Като наука и практика, от създаването й през второто десетилетие на ХХ век досега, геополитиката има за основа географското положение на отделните държави и големи пространства. Въпреки трайността на географския фактор, това положение е използвано по различен начин през различните исторически епохи. Поради тази причина, геополитиката, като наука, може съществено да се обогати с историческия подход, изследвайки, как и до каква степен са използвани географските фактори на отделните държави и техните райони и каква роля са играли те за развитието им.

По отношение на България, използването на подобен подход дава ценни сведения за ролята на нейното кръстопътно географско разположение и съседството и с първите цивилизации на Елада и Рим. Със съвременна значимост те се отнасят за Тракия, чиито център още от древността е град Пловдив.

По-конкретни описания за облика и ролята му в предримския период липсват. За по-късния период Плиний Стари споменава следното в своята „Естествена история” (ІV, ІІ. 40-50): „… под Родопите е градът, който по-рано се наричал Понеропол, после по името на основателя си – Филипопол, сега пък, поради положението си, се нарича Тримонциум”.

В чертите на съвременния Пловдив само тракийското селище на Небеттепе е имало непрекъснато живот от създаването му в края на бронзовата ера до новожелязната епоха. При завладяването на Тракия от Филип ІІ Македонски през 342 пр.н.е., то било преустроено в град, известен с името Филипополис (10) .

По време на римското владичество по нашите земи Пловдив става столица (метрополис) на имперската вътрешна провинция Тракия. През този период (ІІ и ІІІ век) градът достига най-големия си разцвет. Лукиан го нарича „най-големият и най-хубавият от всички градове”.

Римските градове били планирани по образец, който през всичките векове след тях остава методическа основа на световното градоус­тройство. Гръбнакът на градоустройствените им решения е образуван от двете главни улици „кардо максимус” (север-юг) и „декуманус максимус” (изток-запад), на които са успоредни останалите улици - „кардиес” и „декумани”. Отклоненията от географ­ските посоки се дължат на необходимостта да се съобразяват с теренните изисквания (3) .

За древния Пловдив, централното му географско положение насред Тракия изисквало тази градоустройствена методика да бъде приложена и при развитието на извънградската територия – на север, през Троянския проход и на юг, през Родопите. За „декуманус максимус” (запад-изток) бил утвърден Траяновият път от Белград (Сингидунум) до Цариград (Константинопол).

Това отваряне към четирите посоки на света в развитието на градовете и на околовръстните им територии е огромен принос, който се утвърждава като световна практика. Принципите на римското градоустройство постепенно прерастват в териториално устройство. Илюстрация за това е проектът на Леонардо да Винчи за генерален план на областта на Флоренция, обхващащ и територията на градовете Прато, Пистойя, Лука и Пиза (7) .

Но след като транспортната инфраструктура, присъща на римското градоустройство, надхвърля епохите и границите на отделните държави, имаме достатъчно основания да приемем, че тя представлява своеобразен геополитически план (или дори стратегия), в съвременния смисъл на този термин. В историята на България за наличието на подобна стратегия, в най-голяма степен, може да се говори във връзка с развитието на Пловдив и околната територия. От тази гледна точка, съвременната стратегия на Пловдивска област, съставена като продължение на 2500-годишното му териториалноустойствено развитие, представлява приоритет и за развитието на съвременната българска геополитика.

При хилядолетното историческо развитие, по тази методика, в Пловдивска област (Горна Тракия) са използвани:

- плавателността на река Марица, от Егейско море, дълбоко в територията на Тракия;

- пътищата през Родопите (Бяло море), осигуряващи и разширяващи контактите на Тракия и Пловдив на юг с морето и културата на Древна Елада;

- пътищата на север, през Балкана, към Дунав и северните територии на Източна Европа;

- Траяновият път, който от древни времена „отварял” път на Тракия на запад и на изток, като римски „декуманус”;

- натрупаният демографски и стопански потенциал, добил сила за създаване на контакти с отдалечени пространства.

При наличието на тези вечни по значението си географски фактори, би било непростимо пренебрегване на съществуващите ресурси, те да не бъдат отчетени при формулирането на съвременната стратегия (програма за практически действия) от съответните институции на национално и областно ниво. Защото историческите справки често се оказват ценен ориентир за посоката на днешните ни действия.

За държавата, населението и стопанството на Горна Тракия

Човекът е субект на държавната геополитика. От него зависи разкриването на нейните възможности и използването им. А географското положение на Горна Тракия действително предлага много такива възможности.

Първоначално, Пловдив и областта били в границите на Одриската държава. Съседството й с Древна Елада допринесло нейното бързо развитие и приобщаване към върховите постижения на тогавашната цивилизация. Характерно за нея било почвеното плодородие, трудолюбието на населението и кръстовищното географско разположение, като реките Тунджа, Марица и Арда играели ролята на важни транспортни артерии, които, като кръвоносна система, оживявали тракийската територия.

Траките и пловдивското население в предисторическата епоха не живеели откъснато и изолирано от съседните народи. При археологически разкопки тук са открити предмети от остров Крит, Египет и дори от земите край Балтийско море. Как и с помощта на какви транспортни средства са осъществявани толкова далечни пространствени връзки, все още не е изяснено напълно.

Одрисите, бесите, и техните съседи на запад се славили като майстори в обработката на металите, тъкачеството, кожухарството, зидарството, каменоделството, ваятелството, дърводелството и др. Тези занаяти получили особено силен тласък през епохата на римското владичество на Балканите. Все още у нас не са намерени доказателства, с какви инструменти и технология са били изработени предметите от прочутите тракийски съкровища, които днес учудват света.

Тракийски стоки се продавали в далечни страни. Пловдив бързо става основен търговски център на цяла Тракия. Впрочем, жителите на града изнасяли стоките си и далеч извън пределите на Тракия, прониквайки във вътрешността на Мала Азия и достигайки дори Египет и Индия.

Градът е застроен върху бреговете на пълноводната река Марица, която му осигурявала връзка с богатия Изток, със средиземноморските и северните страни. Още в предримския период на Тракия на особена почит в Пловдив бил Хермес, богът на търговията. В негова чест имало храм с масивни фасадни колони, а в средата му се издигала статуята на Хермес в естествена величина.

Развитите търговски връзки в Древна Тракия довели до появата на първите тракийски монети, още по времето на одрисите. За високото развитие на стопанския живот в Пловдив и Пловдивско говорят многобройните монети, сечени в града през римския период. След обявяването на Тракия за самостоятелна провинция на Рим, Пловдив има 100 000 души население, т.е. колкото и почти две хиляди години по-късно - в края на ХІХ век.

Плодородието на Горна Тракия, обуславя развитието на такива земеделски отрасли като зърнопроизводство, скотовъдство, лозарство, овощарство, пчеларство и др. Когато римляните завладели Тракия, били смаяни от трудолюбието и майсторството на траките (5) . Толкова високи били житата им, че римската конница се губела в тях. Обилното земеделско производство задоволявало не само собствените нужди, но и осигурявало продоволствието на стохилядния метрополис, Пловдив, а със специални салове по Марица изнасяли земеделски произведения в Мала Азия, Гърция и Близкия Изток.

Тракийското земеделско производство, в най-голяма степен, осигурявало занаятите със суровини.

По време на османското владичестно, на първо място в Пловдив стоял абаджийският еснаф, който в продължение на близо 200 години (1685-1860) развива производството на платове и други тъкани. От тях самите абаджии изработвали дрехи и заливали с продукцията си пазарите на Османската империя. Част от майсторите, калфите и чираците отивали на работа в Смирна, Ескишехир и в други градове на Анадола, както и в по-далечни страни. Влиянието на тогавашната мода се запазва чак до началото на ХХ век, поради практичната форма на облеклото. През 1817 в Пловдив е свикан събор на абаджиите от града, а също от Карлово, Сопот, Клисура, Копривщица, на който се обсъждал въпросът за уеднаквяване на стоката, определяне цените, разпределяне на районите, а също за взаимните отношения и кредита. Решенията на събора били задължителни както за участващите, така и за отсъстващите абаджии (10) .

Значително били напреднали и други занаяти, например кожухарството, за което се развивали търговски връзки не само за пласиране на продукцията, но и за доставка на материали за обработване. Същото се отнася и за дървообработването, за което горите на Родопите и Рила (а дори и тези в равнините) осигурявали достатъчно и разнообразна суровина. Многоброен еснаф имали и зидарите.

По централната улица на Пловдив, от Джумаята към Марица, били изградени множество ханове (вж. фиг.1) . Най-големите от тях имали по над петдесетина стаи, използвани като съвременните офиси. Повечето (до 4/5) се държали от българи. В тези кантори се сключват стопанските договори за сделки не само на територията на просторната Османска империя, но и извън нейните граници.

Има основание да се приеме, че в съвкупността си тези ханове са били своеобразен за времето си “геоикономически център”, който дирижирал стопанските връзки на империята. За да осъществява своята дейност, този “център” създавал условия пловдивските търговци редовно да посещават и да поддържат оживени връзки с панаирите в Средна Европа и, особено с тези във Виена и Лайпциг. На изток пловдивските търговци прехвърляли границите на Турската империя, прониквайки чак до източните райони на Индия. В Калкута например имало и пловдивска търговска колония.

Разбираемо е, че всичко това изисквало изграждането (или, по-скоро, усъвършенстването) на унаследената от предишните исторически времена широка транспортна инфраструктура чрез плавателността на река Марица, прокарването на пътища на юг, през Родопите, и на север, през Балкана. Хилядолетният Траянов път пък утвърждавал връзките на Запада с Изтока.

Река Марица * - “майката” на Тракия

Пълноводието на тази река определяло плодородието и икономическия просперитет на Тракия още в зората на човешката история. В известен смисъл цялата история на областта може да се раздели на два периода – първият, продължил няколко хиляди години, когато реката е плавателна, и вторият – когато тя престава да бъде такава. Както сочат археологическите данни, по времето на одрисите, до град Пловдив са идвали кораби с два реда гребци, което показва, че в древността пълноводната река Марица е била значима транспортна артерия (4) . Това означава наличието на плавателни дълбочини, подобни на тези на най-големите реки в Европа, вливащи се в Средиземно море. Те гарантирали целогодишно използване транспортните възможности на реката и стимулирали стопанския живот на тракийските племена, населяващи бреговете и. Което пък дава известно основание да приемем, че ролята на Марица е донякъде аналогична с тази на Нил, Тигър и Ефрат, Инд, Ганг или Янцзъ, където възникват първите човешки цивилизации. Те обаче и днес са запазили своята плавателност, докато Марица, от век и половина насам, вече не притежава такава.

За състоянието на река Марица в древността, известна представа дават изображенията по тогавашни монети, където реката е персонифицирана като “брадат мъж, полулегнал и подпиращ се с единия лакът върху скалите (хълмовете), из които извира и тече реката”. Божеството често държи в ръката си символи на плодородието, а понякога са представени предната част на лодка или кораб - доказателство за широкото използване на реката за корабоплаване.

В цялата област, между Стара планина и Родопите, се строели големи салове, които, натоварени със стоки, се спускали по течението на реката, през Пловдив, до морския бряг. С тях търговците изнасяли не само дървен строителен материал, но и други стоки, като храни, добитък, кожи, смоли, занаятчийски произведения и метали. Почти през цялото турско владичество Марица постоянно се използва за превоз на стоки чрез салове, спускани надолу по течението й.

През ХVIII век водната сила започва да се използва и като двигател на мелници, тепавици, долапи и др. За целта, по теченията на реката се строят устойчиви бентове, които обаче стават причина коритото на Марица да се затлачи от пясъци. Само в пределите на България, от Пловдив до турската граница, имало 84 такива бента. За да не пречат на корабоплаването, са издавани редица фермани, последният от 1874. До ХIХ век по река Марица продължават да се спущат салове. Нейното широко и дълбоко корито, дори и по-късно (през 30-те години на ХХ век) е доказателство за плавателността й, но поради безразборното и повсеместно унищожаване на горите по целия басейн на реката и по нейните големи и малки притоци, дебитът на водите пада значително и през летните месеци е съвсем недостатъчен. Почти напълно се обезлесява полето, където допреди 90 години все още можело да се срещнат обширни дъбови и смесени широколистни гори, изкоренявани от населението за разширяване на орната земя. Този процес, започнал преди Освобождението, спира едва когато горските площи в полето окончателно изчезват. Зловещ сигнал е констатацията, че немалка част от тази “орна земя” днес е буренясала и пустееща.

Салове по реката се движат до 1903-1904, натоварени със строителен материал, катран в тулуми, зърнени храни и добитък, но само при високите пролетни и есенни води. Фактът, че дори при тези тежки условия пътуванията със салове по Марица продължават цели 25-30 години след откриване за експлоатация на железопътната линия, показва силното влияние на традициите и големите предимства на водния път. „Трябва да очакваме, че след немного години реката ще стане отново плавателна. Тогава ще се възстанови едно от големите блага, с които е надарена нашата природа” (10) . Тази прогноза на един от историците на Пловдив - д-р Васил К. Пеев, от 70-те години насам, остава без отклик. Нещо повече, звучи странно. Според мене обаче, тя не е изгубила значението си, нещо повече – то само е нарастнало!

За мнозина от днешните ни политици и държавни чиновници, превръщането на Марица отново в плавателна звучи почти като “да съживиш умрелия”. Всъщност подобна цел не си поставят дори еколозите, затова как бихме могли да очакваме тя да се включи като задача в многобройните прогнози и стратегии на местните управленски органи. Неслучайно, в нито един правителствен документ не се споменава за възстановяване пълноводието на река Марица.

Затова и тезата на д-р Васил Пеев, Марица отново да стане плавателна, със сигурност ще бъде отхвърлена, без обществен дебат, макар че, по същество, става дума за грандиозна национална задача за осигуряване устойчиво развитие на България. Съвършено нереално е да се смята, че това може да стане за кратко време, подобно на редовно присъстващите в обемистите прогнози и стратегии на административните области и на централните ведомства „мероприятия”. Последните, въпреки подробните описания и програми, съдържащи се в тях, така и не се превръщат в част от текущата работа на държавните институции и административни единици.

Съзнавайки напълно категоричността, с която ще бъде отхвърлен евентуален управленски документ, целящ да се върне пълноводието на река Марица (а това е и проблем на други български реки), не можем да не поставим въпроса: ако продължи по-нататъшното изсушаване на българската земя, на фона на глобалното затопляне, без да му се противодейства, до какво положение ще стигне държавата ни? Отговорът е ясен. Не може без държавна политика за запазване на основните жизнени ресурси, сред които водата заема приоритетно място.

На юг, през Родопите, към Беломорието

Родопите са тракийски планински масив, от север заграден от Горна Тракия, а от юг - от Беломорска. Затова древните автори определяли мястото на Пловдив “под Родопите”. През тази планина минавали много пътища за Егейско (Бяло) море. Сред тях имало три главни пътя за Беломорието, с каменна настилка: през село Първенец за Асеновград, за Източна Тракия и през село Болярци. Историческите данни потвърждават ролята на трансродопските пътища като съединително звено на Пловдив с Древна Елада. По-късно, на юг от Пловдив, основният римски път за Беломорието пресичал Централните Родопи по билото на планинските вериги. Пътят свързвал Пловдив с първата станция близо до село Храбрино. Оттам, през реката, пътят вървял по билото към Върхов връх, село Чурен, през Персенк, Карабалкан и Айчал, спущайки се през Широколъшката река, при село Солища. Запазени са мостове от него, под връх Перелик. По този път, за два дни, при усилен ход, пътникът пресичал родопския лабиринт и се спущал по течението на река Места в Беломорието. Останките по трасето му свидетелстват, че и по него имало не само технически съоръжения, но и станции, кули, крепости, мостове, пътеводни могили и др., които били част от римския родопски път от Филопопол до Никополис ад Нестум (село Огняново, Гоцеделчевско) (4) .

Хилядолетното движение от Горна Тракия към морето, през Родопите, дава основание, веднага след Балканската война, през 1913, известният деец за икономическото и културно развитие на Родопите Стою Шишков да издигне глас за “жп линията Пловдив-Станимака (Асеновград) като единствената, която един ден, с втора презбалканска, през Карлово-Троян-Ловеч-Плевен-Сомовит, ще ни даде не само най-късото и пряко свързване на Дунав с беломорския бряг, но ще прорязва по средата България и по този начин ще задоволява общите и всестранни интереси на Отечеството ни”.

Първата стъпка е направена през 1928, когато с общински средства бива построен и влиза в експлоатация железопътният участък Пловдив-Крумово-Асеновград. При откриването му се подчертава, че той ще продължи на юг, през Беломорския проход (вж. фиг.4), до Бяло море. По онова време вече е извършено проучване и проектиране на жп линията от Станимака (Асеновград), през Бачково, Наречен, Хвойна, Чепеларе и Рожен, до Пашмакли (Смолян) от проучвателска бригада от 35 души.

Това трасе е с дължина 82 км и, както отбелязва един от изследователите му: “Тя се очертаваше като трудна за строеж планинска линия. Преминаването във вододела трябваше да стане с четирикилометров тунел под Рожен на кота 1220 м, като изходна гара Асеновград лежи с хиляда метра по-ниско. Изкачването на такава височина можеше да стане само с големи наклони и с остри завои. Трасето трябваше да се проведе през много мостове, подпорни стени и стотина тунели с обща дължина 26 км, приблизително една трета от общата дължина на линията” (6) .

Въпреки това проучване, проектът за жп линия през Родопите до Смолян не “влиза в действие”. Налице се обещания от отговорните ведомства, които не се изпълняват вече 80 години. Нещо повече, по определеното по проекта трасе започва жилищно и друго строителство, което го “затапя” и го прави непригодно за използване. Тоест, налице са импровизирани причини това да не стане, като постоянно се изтъкват такива мотиви, като уж изключително трудния терен например. Всъщност, този аргумент е опроверган още преди половин век от бившия главен директор на БДЖ инж. Любен Божков, който, вече като преподавател в Инженерно-строителния институт, публикува през 1957 своя “Анализ на разпределението на железопътната мрежа в България”, където стига до заключение, че Родопите “са лесно достъпни за железопътно строителство” и посочва конкретно, как да бъдат преодолени импровизираните трудности. Днес обаче, по цялото трасе от Асеновград, през Бачково и особено през Нареченските бани и Чепеларе, са построени сгради и съоръжения с дългогодишен (50-100 години) амортизационен срок. Това най-много се отнася за Смолян, в чийто градоустройствен план няма отделено място за железопътна гара. Не са необходими доказателства, че когато някой ден жп линията все пак стигне до града, ще се търси място за гара в близост и до автогарата, и до основната промишлена зона, което въобще не е споменато в градоустройствения план.

По същество, именно това стана главната причина за застоя в развитието на Средните Родопи.

През март 1995, в Пампорово, се състоя среща между българска и гръцка парламентарни делегации. Тогава гърците предложиха, в обръщение към двете правителства, “да се отвори границата за железопътно пресичане при село Горово, южно от Смолян”. По това време в северните райони на гръцкия дял на Родопите депутатите Вангелис Кондитис и от “Нова демокрация” и Георгиос Калайдис от ПАСОК провеждаха подписка сред населението за същата цел. Това предложение беше приемливо и за нас (дотогава се предлагаше Горна Арда и Кушла, Златоградско).

Трасето на българо-гръцкото гранично железопътно пресичане при село Горово е на десетина километра западно от автомобилното трасе на вече решения с междуправителствено споразумение ГКПП Елидже, при Рудозем. В своето единство двата прехода – железопътният при Горово, и автомобилният при Елидже, превръщат Беломорския проход в южен участък на нов европейски меридианен транспортен коридор „Балтика – Егея” от река Дунав до Бяло море. Тези предложения обаче не бяха оповестени и, съответно, бързо се забравиха.

Въпреки това, проблемът за железопътното пресичане на Средните Родопи става все по-актуален и той не може просто така да слезе от дневния ред, въпреки споменатите по-горе изкуствени препятствия при Асеновград, Нареченски бани, Чепеларе и Смолян. В същото време е повече от ясно, че тези препятствия не могат да бъдат преодолени в близко време. В тази ситуация друга алтернатива за изграждане на Родопската железопътна линия, освен тя да започне чрез отклонение от Беломорската линия на гръцка територия, няма. Така ГКПП Елидже се очертава да пресича на две места българо-гръцката граница: за шосейната магистрала, през прохода Чепинци – Рудозем, а за железопътната - през село Горово. Двете се събират в един транспортен коридор в ареала на Смолян. Въпреки че изминаха 12 години от споразумението в Пампорово за започване на трансродопска жп линия от юг, на гръцка територия, то не бе взето предвид в текущите регионални и геополитически стратегии на Пловдивска и Смолянска област. Налице са поредица рецидиви на антирегионални (по същество) управленски решения, които забавиха развитието им като нанесоха, и продължават да нанасят, изключително големи загуби не само в областен, но и в национален мащаб.

И за незапознатия е очевидно, че Асеновград не биваше да загражда железопътната си гара за продължение на юг (споменатите по-горе “затапяния” на проектираното трасе). И досега е необяснимо, защо трябваше градът да се разширява в западна посока под комините на Комбината за цветни метали, а той да се разположи сред овощните и зеленчукови площи на Куклен, след като рудата за него се превозва от 100 км, през Смолян, Чепеларе и Наречен? Сега, поради „затапянето” на първоначалното трасе, се налага да се започне от юг изграждането на железопътното пресичане на Средните Родопи, т.е. от гръцка територия, което неизбежно ще го забави.

Траяновият път

Този път съществува от незапомнени времена. Придобил е името си, когато римляните завладяват Балканския полуостров и го оформят по своите правила, като първостроители на съвременните пътища с трайна (макадамова) настилка и крайпътно обслужване. Това е исторически път от изток към запад, свързващ Виена, Будапеща, Белград, София, Пловдив, Одрин и Цариград (т.е. Европа с Азия). По римско време бил с ширина 6 метра. По него, на определени разстояния, били построени и организирани станции (м utatio ), където се сменяли конете на правителствените екипажи и имало легла за пренощуване. Пътят имал огромно значение за стопанското развитие на Пловдив и областта, за техния духовен и материален напредък. Пътуването по него гарантирало на Пловдив благоденствие. Диагоналният Траянов път от Сингидинум (Белград) до Константинопол (Цариград) е връзка между двата свята – на Изтока и Запада. Пловдив пък се оформя като „възел” на пътищата, свързващи континента с морето.

Към Пловдив, от запад, Траяновият път вървял по десния бряг на река Марица към стария и добре устроен град на бесите – Бесапара. От там продължавал, през дефилето над село Ветрен, минавал прохода Траянова врата, в южните поли на връх Еледжик. Излизайки от града, поемал към днешното село Златитрап, северно от което се намирала малка станция, наречена Тугугерум, отстояща точно на половината път до село Кадиево - следващата станция, построена непосредствено до самия гр. Бесапара, изходен пункт за Беломорието, с множество разклонения за вътрешността на Родопите.

Пътят от Пловдив за Цариград излизал от града по моста на Марица. И до сега са запазени останки от основите на моста върху река Пясъчника. Станциите му по това направление били на река Стряма (Сирнота). Продължавал край селата Маноле и Белозем, където се намирала втората станция Паремболе - на 27 км от Пловдив. Третата станция отстояла на около 40 км от града и се наричала Ранилум.

През целия период на турското робство, редом с военнозавоевателските цели, Траяновият път представлявал „широка врата” на Горна Тракия към Централна Европа.

Днес Траяновият път е по-известен като „Трансевропейски коридор № 10”. Следвайки приблизително неговото трасе, коридорът се слива от Ихтиман с трасето на автомагистрала „Тракия”, до Поповци, откъдето се отклонява към Бургас.

Тъй като от гръцка страна не се прие меридианният Транспортен коридор № 9 да премине с тунел под „Маказа”, неговото финално трасе от Димитровград дотам се сля с това на Коридор № 10. Така се образува нов автомагистрален участък Пловдив – Свиленград, наречен „Марица”.

Преди да влезе на българска територия, трасето на Траяновия път (Коридор № 10) от град Ниш, по споразумение между Сърбия, Македония и Гърция, се отклонява от него, по Мораво–Вардарското направление, по маршрута Ниш-Скопие-Солун. Така беше направен опит, за първи път от хилядолетия насам да се прекъсне Траяновият път от Ниш до българската граница. Този участък на сръбска територия, изглежда продължава да се смята по-скоро за периферен и се планира да се доизгради и поддържа предимно на автомагистрално ниво.

Доколкото с това отклонение като краен пункт за товарния транзит се определя гръцкото пристанище Солун, ефектът за превозите по него не може да бъде по-голям поради следните по-главни причини:

- Направлението от Солун е към Суец, Далечния изток и Индия. Това направление не е трансевропейско и е конкурентно на пристанищата в Западното Средиземноморие, които имат по-къс и по-пряк път в споменатите посоки;

- Автомагистрала „Тракия”, като участък на коридор, осигурява ново съвременно „дебуше” на Бяло море, при Александруполис, което е по-благоприятно и недалечно от Солун на предвижданите превози;

- Новите мостове над Босфора и изграждащият се тунел под Мраморно море изземват Суецкото направление, чрез съкращаване на разстоянията;

- Съединението на трасетата на автомагистрала „Тракия” и Коридор № 8 (Бургас-Вльора) дават направление на превозите чрез българските морски пристанища към Средна Азия, по древния „Път на коприната”, като единствено и пряко направление, което не може да се конкурира от Моравско-Вардарското отклонение, чрез пристанище Солун;

- Не е допустимо за бъдещото развитие на България през Пловдив да не преминава и меридианен коридор (вж. фиг.5) , чрез който да контактува с ЕС.

Предвид всичко казано дотук, географските предимства на стария Пловдив не могат да бъдат оспорени от новоизграждащите се съвременни транспортни магистрали. Но те биха останали без полза за съвременната геополитическа и регионална стратегия на Пловдивска област, ако не се анализират подробно и посочените по-горе възможности, като с тях се мотивират и насоките за практически действия.

На север, през Балкана, към Дунав

Тази транспорта връзка на Пловдив и Пловдивско е съществувала в предримския период. Има данни, че през Троянския проход е преминал персийският цар Дарий по време на походите си Балканите. Римляните окончателно го изграждат като Траяновия път.

Пътят от Пловдив към река Дунав е прокаран по най-късото разстояние, и то през най-удобния терен: през село Хисар, Троянския проход и Ловеч, до тогавашната колония Ескус на Дунав (край село Гиген). Пътят започвал от шосето за град Карлово. Първата станция била при село Строево, а втората - между сегашните села Граф Игнатиево и Калояново. Следващата станция била днешният град Хисар – крепостта, която според някои историци се наричала Диоклетианополис.

Първият проект за железопътна линия по това трасе е дело на инж. Лукан Хашнов * . Публикуван е в официалното ведомствено издание „Железопътен сборник”, под заглавие „Железница Дунав-Егейско море”. Въз основа на подробни проучвания, авторът подчертава: „Безспорно е, че една железница от Никопол за Плевен-Ловеч-Троян-Карлово-Хисаря-Пловдив-Станимака (Асеновград)-Чепеларе- Пашмакли (Смолян)-Смилян и станция Буково, на съединителната линия Дедеагач-Солун, представлява най-късия път, който би съединявал Дунава и Източна Европа (през Букурещ-Варшава-Петербург, с Егейско море и Египет), т.е. най-правият и най-рационален път от най-северната точка на Европа дори до най-южната на Африка…Устието на тунела от Троянска страна - в Трапът, е положено на кота 978 м и понеже слиза с 0.020 на 5500 м дължина, или изобщо 110 м, свършва над село Кърнаре на кота 866 м, откъдето трасето после с няколко серпентини слиза постоянно с 0.025 до с. Текия (Христо Даново), после над селата Кърнаре, Игнатово, Аиево, над град Сопот се свързва в станция Карлово с проектираната Подбалканска железница на км. 194, кота 400.00.” (вж. фиг. 6)(12) .

Непосредствената ангажираност на Ловешка и Пловдивска област в започване на работа по създаване на организация за проучване, проектиране и строителство на тунела Троян-Карлово, на сегашния етап, играе ролята на основен индикатор, още повече, че между северното европейско начало на района на Коридор № 4 – Шчецин-Берлин, и на Коридор № 9 – Хелзинки-Вилнюс-Минск, няма друг меридианен коридор. А през 30-те години на миналия век именно оттам (от Гданск) е предвиждано да започне съединителната транспортна магистрала между балтийските и беломорските (егейски) пристанища. При съвременната структура на европейската транспортна мрежа, нейното приблизително коридорно трасе, с наименование „Балтика-Егея”, се очертава от север на юг по маршрута Гданск-Варшава-Краков-Кошице-Орадея (Клуж)-Сибиу (по долината на Олт)-Крайова-Никопол-Плевен-Пловдив-Смолян-Ксанти-Кавала. Тоест, през 30-те години на ХХ век предвижданията са да се съедини железопътно Балтийско с Бяло море (Балтика-Егея), което е от особено значение и за съвременното развитие на Европейския съюз, макар че (както е видно от фиг. 5) такъв меридианен коридор не е утвърден официално.

След политическите промени у нас, през 1995, в Пловдив, спонтанно се формира колектив, обявил за своя цел прокопаването на тунела Троян-Карлово в духа на целите и възможностите, които създава ЕС. Проведени бяха редица обсъждания (включително по инициатива на Пловдивската транспортна камара). Представителен форум по този повод се проведе на 4 ноември 1995 в Стария град. Идеята беше подета и от Пловдивския общински съвет (11) , който насрочи заседание за обсъждане на проблема. То обаче беше прекратено по искане на тогавашната опозиция.

Надежда, че проблемът все пак няма да бъде пренебрегнат, даде заключителният документ на международния „Железопътен форум 2001”, в който се препоръчва: „…Министерството на транспорта и съобщенията и БДЖ да предложат на Европейската конфедерация и на министрите на транспорта, на ЕС, на UIC и на други заинтересовани организации да се допълни генералната схема на европейските транспортни коридори с транспортната връзка Троян-Карлово, като ефективна част на междинен коридор Север – Юг”.

През шестте години оттогава прокопаването на тунела Троян-Карлово дори не е включено в плановете за предварителни проекто-проучвателни работи.

Железопътното съединение Мездра-Панагюрище

Най-категоричното доказателство, че Панагюрският край е в пределите на Горна Тракия, е прочутото Панагюрско златно тракийско съкровище, въпреки че, според съществуващото административно деление, той спада към Пазарджишка област. Връзката между изграждането на жп съединение Мездра-Панагюрище и стратегията на Пловдивска област е, че то засяга и Пловдивската транспортна инфраструктура и, че чрез железопътното съединение Мездра-Панагюрище се оживява и периферията на Пловдивска област.

Решението да се строи железопътната линия Филипово (Пловдив) – Панагюрище е от 21. 11. 1921. Линията е строена 12 години със средства от местното население – труд, материали и пари. Дълга е 71 км с два малки тунела, и обслужва 55 села. Открита е за експлоатация на 3.12.1933, „за да възроди” - както се пише в издаденото съобщение на Главната дирекция на железниците и пристанищата - „икономически този край, който помни едно значително по-добро минало”.

Проектът предвиждал „свързване със строящата се по това време Подбалканска линия при село Мирково”. За него се планирало трасето да продължи край село Оборище (Мечка), през вододела „Юруков бук”, по течението на река Тополница, край село Петрич, откъдето се отправя към Мирково. Както посочва проф. Петър Мутафчиев: „…значението на Петричкия път през Средните векове произтича от обстоятелството, че той представлявал най-яката връзка между Тракия и Северозападна България. Към нея водело разклонението му през Етрополския проход” (9) .

Такова продължение тогава не се увенчава с успех до започването на Втората световна война. След нея усилията за жп съединяване на Панагюрище с Подбалканската линия се мотивират с нова причина – осигуряване на руда от МОК „Асарел” за новоизградения Медодобивен комбинат в Пирдоп. Тогава обаче, това не се възприема.

Нова причина за изграждане продължението от Панагюрище до Подбалканската линия, през седемдесетте години на ХХ век, се очерта във връзка с удвояването на жп линията Пловдив-София. То се предлагаше паралелно на съществуващата линия през трудния терен между гарите Белово-Костенец-Мирово. Избягването на този труден терес можеше да стане чрез отклонение за Пловдив от Подбалканската линия, при Мирково, през Панагюрище, за Пловдив.

Предимствата на това ново трасе, пак успоредно, но отдалечено от съществуващото, бяха съществени, тай като се разширяваше районът на успоредната железопътна линия върху много по-широка територия и се спестяваха скъпо струващите изкопни работи за трасето. Проектантите и утвърждаващите органи на БДЖ обаче не осъзнаха тези предимства, въпреки че чрез участъка Мирково-Панагюрище-Филипово се съкращаваше и разстоянието София-Пловдив от порядъка на 40 км.

Така линията Филипово-Панагюрище започна да става все по-нерентабилна, особено след ускореното обезлюдяване на Панагюрския край и на селищата от Пловдивска област, гравитиращи към нея. В такова положение я завари политическата промяна през 1990 и Валутният борд я включи още в първия списък за закриване. Все пак, тя продължи да функционира, макар и с разредено движение и на локално ниво.

След като България започна да се подготвя за влизане в ЕС и трансевропейските транспортни коридори станаха основни артерии на националната ни железопътна мрежа, техните трасета още повече се отдалечиха от Южното Средногорие и Горна Тракия. А околовръстната територия на съществуващия жп клон Филипово-Панагюрище има съществен потенциал, който не е разкрит и анализиран.

На първо място, в тази насока, се очертава железопътното съединяване на Панагюрище с Мездра, т.е. с трасето на Трансевропейски коридор № 4 (вж. фиг. 7) . След гара Мездра то завива, за да стигне крайния си южен пункт Солун - за жп превозите, през Искърското дефиле, а за автомобилните – към Ботевград, през прохода „Витиня”. Изправя се на юг към Солун, през София-Владайския проход- Перник-Радомир. Преодоляването на това значително заобикаляне на трасето на Коридор № 4 би могло да стане чрез прокопаване на тунел при Петрохан (по предварителни данни дължината му е 9-11 км). Без да се игнорира неговото значение, предимствата на железопътното съединение Мездра-Панагюрище могат да се синтезират в следните по-важни насоки:

- Постига се, според маршрута на превозите, заобикалянето на София, чиито околовръстни магистрали са претоварени. Налице са основания да се твърди, че облекчаването ще бъде значително;

- Диагоналната посока на превозите, която предлага жп съединението Мездра-Панагюрище, е към Пловдив и оттам за Александруполис и Истанбул, което не е отдалечено от Солунското направление (крайният пункт на трасето на Коридор № 4);

- За налагащото се строителство на жп участък Мездра-Долно Камарци (вж. фиг.7) има работен проект от началото на 50-те години на миналия век, когато се избираше вариант на жп участъка София – Мездра;

- Строителството на участъка Панагюрище-Мирково става условно. Изместването за съединителен пункт на Подбалканската линия в западна посока предлага по-добро решение чрез намаляване наклоните и завоите на трасето;

- При наличието на жп връзка от Мездра за Пловдив, през Панагюрище, Трансевропейски коридор № 4 увеличава и разнообразява транспортните си направления, което го прави по-конкурентоспособен;

- Чрез железопътното съединение Мездра-Панагюрище-Пловдив се създава пряка връзка с Дунав и Западна Европа. По този начин Пловдивска област придобива нова връзка с Европа, освен единствената досега, през ГКПП Калотина;

- Предложената транспортна схема би следвало да се приеме условно за пунктовете на съединение с Подбалканската линия и за Долно Камарци, тъй като става дума за нови параметри на жп трасе при по-благоприятни терени, и т.н.

Доколкото транспортните коридори имат и втори компонент – автомобилно трасе, изграждането му за връзката Мездра-Панагюрище ще бъде резултат на допълнителни проектно-проучвателни работи. Това свързване с трасето на Транспортния коридор № 4 вероятно ще даде наименованието си на цялото транспортно съединение от Мездра до Пловдив.

* * *

От изложеното дотук следва, че геополитическата стратегия на Пловдивска област, с акцента на съвременната си целенасоченост, може да допринесе за решаване на глобалните и регионални проблеми пред областта и страната, като цяло, и, същевременно, ползвайки хилядолетния исторически опит, да даде научен принос за по-нататъшното развитие на геополитиката на България.

Това определя и приоритетното й значение за теорията и по-нататъшната практика на геополитическото прогнозиране. Тази цел обаче изисква задълбочени исторически проучвания и комплексно анализиране на възможностите на България да използва геополитическите си предимства.

Географските фактори, по своето влияние, са основни стожери на геополитиката на всяка държава. Как те да се използват при провеждане на конкретната и политика, зависи от познанията и информираността относно техния потенциал, а също - как и доколко са използвани в миналото. Защото геополитиката е толкова стара, колкото е стара и самата държава.

Литература:

1. Аврамов, В. Траяновият път от Карпатите за Пловдив, Известия на българското археол. Д-во, г. ІV, 1914/1915, с. 227 – 237; и кн. ІV 1924, с. 226.

2. Ботушарова, Л. Античният Филипопол в Сб. Археологически проучвания за историята на Пловдивския край. Изд. „Хр.Г. Данов”, 1966, с. 41 – 44.

3. Деведжиев, М. География на транспорта, С. Изд. „Фар Ком”, 1996, с. 248.

4. Деведжиев, М. Кратка история на селищното развитие по българските земи, С. Изд. на НС на ОФ, 1979, с. 352.

5. Жуглев, К. Ш. Проучване на античните съдове, Годишник на СУ, Филологическо-исторически факултет, кн. ІІІ, История, 1971, с. 114 – 116.

6. Златарев, Ст. Как проучвахме железопътната линия до Смолян, сп. „Родопи”, кн. 11/1984, с. 33 – 34.

7. Иржи Груза. Теория города, М., Изд. „Литература по строительству”, 1972, с. 23.

8. Коларова, В. Архитектурно-градоустройствен облик на Пловдив през епохата на късния феодализъм, Сб. „Археологически проучвания на Пловдив и Пловдивския край”, Изд. „Хр.Г.Данов”, Пловдив, 1966 г.

9. Мутафчиев, проф. П. Старият друм през „Траянова врата”, Избрани произведения, т. ІІ, С., Изд. „Наука и изкуство”, 1973 г., с. 546.

10. Пеев, д-р В. Град Пловдив, минало и настояще, ч. І, Издание на Пловдивското археологическо д-во, 1941, с. 35-41, с. 99-135.

11. Решение № 249, протокол № 18/04. 10. 1995 на Общински съвет, гр. Пловдив.

12. Хашнов, инж. Л. Железница Дунав – Егейско море, сп. „Железопътен сборник”, т. ХХ, г. ХVІ (1911), с. 100 – 110.

13. Шишков, Ст.Н. Значението на бъдещата железница от Пловдив до Беломорския бряг. Пловдив, 1913; Централната презродопска железница, 1925.

* Председател на Българското геополитическо дружество

* Най-старото историческо име на Марица е Hebros (Хеброс). Така я нарича Алексий през първата половина на VI век пр. Хр. Херодот я нарича “Най-хубавата от реките”. Овидий – “Свещеният Хеброс”, Еврипид – “Среброносен Хеброс”, а Лукиан – “Най-голямата река”. Етимологията на Hebros на тракийски означава „козел”. Генезисът на името на река Марица е покрито с митичност. Сегашното име на реката е от славянски произход. За първи път се среща в летописите от ХII век. При фундирането на новия мост на река Марица при Димитровград, през 1982, на дълбочина 20 метра бяха извадени три корабни котви. Тежат около 150 кг всяка, високи са над метър и половина и са от типа “адмиралтейски”. Такива котви били използвани от сравнително големите кораби в древността. Една от тях е експонирана в двора на Историческия музей в Хасково.

* Академик инж. Лукан Хашнов (1862 – 1917) Проектант и строител на железопътни линии: на жп линията Ямбол – Бургас (1888 г.); на София – Перник (1893); проектира жп пресичане на Стара планина през Хаинбоаз (Прохода на Републиката – 1897 – 1898); създава нови проекти за гара София (1903); проектант на тансбалканската линия „Дунав – Бяло море” (1911); защитава основното начало, изграждането на жп мрежи да обхваща всички части на страната.

{rt}

Някои вероятно си спомнят, че през 2004 руският президент Владимир Путин издаде една доста интересна книга, посветена на класическото джудо, със заглавие „Джудото: история, теория и практика”. В нея той описва, как, използвайки тактиката на „минимални усилия и максимален ефект”, можете да докарате противника си до сигурна загуба. Като печелившата формула в случая е: «да отстъпиш за да победиш».

Когато, през юли 2007, Путин се появи в Загреб за да се включи в С рещата на държавните глави на страните от Югоизточна Европа по въпросите на енергетиката, си припомних един от съветите, съдържащи се в книгата му: вместо да „забиваш пети в земята, опитвайки се да спреш атакуващият те противник”, е достатъчно да се отдръпнеш в последния момент за го да накараш да загуби равновесие и да падне. Като, колкото по-тежък е съперникът, толкова по трудно ще му бъде да реагира адекватно.

Сега нека видим, как руснаците прилагат това правило в политиката. Както е известно, сред външнополитическите събития, останали в наследство от администрацията на предишния американски президент Бил Клинтън, беше, че унижавайки Русия на Елцин, събирайки подплашените европейци в „една кошара” и действайки едностранно, Вашингтон набързо разглоби на съставните и части бивша Югославия. При това положение, на обърканата световна общност не и оставаше нищо друго, освен да наблюдава (повече или по-малко безучастно), как американците използват огромните си възможности за да наложат исканите от тях промени в Европа.

Но, когато „плодовете” от тази операция на САЩ – Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения, заедно с Гърция, България, Румъния и Албания, решиха да проведат първия на Балканите енергиен форум на най-високо ниво в хърватската столица Загреб, те постлаха „червеното килимче”, предназначено за специалния гост на тази среща, не за американския, а за руския президент Путин. Тоест, въпреки всички усилия, предприети през последните 10-15 години от Вашингтон за изтласкването на Русия от региона, тя очевидно няма никакво намерение да го напуска. И днес отново се връща на Балканите, които, между другото, са част и от нейната, собствена история.

Путин пристигна в Загреб, непосредствено след няколко знакови събития. Само ден преди това, в Рим беше обявено, че Русия и Италия са постигнали историческо споразумение за съвместното изграждане на онова, което „Уолстрийт джърнъл” нарече „газопровод към центъра на Европа” (става дума за подписаното на 23 юни между „Газпром” и италианската Е NI споразумение за изграждането на газопровода „Южен поток” – б.р.). Съобщението се появи четири седмици след като Москва, посредством серия от мащабни енергийни сделки с Виена, извърши истински преврат в проекта за газопровода „Набуко”, лансиран от Вашингтон за да не допусне руснаците в новата си сфера на влияние в Южна и Югоизточна Европа.

От Загреб Путин замина за поредната среща на Организацията за черноморско сътрудничество (ОЧИС) в Истанбул, където целта му беше да постигне консолидирането на руско-турското стратегическо сътрудничество и ограничаване на американското влияние в черноморския регион. В речта си на срещата, той се обяви за сключването на дългосрочни енергийни договори между черноморските държави. Така, само за 72 часа, беше преначертана енергийната карта на Европа.

Австрийският валс

Русия реши да действа светкавично, за да консолидира изгодата от постигнатите през май енергийни споразумения с Казахстан и Туркменистан. Наред с всичко друго, по време на срещата в Астана беше постигнато и съгласие за разширяване пропусквателната способност на газопроводите от съветско време, свързващи Централна Азия с Русия, за увеличаване на износа на природен газ през руските тръбопроводи, за разширяване на руското участие в развитието на газовата индустрия на Туркменистан, както и за дългосрочен износ на казахстански петрол през руските тръбопроводи.

В резултат от всичко това, както с горчивина отбеляза един известен американски анализатор: „през май 2007 западната енергийна политика в Евразия просто рухна и Русия е на път да ликвидира окончателно всички западни проекти за доставката на петрол и природен газ от Централна Азия директно в Европа... Като цяло, майските споразумения означават стратегическо поражение на десетгодишната политика на САЩ, насочена към гарантиране на пряк достъп до петрола и природния газ на Централна Азия. Паралелно с това, руснаците ликвидираха в зародиш и опита на Европейския съюз от 2006 да провежда аналогична политика”.

След срещата в Централна Азия, Москва обърна поглед на Запад, т.е. към Балканите. През последното десетилетие американският подход към Балканите и Черноморския регион включваше упоритото преследване на няколко конкретни геополитически цели: продължаващо разширяване на НАТО в региона и превръщането му в мост за по-нататъшно разширяване на пакта към Южен Кавказ; систематично ерозиране на руското влияние; създаване на военни бази на САЩ (т.нар. “ lily pads ” ) в България и Румъния; дискретно подпомагане на регионалните съюзи срещу Русия (от типа на ГУАМ) и формирането на стратегическо пространство между Германия и нейния руски партньор. Москва обаче, успешно използва енергийната карта за да пробие „санитарния кордон”, който Вашингтон се опитваше да изгради. Три знакови събития белязаха руското завръщане на Балканите. Първото беше онова, което притеснените американски експерти, нарекоха „руския аншлус на Австрия”. Причината беше посещението (в края на май) на Путин във Виена, поставило основите на превръщането на тази страна в ключов „разпределителен възел” за природния газ, доставян от Русия.

Путин се появи в австрийската столица веднага след напрегнатата среща с ЕС, провела се в Самара, на Волга. Москва очевидно беше раздразнена от липсата на стратегическо мислене от страна на Брюксел и отсъствието на каквато и да било последователна европейска политика спрямо Русия, както и от това, че напоследък Съюзът отново изглежда склонен да се вслушва във внушенията на Вашингтон.

Затова Москва сметна за по-полезно да концентрира усилията си за създаване на партньорски отношения с отделни членки на ЕС, на двустранна основа, вместо със Съюза, като цяло. В това отношение, Путин изглежда намери подходящия партньор в лицето на Виена. Впрочем, Австрия има 40-годишен опит на тясно сътрудничество с Русия в енергийната сфера. През септември миналата година, австрийците сключиха дългосрочен договор с Русия, според който „Газпром” ще покрива 80% от потребностите на страната от природен газ (9 млрд. куб. м годишно), през следващите 20 години.

При посещението на Путин във Виена беше уговорено изграждането на първата секция от газови хранилища, край Залцбург, чиито общ обем е 2,4 млрд. куб. м. Те се изграждат от „Газпром”, като стойността им е 260 млн. евро. След завършването си, през 2011, това ще е второто по големина газохранилище в Европа. Малко преди това, Австрия позволи на „Газпром” да се включи в изграждането и експлоатацията на оценяваната като особено перспективна вътрешна газоразпределителна система на Залцбург, Каринтия и Щирия, покриващи половината от общо 9-те австрийски области. За Русия, това беше първото споразумение от подобен род на европейския пазар (руснаците продават природния газ в Австрия по 240 долара за хиляда куб. м, макар, че австрийският потребител плаща за него не по-малко от 1000 долара). Всъщност, посещението на Путин целеше, преди всичко, нарастване ролята на Австрия като основен и най-важен разпределител на газовите доставки и транзита на руския газ към Италия, Франция и Германия – в Западна Европа, към – Унгария, в Централна Европа, и към Словения и Хърватия – на Балканите.

Обемът на транзитните доставки на руски газ през Австрия, вече надминава 30 млрд. куб. м, годишно. Ключова особеност на този механизъм е, че „Газпром” сам осъществява транзита на своя газ на австрийска територия. По време на последното посещение на Путин във Виена, руският концерн подписа меморандум за взаимно разбирателство с австрийския си партньор OMV Gas International , според което последният ще придобие дял от Austria ' s Central European Gas Hub , контролиращ газовите доставки за Централна Европа. Освен това, „Газпром” и ОМV ще изграждат в Баумгартен, край Виена, нов Централен европейски газов възел и Център за управление на газовия транзит, които ще бъдат най-големите в континентална Европа. Отрицателната американска реакция на всички тези поректи е свързана с това, че те, както изглежда, са последния гвоздей, който Путин заби в ковчега на проекта за изграждането на газопровода „Набуко”. Последният усилено се лансираше от САЩ за транзита на централноазиатски природен газ от турското черноморски пристанище Ерзурум до Австрия, заобикаляйки Русия. Иронията е, че именно австрийската компания OMV Gas Inetrnational трябваше да стане оператор на „Набуко”. Документите, подписани във Виена обаче, са доказателство, че Путин, вероятно, е успял да убеди Австрия, че „Газпром” ще може безпроблемно да снабдява Централна Европа с природен газ и няма никаква реална необходимост от „Набуко”. В тази връзка, известен руски анализатор отбеляза с известно злорадство, че „днес бъдещето на „Набуко” изглежда доста мрачно”. Като цяло, в светлината на тристранната среща в Централна Азия, на 11-13 май, последвалото посещение на Путин в Австрия показа достатъчно ясно, че:

- „Газпром” разширява дела си на австрийския пазар;

- руският газов гигант получава пряк достъп до европейските потребители;

- Русия ще използва Австрия като транзитен коридор за овладяването на други европейски пазари;

- надеждите на Вашингтон, свързани с „Набуко”, засега търпят провал;

- Москва ще се свърже с балканските страни и през Австрия, което пък означава крах на американската стратегия за изтласкването на Русия от региона.

Енергийният фактор в балканската геополитика

През миналата 2006, Косово обяви старта на международна надпревара, свързана с приватизацията на енергийния сектор на областта. Тя ще включва изграждането на електроцентрала с мощност 2100 МВт, обновяването на една по-стара централа и изграждането на фабрика за лигнигни въглища, която ще захранва и двата ТЕЦ-а. Общата стойност на проекта е около три млрд. евро, като той ще трябва да се изплати като покрие големите енергийни нужди на областта и даде възможност за износ на електроенергия в Албания, Черна гора и, вероятно, Босна и Херцеговина. Тоест, става дума за енергиен пазар, обслужващ около 10 млн. души.

Оставяйки настрана законността на подобен проект (поради все още неуточнения статут на Косово), си струва да отбележим, че интерес към него проявяват главно страни, поддържащи, повече или по-малко, добри отношения със САЩ – Чехия, Италия, Германия и Гърция, както, разбира се, и много американски компании. Прави впечатление отсъствието на фирми от Русия и Франция, а победителят със сигурност ще трябва да се съобразява с американската политика в региона.

Откакто Владимир Путин стана президент, Русия се превърна в ключов участник в голямата икономическа „игра”, свързана с изграждането на различни тръбопроводи за доставката на енергоносители от Изток на Запад. Днес най-малко 25% от нуждите на ЕС от природен газ и петрол се покриват от Русия. За някои страни този процент е значително по-висок – така за Словения той е 60% а за Румъния и Словакия – почти 100% (става дума за природния газ, а не за петрола). Нещо повече, прогнозите сочат ръст на енергийната зависимост на ЕС, като през 2030 Съюзът ще получава от Русия 76% от петрола и 93% от необходимия му природен газ. Ако към това се добавят политическите проблеми, поставящи под въпрос сигурността на доставките от Близкия изток, както и близостта на руския пазар, изглежда очевидно, че влиянието на Русия ще нараства.

Отношенията между ЕС и Русия много тясно касаят Балканите, заради значението на региона като своеобразен „хъб” (т.е. разпределителен център), от който различни проекти ще трябва да гарантират транзита на енергоносители. В същото време политическите условия в балканските страни ще продължат да бъдат сериозен проблем за европейските държави, които поне досега не показват, че могат успешно да го решат. Това, което е ясно обаче е, че в основата на тяхната политика в района на Балканите, стои именно енергийният фактор.

Що се отнася до новият френски президент Никола Саркози, неговата балканска политика ще се различава от тази, провеждана от администрацията на предшественика му Ширак. Както е известно, на последната среща на Г-8, Ширак предложи отлагане на резолюцията за Косово, без да даде ясни гаранции, че в крайна сметка френската позиция по нея ще бъде положителна. Саркози обаче обяви в края на август, че подкрепя предоставянето на „контролирана независимост” на областта. Засега изглежда, че Франция се нуждае от повече време за да си осигури по-добри позиции в Югоизточна Европа, предвиждайки относителния спад на американското и ръста на германското и руското влияние в региона.

По отношение на германската политика на Балканите, засега са ясни две неща – Берлин би искал да поддържа връзки и добри отношения с всички фактори в региона и, в същото време, индиректно подкрепя Русия в нейния антагонизъм със САЩ.

Русия продължава да укрепва позициите си на основен доставчик на енергоносители за Европа, а Балканите се очертават като един от най-важните маршрути на енергийния транзит. Разбира се, това е само един от аспектите на руската експанзия, в крайна сметка целта на Москва е спечелването на максимално широко пространство за бъдещи геополитически маньоври.

През лятото на 2007 беше подписано споразумението за поредна грандиозна сделка между Атина, София, Рим и Москва, предвиждащо изграждането на газопровод, който ще свърже руското пристанище Джубга с българското Варна, минавайки по дъното на Черно море и продължавайки от България съм Северна Гърция и Южна Италия – т.нар. „Южен поток”. Дължината на тръбопровода е 3200 км и се очаква по него да бъдат транзитирани около 30 млрд. куб. м, природен газ годишно. Общата стойноста на проекта е над 10 млрд. долара.

Турция ще бъде сред засегнатите от евентуалната му реализация, тъй като тръбопроводът ще заобикаля нейната територия, ограничавайки възможностите и да играе по-важна роля в регионалната енергийна политика. Същото се отнася и за Иран, който ще се окаже частично „изключен” от европейския пазар. Нещо повече, значението на реализацията на проекта за бъдещето на т.нар. Обща европейска енергийна политика трудно може да се преоцени. От България тръбопроводът най-вероятно ще се разклони на две части – едната ще се насочи към Южна Австрия или Северна Италия, а другата ще преминава през Северна Гърция и ще стига от Отранто, в Южна Италия, точно срещу гръцкия остров Корфу. Този мащабен проект следва да бъде реализиран до края на 2009 и ще се финансира от италианската корпорация ENI и руския гигант „Газпром”.

В началото на 2007 беше осъществена и друга крупна сделка, касаеща енергийните маршрути на Балканите. Става дума за петролопровода Бургас-Александруполис, като руснаците ще разполагат с 51%-ов дял в него. Беше постигнато и предварително споразумение за изграждането на тръбопровод Констанца-Триест, който трябва да свърже Черно море с Адриатика, през Централните Балкани. Да не забравяме и, че турско-гръцко-италианският газопровод (т.нар. проект „Посейдон”), който трябва да улесни износа на енергоносители от Азербайджан за Западна Европа, също ще минава през територията на Балканите.

Единствено последният се ползва с пълната американска подкрепа, към останалите проекти Вашингтон, поне засега, демонстрира мълчаливо неодобрение. Обяснението е, че през последното десетилетие американската политика на Балканите се основаваше на презумпцията, че Русия е слаба, а Европа не е склонна на инвестира политически капитал в региона. Напротив, днешният политически климат в Югоизточна Европа е благоприятен за руската икономическа експанзия, докато европейските „играчи” и, особено, Германия трескаво търсят източници на енергоносители и нови пазари за да могат да оцелеят на все по-конкурентната световна сцена, тласкани от глобализационните промени, появата на новите източни гиганти – Китай и Индия и непредвимостта на събитията в арабско-ислямския свят.

След като политическата стратегия на САЩ от 90-те години на миналия век изглежда все по-неадекватна на новите условия, американските външнополитически експерти трескаво се стремят да предефинират нейните основни цели и, в същото време, да избегнат възможни обвинения за грешките, допуснати в миналото. Все пак, възможността за радикална промяна в балканската политика на САЩ изглежда малко вероятна, дори и заради това, че великите сили рядко са склонни да признаят допуснатите грешки, за да не навредят на международния си престиж и позиции. Ето защо, постигането на някакво споразумение с Русия, относно енергийните маршрути на Балканите и статута на Косово ще стане постепенно и след внимателната преценка на възможните компромиси и на резултатите от преките преговори на различни нива между Вашингтон и Москва.

Стратегическата цел на САЩ е да могат поне да съхранят влиянието си в Евразия и на Балканите, като нейна интегрална част. Значението на региона е най-вече като „хъб” на западните енергийни потребности и руските амбиции. Нещо повече, близостта му до Близкия изток и Северна Африка, гарантират на региона, специално място в стратегическите планове и съображения на Лондон, Вашингтон, Москва, Париж, Берлин и Пекин. Следващите месеци вероятно ще ни направят свидетели на нови интриги и (което е по-важното в случая) ще очертаят победителите и губещите в „голямата енергийна игра” на ХХІ век.

Днес Балканите отново са в състояние на преход – повече от всякога, от времето на старта на преговорите в Рамбуйе (1998) насам. Възможни са различни сценарии, чието развитие ще зависи от руските амбиции, от желанието на Вашингтон да преговаря или да „манипулира” хода на промените в региона, както и от способността на европейците да влияят върху тях. В играта ще бъдат въвлечени и други не-държавни „играчи”, като организираните престъпни синдикати, ислямистките терористични групи или всевъзможните международни неправителствени организации, доколкото техните жизнени интереси също ще бъдат засегнати, по един или друг начин, от това, какво окончателно „решение за Балканите” ще бъде наложено в крайна сметка.

Пътят към сърцето на Европа

Очевидно, стратегията на Вашингтон за обединяване на държавите от ЕС, на основата на антируските настроения, свързани с проблемите на енергийната сигурност, не действа толкова успешно, колкото вероятно би се искало на самите американци. Нещата опират и до това, че европейските страни продължават да смятат Русия за привлекателен търговски партньор. Чуждите инвестиции в тази страна нарастнаха със 180% през първите три месеца на 2007, в сравнение със същия период на миналата година, достигайки 24,6 млрд. долара.

От тях, американските инвестиции бяха само 364 млн. долара, всички останали бяха от Европа. Както отбелязва в „Нюзуик” експертът по новоформиращите се пазари от Morgan Stanley Investment Ручир Шарма, днешна Русия е едновременно и държавна, и свободно развиваща се икономика. Очевидно европейските бизнесмени са съвсем наясно с това. Но те знаят и, че печалбите от инвестициите в Русия могат да бъдат много големи. Както подчертава Шарма: „това, което отличава Русия от много други, богати на петрол държави, е качеството на нейния човешки капитал, което позволява на страната по-бързо да се доближи и дори да се слее с по-развитите държави, по отношение на проспериращата делова и потребителска култура”.

Така, въпреки прогнозите на някои американски експерти, British Petroleum ( BP ), която беше подложена на сериозен натиск в спора за експлоатацията на Ковиктинското газово находище в Сибир, вместо да се изтегли от Русия предпочете да разшири бизнеса си в страната, влизайки в «стратегически съюз» с «Газпром». При това, след като беше принудена да продаде 63% от дела си в Russia Petroleum . Както отбеляза по този повод германското списание „Шпигел”: „Урокът, който всички големи международни компании научават в Русия е, че при сегашната висока ценова конюнктура е много трудно да оцелееш без да имаш местен партньор, т.е. без помощта на руснаците, които не изпитват нужда от нищо, на фона на съвременните технологии и външната експанзия”. Според германските експерти на „Шпигел”: „Ръководителите на ВР твърдят, че вече са си върнали почти 8 млрд. долара от вложените в Русия инвестиции. Компанията не може да си позволи да загуби предприятията си там, още повече, че те представляват 20% от световните и запаси и осигуряват 25% от цялата продукция и 10% от печалбата и. Тоест BP със сигурност ще остане още дълго в Русия”.

Американските стратези очевидно се дразнят от това, че европейските столици вече не се консултират с Вашингтон по въпросите, касаещи сътрудничеството им с Москва в енергийната сфера. Европейският комисар по енергетиката Андрис Пиебалгс достатъчно откровено заяви пред „Радио Свобода”, че „нямаме основание да се съмняваме в надеждността на Русия като доставчик, тъй като финансовите интереси на тази страна, гарантират изпълнението на поетите от нея обещания. От Москва обаче можем да очакваме действия, които ще бъдат добри преди всичко за самата Русия. При всички случаи мисля, че трябва да бъдем позитивно настроени”.

По-нататък Пиебалгс намеква, че Вашингтон би могъл да помогне на Европа, ако отмени санкциите срещу Иран. Според него: „ние, разбира се, се надяваме, че ще успеем да решим проблема с обогатяването на уран в Иран, тъй като тази страна притежава огромен потенциал за енергийни доставки”.

Лесно можем да открием взаимната връзка между тези, на пръв поглед, съвършено различни събития и мащабната руско-италианска газова сделка, обявена в навечерието на заминаването на Путин за Загреб. Както вече споменах, същността и е изграждането (от „Газпром” и ENI ) на нов газопровод от Русия към Европа, на стойност 10 млрд. долара и капацитет 30 млрд. куб. м – т.нар. „Южен поток”. Държавите, разположени по маршрута на тръбопровода (с двете му разклонения), ще разполагат с миноритарни дялове в проекта, но, което е по-интересното в случая, не се предвижда осъществяването на никакви транзитни сделки (в Загреб Путин заяви, че Русия остава единствения посредник при продажбата на „своя” природен газ в Европа). Очаква се, че „Южен поток” ще транзитира газ от Централна Азия и Сибир. В тази ситуация, американските стратези очевидно не се чувстват никак уютно. Те са наясно, че при подобно разпределение, стратегически погледнато, страната им рискува скоро съвсем да излезе от „голямата игра”, както и, че вече е много изостанала в надпреварата за централноазиатския природен газ. Междувременно Русия се готви да стъпи в същата онази уютна и ексклузивна зона, която Вашингтон създаде за себе си на Балканите от отломките на бивша Югославия.

Изкуството на kuzushi

Самият Путин подчерта стратегическото значение на всички тези събития в изказването си на енергийния форум в Загреб. Той обърна специално внимание на факта, че през 2006 Русия е доставила около 73 млрд. куб. м природен газ в Южна и Югоизточна Европа (т.е. половината от целия руски износ на газ за Европа), както и 59 млн. тона петрол. Путин декларира, че страната му се стреми към партньорство, основаващо се на принципа за „баланс на интересите” и очерта огромния потенциал за сътрудничество, като се започне от продажбата на руския природен газ и подобряване на енергийната инфраструктура на Балканите, използването на региона като един от основните транспортни маршрути за руския газ, изграждането на подземни газохранилища в редица балкански страни, развитие на газовата мрежа на Македония и разширяване на тези в Албания и Косово, както и в Южна Сърбия, участие в приватизацията и модернизацията на енергийните мощности в балканските държави, реконструкцията на енергийните обекти от социалистическата епоха в региона и ускореното строителство на регионални енергийни транзитни „хъбове” (т.е. разпределителни центрове). Руският президент отдели специално внимание на електроенергийния сектор, предлагайки синхронизирането на енергийните системи на Западна, Централна и Южна Европа, с тези на страните-членки на ОНД и на Прибалтика. Путин отбеляза, че: „Осъществяването на този проект ще ни позволи да създадем верига от електроенергийни системи, включително енергиен пръстен, който да обхваща целия Черноморски регион, обединявайки всички страни, разположени в него. Това пък би ни позволило да формулираме и въведем в действие основните параметри на един бъдещ общ енергиен пазар”.

Руският вестник „Комерсант” резюмира всички, лансирани през последните месеци, дългосрочни инициативи на Москва по следния начин: „Природният газ ще постъпва в Европа от различни посоки, ограждайки я в своеобразен пръстен, но този газ винаги ще принадлежи на Русия, или на държави, които Москва контролира твърдо, често дори прекалено твърдо”.

Основната част на написания от Путин учебник по джудо, за който споменах в началото, е посветена на т.нар. kuzushi – т.е. изкуството да извадиш противника си от равновесие. Страница след страница, с помощта на подробни рисунки, Путин обстойно обяснява същността на осемте завършващи хвърляния, които трябва да се използват, ако първоначалната атака срещу противника се окаже неуспешна. Последното развитие на енергийната политика в Южна и Югоизточна Европа би трябвало да накара Вашингтон сериозно да се замисли за това, колко още „завършващи хвърляния” ще направи Путин до март 2008, т.е. преди да напусне Кремъл.

Оставащата дотогава половин година може да се окаже достатъчно дълъг период, в чисто политически план. Какво ще стане, ако през това време европейците също решат да възприемат правилата на джудото, докато американците продължат да затъват в близкоизточното блато? В крайна сметка, онова, което Путин внушава в книгата си, е разбираемо за всеки европейски читател – според руския президент, джудото се основава на максималната концентрация на вниманието, контролираната диета и дисциплинирания живот, като цяло. Тоест, грубата физическа сила съвсем не е задължителна.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)

{rt}

Planet of Slums by Mike Davies, 256 pp., Verso, 2006

Също както развалената латерна се познава по звука, който издава, така и редица популярна стоки достатъчно добре описват състоянието на градовете, за които са предназначени. Да вземем например, т.нар. „паник-бутон” за подаване на сигнал за опасност. Става дума за дистанционно устройство, с чиято помощ собственикът му може да съобщи в полицията, че е застрашен. Днес той се ползва с изключителна популярност сред жителите на северните предградия на Йоханесбург. Този южноафрикански град (в който, между другото, вече живеят и немалко българи) се е превърнал в грамаден мегаполис, с множество бедняшки квартали и гета, обитавани от милиони невъобразимо бедни и отчаяни хора.

Или пък, да вземем друг пример – отново от наскоро появилата се книга на Майкъл Дейвис „Планетата на бедняшките квартали” ( “ Planet of Slums ” ) – за оградите, по които тече електричество с напрежение от десетина хиляди волта. Първоначалното им предназначение било да защитават фермите в Южна Африка от лъвовете и другите опасни за добитъка хищници. Днес те осигуряват спокойствието на жителите на богаташките предградия на Кейптаун, в ЮАР. Впрочем, фирмите, произвеждащи подобни технологии не могат да се оплачат от липсата на клиенти и пазари (като най-перспективни сред тях се очертават Бразилия, Русия, САЩ и Китай).

Преломен момент в човешката история

Две, появили се през последните години, изследвания прогнозират голямо бъдеще за този тип фирми – едната е вече споменатата по-горе, чиито автор е известният американски социолог и историк Майкъл Дейвис, а другата – докладът на ООН, озаглавен „Предизвикателствата на бедняшките квартали” ( “ Challenge of Slums ” ) и написан през 2003, в рамките на програмата на Световната организация за жилищата и селищата. В основата на доклада е онова, което Майк Дейвис съвсем правилно определя като „преломен момент в човешката история, сравним с неолитната или с индустриалната революции”. За първи път в историята на света, в градовете живеят повече хора, отколкото в селските райони.

В същото време, за всеки шести жител на планетата понятието „град” се асоциира именно с бедняшките квартали и гетата. Почти нищо не остана от утопията за съвременния градски живот, за градовете с големи и удобни паркинги и изпълнени със светлина сгради, с площади, кафенета и офис-центрове и почти съвършена инфраструктура за бързо нарастващото им население. Днес са останали само отделни сгради и квартали с повишена система за сигурност за много богатите граждани, които в различните градове (например в Кайро, Пекин или Бангалор) носят имената на известните калифорнийски предградия и градчета, като „Бевърли Хилс”, „Лонг-Бийч”, или „Ориндж Каунти”. В тях действително има и многобройни частни плувни басейни, и площадки за голф, и... системи за подаване на сигнал при опасност.

Някои американски анализатори критикуват книгата на Дейвис, защото е „прекалено близка” до доклада на ООН „Предизвикателството на бедняшките квартали” и прилича повече на „полицейски протокол”. Истината обаче е, че „Планетата на бедняшките квартали” значително се отличава от тях. Всъщност, Дейвис стана известен още преди петнайсетина години, благодарение на книгата си „Кварцовият град: бъдещите археологически разкопки на Лос Анжелос”. В нея, той погреба калифорнийската мечта на Америка, лансирайки собствен апокалиптичен сценарий за бъдещето, като смесва в едно социология, история, кинокритика и масова култура, и съумява да постигне съвършено ново звучене – остро, яростно и, в същото време, убедително.

В сравнение с нея, най-новата му книга може да се стори на някого скучна и прозаична. Може би защото съдържа доста цифри и таблици. Макар че не си струва да упрекваме автора за това, тъй като те говорят сами за себе си и често просто не се нуждаят от коментар. Така, през 1950, в света е имало само 86 града с население, надминаващо един милион души. Днес те са повече от 400, а до 2015 броят им ще достигне (най-малко!) 550. При това, през последните десетилетия нарастват не само т.нар. мега-градове, т.е. тези с население от над осем милиона души. Напоследък все по-често се използва понятието „хиперградове” – т.е. населени места с повече от двайсет милиона жители (каквито например са Мексико сити, или южнокорейският конгломерат Сеул-Инчхон). В Кения, бедняшките квартали на Найроби и Момбаса поемат до 85% от ръста на населението. В днешна Етиопия, 99,4% от градското население живее в бедняшките квартали, в Иран делът им е 44,2%, а в Турция – 42,6%. Като тези цифри продължават да нарастват.

Пространството на сивия бизнес

Самият Дейвис определя понятието „бедняшки квартал” (“ slum ”), ползвайки за целта издадения още през 1812 речник на британските престъпници “ Vocabulary of the Flash Language ” (т.е. „Речник на криминалния жаргон”). Там думата „ slum ” се определя като мошеничество или „криминални операции”. Малко по-късно с нея започва да се обозначава определено пространство – там, където се реализират въпросните „криминални операции”. Бедняшките квартали и до днес се славят с високата си престъпност, макар че с течение на времето понятието престава да се изчерпва само с криминалните си измерения.

Днешните бедняшки квартали често са лишени от елементарна градска инфраструктура, включително достъп до питейна вода и канализация. Друг характерен белег е неуточнената собственост върху земята в тях. Както е известно, бумът на бедняшките квартали в Европа е през ХІХ век. В книгата си Дейвис обича да се връща назад в историята, опитвайки се да търси паралели със съвременното развитие. Според него, за аналог на сегашните бедняшки квартали в Африка, Азия и Америка не може да се смята Лондон, който през ХІХ век е бил най-големия град в света. Той смята, че по-подходящи за сравнение са градове като Дъблин или Неапол, т.е. центрове, чиито ръст не е свързан пряко с индустриалната революция. Защото такива градове, като Киншаса, Луанда, Хартум, Дар-ес-Салам, Гуаякил или Лима продължават бързо да растат, въпреки индустриалния упадък, значителното съкращаване на обществения сектор или постепенното изчезване на т.нар. „средна класа”.

Гнездата на радикализма

За обитателите на градските бордеи оцеляването означава да живееш върху купчина боклук (и дори да си плащаш за това), докарвайки си жалки доходи от някаква търговия на дребно или услуги. По-често обаче, за целта се налага да крадеш, да проституиращ, или да вършиш престъпления. По данни на ООН, неформалният сектор в Африка ангажира около 90% от работоспособното градско население на континента.

Паралелно с хаоса и отчаянието, в тези градове нараства и фанатизмът. Според Дейвис, пътищата към радикализма са различни – те могат да бъдат криминални, религиозни или политически. В тази връзка, той неведнъж се връща към извода, до който стигат и повечето командири на различни „умиротворителни мисии” под егидата на ООН, че „проблемните градове от Третия свят ще се превърнат в основното бойно поле на ХХІ век”.

Дейвис смята, че основната причина за появата на все нови и нови бедняшки квартали в градовете е не толкова обедняването на градското население, а по-скоро обратното – т.е. ръстът на благосъстоянието на жителите на градовете, като използва при доказателството на парадоксалната си теза едно малко старомодно понятие – „преразпределяне”. В книгата си той показва, как появата на първите „затворени общности” (т.нар. „ gated communities ” , т.е. охранявани райони за богатите) в Лондон става паралелно с нарастването на бедняшките квартали и гетата в британската столица.

Прочитайки книгата на Майк Дейвис, вероятно всеки би си задал въпроса: кое богатство си заслужава да прекараш заради него целия си живот зад ограда, по която тече ток от десет хиляди волта?

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

Х.Генчев, Genius Romani – наследство и наследници

М.Деведжиев, Регионалната геополитическа стратегия на Пловдивска област

М.Найденов, Инструменти на силата във външнополитическите стратегии на малките държави

К.Петров, Геополитическите измерения на регионалния национализъм

Р.Георгиев, Интелектуалната собственост, националната сигурност и сигурността на организациите и лицата

Светът

С.Соколов, Европейският проект и неговите мними и реални противници

Х.-Й. Вингендер, Следващата атомна революция в Европа

А.Пандурски, Ядрените измерения на американско-руския енергиен сблъсък

П.Димитров, Агонията на ДОВСЕ и двете световни системи за сигурност

В.Кръстев, Евразийските геополитически координати на Русия

С.Коралов, Черноморската зона в глобалните транспортно-енергийни схеми

А.Епщайн, Израелско-йорданското сътрудничество като фактор за разрешаване на палестинската криза

Е.Касчиев, Либия и енергийната стратегия на Запада

У.Енгдал, Китайско-американският геополитически сблъсък в Африка

Геостратегия

В.Михов, Японската геостратегиа през ХХІ век

Д.Туайнинг, Големият азиатски проект на Америка

Дж.Кюрландчик, Pax Asia - Pacifica : източноазиатският геополитически съюз

Геоикономика

А.Салицки, Пекинският консенсус – параметри на китайската геоикономическа експанзия

Идеи

Н.Аврейски, Европейската идентичност

Книги

А.Бойков, Орелът и Драконът: американската реакция на китайски възход

Интервю

Джеймс Улси за края на петролната епоха

{rt}

Американският геополитик и писател Ралф Питърс е роден през 1952 в Потсвил, Пенсилвания. Завършва военния колеж в Карлайл и дълги години служи в армията, включително седем години в американското военно разузнаване в Германия. Слага край на военната си кариера през 1998, с чин полковник. Автор е на двайсетина романа, както и на седем политологични и геополитически изследвания, последното от които е появилата се през тази година книга „Войни на кръвта и вярата”. Редовно публикува свои коментари на страниците на най-авторитетните (включително и специализирани) американски медии и участва в предавания на телевизиите PBS , FOX News и CNN .

През 2006 Питърс придоби скандална известност, като публикува на страниците на “ Armed Forces Journal ” концепцията си за промяна на границите в т.нар. Голям Близък изток (вж. Геополитика, бр.4 /06) . Интервюто с полковник Ралф Питърс публикуваме с любезното съдействие на Джейми Глазов от FPM .

- Г-н Питърс, да започнем с последната Ви книга, озаглавена «Войни на кръвта и вярата». Какво Ви вдъхнови да я напишете?

- Тезите, които излагам в нея, се оформяха постепенно. Всъщност, през последните няколко години всички научихме доста нови неща. Що се отнася лично до мен, от една страна, мога с удовлетворение да отбележа, че концепцията, която лансирах преди дванайсетина години за новия тип армия, годна да се справи с такива предизвикателства като асиметричните конфликти, уличните сражения и сблъсъците на религиозна или етническа основа, издържа проверката на времето. Все пак, винаги има и нови нюанси, както и признаци за бъдещи промени, разбира се, ако действително се стремиш да ги забележиш. От друга страна, оказа се, че има и неща, за които съм бъркал. Така например, навремето вярвах, че има известен шанс арабите да успеят да създадат функционираща, пък макар и несъвършена, демокрация, което (имайки предвид жалкото състояние на Близкия изток) би било изключително важна промяна. През изминалите години обаче, се убедихме (за съжаление, по трудния начин), че арабските общества все още не са в състояние да се справят с подобно предизвикателство. Така че „Войни на кръвта и вярата” отразява по-нататъшното развитие на визията, към която се придържам от няколко десетилетия насам и, в същото време, представя еволюцията във възгледите ми, която е резултат от опита, придобит лично в Ирак, Израел (по време на Втората ливанска война), Африка и на други места.

Има два вида „анализатори”, които винаги са ме отблъсквали. Едните променят почти всеки ден позицията си и обикновено не познават от личен опит онова, за което пишат. Другите, принадлежащи предимно към т.нар. „академични среди”, прахосват почти целия си живот за да защитават тезите, изложени в собствените им дисертации, без да обръщат внимание на трупащите се доказателства, които ги опровергават. Целта ми е да представям нещата коректно и, в същото време, да коригирам тезите си, когато видя, че бъркам – както например, когато повярвах, че администрацията на Буш действително е готова да се сражава за да победи в Ирак – което просто не беше вярно.

В най-новата си книга се опитвам да анализирам в дълбочина военните предизвикателства, заплахите пред сигурността и опасностите, свързани с глобализацията, пред които сме изправени. Надявам се, че тя ще бъде интересна и дори забавна за читателите. Защото понякога, в този гротесков и кървав свят, не ти остава нищо друго, освен да поклатиш глава и да се засмееш.

- Какво мислите за ролята на религията в съвременния свят, за войните на религиозна основа, както и за упоритото нежелание тази тема да бъде включена в един по-широк обществен дебат?

- Изглежда странно, нали? Книгата ми подробно анализира този въпрос. Във Вашингтон, както демократите, така и републиканците, продължават упорито да твърдят – напук на огромното количество доказателства за противното – че религията, сама по себе си, няма нищо общо с религиозните войни. Когато се срещам с тези хора, се опитвам да ги убедя, че си струва да се вслушваш поне малко в онова, което враговете ти казват, както в миналото, така и днес. А истината е, че (искаме или не) нашите противници са ни обявили безкомпромисна религиозна война. От наша страна тази война няма (поне засега) религиозен характер. Но нашите смъртни врагове съвсем искрено вярват, че изпълняват мисия, възложена им от техния Бог - да ни избият. И го доказват непрекъснато. Въпреки това, принадлежащите към вашингтонския елит продължават да обясняват всичко случващо се с помощта на социологията и икономиката на миналия ХХ век. Съжалявам господа – всички тези фактори може и да оказват някакво влияние, но то със сигурност е вторично, на фона на фанатичната вяра на терористите и другите религиозни фанатици, превърнали се в убийци, с които се сблъскваме. Ако религията действително не е никакъв фактор, къде тогава са терористите-самоубийци сред днешните атеисти-западняци?

Проблемът е, че целият ни политически елит е изцяло светски, до мозъка на костите си. Дори онези, които всяка седмица ходят на църква или в синагогата, са дотолкова секуларизирани интелектуално от образователната система и кръговете, в които прекарват професионалния и личния си живот, че въобще не могат да осъзнаят силата на необузданата вяра, впечатляващата мощ на религиозното откровение, или дори фундаменталната човешка необходимост да вярваш в нещо по-значимо от теб самия, т.е. в Бог. Често се присмиваме на Ал Кайда за това, че изцяло е обвързана с миналото, но истината е, че за официален Вашингтон е не по-малко трудно да се освободи от характерната за миналия век секуларна (т.е. изцяло светска) интерпретация на всички човешки действия. Изправени сме пред врагове, които искат да умилостивят своя Бог с кървави жертви. А ние разчитаме, че с тях може да се преговаря и те могат да бъдат „умиротворени”.

- Една от основните Ви тези е, че „Ерата на идеологията” вече е приключила. Бихте ли казал нещо повече за това?

- Да, така смятам. Това е свързано с предишния ви въпрос и, на практика, тази теза е в основата на визията ми за характера на войните, които сме принудени да водим днес и, които ще водим през следващите десетилетия. Между 1789 и 1991 човечеството осъществи странен завой встрани от магистралата на своята история. В продължение на два века, егоцентрични маняци, от типа на Маркс, Ленин, Хитлер, Мао, Троцки или Кваме Нкрума, се опитваха да наложат на народите измислена от самите тях и обявена за „по-добра и справедлива” социална, икономическа и политическа организация. И, което е още по-невероятно, съумяваха да убедят стотици милиони човешки същества в правотата си. Масова илюзия, в най-ужасния и вариант! Разбира се, когато се оказваше, че хората не отговарят на изискванията на системата, последната реагираше по съответния начин, създавайки Освиенцим и Бухенвалд, ГУЛАГ, „културната революция” на Мао, ужасът на Северна Корея, безкрайните безумни икономически експерименти, гладуващи маси и самовъзпроизвеждаща се бруталност. Ето това беше Ерата на идеологията, господа!

Що се отнася до демокрацията, това не е идеология. Това е технология усъвършенствана през столетията – от хората и за хората – която функционира добре в обществата, притежаващи вкус към справедливостта и порядъчността, но демонстрира разочароващи резултати в племенните или други, традиционно раздробени, общности. Вярвам с цялото си сърце в достойнствата на демокрацията, но не мога да не отбележа, че някои общества, като това в днешен Ирак например, просто не разполагат с необходимите морални опори за да създадат истинска работеща демокрация.

Така, или иначе, но Ерата на идеология вече приключи. И слава Богу! Лошата новина обаче е, че се връщаме към традиционния ход на човешката история, към „войните на кръвта и вярата”, в чиято основа са етническите и религиозни противоречия. Това са идентичностите, заради които хората се избиват помежду си от митичните времена насам. И тези войни обещават да са кървави и безкомпромисни.

В тях, враговете ни са решени да ни изтребят, ние обаче сме склонни да преговаряме с тях. Те не се колебаят да избиват толкова хора, включително и невинни, колкото успеят. В същото време ние сме готови да изправим пред съда собствените си войници за всяка грешка, която допуснат. Което ни връща към проблема за политическия елит, чиито представители вече не се чувстват задължени да служат в армията, тотално са се отчуждили от обикновените хора, обръщат повече внимание на резултатите от социологическите анкети, отколкото на религията и наивно вярват, че всички световни проблеми могат да бъдат решени по пътя на преговорите. Желая им късмет!

Не се съмнавям, че САЩ ще съумеят да преодолеят сегашните трудности. Но вероятно ще се наложи да платим ужасно висока цена за това, най-вече поради необяснимата наивност, егоизма, егоцентризма и малодушието на нашия политически „елит”.

- Какви, според Вас, са изводите от войната на САЩ в Ирак и на Израел с ливанската Хизбула? Къде следва да търсим корените на терора, използван срещу Запада?

- Ами изводът е много прост – ако не си достатъчно твърд към враговете си, си обречен да загубиш. Що се отнася до втория въпрос, мисля, че той е свързан с абсолютния упадък на мюсюлманската цивилизация на огромната територия между Мароко и Пакистан. Ценностите, традициите, структурите и практиките на ислямския свят се оказват съвършено неконкурентоспособни през ХХІ век (впрочем, те бяха такива още през миналото столетие). Тоест, всичко онова, което принадлежащите към него ценят, всъщност ги дърпа назад. Ислямистите и техните симпатизанти се чувстват унижени от собствените си провали, негодуват срещу нашите успехи, изпълнени са с ревност и отчаяно желание за реванш. Всъщност, т.нар. Голям Близък изток е една голяма лудница. Не мислете, че преувеличавам – повечето мюсюлмански общества в региона са ментално и морално болни. Омразата им носи удовлетворение, отмъщението (дори и срещу невинни) е нещо приятно, а смъртта се възприема като бягство от мизерията на едно провалено съществуване. В резултат от това – както съм отбелязвал и преди – се сблъскваме с безжалостни убийци, за които смъртта е нещо като реклама. Но, разбира се, нашите лидери продължават да ни уверяват, че религията няма нищо общо с всичко това.

- Как се отнасяте към идеята на сенатора-демократ Барак Обама (един от кандидатите на Демократическата партия за президент на изборите през 2008 – б.р.) за евентуална военна акция в Пакистан, където продължават да се укриват немалко терористи?

- Това е класически пример за фаталната смес от самоувереност и наивност, характерна за американския политически елит. И понеже сенатор Обама не уточнява в детайли идеята си, нека му помогна малко. Да, бихме могли да осъществим интервенция в Пакистан. Разбира се, трябва да разполагаме с предварителен план, за да концентрираме достатъчно войски. Освен това ще се наложи да избием няколкостотин хиляди души от местните пущунски племена и да останем като окупатори в страната в продължение на дълги години. А да не забравяме и, че Пакистан разполага с ядрени оръжия, както и че обществото се раздира от остра криза. Всичко това обаче, очевидно не тревожи г-н Обама, който е прекалено важна личност за да си губи времето да служи в армията и да се занимава с конкретни военно-стратегически проблеми.

Не съм противник на отделни въздушни удари или специални военни операции в племенните райони на Пакистан, където се укриват и прегрупират активистите на Ал Кайда. Но аз самият съм бил там и съм наясно, че става дума за едни от най-трудно-достъпните планински райони в света. Затова класическата военна интервенция със сигурност няма да реши проблема. И, ако сенатор Обама, действително предлага да навлезем в Пакистан, бих искал да чуя някои детайли от плана му. Само че той със сигурност няма такъв. Той е по-зле запознат с военните въпроси, отколкото аз например, с тези на неврохирургията. А разликата между нас е, че той изглежда убеден, че може да оперира.

- Как бихте коментирали тезата, че Европа постепенно се превръща в „Еврабия”? Подобен сценарий изглежда кошмарен, нали?

- Не мисля така. Малтусианските линейни прогнози никога не се осъществяват на практика, а и няма никаква полза от излишното истеризиране на ситуацията. Но, дори ако оставим това настрана, идеята, че Европа – континентът, който е „произвел и изнесъл” повече смърт и разрушения, от всеки друг на планетата, е обзет от пълна парализа на волята и безсилно се движи към собствената си гибел, ми изглежда налудничава. Европейците действително бяха нахлузили маски на пацифисти, докато разчитаха на САЩ да гарантират тяхната сигурност, но не се съмнявам, че когато се почувстват наистина сериозно застрашени, ще действат така, както винаги в историята си – т.е. свръхактивно и безкомпромисно. Напълно възможно е в определен момент европейските мюсюлмани да се окажат истинския „застрашен вид” на континента, имайки предвид историческия опит на Европа по отношение на отхвърляните малцинства, който варира от геноцида до етническото прочистване. Според мен, въпросът не е, дали мюсюлманите ще завоюват Европа, а дали Европа ще се задоволи просто да ги прогони, или преди това ще се пролее и кръв. Звучи ви невероятно? Вероятно така би звучала и идеята за Холокоста на някой образован германец (или пък британец или американец) през 1932. Европа е континент-убиец. И когато настъпи подходящ момент, той може отново да започне да убива.

В същото време, поведението на европейските мюсюлмани е толкова глупаво, че дори трудно може да се оцени. Независимо колко се стараят британските социологически агенции и някои медии да умаловажат действията на радикалните ислямистки проповедници в страната, обикновените британци сами могат да преценят, доколко опасни са хората, призоваващи за унищожаването на всички не-мюсюлмани (и затварянето на всички кръчми във Великобритания). В средата на юли, в Германия, най-големите организации, представляващи интересите на няколкото милиона турски имигранти в страната, отказаха да участват в конференция, посветена на интеграцията, и организирана под патронажа на германския канцлер. Те поискаха първо Бундестагът да отмени новия закон за имиграцията, който забранява „вноса” на малолетни булки, които обикновено живеят в пълна изолация и често биват пребивани до смърт от „съпрузите” си. Освен това, законът изисква новите имигранти да знаят поне 300 немски думи при пристигането си в страната (достатъчно за да можеш да кажеш например: ”Помощ, мъжът ми иска да ме убие!”). Нито един уважаващ се имигрант-мюсюлманин не би приел подобно нещо.

Всъщност, въпросът ви действително е много сериозен. Европа никога не е разполагала с адекватен модел за интеграцията на неевропейските имигранти. Междувременно, от Марсилия до Дания, европейските мюсюлмани предявяват все по-възмутителни претенции, които само допълнително нервират средния европейски избирател. За каква Еврабия можем да говорим? Според мен шансът да откриете някой честен лобист във Вашингтон е доста по-голям от този да видите някога полумесеца върху купола на парижката катедрала Нотр Дам.

{rt}

През 1999, разположеното в делтата на река Сицзян, пристанище Макау, под името Аомън, след повече от четири столетия и половина отново стана част от Китай. То бешео последното португалско колониално владение, част от една забележителна морско-търговска и колониална империя. Колониалната история на Португалия, разположена от най-ранни времена в края на познатия на европейците свят (“там, където свършвал континентът и започвал океанът”), е история на многобройни заговори, локални войни и преврати между князе, барони, принцове, епископи и кардинали, борещи се за власт, пари, земи и наследство. Завземането на нови територии обаче е подчинено на добре планирана тактика, осъществявана с много власт и организация, която превърнала малкото кралство от югозападната част на Пиренейския полуостров в обширна империя. По този начин, според Карастоянов (1997), Португалия извежда Средновековна Европа от тесните й рамки, разчупвайки континентално-ориентирания й характер.

Целта на настоящата статия е да се направи анализ на колониалната геополитика и геостратегия на Португалия. Свързани с главната цел, задачите, които си поставя авторът, са няколко: да се разгледа геополитическото положение на Европа в навечерието на Великите географски открития, да се разкрият особеностите на геопространството на Португалия и португалското общество през ХV век, да се очертаят отделните части на империята и да се изяснят причините и последствията от разпадането й. Темата продължава да е актуална, тъй като европейските желания за колониални притежания са в основата на съвременните глобализационни процеси, а португалските стремежи за морско-търговски монопол представляват първия в световната история опит за глобализация на планетарното пространство.

Географски детерминираната логика винаги търси адекватна хронологична рамка, чиито фокус се събира в понятиято геополитика. Същността на този термин е разкрита в трудовете на Карастоянов (1992, 1997) и Русев (1998, 2003). Геополитиката може да бъде определена като наука за пространствените изисквания на държавите и представлява приложение на природните, демографските, социалните и икономическите й особености в политиката. В широк смисъл, геополитиката е научна дисциплина, изучаваща влиянието на пространствените, природните и обществените фактори върху културно-политическите процеси в световен мащаб, в по-тесен смисъл се разглежда като наука за географското поведение на държавите, а в най тесен – като метод на политическата география. Геополитиката разглежда територията от гледна точка на държавата, определя се като обективно пространствено обяснение на историята и е логично свързана с политическата география, изследваща взаимодействието между политическите процеси и пространството и стремяща се да интерпретира политическата карта в различните исторически етапи. Наричана “капризното, но умно дете в географското семейство”, тя е свързана и с историческата география, тъй като днешната политическа география е утрешната историческа география. В основата на историческата география е историко-пространствената интерпретация на събитията и процесите в развитието на обществото и тя представлява пресечна точка между пространствената и хронологичната научна парадигма. За разлика от геополитиката, геостратегията се отличава с ясно изразен субективен характер и обяснява съответната геополитическа ситуация и стратегическата философия на държавите от гледна точка на географските фактори и географското положение. Историческата и политическата география, геополитиката и геостратегията са взаимносвързани и допълващи се науки.

Геополитическото положение на Европа в края на Средновековието

Както отбелязват Карастоянов и Русев (1998), географското положение е основна категория в географската наука, като неговото могъщо влияние определя различните насоки в политико-стопанското развитие на държавите. Особено висока стойност притежава геополитическото положение. То се характеризира с ясно изразена динамичност, явява се главен геополитически фактор, предопределящ историко-пространствената съдба на дадена територия и представлява комплексна оценка на природоресурсния, социално-икономическия и културно-политическия потенциал на съответното геопространство.

Според Пантев (2002), в края на Средновековието и в навечерието на Великите географски открития (края на Х V век) Европа представлява малък и гъстонаселен континент, твърде различен в отделните си части. Тогава, почти по едно и също време, се разпада Византия, приключва Стогодишната война между Англия и Франция, а от Иберийския полуостров са изгонени арабските нашественици. На изток, тъкмо започва териториалното разширение на Московското княжество, южно от което лежат степите, заети от номадските татарски орди, които чак до Х V ІІ век постоянно нападали източните райони на Европа. Многобройните германските племена от централните части на континента колонизират областите, известни по-късно като Прусия, Мекленбург, Померания и Силезия, и превръщат междуречието на Елба и Одер в плодородни полета. В края на Средновековието са прокарани трайните граници между германския и славянския свят. На север остават рядко населените Дания и Швеция, която по онова време владеела и територията на съвременна Финландия. По бреговете на Северно море се намират Нидерландиите. Силата на тяхната икономика е в мореплаването и търговията. На запад е разположено Френското кралство, разполагащо с едни от най-плодородните земи в Европа. Британският архипелаг е отделен от континента чрез тесния проток Ла Манш, а Англия окончателно се прев ръща в специфична държавна единица , чието ясно изразено преимуществ ено географско положение, било гаранция за бъдеще то и като морска и търговска сила. В центъра на Европа се издига планинската верига на Алпите, в чиято западната част си дава т среща френският, италианският и немският език и се появ ява Швейцария. В Източните Алпи се обособ ява Австрия – източната граница на германоезична Европа. Тя бързо се прев ръща във важна преграда срещу проникващите на запад османски турци. Обширната унгарска Пуста обединява маджарите, пристигнали по тези земи в началото на Х век В района на Средиземноморието пък се осъществяват мащабни търговски контакти с мюсюлманския свят, в чиято основа са подправките, като черен пипер, джинджифил и канела, целебни продукти като камфор или кардамом, парфюми, захар, скъпоценни камъни, бои (индиго, шафран) и ценни кожи. Тези стоки прониква т в Европа през Червено море, Персийския залив или през Централна Азия и басейна на Черно море, като в център на средиземноморската търговия се превръщат италианските градове Венеция и Генуа.

През 1453 се случ ва събитие, което развълнувало цяла Европа – турците превземат православната столица Константинопол и се отправ ят на запад, където окончателно биват спрени пред вратите на Виена чак през 1683. Геополитическата обстановка рязко се променя – прекъснати са търговските отношения с Изтока, от което страда цялата европейска икономика. Предстояло обаче откриването на Новия свят и на морски път до Индия. Всички тези събития водят до промяна в съотношението на силите в Европа. Обособ яват се отделни райони с различни географски характеристики, което предопределя и различната им геополитическа съдба.

Така, източната и централната част на континента ста ват място за развитие на телурократичните сили, разширява щи територията си чрез завземане на съседни земи и увеличаващи по този начин демографските и природните си възможности за развитие на едно по-богато и разнообразно стопанство. По различно време тези народи създа ват силни сухоземни империи – Руската, Османската, Австро-Унгарската. По атлантическия бряг пък израстват няколко таласокрации, за които морето е най-важния източник за нарастване на политическия и икономическия просперитет. Първи сред тях са Испания и Португалия, последвани от Великобритания, Нидерландия и Франция (която единствена може да се смята както за морска, така и за сухоземна сила). Иберийският полуостров е другия район в Европа, където християнството и исляма влиза т в пряк военен сблъсък. Приблизително по същото време, в което османците се настан яват в Източна Европа, арабите би ват окончателно изгонени от Западна. Към началото на Х V І в ек С редиземноморието вече представлява затворен басейн и арена на много морски битки, а търговията се ориентира към атлантическите пристанища и , най-вече, към Лисабон, Антверпен, Амстердам и Брюж. Страните с излаз на океана създават свои колонии в неевропейското пространство, превръщайки се в мощни икономически и политически сили. Германският свят е разпокъсан на отделни княжества, марки и херцогства и допълнително отслабен заради честите религиозни конфликти, избухнали в центъра на Европа. Италия също представлява само географско понятие почти до края на ХІХ век. В района на Балтийското крайбрежие се водят множество войни, които в крайна сметка не дават геополитическо предимство на нито една скандинавска сила.

Пантев (2002) отбелязва, че к ъм края на Х V и началото на Х V І в ек е сложено началото на всеобхватен процес на промени в европейския духовен и материален свят, обхващащ много области – религия, икономика, политика, наука. Западноевропейската цивилизация постепенно пристъпва към цялостна преоценка на Средновековието – настъпва време, в което предстояла появ ата на н ов и непознат дотогава свят, разкрит и станал достъпен благодарение на Великите географски открития. Причините за тези колосални морски пътешествия в неизвестното, които след време прераст ват в колониална експанзия, са социално-икономически, културно-политически и научно-изследователски. Опитите за блокиране на турското влияние в Леванта (Източното С редиземноморие) , в геополитически план, водят до обособяването на европейските таласокрации. Както правилно отбелязва Иванов (2003), в Португалия, Испания, Нидерландия, Великобритания и Франция стартира истинска колониална треска. Геополитическото положение има решаващо значение в последвалите отвъдморски начинания. Излазът на океана се оказва предимство и евро-атлантическите страни, като цяло, го използват максимално. Създавайки колонии в различни части на света , с течение на времето , те се трансформират в морско-търговски империи, превърнали Западна Европа във водещата търговска и икономическа сила в света. Особена роля в тези събития играе Португалия.

Португалия през “Златния век” – геопространство и общество

Лузитания, най-западната римска провинция, наречена по името на господстващото племе – лузи (лузитани), притежава широк океански излаз. На нейно място, както отбелязва и Николов (2002), към края на ХІ век се появява Портукаленското графство (самостоятелна държавна единица, изповядваща католицизма), в резултат от успешните усилия за прогонването на арабските племена. В навечерието на Великите географски открития то вече се е превърнало в кралство, а границите му са подобни на днешните. Изолирано от останалата част на Европа, кралството разполага с ограничени природни и демографски ресурси, но с достатъчно голям излаз на Атлантическия океан и удобна брегова линия за изграждане на многобройни пристанища. Столицата Лисабон, разположена в устието на пълноводната река Тежу, е най-голямото португалско пристанище и център на политическия, обществения и културния живот в страната. Според Сарайва (2002), през цялото Средновековие Португалия водиа битки с арабите (разгромени окончателно от Алфонсу І Енрикиш при Орики през 1139) или с Испания (победата в Алжубарота от 1385 задълго отказва испанците от опитите им за овладяване на целия полуостров). Многобройните войни с различни съперници, неспокойната вътрешнополитическа обстановка, постоянната липса на пари в държавната хазна и честите суши в една страна, силно зависима от земеделското производство, в която селяните са най-многобройната социална прослойка, принуждават Португалия да търси изход в осъществяването на активна отвъдморска търговия.

При това, към края на Х V век, както смята и Бешков (1966), всички слоеве в португалското общество са силно заинтересовани от подобна експанзия и от плодовете, които тя обещавала. Повечето португалци били бедни, а ето че съдбата им предоставяла чудесна възможност за емиграция и начало на нов и по-щастлив живот. За духовенството и аристокрацията откриването на нови земи е най-добрия начин да се служи на Бог и краля. Пред търговското съсловие, което е малобройно и слабо, пък се разкрива перспективата за големи печалби, докато за краля морското могъщество е едновременно въпрос на престиж и нов източник на доходи. Особено важна роля в този процес изиграва благородническата прослойка - т.нар. „идалгуш”. Тъкмо те, години наред, осъществяват поредица от смайващи географски открития, превърнали малкото полупланинско кралство в колониална империя, простираща се от Бразилия до Далечния изток.

Атлантическата развръзка

Всъщност, още в самото начало на Х V век са налице индикации, че Португалия притежава необходимата енергия за осъществяване на морско господство. Голяма роля в това отношение изиграва принц Енрике Мореплавателя (1394-1460). Макар да не участвал в нито една експедиция, дом Енрике променя характера на португалските открития от ХV век и от морска война с арабите ги превръща в научноизследователско проучване. Бешков (1966) подчертава факта, че през 1418, в град Съгриш, провинция Алгарв (Югозападна Португалия), принцът основава първото в света мореплавателско училище и морска обсерватория, където се изработвали прочутите карти „портулани” и лоции “ритейру”. Скоро те заменят използваните дотогава твърде неточни “манастирски” карти. Португалските капитани преоткриват богатите арабски традиции в картографията и притежават отлични качества и голям практически опит. За сметка на трудноподвижните и задвижвани от гребци военни галери, те все по-често използват каравелата – 250-тонен (с 22-метров кил) тримачтов кораб с платна и модерни за времето си оръдия, пригоден за по-дълъг път и по-тежки атмосферни условия.

През 1415 португалците овладяват стратегически разположената на изхода на Средиземно море арабска крапост Сеута. Това е първата важна стъпка по пътя към създаването на отвъдморска империя. Сарайва (2002), счита, че завземането на Сеута става стихийно и е по-скоро плод на случайност, отколкото на някаква дълго обмисляна стратегия, тъй като по онова време все още липсва план за морска инвазия. През 1473 са завладяни и намиращите се в близост Танжер, Алкасер Сегер и Арзила. Така се оформя база, която се използва като отправна точка към атлантическото крайбрежие на Африка и островите в океана.

Според същия автор, идеята за създаване на колониална империя вероятно се е родила след поредицата важни открития от онова време. В периода 1432-1460 са открити и започва усвояването на Азорския архипелаг, Мадейра, Кабу Верди (Зелени нос) и Сау Туме и Принсипе – всички те лесно са превърнати в португалско владение. Що се отнася до Канарските острови обаче португалците срещат упоритата съпротива на Кастилия. За да се избегне пореден конфликт между двете иберийски държави, е подписан договор в Алкасуваш (1478). Според договора, архипелагът остава испанска собственост, но всички новооткрити територии на юг (както и тези, които предстояло да бъдат открити) са признати за португалски. Прословутите думи на крал Жуау ІІ “На юг, вървете все на юг...” , очевидно демонстрират стремежа за заобикаляне на Черния континент и откриването на морски път до Индия.

До края на Х V век е изследвано цялото африканско крайбрежие чак до Сомалия, като на места са построени каменни крепости, над които се веечервено-зеленият флаг – свидетелство, че тези земи вече принадлежат на португалския крал. Тъкмо тогава, през 1488, Бартулумеу Диаш за първи път вижда Носа на бурите и го прекръства Добра Надежда, явно предчувствайки появата на индийския бряг.

През 1492 Колумб се връща в Севиля с новината, че е открил Индия, което силно разтревожило португалските капитани. Те се отнесли колкото иронично, толкова и сериозно към откритието на генуезкия мореплавател. Ето защо, през 1497, е организирана експедиция за откриване на истинския морски път до Индия. Година по-късно каравелите на Вашку да Гама достигат Калкута, с което мечтаната цел е изпълнена.

Между тези две събития с голяма важност – откриването на Новия свят и на морския път до Индия, споровете между Испания и Португалия не спират. Със задачата да бъде преодолян конфликтът помежду им е натоварен папа Александър V І (Борджиа). Както посочват Магидович (1982-1983), през 1493, той издава булата Inter Caetera , а скоро след това, пак под негова егида, двете страти подписват Договора от Тордесиляс, детерминиращ географските координати, в които да се ограничат португалските и испанските морско-търговски и колониални интереси. Договорът става факт сутринта на 7 юни 1494, когато по “папския” меридиан (40? з.д.) бива прокарана испано-португалската демаркационна линия, според която португалците имали пълни права на законни откриватели на всички земи, намиращи се източно от нея. Това им дава възможност за пълен монопол по бреговете на Индийския океан. Започва нов етап от историята на Португалия, а и на целия свят.

Търговското господство и морската геостратегия в Далечния Изток

След като достигат Индия, в края на Х V век, португалците формулират и стриктно следват своеобразна морска геостратегия, с чиято помощ контролират всички най-важни входове, през които може да се навлезе в Индийския океан и, съответно, да се застраши морско-търговският им монопол. Тези военноморски укрепления (фортове) позволяват защитата на португалските търговски интереси и в Далечния Изток, където империята контролирала няколко ключови точки. Всъшност, португалците нямали друг избор при положение, че тези земи били толкова отдалечени от метрополията. Окупирайки нос Добра Надежда португалският флот се настанил в района на Малайския проток, за да контролира навлизането в океана от изток, а също в Ормуз, затварящ устието на Персийския залив и Аден, който пък пазел входа откъм Червено море. Контролът върху тези обекти превръща океана в “португалско море” и води до осъществяването на постоянни търговски връзки с Ява, Цейлон, Тайван и Япония. Създадени са фактории (търговски пунктове), най-важните от които са в Гоа (столицата на империята в Ориента), останала португалско притежание чак до 1961, Диу и Дамау в Индия, китайското пристанище Макау и Източен Тимор. Скоро след откритията в Атлантическия океан и овладяването на най-важните точки по бреговете на Индийския, португалците имали и нови поводи за национална гордост – корабите им вече бродят по вълните на Тихия океан, достигайки “Островите на подправките” – главната причина за инвазията в Ориента.

Арабската търговия пострадала особено силно от португалската експанзия, която била затвърдена след успешните португало-арабски битки, най-важната от които се състояла при Диу през 1538. Въпреки многобройните опити обаче, аденската крепост останала незавладяна. През 1557 Португалия получава малък остров, свързан с Китай чрез тесен провлак. От незначително рибарско селище Макау постепенно се превръща в космополитен град и оживен търговски център, който, до 1675, е единственото място, през което се осъществява търговия между Китай и Европа. Основен център на търговията с Японските острови пък е малкото пристанище Нагазаки, на остров Кюшу. На границата между Индийския и Тихия океан, Молукските острови притежавали изключително ценни на европейските пазари стоки – подправки (черен пипер, индийско орехче, канела, карамфил, джинджифил, кимион) и екзотични продукти, като индиго, цветна смола, арабска гума, червен восък, опиум, камфор, шафран и др. Молукският архипелаг става португалска собственост, след като с Испания (която е тяхна притежателка дотогава) е сключен Договорът от Сарагоса – така, срещу парично обезщетение, Португалия прибавя най-голямата перла към короната на своята отвъдморска източна империя.

Португалските амбиции обаче са още по-големи и включват завладяването на ислямските центрове Мека и Медина, на Суец, Александрия и Синай, а също и на Йерусалим, а в основна геостратегическа цел се превръща пресичането на достъпа на турския султан до Индийския океан. За осъществяването на тези фантастични цели обаче малката иберийска държава няма нито сили, нито средства.

Terra de Vera Santa Cruz

Две години след като Вашку да Гама достига Индия, друг португалски мореплавател – Педру Алвариш Кабрал, се отправя по същия път – към южния край на Африка, но (според разпространената версия) екваториална буря запраща корабите му далеч на запад, чак до бреговете на Южна Америка. Подобна хипотеза, представяща откритието на Бразилия като случайно събитие, плод на природната стихия, изглежда наивна. Обяснението е далеч по-практично. Договорът от Тордесиляс е по-скоро испански компромис, тъй като демаркационната линия била преместена доста на запад, спрямо първоначалния вариант, според папската була, при който разделителният меридиан минавал през един от островите Зелени нос. Това желание на португалските представители в Тордесиляс не е някакъв каприз, те очевидно са знаели за наличието на суша по тези места. Вероятно и други техни кораби са се отклонявали към бразилския бряг, но откритието било пазено в тайна, за да се избегне пореден конфликт с Испания.

Когато на 22 април 1500 Кабрал слиза на брега при Порту Сагуру, той и хората му сметнали новооткритите земи за обширен остров, който нарекли “ Terra de Vera Santa Cruz ” (“Земята на истинския Свети кръст”). Година по-късно са опознати над 3600 км от крайбрежието. Основно богатство в новите земи било червеното сандалово дърво „бразил”, на което по-късно кръстили и страната. Официалната й колонизация започва през 1530, едновременно със създаването на първите захарни плантации. Към средата на Х V І век, по крайбрежието вече има близо двайсет португалски града, търгуващи с дървен материал, каучук, захар, памук и тютюн. Ролята на Бразилия, в рамките на колониалната империя, нараства, тъкмо когато Португалия започва да губи търговския си монопол в Ориента, и тя престанала да бъде само междинен пункт по пътя на армадите от Лисабон към Гоа. Влажният и горещ климат стимулира отглеждането на тръстикова захар, какао и кафе и води до развитие на плантационно стопанство с използване на робски труд, което пък принуждава колонистите да останат по тези земи и постепенно да ги възприемат като втора родина. Към началото на следващия век са открити и златни залежи, което води до значително разширяване на територията към вътрешността на континента. Така Бразилия се превръща в най-голямата и важна португалска колония.

Колониалната геополитика в Африка

Португалия е първата европейска сила, проявила интерес към икономическите перспективи, които предлага Африка. Португалците са и последните колонизатори, напуснали континента. Първоначално той се разглеждал само като отправна точка към богатствата на Изтока, после – като източник на роби за колониите в Бразилия, докато големите африкански природни ресурси започват да се експлоатират доста по-късно. До края на Х V век, на места, по крайбрежието, се появяват отделни португалски крепости – Аргуин, Каше, Елмина, Акра, Луанда, Бенгуела (по атлантическия бряг) и Софала, Момбаса, Мелинде, Делагуа Бей (по югоизточното крайбрежие), започва и колонизирането на някои острови – Зелени нос (1456), Сау Туме и Принсипе (1483) и др. Скоро се оформя атлантическата зона на империята, с характерната и триъгълна форма (Португалия-Гвинейски залив-Бразилия), която има търговски характер. Акостирали в района на Гвинейското крайбрежие португалските кораби товарели роби и се отправяли към Бразилия, откъдето се връщали обратно, натоварени със стоки от местните плантации. В Южна Африка португалците безуспешно се опитват да свържат атлантическото крайбрежие с това на Индийския океан и да го превърнат в своя колония за да елиминират британското присъствие в района на нос Добра Надежда и, съответно, да си осигупят по-лесен достъп до търговската система на Изтока. Въпреки този неуспех обаче, постепенно се оформя източната част на империята, съставена от отделни военноморски постове и търговски представителства по бреговете на Индийския океан.

Към началото на ХІХ век (след Наполеоновите войни) Бразилия става независима държава (първоначално управлявана от португалски принц, обявил се за император), а империята на Изтока придобива все по-призрачен облик. Нови европейски сили отправят поглед към Африка, което кара португалците да действат бързо. Те виждат възможност за възвръщане на някогашната национална слава, опитвайки се да създадат голяма колониална империя на Черния континент. Оказва се, че вече е късно. В отделни колонии се превръщат единствено Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау (т.нар. Португалска Гвинея), островите Зелени нос и Сау Туме и Принсипе. През 1884, в Берлин, е свикана конференция, която да утвърди колониалната подялба на Африка. На нея, както правилно отбелязва Ваис (2004), португалските амбиции не са зачетени и страната получава само малка част от онова, за което претендирала – не повече от 2 млн кв.км. В края на ХІХ век Португалия окончателно се превръща във второстепенна европейска сила, с която никой не се съобразява. Макар че, тъкмо тази нейна политическа, икономическа и военно-стратегическа слабост, според Ралф (1998), й позволява да запази колониите си чак до 1974, когато колониално-търговската и система окончателно рухва.

Разпадането на империята – причини и последици

Добрите времена не траят вечно и, както показва историята, така става винаги, когато една система е поставена продължително време под напрежение. Към края на управлението на крал Мануел І Велики (1495-1521) Португалското кралство е на върха на могъществото си – владенията му се простирали от Бразилия до Японския архипелаг и от Лисабон до нос Добра Надежда, а португалските крепости се извисявали по цялото африканско крайбрежие от Мароко до Сомалия, по островите и бреговете на Индийския океан – от Червено море до Молукския архипелаг. Лисабон се превръща в най-големия световен пазар на африкански роби, подправки и тропични стоки, с многобройно население и космополитно общество.

Положението на колониална държава обаче изисква от Португалия огромно напрежение на силите, които не били особено големи. В експедициите на изток загиват много войници и моряци (както в сраженията, така и от многобройните тропични болести) и португалските командири все по-трудно успявали да комплектуват ескадрите си. Същевременно, притокът на скъпоценни метали води до истинска революция на цените, които се покачили неколкократно. В същото време търговското съсловие си остава все така слабо и не играе голяма роля в обществения живот на страната. Голям удар за икономиката се оказва и изгонването на еврейските и арабските поданици, които се славели като много добри занаятчии и търговци. Богатствата от Изтока и Запада поддържали най-вече блясъка на кралския двор и огромната аристокрация, а меркантилистката политика ерозира местното производство, вследствие на което в икономиката настъпва продължителен и сериозен застой. Войните с Испания не спират, а междувременно в океана се появяват нови и по-силни от португалските флотилии – холандски, британски и френски, които разстройват отвъдморската търговия на империята. Колониалната мощ на Португалия очевидно е нетрайна – на Лисабон е съдено да играе ролята на световна морска столица по-малко от век.

Причините, довели до разпадането на Португалската колониална империя, могат да се опредеят като икономически (невъзможността придобитото богатство да се превърне в ресурс за икономическо развитие, обезценяването на стоките, внасяни от Ориента, и революционното покачване на цените, огромните разходи, отделяни за армията и военната промишленост), демографски и социални (слабото търговско съсловие и липсата на стабилна буржоазна класа, незначителният човешки ресурс, изгонването на евреите и арабите) и политически (влошаването на отношенията и постоянното съперничество с Испания, както и политиката, чиято цел е не завоюването и пълноценното колонизиране на новооткритите земи, а заграбване на богатствата и ресурсите им). Освен това, в морската надпревара се появяват и други силни съперници, като сред тях пряк наследник на португалската империя и нейнияя колониален модел се оказва Нидерландия, която съумява да създаде доста по-успешна колониално-търговска система.

Фернандес-Арместо (1995) прави сполучливия извод, че всъщност малцина португалци са мечтали за велика колониална империя, каквато управниците смело се опитвали да (пре)създадат, надценявайки възможностите на страната в създалата се ситуация. Към 1580 Португалия е присъединена към Испания и остава част от нея до 1640. Но Когато Жуау І V Браганса се качва на престола периодът на португалското морско-търговско превъзходство вече е отминал и страната така и не успява да върне старата си слава на голяма колониална сила.

Според същия автор, явните признаци на упадък започват да се проявяват най-напред в източната част на империята към края на Х V І и началото на Х V ІІ век, когато все повече се налага представата за крехката същност на португалското колониално начинание. Оказва се, че по бреговете на Индийския океан Португалия е изградила колонинална система, опираща се на една невъзможна за следване по-продължително морска тактика, тъй като опорните точки в нея се оказват прекалено отдалечени една от друга. Отвъдморската империя няма ядро, а отделните й колонии и фортове са разделени от огромни морски пространства. Макар че в очите на обикновените португалци, империята продължавала да изглежда цялостна и величествена, зад външния й блясък се криели застоят и упадъкът на самата Португалия.

Силата и стабилността на Португалската империя се оказват измамни. Където и да се настанявали, португалците срещали прекалено силно противодействие, без да разполагат с необходимите ресурси за да се справят с него (както в чисто военен, така и в икономически план). В същото време романтичните възгледи на някои автори на приключенски романи и излишно строгите критики на моралистите (по правило, граждани на конкурентни колониални империи) създават силно изкривена представа за ролята на насилието в португалския колониален проект, който е бил една по-скоро мирна инициатива.

Възстановявайки независимостта си в средата на Х V ІІ век, Португалия сякаш получава нов прилив на енергия – наистина, фортовете в Индийския океан са почти напълно унищожени, но пък през следващия век изгрява звездата на пренебрегваната дотогава Бразилия, а пък след нейната загуба, през ХІХ век, отново са преоткрити африканските колонии.

Раздялата с Бразилия през 1822, вследствие неспокойната вътрешнополитическа обстановка в Португалия, се смята за фатална грешка в колониалната й геостратегия. Ситуациято обаче е такава, че Бразилия няма как да не се възползва от нея. Още тогава тя е най-голямата латиноамериканска територия, заемаща 2/3 от Южна Америка, като сухоземните й граници били очертани там, където някога се сблъсквали португалските и испанските геополитически интереси. Империята в Африка, включваща крайбрежни територии и вулканични острови, се разпада чак през април 1974, когато т.нар. „революция на карамфилите” слага край на системата на отвъдморските територии. Сред морско-търговските фактории в Южна и Югоизточна Азия най-важни са Гоа, Диу и Дамау, по бреговете на Арабско море, в Индия, стратегически разположените Ормуз, Маскат и Малака, богатите на екзотични стоки Молукски острови, Цейлон и Източен Тимор. С превръщането на Макау в Аомън, през 1999, Португалия окончателно се раздели с колониалния си период а с това и с най-великата епоха от своята история.

Империята, създадена от португалците, не й помага да се превърне в икономически феномен в европейски и световен мащаб. Днес тя притежава сравнително малък териториален, демографски и стопански потенциал и периферно географско положение в рамките на европейския континент. През 1986 страната стана част от ЕС, което допълнително намали значението на външноикономическите и политическите й връзки с бившите колонии. В културно-политическо отношение, населението на Бразилия е наследило езика, религията и манталитета на португалците, което я превръща в най-голямата португалоезична и католическа държава в света. Португалският език е признат за официален и в африканските колонии, както и в Източен Тимор - единственото място в Източна Азия, където мисионерската дейност на португалците постига подобен успех.

Колониалният период на Португалия (1415-1999) не води до траен икономически просперитет. Никой обаче не може да и отнеме авторитета и славата на първата голяма европейска морска сила, успяла да промени хода на световната история. Отдалечени от континенталната територия, Азорските острови и Мадейра, като част от съвременното португалско геопространство, както и многобройните крепости в различни части от света, продължават да напомнят за някогашната колониална империя.

Литература:

Азия. - E нциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Америка и Океания. - Енциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Африка. - Енциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Баро, Ж-Кл., Г. Биго, История на света. С., 2006.

Бацаров, З., Геополитически системи. С., 1999.

Беров, Л., Стопанска история. С., 1999.

Бешков, А. и др., История на географията и географските открития. С., 1966.

Боавен, М., История на Индия. С., 2002.

Бояджиев, В., Класическите колониални империи. – Год. СУ, Геол.-геогр.фак., 95, 2003.

Бояджиев, В., Средновековната иберийска държавност и колониализъм – начало на глобализацията. – Год. СУ, Геол-геогр. фак., 96, 2004.

Бродел, Ф., Световното време, С., 2005.

Бъчваров, М., Ст. Карастоянов (съставители), География – геополитика. С., 1992.

Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. С., 1999.

Ваис, М., Международните отношения след 1945 г. С., 2004.

Видрович, К.-К., А. Монио. История на Черна Африка (от 1800 до наши дни), С., 2004.

Даков, В., Португалските владения в Африка – История и География, кн. 6, 1961.

Дейвис, Н., Европа – история. Велико Търново, 2005.

Дерменджиев, А., В. Дойков, Португалия (Духът на Лузитания). Велико Търново, 2000.

Димитров, Ст. и др., Страните в света. С., 2006.

Династии и владетели. – В: E нциклопедия ТЕМА. С., 2004.

Динев, Л., Цейлон. С.,1962.

Европа. - Енциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Иванов, А., Глобалната геополитическа надпревара на Новото време – Ние, бр. 3-9, 2003,

Исаев, Б., Геополитика. М., 2005.

История на света. Енциклопедия, С., 2002.

Карастоянов, Ст., Лисабон – География, 1, 1976.

Карастоянов, Ст., Политическа география, геополитика и геостратегия. С., 1997.

Карастоянов, Ст., М. Русев, Оценка на съвременното геополитическо положение на България – Военен журнал №1, 1998.

Карастоянов, Ст., Балканите – политикогеографски анлизи. С., 2002.

Карпантие, Ж., Ф. Льобрен, История на средиземноморието. С., 2001.

Киндер, Х. В. Хилгеман, Атлас Световна история. т. І, ІІ, Пловдив, 1999.

Колосов, В., Н. Мироненко, Геополитика и политическая география. М.,2001.

Кунин, А., Васко да Гама, С.,1972.

Лакост, Ив, Геополитически речник на света. С., 2005.

Магидович, Й. П., В. И. Магидович, Очерки по истории географических откритий в 5

томах. М., 1982-1983.

Ненов, Т., Ангола – страната на кафето и диамантите, очерк, С.,1985.

Неру, Дж., Откриването на Индия. С.,1955.

Николов, Й., История на средновековния свят. т. І, ІІ, ІІІ, С., 2002.

Панайотов, И., Р. Чолаков, Календар на географските открития и изследвания. С., 1989.

Пантев, А., Защо две Америки. С., 1993.

Пантев, А. и др., История на Новото време, Велико Търново, 2002.

Петков, П., Записки по история на Новото време. С., 1993.

Ралф, Ф.-Л. и др., Световните цивилизации, т. ІІ, ІІІ, ІV, С., 1998.

Роб, П., История на Индия, С., 2006.

Ротермунд, Х. и др., История на Южна и Източна Азия, С., 2003.

Русев, М., Атлантическата геополитическа традиция и перспектива – Военен журнал, 4, 1998.

Русев, М., Мондиализмът срещу традиционализмът или съвременната геополитическа структура на света – Ние, 7-8, 2002.

Русев, М. (съставител), Политическа география и геополитика в оригинал. С., 2003.

Сарайва, Ж., История на Португалия. С., 2002.

Саушкин, Ю., Очерци по история и методология на географската наука. С., 1979.

Свет, Я., Фернандо Магеллан. М., 1956.

Стам, Ан, Африканските цивилизации. Враца, 2003.

Сурдел, Д., История на арабите. Враца, 2002.

Тушар, П. и др., Век на крайности. С, 2005.

Фернандес-Арместо, Ф., Хилядолетието. С., 1995.

Фернандес-Арместо, Ф., Цивилизациите, С., 2004.

Фернандес-Арместо, Ф., Двете Америки. С., 2004.

Хроника. . - Енциклопедия ТЕМА. С., 2004.

Цвайг, Ст., Магелан. С., 1966.

Цветков, Пл., Светът през ХХ век. С., 2005.

Цолов, П., Ангола. С., 1966.

Цолов, П., Мозамбик. С., 1967.

Шевалие, Фр., История на Латинска Америка. С., 2002.

Шоню, П., История на Латинска Америка. С., 2002.

Kagan , N ., Concise history of the world. Washington , 2006.

* Преподавател в Софийски университет „Св.Климент Охридски”

{rt}