През последните години се очертаха различни гледни точки относно същността и проблемите на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), но истината е, че много от тях се основават на заблуди или, което е по-лошото, просто изопачават реалните факти. Бих искал да се спра на три от тях. Първата е, че ШОС представлява руско-китайски алианс, насочен срещу САЩ. Втората – че Русия и Китай се опитват, с помощта на ШОС, да установят съвместен контрол над Централна Азия. Третата е, че с присъединяването на нови страни-членки, ШОС става по-силна.
Всеки здравомислещ анализатор не може да не забележи, че горните твърдения са погрешни. Китай и Русия не се стремят към създаването на алианс. Но, дори ако предположим, че това е така, подобен съюз, при всички случаи, просто не би могъл да функционира: даже и да постигнат някакво военно обединение, Москва и Пекин едва ли ще могат ефективно да се противопоставят на Вашингтон, тъй като отношенията между тях не са достатъчно тесни и доверителни. Дори ако предположим, че такъв съюз все пак бъде създаден, остава неясно, каква полза биха имали участниците в него. Освен това, за създаването на истински съюз липсва необходимата правна база. Действително, в Договора за добросъседство, дружба и сътрудничество между Руската Федерация и Китайската народна република се съдържа постановката за осъществяване на контакти и консултации (чл. 9), но тя не може да се интерпретира като възможност за създаване на алианс. Същата постановка присъства и в договора между Русия и Северна Корея, но това не дава основание да се твърди, че между двете страни има съюз. Дали, при възникване на китайско-американски конфликт заради Тайван, Москва ще окаже военна подкрепа на Пекин? Или пък, ако предположим, че американците съумеят, с помощта на системата си за противоракетна отбрана, да елиминират китайския стратегически ядрен потенциал, дали руснаците ще рискуват да поставят Китай под своя ядрен „чадър”? Отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Китайците предпочитат да поддържат добри отношения с американците, пред възможността да разчитат на руския ядрен „чадър”, предоставяйки отново на Москва ролята на „Големия брат”, както беше в първите години на студената война.
Втората заблуда също може лесно да бъде преодоляна. Русия, която смята Централна Азия за част от своята сфера на влияние, изпитва известни опасения от китайското проникване там. Наистина, през последните години Китай демонстрира тенденция към укрепване на влиянието си в региона, страните в който станаха независими след разпадането на Съветския съюз. Това обаче съвсем не означава, че той ще противостои на Русия. За Китай, чието уязвимо място е Синцзян-Уйгурския автономен район, разположен на границата с Централна Азия, от ключово значение е запазването на стабилността в региона. Именно поради това, Пекин осъществява „настъпление” в Централна Азия. Китайската стратегия включва икономическото развитие на Западен Синцзян, но „отварянето” на провинцията може да ерозира контрола на Пекин, което изправя китайското правителство пред сложна дилема. Тоест, в момента Китай няма възможност за агресивно „усвояване” на Централна Азия. Ако предположим, че общият руско-китайски контрол в региона действително е възможен, условия за съвместната им хегемония в него, въпреки това, липсват, още повече, че и двете страни съвсем съзнателно не се стремят към нея. Това се потвърждава от няколко факта. Така например, веднага след събитията от 11 септември 2001, ШОС, на практика, не предприе никакви активни действия. В същото време Узбекистан приветства появата на американски части на своя територия, с което постави под въпрос съществуването на антиамерикански тенденции в ШОС. Има данни, че Киргизстан се е съгласил с присъствието на американски войски, без да се посъветва преди това с Русия. Още повече, че по онова време дори Таджикистан се отнасяше крайно предпазливо към САЩ. Казахстан, независимо от характерната за него предпазливост и далновидност, също провежда собствена външна политика. Тоест, дори Китай и Русия да се опитат съвместно да поставят Централна Азия под свой контрол, едва ли ще имат сили да го направят.
Третата заблуда е свързана с надценяването на мащабите и бъдещите перспективи на ШОС. В частност, от страна на Русия и Китай, често се говори за голямото значение на организацията, пример за което е следната теза: „От географска гледна точка, организацията покрива почти целия регион, тъй като включва Русия, Китай, страните от Централна Азия, а заедно с наблюдателите – и държави от Южна и Западна Азия и Близкия изток. Населението само на шестте страни-членки е една четвърт от световното, а ако прибавим към него и това на държавите-наблюдателки, ще видим, че става дума за половината жители на планетата. В същото време територията на организацията е сравнима с тази на Монголската империя”.
Подобни мнения се срещат често, макар че, за съжаление, количеството на членовете или мащабът на една организация невинаги са доказателство за реалните и възможности. През януари 2006 имах възможност да участвам в конференцията, посветена на ШОС, която се проведе в Лондон от Центъра за международни стратегически изследвания. През май същата година пък участвах в първата среща на специалистите по проблемите на ШОС, организирана от Московския държавен институт за международни отношения (вариант на тристранните срещи, провеждани от изследователските институти на Русия, Китай и Индия). И на двете срещи имаше дискусии, но повечето доклади, за мое учудване, бяха лишени от реално съдържание. Останах с впечатление, че самите участници не са съвсем наясно, какви точно цели си поставя ШОС. С нарастване броя на страните-наблюдателки, се създава усещането, че организацията увеличава влиянието си, но дори и сега обсъждането на вътрешните проблеми на участничките в нея е доста повърхностно. В известен смисъл, би могло да се твърди, че в момента ШОС се намира във върховата фаза на своето развитие. Дори ако оставим настрана Индия, която и сега се държи на известна дистанция, ако предположим, че Пакистан и Иран, които официално декларираха желанието си да се присъединят към организацията, получат статут на постоянни членки, това може да наруши вътрешния баланс и единството в ШОС.
Всъщност, за организацията е далеч по-важно да концентрира своето внимание върху реализацията на първоначалните си задачи – укрепването на стабилността, мира и добросъседските отношения в граничните региони. Тоест, ШОС следва да се занимава с това, което най-добре и се отдава. Само тогава ще може да се разчита, че организацията ще просъществува достатъчно дълго и да се дискутира нейното бъдеще. В противен случай ШОС рискува (за съжаление) да се превърне в втора ОНД.
Възможното участие на Япония
Кои са фундаменталните задачи на ШОС? Освен ролята на регионална организация, формираща своеобразна „ос на стабилност” в граничните райони, тук е налице и определен психологически елемент. А именно – фактът, че организацията не е насочена против трети страни, отвореният и характер и максималното съдействие за укрепване на тази нейна насоченост. ШОС изначално се различава от блоковете от времето на студената война. Сочат я като пример за организация от нов тип, създадена в условията на новото мислене, след края на студената война. Ако действително е така, фактът, че в същото време я определят и като „Източната НАТО” или „ядреният ОПЕК”, е достатъчно тъжен. Отговорността за това, че в САЩ и Западна Европа се усилва тенденцията към негативно възприемане на ШОС (в, частност, отново става дума за трите, споменати по-горе, заблуди), до голяма степен пада върху западните специалисти, макар да не може да се твърди и, че самата организация няма нищо общо с това. За да демонстрира, че остава привързана към първоначалните си цели, ШОС трябва решително да скъса с този негативен имидж.
За да може, под егидата на стабилността и сътрудничеството в региона, да се укрепи разширяващата се по два основни вектора (от Централна Азия към Монголия и Северноизточна Азия, а също от Южна към Западна Азия), ШОС следва още веднъж твърдо да заяви, че е отворена за страните и международните организации, проявяващи интерес към региона, т.е. склонна е да включи и „западни” държави.
Да видим, как би могло да стане това на практика. Според член 14 от Хартата на ШОС, съществуват три форми на участие в организацията – като пълноправен член, като наблюдател и като партньор в диалога. Въпреки отворения характер на организацията, нито в плановете на държавите-членки на ШОС, нито в тези на „външните” държави не влиза простото разширяване на кръга на наблюдателите, които, съгласно статута, следва постоянно да присъстват на нейните мероприятия. Затова възниква необходимостта да се използва по-рационално статута на „партньора”. Може да се използва и правото на държавите, в които се провеждат срещите на високо равнище на ШОС, да канят и специални гости. Така, афганистанският президент Хамид Карзаи присъства на срещите в Ташкент и Шанхай, което, без съмнение, бе по инициатива на страните-домакини. Като такъв гост на следващите срещи би могла да бъде поканена някоя от развитите държави, което ще потвърди и отворения характер на организацията.
Разбира се, може да се предположи, че Русия и Китай ще се отнесат негативно към идеята за ангажирането на голям брой „външни държави” с дейността на ШОС, пък макар и само, защото това би означавало отслабване на собственото им влияние в нея. Очевидно е обаче, че тъкмо това би съдействало за демократизирането на международните отношения, внасяйки своя принос за стабилното развитие на организацията, с която те толкова се гордеят. Всъщност, това е в интерес на повечето централноазиатски държави (и, особено, на Казахстан, Киргизстан и Таджикистан), както и на страните-наблюдателки (и, особено, на Монголия, Индия, Пакистан и Иран).
Кои страни би следвало да бъдат ангажирани с дейността на ШОС? На първо място, покани следва да получат всички страни, декларирали желанието си да станат членки или наблюдатели. Сред тях можем да споменем САЩ, където, след провала на изборите за Конгрес и Сенат, в края на миналата 2006, администрацията на Буш е принудена на търси нови пътища във външната си политика. Държавите от ЕС също биха били силни кандидати. Но, на първо място, необходимото внимание следва да се отдели на Япония. Както е известно, Япония е азиатска будистка страна. Макар че е демократична държава, тя не се придържа към американско-европейските идеи за демокрацията и случаите, когато би притиснала партньорите си, използвайки понятия като „човешки права” например, няма да бъдат много. Доказателство за това е „разбирането”, което прояви японското правителство към събитията на площад Тянанмън и руските действия в Кавказ. Правителството на Шиндзо Абе, в частност, особено подчертава значението на демокрацията. Според мен обаче, с това то просто декларира привързаността си към демократичните принципи, като система, и не означава, че Япония би предявила към трети страни някакви, свързани с тези принципи, претенции. Тоест, ако по отношение на САЩ и европейските държави, членките на ШОС биха могли да изпитват известни опасения, свързани с потенциални опити да им бъдат натрапени „демократичните идеи”, това със сигурност не би трябвало да се отнася и до Япония.
Вторият фактор, който си струва да подчертаем, е, че отношенията на Япония със страните от Централна Азия са достатъчно стабилни и положителни. Подобни примери не са чак толкова често явление (така например, руснаците възприемат японците, общо взето, положително, докато обратното не е вярно). Друг важен момент е, че Япония и централноазиатските държави не са подложени на влиянието на различни негативни фактори (какъвто например са граничните проблеми) и могат свободно да градят отношенията си въз основа на взаимната изгода. Укрепването на тези отношения, без съменение, би било голям плюс за страните от Централна Азия в отношенията им с останалите страни, а ангажираността на Япония с дейността на ШОС би повишила авторитета на организацията, особено по отношение на нейния отворен характер и прозрачността и. При това положение, САЩ едва ли биха дръзнали да я квалифицират като „сборище на държави-парии”. Освен това, Япония поддържа добри отношения и със страните-наблюдателки в ШОС. Така например, Монголия, която традиционно се притеснява от китайския и руския натиск, усилено си търси „трети съсед” и смята, че такъв съсед би могла да стане именно Япония. Токио поддържа добри отношения и с Пакистан и Индия, а вследствие на независимата си политика в Близкия изток през 70-те години на миналия век – и с Иран.
Третият фактор е, че през последните години японската политика в Централна Азия се активизира значително. Макар че лозунгът за необходимостта от провеждане на „евразийска” външна политика бе лансиран още по времето на министър-председателя Рютаро Хашимото (т.е. през 90-те), доскоро японските премиери избягваха да посещават Централна Азия. Но след старта, през 2005, на дипломатическия форум „Централна Азия + Япония” отношенията започнаха да укрепват и премиерът Джуничиро Коидзуми най-сетне се появи лично в Казахстан и Узбекистан. Днес, Япония анализира възможността да разшири присъствието си в Централна Азия, както и на юг, в Индия и Пакистан. Проблемът е, че японското външно министерство смята, че страната следва да провежда независима политика. А, имайки предвид позицията на САЩ, се очертава конкуренция между силите, подкрепящи създаването на отделна организация в региона и тези, които се стремят да трансформират вече създадената регионална организация в по-отворена и заслужаваща доверие. Самият аз смятам, че ШОС първоначално беше създадена за решаване на граничните проблеми и укрепване на стабилността и сътрудничеството в региона, както и, че Япония би постигнала по-голям ефект, опитвайки се да укрепи позициите си в него, ако си сътрудничи с ШОС, а не като участва в създаването на паралелна организация. Още повече, че това би могло да се постигне с цената на минимални загуби и би донесло максимална полза за японските национални интереси. Основното за Япония е да не допусне грешка при избора на модела на отношенията си с Централна Азия. Ако Токио продължи сътрудничеството си със страните от региона чрез форума „Централна Азия + Япония”, както е днес, и политиката на ШОС към по-голямо отваряне се окаже успешна, ползата ще бъде взаимна и дългосрочна.
Нека анализираме конкретната ситуация. През август 2007, в столицата на Киргизстан Бишкек, се проведе поредната среща на ШОС. За Япония, от особено значение бе поканата на организаторите към външния министър Таро Асо. Все пак, да не забравяме, че ключова роля в това отношение ще играе Казахстан. През януари 2007, за председател на секретарията на ШОС беше назначен бившият посланик на тази страна в Япония Болат Нургалиев, който добре познава и западните държави (в края на 90-те беше посланик и в САЩ). В този смисъл, той е достатъчно подходяща фигура за стартиране на процеса на постепенно „отваряне” на ШОС, като Япония не крие, че разчита централноазиатските държави да съдействат тя да бъде поканена в организацията.
Освен поканата от централноазиатските държави, пред Япония има поне още две препятствия, които тя ще трябва да преодолее. Първото е, да накара Китай и Русия да не пречат за ангажирането и с дейността на ШОС. След като Шиндзо Абе стана премиер (Абе подаде оставка през септември 2007 – б.р.) , се очерта тенденция към подобряване на японско-китайските отношения и по-нататъшно развитие на сътрудничеството с Русия в енергийната и икономическата сфери. Що се отнася до общото развитие на ШОС, ако централноазиатските страни все пак решат да проявят инициатива и поканят Япония, Русия и Китай едва ли ще се обявят против това.
Вторият проблем следва да се търси в самото японско външно министерство. Всъщност, това е и основното препятствие. Все пак, сред служителите в министерството има достатъчно специалисти, заинтересовани от развитието на отгношенията и по-тясното ангажиране с дейността на ШОС. Ако прибавим към това и „гъвкавия” характер на политиката, провеждана от министър Таро Асо (макар това да няма пряко отношение към темата, можем да посочим като пример намекът, че териториалният проблем между Русия и Япония може да се реши чрез предаването на три от Курилските острови на Япония, както и този, че страната може да се сдобие с ядрено оръжие), както и провалът на администрация на Буш на миналогодишните избори за Конгрес и Сенат и признаците за известна промяна в американската външна политика, според мен има немалка вероятност такава промяна да претърпи и японстата стратегия. Струва ми се, че Япония има сериозен шанс и следва да го използва.
* Авторът е професор в Университета на Хокайдо, Япония
{rt}
През последните години се очертаха различни гледни точки относно същността и проблемите на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), но истината е, че много от тях се основават на заблуди или, което е по-лошото, просто изопачават реалните факти. Бих искал да се спра на три от тях. Първата е, че ШОС представлява руско-китайски алианс, насочен срещу САЩ. Втората – че Русия и Китай се опитват, с помощта на ШОС, да установят съвместен контрол над Централна Азия. Третата е, че с присъединяването на нови страни-членки, ШОС става по-силна.
Всеки здравомислещ анализатор не може да не забележи, че горните твърдения са погрешни. Китай и Русия не се стремят към създаването на алианс. Но, дори ако предположим, че това е така, подобен съюз, при всички случаи, просто не би могъл да функционира: даже и да постигнат някакво военно обединение, Москва и Пекин едва ли ще могат ефективно да се противопоставят на Вашингтон, тъй като отношенията между тях не са достатъчно тесни и доверителни. Дори ако предположим, че такъв съюз все пак бъде създаден, остава неясно, каква полза биха имали участниците в него. Освен това, за създаването на истински съюз липсва необходимата правна база. Действително, в Договора за добросъседство, дружба и сътрудничество между Руската Федерация и Китайската народна република се съдържа постановката за осъществяване на контакти и консултации (чл. 9), но тя не може да се интерпретира като възможност за създаване на алианс. Същата постановка присъства и в договора между Русия и Северна Корея, но това не дава основание да се твърди, че между двете страни има съюз. Дали, при възникване на китайско-американски конфликт заради Тайван, Москва ще окаже военна подкрепа на Пекин? Или пък, ако предположим, че американците съумеят, с помощта на системата си за противоракетна отбрана, да елиминират китайския стратегически ядрен потенциал, дали руснаците ще рискуват да поставят Китай под своя ядрен „чадър”? Отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Китайците предпочитат да поддържат добри отношения с американците, пред възможността да разчитат на руския ядрен „чадър”, предоставяйки отново на Москва ролята на „Големия брат”, както беше в първите години на студената война.
Втората заблуда също може лесно да бъде преодоляна. Русия, която смята Централна Азия за част от своята сфера на влияние, изпитва известни опасения от китайското проникване там. Наистина, през последните години Китай демонстрира тенденция към укрепване на влиянието си в региона, страните в който станаха независими след разпадането на Съветския съюз. Това обаче съвсем не означава, че той ще противостои на Русия. За Китай, чието уязвимо място е Синцзян-Уйгурския автономен район, разположен на границата с Централна Азия, от ключово значение е запазването на стабилността в региона. Именно поради това, Пекин осъществява „настъпление” в Централна Азия. Китайската стратегия включва икономическото развитие на Западен Синцзян, но „отварянето” на провинцията може да ерозира контрола на Пекин, което изправя китайското правителство пред сложна дилема. Тоест, в момента Китай няма възможност за агресивно „усвояване” на Централна Азия. Ако предположим, че общият руско-китайски контрол в региона действително е възможен, условия за съвместната им хегемония в него, въпреки това, липсват, още повече, че и двете страни съвсем съзнателно не се стремят към нея. Това се потвърждава от няколко факта. Така например, веднага след събитията от 11 септември 2001, ШОС, на практика, не предприе никакви активни действия. В същото време Узбекистан приветства появата на американски части на своя територия, с което постави под въпрос съществуването на антиамерикански тенденции в ШОС. Има данни, че Киргизстан се е съгласил с присъствието на американски войски, без да се посъветва преди това с Русия. Още повече, че по онова време дори Таджикистан се отнасяше крайно предпазливо към САЩ. Казахстан, независимо от характерната за него предпазливост и далновидност, също провежда собствена външна политика. Тоест, дори Китай и Русия да се опитат съвместно да поставят Централна Азия под свой контрол, едва ли ще имат сили да го направят.
Третата заблуда е свързана с надценяването на мащабите и бъдещите перспективи на ШОС. В частност, от страна на Русия и Китай, често се говори за голямото значение на организацията, пример за което е следната теза: „От географска гледна точка, организацията покрива почти целия регион, тъй като включва Русия, Китай, страните от Централна Азия, а заедно с наблюдателите – и държави от Южна и Западна Азия и Близкия изток. Населението само на шестте страни-членки е една четвърт от световното, а ако прибавим към него и това на държавите-наблюдателки, ще видим, че става дума за половината жители на планетата. В същото време територията на организацията е сравнима с тази на Монголската империя”.
Подобни мнения се срещат често, макар че, за съжаление, количеството на членовете или мащабът на една организация невинаги са доказателство за реалните и възможности. През януари 2006 имах възможност да участвам в конференцията, посветена на ШОС, която се проведе в Лондон от Центъра за международни стратегически изследвания. През май същата година пък участвах в първата среща на специалистите по проблемите на ШОС, организирана от Московския държавен институт за международни отношения (вариант на тристранните срещи, провеждани от изследователските институти на Русия, Китай и Индия). И на двете срещи имаше дискусии, но повечето доклади, за мое учудване, бяха лишени от реално съдържание. Останах с впечатление, че самите участници не са съвсем наясно, какви точно цели си поставя ШОС. С нарастване броя на страните-наблюдателки, се създава усещането, че организацията увеличава влиянието си, но дори и сега обсъждането на вътрешните проблеми на участничките в нея е доста повърхностно. В известен смисъл, би могло да се твърди, че в момента ШОС се намира във върховата фаза на своето развитие. Дори ако оставим настрана Индия, която и сега се държи на известна дистанция, ако предположим, че Пакистан и Иран, които официално декларираха желанието си да се присъединят към организацията, получат статут на постоянни членки, това може да наруши вътрешния баланс и единството в ШОС.
Всъщност, за организацията е далеч по-важно да концентрира своето внимание върху реализацията на първоначалните си задачи – укрепването на стабилността, мира и добросъседските отношения в граничните региони. Тоест, ШОС следва да се занимава с това, което най-добре и се отдава. Само тогава ще може да се разчита, че организацията ще просъществува достатъчно дълго и да се дискутира нейното бъдеще. В противен случай ШОС рискува (за съжаление) да се превърне в втора ОНД.
Възможното участие на Япония
Кои са фундаменталните задачи на ШОС? Освен ролята на регионална организация, формираща своеобразна „ос на стабилност” в граничните райони, тук е налице и определен психологически елемент. А именно – фактът, че организацията не е насочена против трети страни, отвореният и характер и максималното съдействие за укрепване на тази нейна насоченост. ШОС изначално се различава от блоковете от времето на студената война. Сочат я като пример за организация от нов тип, създадена в условията на новото мислене, след края на студената война. Ако действително е така, фактът, че в същото време я определят и като „Източната НАТО” или „ядреният ОПЕК”, е достатъчно тъжен. Отговорността за това, че в САЩ и Западна Европа се усилва тенденцията към негативно възприемане на ШОС (в, частност, отново става дума за трите, споменати по-горе, заблуди), до голяма степен пада върху западните специалисти, макар да не може да се твърди и, че самата организация няма нищо общо с това. За да демонстрира, че остава привързана към първоначалните си цели, ШОС трябва решително да скъса с този негативен имидж.
За да може, под егидата на стабилността и сътрудничеството в региона, да се укрепи разширяващата се по два основни вектора (от Централна Азия към Монголия и Северноизточна Азия, а също от Южна към Западна Азия), ШОС следва още веднъж твърдо да заяви, че е отворена за страните и международните организации, проявяващи интерес към региона, т.е. склонна е да включи и „западни” държави.
