“Поради географското си положение между двата материка, Източна Тракия в миналото е имала особено военно-стратегическо и търговско значение за народите на Балканския полуостров. Поради това, още най-старите обитатели на полуострова – траките, започнали да използват най-първо всички природни пътища, които водели към нея по течението на реките, покрай морските крайбрежия или през недостъпните планински проходи на съседните планини Странджа и Сакар... Това значение още повече се засилило, откак старият Византион бил избран от Константин Велики, през 333, за столица на Източната римска империя” 12 .

Така започва изследването си “Стари пътища и селища край тях през Странджа и Сакар” Георги поп Аянов. Към този исторически синтез на съвременната геополитическа перспектива и приоритетната роля на Югоизточна България, днес се прибавя и междуконтиненталното евроазиатско сътрудничество пряко през Черно море, към Централна Азия (фиг.1) . В преобладаващата си част тези транспортни връзки са насочени към и от Бургаското пристанище, което е геополитическия център на Югоизточна България.

Колко силно се проявява географското значение на Бургас от два века насам, се вижда от ускореното му разширяване и многократно лансираните идеи именно оттук да се изграждат транспортните връзки, през територията на България, за Европа.

Бургас започва да се развива като пристанище едва след Кримската война (1856). Дотогава той бил „нищожно градче, почти село, а сега (1862 – б.р.) се е издигнал, благодарение на търговията и проекта, за който се грижи много австрийското правителство - да се прекара железопътна линия от Бургас или Анхиало към Белград, по всяка вероятност през Ески Заара, Филипопол, София, Ниш и Крагуевац. За осъществяването на тази линия вече се организира комисия във Виена” 11 . Зародилата се идея за железопътното свързване на града, се осъществява едва след Освобождението, чрез изграждането на жп линията Ямбол-Бургас през 1889.

Въпреки, че след 1990 географските предимства на Бургаското пристанище и на неговия район – Югоизточна България, вече се разглеждат в рамките на Европейския съюз (ЕС), чиито член от началото на 2007 е и България, в нашата държавна политика те продължават да се свеждат до разширяване на пристанището в Бургаския залив и завършване трасето на автомагистрала (АМ) “Тракия”, в участъка Оризово-Бургас. Откъсването на проектите за решаване на двата проблема от единното териториално устройство на района не позволява цялостното използване на геополитическите му предимства. Тези проекти са лишени от ефективността на другите инфраструктурни обекти на територията на района – от морския бряг до река Тунджа, по географския паралел, и от турската граница до южните склонове на Източна Стара планина, по меридиана.

Изолираността на проблемите, касаещи Югоизточна България, колкото и приоритетни да са проектите за разрешаването им, води до това, че те биват лишени от онази комплексност и мащабност, които се изискват в евроазиатска перспектива, т.е. имайки предвид, че именно тази част на България е съединителното звено между Европа и Азия.

Привличайки вниманието към очертаващата се качествено нова роля на региона ще започнем с анализ на некоментираните досега възможности на основния районообразуващ фактор - Бургаското пристанище и подходите към него.

Мандренското езеро, като основен резерв за разширяване на Бургаското пристанище

На 29 юни 2007, екип на Министерството на транспорта участва в обществено обсъждане на съвместен проект с община Бургас “Изграждане на единен пътнико-транспортен център: жп гара – морска гара – автогара” . Целта бе приобщаване на територията на пристанище Бургас Изток към градската среда и “отварянето” на града към морето”, чрез изграждане на:

•  транспортно-логистичен център;

•  многофункционален център, съчетаващ административни с развлекателни функции;

•  нова автогара с връзка към жп гарата и морската гара;

•  морска гара на старите корабни места № 1, 2, 3, 4, даваща възможност за акостиране както на големи, така и на малки пътнически кораби;

•  яхтено пристанище с яхт-клуб и хотелска част (според представените проекти, с капацитет от 500 до 1000 места).

За разгръщането на всички предвидени сгради и площи (складове, силози, подкранови пътища, различни комуникации), които са неразделна част от кейовите места, ще бъде необходимо освобождаването на значителен терен. На обсъждането обаче, не беше посочено, къде те следва да бъдат преместени, т.е. изградени наново, с всичко необходимо към тях, за да функционират пълноценно 13 .

Когато, през 1975, възникна същият въпрос, беше предложено разширението на Бургаското пристанище да стане в Мандренското езеро, югозападно от жилищен квартал “Меден рудник” ( фиг. 2 ) . Навремето това предложение изненада местното ръководство и отпадна като вариант.

Повече от трийсет години по-късно, когато предвижданата територия е още по-гъсто застроена и имайки предвид право-паралелното географско разположение на Бургаското пристанище спрямо насрещното грузинско пристанище Поти (чиито годишен товарооборот, с предвижданото разширение, ще бъде от порядъка на 50 млн.тона), предлаганият вариант се очертава като единствен за налагащото се „евроазиатско” разширение на Бургаското пристанище.

Проучвания на Мандренското езеро, като резерв за разширяване на Бургаското пристанище, досега не са правени. А колко много са необходими, може да се разбере от това, че друго място за такова разширяване просто няма. В западна посока, езерото Вая е плитко и със скалисто дъно, а южният бряг на Бургаския залив (нос Кафка) е стръмен и, от геоложка гледна точка, невъзможен за изграждане по него на кееви стени.

До Късното Средновековие, в западния край на Мандренското езеро бил разположен град Дебелт “... първият морски пристан, действал под българска власт още през ІХ-Х век, за което съществуват достоверни археологически доказателства” 1 .

На северния му бряг, чрез плавателна връзка, с него бил съединен град Русокастро. А на южния бряг възниква град Скафида (до село Димчево). По исторически данни, Странджа пада под турско робство през 1365, когато турският флот се появява в Мандренското езеро. Откъде е минал? Очевидно през протока “Фороса”, където била и кулата-фар, с малко селище, дало през ХІХ век началото на град Бургас.

В Бургаския залив няма място за удължаване на кеевите му стени за ново разширяване, гарантиращо капацитет, който да посреща очаквания транзит. Въпреки че се строят нови молове за разширяване на пристанищния капацитет, те съвсем не са достатъчни. Затова категорично се налага Бургаското пристанище да се разширява извън настоящата акватория за удължаване на кеевите му стени.

Но, за да може да се използва Мандренското езеро за целта, следва да се решат два съществени проблема:

- За да се осигурят съвременни плавателни дълбочини (до 13-14 м) , са нужни геоложки проучвания на езерото . Няма гаранция, че скалистото дъно на езерото Вая не продължава и на юг. Евентуалните геоложки препятствия трябва да бъдат преодолени за фарватера (плавателното трасе) до кейовете на пристанищното разширение.

- Налага се, над протока към морето, в южна посока, да бъде построен висок мост, подобен на Аспаруховия зад Варненското пристанище, само че условията за това тук са много по-трудни.

Тоест, става дума за крупни инвестиции, и тъкмо това, през 1975, стана причина да отпадне вариантът разширяването на Бургаското пристанище да стане в Мандренското езеро. Сегашните нужди (и перспективи) обаче категорично налагат такива инвестиции .

Транспортни връзки на Южното Черноморие по паралела (Изток-Запад)

В исторически план, такива връзки най-напред са възниквали предимно от Анхиало (Поморие) и от Дебелт. Най-ранният път с трайна настилка от Анхиало, през Стара планина, за Марцианополис (Девня) бил изграден през римския период 3 . По това направление, след образуването на българската държава, преминавали и пътищата за Византия - през “Хемската врата”, следи от която са останали между селата Голица и Булаир, в община Долен Чифлик. В римската епоха имало и други пътища от морското крайбрежие, по посока на Ямбол и Тракия 5 .

Независимо, че Югоизточна България е разположена в непосредствена близост до Кавказкия регион, където се събират идващите от Централна Азия транспортни коридори, до днес липсва цялостно проучване и проектиране на необходимата модерна регионална транспортна инфраструктура. За Бургаското пристанище, в частност, това означава десетократно увеличен капацитет, за какъвто обаче, в акваторията на залива, е невъзможно да се изградят подходящите кееви стени.

Въпреки многократното обсъждане на тази необходимост (включително на междудържавно ниво) проектните решения все още не предлагат варианти, адекватни на очертаните изисквания. Главната причина е доминиращото развитие на туризма по бреговете на морето южно от Бургас. От Созополския, Приморския и Царевския район няма пътища към вътрешността. За тях се преминава главно през Бургас.

Автомагистралният участък Оризово-Бургас (Сарафово)

За развитието на евроазиатските геополитически връзки този участък има първостепенно значение, защото трябва да бъде съединително звено на автомагистрала “Тракия” с идващия от Азия древен “Път на коприната” , който, на българска територия, днес се трансформира в Паневропейски транспортен к оридор № 8 . Последният международен форум, където тази негова роля за пореден път бе потвърдена, беше Конференцията на Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), провела се в Истанбул, на 14-16 май 2007. Там беше приет меморандум за свързването на Коридор 8 с предлаганата Черноморската магистрала, която ще преминава по крайбрежието на всички черноморски държави. С този меморандум са ангажирани, освен членките на ОЧИС, и централноазиатските държави, а също Китай.

Трасето на магистралния участък Оризово-Бургас беше оспорено 16 още през 1977, когато той беше в проекта фаза. Въпреки настъпилите по-късно промени обаче, проектът не бе осъвременен.

Трасето на участъка на автомагистрала “Тракия”, по съществуващия проект от 1977, наречен “Оризово-Бургас”, преминава източно от Чирпан, недалеч от Нова Загора, северно от Ямбол, и завива на север за свързването и с автомагистрала “Черно море”. Предлаганото алтернативно трасе за същия участък, преминава южно от Ямбол и търси максимална близост с Бургаското пристанище .

В приетия официално проект, разстоянията за основната връзка София-Бургас бяха погрешно отчетени като по-кратки. Всъщност, по-късо е трасето, минаващо южно от Ямбол . При сравнението, в проекта са отчетени експлоатационните разходи само на връзките, за които трасето на Главно управление пътища (ГУП) е по-късо – т.е. Стара Загора-Сливен-Айтос. Не са разгледани обаче връзките, за които южното трасе е по-късо (от Хасково-Димитровград, от Марица-Изток, от Тополовград и Елхово).

Целта на останалия си непроменен от 1977 насам проект на ГУП беше да се насочат основните капитални вложения в един район, който и без друго е достатъчно добре осигурен с пътища. Но, ако беше изпълнено южното (т.е. минаващо „под Ямбол”) трасе, щяха да бъдат спестени около 34 км. пътища от автомагистрален тип и запазени около 1700 дка обработваема земя.

За влиянието на автомагистрала “Тракия” върху териториалното устройство на Югоизточна България досега не са правени проучвания. Всъщност, истината е, че в приетия проект от 1977 доминиращо значение има връзката със Слънчев бряг, а не с “Пътя на коприната”. Последната обаче става особено необходима при пресичането на магистрала „Тракия” с автомагистрала “Черно море”, в района на Сарафово-Айтос.

Междувременно се появи съобщение, че „сливенската и ямболска общини ще изграждат и ндустриална зона между Сливен и Ямбол, като общинските терени край магистрала “Тракия” ще бъдат преотстъпени на частни фирми”. В тази връзка, следва да се отбележи, че 22-та километра между областните центрове Сливен и Ямбол са достатъчно наситени със селищни и производствени обекти. Промишлената зона на Сливен отдавна е слязла на юг по Ямболския път. Насреща, пак по него, “напредва” и Ямбол към Сливен, като процесът се улеснява от близко разположената железопътна гара. Тоест, и двата града “напредват” един към друг. А, според приетия проект, именно тук ще бъде “детелината” на участъка Оризово-Бургас. Като добавим към това обектите на предлаганата индустриална зона, теренът се оказва плътно зает. Тенденцията е двата града да се съединят, образувайки промишлено-селищна агломерация с население от над 200 хиляди жители. Така, основната последица от изграждането на “Индустриална зона между Сливен и Ямбол” е обединяването на двата града.

В момент, когато България преживява тежък демографски срив, изграждането, точно на това място, на обект от подобна величина рискува да “изсмуче” и последните трудови ресурси на околовръстната му странджанска територия. Ще припомня и, че отсечката между Сливен и Ямбол се пресича от транспортните трасета на Подбалканската жп линия и успоредното и шосе (откъм Сливен), както и от жп линията Пловдив-Бургас и успоредната автомобилна магистрала (откъм Ямбол). Тоест, реализирането на проекта от 1977 за автомобилна магистрала „Тракия” (участъкът Оризово-Бургас/Сарафово), като тя премине северно, а не южно, от Ямбол ще доведе до неоправдана от нищо териториална претрупаност.

Продължението на жп линията от Дебелт към Елхово и Транспортен Коридор № 10

Това продължение е предложено още през 20-те години на миналия ХХ век и оттогава трасето му е проучвано неколкократно. Необяснимо е защо не бе реализирано след 1982, когато влезе в действие Програмата “Странджа-Сакар”.

Коридор № 8 включва две трасета: шосейно (автомобилно) и железопътно. На последното, поне досега, не се обръща необходимото внимание. Става дума за железопътната линия Дебелт-Елхово-Симеоновград (Любимец).

Крайната гара Злати дол (Симеоновград) е на кота 88,35 м, съществуващата гара Елхово е на кота 100,00 м. Най-високо е разположена гара Тополовград – на кота 290,80 м., в северните скатове на Сакар планина. Днес проектът за железопътната линия Бургас-запад-Средец-Елхово-Тополовград-Симеоновград става още по-актуален и поради удвояването на Подбалканската магистрална жп линия София-Бургас. Новата жп линия ще се превърне в компонент на Коридор № 8. Изграждането и ще стане наложително с разширяването на Бургаското пристанище по бреговете на Мандренското езеро. Защото би било нелогично, товарите да се връщат обратно в залива, и едва след това да продължи транспортирането им в западна посока.

На юг от Бургас

Има исторически данни, че крайбрежният път от Аполония (Созопол) по посока на Константинопол често бил пренебрегван, поради дългия обход, който прави и за избягване на водните препятствия, каквито са представлявали, особено през зимния и пролетния сезон, пълноводните устия на странджанските реки – Дяволска, Ропотамо, Караач, Велека и Резовска, като вместо него предпочитали по-преките пътища през Странджа планина. Разклонението от главния крайморски път (Понтийският) започвало от самата Аполония. Пътят на юг прехвърлял крайбрежната верига Меден рид – Маслен нос. Следващият разклон от главния Понтийски път се отделял около средновековната крепост “Урдувиза” (Китен) и след преминаването на река Караач, където имало антично селище.

Оттам пътят вървял по десния бряг на Караач и поемал все на юг по римския път (с ширина на платното около 2,50 м). После продължавал по билото на Уграш-Визица-Кондолово към село Визица, където през ХІХ век братя Шкорпил откриват следите на пътна станция .

Кръстопътното местоположение на античното селище при Малко Търново, събирало и разделяло най-преките пътища, излизащи от главния крайбрежен път. Освен тези към Лозенград-Бунар Хисар-Византион или Ускудама-Перинт, оттук се събирали още няколко пътя по посока към черноморския бряг: за Василико (Царево), Ахтопол и Резово 5 .

По време на турското робство обитателите на Странджа били облагодетелствани от създаването на привилегированата област Хасекия (фиг. 3) , по поречието на река Велека.

В тази обособена и в етнографско отношение покрайнина се е запазило най-старото рупско население в Странджа. Оттук рупците по-късно се придвижили на юг, но особено на север, във вътрешността на страната. Сред местното население има предание, че, по време на турското робство, Хасекията била освободена от данъци, чак до 30-те години на ХІХ век. Покрайнината се ползвала и с известна автономия. Населението избирало местен съвет от старейшини – “дернек”, който имал грижата да разхвърля и събира от хасекийското население само “баджапараса”. По-късно, във връзка с едно горско дело, през 1921, пред Бургаския окръжен съд се откриха документи, от които може да се заключи, че Хасекията е била вакъфско владение 6 .

Друг фактор за населяването на Странджа през същия период е развитието на железодобивната индустрия , което обаче води до унищожаването на част от горите в региона. Следи от рудодобив има при село Факия, където са работели една или две пещи. Югоизточно от Малко Търново пък се забелязват следи от силно развитата медна металургия. В южния край на село Граматиково например, имало една или няколко пещи 4 .

След Освобождението на Странджа през 1912, голяма роля за развитието ня местната икономика играе експлоатацията на горите от Странджанския кооперативен съюз. Край бреговете на река Велека съюзът изгражда теснопътна железопътна линия, а реката се използвала като плавателна, чак до местността “Пода”, където я пресича пътят от Царево за Малко Търново.

Демографското развитие на Странджанския край, след 1944, се характеризира с масова миграция от селата към градовете. Пред нея бледнее дори голямото изселване в Бесарабия в 1829 и това на бежанците след Преображенското въстание през 1903. Тази миграция поставя под съмнение бъдещето на много странджански села 7 . В резултат от това, заселеността на Странджа от 16 души на кв.м. през 1946, спада на 4 души (и то застаряло население) през 2006, което праща района на първо място по обезлюдяване в страната 9 .

Въпреки, че през 1982 стартира специалната програма “Странджа-Сакар” и въпреки значителните средства, отпуснати за демографското стабилизиране на района, обезлюдяването не спря. Една от причините е, че в програмата беше пренебрегнат транспортният фактор (и, в частност, не се осъществи предвиденото изграждане на железопътна линия от Бургас до Елхово).

Както е видно от фиг. 4 , днес по Странджанското черноморски крайбрежие доминират туристическите обекти .

В “Перспективния план за интегрирано развитие на Българското Южно Черноморско крайбрежие” от 1990, липсва раздел за транспортното свързване на курортните обекти със странджанското им задземие и осигуряване на достъп до богатите му исторически и етнографски ценности 15 .

Както вече споменах, в края на юни 2007, в Бургас, се обсъдиха проектите за изграждането на Бургаски транспортен център. Стана ясно, че независимо от оскъдните и гъсто застроени площи, се предвижда там да се изгради и яхтено пристанище с 1000 места. Подобен проект обаче обременява разширението на Бургаското пристанище за генерални товари, а от друга страна се лишават от яхтени пристанища Приморско и Царево - а това е основен фактор за увеличаване на туристическата им конкурентоспособност.

Възможности за развитие на странджанската транспортна инфраструктура предлага и удълбочаването на коритото на река Велека за корабоплаване .

При положение, че бъдещата Черноморска магистрала ще прекоси Странджа и ще продължи за Турция, през ГКПП Резово, се очертава натрупване на значителен регионален потенциал в граничния триъгълник „Царево-Малко Търново-Резово” . Магистралният характер на новите пътища и съоръженията към тях (мостовете над реките Велека и Резовска) са фактор за демографско-селищно стабилизиране и инфраструктурно развитие на района на Странджа.

Петролопроводите

Съсредоточаването на няколко петролопровода в района на Бургаското пристанище увеличава още повече нуждата от разширяването му, този път за течни товари, което изисква големи дълбочини (над 13 м) и, същевременно, съответно площозаемане на бреговата ивица .

Това се отнася най-напред до петролопровода Бургас-Александруполис , който, по същество, дублира маршрута на петролните танкери през Босфора. На практика, става дума за ново пристанище в ареала на Бургаското. Изместването му на новия участък Росен, от териториално-устройствена гледна точка, тепърва ще се уточнява. Разбираемо е, че специфичният характер на дейността (прехвърлянето на петрола от танкерите към нефтопровода) ще изисква и специфично строителство. Най-важните изисквания в случая са свързани с морската дълбочина, големите охранителни съоръжения и наличието на адекватен хинтерланд.

В икономически план, петролопроводът Бургас-Александруполис е възможност за допълнителни приходи в държавния бюджет. Освен това трасето му преминава през слабо заселени територии, за чието оживяване, в известна степен, би могъл да помогне.

Вторият петролопровод се предлага от корпорацията АМБО. Проектът за петролопровода Бургас-Вльора се обсъжда от 1996 и предвижда каспийският петрол да се превозва с танкери до Бургас, а оттам да преминава по 898-километрово трасе до албанското пристанище Вльора. Петролопроводът ще има капацитет от 750 хил. барела дневно. Ще се пренася петрол и от казахстанското находище Тенгиз, откъдето суровината ще се доставя до руския черноморски терминал Новоросийск-2. Сред преимуществата на тръбопровода до Вльора е ангажираността на световните петролни компании. През 2010 петролните залежи в Северно море ще бъдат изчерпани, а Босфорът няма да може да поема повече танкери. Това е причината още отсега да се мисли за нови транспортно-енергийни маршрути към Западна Европа.

На територията на България петролопроводът ще е с дължина от 480 км., като 15% от трасето има планински характер, а останалите 85% са равнинни и среднохълмисти. В цялото си протежение той ще пресича 12 жп линии, 4 пъти - магистрала “Тракия”, а също множество главни и второстепенни шосета, както и някои по-големи реки, като Струма, Тополница, Тунджа и Луда Яна.

Доколкото напоследък се правят опити да се постави под въпрос ползата от преминаването на петролопроводите през България и, в частност, на петролопровода Бургас-Александруполис, би следвало да се има предвид непреодолимата категоричност на географския фактор. През Босфора вече се налагат драстични ограничения на танкерния трафик. Затова успоредното трасе през Югоизточна България е единствения изход този трафик да продължи. Решението е в екологичното обезопасяване и гарантиране сигурността на нефтопроводните трасета през наша територия.

Меридианните (Север-Юг) транспортни връзки

На територията на Югоизточна България тези връзки първоначално се изграждат под формата на гръцка колонизация на черноморското крайбрежие. Както е известно, пътят от Кримския полуостров до Босфора, датира още от Второто хилядолетие пр.н.е. (т.нар. Античен причерноморски път). Днес по неговото трасе преминава път Е-87, проектира се успоредно на него да преминава автомобилна магистрала “Черно море” , която ще стане участък от новата седем хиляди километрова Черноморска магистрала .

По време на студената война (1953) в същото меридианно направление, от гара Старо Оряхово до Поморие, се изграждаше платното на железопътна връзка. Следите от нея могат да се видят и днес, като най-голямата е тунелът “Кошарица” под Източна Стара планина (”Емона”).

Значението на меридианната транспортна мрежа в Югоизточна България значително нарастна след политическите промени през 1989-1990, тъй като вече може да поеме ролята на преразпределител на евроазиатските превози . Тя е донякъде сходна с ролята на европейския атлантически бряг по отношение същите връзки между Европа и Америка.

Доскоро меридианните транспортни трасета по Южното Черноморие, по ред обективни причини, оставаха встрани от вниманието на развитите европейски държави, въпреки геополитическите си предимства. Изграждането на Черноморската магистрала ще доведе до р язка промяна в това отношение, като автомагистрала “Черно море” (с трасето си на север, по Добруджанския бряг, и на юг, от Бургас, през Странджа) ще се превърне в неин участък. Това ще съдейства за успокояване на крайбрежния строителен бум и за същественото обогатяване на крайморския туризъм с историческото наследство на Странджа.

Автомобилна магистрала “Черно море”

Както е известно, решението за изграждането на Че рноморска транспортна магистрала бе взето от ОЧИС, в която членува и България, в началото на април 2007, в Белград . Магистралата ще има дължина 7000 км. Месец по-късно, в средата на май, решението за изграждането и, като продължение на „Пътя на коприната”, беше потвърдено и на 15-та юбилейна среща на ОЧИС в Истанбул. Въпреки съществените промени, които ще предизвика включването на АМ “Черно море” (източният сектор на новия панчерноморски автомагистрален пръстен), този въпрос все още не е обект на сериозна обществена дискусия у нас.

В досегашните проекти не е фиксирано южното начало на АМ “Черно море”. За такова може да се счита бургаският квартал “Сарафово”, докъдето стига и трасето на автомагистрала “Тракия”. При наличието на Черноморска магистрала въпросът отпада, защото трасето на АМ “Черно море” ще продължава на юг . При съществуващата конфигурация на терена ще се наложи сливане с АМ “Тракия”, вероятно до пътен възел “Бургас-запад”. Оттам трасето ще трябва да избегне езерата Вая и Мандренско, защото няма как те да се пресекат с мостове. След това заобикаляне, автомобилната магистрала “Черно море” ще продължава на юг. Наложените и ограниченя – да бъде успоредна на път Е-87, но без да се отдалечава от Черноморския бряг, изискват южното и продължение, през Странджа, да минава от западната страна на южния бряг на Мандренското езеро, в района на село Зидарово. Оттам най-подходящ за автомагистрално трасе е пътят към Малко Търново, по долините на реките Младежка и Велека. Налагащото се съединяване с път Е-87 ще стане южно от Синеморец, преди новия ГКПП Резово . Неговото изграждане обаче, ще се сблъска със сериозни нивелетни проблеми, тъй като българският бряг на граничната река Резово е значително по-висок от турския.

Значението на обединяването на АМ “Черно море” с бъдещата Черноморската магистрала се подчертава от факта, че от добруджанския ГКПП Дуранкулак до странджанския ГКПП Резово, АМ “Черно море” вече има характера на меридианен транспортен коридор, успореден на път Е-87. В това си качество той налага с него да се съобразява изграждането, реконструкцията и новите обекти на черноморските ни пристанища.

Сред най-важните последици от изграждането на Черноморската магистрала е, че ще преустанови, на българска територия, пръстеновидната инерция в териториалната структура на националния транспорт . Създадена през социалистическия период, пръстеновидната транспортна схема изолираше България от транспортни контакти със съседните и по-далечни страни. Сега, чрез новото меридианно транспортно направление, ще се даде възможност за цялостно използване геополитическите предимства на България. Като в това отношение Черноморската магистрала е само началото.

Пътищата по посока Юг-Север, през Странджа

По тези пътища са минавали, от ХVІ (1557) до ХІХ (1828) век, кортежите на чуждите дипломати от и за Цариград. Някои от тях са ни оставили подробни описания, които представляват богат исторически източник за състоянието на селищата, бита на населението, както и за “старата география на Тракия”.

През 1925 д-р В. Киселков, в обширна монография, доказва, че под името “Парория” трябва да се разбира Странджа планина. През Средновековието тя била заселена от монаси и членове на различни религиозни секти. Скрити от поробителите, те нарекли планината “Парория” , което е едно от старите имена на Странджа 4 . Както е видно от фиг. 5 , изградените от тях манастири и параклиси (най-многобройни на запад от Ахтопол) използвали и поддържали пътища, в меридианно направление, от морския бряг - от Зидарово до Малко Търново и от Карабунар (Средец, Грудово) и Факия на юг, през Странджа, и на север - до Дунава. Въпреки че била известна като “Парорийска пустиня”, Странджа не е лишена от меридианни пътища. Такива са останали още от траките, по чиито трасета по-късно римляните изграждали трайни пътища с макадамова настилка. Тоест, районът не е оставал без пътища и в най-тъмните исторически епохи. Старите пътища давали ориентир и за прокарването на нови, които по-късно били удължавани. “От Друзипара (при село Къращиран) тръгвал на север друг път през Странджа, който имал за крайна точка Дуросторум (Силистра) на Дунава. Той минавал през Сарай-Виза и Бунархисар. От последния град пътят, през Яна, се сливал при Лозенград с онзи, който идвал от Люле Бургас за Русе и нататък, през Дунава. Странджа е пресичана или през Ескиполос, или по долината на Текедере. Преди прокарване на железопътната линия за Цариград, този път бил най-използвания в тази посока” 12 . Забележителна е дължината на меридианните пътища, стигащи чак до Дунава (Русе, Силистра и др.).

Тези исторически справки са база за сравняване със съвременното състояние на пътната мрежа в Странджа. Доминиращият в нея път Е-87 „прибира” преобладаващият дял от странджанските превози. В същото време туризмът край морския бряг и днес е лишен от собствена меридианна транспортна инфраструктура. Преодоляването на това състояние изисква нейното изграждане да става като неразделна част от националната мрежа.

Източният меридианен транспортен коридор Елхово-Силистра

Има достатъчно данни, че такъв коридор е съществувал още през V в. пр.н.е., когато река Тунджа била плавателна и свързвала тракийският град Кабиле (до Ямбол) с търговските пунктове по бреговете на Черно, Бяло (Тракийско) и Средиземно море. Както се вижда от фиг. 6 , тези връзки били многобройни и далечни. Те потвърждават ролята на геополитическите фактори, съпътстващи и определящи живота на хората още от древността. Така жителите на Кабиле можели, по река Тунджа, да стигат пряко до Средиземно море, без да им се налага да заобикалят през Босфора и Мраморно море.

Още през 70-те години на ХІХ век османското правителство се опитва да изгради железопътна връзка по това трасе, между Одрин и Шумен. Когато, през 20-те години на миналия век, тя била, частично, построена, движението на влаковете между Ямбол и Елхово ставало с конска тяга. По онова време (1910) професорът по финанси от Софийския университет Бончо Боев (родом от Котел) публикува обосновката си за продължаването й на север - ”през Разград-Ески Джумая-Осман пазар-Котел-Ямбол-Казъл агач-Границата” 2 . При изграждането на железопътната линия се предвиждало тя да започва от Елхово и да стига до Силистра, на Дунав.

Така очертаният транспортен коридор е на дневен ред повече от век, но все още не е проучен и проектиран. Днес като негово начало се очертава граничният контролно-пропусквателен пункт при Лесово (южно от Елхово). Парадоксалното обаче е, че по жп линията Ямбол-Елхово бяха прекратени пътническите превози, а товарни се осъществяват само спорадично . В същото време, гео политическите й перспективи налагат тя да се трансформира в двойна магистрална железопътна линия. За съжаление, липсва всякаква инициатива в тази насока.

* * *

Маркираните геополитически проблеми на Югоизточна България могат да се решат не поотделно, а комплексно, като неделима част от Комплексната схема за териториалното устройство на България (чл. 100 от ЗТСУ). Забавеното решаване на този въпрос носи на държавата загуби и пропуснати геополитически шансове, което е неоправдано и осъдително!

24 юли 2007, София

Литература:

•  Балболова-Иванова, М . , Дебелт през VІІІ-Х век, сп. “Векове”, кн. 1/1991 г., с . 51-57.

•  Боев, Бончо , Източната презбалканска железница /през Разград-Ески Джумая-Осман Пазар-Котел-Ямбол-Казъл агач-Границата, 1910 г.

•  Бонева, Ил . , Нов епиграфски паметник от Анхиало-Марцианопол, сп. “Векове”, кн. 5/1989 г., с.

•  Георгиев, Г. К . , Старата железодобивна индустрия в България, БАН, 1978 г., с. 182.

•  Горова, Д . , Бележки за пътищата и следи от пътни съоръжения от римската епоха в Бургаски район, Известия на БИст.Д-во, кн. ХХХІІ/1978 г., с. 5-18.

•  Грозданова, Е., Стефан Андреев , Османотурски документи за южното българско Черноморие и прилежащия му райн, сп. “Векове”, кн. 6/1980 г., с. 80-92.

•  Димитров, Ж . , Социално-демографски изменения в Странджанския край след победата на социалистическата революция, Странджанско-сакарски сборник, т. І, Малко Търново, 1984 г., с. 57-63.

•  Драганов, Д . , Търговските връзки на Кабиле през V-ІІІ в. пр.н.е. /по нумизматични данни/, Известия на БИст.Д-во, кн. ХХХІV, 1982 г., с. 5-14.

•  Желев, Ж . , Урбанизацията на Странджа, Странджанско-Сакарски сборник, т. І, Малко Търново, 1984 г., с. 104-109.

•  Киселков, В . , Средновековна Парория и Санитовия манастир, С. 1925 г.. По този въпрос говори и по-късно в труда си “Григории Синаит представител на мистицизма във Византия през ХІV в., С., 1928 г.

•  Маркова, З . , Руско консулско донесение за Бургас и Бургаския район, Известия на Държавните архиви, кн. 32/1976 г., с. 95-99.

•  п. Аянов, Г. , Стари пътища и селища край тях през Странджа и Сакар, БАН, 15, 1946 г., с. 94-111.

•  Станев, Ж . , Бургас по примера на Варна търси “отваряне” към морето, в. “Транспортен вестник”, бр. 26/5.VІІ.2007 г.

•  Тулешков, к.а.н. арх. Н. , Култовата архитектура на Странджа от епохата на османското владичество, Странджанско-Сакарски сборник, т. І, Малко Търново, 1984 г., с. 254-264.

•  *** Комплексна научна Странджанска експедиция през 1955 г., С. 1957 г., с. 448.

Горо Горов , Селища и население на Странджа, с. 17-60.

Иван Гълъбов , Археологически материали и наблюдения из Странджа, с. 61-72.

•  *** Писмо № V8-399/23.02.2001 г. на Министерството на регионалното развитие и благоустройството относно Автомагистрала “Тракия” за пътен участък Оризово – възел “Бургас-запад”; Писмо № 04.16.587/02.09.2005 г. на Изпълнителна агенция “Пътища” за същото.

•  *** Програма на ООН за развитие направление “Техническо сътрудничество за развитие към ООН” Правителство на НРБ. Перспективен план за интегрирано развитие на Българското Южно Черноморско крайбрежие , София, 1990 г., с. 373.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Тиери дьо Монбриал е роден през 1943. Завършва парижката Политехника и Минното училище. По-късно получава докторска степен в Университета Бъркли, Калифорния. Известно време е преподавател в Политехниката (където създава Катедрата по икономика и остава неин ръководител до 1992) и Консерваторията по изкуства и занаяти. Директор на списание „Външна политика” ( Politique etrangere ) . В продължение на няколко години ръководи Центъра за анализи и прогнози към френското Външно министерство.

Тиери дьо Монбриал е професор по международни отношения в Университета на Париж ІІ. През 1992 е избран за член на Академията за политически и хуманитарни науки – една от петте академии, формиращи Института на Франция.

В 1979 Дьо Монбриал създава Френския институт за международни отношения ( IFRI ), чиито генерален директор е до днес. Той е член на директорския борд на конференциите на Билдербергската група (от 1979), на Съвета към Центъра за прогнозни изследвания и международна информация ( CEPII ), участва и в редакционния съвет на списание Foreign Policy . Автор на двайсет книги, сред които „Политическа география”, „Речник по стратегия”, „Франция през новия век” и др. От декември 2006 Тиери дьо Монбриал е чуждестранен член на БАН. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Франсоа Груиньо и Жак Юбер-Родие ( LE ).

•  След триумфа на пазарната икономика и демократичните постижения в Латинска Америка и Източна Европа, на дневен ред са нови проблеми. Вие самият говорите в книгите си за азиатския деспотизъм, други пък се безпокоят от т.нар. „руски авторитаризъм”. Всъщност, има ли бъдеще демокрацията?

•  Демократичното развитие е силна историческа тенденция, която, в дългосрочна перспектива, е необратима. Бих искал също да напомня, че демокрацията включва няколко съвсем общи принципи: сменяемост на властта, зачитане на човешките права и всеобщо избирателно право, като начините, по които те биват използвани, могат да варират до безкрайност. За американците например, някои реалности във Франция, могат да изглеждат неособено демократични. Както и обратното. Освен това, демокрацията не може да бъде натрапена отвън. В същото време Западът – т.е. САЩ и Европа, имат лошия навик да дават уроци по демокрация на останалите страни. С изключение на немногобройните прозападно настроени елити, по-голямата част от населението и политическата класа в такива страни, като Русия или Китай, смята, че подобно поведение е проява на „неоимпериализъм”. Впрочем, аз мисля по същия начин. Необходимо е западните държави да усвоят тънкото изкуство на баланса между утвърждаването на собствените принципи и дипломацията, която да не внушава постоянно на останалите, какво точно следва да направят.

•  Как може да се постигне подобен баланс?

•  Като се гордеем с тези ценности, които сме решили да защитаваме и, което е най-важното, като вършим достойни постъпки, пораждащи уважение. Което, разбира се, не изключва намесата, в зависимост от конкретната ситуация.

•  Съгласен ли сте с френския външен министър Бернар Кушнер, според когото чеченският проблем например, не може да се реши само с разсъждения за човешките права?

•  Разбира се. При това съм много доволен, че го казва тъкмо Бернар Кушнер, който иначе е прекалено силно увлечен от абстрактните идеи за демокрацията и подкрепя намесата във вътрешните работи на други държави. В този случай обаче, той противоречи на собствените си погрешни тези.

•  През ХХ век доминираха САЩ и техните ценности. Дали през ХХІ век „първа цигулка” ще свири Китай?

•  В продължени на повече от сто години обстоятелствата работеха в полза на САЩ. След икономическия бум от края на ХІХ век, в началото на ХХ-ти, те много спечелиха от „гражданската война в Европа”, т.е. от Първата световна война, която, де факто, извади Стария континент от играта. В периода между двете световни войни, доларът и британската лира влязоха в гигантска битка помежду си, приключила с поражението на лирата. Наистина, възходът на САЩ като велика държава беше неуверен и на моменти „изолационистки”. До Втората световна война, последвана от мощната „студена вълна”, американците не демонстрираха особено желание да се ангажират с подобна роля. След това ситуацията се промени. Въпреки изграждането на единна Европа, крахът на съветската система изглеждаше като грандиозна победа на Америка. Така, през последните десетилетия на ХХ век се създаде впечатление, че живеем в еднопюлюсен свят, доминиран от американското „меко влияние” – своеобразен нравствен камертон за всички останали държави. На площад „Тянанмън”, през 1989, китайските студенти размахваха американското знаме. Но само най-големите наивници повярваха, че целия китайски народ мечтае да се хвърли в прегръдките на САЩ.

Днес, двайсет години след падането на Берлинската стена, американците проиграха всичките си козове. При управлението на Джордж Буш-младши те загубиха и по-голямата част от победоносното си „меко влияние”, с което се сдобиха след краха на съветската система през 1991. В същото време сме свидетели на възхода на други държави.

•  Навлизаме ли в ерата на многополюсния свят?

•  Навлизаме в един многополюсен, но в същото време и хетерогенен, свят. Използвам термина „хетерогенен” (т.е. разнороден) в смисъла, който влага в него и Раймон Арон, разграничаващ.нар. „хомогенна система”, в която държавите споделят едни и същи ценности, например демократичните (както това става в „западната подсистема”), от т.нар. „хетерогенна система”, в която ценностите значително се различават помежду си.

•  Доколко обаче „западната подсистема” наистина е хомогенна?

•  Трябва да разбираме разликата между хетерогенност и разнообразие. Страните-членки на ЕС са много различни, особено след последната вълна на разширяване на Съюза, но ние имаме обща културна платформа, единни демократични концепции, които сме наследили от историческото минало. Това разнообразие е едно голямо богатство. И то не противоречи на единството, чиито принцип, между другото, беше заложен и в проекта за Европейска конституция. За сметка на това, можем да говорим за хетерогенност между Европа и Русия или Китай. В този случай трябва да се говори не за единство, а за сътрудничество. Ако западните държави водят идеологическа партизанска война срещу останалите полюси в многополюсната система, можем предварително да смятаме битката за загубена. И това поражда противоречия, които могат да навредят на сътрудничеството, играещо жизнено важна роля в такива сфери, като например борбата с тероризма или глобалното затопляне.

•  Както е известно, държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс се отнася отрицателно към концепцията за многополюсния свят...

•  Точно така. Американските ни приятели представляват невероятна „жанрова смесица”: те едновременно са дълбоко идеологизирани, което играе ролята на циментиращ фактор за тяхното общество; в същото време те са и много прагматични и тъкмо това ги спасява. След окупирането на Ирак, митът за „новия Близък изток”, където може да се изнася демокрация, е най-яркия пример за това, колко заслепяваща може да се окаже идеологията, пък дори и ако първоначалните намерение са били съвсем благородни.

•  Тоест, изключвате появата на една, единствена доминираща държава?

•  Мощта на отделните силови полюси все още е много неравна и Съединените щати ще останат изключително могъща държава в течение на следващите десетина-петнайсет години. След това ситуацията може да се развие по няколко сценария. Ако не се случи нещо непредвидимо, след двайсет-трийсет години Китай може да стане най-силната световна държава. Дали страната ще съумее да съхрани темповете на икономическия си ръст? Възможно е, но не можем да бъдем стопроцентово сигурни. Един от най-важните уроци на историята е, че постоянно се случват непредвидени неща. Спомнете си например за Херман Кан, създателят на прочутия Институт Хъдсън, чиито труд за термоядрената война вдъхнови навремето Стенли Кубрик да създаде филма си „Доктор Стрейнджлъв”. През 1970 той предсказа, че в края на ХХ век двете най-силни световни държави ще станат... Бразилия и Иран.

•  Индия също се пробужда. Мислите ли, че и тя може да играе важна роля?

•  Индия принадлежи към друга категория. Съществуването и, само по себе си, е чудо. Тя е много разнопланова страна, която в значителна степен дължи целостта си на две империи, едната от които сменя другата: тази на Великите Моголи и Британската. Наистина, благодарение на реформите от 90-те години на миналия век, Индия съумя да осъществи мощен икономически подем. Въпреки това и предстои да реши много важни проблеми, касаещи бъдещото и развитие. Днес Индия е регионална държава, но тя не се опитва (подобно на Китай) да включи във външнополитическия си „дневен ред” Африка или даже Косово. Тя не е глобална държава, освен в чисто икономически план, където ролята и е изключително важна. Както впрочем и тази на Бразилия.

•  А възможно ли е в „държава номер едно” да се превърне Русия?

•  В Русия периодично се разгаря спор между прозападно настроените кръгове и „славянофилите”. След разпадането на Съветския съюз той еднозначено беше решен в полза на „славянофилите”. Което обаче не означава, че няма да избухне отново след двайсет или трийсет години... Дори въпросът за присъединяването на Русия към Европейския съюз изглежда прекалено труден. Наистина, той не е на дневен ред, защото самите руснаци изключват подобна възможност. Но, обърнете внимание, че не става дума за „антизападен избор”. Руснаците искат да сътрудничат със Запада, но сред тях се е създало впечатление, че западните държави, след победата си над СССР, се опитват да ги поставят под свой контрол.

•  На какво влияние би могла да разчита Франция в този бързо променящ се свят?

•  За да продължи да играе достатъчно значителна роля, Франция трябва да бъде силна и, съответно, да проведе реформи, които да я направят образец за останалите. За нея, най-добрият лост за влияние е дейността и в рамките на ЕС. Което не означава, че Франция не може да претендира за водеща позиция, но тя може да се стреми да играе важна и позитивна роля в процеса на европейското строителство. Европа се нуждае от една „добра Франция”, а не от „еснафска Франция”. Наистина, визията на френските политици често не надхвърля рамките на националните граници. Но това е вече въпрос на поколения. И фактите диктуват своята логика. Президентът Никола Саркози например, вече промени позицията си относно Турция.

•  Какви конкретни стъпки следва да предприеме Франция за да укрепи позициите си в Европа?

•  В това отношение от изключително значение е да продължи институционното строителство. Без всякакви колебания подкрепям т.нар. „опростен договор”, който наследи от проекта за Европейска конституция всички работещи елементи и постановки и позволява да бъдат избегнати изненадите, предлагани от референдумите. Той, най-малкото, ни дава възможност да продължим да се движим напред. Освен това силно вярвам в ползата от съвместните политически проекти. В сферата на отбраната например, приносът на Франция, Германия и Великобритания е много голям. Необходимо е също да се укрепва и развива всичко онова, което усилва чувството за общо европейско гражданство. Програми като „Еразмус” например, помагат за появата на ново, по-интернационално поколение политици. Днес, България, на практика е вече на съседната улица. При наличието на шенгенското пространство, еврото и мобилните телефони, интеграцията поетапно ще приключи през следващите двайсетина години, ако разбира се, не направим прекалено много глупости. И при условие, че създадем силна култура и институции. Трябва да започнем да „създаваме европейци”.

•  Доколко осъществима е предложената от френнския президент Саркози идея за т.нар. Средиземноморски съюз?

•  Разбира се евро-средиземноморските връзки следва да укрепват. За това се говори от десетилетия насам... Но как да стане така, че различията между държавите от Магреб да се запазят? В този случай ще ни трябва силно въображение. Що се отнася до Турция, имайки предвид задълженията, вече поети от Европа, беше съвсем ясно, че преговорите с нея следва да стартират.

По отношение на Косово сами се поставихме в много сложно положение, като лансирахме плана на Ахтисаари, предвиждащ предоставяне на независимост за тази сръбска провинция. В момента сме попаднали в напълно задънена улица. Наистина, по отношение на този европейски регион не можем да избегнем съвсем справедливия въпрос: как да предложим на Сърбия, Черна гора и Косово перспектива за приемането им в ЕС, след като сме принудени да сложим кръст на подобно разширяване за да получим време за успешната интеграция на новите членки? Днес, в това отношение, липсват всякакви перспективи.

•  Каква следва да бъде френската позиция към Съединените щати?

•  Няма да можем да постигнем прогрес по нито един въпрос, ако се конфронтираме директно със САЩ. Отдавна съм сигурен в това и войната в Ирак само потвърди позицията ми. Ще ви дам за пример средновековния френски крал Людовик ХІ, наречен „Предпазливия”: за да увенчае с успех плановете си, той предпочитал да хитрува или да използва обиколни пътища... В този смисъл доста ми харесва подхода на Никола Саркози: необходимо е да повтаряме, колко обичаме американците, но при това в отношенията между нашите две страни не бива да има място за каквато и да било снизходителност. Освен всичко друго, има достатъчно солидни причини, поради които си струват да поддържаме максимално добри отношения със САЩ. Още повече, че новите членки на ЕС, по съвсем очевидни и исторически обусловени причини, демонстрират определено влечение към Америка. Ако продължим, както стана през 2003 по иракския въпрос, да заемаме напълно противоположни и неподготвени позиции, не само няма да постигнем резултати, дори и ако сме прави, но рискуваме да задълбочим разногласията вътре в Съюза.

•  Но нима по време на войната в Ирак американците не бяха напълно глухи за френските внушения?

•  Във всеки случай, американската администрация демонстративно не желаеше да ни слуша. Но, в същото време, демократите, както и някои републиканци, бяха настроени на по-друга вълна. Днес има възможност да възстановим добрите си отношения със Съединените щати. Шамарът, който американците получиха в Близкия изток им отвори очите за това, че (каквото и да се опитваше да внушава Доналд Ръмсфелд по отношение на т.нар. „Стара Европа”) те се нуждаят от нас.

{rt}

War of Civilisations: India , AD 1857, by Amaresh Misra, 355 pp., Rupa & Co., New Delhi , 2007

Сред най-скандалните книги, появили се през отиващата си 2007, е издържаното в духа на модерния напоследък исторически ревизионизъм, изследване на известния индийски историк и писател от Момбай Амареш Мисра „Войната на цивилизациите: Индия, 1857”. То е посветено на въстанието на сипаите, избухнало в „перлата на Британската империя” преди 150 години, и в него се твърди, че по време на потушаването му, както и през следващите десетина години, британците са унищожили няколко милиона индийски бунтовници и мирни жители.

Според Мисра, става дума за „геноцид с невъобразими мащаби”. Той смята, че през десетилетията след 1857 са загинали почти 10 милиона души, а Великобритания за малко не е загубила още тогава най-ценната си колония.

Повечето историци, които пишат по темата, споменават за гибелта на около сто хиляди разбунтували се индийски войници (т.нар.сипаи) при жестокото потушаване на възстанието. Мисра обаче твърди, че никой не е пресмятал точния брой въстаници и мирни жители, ликвидирани от британските войски при отчаяните им опити да възстановят реда в страната.

Авторът подчертава учудването си от факта, че „счетоводната книга на Историята” не дава точен отговор, колко индийци все пак са загинали в десетилетието след 1857. Според самия него, това е изключително важно, защото в тогавашната имперска епоха в битката за Индия се е решавала (ни повече, ни по-малко) съдбата на света. В интервюто си за британския „Гардиън”, Мисра твърди, че: „става дума за геноцид, в който загиват милиони. От британска гледна точка, това е било неизбежно, защото те са смятали, че единственият начин да победиш е изцяло да изтребиш населението на разбунтувалите се селища. Просто и жестоко. Бунтовниците индийци са били унищожавани, но мащабите на тези убийства са се пазели в тайна”. В книгата си, той опитва да изчисли истинския брой на жертвите, използвайки три основни източника. Два от тях са списъците на убитите бунтовници, съставени според религията, която са изповядвали – т.е. дали са били ислямски „моджехидини” или хиндуистки войни-аскети.

Третият му източник са британските данни за наличната работна сила в различните райони на Индия. Те сочат, че в значителна част от страната, тя внезапно е намаляла с около 1/5, или дори с 1/3. Обяснението, което дава един от тогавашните британски колониални чиновници е, че: „това са резултат от неоспоримата демонстрация на британската мощ, оказала се необходима в онези кошмарни и нерадостни дни, когато, както изглежда, са загинали мнозина от разбунтувалите се негодници”.

Много мрачни факти се съдържат и в писмата от онова време. Мисра твърди, че в индийските правителствени архиви има около два милиона необработени писма, в някои от които директно се говори за „отмъщението на нашите части, което се стовари върху главите на презрените бунтовници – индуси и мюсюлмани, убиващи нашите жени и деца” (думите са на британски чиновник).

Както британските, така и индийските власти обаче, категорично оспорват изчисленията на Мисра. „Много трудно може да се установи точният брой на убитите, просто защото не може да се каже, дали част от населението в даден район е била унищожена, или просто е напуснала зоната на конфликта” – твърди Шаби Ахмад, който ръководи проекта „1857-а” на Индийския съвет за исторически изследвания – напълно възможно е въпросните райони да са били обезлюдени в резултат от миграцията, а не заради масовите убийства, за които говори Мисра”.

Други пък смятат, че източниците, използвани от автора, заслужават доверие, но цифрите, които цитира, са силно завишени. Така, британският историк Сол Дейвид, автор на „Въстанието на сипаите”, отбелязва, че определянето на точния брой на убитите наистина е важно, но той със сигурност не надминава няколко стотин хиляди. Според него: „Изчисленията на Мисра са крайно преувеличени. Безспорно, гладът е причинил смъртта на милиони, а суровите действия на британците допълнително са влошили ситуацията. Но, за да се изясни тъмната страна на имперската политика, не са необходими подобни, бомбастични цифри, още по-малко пък да се говори за геноцид. Историята на империите и без това е пълна с достатъчно престъпления”.

Впрочем, нека си припомим, как съвременниците-европейци, оценяват събитията от 1857 в Индия. Чарлз Дикенс например съжалява, че няма възможност да стане главнокомандващ на британските части в Индия, „за да заявя на местните, на техния собствен език, че ще положа всички усилия за да унищожа бунтовниците”. На свой ред Карл Маркс отбелязва, че „в случая не става въпрос, дали англичаните имат правото да завоюват Индия, а, дали предпочитаме вместо от тях, тя да бъде завоювана от турците, персите или руснаците”. На съвършено противоположна позиция е френският вестник L ' Estaffette , който призовава „да се намесим на страната на индийците, да изпратим там всичките си ескадри и да обедими усилията си с руснаците против Британска Индия – това е единствената политика, наистина достойна за славните традиции на Франция”. Британският „Гардиан” пък отбелязва: „Искрено се надяваме, че кошмарният урок, който получихме, няма никога да бъде забравен – можем да се опираме на местните бойци, но офицерите трябва да бъдат само европейци”.

Но, въпреки че британските и повечето индийски историци, аргументирано опровергават версията на Мисра, някои негови сънародници са склонни да мислят, че книгата му е важна стъпка към изясняване на индийската история през този мрачен период. „От 60-те години на ХІХ до края на ХХ век се мълчеше по този въпрос, като в публикуваните изследвания много рядко се цитираха индийски източници. Едва през последните години започва да се изяснява и гледната точка на другата страна в конфликта – подчертава професорът по история Амар Фаруки от Университета на Делхи – Книгите на автори като Мисра или британеца Уйлям Далримпъл показват, че има огромен неизследван материал, който трябва да бъде потърсен и щателно анализиран”.

Така или иначе, но някои факти действително пораждат сериозни въпроси. Както е известно, през 1857, британците управляват по-голямата част от Индия от името на Бахадур Шах Зафар ІІ – лишеният от реална власт император-поет, който, според легендата, се смятал за пряк потомък на Чингисхан (и носел титлата „велик могол”). Никой не оспорва и хода на развитие на събитията. На 10 май индийските войници (както мюсюлмани, така и индуси) разположени в Меерут (град в днешния щат Утар-Прадеш) вдигат въстание, избиват британските офицери и се отправят на юг – към Делхи. Бунтовниците обявяват 82-годишния Зафар за император на Индустан и издигат оранжевото си знаме над прочутата Червена крепост в столицата.

В книгата си, Мисра интерпретира последвалите събития като „първата война за независимост на Индия”, в хода на която народът се вдига срещу господството на една чужда империя. Неговите критици обаче, отбелязват, че мотивите на бунтовниците съвсем не са били толкова ясни – някои сипаи просто са смятали (при това неоснователно), че британските офицери обиждат религиозните им чувства. След разгрома на възстанието, Индия продължава да е британска колония още цели 90 години.

В същото време, книгата на Мисра дава ново потвърждение на тезата, че боевете са се водели в цяла Индия, а не, както е прието да се смята, само в северната част на страната. Според автора, взривове на насилие срещу британците се наблюдават както далеч на юг – в Тамилнаду, така и в района на Хималаите, както и по границата с Бирма. Тоест, „без съмннение, това е било общоиндийско въстание”.

Освен това, Мисра твърди, че отделни огнища на бунта са продължили да действат в продължение на години след потушаването на сипайското възстание и отхвърля разпространената теза, че превземането на Делхи от британските войски било последната голяма битка в него.

За мнозина, фактът, че сред индийските историци вече се очертават различни гледни точки за събитията от 1857, свидетелства за определена историческа зрялост. „Възстанието трябва да се разглежда в контекста на новата и много по-уверена в себе си Индия – подчертава Джон Уилсън, професор по история на Южна Азия в Лондонския Кралски колеж – Индия вече вижда по нов начин събитията от 1857. През 40-те и 50-те години на миналия век, възстанието се смяташе за грешка. Защото ставаше дума за въоръжена борба, а Неру и Ганди проповядваха отказ от насилието. Днес обаче, 1857 вече се възприема като органична част от индийската история и това е много сериозна промяна”

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

Х.Генчев, Мъчителната реабилитация на Древността

М.Деведжиев, Геополитическите приоритети на Югоизточна България

К.Петров, Проблемни аспекти при формиране регионалната политика на България

Светът

Г.Маринов, Европейската конституция и геополитиката на ЕС

М.Бхадракумар, Енергийната геополитика в Централна и Югоизточна Европа

С.Руменов, Черна гора – проблеми на прехода

Ю.Пахомов, Европейската полупериферия и перспективите на Украйна

О.Скопич, Миграционният поток от Африка и предизвикателствата пред европейската сигурност

Е.Шерууд-Рендъл, Геополитическите съюзи като фактор за националната сигурност на САЩ

Фокус: Централна Азия

Н.Петрова, Централноазиатската интеграция – реалност или илюзия?

К.Малинов, Централна Азия и американско-иранският геополитически сблъсък

А.Есимбаева, Географската конфигурация и политическата композиция на ШОС

А.Куртов, Руско-китайските отношения в рамките на ШОС

А.Ивашита, Япония е геополитиката на Централна Азия

С.Шривастава, Централноазиатският вектор на индийската геополитика

Геостратегия

П.Синовец, Израелската стратегия на „ядреното сдържане”

Геоикономика

В.Сидеров, Китайският военно-промишлен комплекс като фактор в отношенията между Пекин и Вашингтон

Основи на геополитиката

А.Москова, Геополитическата концепция за глобалната градска мрежа

История

Н.Попов, Колониалната геополитика и геостратегия на Португалия

Книги

Ю.Марчинкова, Светът в ерата на глобалното гето

Интервю

Полковник Ралф Питърс за войните на ХХІ век

{rt}

Паскал Бонифас, Съвременната геополитика: основните разделителни линии, 274 стр. Издателство Кама, София, 2007.

Международните отношения очевидно не се ограничават само с дипломацията. Те са социална практика и наука, която се опира на постиженията на цялото хуманитарно знание. Този подход следва и френският професор Паскал Бонифас, чиято книга „Съвременната геополитика: основните разделителни линии” се появи в началото на октомври на българския книжен пазар, благодарение усилията на издателство „Кама”.

Професор Бонифас, който преподава в Института за европейски изследвания към Университета на Париж VІІІ, е автор на около 40 книги, повечето от които са преведени и на други езици. Той беше съветник на бившите френски министри на отбраната Жан-Пиер Шевенман и Пиер Жокс и ръководеше (до 2004) френския Институт за изследване на националната отбрана.

„Съвременната геополитика” включва лекционния му курс, четен първоначално в Института по политически науки в Париж и развит по-късно в дискусия с други известни западни геополитици. Тя представлява въведение в проблематиката, свързана с различните измерения на пространството на международните отношения. Без да се ограничава само в рамките на чисто теоретичните концепции за тези отношения, Паскал Бонифас предпочита да възприеме един по-широк (и полезен за читателите му) подход, концентрирайки вниманието си върху системата на международните отношения, формирала се след края на студената война. Книгата му включва три основни раздела, претендиращи да анализират в перспектива новите реалности и тенденции в международното пространство.

Първата част, озаглавена „Сътресенията на световната сцена”, включва седем глави, в които авторът се опитва да дефинира някои специфични аспекти на очертаващият се нов световен ред. Първата от тях е посветена на феномена на „мондиализацията” (термин, с който френските геополитици обозначават глобализационния процес). Бонифас извежда на преден план елементите, които формират, в дългосрочен план, основните на този процес, както и някои нови аспекти: постмодерната представа за пространството и времето, както и сътресенията, породени от революционните технологични промени. В нея той разглежда (за съжаление бегло) идеята за формирането на глобално гражданско общество, както и спецификата на набиращото сили антимондиалистко движение. Втората глава пък е посветена на различията между основните „актьори” на международната сцена, които той разделя на свързани и прокарващи политиката на отделните национални държави, и такива, които имат транснационален (т.е. наддържавен) характер. В следващите четири глави се анализира новата конфигурация на международната система, след краха на двуполюсния модел. Разглеждат се и различните интерпретации на понятието за „сила” или „мощ”, като специално внимание се обръща на структурната концепция за „мощта” на държавата (или на алианса от държави), лансирана от покойния британски академик Сюзън Стрейндж (1923-1998). Както е известно, според нея, мощта се базира на наличния потенциал в такива сфери, като сигурността, знанието, производството и финансовите възможности.

В следващата глава на книгата си, Бонифас прави интересен анализ на уникалната позиция на САЩ (като единствена световна суперсила) в системата на международните отношения след края на студената война. В него той подчертава обективните основи, но и слабите места, на американската хегемония: нейният едностранен подход и вътрешните и проблеми. В същото време, авторът посочва, че тази хегемония не може да попречи на появата на други силови полюси, като Китай, Япония, Индия и, разбира се, ЕС, които, според него, са способни да ерозират сегашната доминация на САЩ. Въпросът действително е открит, макар че в пета и шеста глава на книгата си, авторът твърди, че утрешният свят със сигурност ще бъде „многополюсен”, а Европа най-вероятно ще се нареди сред основните силови полюси в него.

Втората част на книгата (от осма до единайста глава) е посветена на „появата на нови цели” в международните отношения. Така, в осма глава се анализират проектът за нова противоракетна отбрана на САЩ и проблемът за разпространението на оръжията за масово унищожаване (ядрени, биологични или химически) и на техните потенциални носители – балистичните ракети. Авторът разглежда възможностите и средствата за ограничаване и спиране на този опасен процес.

Следващата глава повдига един ключов въпрос, който (кой знае защо) не се дискутира особено – появата на все нови и нови държави на планетата. Бонифас посочва сред причините за този процес ръста на „икономическия егоизъм” и отслабването на националната солидарност, обединяваща отделните общности в рамките на една държава. В главата, посветена на бъдещите войни, той посочва основните особености на военните конфликти в постмодерната епоха, но, за съжаление, не отделя необходимото внимание на редица сериозни проблеми, като увеличаване броя на гражданските войни или необходимостта да се дефинира такова понятие като „постигането на справедлив и демократичен мир”. Вместо това се отделя доста място на известната концепция на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”. Последната глава от втората част пък засяга някои други измерения на международната сигурност: съществуващият икономически дисбаланс в международните отношения, проблемите на околната среда и демографските промени. Бонифас се опитва да степенува всички тези предизвикателства, подчертавайки тяхната взаимна обвързаност.

Последната част от книгата му, включваща три глави, е посветена на „появата на нови ценности”. Така, дванайста глава засяга проблема за държавния суверенитет и новите предизвикателства пред него. Авторът анализира двойнствения характер на редица правни нормативи, приети от ЕС и други транснационални институции, както и политическите им последици за международния ред, посочвайки, че дебатът за суверенитета съвсем не е приключил. Специално внимание е отделено, в частност, на необходимостта от реформи в Съвета за сигурност на ООН. Следващата глава представлява кратка ретроспекция на глобалния процес на демократизация. За съжаление, в сравнение с предходната глава, тук авторът не се задълбочава особено в проблема и избягва да прави някакви генерални заключения относно предимствата и рисковете на процеса на демократизация в света, както и да коментира сегашното му състояние. Напротив, в последната глава – „Спортът, международните състезания и националните идентичности”, той представя наистина задълбочен анализ на проблема и вероятно тъкмо поради това тя е и най-интересната в цялата книга (впрочем, тук е мястото да напомним, че през миналата 2006 Паскал Бонифас издаде книгата „Футбол и мондиализация”, разглеждаща същия въпрос). В нея, авторът изследва ролята на спорта в процеса на укрепване на националната идентичност, както и в международните отношения, като в основата на анализа му е поставен футболът. Впрочем, по отношение на Северна Америка (т.е. на САЩ и Канада), сходна роля играе хокеят. Бонифас подробно демонстрира, кък спортът може да „галванизира” националната идентичност, обединявайки групи от хора, с най-различни (и често противоположни) политически пристрастия. Макар че в книгата точно този пример липсва, струва ми се уместно да илюстрирам тезата му с финалите на олимпийския турнир по хокей за мъже и жени, в Солт Лейк сити, между Канада и САЩ, които показаха, как жителите на първата могат да преодолеят иначе дълбокото разделение между англоезичната и франкофонска общности, и да се почувстват преди всичко канадци (което се видя най-добре в сблъсъка между мъжките отбори на двете страни).

Накрая, книгата на професор Бонифас предлага и още нещо полезно: библиографията, представена в края на всяка глава (макар че в някои случаи тя изглежда непълна)

Световната сцена става глобална, свидетели сме на разпад, преструктуриране и раждане на нови структури на различни нива. Държави, империи, федерации, региони преживяват трансформации. Дискусиите за държавата, суверенитета, ролята на международните организации са отворени и от различни страни постъпват решения в различни посоки.
Как се ражда новото мислене? Ценности, интереси, идеологии или култури стоят в основата му? По какво може да се ориентира новият гражданин на света в тенденциите на развитие и може ли да има отношение и влияние върху тях?
Авторът твърди, че е написал учебник по геополитика. Което е вярно, защото в него студентите (а и не само те, разбира се) ще научат всички основни факти и доктрини от периода след Втората световна война. Но заедно с фактите авторът мисли за тенденциите и перспективата на световното развитие. Което пък прави книгата му наистина необходимо и полезно въведение към геополитиката в „ерата на мондиализацията и транснационализма” .

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Когато Йоан Павел ІІ почина, медиите го нарекоха „велик папа”, а погребението му се превърна в световно събитие. Мнозина от критиците и противниците на покойния глава на Католическата църква склониха глава в знак на уважение към една личност, която ще остане в историята на човечеството. Както е известно, приживе Йоан Павел ІІ беше упрекван от някои католици (включително и от представители на висшия клир), че е прекалено привързан към полските си корени и, че не отделя необходимото внимание на управлението на религиозната система. Тоест, че е занемарил преките си задължение на Римски епископ и водач на Католическата църква, посвещавайки почти цялото си време на общуване с паството.

Всъщност, истината е, че папата се бе посветил на най-важната от всички мисии – популяризирането на Евангелието, т.е. разпространяването на евангелското учение. Всичко друго беше оставено на заден план. Както отбелязва итлианският историк Андрея Рикарди, президент на Общността на Свети Егидий, „ако папата се беше занимавал само с проблемите на курията, никога нямаше да успее направи онова, което направи и което трябваше да направи”. В основна мисия на Йоан Павел ІІ се превърна евангелизацията (т.е. християнизацията) на света. Покойният папа притежаваше необичайно мощна харизма на духовен водач, която му позволяваше да обедини милиони хора. Той свободно говореше няколко езика – нещо, с което не би могъл да се похвали нито един от предшествениците му. В съвременната мултимедийна епоха, всичко това, му гарантираше безспорни предимства. Всъщност, дори и само то прави „ерата на Йоан Павел ІІ” различна от всички останали.

Доколко обаче, беше разбрано посланието на този папа? На какво, всъщност, се основава величието му, което беше признато от всички? Какво влияние оказаха възгледите на Йоан Павел ІІ върху европейската и (като следствие) световната геополитика?

За да отговорим на тези въпроси, следва да анализираме европейския аспект в по-широкия контекст на дейността на Католическата църква в периода, когато тя се ръководеше от папа Войтила. Почти изключително по демографски причини, експанзията на границите на Църквата се превръща в приоритетно направление на политиката на Ватикана, по-скоро Африка, Азия и Америка, отколкото Европа. В частност, трябва да се обърне особено внимание на феномена на САЩ, Русия и Китай, които заемат особено място във външната политика на Светия престол и духовната мисия на Йоан Павел ІІ.

Географската духовност

„Опитват се да ме разберат отвън, макар, че мога да бъда разбран само отвътре” – отбеляза веднъж папа Йоан Павел ІІ пред официалния си биограф – американския социолог Джордж Уайгъл (вж. статията на Уайгъл „Двете културни войни в Европа”, в бр.4/06 на Геополитика – б.р.) . Някои виждаха в папата типичен представител на „дясното крило”, победител в кръстоносния поход среду „империята на злото” и символ на победата на капиталистическия Запад над съветския Изток. Други пък го смятаха за левичар, защото защитаваше „зрънцето истина”, съдържащо се в марксисткото учение, т.е. социалната основа на утопичната теория за равенството.

Всъщност, и двете интерпретации са лишени от смисъл. Йоан Павел ІІ беше мистик на Истината и мисионер на евангелизацията. Той разглеждаше всичко случващо се в много по-мащабни хронологични рамки, в които „десните” и „левите” са само временни, преходни явления. Всичко това обаче не му пречеше да формулира и реализира специфична собствена геополитика, основаваща се на качествено различни мащаби. Защото Евангелието не признава понятия като „географска ширина и дължина”. Мисията на Папата е да помогне за това християнското слово да достигне до всяко ъгълче на планетата. „В известен смисъл моята духовност би могла да се нарече и географска – обясняваше Йоан Павел ІІ – папата трябва да притежава универсална география”. Впрочем, визията му за света е съвсем в рамките на географията. Така например, когато приемаше във Ватикана посетители ad lumina („на прага” – б.р.), до него винаги имаше отворен атлас и карта на епархията, за която ставаше дума.

Основен момент в геополитиката на Войтила е неприемането на разделянето на света: между Запада и Изтока – вчера, и между Севера и Юга – днес. Опирайки се на „полския си опит” и твърдо убеден, че културата доминира над икономиката и политиката, папата стига до извода, че комунизмът е много по-слаб, отколкото изглежда на пръв поглед. Според него, съветската система е обречена, включително и, защото марксистката антропология отрича съществуването на трансцедентен ореол около всеки човек. Така, папата-философ отхвърля присъдата, която навремето Маркс произнася за капитализма.

Освен това, папата не прие първият „край на историята”, т.е. разделянето на света на комунистически и капиталистически „блокове”. Чак до Павел VІ, църквата, де факто, признава съществуването на „желязната завеса” – този Тордесиляс на съвременната епоха (по името на града, в който през ХV век папата разделя все още неоткритите части на планетата между Испания и Португалия – б.р.) . По онова време висшият клир на Ватикана беше разделен на привърженици на т.нар. Ostpolitik и непримирими апологети на Запада. Но и двете течения приемаха за нормално блоковото разделение на света. Карол Войтила беше на противоположно мнение – той смяташе, че комунистическата „лъжа” може и следва да бъде развенчана.

В рамките на американската геополитика, това означаваше открита подкрепа за „политиката на изтласкване” и отказ от дотогавашната „политика на сдържане”. Затова не е чудно, че през 80-те години на миналия век, между папата-поляк и твърдия антикомунист Роналд Рейгън, лансирал термина „империя на злото” (8 март 1983) се създадоха отношения на пълно разбирателство. „Беше налице естествено съвпадение на интереси, което накара служителите на Белия дом да си сътрудничат с представителите на Ватикана, като това сътрудничество включваше и обмен на данни между специалните служби” – отбелязва впоследствие Уйлям Кларк, най-влиятелният съветник на президента Рейгън, в интервюто си за Catholic World Report от ноември 1999. Освен самия себе си, той споменава католиците Уйлям Кейси (тогавашния директор на ЦРУ) и Върнън Уолтърс (представител на САЩ в ООН), като основни действащи лица в „триумфалното сътрудничество” между Ватикана и Вашингтон, в което ролята на „свръзка” е възложена на официалния представител на папата в САЩ Пио Лаги – по онова време апостолически нунций в американската столица, а днес кардинал.

Всичко това обаче, не пречи на Войтила да назначи, през 1979, за свой държавен секретар кардинал Агостино Казароли, един от „архитектите” на политиката на разведряване към Изтока. Тактическата хитрост позволява на папата да се възползва от диалога, станал възможен благодарение успешните действия на Ватиканската дипломация, като средство за проникване in partibus infidelium („в страната на неверниците” – б.р.), въпреки че Казароли е настроен песимистично, тъй като (подобно на всички останали) не вярва в скорошния крах на Съветската империя. Що се отнася до „крайно десните”, те допускат аналогична грешка, оценявайки перспективите пред СССР, и затова продължават на концентрират усилията си най-вече за предотвратяване проникването на комунизма на Запад. От гледна точка на геополитиката на Войтила обаче, подобни действия са не само недалновидни, но и напълно безполезни.

Утвърждавайки приоритета на човешките права и свободата на вероизповедание на всичките пет континента, папата използва това като инструмент за делегитимиране на отслабващата комунистическа система, като началото на кампанията е поставено в родната му Полша. След разпадането на Съветския съюз, когато мнозина се оказват заразени от духа на триумфализма, папата продължава упорито да реализира мисията си за християнизацията на света.

Сблъсъкът между двете империи

Именно на този етап започват и проблемите с Америка. В света вече няма други свръхдържави, такава са само Съединените щати. На моменти изглежда, че този факт сериозно безпокои папата. Проблемът е и в това, че възприетият от него универсален геополитически подход не му позволява да се идентифицира с никого, включително и с „тържествуващия” Запад. Войтила е съвършено наясно със същността му. В света има около два милиарда християни, а католиците са един милиард (от общо шестте милиарда души, населяващи планетата). Тоест, в световен мащаб, католиците си остават малцинство. В същото време, според папата, Католическата църква не следва да се възприема като „западна”, ако действително си е поставила за цел да проповядва своята вяра на света. Особено важно е това условия да бъде спазвано по отношение на т.нар. „гранични” държави, най-вече в Азия.

През 90-те години на миналия век отношенията между Йоан Павел ІІ и американския президент, вече силно се различаваха от онези през 80-те. Истината е, че Клинтън едва ли можеше да се смята за образец на вярващ християнин. За Църквата отказът да се спазват традиционните морални норми и потребителският дух са още по-опасни противници, отколкото марксизма, защото антирелигиозната им същност е по-прикрита. Това води до появата на търкания, неразбирателство и дори конфликти между двата световни геополитически центъра – Ватикана и Вашингтон.

Геополитическата активност на Йоан Павел ІІ следва да се разглежда в контекста на стремежа му да се избави от американската опека. Да започнем с Първата война в Залива. Осъждането на операция „Пустинна буря” от папата е мотивирана от факта, че „по време на втората си фаза, войната придоби не отбранителен, а по-скоро наказателен характер” и все повече започва да прилича на „религиозна война” (вж. интервюто в италианския вестник La Stampa от 2.11.1993) . С две думи, папата обяви, че не възнамерява даде благословията си за кръстоносен поход срещу Исляма. Това обяснява и словесния сблъсък между Войтила и американския президент Джордж Буш-старши, на 16 януари 1991, в навечерието на бомбардировките на Багдад. Тогава Йоан Павел ІІ се молеше за мир, изразявайки „надеждата си, че ръководеният от него (т.е. от Буш – б.а.) алианс ще победи и няма да има много жертви”. Si vis bellum , para pacem (т.е. „ако искаш мир, готви се за война”). Подобен избор предполагаше, ante litteram ( „дословно” ), отказ от теорията за „цивилизационния сблъсък” на Хънтингтън. Както е известно, според влиятелния харвардски политолог, в съвременните конфликти доминира тенденцията за противопоставяне между народите, принадлежащи към различни култури. Всичко това противоречи на стремежите на Църквата, която се обявява още от времето на енцикликата Ecclesiam Suam („Неговата Църква”, издадена от папа Павел VІ през 1964 – б.р.), за обединяване на религиите и цивилизациите. Предпазливостта на папата по отношение на арабския свят – отказът му да подрепи изолацията на „лошите”, които американският Държавен департамент квалифицира като „държави-парии” и които, след 11 септември, бяха причислени към „оста на злото”, се основава не само на християнските принципи, но и на нежеланието да бъде обвинен в угодничество пред Запада. Защото жертви на такова поведение можеха да станат местните католически общности, както и процесът на евангелизация (християнизация), като цяло.

Що се отнася до Европа, след 80-те години на миналия век, там се наблюдава известно сближаване на геополитическите вектори на Ватикана и САЩ. Но не винаги и не навсякъде. Да си припомним случая с Югославия. Тук папата, както той самият по-късно признава, допусна сериозна екуменическа грешка. Признавайки едностранно прокламираното отделяне на Словения и Хърватия, т.е. „варварското разделяне” на Югославия, Светият престол се изолира не само от Вашингтон, но и от повечето останали държави. Първоначално, позицията му се подкрепя само от Германия и Австрия. Нещата изглеждат така, сякаш Църквата се опитва да си присвои заслугите за раждането на две нови „католически държави”. Специфичен геополитически избор на Ватикана се оказва и ливанският случай, когато стремежът на местните християни-маронити да създадат там собствена конфесионална държава, се контролира и направлява от Рим.

Разбира се, за тази грешка на Йоан Павел ІІ помага активността на хърватското лоби във Ватикана, както и тогавашният му „външен министър” - днешният кардинал Жан-Луи Тауран, който, през август 1991, след мисията си в Югославия, заявява следното на папата: „Ваше Светейшество, Югославия вече не съществува. В Загреб имах чувството, че се намирам във Виена, а докато бях в Белград ми се струваше, че съм в Истанбул”.

Да вземем и случаят с Косово. Светият престол се постара да запази неутралитет по време на т.нар. „хуманитарна война”. Нямаше осъждане, но липсваше и подкрепа. Очевидно повлия желанието да не се затръшва вратата пред православните християни. Следва да отбележим, че през десетилетието на югославския конфликт нееднократно възникваха моментни разногласия между американската позиция (която, между другото, многократно беше променяна) и подхода на Ватикана. В крайна сметка, въпреки усилията на папата, Католическата църква до днес продължава да се смята от останалите за „западна институция”. Нещо повече, в бедните държави антихристиянската пропаганда я представя като олицетворение на богатия и егоистичен Север. Трудно може да се измисли по-голяма обида за онези, чието име дори претендира да има вселенски характер.

И, накрая, 11 септември и американската реакция. На фона на войната в Ирак оживяваха старите разногласия и взаимното недоверие. Папата недвусмислено се обяви против войната, не само защото смяташе, че живота и правата на иракските християни ще бъдат по-добре защитени от Саддам, отколкото от възможните му наследници. Най-общо казано, Йоан Павел ІІ не желаеше да свързват името му с кръстоносния поход на Запада и „християните” срещу ислямския свят (а не против терористите). Папата, който направи доста за падането на Берлинската стена, не искаше появата на нова стена между Европа и Изтока, която да ни отдели от пъстрата вселена на мюсюлманския свят. Оттук и постоянното внимание към диалога с мюсюлманите, което не отслабваше дори в най-напрегнатите периоди на войната.

Въпреки това обаче, дълбок разкол между Йоан Павел ІІ и Джордж Буш-младши така и не настъпи. Като изключим разногласията им по проблемите, свързани с войната, лидерите на двете най-големи съвременни империи – едната чисто духовна, а другата – икономическа и военна, споделяха общи възгледи по редица фундаментални ценности: проблемите на семейството, забраната на абортите, или гей-браковете. Тоест, ако геополитическите въпроси ги разделяха, общочовешките ценности по-скоро ги сближаваха.

Началото в Европа и Русия

Папа Войтила демонстрира диференциран подход към света. Той например, разглежда Европа като своеобразен геополитически „трамплин” в процеса на евангелизация на „граничните територии”. При това става дума за цяла Европа, а не само за западната и половина. Който не познава Европа, не може да разбере и света. Всяка форма на разделяне на нашия континент: геополитическо, икономическо, и особено културно и религиозно, би била непоправима грешка. Грешка, която Войтила в никакъв случай не искаше да допусне. Така, при честването на двехилядигодишнината от рождението на Исус, папата призова за вярност към двата „бели дроба” на християнството: западният и източният. Наред с основателя на западните монашески ордени Свети Бенедикт (480-547), на 31 декември 1980, Войтила обяви православните светци Кирил (827-869) и Методий (825-885) - първите проповедници на Евангелието сред славяните, за „съ-покровители на Европа”. Към тях, по време на европейския Синод, са добавени и други символични фигури, обявени за светици: Бригида Шведска (1303-1373), Катерина от Сиена (1347-1380) и Едит Щайн (1891-1942). В католическия свят, подобен подход никога не се е ползвал с единодушна подкрепа. Не са го споделяли в миналото, не го споделят и днес редица влиятелни западноевропейски традиционалисти (чието влияние е особено силно във Франция, макар че техни представители има и в самата папска курия, както и в държавния секретариат на Ватикана) и т.нар. „национал-католици” от Източна Европа (поляци, чехи, хървати, унгарци). Някои от тях се отнасят прекалено снизходително към проявите на антисемитизъм и ксенофобия. Принципното различие между тези хора и папата е, че докато Йоан Павел ІІ разглежда Европа в контекста на света, тяхното разбиране за Европа не излиза извън рамките на континента.

Следва да отбележим обаче, че папата споделя с национал-католиците общото убеждение (или, може би, илюзия?), че в посткомунистическите общества, прминали през изпитанието на атеокрацията (т.е. „власт на атеистите” – б.р.) , има голям резерв от истинска вяра, която толкова липсва на западното потребителско общество. Католическата църква разчита да използва този резерв за да попречи на ерозията на традиционните ценности и устои в съвременните светски общества.

Друг поляк, заемащ висш пост в католическата йерархия – примасът на Полша кардинал Юзеф Глемп, през 80-те години, не крие опасенията си от непредсказуемо развитие на събитията. Затова Западът и ООН „се опитваха да отслабят държавите от Източна Европа, така че, при присъединяването си към европейската общност, те да не се превърнат в заплаха за нея, заради своя духовен потенциал” (вж. речта, произнесена от кардинал Глемп, през август 1995, на празника Успение Богородично, по повод 75-годишнината от разгрома на Червената армия край Варшава) . Но, за разлика от солипсистите от Варшава и Будапеща, папата не вярва, че православните са „прикрити комунисти”. За Йоан Павел ІІ, т.нар. Варшавска (духовна) стена не съществува. Според него, става дума за „европеизирането на цялата територия на континента”, което не бива да се бърка с „разширяването на границите на Изток”, т.е. с превръщането на православните в католици (вж. посланията, произнесени по време на посещението на папата в Австрия, през юни 1998) . Като полски патриот, Йоан Павел ІІ прекрасно разбира разликата между Римския епископ и архиепископа на Краков. Ако задачата на последния е да съдейства за духовния ръст на своето паство, задача на папата е да работи за евангелизацията на целия свят. Като двете цели могат да влязат и в противоречие помежду си. Така, полският национал-католицизъм, който има дълбоки русофобски корени, се намира под силното влияние на антиекуменистките тенденции. Той признава само една църква – тази на Свети Петър. Всички останали се обявяват за ерес, която следва да бъде унищожена. Ако папата беше възприел тази концепция (с която обаче му се налагаше да се съобразява), той трябваше още в началото да се прости с идеята си за Европа от Атлантика до Урал.

Днес папската концепция относно Източноправославната църква се намира в задънена улица. В населените с православни християни земи образът на „Първия Рим” продължава да се асоциира с този на потенциален агресор, включително и заради някои агресивни действия на ватиканската дипломация (предприемани понякога и против волята на папата). Така, случаят с папската канонизация на хърватския кардинал Алаиз Степанич (1898-1960) съвсем не бе пример за диалог с Православието. Освен това, назначаването на епископи от полски произход в католическите епархии, разположени на територията на Русия, провокира крайно негативната реакция на Московския патриарх. Всъщност и до днес, отвъд пределите на limes („границата”), обозначена от църковния разкол през 1054, преобладават привържениците на геополитиката, противопоставящи се на национал-католицизма. За висшия православен клир в Москва, Белград или Атина, на дневен ред стои един основен въпрос – как да бъде спряно нашествието на католицизма.

Остава да изясним, до каква степен падането на желязната завеса може да се причисли към заслугите на покойния Йоан Павел ІІ. Анализирайки отношенията на Светия престол с Америка и Русия, можем да заключим, че дейността на папата оказва съществено влияние върху събитията от 1989-1991 (като започнем с падането на Берлинската стена и свършим с разпадането на Съветския съюз). Главно защото, за разлика от предшествениците си, папа Йоан Павел ІІ никога не е възприемал комунизма, като обективна даденост за Централна и Източна Европа.

Поведението му вдъхва надежда на хората в различни страни, и особено в Полша, които не се примиряват, че трябва да живеят и умрат в условията на комунистическа диктатура. Тази надежда вдъхва сили на антикомунистическата и антисъветска съпротива в държавите от Варшавския пакт. В същото време, основната причина за краха на системата (за която изглеждаше, че може да оцелее в продължение на още дълги десетилетия) стана опитът на Горбачов да реформира и „отвори” обществото. Този невероятен експеримент толкова бързо доведе до разпадането на съветската империя и на самия СССР, че дори и най-яростните противници на системата бяха объркани.

Азиатската граница

Накрая, за да приключим с описанието на геополитическата активност на Войтила и влиянието му в Европа, нека се обърнем към Азия. В своята енциклика Ecclesia in Asia („Църквата в Азия”), публикувана през 2000, Йоан Павел ІІ обяви, че: „Ако през Първото хилядолетие Кръстът се утвърди в Европа, а през Второто – в Америка и Африка, нека се надяваме, че през Третото ще можем да служим литургии и за многобройните вярващи на този обширен и населен континент (т.е. Азия – б.а.)”. Впрочем, засега не се забелязват признаци това пожелание да се въплъти в реалност. Континентът, където е роден Исус Христос, днес изглежда най-отдалечен от словото на Католическата църква. Както отбеляза навремето и покойният папа: „Много е странно, че Спасителят, който се роди в Азия, до днес остава непознат за повечето народи от континента”.

Освен азиатското Средиземноморие, католиците в Азия са мнозинство само на Филипините (85% от всичките 76 млн. жители). Следва, на много голяма дистанция, Индия – с почти 13 млн. католици (1,5% от населението). Най-трагично обаче е състоянието на Католическата църква в Китай, където местните католици са разделени между нелегалната Църква, подчиняваща се на Рим, и „патриотичната”, която, повече или по-малко, сътрудничи с управляващия режим. Като цяло, в Китай има няколко милиона вярващи католици (максималната цифра, която се посочва от някои, е 12 млн. души).

Малко преди смъртта си, папа Йоан Павел ІІ заяви, че би искал да посети Китай. Възможно е с тази чест да бъде удостоен наследникът му Бенедикт ХVІ. Въпреки неофициалните преговори, водени в последните години от живота на Йоан Павел ІІ между Ватикана и Пекин, папата така и не съумя да разруши стената на недоверие, издигната от режима. Мнозина в Китай се опасяваха, че ако получи свобода на действие в страната, Католическата църква ще се опита да осъществява подривна дейност, както беше в комунистическа Полша. Подобна хипотеза обаче, не издържа сериозна критика.

Йоан Павел ІІ трябваше да преодолява съпротивата на достатъчно мощна група, в рамките на Ватикана, която активно се противопоставяше на диалога с Пекин, смятайки го за „изгубено време”. Това стана причина дипломацията на Ватикана да предприеме няколко доста противоречиви инициативи по отношение на Китай. Става дума най-вече за последните години от живота на Войтила, когато контролът му върху външната политика на Светия престол започна да става все по-условен. И до днес няма яснота, дали решението за канонизирането на „светите китайски мъченици” именно на 1 октомври 2000 (т.е., когато се чества създаването на Китайската народна република) е било преднамерена провокация или просто грешка. Последното изглежда по-вероятно, но въпреки това фактът е налице: този жест значително охлади отношенията между Пекин и Ватикана за неопределено време, давайки на китайските лидери още един повод за недоверие към Католическата църква. Едва на погребението на папа Йоан Павел ІІ се появи първият намек за подобряване на отношенията, което би трябвало да се превърне в основна цел за сегашния папа. Ясно е, че проникването на католицизма в Азия би променило приоритетите на Светия престол и би довело до преоценка на досегашните действия там, с цел да се обвържат те с политиката, провеждана на „привилегированата територия” на Католическата църква – Европа.

Войтила след Войтила

Онези от висшите функционери на Ватикана, които не възприемаха папа Йоан Павел ІІ с особен ентусиазъм, често се оплакваха, че той демонстрира определени предпочитания към сънародниците си в системата на църковната йерархия. Затова не бяха малко хората, предричащи мрачно бъдеще за полските прелати след смъртта му. Независимо от това обаче, тенденцията към интернационализация на курията, чието начало беше поставено още при папа Пий ХІІ, придобива необратим характер.

Разширяването на границите на католицизма към територии, които са все по-отдалечени от Рим, доведе до това, че се очерта относително отслабване на ролята на европейците и, в частност, на италианците в Кардиналската колегия и висшите органи за управление на Ватикана.

През ХХІ век Католическата църква се готви да стане още по-интернационална и по-малко италианска. Според Светия престол, развитието на този процес дори става прекалено бавно. Но историята ни учи, че често папите и кардиналите-италианци са съумявали да придадат на мисията си наистина вселенски характер, създавайки с течение на времето онзи koine („общ език”), с чиято помощ Църквата успя да оцелее през най-трудните си времена. От друга страна, нерядко се случва техните колеги от други (но не по-малко католически) страни да подчертават собствените си национални корени, за да ги възприемат, преди всичко, като представители на определена държава. Тоест, за Католическата църква съществува известен риск да стане по-малко „вселенска” за сметка на по-голямата си интернационализация. Което би било исторически парадокс за Папството, обявило за свой девиз „евангелизацията без граници”.

С идването на папа Ратцингер, европейската и световна политика на Светия престол трябваше да претърпи определени промени. Виждаме например, че Бенедикт ХVІ се ориентира към укрепване на отношенията със САЩ, търси възможности за диалог с Русия и сътрудничество с Китай (включително обсъждане на вариант за дипломатическото му признаване, независимо от позицията на Тайван).

В отношенията си с американците, сегашният папа възнамерява, в частност, да се опре на представите и ценностите, които са взаимноприемливи и за двете страни. Ентусиазмът, с който протестантските кръгове, близки до администрацията на Буш посрещнаха избора на папата-германец, смятащ се за консерватор, е доста показателен в това отношение.

Що се отнася до отношението на православните християни към Ратцингер, сред предимствата на сегашния папа е, че не е поляк и, следователно, има известен кредит на доверие от страна на Московската патриаршия (която се оглавява от смятания за „германофил” Алексий ІІ). Тоест, евентуално бъдещо посещение на папата в Русия вече не може да се смята за съвършено невъзможно. Дискусията по насъщните въпроси на руското православие (и, особено, позицията на митрополит Кирил Гундяев – повече за нея, вж. статията на Никълъс Гвоздев в бр.2/07 на Геополитика – б.р.) дава повод да мислим, че в тази посока може да бъде направено доста. Разбира се, следва да се изчака малко повече, за да се оцени истинската реакция на многобройния православен свят – т.е. дали ще надделее стремежът към „отваряне” или връх отново ще вземат влиятелните сили, които днес са мнозинство и, които смятат католическото месианство за несъвместимо с целите на православието.

И, накрая, Китай. Именно тук ще се решава съдбата на Католическата църква. През ХVІ век йезуитите първи се опитват да запознаят жителите на тези земи със Словото Божие, избирайки за целта пътя на инкултуризацията. Тоест, те се превръщат в китайци, разчитайки, че китайците ще станат католици. В течение на известно време, и най-вече благодарение усилията на Матео Ричи, подобна стратегия дава плодове. В един момент изглежда, че дори императорът проявава интерес към тези странни чужденци, които се опитват да се държат като китайци. След това обаче, самата Църква кара йезуитите да изоставят това си поведение. Оттогава Рим така и не съумява да формулира ясна стратегия по отношение на Китай. Всички обаче са наясно, че Китай е най-голямото човешко множество на планетата и това просто няма как да се пренебрегне.

Църквата без Европа?

Днешна Европа не прилича на онази, която би искал да види папа Войтила. След ентусиазма от 1989 настъпи период на разочарование. Разбира се, днес обединена Европа включва почти всички бивши съюзници на Москва, но, въпреки това, все още сме далеч от истинското културно, духовно и геополитическо единство. В конституционния проект, който се превърна в политически мъртвец, след френското и холандско «не» на референдумите през 2005, ЕС отказа да се обърне към онези «християнски корени», които винаги са били основни за Църквата и които покойният папа Йоан Павел ІІ толкова високо ценеше. Днес цялата европейска система преживява криза, няма ясни планове за бъдещето и, както изглежда, е загубила духовното си начало.

Всъщност, изгубена е не само «християнска Европа». Мощните секуларни тенденции и недоверието към християнството, както и преди, преобладават на континента – дори и в някои страни от Централна и Източна Европа, които, според папата, трябваше да се превърнат в нов източник на вяра и християнска духовност. Още през януари 2001 кардинал Ратцингер заяви, че дори в неговата страна, Германия, «присъства езичество, особено на териториите, управлявани допреди десетина години от комунистически режим. В частност, доминиращото в Северна Германия протестанство бива ерозирано и отстъпва място на езичество, което дори не си прави труда да атакува Църквата, защото християнската вяра е станала толкова индиферентна, че дори не се нуждае от критика. Всичко това се отнася и за други европейски страни, включително и за Италия».

Днес въпросът е следният: дали в «ерата сред Войтила» Църквата ще съумее не само да разшири границите на влиянието си в света, а и да запази вече завоюваните територии – в това число и Европа. Католицизмът на ХХІ век е ориентиран към нови «завоевания» в Латинска Америка, Африка и, вероятно, Азия. Какво обаче ще стане, ако междувременно той загуби опората си в Европа? Покойният папа Войтила, както изглежда, не е размишлявал по този въпрос, но той със сигурност ще тормози както папа Ратцингер, така и наследниците му.

* Авторът е професор по политическа география в Университета Сан Рафаело в Милано и главен редактор на авторитетното списание за геополитика „Лимес ”

{rt}