За същността на геополитиката

В рамките на очертаното с широк замах и въодушевление от германските геополитици просторно поле за геополитически изследвания, тази нова наука навлиза в области, където останалите научни дисциплини, пристъпващи към държавата, от една или друга гледна точка, имат претенцията за изключително господство. В желанието си да даде на практикуващия политик необходимите за ползотворната му дейност знания, геополитиката, като клон от политическата наука, не само иска „да стигне до мястото за отскок от знанието към моженето”, но се опитва и тя самата да „отскочи” и, сблъсквайки се с множеството държавни проблеми, пред които е изправена политиката, като изкуство, съзнава своята безпомощност и търси закрилата на създателката си – географията. Поради това, определянето на същността на геополитиката трябва да се справи, преди всичко, със задачата да я освободи от непосилния и стремеж да даде пълни познания за практическо ползване от държавника, като я извади от опеката на географията и определи точно нейната област на изследване по отношение на всички останали науки за държавата, начело с политиката.

Геополитиката не може да бъде „задружна работа на множество научни дисциплини”, нито пък, като своеобразна „наука-мост”, да иска „да превърне всичко, разделящо старите дисциплини, в една органична обвързаност”, защото, както досега, от целия обработван материал „само част (трезво пресметнато, може би само 25%) ще бъдат фактите, определени от земята и свързани с нея, които ще могат да бъдат изтъкнати като геополитическа истина” (1) . Веднъж завинаги тя трябва да се откаже от желанието си „да проникне в първичната основа на битието”, защото не е никаква философска дисциплина и следва да се движи само в кръга на ясно определени граници. Тази беше поначало и идеята на Кьелен, която той, разглеждайки емпиричните държави, впоследствие в своето темпераментно увлечение изостави. Че „25% научна яснота в работата на политиката заслужава изразходвания за това труд” (2) , както твърди „геополитическата научна общност”, никой не иска да отрече, но че останалите 75% от работата на досегашната геополитика са предимно географски излишен баласт, също е несъмнено.

С геополитика може да се занимава само всестранно начетеният познавач на държавата, защото тя предпоставя, като всяка „политика”, не само усет за най-целесъобразното действие в конкретния исторически момент, но и достатъчно теоретично знание, на което да се основава поемането, от страна на държавника, на отговорността пред бъдещето. Това теоретично знание, изисквано от геополитиката, до голяма степен, е и политикогеографско и тъкмо това, както и фактът, че с геополитика в Германия се захванаха географите, а не политиците, доведе до безразборното смесване на геополитиката с политическата география. Но ние не можем, а и не бива, да се съгласяваме с Рихард Хьониг (чиято „Геополитика” не ни дава дори и споменатите по-горе 25% геополитически истини), че „са налице ясни различия между политическата география и геополитиката, макар че границите им често се пресичат и не могат да бъдат установени, така че широкото преплитане между двете дисциплини не може да се избегне” (3) . Ясни различия между двете съществуват, но те не могат да бъдат прокарани от политическите географи – техните експерименти за изграждането на някакви геополитически системи ясно ни убеждават в това.

Така например, във «Въведение в геополитиката» на Рихард Хьониг и Лео Кьорхолц, претърпяло няколко издания, на една и съща страница можем да прочетем, че «младата геополитическа наука има за задача да изследва, най-вече, множеството географски влияния върху политическите събития в държавите и върху живота на населяващите ги народи и, доколкото е възможно, да формулира постоянни правила за това», а също, че «политическата география борави с образа и политическото разпределение на държавите в определен момент (и, следователно, в едно състояние), а геополитиката, напротив, изследва движението в държавния живот (което тласка към развитие, промени, изместване от дадени състояния) и неговите последици» (4) . А според Зигфрид Пасарге, който дефинира политическата география като „учение за взаимното въздействие между пространството и политическите организации” (5) , създаването на постоянни правила за влиянието на географските фактори върху политическите събития е сред най-важните задачи на политическата география и различието между динамика и статика отдавна (още от изтъкването на „историческия момент в географската наука” от Карл Ритер) съвсем не е годно да очертае отличителните белези за двете, преплетени от географията, научни дисциплини. През 1926, Роберт Зигер и Ото Маул стигат близо до установяване на истинската разлика между политическата география и геополитиката. Първият смята, че „географията не само установява фактите но и изследва тяхната причинна зависимост, формулирайки за целта постоянни правила, докато геополитиката, като изкуство, посочва направленията, които, въз основа на това, следва да бъдат взети предвид от практиката” ( 6 ) . Маул пък определя политическата география като „теоретична фундаментална наука”, чиито резултати се ползват от геополитиката, в качеството и на „приложна политическа география” ( 7 ) . И двамата обаче н e съумяват да разграничат геополитиката от политическата география. Затова и след тях (включително до днес) двете дисциплини, вместо в самостоятелно задълбочаване и полезно сътрудничество да постигнат своето съвършенство, често преследват една и съща цел, обременявайки се с повтарящи се проучвания, които трябва да бъдат извършени само от едната от тях. Тук, между другото, е уместно да се спрем и върху някои от „геополитическите истини”, установени в резултат от безразборното смесване на политическата география и геополитиката:

•  Първите истински държави се появяват в богато надарени със слънце и бедни откъм вода области, през които текат пълноводни реки (Египет, Месопотамия, Пенджаб, Китай). Там нивите могат да дадат голям добив, когато населението, със задружни усилия, успее да създаде технически условия за напояване на земята и предотвратяване опасността от наводнения. Народни поговорки, запазени до днес в Холандия, свидетелстват за манталитета на нейния народ („Който не иска да строи диги, трябва да отстъпи” или „Бог е създал земята, с изключение на Холандия, която е създадена от самите холандци”);

•  Държавите възникват най-напред в субтропичната и южна умерена зона и с течение на вековете постепенно се изместват на север. Като изместването става от топлите и по-малко дъждовни към по-хладните и по-влажни земи;

•  За държавния (а и за всеки друг вид) интелектуален живот, горещата и студената зони са еднакво непригодни. Духовното и политическо ръководство на света днес се намира в зоните, където средната годишна температура варира между 5 и 15 градуса, с ясен оптимум близо до 10-градусовата изотерма (Ню Йорк, Лондон, Париж, Берлин, Рим, Токио);

•  Наличието на богата на минерални суровини земя представлява, за силните във военно отношение, държави допълнително увеличаване на тяхната мощ, но за военно слаби държави може да се превърне в много голяма опасност. Благородните метали на Нубия, Мексико, Перу, Трансваал, Оранжевата република и германска Югозападна Африка, отнеха независимостта им, а петролът на Мексико, Венецуела, Кавказ, Южна Персия и Ирак винаги е бил обект на домогванията на политически силните държави;

•  Отглеждането на рогат добитък насърчава уседналия живот и с това – образуването на държави, а конете и слоновете в миналото са улеснявали нападателните действия и завладяването на чужди територии и държави;

•  Богатата растителност (зърнени и текстилни култури, дървен строителен материал) е също толкова важна за държавите, като минералните богатства;

•  Големите реки дълго време са пречели за образуването на държави. В същото време, те са отлична защита на границите и, като резервоари на живителна влага, имат голямо значение за стопанския и политически разцвет на държавите;

•  Планините са естествени граници, но затрудняват контактите и така пречат за сплотеността на държавата;

•  В езика и културата на населението по бреговете на плавателните реки и малките или средно големи затворени езера винаги има еднообразие, даже и там, където изкуствено създадените политически граници се опитват да отделят противоположните брегове;

•  Морето е най-значимия от географските фактори, имащи значение за историята на държавите. Държава с високо културно равнище, но без пълноценен морски бряг, винаги е огнище на политически размирици, ако няма лесноплавателна река, която да компенсира липсата на море. Островните държави най-трудно могат да бъдат нападнати. Те винаги се опитват да създадат свои опорни точки на срещуположния континентален бряг. Морските „врати” (Гибралтар, Отранто, Босфора и Дарданелите, Баб ел-Мандеб) и морските канали (провлаци), по време на война, се контролират здраво от най-силните морски, или пък от крайбрежните, държави, изградили там свои крепости. Най-силната морска държава винаги се стреми да включи (в колкото се може по-голяма степен) важните в икономически или политически план морета в своите владения, като обсеби всичките, или по-голямата част от бреговете им;

•  Който владее съобщителните средства в една област, владее и самата област. Геофизическо разположение наричаме случайната благоприятност или неблагоприятност на положението на една държава спрямо господстващите съобщителни артерии на епохата;

•  Характерът на един народ се оформя от средата, в която народът живее. Най-способните, най-самоуверените и свободолюбиви народи са преминали през тежки борби с природните стихии или враговете си. Народи, които живеят в плодородни области, не притежават голяма съпротивителна сила. Жителите на плодородни и обширни равнини лесно понасят промените в политическата си съдба, а жителите на планинските местности са склонни да създават малки държави, не обичат нововъведенията и поради това решително се противопоставят на чуждото нахлуване;

•  Земеделците и рибарите са миролюбиви, а скотовъдците и ловците – войнствени. Търговците пък се ръководят от принципа “ ubi bene , ibi patria ” (т.е. „където ти е добре, там е отечеството ти”), когато държавата им е слаба, но когато зад тях стои силна държавна власт, те са агресивно и империалистически настроени;

•  Подобно на човешките или животинските организми, държавите се раждат , растат, достигат до застой в растежа си, сполетяват ги болести и моментна слабост (обикновено при раздори между класите и съсловията в самия народ), размножават се, а в преклонната си възраст стават нежизнеспособни и се поставят под запрещение или преживяват период на упадък, след който умират. Те обаче, могат и да възкръснат, стига да е съхранено „клетъчното им ядро”.

---

Могат да бъдат изредени още безброй констатации, като посочените по-горе. Неизчерпаемите исторически източници ни дават богат материал в това отношение. Но нито една от тези констатации не е „геополитика” – те всички са чисто политико-географски постановки, защото установяват чисто географските причини, имащи значение за хода на политическата история. С този свой труд, географът идва на помощ на историята, а може да отиде и по-далеч, изследвайки обратното влияние на политическите събития върху земната повърхност, чрез различни стопански, заселнически и съобщителни мероприятия. Работата му се свежда само до „критичната и сравнителна проверка на онези дадености на земната повърхност, при които можем да проследим развоя на човешките общности и държавите” (8) . Но тук вече географът трябва да спре и да не се опитва, както по-горе (особено в последната от изброените точки) да извежда правила, засягащи същността на държавата, или пък да навлиза без необходимата подготовка в областта на общото учение за държавата или в тази на учението за расите, като дефинира понятията „народ” и „нация”, т.е. „да открива Америка”, с което подлага на незаслужено незачитане (заради собствената си несериозност) своята, иначе интересна, наука. С това неговата задача вече е разрешена и всяко надхвърляне на така очертаните рамки на политическата география показва нейната безпомощност да се справи с проблемите на общото учение за държавата, камо ли да направлява една разумна политика.

Въоръжен с подготвените от географията знания, геополитикът, както правилно отбелязва Маул, „трябва да изгради нова величествена сграда, а не да копае надолу и да разкрива вече поставените от политическата география здрави основи... защото, спрямо държавата, той не изпълнява функциите на биолог, а на лекар, който трябва да провери, дали държавата ще може да устои на обусловените от пространството изисквания на живота и да установи, че нейният организъм е здрав, а в противен случай, т.е. когато са налице признаци за заболяване, да предпише начини за тяхното премахване” (9) . Тази своя мисъл Маул илюстрира с един отличен пример за политикогеографско и геополитическо изучаване на границите: „Политическата география, във всяко отношение географски, трябва да изследва държавната граница: вида и, развитието и, средната и височина, най-високите и най-ниските и точки, средната и назъбеност по нейните планински точки, зависимостта и от геоморфологичните предпоставки, от климатичните условия и растителността, отношението и към стопанската, съобщителната и заселническата структура на съседните пространства и пр. Въз основа на това тя може да даде и едно описание на границата по отношение на държавата, но тук вече навлиза в областта на геополитиката, защото именно тя следва да направи общото съпоставяне на границата спрямо държавните нужди. За целта геополитиката поставя въпроса, какво значение има границата за пораждането на стремежи за развитие на държавата и за нейната защита - дали тя отговаря на вътрешната пространствена обвързаност на държавата, на изискванията на държавния бюджет, на външните отношения и, не на последно място, на държавната идея. Ако това не е така, геополитиката се изправя пред задачата, вместо съществуващата недостатъчна граница, да намери мястото за прокарването на по-добра. Като едното решение предпоставя другото, защото само с помощта на фундаменталните географски познания може да се направи издържаща на критика преценка” (10) . Единствен Маул предприе с успех опита да събере в едно откъслечните и недостатъчно обосновани намерения да се схване същността на геополитиката и да се сведат те в завършена система. Той, също така, съзнаваше необходимостта, едно проучване на държавата, каквото е геополитическото, да прибегне до помощта на географията, историята, биологията, правото, социологията и икономиката и бе принуден да признае, че върховната цел, т.е. постигането на единно схващане за държавата, може да бъде постигната само със задружното усилие на всички тези науки. Но, при концентричното пристъпване към тази обща за всички науки задача, той отдели водещото място за геополитиката, изисквайки тя да бъде издигната в специална научна дисциплина, опираща се на редища, изследващи същността на държавата, науки, между които географията следва да заема челно място. С това той, както и всички германски геополитици от 1933 насам, възложи на геополитиката задача, която нито е от нейната компетентност, нито е по силите и. Въздигането на геополитиката в „синтетична наука” за държавата не е необходимо – тя трябва да има по-скромни задачи, за да може да даде задоволителното им разрешение. Тя е, и трябва да си остане, специфичен начин на разглеждане на явленията в заобикалящата ни действителност, един научен метод, който да се използва от всички останали науки и, на първо място, от онези, стремящи се да дадат своя принос за опознаване същността на държавата. Под формата на правна геополитика, историческа геополитика, философска геополитика, социологическа геополитика, стопанска геополитика и т.н., тя, чрез своя специфичен начин на изследване връзката на съответните феномени с обусловените от земното пространство фактори, ще може, винаги когато се прибягва до услугите и, да окаже подкрепа на науките, чиито обекти са въпросните феномени. Тази помощ ще бъде винаги с поглед към бъдещето, de actione ferenda , защото, като специфичен вид политическо знание, геополитиката има за крайна цел да посочи не само това, което е, а и това, което трябва да бъде. Тази е и нейната същност.

Бележки:

1. Spane der Arbeitsgemeinschaft fur Geopolitik, Zeitschrift fur Geopolitik, 1934, p. 715.

2. Ibid.

3. Hennig Richard, Geopolitik, 2 Auflage, Leipzig und Berlin , 1931, p.11.

4. Hennig Richard und Korholz Leo, Einfuhrung in die Geopolitik, 4 Auflage, Leipzig und Berlin , 1935, p. 6.

5. Passarge Siegfrid, Aufgaben und Methoden der politischen Geographie, Zeitschrift fur Geopolitik, 1932, p. 443.

6. Sieger Robert, in Abhandlungen des 21 Deutschen Geographen-Tag, Breslau , Berlin , 1926.

7. Maull Otto, Das Wesen der Geopolitik, op.cit., p. 28.

8. Brunhes Jean, Geographie humaine de la France , chez Hanotaux Geoges, Histoire de la nation francaise, 1920-1926.

9. Maull Otto, Das Wesen der Geopolitik, op.cit., p. 30.

10. Ibid ., p . 30-31.

* Статията на известния наш учен-икономист Велеслав Гаврийски (1909-1976) е писана през 1942, като част от изследването му „Геополитическото учение за държавата”

{rt}