ситуация на „стратегическа неопределеност”.

Задълбочаването на съществуващият дисбаланс между Индия и Пакистан може да окаже негативно влияние върху сигурността в региона и да провокира нова оръжейна надпревара между Индия и Пакистан, както и между Индия и Китай.

Китай, вероятно, ще бъде особено силно разтревожен, ако споразумението между Делхи и Вашингтон за противоракетната отбрана се превърне в реалност. Американско-индийското сътрудничеството в космическата сфера както и в тази на противоракетната отбрана, наред с продажбата на нови американски военни технологии, ще отслаби пакистанската система за ядрено сдържане, както и потенциала на страната в областта на конвенционалните оръжия. Подобно развитие би се отразило отрицателно и върху потенциала за ядрено сдържане на Китай спрямо Индия и САЩ.

Ядрената сделка с Америка фактически означава, че на Индия се предоставя статут на шеста ядрена държава, т.е. нейният статут се повишава за сметка на намаляване ролята на ДНЯО и Групата на ядрените доставчици. Според мен, по-верният подход за решаване на икономическите проблеми на Индия и останалите страни би било създаването на международен консорциум за съдействие в ядрено-енергийната сфера, под строгия контрол на МАГАТЕ, както и международното сътрудничество за разработването на такива ядрено-енергийни технологии, които изключват двойната употреба. Освен това, проблемите на сигурността на Индия и Пакистан биха могли да се разглеждат като взаимносвързани. Но, нека не приемаме желаното за действителност.

Реакцията на Пакистан

Какви мерки би могъл да предприеме Пакистан, в рамките на осъществяващият се напоследък сценарий? Въпреки сближаването между Индия и САЩ, Пакистан трябва да се стреми да поддържа добри отношения и с двете страни, особено в онези сфери, които са жизнено важни за собствените му национални интереси. Може би е трудно да повярваме, но международните отношения вече не са „игра с нулева сума” и не би следвало да се разглеждат само в черно-бялата цветова гама. Пакистан се нуждае от американските инвестиции и от достъп до американския пазар, както и от сътрудничество със САЩ в сферата на ядрената енергетика. Пакистан, освен това, се нуждае от модерно въоръжение и съответното програмно осигуряване с военно предназначение, както и от сътрудничество между пакистанските въоръжени сили и тези на Съединените щати. Добрите отношения с най-големите държави в света и особено – с най-могъщата от тях, винаги са в интерес на държавите от „средния ешалон”, към които спада и Пакистан.

Основната задача на американската геополитика по отношение на Пакистан е да гарантира сътрудничеството с тази страна в рамките на войната с тероризма. Впрочем, борбата с тероризма и екстремизма отговаря и на пакистанските интереси, но само ако в основата и е поставен широкият коалиционен подход и тя не се окаже насочена срещу самия Пакистан. В същото време, Пакистан следва да развива и отношенията си с Китай, Русия и Европейския съюз. Трябва да се разширява икономическото сътрудничество с тези страни, както и да се укрепват връзките с ислямския свят. Но, което е най-важното, Пакистан следва да изгражда национални институции за гарантиране на стабилността, както и на икономическия и социалния си прогрес в дългосрочна перспектива.

За да гарантира своята енергийна сигурност, Пакистан трябва да продължи да си сътрудничи с Китай в сферата на гражданските ядрени технологии, да прецени възможностите за установяване на сътрудничество с Русия и Франция и да увеличава собствения си потенциал в енергийната сфера. Решаването на тази задача предполага постигането на по-високо ниво на самодостатъчност в изграждането на реактори и създаването на по-сериозни мощности за обогатяване на уран. Както е известно, Китай построи атомна електроцентрала в Чесма (в Северозападната гранична провинция на Пакистан – б.р.) с мощност 325 мВт. Вече е сключен договор за изграждането на още една АЕЦ със същата мощност, а в бъдеще се планира и изграждането на две АЕЦ с мощности от 600 и 900 мВт.

Плановете на Пакистан в сферата на ядрената енергетика, през следващите десетилетия, включват създаванато на генериращи мощности от 8500 мВт. За да бъде постигната тази цел обаче, ще трябва сериозно да се променят правилата, приети от Групата на ядрените доставчици, т.е. да се прекрати сегашната практика на „избирателни промени”. Ако това стане, на Китай и Русия, както и на редица европейски държави, които произвеждат оборудване и гориво за ядрената енергетика, няма да им се налага, по примера на Индия, да претендират за тях да бъдат направени изключения от общите правила на Групата на ядрените доставчици.

Въпреки ядрената сделка между Индия и САЩ и опасенията, породени от укрепването на индийските позиции в тази сфера, Пакистан и Индия трябва да продължат да полагат усилия за развитието на мирния процес. Текущата стратегическа проблематика на индийско-пакистанските взаимоотношения следва да се разглежда в общия контекст на външнополитическия диалог в Южна Азия. На свой ред, Съединените щати (като страна поддържаща тесни взаимоотношения както с Индия, така и с Пакистан) трябва да съдействат по-активно за разрешаването проблема с Кашмир, което би позволило на двете съседни държави да насочат енергията си за развитие на своите икономики, борбата с бедността и за създаване на необходимите здрави основи за развитие на своите общества, като цяло.

* Авторът е генерал-лейтенант и бивш заместник-министър на отбраната на Пакистан. В момента чете лекции в Брадфордския университет, Великобритания.

{rt}

През април 1991, по инициатива на водача на суданските ислямисти Хасан ал-Тураби, в Хартум се проведе т.нар. „Ислямско-арабска народна конференция” (ИАНК), обединила радикални ислямисти от над петдесет държави по света. Западните медии веднага я кръстиха „Зеления интернационал”. Нейна, официално заявена цел, стана формулирането на глобален план за действия срещу Запада. Сред поканените лично от Ал-Тураби е и Осама бин Ладен, който в продължение на няколко години оказва финансова подкрепа за организацията. В началото на 90-те, Ал-Тураби създава специален фонд за финансиране на „джихада” в мюсюлманските и африкански държави. По негова иницитива, ислямистите започват да създават военно-тренировъчни лагери в Сомалия, Уганда, Чад, Кения и Танзания. По онова време, в източноафриканските държави се подвизават около три хиляди „моджехидини” от Йемен, Египет, Алжир, Сомалия и Кения.

Операциите на Ал Кайда срещу американските посолства в Кения и Танзания, терористичните акции в Момбаса, на остров Джерба в Тунис, или в Казабланка, както и последните атентати в Алжир през лятото на 2007, потвърждават стратегическото значение на региона в глобалния ислямистки проект. Неслучайно редица видни идеолози на Ал Кайда произхождат от Северна Африка: Египет, Либия, Алжир и Мавритания.

Известният британски анализатор на радикалния ислямизъм и автор на бестселъра „Вътре в Ал Кайда: глобалната терористична мрежа” ( Inside Al Qaeda : Global Network of Terror ) професор Роан Гунаратна (роден в Шри Ланка) посочва, че след взривовете в американските посолства в Кения и Танзания, САЩ прекъснаха дипломатическите си отношения с редица африкански държави, в които по данни на американските специални служби, е засечено присъствието на терористични структури, свързани с Ал Кайда (Сомалия, Судан, Конго, Гвинея-Бисау). Според Гунаратна, в резултат от това радикалните ислямисти започват да се прехвърлят в централните и западни райони на Африка. Според плановете на идеолозите на глобалния джихад, терористичните нападения срещу посолствата на САЩ следва да продължат, като една от целите е по-нататъшната политизация на исляма на континента.

През февруари 2007, на някои радикално-ислямистки форуми беше поместена статията „Ал Кайда и Африка: минало, настояще и бъдеще”, в която се разглежда въпросът за стратегията на световния ислямизъм на Черния континент. Преди това пък се появи статията на известния идеолог на ислямизма Абу Азам ал-Ансари, озаглавена „Ал Кайда се мести в Африка”. Авторите и на двете статии се опитват да „напипат пулса на африканския континент”. Според тях, основното предимство, което трябва да гарантира успеха на Ал Кайда на континента е спецификата на региона: слабостта на правителствата, вътрешните политически и етнически противоречия, корупцията, „прозрачните” граници и възможността почти безпрепятствено да бъдат формирани радикални „ядра”. Специално внимание се обръща на въоръжените сблъсъци между различните племена и гражданските войни, в резултат от които се появяват боеспособни въоръжени групировки. Според теоретиците на съвременния ислямизъм, тези групи следва да бъдат обединени под знамето на „джихада”. Оценявайки традиционното мъжество и войнствеността на местните племена, както и популярността на суфиските ордени сред населението в някои африкански държави, Ал-Ансари смята, че привличането на подобни групи ще гарантира успеха на ислямисткото движение в Африка. Други фактори, който биха могли да помогнат за това, са ужасяващата бедност и огромното количество оръжие, с което разполага населението. Всичко това следва да се използва за създаването на мощна „инфраструктура на джихада” на Черния континент.

Съюзът на ислямските съдилища в Сомалия

В периода, когато властта в Сомалия постепенно премина в ръцете на т.нар. „Съюз на ислямските съдилища” (СИС), Ал Кайда сравнително рядко декларираше подкрепата си за сомалийските ислямисти. Дори след превземането на Могадишо, през юли 2006, Бин Ладен се задоволи с кратко обръщение, в което призова местните ислямисти да превърнат Сомалия в ислямска държава и да продължат борбата срещу умиротворителните сили, които могат да бъдат изпратени в страната, защото „това ще бъде продължение на атаките на кръстоносците срещу мюсюлманския свят”. В същото време той предупреди западните държави, че организацията му ще подкрепи сомалийските ислямисти, напомняйки, че именно след атаките на „моджехидините” американските части бяха принудени да напуснат безславно Сомалия през 1995.

Създава се впечатление, че в ръководството на Ал Кайда не са разчитали особено на победата на ислямистите в Сомалия и тя е била неочаквана за тях. Ролята на организацията в развитието на ситуацията в тази страна силно се преувеличава – така редица авторитетни експерти по въпросите на тероризма твърдят, че активистите на Ал Кайда в страната са не повече от десетина души. През ноември 2006, посолството на САЩ в Найроби предупреди за възможни самоубийствени атаки от страна на сомалийски ислямисти в Кения и Етиопия. Пак тогава беше публикувано и писмо, уж подписано от известния ислямистки водач шейх Хасан Дахир Авеис, с призив да бъдат унищожени всички американски граждани в тези две страни.

През септември 2006, в резултат от нападението на терористи-камикадзе срещу президентския кортеж, бяха убити шестима сомалийски правителствени чиновници, включително брата на президента Юсуф Шейх Ахмед, който обвини за това СИС и Ал Кайда. На свой ред, водачът на местните ислямисти Шариф Шейх Ахмед прехвърли отговорността за атентата върху Етиопия.

Министър-председателят на преходното правителство Али Мухамад Геди заяви, че Сомалия се превръща в обетована земя за ислямисти от целия свят. През юни 2007 срещу него бе извършено поредното покушение, този път от атентатор-самоубиец. Малко по-късно Геди подчерта в интервю за вестник „Аш-Шарк ал-Аусат”, че този тип атаки са чужди на манталитета на сомалийците и посочи, че сред основните цели на ударите по ислямистите, нанесени им съвместно от Етиопия и САЩ, е ликвидирането на трима членове на Ал Кайда – Фазула Абдула Мохамед, Салех Али Салех Набхан и Абу Тахи ас-Судани, свързани с взривовате в американските посолства през 1998.

Както е известно, Съюзът на ислямските съдилища беше създаден в периода на драматична политическа нестабилност, през 90-те години, на миналия век, в един от районите на сомалийската столица Могадишо. Новата структура се оказа единствената, способна да гарантира сигурността в някои райони на столицата. СИС еволюира много бързо, финансирайки се от данъците, наложени на воюващите помежду си групировки. С течение на времето Съюзът започна да изгражда собствена мрежа от медицински и образователни учреждения, пое функциите на орган за борба с престъпността, осигуряваше охраната на местните бизнесмени (разбира се, срещу заплащане). СИС обяви, че ще води борба с наркотрафика и порнографията и макар че, поне официално, стоеше извън политиката, влиянието му в Сомалия постепенно нарастваше. През 1999 баха формирани и първите въоръжени отряди на СИС – т.нар. „милиции”.

Съюзът на ислямските съдилища включваше три основни групировки. Умереното крило в него бе оглавено от шейх Шариф Шейх Ахмед (завършил право в Либия, бивш учител по география), обявил за основна цел гарантиране на сигурността и обединяването на страната. Начело на радикалното крило пък застана шейх Хасан Дахир Авеис, поставил си задачата да създаде в Сомалия шариатска държава, подобна на Афганистан по времето на талибаните. Той открито призовава да бъдат екзекутирани всички, които не споделят учението на салафизма. В третата група влизат привърженици на идеята за Велика Сомалия, обединяваща днешна Сомалия и районите на Кения и Етиопия, населени със сомалийци.

През октомври 2006 всички тези „крила” бяха обединени в единна структура, като Шариф Шейх Ахмед оглави Върховния ислямски съд, а Хасан Дахир Авеис – т.нар. „Шура” (Върховен съвет). Друга групировка, присъединила се към СИС, е „Хизб аш-Шабаб”, ръководена от Адан Хаши Айро, притежаващ боен опит от Афганистан, т.е. свързан с терористичната мрежа на Бин Ладен.

Междувременно СИС започна борба с пиратите, атакуващи корабите, минаващи край сомалийските брегове. Според Международното морско бюро, 3300-километровата брегова линия на Сомалия е сред най-опасните в света, тъй като там най-често се извършват пиратски нападения. В тази зона минават основни морски търговски пътища, по които се пренася петрол, желязна руда, пшеница и т.н. По данни на ООН, през 2005-2006, тук са извършени 45 нападения на кораби, като 19 от тях са били успешни. През юли 2006, СИС отново отвори летището в Могадишо, което не работеше цели 11 години. Междувременно Съюзът наложи на населението специален данък за финансиране на „джихада”, а в някои райони започнаха екзекуции на онези, които не се молят по пет пъти на ден. Суровите мерки на СИС породиха определено недоволство сред населението, изразило се в серия от протестни митинги и демонстрации. Междувременно, в едно интервю, Хасан Дахир Авеис обяви плановете си за създаване на Велика Сомалия и призова към „борба за освобождаването на нашите братя в Кения и Етиопия”, което заплашваше да доведе до бързо интернационализиране на сомалийския конфликт и дестабилизирането на целия Африкански Рог.

През декември 2006, когато бе осъществен прелом в хода на сраженията и етиопската армия започна да изтласква ислямистите, ръководството на СИС призова мюсюлмани от целия свят да дойдат в Сомалия за да подкрепят ислямистите в борбата им срещу неверниците. Шейх Юсуф Мохамед Сиад Индааде, отговарящ за отбраната в СИС, заяви, че страната му е „отворена за войните на джихада от целия свят. Призоваваме ги да продължат свещената война в Сомалия и ще посрещнем с радост всеки, който може да прогони етиопците. Нека войните на джихада се сражават в Сомалия и атакуват Адис-Абеба”. Призивът му моментално се появи във всички радикални ислямистки форуми, а малко по-късно там бяха публикувани и конкретни препоръки за маршрутите, по които може най-лесно да се стигне до Сомалия (от Джеда, Дубай, Джибути и Найроби). Статията е озаглавена „В подкрепа на нашите хора в Сомалия, разписание на полетите за Могадишо” и в нея мюсюлманите от целия свят се призовават „да подкрепят моджехидините в Сомалия с пари и оръжие”. Така, с помощта на ислямистките медии, военните действия в страната внезапно придобиха характеристите на глобална война.

След поражението на СИС, вторият човек в Ал Кайда – Айман ас-Зауахири призова сомалийските „моджехидини” да не се предават, а да продължат бойните действия. През януари 2007, той ги призова „да поставят мини, да устройват засади, да осъществяват самоубийствени атентати, за да отслабят духа на неверниците...”. В същото време, той нареди на „моджехидините” от Арабския полуостров, Йемен, Судан, Магреб и всички страни, разположени сравнително близо до Сомалия, да подкрепят „братята си” с всички възможни средства. В края на декември 2006, представители на някои джихадистки групи, действащи в Ирак, отправиха към сомалийските ислямисти редица препоръки, как да действат занапред: да използват терористи-камикадзе, да използват географските особености и да примамват етиопските части в най-труднодостъпните местности, където те няма как да използват тежката си бронирана техника, а само зле защитени пехотинци – „ако успееете да съсредоточите етиопските войски в пет-шест подобни зони, можете да им нанесете големи загуби”. На свой ред, Абу Тураб ал-Джазаири им препоръчва да изградят „коридори” към съседните страни и най-вече към племената, изповядващи исляма, защото „за „моджехидините е недопустимо да бъдат изолирани от останалия свят”.

Ислямистите смятат, че поражението на СИС е временно и с него приключва само първата фаза на войната, защото Съюзът е загубил във военен план, но не и в идеологически. Поражението му се сравнява с временните успехи на американците в Ирак, затова повечето препоръки се свеждат до преминаване към партизанска война. В статиите, посветени на този въпрос, се анализират предимствата, които уж са получили ислямистите, отстъпвайки от големите градове. В една от тях, озаглавена „Отстъплението на СИС: причини, предимства и изводи”, се признава, че в големите градове „моджехидините” са по-защитени от атаките на етиопската авиация, но се твърди, че след отстъплението им, народът ще може сам да прецени при чие управление е имало повече ред и стабилност и да осъзнае необходимостта от създаването на ислямска държава. В същото време се прогнозира, че, затъвайки в сомалийското блато, Етиопия ще претърпи много сериозни икономически щети, което ще се отрази и върху боеспособността на нейната армия и това ще позволи възобновяване на мащабните бойни действия срещу нея.

В друг материал, озаглавен „Поражението на СИС в Сомалия – вече няма място за високомерие”, авторът подлага на остра критика тактиката на местните ислямисти. Той посочва необходимостта, „да се поучим от грешките си” и смята, че „отстъплението от столицата Могадишо не може да се смята за нещо положително, дори и ако впоследствие сомалийските моджехидини (на които се предлага да използват опита на иракските бунтовници – б.а.) последват примера на братята си по вяра от Афганистан, продължили борбата с американците” .

Но въпреки многобройните статии с препоръки и призиви сомалийските ислямисти да бъдат подкрепени с всички възможни средства, международните ислямистки мрежи не реагираха на тях, предпочитайки да се насочат най-вече към Ирак и Афганистан. В същото време, във въпросните материали се подчертава значението на Африканския Рог за световното джихадистко движение, тъй като той се намира в изключително важна геостратегическа зона, където се концентрират много морски маршрути: «регионът може да струва милиарди долари на световната икономика, чрез него могат да бъдат ударени международните пазари, или да се вдигнат цените на петрола». Освен това, тази територия е разположена в непосредствена близост до Саудитска Арабия и Йемен, а крайбрежието и се простира от Червено море до Индийския океан, което улеснява нелегалния трафик на оръжия и стоки, да не говорим, че морската блокада е практически невъзможна. Специфичното съчетание между пустини, планински брегове и гъсти гори създава известни трудности при използването на някои оръжия и транспортни средства. Всичко това, според стратезите-ислямисти, дава определени предимства на региона, като евентуално убежище за джихадистите от Саудитска Арабия и Йемен. Африканският Рог е не по-малко важен и като база за осъществяване на терористични нападения срещу танкери и военни кораби (като пример най-често се дава взривяването на един френски танкер в региона, както и на американския есминец «Коул»). Споменава се, че широко разпространеното в района пиратство може да се използва за финансиране на джихадисткото движение. Засяга се и племенния характер на социалното устройство в Африканския Рог, където «лоялността към племето е много по-важна от тази към държавата и, ако си спечелиш подкрепата на местния вожд, няма защо да се боиш от полицията». В региона непрекъснато бушуват всевъзможни конфликти и войни, което генерира нестабилност и хаос. Именно в тези кланови общества джихадисткото движение получава възможност да обедини местните племена с помощта на исляма, за обща борба срещу «неверниците».

Впрочем, СИС не разчита само на Ал Кайда, а провежда и собствена пропагандна кампания. Той създаде свой интернет-сайт, на който, в началото на 2007, обяви за създаването на «Национален фронт за съпротива за освобождаването на Сомалия». Пак там, по-късно беше обявено и за създаването организацията „Моджехидини на Етиопия”, като част от мрежата на Бин Ладен, поставила си за цел да наложи шариата в предимно християнска Етиопия.

На територията на Сомалия са създадени бази за подготовката на радикални ислямисти от различни държави. Така, преди време, беше арестуван американският гражданин Джоузеф Малдонадо, обучаван във военен лалер на сомалийските ислямисти. Друг жител на Ню Джърси от египетски произход – Махмуд Мешал, пък беше арестуван при опит да пресече границата с Кения. Той също е бил подготвян за диверсионни действия в Сомалия.

Анализирайки развитието на ситуацията в Сомалия стигаме до извода, че първоначално Съюзът на ислямските съдилища съвсем не си поставя за цел глобалното господство на шариата, но набирайки сила, привлича вниманието на международните ислямистки структури. Въпреки това, ако СИС имаше по-добро ръководство и ако не се разкъсваше от многобройни вътрешни противоречия, ислямистите можеха да постигнат повече. Според западните експерти, в структурата на СИС особено активно действат представителите на различни суфиски братства и духовни „ордени” (като Салихия и Кадирия). На фона на продължителното безвластие и кървава гражданска война, именно суфиските кланове инициираха създаването на СИС, опитвайки се да го превърнат в единствената сила, способна да контролира ситуацията в страната и да въведе ред в нея.

Нигерийските талибани

Друга африканска страна, в която успешно действа Ал Кайда, е Нигерия, половината от чието 140-милионно население изповядва исляма. През последните пет години местните ислямисти (населяващи предимно северните райони на страната) започнаха да налагат нормите на шариата, което провокира вълна от насилие в региона. Ислямът прониква в Нигерия през ХІ век, чрез арабските търговци, като днес доминира в северната част на страната, докато на юг преобладават християните.

Според повечето експерти по радикалния ислям в Африка, сред причините за появата на радикално-ислямистки групировки е дейността на международните „благотворителни организации”, които са основните проводници на радикални тенденции сред африканските мюсюлмани и, в частност, сред тези в Нигерия. Така, сред последователите на суфизма особено тревога поражда дейността на фондацията „Ал-Мунтада Ал-Ислами”. Според представителя на един от суфиските ордени в нигерийския щат Кано: „до появата на фондацията в Кано нямаше конфликти на религиозна основа, а днес сме на ръба на гражданската война. „Ал Мунтада” промива мозъците на местните мюсюлмани, изпращайки някои от тях в саудитските университети, и ги принуждава да следват наложените от ислямистите правила, чрез щедро финансираните мрежи от джамии и религиозни училища. Всичко това са елементи от инвазията на радикалния ислямизъм в Нигерия”.

През януари 2004, в страната се появи нова организация, обединяваща първоначално около 200 души и носеща името „Нигерийско движение Талибан”. Негова цел е създаването на независима ислямска държава в районите по границата с Нигер. Няколко седмици по-късно, след серия от сблъсъци с националната армия, групировката беше разгромена. През януари 2007 Върховният съд на Нигерия обвини в тероризъм Малама Бало Иляса Дамагуна, ръководител на компанията “ Media Trust Ltd ” , поддържал тесни връзки с Ал Кайда и изпратил десетки нигерийски младежи във военните лагери на Бин Ладен в Афганистан и Пакистан (както и 14 души в ислямисткия лагер „Ума ал-Кура” в Мавритания). Дамагуна е сред основателите на „Нигерийското движение Талибан”, за чието създаване е получил, през 2002, от Ал Кайда около 300 хил. долара.

Другото име на организацията на нигерийските талибани е Движение „Ал-Хиджра”. Според нейните лидери, нигерийското общество до такава степен тъне в неверие, че истинските мюсюлмани следва да се отделят от него и да създадат собствена общност, в която да зачитат единствено законите на шариата. В средата на 2003 част от членовете на „Ал-Хаджра” се преселиха в джунглите край административния център Майдугури, където създадоха собствено селище. От края на същата година групата започна да извършва нападения срещу полицейски участъци за да се снабди с оръжие, както и да разпространява пропагандни материали с призиви за създаването на ислямска държава в Нигерия.

През октомври 1999 губернаторът на нигерийския щат Замфар Алхаджи Ахмед Сани обяви, че въвежда на територията му законите на шариата, използвайки като модел законодателството на Саудитска Арабия. В щата се появиха проповедници от различни страни от Персийския залив, а много местни младежи бяха изпратени да изучават ислямското религиозно право в държавите от Близкия изток. Примерът на Замфар беше последван от още 11 северни щати в Нигерия, които обявиха, че постепенно ще въведат в тях нормите на шариата. През 2006, при сблъсъците между християни и мюсюлмани (провокирани от публикуваните в датско списание карикатури на Пророка Мохамед) в тези райони, загинаха 140 души.

Според ръководителя на Центъра за стратегически международни изследвания Стивън Морисън, „има голяма вероятност Ал Кайда вече да разполага със своя база в Северна Нигерия”. Постепенното налагане на шариата в някои нигерийски щати привлече към тях вниманието на лидерите на световното джихадистко движение. Така, през 2003, Бин Ладен обяви в поредното си обръщение Нигерия за една от приоритетните държави (наред с Йордания, Пакистан, Саудитска Арабия и Йемен), която следва да бъде „освободена” от предателския режим, контролиран от САЩ. Нигерия заема немаловажно място в стратегията на глобалния ислямизъм, който разполага тук с възможност да нанесе удар по икономическите интереси на Запада, свързани с петролните находища в страната.

От началото на 90-те, нигерийската икономика почти напълно зависи от износа на петрол. В страната се добиват над 2 млн. барела дневно, а правителството прие редица закони, с които на практика прехвърли управлението на находищата и транзита на енергоносители на чуждестранните петролни компании (и най-вече на Chevron и Shell ). Като последица от петролния бум повечето жители на делтата на река Нигер трябваше да напуснат фермите си, а земите им бяха предадени на петролните компании.

През 2004 Бин Ладен заяви, че САЩ се опитват да поставят под контрол природните ресурси на Нигерия и призова местните жители „да спрат най-големия грабеж в историята – на петролните богатства, които принадлежат на днешното и следващо поколения нигерийци”. Година по-късно заместникът му Ал-Зауахири нареди на „моджехидините” да съсредоточат нападенията си именно върху петролните находища – „богатствата, отнети от мюсюлманите, защото по-голямата част от печалбата отива у враговете на исляма”. В отговор, през февруари 2006, военният лидер на т.нар. „Движение за освобождаването на делтата на Нигер” ( MEND ) “ генерал-майор ” Годсвил Тамуно обяви тотална война срещу всички чуждестранни петролни компании. Според него, организацията му се бори „с потисниците на народа от делтата на Нигер и замърсяването на околната среда от чуждестранните транснационални компании”, а основната и цел е поемане на контрола върху добивите на енергоносители в региона. Движението поиска от нигерийския президент да освободи от затвора Моджахид Джубо-Асари, ръководител на „Народните доброволчески сили на делтата на Нигер” – една от най-боеспособните групировки в тази част на Африка. Съвместните действия на двете организации принудиха Chevron да евакуира част от сътрудниците си и да намали добива на петрол. През миналата 2006, в района на делтата на Нигер, бяха убити 37 нигерийски военни, над 70 чужденци бяха отвлечени, а няколко терминала и петролопроводи – взривени.

Действията на MEND стават все по-ефективни. През май 2006 неговите бойци спряха петролния добив във Вари – един от най-големите градове в делтата на Нигер, след което предупредиха големите западни медии, че това е само началото. Макар че MEND не споделя идеологическите постановки на глобалния радикален ислямизъм, тактиката му обективно обслужва интересите на Ал Кайда. Така, първата показателна терористична акция на MEND в началото на 2006 подозрително съвпадна с осъщественото от Ал Кайда нападение срещу най-големия петролен комплекс в Саудитска Арабия (макар че то се оказа неуспешно, световните цени на петрола моментално скочиха с два долара за барел). Експертите продължават да спорят, дали двете атаки са били планирани от един и същи център, или става дума за случайно съвпадение. В същото време снимки от нападението на MEND срещу обекти на Shell , през декември 2006, бяха поместени на различни ислямистки сайтове в Интернет. Интересно е, че бойците от MEND , много от които са християни, се представят за „нигерийски моджехидини, борещи се с американските петролни компании, които крадат богатството на мюсюлманите”.

Джихадът в Дарфур

В края на април 2006, катарската телевизия „Ал Джазира” излъчи поредното видеообръщение на Бин Ладен, в което той призова „моджехидините” и привържениците им, особено в Судан и Арабския полуостров, „да се подготвят за продължителна война с кръстоносците и техните привърженици в Западен Судан”. Веднага след това, на един от най-популярните ислямистки интернет-форуми, беше публикувана статията „Към всички, които искат да стигнат до Дарфур”, чиито автор препоръчва за целта да се използва либийско-суданската граница, тъй като либийските членове на Ал Кайда вече са осигурили необходимия „коридор”. В друга подобна публикация, появила се през юни 2006, пък се предлагат подробни инструкции и карти на най-подходящите маршрути към някои судански селища. През септември 2006 Айман Ал-Зауахири разкритикува предложението на ООН да изпрати свои умиротворителни сили в Дарфур, за да спрат кръвопролитието. Обръщайки се към привържениците си, Ал-Зауахири призова мюсюлманската умма „да се пробуди, за да защити земите и честта си от агресията на кръстоносците, прикриваща се под флага на ООН, защото никой няма да ни защити, освен всенародния джихад, воден от моджехидините”.

На онези, които решат да се отправят към Дарфур, се обещава подкрепа от „моджехидините”, действащи в Касала, Хартум и самия Дарфур. Според анонимен анализ, публикуван в ислямистки сайт, най-активни в Судан са следните групировки: „Джамаат Ансар ас-Суна ал Мохамадия”, действаща в различни райони на страната; „Джамаа ал-Китаба ва-с-Суна ал-Хайрия” (втора по-численост сред ислямистките формации); „Джамаат ал-Китаб ва-с-Суна” и „Ас-Салафиюн”, като се споменават и имената на редица салафитски религиозни проповедници, които не членуват в нито една от радикалните ислямистки организации. Знае се, че повечето от изброените по-горе радикални формации са създадени в края на 90-те, по време на престоя на Бин Ладен в Судан. Активистите на Ал Кайда създават в тази страна и т.нар. „Джихадистко движение в Дарфур”. В публикувания през март 2006 меморандум на движението, като негови основни цели са посочени: недопускане намесата на външни сили в конфликта; борба с организациите, които не работят за интересите на Судан и неговите граждани; защита на ислямската религия, традиции и обичаи от всяко чуждестранно присъствие в Дарфур; защита на целостта на провинцията, както и на нейните културни и етнически компоненти. В меморандума са посочени и средствата за постигането на тези цели: борба срещу чуждестранните умиротворители (освен тези, които са мюсюлмани); сътрудничество с всички джихадистки формации, действащи в ислямския свят и координиране на действията с тях; предупреждаване на всички въоръжени групировки и политически партии да се откажат от всякакво сътрудничество с чуждестранните организации, действащи в Дарфур и обявяване на мисията на Африканския съюз в провинцията за „враждебна на интересите на исляма и обслужваща интересите на империалистите в провинцията”.

В интервюто си за суданския вестник „Ал-Интибах” от март 2006, лидерът на „Джихадисткото движение в Дарфур” Абу Джихад ал-Дарфури подчертава, че основната задача пред неговата организация е да не допусне намесата на външни сили в конфликта и да предотвратим окупация, подобна на онези в Афганистан и Ирак. В същото време той отказа да коментира връзките си с Ал Кайда.

През септември 2006, неизвестната до този момент групировка „Ал Кайда в Судан и Африка” пое отговорността за отвличането и убийството на главния редактор на независимия судански вестник „Ал Уифак”, посочвайки, че: „атеистът-журналист Мухамад Таха беше екзекутиран, защото мърсеше името на Пророка”. Обръщението беще подписано от лидера на организацията Абу Хафез ас-Судани. Това беше четвъртото покушение срещу Таха (публикувал статия, поставяща под съмнение благородническия произход на Пророка Мохамед), като за първи път в историята на тероризма в Судан противник на ислямистите беше екзекутиран в типичен „иракски стил”.

Диаманти и джихад

Африканският континент представлява и определен финансов интерес за международните ислямистки структури. В началото на 2007, в изоставена мина в югоизточен Мадагаскар, беше открито тялото на Джамал Халифа. Както заяви пред авторитетния вестник „Аш-Шарк ал-Аусат” неговият брат Малек, Джамал е търгувал със скъпоценни камъни. Всъщност, убитият беше един от най-известните финансисти на Ал Кайда, свързан с мрежите на организацията, действащи в различни части на света. Така, на Филипините, той спонсорираше Халид Шейх Мохамед, един от организаторите на терористичните нападения от 11 септември 2001, както и редица радикални ислямистки групи, действащи в Югоизточна Азия. Според мадагаскарския вестник „Миди Мадагаскара”, известният лидер на Ал Кайда Фазул Мохамед – програмист и специалист по информационни технологии, роден на Коморските острови и свързан с взривяването на посолствата на САЩ в Кения и Танзания през 1998, е бил засечен в северозападната мадагаскарска провинция Мазунга. Според някои експерти, именно от Коморските острови той е изпращал доброволци за войната в Сомалия. Известно е също, че от края на 90-те Фазул Мохамед активно търгува с диаманти от Западна Африка. Според някои медии, той участва в контрабандата на диаманти от Сиера Леоне и Либерия, осъществявана с посредничеството на сенегалския бизнесмен Ибрахим Ба, поддържащ тесни връзки с висши правителствени чиновници в Дакар. Друг финансист на Ал Кайда – Ясин ал-Кади е държал 12% от акциите на регистрираната в Калифорния компания “ Global Diamond Resources ”, занимаваща се с добив на диаманти в Южна Африка и други страни, с посредничеството на “ New Diamond Corporation Ltd ” (офшорна компания, също контролирана от човека на Ал Кайда).

През януари 2007, по искане на ООН, беше блокирано имуществото на Джунайда и Фархад Дократ, оказвали финансова и техническа помощ на Ал Кайда. Първият, който е зъболекар от Йоханесбург, е превел 120 хил. долара на Хамза Рабия, смятан за ръководител на международните операции на организацията, за да прехвърли, през 2004, неколцина южноафриканци в пакистанските тренировъчни лагери. Той е и собственик на веригата магазини за ловно оборудване “ Shiper Africa ” . На свой ред, Фархад Дократ е превеждал значителни суми на финансовата компания „Ал-Ахтар тръст” (също контролирана от Ал Кайда) и е ръководел джамията „Дар ес Салам”, посещавана най-вече от младежи, принадлежащи към пакистанската или малайска диаспори в ЮАР. През 2005, заедно със сина си Муаз, Фархад посещава Гамбия, за да „реформира учебната програма на местните ислямски училища”. Показателно е, че някои от учениците му са арестувани като активисти на Ал Кайда в Пакистан.

През юли 2005, в Замбия, беше арестуван Харун Асуат, роден в индийския щат Гуджарат, след като телефонният му номер беше открит от британските специални служби у четиримата участници в терористичните нападения в лондонското метро. При разследването стана ясно че ден преди акцията Харун Асуат е звънял многократно на всеки от участниците. По-късно беше установена и връзката между групата на Аусат в Южна Африка и лондонската „клетка” на атентаторите-самоубийци, ръководена от Мохамед Сидик Хан, преминал военна подготовка в Пакистан. Харун Аусат е отдавна свързан с Ал Кайда и други радикални ислямистки формации във Великобритания (през 90-те е помощник на Абу Хамза в известното лондонско свърталище на ислямистите – джамията във Финсбъри парк), а през 2002 се опитва да създаде военно-тренировъчен лагер в американския щат Орегон.

Той е свързан и с Мохамед ал-Габра, друг финансист и активист на мрежата на Бин Ладен в Лондон, организирал изпращането на британски доброволци за джихада в Ирак и Пакистан. Тоест, налице е пряка връзка между терористичните операции на ислямистите във Великобритания, военната подготовка в пакистанските лагери и финансовите операции в различни държави от Южна Африка.

В края на 90-те, един от основателите на Ал Кайда Ал-Убеид ал-Баншири, заедно със секретаря на Бин Ладен Уадих ал-Хадж, активно търгуват с диаманти и други скъпоценни камъни в Кения и Танзания, като регистрират там няколко компании за добив на диаманти. В Танзания са изградени и „клетки” на организацията, чието финансиране се осъществява от бизнеса със скъпоценни камъни. Активистите на Ал Кайда Абдула Ахмед Абдула, Ахмед Гайлани и Фазул Мохамед използват опита от диамантения бизнес в Източна Африка и, в началото на 2000, създават подобни компании в Либерия и Сиера Леоне. Абдула Ахмед Абдула е сред организаторите на бомбения атентат срещу американското посолство в Найроби, а танзаниецът Ахмед Гайлани и роденият на Коморските острови Фазул Мохамед участват в терористичните акции в Дар-ес-Салам.

Активистите на Ал Кайда се ориентират и към бизнеса с недвижими имоти, използвайки за целта подставени лица. Така, танзаниецът Ашиф Мохамед Джума (братовчед на споменатия по-горе Ал-Баншири), създава компанията “ Tahir Ltd ” за добив на злато и диаманти, чрез която се легализират диамантите, добити незаконно в Конго. На свой ред, Ал-Хадж работи с йорданския търговец на скъпоценни камъни Салех Одой, като, чрез компанията ‘ Tanzanite King ” , действаща в Найроби и Момбаса, двамата прехвърлят злато и диаманти от Танзания в Дубай и Хонконг.

Непосредствено след терористичните нападения от 11 септември, редица активисти на Ал Кайда се укриват, в продължение на месеци, на територията на Либерия и Танзания. Смята се, че някои от тях са платили около милион долара на високопоставени местни правителствени чиновници за да им бъде предоставено убежище. Други са се придвижвали съвсем свободно из Либерия или Буркина Фасо, още повече че мнозина представители на местните режими участват в контрабандните мрежи на Ал Кайда за трафик на диаманти и други скъпоценни камъни. Според представители на редица европейски и латиноамерикански специални служби, сделките се реализират от подставени лица, а с парите се купува най-модерно оръжие и военна техника. Така, ливанският търговец на диаманти Азис Насур, племенникът му Салих Осайми, както и бившият офицер от сенегалската армия Ибрахим Ба, са отговаряли за трафика на скъпоценни камъни от редица африкански държави. През 2002, Осайми беше арестуван от белгийската полиция, която стига до извода, че както компаниите за добив на диаманти, така и посредническите фирми, са били наясно, че работят за ислямистите.

Ал Кайда в Централна Африка

Впрочем, да не забравяме, че африкансските страни разполагат и с други ресурси за финансиране на радикалните ислямистки структури, като например организираната престъпност, или контрола над основните търговски маршрути. Ислямистите съзнателно се стремят да установят тесни контакти с международните «сенчести» структури. Така, нигерийските криминални групи изготвят за тях международни документи: паспорти и кредитни карти, необходими за успещното им проникване във Франция, Великобритания или Италия. Нигерийската мафия разполага и с отработени схеми за продажба на редки метали в западните държави. Освен това, нигерийците играят ключова роля в международния наркотрафик (включително в САЩ и Канада). В тази връзка, някои американски експерти се опасяват, че техните наркоканали могат да бъдат използвани за прехвърляне на оръжия за масово унищожаване на територията на САЩ, както и за финансирането на различни джихадистки групи, действащи в западните държави. 12-те щата на Северна Нигерия, на практика, не се подчиняват на централното правителство, там не важат и законите на страната. В подобни райони с полуавтономна власт трафикът на хора и оръжия въобще не е проблем.

В Нигер, привържениците на салафизма са концентрирани в департаментите Досо и Маради, където периодично избухват сблъсъци с привържениците на суфизма (т.е. на традиционния ислям). Особено активна е «Асоциацията на ислямските групи и култури», ръководена от Ал-Хадж Абубакър Иса. Добре известно е, че страните от Сахел често биват посещавани от радикални ислямистки проповедници от Саудитска Арабия, Либия или Мароко, според които бедността, глада и корупцията могат да бъдат преодолени само чрез въоръжена борба с враговете на исляма и въвеждането на шариата.

В Чад също има (макар и малко) последователи на салафизма. Ръководи ги Мохамед Махамат, известен още като Шейх Факи Сузуки. През 2002 местният Върховен съвет по религиозните въпроси го обвини, че съзнателно провокира етнически и религиозни сблъсъци в страната, след което той прекара няколко години под домашен арест. Междувременно, заместникът му Шейх Махамад Маруф беше арестуван за призив за борба срещу влиятелния местен суфиски орден Тиджания.

В Мали, ислямът има умерен характер и е силно повлиян от традиционните африкански култове. Но макар че тук доминира суфиският орден Кадирия, има и няколко радикални ислямистки групи, една от които се ръководи от имам Махмуд Дико, за когото се смята, че е свързан с радикалната алжирска организация «Салафитска група за проповеди и джихад» (СГПД).

Северна Африка – «обетованата земя» на Ал Кайда

Както е известно, тази алжирска групировка, която официално декларира, че е част от Ал Кайда (и дори се преименува на «Ал Кайда в ислямски Магреб»), е изключително активна не само в Европа и Алжир. Тя действа и в много страни от района на Сахел, където активистите и вербуват и подготвят терористи. По данни на френските специални служби, в нея участват между 500 и 800 души, като 200 от тях активно работят в Мавритания, Мали и Нигер. Както е известно районът на Сахел представлява огромна рядко населена територия, а границите на страните, разположени в него, почти не се охраняват. По-голямата част от населението изповядва исляма и живее в крайна бедност и липса на елементарно здравеопазване. Ислямистите създават в тези страни своя инфраструктурна мрежа: включително училища, медицински пунктове и т.н. В същото време повечето местни мюсюлмани са членове на традиционните суфиски братства (ордени), а последователите на радикалния ислям не са никак много.

Всъщност, СГПД е своеобразен «мост» между радикалните ислямистки «клетки» в Африка и международните ислямистки структури. В държавите от Сахел тя сътрудничи с други радикални формации, включително мароканската, стояща зад атентата в Мадрид през 2004. Според редица специалисти по борба с тероризма, днес страните от Сахел все повече започват да приличат на «нов Афганистан», а СГПД периодично провежда показни акции за сплашване срещу противниковите групировки. Така, през октомври 2006, нейни членове организираха засада срещу въоръжена група туареги, а преди това (през 2003) тя отвлече в Мали 32 европейски туристи, пътуващи из Сахара. През януари 2007, френските специални служби предупредиха организаторите на международното автомобилно рали «Париж-Дакар», че СГПД подготвя няколко засади по трасето между Лисабон и Дакар. В резултат, маршрутът беше променен, а трима мавритански граждани – арестувани. Въпреки това, според Луи Каприоли (бивш зам. директор на френската контраразузнавателна служба DST ), организацията не представлява сериозна заплаха за държавите от Сахел, защото основната и задача не е осъществяването на терористични нападения, а обединяването на разпръснатите ислямистки групировки в региона. Нещо повече, Сахел не е особено привлекателен за ислямистите – климатът е прекалено суров, въоръжените туареги са не по-малко жестоки от тях, освен това там присъстват френски и американски специални части. Основните мишени за атаките на СГПД са в Алжир и Тунис.

Френският експерт по борба с тероризма Ален Ролие смята, че страната му заема особено място в плановете на радикалните ислямисти. Според него, сред причините са поражението на арабите в прочутата битка при Пуатие, през 732, колониалното минало, участието в Първата война в Залива, забраната на жените-мюсюлманки да носят кърпи за глава във френските държавни учреждения, както и френският ангажимент в Афганистан. На територията на Франция, СГДП активно работи за привличане към своята дейност на коренни европейци, приели, по една или друга, причина исляма. Смята се, че от общо 50 хиляди такива французи, най-малко 1500 са привърженици на радикалния ислям, а около 5 хиляди изповядват салафитската версия на исляма. След влизането на СГДП в структурата на Ал Кайда, френските власти се опасяват от появата в страната на терористи-самоубийци. Известно е също, че СГДП изпраща част от членовете си в помощ на иракските бунтовници. Тоест, младежи, вербувани в страните от Сахел и преминали през ада на Ирак, впоследствие могат да бъдат използвани за осъществяване на терористични акции във Франция.

На 23 юли, вече под новото си име «Ал Кайда в ислямски Магреб» (АКМ), СГДП обяви, че възнамерява да интензифицира атаките си срещу «враговете на Аллах» в страните от Северна Африка като паралелно с това предупреди «обикновените мюсюлмани» да не посещават обществени места, където могат да се срещнат «неверници» и «вероотстъпници» от средите на правителствените чиновници, както и тези, където присъстват много полицаи или военни.

В комюнике на организацията, публикувано преди време на един ислямистки сайт, се твърди, че «моджехидините са изпълнени с решимост да атакуват военните щабове и казарми, използвайки всички достъпни средства». През септември 2007 заплахата беше осъществена, като АКМ осъществи две самоубийствени нападения срещу казарма на алжирските военно-морски сили в Делис (37 убити) и срещу кортежа на президента Бутефлика в Батна (20 убити).

За да изясним, какво може да се очаква от тази ислямистка организация в бъдеще, както и степента на заплахата за страните от региона, се налага да анализираме нейната история и развитие.

Под новото си име «Ал Кайда в ислямски Магреб» (АКМ), групировката действа от януари 2007, когато беше обявено и, че тя е наследник на действащата в Алжир «Салафитска група за проповед и джихад» (СГПД). В специално комюнике, подписано от лидера на СГПД Абделмалек Друкдел (известен и като Абу Мусаб), се казва, че «след присъединяването на СГПД към Ал Кайда и клетвата за вярност към «лъва на исляма» Осама бин Ладен, трябваше да сменим името на организацията за да покажем връзката между алжирските моджехидини и братята ни от Ал Кайда».

Междувременно, стана известно, че в хода на преговорите с ръководството на Ал Кайда, АКМ е успяла да си извоюва известна самостоятелност относно избора на мишените и вземането на решения. След това групировката поднови терористичната си дейност. Тя, в частност, пое отговорността за терористичните нападения в Алжир от 11 април 2007, когато загинаха 30 души, а над 200 бяха ранени. Точно два месеца по-късно изпратен от нея атентатор-самоубиец се взриви пред казармата в Лахдария, при което загинаха 10 алжирски военни. Според експертите, през 2007 активността на АКМ е нарастнала почти тройно, в сравнение с миналата 2006.

Наред с терористичните атаки в региона, една от основните функции на АКМ е набирането на доброволци за джихада в Ирак и някои други страни, в редовете на различните филиали на Ал Кайда. Тези доброволци, в частност, взеха активно участие във въоръжените сблъсъци между ливанските правителствени части и ислямистите от групировката «Фатах ал-Ислами», в района на палестинския бежански лагер Нахр ел-Барид.

По данни на френските специални служби, освен в Алжир, «клетки» на АКМ действат и в Египет, Либия, Мароко, Мавритания, Мали, Нигер и Тунис, като само в Алжир организацията разполага с 500-800 «моджехидини». Тя се отличава от останалите терористични групировки по някои особености. Едната е продължаването на практиката на СГПД, която по ред причини, гледаше да избягва излишни жертви сред гражданското население и предпочиташе за свои мишени военни или представители на властта. Втората особеност на АКМ (за разлика от предшественичката и СГПД, която сравнително рядко действаше на територията на съседните държави, като изключим похода на групата, начело с Абдерразак Пар, в страните от Сахел) е, че тя демонстрира ясно изразени регионални амбиции. Още през януари 2007 бяха засечени опити за установяване на по-тесни връзки със съмишленици в Тунис и Либия, което пък даде повод на алжирския вестник «Либерте» да заключи, че, формирайки свои филиали в държавите от региона, АКМ (а чрез нея Ал Кайда) преследва поне две цели: да улесни достъпа на своите «моджехидини» в Европа и да използва ислямистките формации от Магреб за терористични нападения на Стария континент.

Третата особеност на АКМ е, че именно на нея (сред всички останали местни ислямистки формации) реши да заложи ръководството на Ал Кайда. Обяснението е просто – останалите формации (от типа на мароканското или либийското крила на т.нар. «Сражаваща се ислямска групировка») са по-добре представени извън собствените си страни, отколкото в тях, докато АКМ успешно действа «по места». Тук е мястото да напомним, че още през март 2007 френският съдия Жан-Луи Бругюер, специалист по делата, свързани с тероризма, предупреди, че «бившата СГДП е поела контрола над всички радикални групировки в Магреб, формирайки регионална терористична мрежа, която планира да разшири акциите си на юг, в района на Сахел». Според него, появата на АКМ е пряка заплаха за Франция, заради многократно нарастналия потенциал на организацията, «която се превърна в регионален филиал на Ал Кайда и масово набира нови бойци, с чиято помощ възнамерява не само да «взриви» Алжир, Мароко и Тунис, но и да пренесе терора в Европа».

Четвъртата особеност на АКМ е свързана с начина и на финансиране. Според испанския вестник «Ел Паис», основните източници за набиране на средства за дейността и се намират на територията на Франция и Испания. Тази дейност се осъществява от специализирани «клетки», наследени от СГПД, а тя – от някога мощната алжирска «Въоръжена ислямска групировка». Тези «клетки» събират необходимите средства от доброволни вноски и такси, налагани на етническите престъпни групи. След това парите се «перат» от различни офшорни фирми. За разлика от СГПД, АКМ (очевидно под влияние на Ал Кайда) далеч по-успешно използва медиите и Интернет.

От всичко казано дотук, могат да се направят няколко извода. На първо място, че в близко бъдеще могат да се очакват нови мащабни терористични акции в страните от Северна Африка. На второ място, усилията на АКМ могат да се концентрират не само (и дори не толкова) върху района на Магреб, а и върху важни военни и политически мишени в района на Гибралтар и в Западна Европа, като цяло. Така, АКМ може отново да опита да осъществи разработвания през 2002 от Ал Кайда план за нападение срещу военен кораб, снабден с атомно енергийно устройство, на държава от НАТО, при преминаването му през Гибралтарския пролив, с помощта на моторна лодка, натъпкана с взрив и управлявана от атентатори-самоубийци.

Причини за радикализацията на африканския ислям и последиците от това

Сред причините за появата на радикални тенденции в африканския ислям е активната дейност на т.нар. «благотворителни фондации» и ислямски учебни заведения, финансирани от държави от Персийския залив. Така, известният идеолог на радикалния ислям Абу Мусаб ас-Сури определя ролята на религиозните учебни заведения за разпространяване идеите на глобалния джихад, като «ключова». Неслучайно, през януари 2004, Саудитска Арабия и САЩ поискаха от ООН да включи в списъка на организациите, свързани с Ал Кайда, една мюсюлманска фондация, контролираща 136 джамии, само на територията на Танзания.

През 2003, Бека Абдул Насър, един от лидерите на «Обединения демократичен фронт на Уганда» публично увери «моджехидините» в Ирак, че «ние ще продължим да сеем паника сред американците, да нанасяме удари по базите и интересите им. Ще го направим в Африка, както вие го правите в Близкия изток, в Залива и в Азия. Вече сме набелязали и градовете за бъдещите си акции – Найроби, Момбаса, Кампала, Киншаса, Хараре, Лусака, Претория и Йоханесбург». Според Роан Гуанаратна, активистите на фронта от Уганда получават военна подготовка в Судан и Афганистан, а лидерът им Шейх Джамил Мукулу лично се познава с Бин Ладен. Той смята, че основната задача на последния е изграждането на ислямистка инфраструктура в Африка. Самият Шейх Мукулу, който някога е бил християнин, приема исляма след като се запознава с Бин Ладен в Хартум, в началото на 90-те. По-късно става популярен с проповедите си, в които яростно критикува угандийското правителство и призовава да бъдат ликвидирани мюсюлманите, отказващи да приемат идеята за джихад срещу неверниците. През 2004-2005 обаче, ръководеният от него «фронт» беше разгромен от армията на Уганда.

През март 2003, «Асоциацията за възраждане и пропаганда на исляма в Занзибар» организира протестни демонстрации в различни градове на страната, призовавайки за ликвидирането на светските политици, съпротивлвяващи се на въвеждането на шариата. Организацията се обявява против западното влияние, което според нея се разпространява най-вече по линия на туризма. През 2003 нейни активисти изгориха католическа църква на острова, а лидерът и Шейх Азам Ахмед Хамдан призовава за създаването на ислямска държава в Занзибар и насилствената ислямизация на всички не-мюсюлмани.

През юни 2005, саудитската полиция арестува петима африканци – членове на Ал Кайда, обвинени, че през 2004 са организирали убийството на френския специалист по военна електроника Луи Барбо край Джеда. Малко по-късно местните специални служби публикуваха списък на заподозрени терористи, като от общо 21 човека в него трима са граждани на Чад. Между другото, днес в Саудитска Арабия живеят около 100 хиляди емигранти от тази централноафриканска страна. Ал Кайда активно работи сред тях, както впрочем и сред другите емигрантски групи от Сахел.

Според Роан Гуанаратна, идеолозите на радикалния ислямизъм се съобразяват с етническите особености на регионите, които, според тях, следва да се превърнат в бойно поле на джихада срещу неверниците. Що се отнася до Африка, тук успехът в значителна степен зависи от взаимодействието с местните племена, затова радикално-ислямистките групировки често се формират на кланов принцип. В кланово-племенните общества, родствените връзки доминират над всички останали, подчинявайки на собствената си логика както икономиката, така и политиката. Гуанаратна подчертава, че: «идеолозите на глобалния джихад съзнават, че тунисците предпочитат да работят с тунисци, египтяните с египтяни и т.н. Ал Кайда обаче се придържа към по-глобален подход, ориентиран към мюсюлманите, като цяло, т.е. без оглед на националната им принадлежност». Задачата и е да осигури необходимите материални и информационни ресурси, гарантиращи, че регионалните структури ще действат в рамките на общата идеологическа линия. Тъкмо поради това Ал Кайда съумява да действа успешно в Азия, Европа, Русия, Африка, Канада и САЩ, преодолявайки културните и езикови бариери.

През януари 2007, един от известните идеолози на съвременния «глобален ислямизъм» - кувейтският гражданин Шейх Ахмед бин Абдала ал-Али, публикува призив, озаглавен «Пакт на Върховния съвет на групата за джихад», който беше обявен в няколко ислямистки интернет-форуми за «най-важния, откакто Бин Ладен и съратниците му публикуваха декларацията за създаването на «Световния ислямистки фронт срещу евреите и кръстоносците», през февруари 1998». Впрочем, през 2004, Айман ас-Зауахири също предлагаше създаването на т.нар. Съвет за формулиране на решения, който да координира дейността на различните радикални групировки, въз основа на обща идеологическа програма.

Въпросният документ на Ахмед ал-Али е поредния опит за консолидиране на тези групировки около обща стратегия. Важен елемент в него е призивът да се следва общ идеологически курс, т.е. консолидацията съвсем не означава създаването на ясно структурирана единна организация. Вместо това се призовава за търпимост към другите ислямистки групировки, както и за още по-тесни контакти с «широките мюсюлмански маси»: «следва да осъзнаем, че нациите, също както и джихадът, се нуждаят от мъдростта на всички участници и, че най-важната мисия на джихадисткия проект днес е възможността да се демонстрира единство и твърдост пред лицето на врага». От тази гледна точка, дейността на «Движението за освобождаване на делтата на Нигер» срещу чуждестранните петролни компании например, в определено отношение може да съвпадне с интересите глобалното радикално ислямистко движение. Така, стриктно координирайки усилията си и организирайки мащабни терористични акции, Ал Кайда може да провокира драматичен скок в цените на петрола. При това е без значение, че въпросното «Движение за освобождаване на делтата на Нигер» дори не е ислямистко (макар че в него участват и мюсюлмани). В Африка очевидно има добра почва за идеите на ислямизма (поредно доказателство е победата на ислямистите на миналогодишните избори на Коморските острови). В редица страни от континента съществуват радикални структури, които могат да станат част от глобалния ислямистки проект.

Съвременният радикален ислям е децентрализиран и се ръководи по-скоро от чисто идеологически постановки, използва като бази територии с «прозрачни» граници и неконтролируем оръжеен трафик, а достъпът до модерните информационни технологии позволява на ислямистите да влияят пряко върху радикалните структури в различните региона на планетата.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Въпреки нерешените териториални спорове, взаимните подозрения по отношение на програмите за въоръжаване и стратегическите намерения на всяка от страните, потенциалната икономическа конкуренция и променящият се силов баланс в глобален и регионален мащаб, през последните десетина години в двустранните отношения между Китай и Индия е налице почти непрестанен прогрес в сферите на политиката, икономиката и сигурността. Посещението на китайския президент Ху Цзинтао в Индия, през ноември 2006 (първото посещение на китайски държавен глава от поне десет години насам), имаше знаково значение за отношенията между двете държави. По време на това посещение двете правителства направиха съвместно изявление, в което очертаха стратегия от 10 точки за развитие на двустранните отношения и подписаха дузина споразумения за укрепване на сътрудничеството в търговията, инвестициите, енергийния сектор, културния обмен и образованито.

Посещението на Ху в Индия вдъхна оптимизъм и породи големи очаквания за развитието на китайско-индийските отношения, макар че предизвикателствата пред този процес изглеждат много сериозни и на моменти обезкуражаващи. Сред тях са нерешените териториални спорове, взаимните подозрения, както и промените в силовия баланс на глобално и регионално равнища. Тоест, характерът и укрепването на двустранните отношения ще зависи от това, как двете най-населени и най-бързо развиващи се държави в света ще съумеят да преодолеят тези предизвикателства по пътя си към получаване на статут на свръхсили. Нещо повече, имайки предвид, че останалия свят бива засегнат във все по-голяма степен от феноменалния възход на икономиката и политическото влияние на двете азиатски сили, от това, как Пекин и Делхи ще организират взаимоотношенията си, ще зависи както регионалния, така и глобалния мир и просперитет през следващите години.

Развитието на събитията след индийските ядрени опити

След като Индия осъществи серия от подземни ядрени опити, през май 1998, Пекин се почувства силно уязвен и притеснен, при това не толкова от самите опити, колкото от обяснението на Делхи, че те са в отговор на китайската заплаха за Индия и помощта, която Пекин оказва за развитието на пакистанските ядрени програми. Говорителят на китайското Външно министерство Чжу Бънчжао заяви по този повод, че Индия е нанесла „силен удар върху международните усилия за предотвратяване разпространението на ядрените оръжия, което ще има много сериозни последици за мира и сигурността в Южна Азия и света, като цяло” (1) .

Пекин категорично отхвърли твърденията на Делхи, че наличието на пряка китайска заплаха, свързана с продължаващата китайска подкрепа за ядрената и ракетна програма на Исламабад, е провокирало провеждането на индийските ядрени опити. Според китайски официални представители, през десетилетието след историческото посещение на тогавашния индийски премиер Раджив Ганди в Китай (декември 1988), китайско-индийските отношения са се подобрили значително. През 1993 и 1996 Китай и Индия подписаха две важни споразумения за намаляване на напрежението и запазване на мира по временната контролна линия в оспорваните от двете страни гранични райони в Хималаите, докато не бъде постигнато окончателното разрешаване на проблема. Освен това началникът на Генералния щаб на Китайската народно-освободителна армия генерал Фу Куаню посети Индия само месец преди ядрените опити, опитвайки се да съдейства за подобряване на отношенията между двете военни сили (2) .

В отговор на твърденията на Делхи и за да докаже пред света, че е достатъчно отговорен фактор, подкрепящ принципите за неразпространяване на оръжията за масово унищожаване, Пекин използва временно заеманото от него председателско място в Съвета за сигурност на ООН за да лансира серия от инициативи, включително прокарването на Резолюция 1172 на Съвета, осъждаща ядрените опити в Южна Азия и призоваваща Индия и Пакистан да прекратят незабавно ядрените си програми, въздържайки се от по-нататъшно увеличаване на военната си мощ (3) . Освен това, за да подчертае недоволството си, Китай отмени насрочената за ноември 1998 в Пекин среща на китайско-индийската съвместна работна група (4) .

Твърдата китайска реакция и дипломатическата кампания, целяща изолацията на Делхи, накараха индийците да потърсят ново сближаване с Пекин (5) . Така, индийските политици публично се отказаха от твърденията си за наличието на „китайска заплаха” за страната им. Главният секретар на индийския министър-председател Брайеш Мишра, заяви през октомври 1998, че Индия не смята Китай за враг, нито пък възнамерява да започва оръжейна надпревара с Пекин. На срещата си с китайския посланик в Индия Чжоу Ган и бившия посланик Чен Рюишън, през януари 1999, президентът Кочерил Нараянан отново подчерта, че Индия и Китай не се разглеждат един друг като заплаха (6) . На свой ред, Пекин оцени отказа на Делхи от антикитайската реторика и двете страни се споразумяха новоназначеният индийски външен министър Джасван Синг да посети Китай през юни 1999 за да обсъди ред въпроси, включително стартирането на диалог в сферата на сигурността. Синг се появи в Индия в разгара на Каргилската криза с Пакистан, заплашваща да ескалира в открит военен сблъсък. Неутралното поведение на Китай в спора му спечели одобрението на Индия (7) .

След още няколко посещения на високо равнище, през април 1999, бяха възобновени и редовните срещи на китайско-индийската съвместна работна група. През ноември 2001, Пекин и Делхи, за първи път обмениха карти на централния сектор на оспорваната гранична зона, включваща границите на Химачал Прадеш и Утар Прадеш с Тибет. През септември с.г., в Делхи се състоя първото заседание на създадената по инициатива на президентите Цзян Цзъмин и Нараянан т.нар. „Група от изтъкнали личности”, в която участват бивши дипломати, преподаватели и учени от двете страни. Целта и е да изработва препоръки за подобряване на китайско-индийските отношения, както и по други въпроси (8) . Междувременно, двете страни стартираха и диалог по проблемите на сигурността, консултации за борбата с тероризма и стратегически диалог на ниво заместник министри (9) .

Продължилото цяла седмица посещение на индийския министър на отбраната Джордж Фернандес в Китай, през април 2003, имаше огромно символично значение. Визитата му беше първата, осъществена от индийски военен министър за повече от десетгодишен период. Още повече, че пет години преди това (тъкмо преди провеждането на индийските ядрени опити), именно Фернандес беше цитиран (както се оказа по-късно, погрешно), че смята Китай за „най-голямата заплаха за индийската сигурност”. Посещението му в разгара на епидемията от птичи грип в Китай и последвалата отмяна на много други официални посещения в тази страна, предизвика искреното одобрение на неговите домакини.

Визитата на Фернандес проправи пътя за още по-важното посещение на премиера Атал Бихари Ваджпайе в Китай, през юни 2003, по време на което Пекин и Делхи съумяха да постигнат консенсус по широк аспект от двустранни, регионални и глобални проблеми (10) . Те официално обявиха, че нито една от двете страни не разглежда другата като потенциална заплаха, потвърдиха решимостта си да разрешат всички спорове с мирни средства и декларираха, че и двете са заинтересовани от изграждането на справедлив и равноправен международен политически и икономически ред, укрепване ролята на ООН и развитие на глобалния процес на контрол на въоръжаването, включително предотвратяване милитаризирането на открития Космос.

Въпреки че посещението на Ваджпайе не доведе до значим пробив по отношение на граничния спор (впрочем, никой и не очакваше подобно нещо), двете страни се споразумяха да определят свои специални представители, които „да анализират и очертаят рамката за разрешаване на граничния проблем и да предложат график на преговорите по него” (11) . Тази стъпка отразяваше разбирането и на двете страни, че реализирането на целия потенциал на двустранните отношения изисква намирането на окончателно и задоволително решение по този въпрос. Освен това Китай и Индия направиха ред други важни жестове (макар и символични, в по-голямата си част). Така, Делхи призна, че Тибетският автономен район е неотделима част от китайската територия, а Пекин мълчаливо призна Сиким за индийски щат.

Накрая, посещението на Ваджпайе помогна за ръста на двустранната търговия, чиито обем, от 2003 насам, нараства средно със 7,6 млрд. долара годишно. Впрочем, да не забравяме, че в индийската делегация, водена от премиера, имаше голям брой индийски бизнесмени. От трите основни речи, които Ваджпайе произнесе с Китай, две бяха посветени на икономически въпроси, като едната засягаше потенциалното китайско-индийско сътрудничество в сферата на информационните технологии. Двете страни определиха Чангу (в Сиким) и Ренцинган (в Тибет) за основни центрове на граничната търговия и се споразумяха да използват прохода Начу Ла за целите на търговския трафик (12) . Освен това Пекин и Делхи активно развиват потенциала си за регионално икономическо сътрудничество, включително по линия на субрегионалната Кунминска инициатива, чиято цел е подобряване на комуникациите, търговията, възможностите за пътуване и инвестиционните връзки между Бангладеш, Бирма (Мянма), Китай и Индия (13) .

Две години по-късно, по време на посещението на премира Вън Цзябао в Индия, през април 2005, двете правителства публикуваха съвместно изявление, в което връзките между Пекин и Делхи се определят като „стратегическо партньорство и сътрудничество за мир и просперитет” (14) . Беше подчертан значителният прогрес в сферата на граничното и търговско сътрудничество. Освен това двете страни се споразумяха по политическите параметри и водещите принципи за разрешаване на граничния спор, с цел да бъде улеснено постигането на предварителна резолюция. Накрая, Пекин и Делхи подписаха Съвместно споразумение за стимулиране и закрила на инвестициите, поставяйки си амбициозната цел двустранният търговски обмен да достигне 40 млрд.долара през 2010 (15) .

Всички тези посещения на високо равнище доведоха до значими резултати в редица сфери. Показателно е например, че обемът на двустранната търговия нарастна от 117 млн. долара през 1987 до 25 млрд. долара през 2006 (16) . През юли 2006 двете страни отвориха наново историческия проход Начу Ла, затворен по време на войната от 1962, за да улеснят граничната търговия (17) . Освен това Индия и Китай очертаха рамката за редовни консултации на високо равнище между министрите на отбраната и висши военни, за ежегоден диалог по проблемите във военната сфера, провеждането на съвместни военни учения и/или тренировъчни програми в сферата на борбата с природните бедствия, пиратството, тероризма и т.н., както и за организиране на съвместни научни изследвания и семинари (18) .

Индийският възход и реакцията на Китай

Въпреки че Пекин и Делхи демонстрираха значителен прогрес в развитиета на двустранните си отношения, много проблеми остават нерешени, включително и касаещи граничните спорове между тях. Възходът на Индия като световна сила все повече попада в центъра на вниманието на китайските анализатори, като Пекин се стреми да си изясни последиците от него и да формулира своята „индийска политика” в нейния регионален и глобален контекст. Докато в миналото не беше склонен да приема Индия като сериозен конкурент (особено предвид многобройните проблеми пред тази страна, като бедността, лошата инфраструктура и мудната бюрокрация), днес Пекин обръща все по-голямо внимание на индийския възход и опитите на Делхи да си извоюва статут на велика държава, активизирайки своята дипломация и увеличавайки военната си мощ (19) . При това китайските анализи се концентрират върху четири основни момента: утвърждаването на Индия като регионален и глобален фактор, мащабната модернизация във военната сфера, укрепващите връзки между Индия и САЩ и новите регионални инициативи с индийско участие.

Всъщност китайските анализатори смятат, че Индия винаги се е стремяла да бъде велика държава – още от обявяването на независимостта през 1947, но Пекин едва отскоро осъзна, че тя действително е на път да се превърне в такава (20) . В тази връзка, експертите често цитират премиера Джавахарлал Неру, според който: „Индия не може да играе второстепенна роля в света. Тя или ще си извоюва водещи позиции, или няма да има никакви” (21) . След края на студената война Индия се очерта като безспорно доминиращата сила в Южна Азия, която далеч надминава останалите по всички показатели – от военна мощ до икономически възможности. Днес тя вече претендира за глобален статус на велика държава, доказателство за което е и желанието да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН (22) . Китайските анализатори смятат, че Индия се стреми към укрепване на доминацията си в Южна Азия и контрола в Индийския океан, както и към създаването на минимални, но достатъчно надеждни, механизми за сдържане на Китай (23) .

Всичко това би и дало по-голяма увереност в собствените сили и би позволило на Делхи да надхвърли, във външнополитически план, тесните рамки на конфликта с Пакистан и на субконтинента, като цяло, и да се позиционира в глобален план, което би било важна стъпка към придобиването на мечтания статут на велика сила. През последните години активната индийска дипломация помогна за разширяване присъствието на страната и намирането на нови партньори в Югоизточна и Централна Азия, както и сред основните световни сили. Тази стратегия потвърждава факта, че новата индийска външна политика вече е надхвърлила някогашните си регионални рамки и се ръководи от стремежа за собствено място на глобалната сцена. Част от въпросната стратегия е и необходимостта да се балансира китайското влияние (24) .

Въпреки, че, като цяло, нивото на икономическото развитие на Индия е по-ниско от това на Китай, индийците съумяха да си осигурят значителна преднина пред китайците в редица сфери и особено в тази на високите технологии. Демонстрирайки мощен икономически ръст, след осъществените от правителството реформи в средата на 90-те, Индия се надява да стане четвъртата или петата най-голяма икономика в света до 2020 (25) . Днес тя е сред десетте най-развити икономики на планетата, но целта и е, през 2050, да бъде третата (26) . Това обаче ще се окаже сериозно предизвикателство за Китай, тъй като Индия би станала особено атрактивна за чуждестранните инвестиции (включително за тези, които сега се влагат в китайската икономика) и пряк конкурент на китайците в сферата на енергийните доставки, както и на световния пазар. В същото време тя представлява алтернативен на китайския модел за икономическо развитие. Да не говорим, че икономическата мощ ще осигури на Индия и много по-голямо политическо влияние, увеличавайки драстично и военния и потенциал.

Китайските експерти не пропускат да отбележат мащабната модернизация, осъществяваща се в индийската отбранителна сфера. От 13,9 млрд. долара през 2000-2001 (ръст от 28%, в сравнение с предходната финансова година), през 2007-2008 индийският военен бюджет е достигнал 21 млрд. долара (27) . Закупуваната от чужбина военна техника, както и на такава, произведена в самата Индия, цели преди всичко увеличаване на стратегическите въоръжени сили на страната, които бяха подсилени със 100 балистични ракети със среден обсег (способни да носят ядрени бойни глави) и ракети „земя-земя” с малък обсег (28) . Освен това, през последните години Индия значително увеличи военно-морския си потенциал, закупувайки бойни кораби от Русия. Днес тя е на седмо място в света в тази сфера, като е единствената в Азия (и една от деветте страни в света), разполагаща със собствен самолетоносач (29) .

Според повечето китайски анализатори, модернизацията на индийската отбрана се ръководи от стремежа на страната да бъде призната за световна сила (с всички ядрени и военни „атрибути”, необходими за целта), от желанието и да запази доминиращите си позиции в зоната на Индийския океан (и амбицията да постигне нещо повече), както и да балансира китайската мощ, както в контекста на двустранните отношения, така и в контекста на евентуален военен конфликт с Пакистан, в който Пекин би подкрепил Исламабад. Всичко това, естествено, има важни последици за Китай. Индия вече разполага с превъзходство в конвенционална военна сила по китайско-индийската граница. Освен това, възможността индийците да се сдобият с ракети с далечен обхват, както и нарастващият им ядрен потенциал може да ерозира китайската отбрана, защото все повече важни китайски градове, както и ключови политически и икономически зони, стават уязвими за тях (30) .

Китай отделя особено внимание на развитието на отношенията между Индия и САЩ, което Пекин разглежда като опит на Вашингтон да използва Делхи като потенциален балансьор, ако не и като част от своята стратегия за сдържане, срещу Китай. Съединените щати са наясно с огромния потенциал на Индия, качествата и на голям политически играч, възможностите, предлагани от нейния пазар, ключовата и роля за стабилността на Южна Азия и способността да балансира китайската мощ. В този контекст, задълбочаващите се връзки между двете страни във военната сфера, включително продажбата на американски военни технологии за Индия, съвместните военни учения и редовните консултации по въпроси на отбраната, предизвикват силна загриженост в Китай (31) .

Показателно е, че затоплянето на американско-индийските отношения започна в края на 90-те, т.е. когато отношенията между Китай и САЩ бяха поставени на сериозни изпитания. През 1999 самолети на НАТО бомбардираха китайското посолство в Белград, което породи мощна вълна от антиамерикански настроения в Китай. През май 1999 т.нар. Доклад Кокс обвини Пекин в ядрен шпионаж, както и, че доставя ядрени технологии на някои „проблемни държави”, което допълнително влоши отношенията между двете страни (32) . Про-тайванската политика, провеждана от администрацията на Буш, както и враждебното и поведение към Китай, още повече засили напрежението в началото на 2001 (33) . Междувременно, Вашингтон и Ню Делхи демонстрираха все по-голяма близост, изразяваща се в редовни срещи на високо равнище и съвместни (или сходни) изявления по повод на важни политически инициативи. Делхи открито подкрепи американсата позиция за т.нар. Противоракетна отбрана, въпреки че мнозина съюзници на САЩ открито изразиха опасения за стратегическите последици от решенията на Вашингтон (34) .

Американско-индийската ядрена сделка от март 2006 бе поредното доказателство за оформящата се геополитическа ос Вашингтон-Делхи. По време на срещата си в Делхи, президентът Джордж Буш и премиерът Манмохан Синг изненадващо обявиха, че САЩ и Индия са постигнали съгласие за сътрудничество в ядрената сфера. След като Индия склони да раздели гражданската и военната си атомни програми и да допусне международни инспектори до 14 (от общо 22) свои ядрени реактори, администрацията на Буш се ангажира с промяната на съществуващото американско законодателство в сферата на неразпространяването и на ограниченията, наложени от Групата на ядрените доставчици, по отношение износа на ядрените материали за страните, които не са подписали Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО), улеснявайки гражданските ядрени трансфери за Индия. Въпреки че официалната реакция на Пекин беше леко приглушена, редица китайски експерти открито поставиха въпроса за двойните стандарти, използвани от Вашингтон в политиката му по отношение на неразпространяването, която се противопоставя на иранската или севернокорейската ядрени програми, докато в същото време стимулира развитието на индийската, както и за опасните последици от американско-индийската сделка за глобалните усилия да бъде предотвратено разпространяването на оръжия за масово унищожаване (35) .

Накрая, в индийската външна политика, през годините след последните ядрени опити, се очертава стремеж към ангажиране с държави, намиращи се извън традиционната сфера на влияние на страната. Така високопоставени индийски и японски представители размениха няколко визити след 2000 (36) , в резултат от които днес е налице японско-индийско стратегическо и глобално партньорство (37) . Освен това Индия разшири и задълбочи връзките си с държавите-членки на Асоциацията на страните от Югоизточна Азия ( ACEAH ), много от които имат стари спорове с Китай (38) , и подобри отношенията си с Мянма и Виетнам (39) . Очевидно е, че дипломатическата активност на Делхи в региона може да усложни отношенията между Пекин и АСЕАН. Така, задълбочаващото се морско сътрудничеството между Индия и АСЕАН засяга и китайските интереси, защото ще направи още по-трудно постигането на окончателно разрешаване на териториалните спорове в Южнокитайско море. Пекин гледа с подозрение и на индийско-виетнамското сътрудничество във военната сфера, имайки предвид, че Китай има нерешени гранични проблеми и с двете държави (40) .

Бъдещите предизвикателства

Въпреки че през последните десетина години в китайско-индийските отношения се забелязва голям прогрес, пречките пред развитието и задълбочаването им в бъдеще остават. Нерешените териториални спорове и нарастващото съперничество в енергийната сфера и за влияние в региона, както и трансформацията на отношенията между големите сили, в глобален мащаб, могат (ако срещу това не се работи активно) да лишат двата, преживяващи възход, азиатски гиганти от възможността да си сътрудничат и реализират потенциала си като генератори на икономически ръст и стабилност в Азия и извън нея.

Имайки всичко това предвид, очевидно е, че ще са необходими постоянни усилия на най-високо политическо равнище за практическото осъществяване на повечето от споменатите по-горе проекти. Китай и Индия ще трябва да преодолеят многобройни препятствия, включително намиращият се в задънена улица териториален спор, взаимните подозрения, потенциалното съперничество, китайските отношения с Пакистан и, накрая, очертаващият се стратегически триъгълник Китай-Индия-САЩ (41) .

Въпреки подобрената, като цяло, атмосфера между двете страни, недоверието и подозренията, съществуващи след граничната Хималайска война от 1962, продължават да тлеят. Точно преди посещението на президента Ху, китайският посланик в Индия Сун Юцзи потвърди за пореден път претенциите на Пекин върху целия район на Аруначал Прадеш, провокирайки несигурност от двете страни на границата (42) . На фона на небивалия си възход в икономическата и военната сфери, двата азиатски гиганта стават все по-чувствителни за своите сфери на влияние. В този смисъл редовните обсъждания на стратегическите проблеми на високо ниво са изключително необходими за избягване на евентуални конфликти (43) . В същото време, въпреки десетте кръга преговори, провели се досега между специалните представители на двете страни, пробив в разрешаването на граничния спор не се очертава (44) . А постигането на окончателно решение изисква не само наличието на консенсус между двете столици, но и одобрението на населението от двете страни на границата.

Установяването на стабилни китайско-индийски отношения ще изисква и ефективен мениджмънт в рамките на деликатния геополитически триъгълник Пекин-Делхи-Исламабад (45) . Китайско-пакистанските връзки, особено в областта на сигурността и отбраната, продължават да предизвикват сериозна загриженост в Индия. Делхи обвинява Пекин, че снабдява Пакистан с ядрени и ракетни технологии, докато китайците се опитват да разсеят индийските опасения по този въпрос. Китай се надява, че неутралното му поведение по време на Каргилската криза между Индия и Пакистан, през 1999, е било възприето като доказателство за по-балансираната китайска политика в Южна Азия. Всъщност, дори и този жест не премахна индийските опасения, че китайско-пакистанската връзка е насочена срещу Индия. Затова Пекин би трябвало да използва тесните си контакти с Исламабад за да улесни постигането на помирение между Пакистан и Индия. От друга страна, не е ясно, дали китайското влияние върху Пакистан е чак толкова голямо. Както показа стартиралата след 11 септември 2001 антитерористична кампания, между двете, смятани за съюзници, държави може да има и сериозни противоречия (46) .

Днес отношенията между Китай и Пакистан се намират в критична точка. Подкрепата за Исламабад продължава да е ключов елемент от геополитиката на Пекин в Южна Азия (47) . Според някои, китайският военно-промишлен комплекс иска да използва конюнктурата за да укрепи отношенията с Пакистан, възобновявайки продажбите на ракетни и ядрени технологии. Все пак Пекин не би желал отношенията му с Исламабад да провалят процеса на нормализация с Делхи, или (което ще е още по-лошо) да бъде въвлечен в ядрената надпревара между Индия и Пакистан (48) . Китайският неутралитет по време на Каргилския конфликт през 1999 ясно отразява тези съображения (49) .

В този контекст, китайската подкрепа за Пакистан през последните години се дължи повече на загрижеността на Пекин страната да не изпадне в перманентна дълбока криза, отколкото на убеждението, че Пакистан може да бъде стратегически балансьор на Индия. Така, китайците биха искали да убедят Вашингтон и Делхи да възприемат една по-балансирана политика в Южна Азия, а не да тласнат Исламабад към действия, които, в крайна сметка, да доведат до свалянето на правителството на генерал Первез Мушараф. В Пакистан Китай се нуждае от умерено правителство, което може да помогне за прекратяване на подкрепата, оказвана от ислямските фундаменталисти за сепаратистките движения в китайската провинция Синцзян (50) . Подкрепата на Пекин за Мушараф се дължи отчасти на желанието да се запази стабилността в страната, ерозирана от фундаменталистите. Освен това, Китай е заинтересован Исламабад да остане в неговата сфера на влияние, в момент, когато САЩ увеличават присъствието си в региона, затова Пекин не би окуражил Пакистан да се впуска в безразсъдни авантюри (51) . Последното, което китайците биха желали, е военна конфронтация в Южна Азия.

Променящата се среда на сигурност в Южна Азия кара и тримата участници в стратегическия триъгълник Китай-Индия-САЩ внимателно да анализират политическите си отношения и последиците от решенията на всяка една от трите държави за интересите на останалите. Вашингтон и Делхи твърдят, че споделят общи ценности (като демокрацията, например) и общи стратегически интереси (като борбата с тероризма), докато отношенията на Пекин с Индия и САЩ се определят по-скоро от конюнктурни, отколкото от структурни интереси (52) . САЩ се стремят към партньорство и съюз с най-голямата демокрация в един регион на света, който става все по-важен за техните глобални стратегически интереси, касаещи борбата с тероризма, енергийната сигурност и китайския възход. Индия пък вижда в укрепването на връзките със САЩ начин да ускори получаването на статут на велика сила, а в ядрено-енергийната сфера те и осигуряват необходимата легитимация и признание. В същото време тя не би искала да влиза в ролята на балансьор на Китай.

Преди нападенията от 11 септември, Китай беше силно загрижен, че укрепването на връзките между Индия и САЩ може да има отрицателни за самия него последици в сферата на сигурността, особено предвид все по-тясното индийско-американското сътрудничество в космическата и военна области (53) . Непосредствено след 11 септември, когато Вашингтон концентрира вниманието си върху битката с глобалния тероризъм, поднови ангажиментите си към Пакистан и се обяви за сътрудничество между големите сили, опасенията на Пекин за формирането на американско-индийски съюз, насочен срещу Китай, намаляха, поне донякъде. Въпреки това, дългосрочните последици от регионалното и глобално пренареждане на силите за всеки от тримата «играчи» все още остават неясни (54) .

Какво предстои

Посещението на Ху Цзинтао в Индия, през ноември 2006, беше важен крайъгълен камък в развитието на китайско-индийските отношения. За да реализират максимално огромния си потенциал, двете азиатски велики сили трябва (като минимум) да избягват конфликтите, които биха могли да възникнат в резултат от взаимни опасения, неразбиране, погрешно тълкуване действията на другия или лоша преценка. Елитите в Пекин и Делхи очевидно са доволни от сегашното състояние на двустранните отношения, защото те са стабилни и дават възможност за бъдещ прогрес. Въпреки това, пасивното поведение няма да е от полза за развитието им.

Пекин и Делхи трябва да споделят взаимните си опасения, като за целта е необходимо да поддържат по-интензивна комуникация, да работят за изграждането на доверие, както и за институционализирането на подходящите механизми за предотвратяване и регулиране на конфликтите. Намиращите се в подем икономики на Китай и Индия и техните модернизиращи се армии не бива да се разглеждат като насочени една срещу друга, което изисква непрекъснато да се търси баланса между тях. По-сериозното ангажиране в диалога за стратегическите им намерения може да помогне за постепенно преодоляване на подозренията и враждебността. Двете страни следва да търсят начини да прокарват общите си интереси, посредством очертаващият се геополитически триъгълник Китай-Индия-САЩ, вместо да използват двустранните си връзки с единствената в света свръхсила за да ерозират взаимно позициите си в сферата на сигурността. Освен това, те могат да използват диалога и комуникацията за да укрепят общите си интереси, като например формирането на справедлив и равноправен международен политически и икономически ред, ненамесата във вътрешните работи на други държави, опазването на околната среда, разоръжаването и борбата с тероризма.

Китай и Индия трябва да работят за да капитализират потенциала на двустранната търговия и технологичното си сътрудничество, още повече, че и двете вече са членки на Световната търговска организация. Пред двете страни, където живее 40% от световното население, има огромни възможности, но засега липсват политическата воля и икономическите инициативи за реализирането им (55) . Обемът на търговията между Индия и Китай достигна 25 млрд. долара годишно, т.е. през последното десетилетия той значително е нарастнал, но въпреки това остават редица значителни пречки пред търговията и инвестициите, да не говорим, че все още не се очертава възможност за постигане на споразумение за свободна търговия.

И двете страни би трябвало да са по-чувствителни към въпросите, които са от особено важно значение за едната или за другата. Китай следва да положи необходимите усилия за да успокои индийските опасения, че помага за въоръжаването на Пакистан. В същото време диалогът между китайските власти и представителите на Далай лама, трябва да бъде подкрепен като възможност за намаляване на напрежението около Тибет. Освен това, двете страни трябва да приемат ясен график за решаване на граничния си спор. Съществуващата временна контролна гранична линия ( LAC ) може, с малки промени, да послужи като основа за преговори за уточняване на международната граница. Войната от 1962 беше трагична грешка, в чиято основа бяха погрешните оценки, но най-вече – пропуснатите възможности за разрешаване на проблема с мирни средства. Бяха необходими повече от 45 години за възстановяването на двустранните отношения до сегашния им статут. Нито Китай, нито Индия могат да чакат още 45 години за да постигнат окончателното разрешаване на граничния спор.

Китай очевидно не може да игнорира Индия като субконтинентален гигант, намиращ се във възход (56) . В същото време Пекин по-скоро смята, че Индия не е в състояние да застраши фундаменталните му интереси в близко бъдеще. Китайските анализатори постепенно се отказаха от апокалиптичните сценарии, които рисуваха непосредствено след индийскитя ядрени опити и вече оценяват по-балансирано възможностите и интересите на Индия. Двете възходящи азиатски сили без съмнение ще продължат да имат различни позиции по редица проблеми, но конфликтите между тях не изглеждат неизбежни, ако продължат да поддържат редовни контакти на високо равнище, развиват търговията помежду си и си сътрудничат по някои международни и регионални въпроси, укрепвайки, като цяло, стратегическото си партньорство за мир и стабилност. Добрата воля на Индия и Китай може да гарантира не само стабилността на двустранните им отношения, но и тази на Южна Азия, както и на глобалния силов баланс.

Бележки:

1. “China's Statement on India's Nuclear Tests,” Beijing Review , June 1–7, 1998, p. 7.

2. Haisheng, “What Is Fernandez Up To?” Jiefang junbao , June 5, 1998, p. 4; “Indian Nuclear Tests Threaten World Peace,” Jiefang junbao , May 26, 1998, p. 5.

3. UN Security Council Resolution 1172, June 6, 1998, http://www.un.org/Docs/scres/1998/sres1172.htm.

4. Rahul Bedi, “New Tensions Halt India-China Talks,” Jane's Defence Review , December 23, 1998, p. 16.

5. John W. Garver, “The Restoration of Sino-Indian Comity Following India's Nuclear Tests,” China Quarterly , no. 168 (December 2001): 865–889.

6. Ibid., pp. 879–880.

7. Ibid., p. 883.

8. Indian Ministry of External Affairs, “First Meeting of the India-China Eminent Per­sons' Group,” New Delhi, September 19, 2001.

9. Zheng Ruixiang and Rong Ying, eds., Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi (Beijing: Dang­dai shijie chubanshe, 2006), p. 363.

10. Wang Hongwei, “Zhongyin guanxi jinru mulin youhao xinshiqi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 75 (2003): 8–14.

11. “China, India Sign Declaration on Bilateral Ties,” People's Daily Online , June 24, 2003, http://english.people.com.cn/200306/24/eng20030624_118770.shtml.

12. Raviprasad Narayanan, “India's Foreign Policy Towards China: The NDA Experi­ence—Dominant Issues in Sino-Indian Relation,” Harvard Asia Quarterly 7, no. 4 (Autumn 2003), http://www.asiaquarterly.com/content/view/141/40/; Nimmi Kurian, “Prospects for Sino-Indian Trans-border Economic Linkages,” International Studies 42, nos. 3–4 (April 2005): 295–306.

13. Ren Jia, “Zhongyinmianmeng diqu jingji hezuo de zhanlue yiyi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 74 (2003): 17–22.

14. “China, India Issue Joint Statement on Establishing ‘Strategic and Cooperative Partner­ship,'” People's Daily Online , April 13, 2005, http://english.people.com.cn/200504/13/eng20050413_180682.html.

15. Amelia Gentleman, “China and India Emphasize Cooperation,” New York Times , November 21, 2006, http://www.nytimes.com/2006/11/21/world/asia/21cnd-india.html; Henry Chu, “India and China Promise More Trade, Better Ties,” Los Angeles Times , November 22, 2006, http://www.latimes.com/news/nationworld/world/la-fg-summit22nov22,1,7627787.story?track=rss.

16. Swaran Singh, “India and China: Growing Economies, Growing Interaction,” World Affairs , no. 4 (January–March 2000): 95; “New Progress Achieved in China-India Trade, Economic Co-op,” Xinhua, January 31, 2007, http://news.xinhuanet.com/eng­lish/2007-01/31/content_5678005.htm.

17. Xing Zhigang, “China, India Reopen Border Trade,” China Daily , July 6, 2006, http://www.chinadaily.com.cn/china/2006-07/06/content_634253.htm; Kurian, “Prospects for Sino-Indian Trans-border Economic Linkages.”

18. “Memorandum of Understanding Between the Ministry of Defence of the Republic of India and the Ministry of National Defence of the People's Republic of China for Exchanges and Cooperation in the Field of Defence,” May 29, 2006.

19. Zheng and Rong, Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi .

20. Pallavi Aiyar, “Beijing's Growing Respect for India,” Asia Times Online , November 14, 2006, http://www.atimes.com/atimes/China/HK14Ad01.html. See Ma Jiali, Guanzhu yindu—jueqi de daguo (Tianjing: Tianjing renmin chubanshe, 2002); Zheng and Rong, Yindu de jueqi yu zhongyin guanxi .

21. Jawaharlal Nehru, The Discovery of India (New Delhi: Jawaharlal Nehru Memorial Fund, Teen Murti House, 1999), p. 56.

22. Ye Zhengjia, “Yindu de waijiao he anquan zhanlue,” in Yindu de fazhan jiqi duiwai zhanlue , ed. Sun Shihai (Beijing: China Academy of Social Sciences Press, 2000), pp. 314–369; Ma Jiali, “Yindu zhanlue diwei de tuxian ji dui woguo de yingxiang,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 70 (2001): 18–22.

23. Liu Guangjun, “Shiji zhijiao de yindu haiyang zhanlue,” Waiguo junshi xueshu , no. 10 (October 1999): 31–33; Guan Yuanzhang, “Yindu heshiyan yilai junshi zhanlue de tiaozheng,” Waiguo junshi xueshu , no. 12 (December 1999): 21–23.

24. C. Raja Mohan, Crossing the Rubicon: The Shaping of India's New Foreign Policy (New York: Palgrave Macmillan, 2004); Anindya Batabyal, “Balancing China in Asia: A Re­alist Assessment of India's Look East Strategy,” China Report , no. 42 (2006): 179–197.

25. Sun Peijun and Hua Biyun, “Yindu de jingji gaige: chengjiu, wenti yu zhanwang,” Nan­ya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 74 (2003): 3–11, 22; Sun Peijun and Hua Biyun, “Jiedu Yindu Jingji de Jueqi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 76 (2004): 3–11; Wang Jiangang, “Yindu Jingji: Ganshang Zhongguo Shangxu Shiri,” Liaowang Zhoukan , May 17, 2004, pp. 32–33. For a different assessment, see Yasheng Huang and Tarun Khanna, “Can India Overtake China?” Foreign Policy , no. 137 (July/August 2003): 74–81.

26. Goldman Sachs, “Dreaming With BRICs: The Path to 2050,” Global Economics Paper , no. 99 (October 2003), http://www2.goldmansachs.com/insight/research/reports/99.pdf.

27. Ma Jiali, “Yindu xingshi de huigu yi zhanwang,” Xiandai guoji guanxi , no. 2 (2001): 54–58; Zhao Haitao, “Yindu: dafudu zengjia junfei xiangganma,” Guoji zhanwang , March 2001, pp. 80–82; “India Increases Defense Spending Eight Percent,” Spacewar , February 28, 2007, http://www.spacewar.com/reports/India_Increases_Defence_Spend­ing_Eight_Percent_999.html.

28. Fu Xiaoqiang, “Yindu yuanhe hejunbei dongzuo pinfan” Xiandai guoji guanxi , no. 160 (February 2003): 45–46; Zheng Zhiren, “Yindu daodan hewuqi xindongxiang,” Bingqi zhishi , no. 8 (2001): 17–19; Zhao Xiaozhuo, “Yindu shishe ‘liehuo 2' daodan de do-ngji ji yingxiang,” Waiguo junshi xueshu , no. 6 (1999): 56–57; Zhong Jianye, “Yindu: daodan xiang meiguo yiyang zuozhan,” Bingqi zhishi , no. 9 (September 2004): 56–60.

29. Fei Yongkang, “Yindu wuqi zhuangbei fazhan jinkuang,” Xiandai junshi , January 2001, pp. 47–49.

30. Cao Yongsheng, Luo Jian, and Wang Jingdi, Nanya daxiang: yindu junshi zhanlue fazhan yu xianzhuang (Beijing: Jiefangjun chubanshe, 2001).

31. Zhang Li, “Meiguo yu yindu: zhanlue xingeju zhongde junshi hezuo yu hudong,” Nanya yanjiu jikan , no. 3 (2003): 39–45, 64; Ma Jiali, “Yinmei guanxi yu zhongguo shijiao,” Yafei zongheng , no. 1 (2004): 36–40; Zhang Honggui, “Bianhua zhongde meiyin anquan guanxi jiqi dui zhongguo de yingxiang,” Yazhou luntan , no. 2 (2003): 59–64.

32. House Select Committee on U.S. National Security and Military/Commercial Con­cerns with the People's Republic of China, “Report of the U.S. House of Representa­tives Select Committee on U.S. National Security and Military/Commercial Concerns with the People's Republic of China,” 105th Cong., 2nd sess., 1999, http://www.house.gov/coxreport/cont/gncont.html.

33. Yan Xuetong, Meiguo baquan yu zhongguo anquan (Tianjing: Tianjing People's Press, 2000); Chu Shulong, Lengzhan hou zhongmei guanxi de zouxiang (Beijing: China Social Sciences Press, 2001); Wang Yizhou, ed., Danji shijie de yinma (Beijing: Social Sciences Documentation Press, 1999).

34. Gautam Adhikari, “India and America: Estranged No More,” Current History 103, no. 672 (April 2004): 158–164; Shishir Gupta, “Dramatic U Turn,” India Today , February 18, 2002, pp. 26–27; Prabhu Chawla, “Making a Mark,” India Today , September 23, 2002, pp. 34, 37; Rajeswari Pillai Rajagopalan, “Indo-U.S. Relations in the Bush White House,” Strategic Analysis 25, no. 4 (July 2001): 545–556.

35. Zhang Li, “Cong ‘hexieyi' jiedu yinmei guanxi,” Nanya Yanjiu Jikan , no. 3 (2005): 43–50; Fei Yongyi, “The U.S.-India Nuclear Agreement: A New Challenge to the Nonpro­liferation Efforts of the International Community?” (presentation, Washington, D.C., June 6, 2006); Hou Hongyu, “Meiguo wannong shuangchong fangkuosan biaozhun,” Liaowang , December 18, 2006, p. 54.

36. Ma Ying, “Yinri guanxi: cong pingdan dao quanqiuxing huoban,” Dangdai yatai , no. 9 (September 2003): 17–21.

37. Lalit Mansingh, “India-Japan Relations,” IPCS Issue Brief , no. 43 (January 2007), http://www.ipcs.org/countIssueBrief.jsp?issue=43; Chietigj Bajpaee, “Strategic Inter­ests Pull Japan and India Together,” Power and Interest News Report , February 16, 2007, http://www.pinr.com/report.php?ac=view_report&report_id=618&language_id=1.

38. Anindya Batabyal, “Balancing China in Asia: A Realist Assessment of India's Look East Strategy,” China Report 42, no. 2 (2006): 179–197.

39. Sudhir Devare, India & Southeast Asia: Towards Security Convergence (Singapore: Insti­tute of Southeast Asian Studies, 2006).

40. Wei Yunlong, “Dongmeng: yindu ‘dongxiang zhanlue' de tupekuo,” Guoji zhanwang , no. 2 (January 2001): 25–28; Liu Shanguo, “Yindu yu dongmeng jianli huoban guanxi dui woguo anquan de yingxiang,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 2 (1999): 30–34.

41. Zhang Guihong, “Sino-Indian Security Relations: Bilateral Issues, External Factors and Regional Implications,” South Asian Survey 12, no. 1 (2005): 61–74.

42. Ravi Velloor, “China and India Reaffirm Claims to Disputed State,” Straits Times , No­vember 15, 2006, http://www.taiwansecurity.org/ST/2006/ST-151106.htm.

43. Du Youkang, “Ershiyi shiji de zhongyin guanxi,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 71 (2001): 8–12, http://iaps.cass.cn/Bak/nyyj/0102-2.htm.

44. Pallavi Aiyar, “China, India: No Ground Given in Border Talks,” Asia Times Online , June 27, 2006, http://www.atimes.com/atimes/China/HF27Ad01.html; Jo Johnson and Richard McGregor, “Old Grievances Bedevil Efforts to Reach Across the Himalayas,” Financial Times , November 20, 2006, p. 11.

45. B. R. Deepak, “Sino-Pak ‘Entente Cordiale' and India: A Look Into the Past and Fu­ture,” China Report 42, no. 2 (2006): 129–151.

46. John W. Garver, “The Future of the Sino-Pakistani Entente Cordiale,” in South Asia in 2020: Future Strategic Balances and Alliances , ed. Michael R. Chambers (Carlisle, Penn.: Strategic Studies Institute, 2002), pp. 385–447; Devin T. Hagerty, “China and Pakistan: Strains in the Relationship,” Current History 101, no. 656 (September 2002): 284–289.

47. Fazal-ur-Rahman, “Pakistan's Relations With China,” Peace Initiatives 5, nos. 3–6 (May–December 1999): 170–190; Swaran Singh, “Sino-Pak Defence Co-operation Joint Ventures & Weapons Procurement,” Peace Initiative 5, nos. 3–6 (May–December 1999): 1–15; Ahmad Faruqui, “The Sino-Pakistani Relationship: From Harmony to Disquiet,” Policy Forum Online , PRO 01-01, January 2, 2001, http://www.nautilus.orga­nization/fora/security/0101A_Faruqui.html.

48. Ashley Tellis, “The Changing Political-Military Environment: South Asia,” in The United States and Asia: Toward a New U.S. Strategy and Force Posture , Zalmay Khalilzad et al., eds. (Santa Monica, Calif.: RAND, 2001), pp. 224–229. See Faruqui, “Sino-Pakistani Relationship.”

49. Wang Hongwei, “Zai xinshiji jiaqiang he shenhua zhongyin guanxi de jidian jianyi [Some Suggestions on Strengthening and Deepening Sino-Indian Relations in the New Millennium],” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 1 (2000): 11–12. See Swaran Singh, “The Kargil Conflict: Why and How of China's Neutrality,” Strategic Analysis 23, no. 7 (October 1999): 1083–1094.

50. M. Ehsan Ahrari, “China, Pakistan, and the ‘Taliban Syndrome,'” Asian Survey 40, no. 4 (July/August 2000): 658–671.

51. Chinese analysts, interviews with author, Beijing, October 2000 and June 2001.

52. See John W. Garver, “The China-India-U.S. Triangle: Strategic Relations in the Post–Cold War Era,” NBR Analysis 13, no. 5 (October 2002): 5–56; Amit Gupta, “U.S.-In­dia-China: Assessing Tripolarity,” China Report 42, no. 1 (2006): 69–83.

53. Zhang Guihoong, “The Changing U.S.-India Security Relationship and Its Implications for China” (paper, Fudan University, Shanghai, 2002).

54. Ma Jiali, “‘9.11' shejian hou meiguo nanya zhengze de bianhua,” Nanya yanjiu [ South Asian Studies ], no. 71 (2001): 3–7; C. Raja Mohan, “A Paradigm Shift Toward South Asia?” Washington Quarterly 26, no. 1 (Winter 2002–03): 141–155.

55. D. Varaprasad Sekhar, “Science and Technology Cooperation Between India and China,” International Studies 42, no. 3 (April 2005): 307–327.

56. Виж Stephen Cohen, India: Emerging Power (Washington, D.C.: Brookings Institution, 2001).

* Авторът е доцент по международна политика в Института за международни изследвания в Монтерей, САЩ и автор на книгата „Китай и Индия: сътрудничество или конфликт?”

{rt}

Резюмирайки резултатите от десетгодишното сътрудничество между Русия и НАТО, един руски военен анализатор отбеляза наскоро, че отношенията им могат да се определят като „брак по сметка, всяка от страните в който преследва собствените си интереси и затова те трудно могат да се смятат за истинско семейство”. За индусите, браковете по сметка, не са нещо необичайно. За Делхи обаче би било полезно да се замисли, колко бързо Русия прекрати заиграването си с НАТО, щом то се оказа в противоречие с реалностите (и с нейните интереси, разбира се).

И тъй като НАТО вече започна да се заиграва с Индия, правителството на последната също би следвало да се запита, какви точно отношения с пакта ще са от полза за нея. Едва ли е учудващо, че двете страни предпочетоха да не привличат вниманието на останалия свят към своята знакова 45-минутна среща, когато на 28 септември 2007 индийският външен министър Пранаб Мукерджи и генералният секретар на НАТО Яп де Хоф Схефер се срещнаха в Ню Йорк. Без съмнение, САЩ искрено се стремят към формиране на партньорство между Северноатлантическия алианс и Индия. Тъй като НАТО се трансформира, така че да може да поеме нови мисии в Африка и Южна Азия през ХХІ век и тъй като пактът, на практика, се „придвижва” през Близкия изток в посока към Индийския океан, в търсене на т.нар. „глобално партньорство” (в момента в него членуват двайсет държави), Индия неизбежно се превръща в част от дневния му ред. И тъкмо това стана съвършено очевидно през септември.

Ученията на НАТО в Индийския океан

Както е известно, през този месец военно-морски сили на пакта осъществиха историческа визита в Индийския океан. В тази морска мисия на НАТО бяха ангажирани шест кораба на негови страни-членки, които напуснаха бреговете на Европа на 30 юли. Маршрутът им, с обща дължина 12500 морски мили, включваше плаване около Африка – макар, че флотът можеше да избере по-прекия път през Суецкия канал, той предпочете да мине покрай западното крайбрежие на Африка и делтата на река Нигер, внимателно заобикаляйки Африканския Рог, също както през ХV век пътуват за Малабарското крайбрежие на Индия първите португалски и холандски кораби.

Флотът на НАТО, съставен от бойни кораби на Португалия, Холандия, Германия, Дания, Канада и САЩ, формиращи т.нар. Постоянна военноморска група на пакта ( SNMG 1 - една от четирите подобни в Северноатлантическия алианс), предприе наистина продължителна (над два месеца) мисия. След като спряха за кратко в пристанището на Кейптаун, през първата седмица на септември корабите навлязоха в Индийския океан и проведоха учение край бреговете на Сомалия, след което останаха за четири дни край Сейшелските острови, преди да се върнат в Средиземно море, през Червено море и Суецкия канал.

В официалната декларация на НАТО беше отбелязано, че разгръщането на флота в Индийския океан цели „да демонстрира способността на алианса да реагира на възникващите кризисни ситуации в глобален мащаб и да укрепва тесните си връзки с регионалните военно-морски флоти и другите морски организации”. На свой ред, генералният секретар Схефер подчерта, че „морската сигурност, гарантирането на безопасното плаване на корабите и подкрепата за координиране на международните усилия за защита на доставките на енергоресурси, са приоритетни задачи на НАТО”.

Глобалното партньорство на НАТО

Въпросната инициатива бе естествена последица от срещата на върха на НАТО в Рига, през ноември 2006, където особено внимание беше отделено на възприемането, от страна на пакта, на „нова глобална стратегия”, концентрирана върху операциите извън неговата традиционна зона на отговорност, в отговор на глобалните предизвикателства и в името на международната сигурност и стабилност.

По време на подготовката за срещата на НАТО в Рига, новоназначеният посланик на САЩ в алианса Виктория Нъланд (съпруга на известния американски неоконсерватор Робърт Кейгън – б.р.) заяви, че „меденият месец” на ерата след края на студената война е приключил и, че НАТО трябва да развива своя потенциал „където и когато той може да бъде укрепен”. „НАТО следва да стане онази организация, в която да обсъждаме всички въпроси, касаещи нашето бъдеще – Близкият изток, Ирак, Северна Корея, Китай, Иран – това са само част от проблемите” – добави тя.

Мисията на НАТО в Индийския океан беше предприета половин година преди априлската среща на върха на НАТО, която ще се проведе през 2008 в Букурещ. Очаква се, че в Румъния на дневен ред ще бъде поставен въпросът за по-нататъшното разширяване на алианса, укрепването на неговия потенциал и на способността му да осъществява съвместни мисии с партньорите си по цялата територия на планетата.

През юли, помощник държавния секретар на САЩ по европейските и евразийски въпроси Даниел Фрид заяви пред Комисията по международните отношения към американския Конгрес, че от особено значение е „ангажирането на алианса в ключовите операции по света, защото той (т.е. НАТО – б.р.) е основния инструмент за гарантиране сигурността на трансатлантическата демократична общност и за решаването на днешните и утрешни проблеми на сигурността”. Според него, сред тези предизвикателства пред НАТО са екстремизмът, тероризмът, разпространението на ядрените оръжия, т.нар. „пропаднали държави”, атаките в кибер-пространството и несигурността в енергийната сфера и, особено, в добива и доставката на енергоносители.

Африканското предизвикателство

Очевидно е, че в една или друга степен, т.нар. „глобални предизвикателства” могат да се открият в много държави от района на Индийския океан, който по този начин се превръща в приоритетна зона на действие за Северноатлантическия алианс. С това обаче картината не се изчерпва. До голяма степен, в основен лайтмотив на възобновилата се борба на западните държави за Африка, се превръща нарастващото китайско предизвикателство за западната доминация на Черния континент и стремежът да бъдат „защитени” африканските петролни находища (почти 15% от петрола, който САЩ внасят, идва именно оттам).

Бъдещата роля на НАТО в Индийския океан е част от добре обмислената стратегия на Запада. Така, военно-морската мисия на пакта през септември съвпадна с друга важна инициатива на Вашингтон – новосъздаденото Африканско командване ( AFRICOM ), отразяващо дългосрочното стратегическо значение на континента, се готви да започне да функционира до края на 2007.

Назначеният за командващ на AFRICOM генерал Уйлям „Кип” Уард подчерта „необходимостта от тясно сътрудничество” с НАТО, която от юли 2005 осигурява въздушен транспорт за умиротворителните сили в Дарфур. Уард обаче разчита на задълбочаване и разширяване на ангажиментите на пакта в Африка. В началото на октомври, той заяви, че „ AFRICOM може да подкрепи усилията на НАТО на африканския континент, като координира американския принос, способността на пакта да осъществява конкретни операции и подготовката на кадри. НАТО е организацията, която може да гарантира на AFRICOM достъп до европейските интереси, възможности и опит на африканския континент... На свой ред, AFRICOM може да осигури необходимата тилова поддръжка на НАТО, професионална военна подготовка и участие в координирането и практическото осъществяване на операции за гарантиране на сигурността и съпровождащата ги пропагандна кампания”.

Така наречените „командни задачи” на AFRICOM са достатъчно мащабни. Според високопоставен американски правителствен чиновник, те не се изчерпват с „издирването на терористи в районите, които не се контролират от местните правителства”, още по-малко пък в „преследването на терористи из цяла Африка”, а включват „осъществяването на операции за гарантиране на сигурността в рамките на целия регион”, включително и на „военни операции, ако се наложи”.

В тази връзка е добре да припомним, че на 20 септември Вашингтон поиска от Съвета за сигурност на ООН да гласува резолюция за Афганистан, с която на ръководената от САЩ коалиционна операция „Несъкрушима свобода” се дава правото да разполага с още един компонент – да осъществява и „морско прехващане” (т.е. прехващане на „вражески” кораби в Индийския океан). В отговор, руският представител в Съвета посочи, че подобна постановка не се съдържа в нито една от неговите предишните резолюции за Афганистан. Москва поиска да и бъдат дадени необходимите разяснение и предложи вместо да предостави исканото от Вашингтон разрешение, резолюцията на Съвета за сигурност да „отразява необходимостта от спазване нормите на международното право и националното законодателство при осъществяване на каквито и да е действия по прехващането на кораби във водите на Индийския океан”. Руското предложение обаче беше игнорирано и САЩ продължиха да настояват за гласуване на тяхната резолюция.

Последната, на практика, дава възможност на съюзническата коалиция в Афганистан да прехваща и да претърсва кораби, за които се подозира, че превозват оръжие или военна техника и екипировка за терористичните групировки, действащи в района на пакистанско-афганистанската граница. В същото време тя легитимира бъдещата морска активност на НАТО в Индийския океан и Арабско море – едно доста зловещо развитие, на фона на изострящата се конфронтация между САЩ и Иран.

НАТО в Азиатско-Тихоокеанския регион

В същото време т.нар. Средиземноморски диалог на НАТО (от 1995) и Истанбулската инициатива за сътрудничество - ІСІ (от 2004) вече разшириха зоната на действие на алианса от Източното Средиземноморие към района на Персийския залив. Присъствието на НАТО в Залива придоби стабилна основа след като, през януари 2007, Саудитска Арабия стана партньор на ІСІ. Сега алиансът обсъжда формалното си обвързване със Съвета за сътрудничество на страните от Залива, включващ Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства.

За сравнение, районът на Индийския океан продължава да бъде своеобразен „вакуум” за НАТО, макар че пактът постигна определен прогрес в Азиатско-Тихоокеанския регион. Разбира се, НАТО се опитва да лансира достатъчно убедителни обяснения, подчертавайки, че въпросът не опира до това, колко далече може или трябва да отиде алиансът, а до това, как да може да действа навсякъде, където са застрашени интересите на неговата колективна сигурност. НАТО настоява, че всъщност не пактът се „промъква в Азия или в Тихоокеанския регион”, а такива страни, като Япония, Австралия, Нова Зеландия и Южна Корея са заинтересовани от сътрудничеството с него, което, разбира се, се подкрепя и от ръководството в Брюксел.

За разлика от партньорите на НАТО в Персийския залив и Близкия изток, почти всички от които са авторитарни режими, алиансът се гордее, че споделя „общи ценности” с партньорите си в Азиатско-Тихоокеанския регион. Тук тезата на НАТО е „общи ценности и общи заплахи”. Лесно е да се досетим, че сътрудничеството в региона всъщност цели сдържането на Китай. Така, по време на първото си посещение, през януари 2007, в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел, тогавашният японски премиер Шиндзо Абе очерта следната парадигма: „Япония и НАТО са партньори. Ние споделяме общи фундаментални ценности, каквито са свободата, демокрацията, човешките права и върховенството на закона. Затова е съвсем естествено, че си сътрудничим за защитата и налагането на тези ценности. Моето правителство подкрепя усилията за укрепване на стабилността и просперитета в света на основата на фундаменталните ценности, които споменах по-горе. На свой ред, НАТО разширява зоната на свободата, разширявайки кръга на своите членове и партньори”.

Показателно е, че в същата реч Абе спомена и за „съществуването на известна неопределеност по отношение на Китай”, свързана с неговите военни разходи и „липсата на прозрачност”, което пък поставя Япония и НАТО пред необходимостта да „обърнат специално внимание на бъдещото развитие на тази държава”.

От японска гледна точка, програмата за съвместна сигурност с НАТО следва да включва неразпространяването на ядрено оръжие в Азия (Северна Корея и Мянма), предотвратяване на конфликт в Тайванския пролив и създаването на противовес на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), водеща роля в която играят Русия и Китай. Ангажирането на НАТО с проблемите на сигурността в Североизточна Азия и гарантирането на надеждно сдържане на Китай чрез разширяването на партньорството със Северноатлантическия алианс, се очертава като оптимална цел за Япония.

Благодарение на партньорството си с НАТО, Токио разчита да формира, в Азиатско-Тихоокеанския регион, коалиция от страни, споделящи основните демократични ценности. Япония я определя като активна коалиция за поддържане на глобалната сигурност от държави, споделящи евроатлантическите ценности. Подобен подход би позволил да не се допусне формирането на асоциация между НАТО и Китай и в същото време да се даде възможност на други държави, като Русия например, да се включат в някакъв модел на „ограничено сътрудничество” с цел създаване на необходимата атмосфера на доверие.

Японското партньорство с НАТО се развива паралелно по три основни направления на сътрудничеството със САЩ и Австралия. През март 2007, Япония (за първи път в историята) подписа отбранителен договор с Австралия. Междувременно, Токио и Вашингтон вече работят по изграждане на системи от т.нар. „противоракетен щит” на японска територия. През април, Япония, САЩ и Австралия се споразумяха да работят по плана за създаване на обединена ракетна система, като в това отношение е налице сериозен прогрес.

Наред с партньорството с НАТО, все повече се лансира и тезата, че американската система за противоракетна отбрана няма да наруши стратегическия баланс в Азия. Още по-важно в случая е, че Северноатлантическият алианс е отворен за идеята за „координиране или дори обединяване” на националните системи за противоракетна отбрана с малък и среден радиус на действие на страните-членки с тази на САЩ.

Макар че прословутия „ракетен щит” се представя като отбранителна система, Китай не го смята за такъв. Според Цзин Линбо от Китайския институт за международни изследвания, „Ние (т.е. Китай – б.р.) не можем да разглеждаме американския „щит” като отбранителна система, само защото го обявяват за такъв. Още от древността китайците смятат и копието, и щита за оръжия, защото добрият щит може да направи копието безполезно”. Пекин смята, че съвместният американско-японско-австралийски ракетен щит е насочен към сдържането на Китай.

Преодоляването на Индийския океан

За всяка система за сигурност в Азия и Тихия океан (включваща САЩ, Япония и Австралия), Индия би била най-добрата опора. Освен това, без Индия партньорството с НАТО в района на Индийския океан няма да играе същата роля. Неслучайно, по време на последното си посещение в Индия, бившият японски премиер Абе предложи на Делхи да стане част от коалицията на азиатските демокрации.

Междувременно, през септември 2007, Индия взе участие в съвместни военни маневри със САЩ, Япония и Австралия в Бенгалския залив. Обявени под името „Малабар”, тези маневри бяха сходни с проведените през юни (този път под името „Сабя-Талисман”) от САЩ и Австралия, в които участваха 20 хиляди американски и 7500 австралийски военни, плюс десет американски и 20 австралийски бойни кораби и 125 самолети.

Формално, и „Малабар”, и „Сабя-Талисман” целяха противопоставяне на морското пиратство, наркотрафика и координиране на действията при стихийни бедствия или за осъществяването на хуманитарни операции. На практика обаче, те изглеждаха като етапи от формирането на нова система за колективна сигурност, под егидата на САЩ.

Япония настойчиво предлага на Индия да задълбочи сътрудничеството си с нея в сферата на отбраната или поне да подпише меморандум за разбирателство по този въпрос. В тази връзка японският посланик в Индия Ясукуни Еноки отбеляза, че „военният ни обмен с Индия е доста напреднал, затова е време да бъдат подготвени някои рамкови споразумения, които да обхванат всички елементи на процеса и това е намерение и на двете правителства”.

През миналата 2006, Индия се включи в стратегическия диалог със САЩ, Япония и Австралия. Скоро ще настъпи времето на следващата фаза – Токио вече предлага повишаване на стратегическото взаимодействие до ниво министри. В същото време, САЩ настояват за постигане на „оперативна съвместимост” на своите въоръжени сили с индийските. Постоянните усилия и на двете страни в тази област са очевидни. През последните пет години например, повече от половината военни учения, в които Индия участва, съвместно с въоръжените сили на други държави, са със САЩ. Разбира се, „оперативната съвместимост” на индийските въоръжени сили с американските ще позволи на Делхи да се включи и в американските планове за изграждане на системи за противоракетна отбрана.

НАТО ухажва Индия

Що се отнася до опасенията на Делхи, в основата им е фактът, че Индия не може да се примири с феноменалния възход на Китай. Затова лансираната от Токио и Канбера теза, че двете страни не биха искали появата на „еднополюсен” модел на стратегическата азиатска „шахматна дъска”, се посреща с разбиране и в индийската столица.

Срещата между индийския външен министър и генералния секретар на НАТО, в края на септември 2007, следва да се разглежда на общия фон на развитие на събитията, а не да се свързва единствено със ситуацията в Афганистан. До този момент консултациите между НАТО и Индия не се осъществяваха на толкова високо и официално равнище. Индия по традиция не е склонна към блоково мислене, а и настроенията сред индийското обществено мнение също пречат за осъществяването на тази идея.

Всеки по-сериозен ангажимент към някаква форма на колективна система за сигурност, от типа на „азиатска НАТО”, неизбежно би се отразил върху отношенията между Индия и Китай (в това отношение, Делхи се сблъсква със същите проблеми, с които и Канбера). Затова Индия трябва да действа много внимателно в бъдеще. В знаковата си реч, по време на своето посещение в Тайланд през септември, индийският външен министър Мукерджи подчерта, че „индийско-китайското партньорство е важен фактор за регионалния и глобален мир и развитие, както и за възраждането на Азия като политически и икономически център на новия световен ред”.

Три дни по-късно, обръщайки се към стратегическата общност в Сеул, министърът отбеляза значението „на реално интегрираната азиатска икономика, която да се опира на огромния икономически потенциал на Индия и Китай”. Изразявайки увереността си, че индийското „стратегическо сътрудничество и партньорство с Пекин ще съзрява и ще продължава да се развива”, той добави, че „чувствителността към взаимните стремежи е основата за укрепване на доверието между двете страни. Има достатъчно място, както и възможности те да продължат да се развиват без да си пречат”.

В тази връзка, като важна задача пред индийската дипломация се очертава убедителната интерпретация на последиците от „стратегическото партньорство” на страната със САЩ. Става все по-ясно, че Индия се ориентира към лансираната от американците нова система за сигурност в Азия. Очевидно е и, че срещата между генералния секретар на НАТО и индийския външен министър не би била възможна без предварителното одобрение на САЩ, както и че тази среща няма да бъде последната.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)

{rt}