От географска и геополитическа гледна точка, повечето северни държави, без съмнение, са част от Балтийския регион. В същото време те са разположени в северната част на Европа. Въпреки това, през последните 150 години трите скандинавски държави – Дания, Норвегия и Швеция се опитват да омаловажат балтийския и европейския компоненти в националната си идентификация, наблягайки именно на северния.
„Северът” като исторически регион (1) и като ментална конструкция
Мнозина скандинавци, както социалдемократи, така и либерали, смятат че „северната” политическа култура, социална структура и манталитет се различават фундаментално от тези в останалата част на Европа. Показателно в това отношение е използването на понятието „Северът” ( Norden ) вместо „Северна Европа”, когато става дума за тези страни. „Северът” се възприема като общност, която не е съвсем европейска и е протестантска (т.е. антикатолическа), антиимпериалистическа, необременена от колониална експанзия и експлоатация, мирна, малка и социалдемократическа. Накратко казано, северните народи смятат, че не носят отговорност за експлоатацията на бившите колонии от Европа, а страните им полагат значителни усилия за да компенсират онова, което другите европейци са сторили на държавите от Третия и Четвъртия свят. И днес, за много скандинавци тайната на икономическите и политически успехи на тази отдалечена и сравнително рядко населена част от Стария континент е свързана с дистанцията, към която северните държави се придържат в отношенията си със съседните велики сили и, в частност, с Германия и Русия. Всъщност, в това се съдържа известна доза истина, имайки предвид честите периоди на конфронтация между големите сили, но подобен манталитет свидетелства и за определена наивност по отношение на истинските фактори за големите успехи, постигнати от северните нации през ХХ век.
Вярно е, че Швеция се оттегля от политическата игра на големите европейски сили след катастрофалното поражение на армията и край Полтава прев 1709 и постепенното заменя имперските си амбиции с тези на една средно голяма национална държава. Все пак тя на няколко пъти се опитва да вземе реванш от набиращата мощ Русия, което води до войните през 1788-89 и последвалото тотално поражение през 1808-09, довело до присъединяването на половината шведска територия към Руската империя. Под руско управление тези земи, заедно с Източна Карелия, се трансформират в днешна Финландия. По същия начин се развиват нещата и с Дания (или Kron zu Dennemarck , както тази страна бива наричана на долнонемски диалект), която от многонационална , или по-скоро „съставна” (2) , държава е сведена до среднозначима европейска сила през 1814, когато губи Норвегия (до 1905 последната е част от Швеция). Все пак мултинационалната държава на Дания-Шлезвиг Холщайн и Лауенбург продължава да участва в голямата европейска политическа игра до 1863, макар и по един доста „аматьорски” начин. Именно това наивно аматьорство е сред причините за катастрофата през 1864 (войната с Прусия и Австрия) и окончателното превръщане на Дания в малка европейска страна. Но, дори и днес, тя все още не се е отърсила напълно от бремето на някогашната датска империя, чиито последни останки са Фарьорските острови и Гренландия. Съвременна Дания е едновременно и национална държава, и представител на датската общност (включваща три отделни нации – датчани, фарьорци и гренландци) пред останалия свят.
Подчинените някога на Дания страни – Норвегия и Исландия, съумяха да се възползват от липсата на достатъчно сериозен интерес от страна на великите сили към Северноевропейската периферия за да формират (всяка по свой начин) собствена национална идентичност и да се превърнат в успешно функциониращи суверенни държави. Впрочем, днес дори Фарьорските острови и Гренландия се опитват да формират своя идентичност и да изградят собствени държави, самоуправляващи се в рамките на съюза със Дания, отново благодарение на същата липса на интерес от страна на великите сили към региона. Все пак, налице са и важни изключения от общото правило за неангажираността на северните държави в голямата европейска политика. Така, Финландия беше засегната пряко от двете световни войни и свързаните с тях трансформации и конфликти, също както и малките балтийски държави, разположени южно от Финския залив. Основната разлика между тях е, че Финландия имаше по-голям късмет, отчасти заради своята по-солидна и интегрирана социална и национална база, както и поради по-благоприятното си географско положение спрямо Русия. Като изключим окупацията, по време на Втората световна война, на Норвегия и Дания от Германия (а на Фарьорските острови, Гренландия и Исландия от Великобритания и САЩ), останалата част от Севера (благодарение на географската специфика и правилния политическия избор) съумя да остане встрани от повечето европейски конфликти, от средата на ХІХ век насам.
Благоприятното геополитическо положение на северните държави обаче, не може да се смята за тяхна заслуга. Интересът на големите европейски сили към тях изчезна (повече или по-малко) още след войните на Наполеон, когато основните конфликти в Европа се изместиха към други райони на континента. За щастие на северните държави, дори съветската хегемония в източната част на Балтийския регион, установена след 1945, не ги превърна в център на международната политика. Заради благоприятното географско положение на своите страни, повечето скандинавци преживяха епохата на студената война без да усетят (подобно на останалите европейци), че са участници в глобален сблъсък. Това обяснява и носталгията, която днес изпитват жителите на Севера към „лошите но предвидими” дни на конфронтацията от ерата на студената война.
Именно поради този изолационистки манталитет, мнозинството шведи и датчани, обратно на финландците (3) , са склонни да игнорират балтийската специфика и балтийския „геополитически вектор” в своята обща история. От друга страна, след присъединяването на Финландия и Швеция към Европейския съюз през 1995, Исландия и Норвегия започнаха да акцентират все повече на своята „атлантическа специфика”. Същото донякъде се отнася и за Фарьорските острови, които независимо от съюза им с Дания, останаха извън ЕС. Гренландия също предпочете да остане извън Европейския съюз и напоследък предпочита да се идентифицира не толкова с европейската цивилизация, колкото с „аборигенните народи на планетата” (т.е. с т.нар. „Четвърти свят”). Ако тази тенденция се задълбочи и островът продължи геополитическото си разграничаване от Дания, това вероятно ще доведе до окончателното идентифициране на Гренландия с индианците и ескимосите-инуити от Канада, или още по на запад. Възходът на ЕС и крахът на съветската империя сложиха край на 150-годишния период, в който националистическите представи не даваха възможност да се очертае общата геополитическа специфика на Северна Европа. Последното се отнася и за повечето историци и културолози от региона. „Северът” все още очаква своя Фернан Бродел, т.е. ученият, който да реконструира историята на Севера, в неговата цялост (разглеждан като единен регион в исторически план). Възможно е обаче това да се окаже непосилна задача, заради географските различия между отделните северни държави. Балтийският регион действително би могъл да се разглежда като функционален еквивалент на Средиземноморието. Но той е само част от Скандинавия, или от „Севера”, макар и много съществена. Сравнителната история на региона би следвало, например, да анализира общите характеристики на две гранични зони – Шлезвиг и Карелия. Те имат сходен исторически опит, в смисъл, че и двете за дълъг период от време са откъснати от първоначалната си среда и са присъединени към съседи, говорещи различен език (а в случая с Карелия – и изповядващи различна религия). Въпреки това определени белези на оригиналната им „северна” (?) социална структура оцеляват и продължават да съществуват и днес. Това се вижда например в предимно немскоезичния Южен Шлезвиг, където през последните години партията на датското малцинство демонстрира все по-добри резултати на местните и провинциални избори (макар че, разбира се, никой вече не иска промяна на границите). Правата на датското малцинство на юг от датско-германската граница, както и на немското – на север от нея, са достатъчно добре гарантирани и двете малцинствени групи се чувстват съвсем комфортно, съответно, в Германия и в Дания. В Карелия нещата не са уредени толкова добре. Все пак, повечето от говорещите фински и изповядващи православието карелци, които се преселиха в Източна Финландия след 1944, нямат никакво желание да се върнат в бившата съветска, а сега руска, автономна република Карелия.
През 90-те години на миналия век британският историк Дейвид Кърби се опита да направи това, което нито един негов колега от „Севера” не беше дръзнал да стори. Той написа обща политическа и социална история на Северна Европа, поставяйки в центъра и въпроса за доминацията в Балтийско море през последните 500 години (т.е. след 1500). Само че, тъкмо тази възприета от него „балтийска перспектива”, остави извън вниманието му атлантическата половина от „Севера” – т.е. Норвегия, Исландия, Фарьорските острови и Гренландия. Всъщност, макар че изборът на британския историк е в контраст с популярната идея за общата северна идентичност, той има определен геополитически смисъл. В анализа на Кърби не се отделя специално внимание на общата „северна специфика”, но той съдържа изключително интересно описание на взамодействието между различните национални истории, както и на формирането на основните езици, които се говорят в Балтийския регион – фински, шведски, датски, немски, руски и полски.
Единен „северен” модел или различни национални държави?
«Северът» е концепция, която поражда почти изцяло позитивни асоциации у повечето жители на страните от региона, свързани с наличието на една общност на споделените традиции и ценности, която прехвърля езиковите и културни граници. Всъщност, кога точно се появява тази концепция? И каква е природата на отношенията между «Севера», като ментална конструкция, и географските реалности? От чисто географска гледна точка, би трябвало да говорим за Северна Европа, а не за «Север». Само че за датчаните например, това би означавало, че страната им е част от зоната, в която влиза и Северна Германия – един регион, от който те, по правило, гледат да се дистанцират. Тоест, въпреки популярната идея за Северната общност, отношенията между нея и отделните национални държави, които всъщност съставляват „Севера” остават не съвсем ясни за обитателите на северноевропейската периферия.
Днес петте независими национални държави от Севера – Норвегия, Дания, Швеция, Финландия и Исландия, заедно с автономните територии – Аландските острови, Фарьорските острови (към които вероятно скоро ще се добави саамският етнос, обитаващ северните норвежки, шведски и финландски земи и претендиращ за автономия), се възприемат като „малки, миролюбиви и притежаващи стабилна демокрация” страни. До краха на комунистическия блок, моделът на „северните държави на благоденствието” беше представян като своеобразен „трети път” между двете доминиращи на планетата свръхдържави и техните идеологии. Днес нещата вече не стоят по този начин. Всъщност, много съмнително е доколко въобще някога е съществувал специфичен „северен модел”. Самите скандинавците никога не са се смятали за принадлежащи към един и същи, при това устойчив, социален , модел, а и съществуващите национални различия не дават особени основения да говорим за наличието на такъв. Тезата за „северния модел”, като специфична социалдемократическа алтернатива на бушувашите в континентална Европа класови битки между буржоазията, работниците и селяните, за първи път е лансирана от американския журналист Маркъс Чайлдс през 1936, а за неин своеобразен апогей може да се приеме анализът, който през 1985 прави Густав Еспиг-Андерсен на „държавите на благоденствието от Севера” като различни варианти на една обща социалдемократическа стратегия. Според него, има три варианта на „капитализма на благоденствието”: социалдемократически, либерален и консервативен. През 90-те години на миналия век обаче, социалдемократическият характер на „северните държави на благоденствието” бе подложен на съмнение както от редица скандинавски, така и от много американски историци. Но никой не отрича почти парадигмалния характер на универсалната „държава на благоденствието” в страните от Севера.
Въпреки спорния характер на твърдението за наличието на специфичен северен модел, безспорен факт е, че през миналия ХХ век процесът на модернизация на северните държави е далеч по-хармоничен от този в повечето други европейски страни. Благодарение на компромисите през 30-те, Норвегия, Швеция и Дания се оказват далеч по-устойчиви към вируса на нацизма и фашизма и си гарантират добри условия за развитие в следвоенния период. Независимо от сегашните финансови проблеми, северните държави все още са блестящ пример за социален ред и вътрешна демокрация. Без значение, дали наистина съществува някакъв специфичен „северен модел”, държавите от Севера функционират далеч по-успешно, отколкото повечето останали общества. Проблемът е, че мнозинството от жителите на северните държави поставят в основата на този факт полумитичната идея за северната общност, като силно отличаваща се от останалата част на Европа. Реализмът обаче изисква да признаем, че историята и културата на Севера са просто вариант на европейския модел на развитие, който, благодарение на редица специфични геополитически обстоятелства и условия, води до формирането в тази част на континента на малки, национално хомогенни, социално демократични и религиозно протестантски държави.
Както е известно, „Северът” и Скандинавия не са синоними, макар че нерядко се използват като такива. „Северните държави”, за които пише Тацит в своя трактат „Германия”, включват не само Скандинавия, а цяла Северна Европа. За първи път думата „Скандинавия” се появява в труда на Плиний Стари „Естествена история” – с нея авторът обозначава днешната шведска провинция Сконе, смятайки я за остров. Едва през ХVІІІ век обаче, с термина Скандинавия започва да се обозначава целият регион, към който принадлежи и Сконе. Той понякога се използва и за обозначаването на полуострова (Скандинавския полуостров), който си поделят Норвегия и Швеция. Подобна терминология има известен географски смисъл, но няма особено значение в исторически план. Така, до 1658, значителна част от това, което днес се нарича Швеция, принадлежи на Датското кралство, а между 1380 и 1814 Норвегия също се управлява от датския крал. Поради това, терминът „Скандинавия” обикновено се използва за обозначаване на трите „стари” северни държави – Дания, Норвегия и Швеция. „Северът”, напротив, включва в себе си и Финландия, Исландия, Фарьорските и Аландските острови, Гренландия, както и претендиращите за автономия саами от Северна Норвегия. Фактът, че полуостров Ютландия, както и датските острови, обикновено също се се приемат за част от „Скандинавия” се дължи на това, че терминът се разглежда по-скоро в историко-политически, отколкото в географско-геополитически контекст.
Впрочем, в исторически план, терминът „Север” също не е еднозначен. През ХVІІІ век европейците включвали в това понятие не само Скандинавия, но и Полша и Русия например. Според Дейвид Кърби, по онова време списания, в чиито заглавия присъства думата „северен”, са издавани от Хамбург до Санкт Петербург, който с гордост бил наричан от руснаците „Северната Палмира”. На свой ред, немският историк Леополд фон Ранке включва в своя „пантеон на героите на Севера” както шведския крал Карл ХІІ, така и руския император Петър І. С появата и възхода на „славянска Източна Европа” обаче, Северна и Източна Европа постепенно започват да се разграничават. Въпреки това, чак до Втората световна война, въпросите, свързани с Русия и Полша, са в прерогативите на департамента за Северна Европа на британското външно министерство. До края на ХІХ век европейците, по традиция, смятат Русия за северна, а не за източна, държава, поставяйки я в една група с нейния противник Швеция и съюзника и Дания.
Въпреки че има немалко аргументи в полза на скандинавската или „северната” общност, подобна теза не се възприема еднозначно от Финландия и, отчасти, от Норвегия. В Норвегия тя пробужда лошите спомени за периода 1814-1905, когато страната е в уния с Швеция, докато финландците си припомнят ХІХ и началото на ХХ век, когато страната им е част от Руската империя и сякаш е напълно забравена от останалите „скандинавци” (т.е. от Швеция). В същото време нито исландците, нито жителите на Фарьорските острови смятат, че принадлежат към Скандинавия. Поради това, използването на понятието „Север” определено има по-голямо основание и смисъл от „Скандинавия”, пък макар и да засяга някои чувствителни струни в душите на германците. Както е известно терминът “ nordisch ” (т.е. „северен”) е широко използван през ХІХ век от идеолозите на пан-германизма за да подчертае специфичните особености на германската нация, отличавайки я от останалите европейски народи, и по-късно бива окончателно дискредитиран от нацистите.
Ако разгледаните по-горе термини и понятия ни се струват двусмислени, не по-малко двусмислена изглежда тезата за общността на северните народи (и държави) в чисто исторически план. Ако бъдем честни, трябва да признаем, че по-голямата част от историята на Севера е изпълнена с конфликти и опити на една или друга държава да доминира над останалите, също както е било и в другите части на Европа.
Въпреки това, а може би именно поради това, концепцията за „Севера” като потенциална велика сила, сравнима дори с Русия и Германия, се ползва с голяма популярност (пък макар и за сравнително кратък период) в средата на ХІХ век. Полъхът на онова време може да се усети и днес в името на стокхолмския музей, който вместо „Шведски” се нарича „Северен”. В предверието му се извисява грамадна гранитна статуя на крал Густав Ваза, в чиято основа е гравиран предизвикателният девиз „Бъди швед!”. Всъщност, намерението на тогавашните шведски пан-скандинависти било да укрепят шведската национална държава, което според тях можело да се постигне най-добре в рамките на обединението около нея на целия „Север” (без завладяната от руснаците Финландия), или, най-малкото, със заздравяването на шведско-норвежката уния. В Дания привържениците на пан-скандинавизма пък планират през 50-те години на ХІХ век да поставят шведския крал на трона в Копенхаген и така да присъединят страната към „обединения Север”. Всъщност, нищо подобно не се случва – датският престол е зает от крал с немски (а не скандинавски) произход, а през 1864 тогавашното национал-либерално правителство вкарва страната в безумна война с Германската конфедерация, в резултат от която бива загубена голяма част от Шлезвиг-Холщайн. Парадоксалното е, че като последица от нея окончателно се оформят както датската, така и германската модерна национална държава.
Така, процесът на формиране на модерните северни национални държави тръгва в посоката, която днес приемаме за „естествена” и неизбежна. Унията между Швеция и Норвегия е разтрогната сравнително мирно през 1905. Финландия, която след 1809 разполага с известна автономия в рамките на Руската империя, става напълно независима през 1917. Исландия къса с Дания на два етапа, през 1918 и 1944 (т.е. по време на двете световни войни, когаго връзките между двете са прекъснати и датчаните не могат създадат каквито и да било пречки). Фарьорските острови получиха автономен статут през 1948, Гренландия – през 1979, а скоро такъв статут вероятно ще получат и саамите. Аландските острови пък имат статут на самоуправляваща се част от Финландия (като компенсация, че на жителите им не е разрешено през 1921 да присъединят островите към Швеция). Тоест, видно е, че „Северът” се състои от независими национални държави, всяка със своя специфична история. Откъде, в такъв случай, произлиза концепцията за общата „северна идентичност”, надхвърляща тесните национална граници?
Появата на концепцията за общата „северна идентичност” през ХІХ век
Днес термините „викинги” и „епоха на викингите” нерядко се използват като синоними за Скандинавия или „Севера”. Само фините са изключени от съмнителната привилегия да бъдат асоциирани с ордите от грабители, които в края на Първото хилядолетие (800-1050) превръщат значителна част от Европа в крайно несигурно и опасно място. Въпреки това жителите на Севера се гордеят, че са техни потомци. Според датския експерт по онази епоха Елзе Рьосдал, думата „викинги” се появява в датския език в началото на ХІХ век, благодарение на неколцина силно повлияни от идеите на национал-романтизма филолози, изучаващи старите исландски саги. Пак тогава възникват и редица производни понятия като „викингски набези”, „викингски дух”, „викингски кораби” и „викингска епоха”.
ХVІІ и ХVІІІ век са златно време за събиране и изучаване на средновековните исландски ръкописи. Както е известно, те са писани на старонорвежки и се оказват изключително полезни за изучаване развитието на езика, литературата и културата в Дания и останалата част от „Севера”. Именно от тях възниква и концепцията за общата „северна култура” на скандинавските държави. По онова време (ХVІІ-ХVІІІ век) Швеция търпи тежки поражения, последвани от загуба на значителни територии. Копенхаген обаче продължава да е столица на обширна северноатлантическа империя, включваща, освен Дания-Шлезвиг-Холщайн, също Норвегия, Исландия, Гренландия и Фарьорските острови. Именно поради това исландските саги се оказват тук, като пълната им колекция е събрана с усилията на библиотекаря на Копенхагенския университет Арни Магнусон (1663-1730). Днес по-голямата част от нея вече е върната на Исландия.
Тази колекция е в основата на множеството публикации, преводи и интерпетации, направени през ХVІІІ век. Датският историк П.Ф.Съм (1728-1798) е сред първите, които се опитват да разглеждат ранната история на Дания като алтернатива на гръцко-римската история. По време на национал-патриотичното правителство, начело с Ове Хьог-Гулдберг, управлявало страната през 1773-1784, концепцията за „различното минало на Севера” активно се лансира от многонационалната датска държава. Актът от 1776, с който правото да заемат държавна служба се дава само на хора, родени в границите на датската „съставна” държава, е израз именно на тази политика. В същия дух е трудът на Ове Малинг „Великите дела на датчаните, норвежците и холщайнците”.
Интересът към специфичното общо минало на „Севера”, характерен за епохата на Просвещението, подхранва митовете, формирали се въз основа на идеите на пан-скандинавското движение и мъката от пораженията, претърпени от северните държави през 1801, 1807, 1809, 1814, 1848-50 и 1864. Тези митове, в някаква степен, се опитват да компенсират липсата на реални политически действия. Така, трагедията на датския драматург Адам Охленшльогер „Ярлът Хакон”, поставена през 1808, внушава идеята за някогашната обща „северна” идентичност. На фона на сблъсъка между езичеството и християнството в Норвегия на викингите, пиесата противопоставя исконните добродетели на викингите и коварството на „Юга”, чиито представител по един парадоксален начин се явява тъкмо християнството. В интерес на истината, още тогава някои интелектуалци, като епископ Грунтвиг (1783-1872) например, предупреждават за опасността от подобна „митологична интоксикация”. Сред най-активните защитници на тезата за общото викингско минало и общата „северна” идентичност е датският археолог Йенс Якоб Ворсае (1821-1885), според когото „ако нацията уважава себе си и своята независимост, не може да се задоволи само с настоящето, а задължително следва да се обърне към миналото и то не просто за да го изучава, но и да го използва”.
През 1845 Ворсае държи голяма реч в същия дух по време на „Северния фестивал в памет на предците”, организиран от национал-либералния елит именно с цел да се лансира тезата за „единния Север”. За популярността на тези идеи говори фактът, че през 1845 в Университета на Копенхаген се разкрива професорско място по „старо-северен език и митология”, а година по-късно първият датски парен локомотив е кръстен на викингския върховен бог - „Один”!
От средата на ХІХ век духът на (старата) северна традиция окончателно се утвърждава в Дания, както и в шведско-норвежката държава. Иронията в случая е, че той е силно повлиян от немската Дюселдорфска школа, която лансира подобни идеи за „древногерманските” корени и идентичност на Германия. Своеобразен манифест на „северния национален стил” е статията на Нилс Лауритс Хойен „Относно условията за развитие на скандинавското национално движение в изкуството”, съдържаща програма за създаването на нова патриотична датска художествена школа.
Привържениците на пан-скандинавската национал-романтична програма не споделят характерния за епохата на Просвещението интерес към класическата история и към южноевропейската цивилизация, в частност. Те се вдъхновяват единствено от суровите северни пейзажи, историята на Севера и „северния начин на живот”, т.е. от специфичния „северен” стил. Поради съществуващия политически климат, тази форма на национал-романтизма в Дания отхвърля категорично същите германски културни течения, които оказват толкова значително влияние върху формирането и на самия пан-скандинавизъм.
Пан-скандинавизмът като политическо движение
Политическата идея за северна „скандинавска общност” възниква в някои студентски и литературни среди през 30-те години на ХІХ век. Именно на една студентска сбирка датският поет и политик Карл Плоуг пише текста на неофициалния „национален химн на Скандинавия” (интересно е, че днес този текст, който няколко поколения датчани и шведи са знаели наизуст, отсъства от официалния сборник с най-популярни датски песни). Шведският историк Аке Холмберг, автор на фундаментален труд за историята на пан-скандинавското движение, специално подчертава факта, че по онова време шведските младежи трябвало да учат текста на една датска (!) песен и посвещава цяла глава от книгата си за да анализира безпрецедентната тогавашна ситуация. Всъщност, в контекста пан-скандинавската перспектива, всички случаи на исторически разногласия между северните държави, както и опитите им за имперска доминация, биват съзнателно игнорирани. Въпреки това, в редица литературни творби от онази епоха противоречията с историческата истина личат доста ясно, илюстрация за което е патриотичното стихотворение на Ханс Кристиян Андерсен „В Дания съм роден и там е моят дом”, писано през 1850, в което той с носталгия говори за времената, когато родината му е доминирала „над целия Север и дори над Англия”.
Анализът на политическите и културни манифести от първата половина на ХІХ век показва, че пан-скандинавското движение всъщност не се различавало особено от съвременните му италианско и немско национални движения, като основната разлика е, че скандинавизмът не разполага с подкрепата на достатъчно силна във военно отношения държава, каквато в Италия е бил Пиемонт, а в Германия - Прусия. В крайна сметка, там, където няма интерес „отгоре”, постигането на национално единство „отдолу” се оказва невъзможно. Патриотичните кръгове в Дания разчитат, че Швеция ще може да изиграе ролята на „северен Пиемонт” в опита им да разграничат „германския” Шлезвиг от „скандинавския” Холщайн, с когото шведите са поддържали в продължение на векове икономически, политически и донякъде културни връзки. Те обаче пренебрегват факта, че по онова време Швеция е силно ангажирана в усилията си да заздрави унията с Норвегия, както и че смята за свой най-сериозен противник не Прусия, а Русия. В крайна сметка, успешно осъщественото обединение на Германия и Италия не се повтаря и в Северна Европа по ред сериозни геополитически причини, независимо от краткотрайния интерес към идеята, демонстриран от наследника на Бернадот на шведския трон Оскар І, който управлява от 1844 до 1859.
Повлиян от либералните идеи и призивите на панскандинавистите за исторически реванш срещу Русия, Оскар І решава да изостави предпазливия подход на баща си Карл ХІV Йохан към великите сили. През 1845 той дори рецитира на един студентски митинг в Лунд собствената си поема „Финландия!”, призоваваща за връщането на страната в състава на Шведското кралство. Когато през 1848 прогермански ориентираните националисти в Шлезвиг-Холщайн се обявяват против декларацията на датското национал-либерално правителство за окончателно присъединяване на двете херцогства (със смесено – датско и немско, население) към Дания, Оскар получава подкрепата на шведския Риксгдаг да изпрати 15-хилядна армия, в „подкрепа на нашата сестра Дания”. След въоръжените сблъсъци през 1849 обаче, шведският крал се разколебава и активността му спада. Все пак 4-хилядна шведска армия продължава да окупира Северен Шлезвиг, докато не приключат мирните преговори между датското правителство и местните немски бунтовници. Всъщност, мечтата на Оскар І била да наследи слабия Фредерик VІІ на датския престол и затова той предлага през 1857 сключването на шведско-датски отбранителен съюз (с очевидно антипруска насоченост), в чиито рамки шведите се съгласяват да поемат основното бреме по гарантиране сигурността на Дания. Фредерик VІІ обаче отказва, вероятно подозирайки истинските цели на шведския владетел. По-късно, осъзнавайки прогресивно нарастващата пруска заплаха, датчаните все пак решават да подновят преговорите със Стокхолм, но вече е късно. Оскар І умира през 1859, а синът му Карл ХV (управлявал през 1859-1872) следва много по-предпазлива и неамбициозна външна политика. Така Дания се оказва сама срещу Прусия и Австрия, когато националистическото правителство в Копенхаген обявява анексията на Шлезвиг. Последвалият военен разгром бележи и края на пан-скандинавизма, като масово политическо движение.
Но защо обединението на северните държави не става факт още през Средновековието, или пък в зората на Новото време, както това се случва в Испания, Великобритания и Франция? Всъщност, този въпрос винаги е вълнувал датчаните, макар че пацифисткия дух, в който са възпитани последните няколко поколения мои сънародници, пречи той да бъде повдигнат открито. В крайна сметка, както пише и Ханс Кристиян Андерсен, някога Дания е била господар на целия „Север”. През Средните векове, включително през Късното Средновековие, датската монархия постоянно се стреми към доминация в целия Балтийски регион. В същото време, за да си извоюват по-добри позиции в Европа и компенсират липсата на достатъчно човешки ресурс, относително по-бедните северни държави - Швеция, Дания и Норвегия, изграждат (всяка по свой специфичен начин) далеч по-силен и централизиран държавен апарат от тези в останалите европейски страни. Дейността на този свръхцентрализиран апарат и наложените от него големи данъци, по-късно дават основание на някои „антиколониални” норвежки, финландски, или исландски историци да говорят за наличието на датско, или шведско „национално потисничество”. Което, разбира се, не е вярно. Истината е, че датските и шведските селяни били експлоатирани по същия начин, като норвежките, исландските, финландските, или пък тези от Шлезвиг, Холщайн или Фаарьорските острови. Дълго време Дания е най-гъсто населената от трите северни монархии и усилията и да постигне еднолична хегемония в региона пропадат само поради съпротивата на датските благородници (до окончателното им поражение през ХVІІ век) да бъдат подчинени от централната власт (т.е. от краля). В същото време пропадат и опитите на транснационалналната аристокрация, притежаваща обширни поземлени владения на териториите както на Швеция, така и на Дания, да превърне „Севера” в своеобразна аристократична република, управлявана от избираеми крале (по модела на полско-литовското кралство). Вместо това, Швеция стартира собствена експанзия, в резултат от която, в периода 1630-1709, не просто слага край на всички хегемонистични претенции на датско-норвежкото кралство в Балтийския регион и Северна Европа, но и се опитва да наложи собствената си доминация в него. Единствената причина Дания да оцелее като държава в периода на най-големия шведски възход (1658-1660) е интересът на европейските велики сили да не допуснат само една държава да доминира в северната част на континента. Така, през 1658, Холандия идва на помощ на Дания. По-същия начин, през 1864 и 1870, Великобритания и Русия застават на датска страна, за да не допуснат Германия да контролира входа към Балтийско море (пролива Зунд).
От пан-скандинавизъм към „нордизъм”
През 60-те години на ХІХ век пан-скандинавското движение търпи радикална трансформация и бива децентрализирано в резултат от това, че шведско-норвежкото кралство е принудено да се съобразява с мощта на новата Германска империя и наново консолидираната Руска империя, преодоляла поражението си в Кримската война през 1854-1856. Амбициозната политическа визия на пан-скандинавизма е заменена от културното сътрудничество на неправителствено равнище. Интересно е, че в основата на това сътрудничество са някогашните студенти-пан-скандинависти, вече превърнали се в част от интелектуалния и културен елит на своите държави, които продължават да поддържат връзките помежду си на традиционните „северни срещи”, или чрез скандинавските списания. Създадените от тях мрежи функционират по-ефективно от някогашните романтични политически конструкции, най-вече защото си поставят по-ограничени и реалистични цели. Като цяло обаче, историците обръщат по-малко внимание на този период (в сравнение с предходния, доминиран от пан-скандинавизма), макар че именно през него се развиват процесите, довели в крайна сметка до създаването на Северния съвет през 1952.
Като цяло, скандинавското сътрудничество се развива успешно в културната и интелектуалната сфера, а сред активните участници в него са такива имена като братята Георг и Едуард Брандс, Бьорнстерне Бьрнсон, Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг и др. Наред с тези, чисто културни и интелектуални „северни кръгове”, процъфтяват и редица, макар и по-скромни, народни културни движения. Така датското движение за изучаване на скандинавския фолклор, създадено от Грюндвиг, бързо се разпространява и в осталалите северни държави и, особено в Норвегия и Швеция. От средата на 70-те години на ХІХ век започват редовно да се провеждат скандинавски конференции, посветени на проблемите на образованието, като в тази връзка си струва да споменем и оказалите се безуспешни опити за създавенето на общ писмен език на Севера. Наред с културната сфера, активно сътрудничество се развива и в областта на икономиката, което води до формирането на скандинавски валутен съюз през декември 1872. Паралелно се провеждат и конференции, на които се поставя основата на общо фирмено право. Може би най-зрелищния резултат от тази политика на сътрудничество на културно, икономически и правно ниво обаче са внушителните Северни индустриални, селскоскопански и културни изложения, организирани в Копенхаген през 1872 и 1888, в Стокхолм – през 1893 и в Малмьо – през 1914.
По време и непосредствено след Първата световна война, сътрудничеството продължава да се разширява и задълбочава, постепенно придобивайки характеристиките на всенародно движение. Серията от срещи на тримата „северни крале” (т.е. монарсите на Швеция, Норвегия и Дания) непосредствено преди началото на войната, привличат всеобщо внимание. Макар че не водят до формулирането и провеждането на обща външна политика, те съдействат за укрепване на сътрудничеството между парламентаристите от региона, обединени в Съюза на парламентаристите от Севера. Съществувал между 1907 и 1955, съюзът подготвя почвата за създаването на Северния съвет през 1952, окончателно оформен с присъединяването на Финландия през 1955. Укрепват и се задълбочават и връзките между работническите движения от Севера.
През 1919 пък е създадена Асоциацията за северно единство, която става особено популярна през 30-те години, поради нарастващите страхове от експанзионистичната политика на нацистка Германия и Съветския съюз. Шведската подкрепа за Финландия (с доброволци и оръжие) по време на т.нар. „Зимна война” с руснаците през 1939-1940, води до преориентацията на част от фините към „Севера”. Тази тенденция е подкрепена от помирението между т.нар. „червени” и „бели” фини (т.е. участниците в гражданската война от 1918), постигнати въз основа на общия им военен опит. Интересно е, че след гражданската война във Финландия от 1918, шведското работническо движение се отнася с неприязън към тази страна, в която „цари буржоазна диктатура, потискаща работническата класа”. На свой ред, финландските националисти гледат с подозрение на „северната” ориентация, смятайки я за ненужна отстъпка към шведското малцинство (през 1943 социалният министър Карл Фрагерхолм дори губи поста си, заради речта, която произнася пред Асоциацията за северно единство в Хелзинки). Едва след като излиза от Втората световна война, през 1944, Финландия окончателно се ориентира към членство в семейството на „северните държави на благоденствието”.
Всички тези практически измерения на „северното сътрудничество” обикновено се игнорират от повечето скандинавски историци. Още по-учудващо е обаче, че малцина измежду тях си задават въпроса, защо усилията за постигане „единство на Севера” се оказват неуспешни. Както и, защо нито една северна държава не използва пан-скандинавското движение, по същия начин, по който Прусия и Пиемонт се възползват от движенията за обединение на Германия и Италия в средата на ХІХ век за да създадат единната Германска империя и либералното Италианско кралство. Според мен, причината е тясно националната, да не кажа националистическа, перспектива, в чиито рамки част от съвременните изследователи разглеждат историята на Севера. Именно тя им пречи да разберат, защо Калмарската уния от 1395 (с която официално се обединяват Дания, Швеция и Норвегия, т.е. практически целият „Север”, и която формално просъществува до 1523) пропада, докато на Британските острови например, подобни съюзи се оказват успешни. Ще припомня, че Великобритания възниква през 1604 като лична уния между Англия (включваща от края на ХІІІ век и Уелс) и Шотландия за да прерасне по-късно (през 1707) и в парламентарен съюз. Днешната испанска държава се появява през 1492, в резултат от сливането на Кастилия и Арагон (Каталуния е формално включена в нея през 1714). В този смисъл ми се струва полезно да сравним трансформациите в страните от „Севера” с историята на Испания, Великобритания или Франция, не само за да добием по-добра представа за историята на региона, но и за да разберем по-добре спецификата на политиката, провеждана от държавите в него, която повечето историци, кой знае защо, определят като „типична за всички европейски национални държави”.
Странно е, че нито един изследовател, преди Свен Олаф Хансен, не осъзнава, че днешното сътрудничество между страните от Севера е последица именно от появата на националните държави и провежданата от тях политика, а не толкова резултат от влиянието на алтернативните пан-скандинавски идеи. Асоциацията за северно единство се създава през 1919, т.е.вече след като е обявена независимостта на Норвегия (1905), Финландия (1917) и Исландия (1918). Основата за трансграничното сътрудничество, на обществено ниво, се гарантира от ненакърнимия национален суверенитет на държавите-участващи в него. То е толкова успешно на това ниво, именно защото не засяга пряко висшата държавна политика и икономика, проблемите на сигурността и външната политика. Както отбелязва бившият норвежки министър по въпросите на северното сътрудничество Бярне Мьорк Ейдем, Северният съвет следва да се разглежда „като своеобразен изпълнителен орган на Асоциацията за северно единство”.
Всъщност, Северният съвет не е правителство, а нещо като допълнение към националните парламенти, който дава препоръки и поставя критично важни (и поради това обикновено дразнещи) въпроси, без оглед на националните граници. Както често се подчертава, фактът, че парламентаристи от една северна държава могат да поставят въпроси на министри от друга, е наистина уникален в международната практика. В същото време обаче, именно трансграничният характер на тази дейност гарантира, че тя никога няма да придобие наднационални характеристики или пък да бъде законодателно закрепена. Тази специфична особеност обаче постепенно бива ерозирана със създаването на Северния съвет на министрите през 1979 (и на неговия предшественик – Комитетът на министрите от Севера, създаден през 1959). Защото Съветът на министрите представлява доста по-традиционна форма на държавно сътрудничество между правителствата и държавните бюрокрации. Паралелно с растящата интернационализация е налице и необходимостта от преразглеждане на отношенията между двете организации за „северно сътрудничество”, за да се избегне излишното прахосване на усилия за нещо, което и без това вече се реализира в рамките на ЕС (особено след присъединяването на Швеция и Финландия към съюза през 1995).
Както правилно подчертава норвежкият историк Стейн Тьонесен, „северната идентичност” обикновено се представя като сума от индивидуалните национално-политически идентичности: датска, шведска, норвежка, финска и исландска. Именно посредством съвременните национални държави от „Севера” се изявява и общата „северна идентичност”. Всички те са признати като такива от останалия свят, т.е. представляват „естествени образувания”. И макар че датчаните и шведите все още трудно възприемат този факт, това не представлява проблем. Въпросните две националности са наследници на две многонационални империи, които в продължение на столетия са претендирали за доминация в Северна Европа. Швеция и Дания не могат да се откажат от собствената си история, макар че никога през последните сто години не са поставяли под въпрос естественото право на останалите северни държави на независимо съществуване. Малко по-различно стоят нещата с другите страни от Севера, които през дълги периоди от историята си са били под шведско или датско управление. Именно несигурността за бъдещето им като самостоятелни държави сравнително доскоро караше норвежците, финландците и исландците да наблягат на националната си специфика, за сметка на общата „северна идентичност” (което се тълкуваше от шведите или датчаните като „неоправдан национализъм”). Днес, в зората на ХХІ век, вече никой (поне в тази част на света) не се опитва да доминира над останалите, което позволява на мнозинството скандинавци свободно да изявят своята обща „северна идентичност” (с изключение, може би, на отношенията между гренландците и жителите на Фарьорските острови и датчаните). В тази връзка си струва отново да се върнем на въпроса за генезиса на северните държави. Защото активните субекти в историята и геополитиката на Севера са именно държавите, а не дифузната „обща северна идентичност”.
Имената на Норвегия, Дания и Швеция се появяват още в Ранното Средновековие. Макар че това не свидетелства, само по себе си, за съществуването на истински национално-териториални държави. Така, Норвегия ( Norge ) - име, което за първи път се среща в едно допълнение към световната история на британския крал Алфред, тогава е означавало просто „пътя към Севера”, т.е. търговския маршрут към отдалечените райони около Полярния кръг, богати на риба и редки животни, чиито кожи се смятали за особено ценни. Имената Дания и Швеция пък имат още по-неясен произход. Знае се, че с тях се отбелязвала границата между земите, обитавани от „даните” и тези на „свеите” (за които споменава още Тацит). Кои точно са били тези народи, откъде са дошли и какви са били границите на техните кралства остава неясно, подобно на толкова други неща от епохата на Великото преселение на народите. Някои историци например смятат, че „даните” са дошли от земите на днешна Швеция. .
Всъщност, сегашните външни граници на Дания са окончателно уточнени едва през 1920. На практика, цялата история на тази страна се върти около проблема за точното дефиниране на датската територия. Същото се отнася впрочем, и за Швеция, която възниква като разположена по двата бряга на Ботническия залив държава, ориентирана към експанзия едновременно и в източна, и в западна посока. Днешна Швеция е по-късно образувание, добило сегашните си очертания едва след присъединяването на датските провинции Сконе, Халанд и Блекинг, както и норвежката Бохуслан. Независимите държави Норвегия, Финландия, Исландия, както и полу-независимите Фарьорски острови и Гренландия възникват в резултат от съпротивата срещу имперската политика на Дания и Швеция. Но, докато формирането на датската и шведската нации изцяло се вписва в рамките на процеса на изграждане на класическите национални държави в Западна Европа (като Франция, или Испания например), при останалите става дума по-скоро за вариации на процесите, характерни за формирането на някои централно- и източноевропейски нации (като чешко-моравската например). Това най-добре се вижда на примера на Норвегия.
Изобретяването на Норвегия
Европейска страна ли е Норвегия? Въпросът беше поставен от норвежкия историк Стейн Тонесон на една конференция през 1992. Според него, в повечето трудове, посветени на тази страна (независимо дали са писани от норвежци, или от чужденци) тезата, че Норвегия принадлежи към Европа, въобще не присъства. В такъв случай, какво точно представлява тази страна? Както е известно през 1972, Норвегия отказа да се присъедини към Европейската икономическа общност (днешният Европейски съюз). Тогава противниците на присъединяването убеждаваха норвежците, че ако стане член на ЕИО страната рискува да бъде подчинена на „международния капитал и американската култура”. Днес когато Норвегия продължава да е сред малкото европейски страни, оставащи извън ЕС, можем да кажем, че най-лошите кошмари на противниците на присъединяването са се превърнали в реалност, особено в големите петролни центрове като Ставангер, или столицата Осло. Всъщност, не еврократите от Брюксел, а световният пазар и тенденциите към културна глобализация, поразиха тази малка национална-държава, на вълната на икономическия подем, породен от разработката на петролните и газови находища в Северно море. Мнозина днес определят Норвегия като странна комбинация между Саудитска Арабия и Калифорния, посочвайки, че от нейната специфична „северна” идентичност вече не е останало почти нищо.
Едва ли е изненадващо, че обяснението за тези норвежки парадокси е свързано в значителна степен с нейната икономика и географското и положение. Но те са най-вече резултат от специфичния процес на формиране на норвежката нация. Великолепен анализ на създаването на норвежката национална държава се съдържа във фундаменталния труд на политолога Йовинд Остеруд, според който: „появата на Норвегия е резултат от практическата реализация на една историческа и литературна идея, лансирана от политическия и културен елит първо в Копенхаген, а после в Християния (старото име на Осло – б.р.) . Нещо повече, самата концепция е писана на датски! Преоткритото „национално” норвежко културно наследство в повечето случаи се оказва „внесено” от чужбина и то само преди две-три поколения. Тоест, става дума за феномен на културен национализъм, възникнал в момент, когато самата култура, към която той апелира, вече не съществува. Този парадокс води до появата на чисто идеологически отговор на съществуващата криза на идентичността.
През Средните векове действително е съществувало силно и сравнително централизирано норвежко кралство, чиито външнополитически вектор е насочен на предимно на запад. Според Грете Блом, кралството, което оставя след смъртта си през 1319 бездетният норвежки владетел Хаакон V Магнусон, било най-добре организираното в цяла Средновековна Европа. В него действали общи закони, административното управление, вместо да бъде предадено в ръцете на аристокрацията и църквата, изцяло се контролирало от короната, местната власт била поставена под надзора на кралските чиновници и съдии. По ирония на съдбата обаче, именно свръхцентрализираният модел на управление улеснява една чуждестранна династия (датската) да седне на трона и да управлява Норвегия цели 400 години. Макар че норвежките историци вече не употребяват изрази като „400-годишната нощ” или „датския период”, неоспорим остава фактът, че страната много бързо се трансформира в лоялна провинция (наред с останалите) на датската корона. Днес тактично се говори за „дуалистична норвежко-датска монархия”, въпреки че в многонационалното кралство имало и други провинции, освен Норвегия и Дания, които се ползвали със същите права като тях. Впрочем, след установяването на абсолютната монархия през 1660, Норвегия, също както и останалата част от кралството, се управлявала пряко от Копенхаген, въпреки че в Осло (или Християния, както се нарича градът през 1624-1925) имало губернатор. Възможно е и през тази епоха норвежците да са съхранили своя „национален характер”, но не е ясно, дали той ги е отличавал особено от жителите на останалите провинции на кралството, като Северна Ютландия, Шлезвиг или Холщайн, например.
В Норвегия (както и в редица други страни), не пробуждането на нацията провокира появата на националистическо движение, а именно националистическата идеология поставя основите за формиране на нацията. Норвежкият национализъм възниква на вълната на политическия шок от подписания през 1814 в Кил договор, с който датският крал Фредерик VІ бива принуден от антинаполеоновата коалиция да предаде Норвегия на шведската корона. Норвежците се вдигат на бунт, обявявайки датския престолонаследник Кристиян Фредерик (губернатор на Норвегия по време на войната) за свой крал. През май 1814 самопровъзгласилият се норвежки парламент се събира в Ейдсвол, приема конституция и обявява независимостта на Норвегия, като държава основаваща се на суверенитета на народа (а не на суверенитета на висшата аристокрация, както е според конституцията от 1661 и Договора от Кил). Съвременните норвежки историци са единодушни, че именно тази поредица от събития провокира подема на норвежкия национализъм, като инструмент за борба срещу унията с Швеция. Според патриарха на историческата наука в Норвегия Йенс Аруп Сейп, „Националното движение не предшества и не предпоставя събитията от 1814, а тъкмо обратното – то е техен продукт. Само за няколко месеца народът се осъзнава като такъв и формира свое национално движение”.
Това твърдение се оспорва от специалиста по средновековна история Кяре Ленден, чиято нео-националистическа теза цели, освен всичко друго, да легитимира отказа на Норвегия да се присъедини към ЕС. По-солидна изглежда хипотезата на историци като Ойщайн Сьоренсен или Оле Фелдбек, според които, преди събитията от 1814, специфичната норвежка идентичност е била феномен, чиито прояви са ограничени почти изцяло в рамките на местния елит.
Според редица авторитетни учени от Университета в Осло, специфичната норвежка национална идентичност се формира частично на базата на народната култура, частично от съзнателните усилия на местната интелигенция. Битката за налагането на изкуствено конструирания, на базата на диалектите, характерни за Югозападна Норвегия, „новонорвежки език” ( nynorsk ) е илюстрация на този процес. Разбира се, този механизъм за създаване на нацията не е някакво норвежко изобретение. Политическите и културните граници рядко съвпадат, но тъкмо комбинацията между държавни граници и династични условности превръща Норвегия в реално съществуваща нация, преодолявайки регионалните особености и напук на съседните Швеция и Дания. Парадоксалното е, че норвежкият национализъм е, до известна степен, привнесен отвън, докато „автохтонното” население (т.е. фермерите в планините и жителите на селата), на практика, са враждебно настроени към идеята за норвежка национална държава.
Нещо повече - норвежката национална идея се лансира предимно от хора, принадлежащи към средите на чиновниците и търговците – потомци на имигранти от датски, шведски или британски произход. В качеството си на културна програма, национализмът влияе върху формирането на идентичността, наблягайки на различията, съществуващи независимо от общите корени. Той целенасочено култивира фолклора, историческото наследство и дори „националните” ценности. Националният романтизъм предпоставя дистанцирането от суровия етнографски материал. Както посочва чешкият историк Мирослав Хрох, в изследването си за националните движения в Европа, национализмът обикновено печели позиции в районите, които се намират в междинната фаза на някаква сериозна социална промяна. Той трудно вирее в традиционните селски общности, слабо засегнати от промените и поради това неособено склонни да заменят „локалната” си идентичност с национална. Същото се отнася и за икономически напредналите и независими райони, макар и по други причини. Според Ойвинд Остеруд, развитието на норвежкия национализъм през ХІХ век следва именно този модел, като негови основни носители са представителите на градската интелигенция (т.е. хора, чиито корени трудно могат да се нарекат „норвежки”), които, непосредствено след отделянето от Швеция през 1905, канят един датски принц, за да го направят крал на Норвегия.
На свой ред, покойният норвежки социолог Стейн Роккан описва в поредица от есета, появили се през 60-те години на миналия век, националното движение като породено от различията между центъра и периферията, между официалната култура и „контра-културата”. Развитието на шведската национална държава води до сблъсък на националното мнозинство с етническите малцинства, както и на църквата с държавната власт. Индустриалната революция пък задълбочава класовите противоречия. Според Роккан, консолидацията на норвежката нация се постига посредством „мобилизацията на периферията”. Тоест, норвежкото национално движение е част от развиващата се в периферията на шведско-норвежкото кралство контракултура, сред чиито първи прояви е налагането на т.нар. „новонорвежки език”.
На пръв поглед, анализите на Йостеруд и Роккан влизат в противоречие помежду си. Докато Йостеруд набляга на идеологическата манипулация на селското население в Норвегия от градските елити, Роккан разглежда процеса на норвежката „еманципация” от Швеция като типичен пример за „народно движение” (бунт на периферията срещу центъра). По-внимателният анализ обаче показва, че противоречието е само привидно и зависи от това, върху кои аспекти на феномена концентрираме вниманието си. Все пак, истината е, че „бунтът на периферията срещу центъра” (за който говори Роккан), е провокиран в голяма степен именно „отгоре”, т.е. от дейността на елитите в норвежките градове.
Народната контракултура, чиито основни огнища са в Южна и Западна Норвегия, никога не е играла ролята на сериозен национално-обединителен фактор и не тя е носителят на новата норвежка национална идентичност на държавно ниво. В крайна сметка, в Норвегия се налага една чисто политическа концепция за нацията. Тоест, норвежкият национализъм действително съществува, но норвежката „национална” идея е изкуствена конструкция, създадена на базата на митологичните концепции и суровия етнографски материал, даващи възможност за най-различни интерпретации. Възстановяването на норвежката държава (през 1905) и наложената от елита политическа концепция за норвежката нация формират рамката, в която после норвежките националисти формулират такива понятия като национален дух, национална душа и нациална идентичност.
Всъщност, рамката на новата политическа нация е очертана още от Конституцията от 1814, на чиято основа местният норвежки елит съумява постепенно да формира едно институционално, икономически и културно кохерентно общество. Факт е и, че този процес е донякъде страничен ефект от конфликта между норвежкия елит и шведската корона, свързан с разпределението на властта в рамките на шведско-норвежката уния. В този конфликт концепцията за отделната норвежка националност играе едновременно ролята на „свързващ материал” и на оправдание за претенциите на периферния елит към властите в Стокхолм. Така през ХІХ век се формира специфичната норвежка идентичност, същата която подтиква днешна „селска Норвегия” да отхвърля категорично всички разговори за присъединяване на страната към Европейския съюз, независимо, че норвежките фермери вероятно биха имали само полза от подобно членство. Фактът, че в днешния глобализиращ се свят, когато повечето страни от континента са склонни да споделят суверенитета си в рамките на общия европейски проект, а концепцията за националната държава е силно ерозирана, норвежката национална държава продължава успешно да функционира като такава, може би се дължи тъкмо на обстоятелството, че тя възниква твърде късно и се основава на една до голяма степен „внушена отгоре” идентичност.
Появата на Финландия
През декември 2007 Финландия ще отбележи 90-тия си рожден ден като независима държава – факт, който обаче не говори нищо за възрастта на финската нация. Едва ли е учудващо, че в местните учебници по история се твърди, че тя винаги е съществувала, първо под шведско, а после и под руско управление. Тази „антиколониална” визия тотално доминира във финландската историография, както през ХІХ, така и през ХХ век. Тя представя фините като коренно население на страната, което по-късно е „колонизирано” и потискано в продължение на дълги столетия от шведската аристокрация. Концепцията се подкрепя особено горещо от финландската левица, принадлежащите към която стигат дотам да представят шведската колонизация на Финландия като сходна с по-късната европейска колонизация на Америка, Азия и Африка с всичките и ексцеси.
Всъщност, като изключим псевдо-марксистката терминология, към подобна визия се придържат редица финландски историци още през ХІХ век. Най-известен сред тях е Ирьо-Коскинен (1830-1903), чиито основен труд е озаглавен „История на финландците от най-ранни времена до ден днешен” (1869). В него той акцентира върху потисничеството, на което са подложени финските фермери от шведите, макар че, ако бъдем реалисти, трябва да признаем, че по онова време финските и шведските селяни са разполагали с повече свободи, отколкото където и да било в тогавашния свят и във всеки случай с много повече, отколкото датските селяни например. Всъщност, биографията на самия Ирьо-Коскинен е показателна за еволюцията на финския елит през ХІХ век (т.е. след като през 1809 страната е отнета от Швеция и пресъединена към Русия). Той е роден с шведското име Георг Закариас Форсман, но подобно на мнозина други решава да го смени с финско за да бъде в тон с промените, част от които е и раждането на финската нация като политически и културен феномен.
Както често подчертават такива известни фински историци като Матти Клинге и Макс Енгман, както и корифей като Ейно Ютикала, истината е, че Финландия първоначално е представлявала просто финско-говорящата половина на някогашна Швеция. Ботническият залив, вместо да раздели двата народа, ги обединява в едно кралство, включващо провинциите около езерото Мьоларен и достигащо до югозападните райони на днешна Финландия. Самото име „Финландия” се появява за първи път през 1809, когато на сейма в Борго император Александър І обявява създаването на Велико княжество Финландия (чиято столица е преместена през 1812 от Або в Хелзинки) и присъединява към него карелски земи, достигащи почти до границите на руската столица Санкт Петербург. Дотогава „фините” са просто говорещи фински жители на Швеция. След радикалната промяна на ситуацията обаче, те вече не могат да се смятат за шведи. Според някои, след 1809 представителите на шведски-говорещата аристокрация отказват „да станат руснаци” и вместо това решават „да се обявят за фини”. Факт е, че част от онези, които лансират тезата за финската нация, действително принадлежат към местната шведски-говореща аристокрация. Те използват новата ситуация за да застанат начело на своя собствена национална държава – в културен, икономически, а евентуално и в политически, план. Като мнозина декларират тези си намерения, променяйки своите шведски фамилии с фински.
Така стартира процесът на формиране на финската национална идентичност, който в крайна сметка завършва с успех, защото се развива в рамките на една многонационална империя. Условията за формиране на финската националност биха били много по-лоши, ако страната беше останала част от Швеция, независимо, че там фините биха имали много повече права, отколкото при деспотичния режим на Царска Русия. В същото време, в далеч по-мащабните рамки на Руската империя, за финския елит и аристокрация се разкриват възможности за кариера като офицери, държавни чиновници или търговци, каквито Швеция не би могла да им предложи. Идеята за финската нация укрепва и се налага през целия ХІХ век, като през 1906 е увенчана с въвеждането на всеобщо изборно право на територията на Великото княжество. В резултат от реформите в Руската империя след революцията от 1905, Финландия се оказва първата северна държава, където жените имат право да гласуват. Страничен ефект от което е отслабването на позициите на шведския език, който дотогава е доминирал сред три от четирите основни обществени прослойки – духовният клир, буржоазията и аристокрацията. Само селяните, почти изключително, говорят фински. Като резултат от промените, в новия, демократично избран, финландски сейм вече се говори на фински, а говорещите шведски стават малцинство.
След военното поражение на Русия в Първата световна война и избухналата там революция, Финландия се обявява за независима през декември 1917. Този акт е последван от кървава гражданска война между т.нар. „бели” и „червени” фини. Мнозинството от „белите” са представители на шведски-говорещата и финската средна класа, както и на шведски-говорещото население в Южна и Западна Финландия, застанали на страната на Бялата гвардия, чието ядро са преминалите военна подготовка в Германия „командоси”. Впрочем, масираната подкрепа, която болшевишкото правителство в Русия оказва на „червените” работнически отряди, подтиква Берлин да предприеме и пряка военна намеса в полза на „белите”. Въпреки острия класово-политически сблъсък обаче, между шведското и финското население бързо бива постигнат компромис, в резултат от който Финландия става двуезична държава. Този и статут се запазва до днес, а сред най-впечатляващите илюстрации за успешното функциониране на финландския модел бе избирането през 1997 на шведски говорещата Елизабет Рен за президент на Финландия с гласовете на финското мнозинство. Днес двете групи са различават само по това, че принадлежащите към фински говорещата общност се самоопределят като „фини”, но и те, и шведски говорещите им съгражданите се смятат за „финландци”.
Декларацията за независимост на Финландия от 6 декември 1917 е една от първите реакции срещу болшевишката революция в Русия, т.е. би могло да се каже, че появата на независимата финландска държава е по-скоро резултат от развитието на събитията в Русия, а не в самата Финландия или пък в „Севера”, като цяло. Както посочва Макс Енгман, утвърждаването на финландската държава преминава през такива драматични събития и процеси като гражданската война, авторитарния режим с демократична окраска между двете световни войни, двата военни сблъсъка със Съветския съюз, крайно спорния модел на „финландизация” възприет през 50-те и 60-те години на миналия век, безпрецедентния икономически ръст през 70-те и 80-те години, както и проблемите, породени от загубата на огромния съветски пазар, след разпадането на СССР. Наистина драматична история, която от средата на ХХ ти век насам е белязана от постепенното включване на Финландия в семейството на Севера – т.е. на малките, провеждащи политика на мир и сътрудничество, утвърдени демокрации. Днес принадлежността на тази страна към света на Севера не буди съмнение, особено на фона на проблемите, с които трябваше да се сблъскат „братовчедите” на фините от Естония, разположена по южното крайбрежие на Финския залив. Като едно от вероятните обяснения за това се крие тъкмо във факта, че и Финландия, и фините, в продължение на 600 години са били интегрална част от Швеция.
Манипулациите на фактите в общата история на Финландия и Швеция
Идеята за „истинската Швеция”, която бива лансирана през ХІХ век в шведската историография като ключово понятие за цялата шведска история, още от най-Ранното Средновековие, е част от реакцията на загубата на финландската част от кралството през 1809. В същото време, тя се използва и за да бъдат „убедени” жителите на Сконе, че „обективно погледнато”, са чисти шведи, чиито специфични особености се дължат на продължителното датско влияние, упражнявано върху тях докато регионът е част от Дания. Истината е, че модерна Швеция се ражда именно в периода между 1809 и 1814, за да се формира окончателно след прекъсването на унията с Норвегия през 1905. След като губи източната половина на кралството, която е присъединена към Русия, Швеция търси компенсация с присъединяването на Норвегия под егидата на основателя на новата шведска династия – бившият маршал на Наполеон Жан-Батист Бернадот. Това се случва през 1814, под формата на един доста хлабав съюз, който пък позволява на Норвегия, за първи път от Средните векове насам, да възстанови (или по-скоро да формулира наново) своята идентичност. Именно поради това шведският национализъм от ХІХ век е ориентиран почти изцяло „навътре”, т.е. към укрепването на онази Швеция, оформила се със завоюването на Сконе и загубата на Финландия. Идентифицирането на тази нова държава с т.нар. „истинска Швеция” (уж съществуваща открай време) изисква историческите факти да бъдат манипулирани дори в още по-голяма степен, отколкото в съседните на Швеция страни. Може би тъкмо поради това, действително коректна интерпретация на шведската история от периода преди 1809 може да се открие по-скоро в историческите изследвания на някои финландски учени, или пък на британския историк Майкъл Робъртс (който посвещава цяла серия от книги на епохата на шведската империя от т.нар. Ера на величието), а не толкова в тези, писани от шведи.
Своеобразен шведски еквивалент на споменатия по-горе Ирьо-Коскинен или на един от „създателите” на модерната финска нация – философът хегелианец Йохан Вилхелм Шелман, са историци като Ерик Густав Гейер (1783-1847) и Мартин Вейбул (1835-1902). Тяхната концепция за шведската национална държава има малко общо с историческата „Швеция”, а е по-скоро идеализация на новата държава на Бернадотите, създадена по време и след Наполеоновите войни Така, според Мартин Вейбул, значението на събитията от 1809 е, че „загубата на завоюваните територии в района на Балтийско море, води до появата на съвременната шведска нация, в нейните естествени граници, и освобождаването и от „пашкула” на предишната многонационална империя”. Именно Вейбул въвежда през 1881 понятието „истинската Швеция” – термин, употребяван понякога и днес, и означаващ Швеция в очертанията и, придобити след завоюването на Сконе, Халанд, Блекинг, Бохуслан, Ямтланд и Хьоредален от датско-норвежкото кралство през 1658 и колонизацията на Норланд (т.е. на северните шведски територии, включващи 59% от територията на страната) през ХІХ век. С други думи, географската зона, започваща от финския град Хапаганда, на север, и стигаща до датския град Истад, на юг. Същото анахронично разбиране на историята ражда твърдения от типа на това, че „през 1668 Швеция създава своя втори университет в Лунд”, игнориращо факта, че по онова време в състава на шведското кралство са били освен най-старият университет в Упсала, и университетите в Або, Ревел и Грейфсвалд, както и че самият университет в Лунд бил създаден за обучението на свещеници, които после трябвало да работят сред датските селяни в Сконе за да ги превърнат в шведи.
Истината е, че ранната шведска държава включва провинциите Свеаланд, Готланд и Финланд (т.е. днешна Финландия). От това „ядро” шведите постепенно завоюват периферни територии по двата бряга на Ботническия залив: Смаланд, Даларна, Норланд, Вьостерботен, Йостерботен, Саволакс и Карелия. Всъщност, Кексхолм (т.е. днешна Карелия, около Виборг) става част от бившата шведска Финландия едва след като последната е присъединена към Русия през 1809. В тази връзка ми се струва, че една бъдеща програма за изучаване общата история на северните държави задължително би следвало да включва и колективен анализ на сблъсъците на национална основа в Шлезвиг, Сконе или Карелия. Историята на последната например, представлява особено предизвикателство за изследователите на северната идентичност, предвид факта, че това е първоначалната територия на фински говорещото население и, че финският национален епос „Калевала” се основава на местните карелски легенди, записани в началото на ХІХ век. Както е известно, след 1944 повечето карелци се преселиха във Финландия, при своите сънародници-протестанти. Това обяснява и защо туристът, който реши да посети централните и източни райони на Финландия, все още може да види там, сред многото протестантнски църкви, и позлатените, подобни на луковици, куполи на местните православни храмове. Въпреки, че интеграцията на тези православни карелци се оказва изненадващо безболезнен процес (вероятно защото се извършва в период на бурен икономически възход), социологическите проучвания сочат, че карелската общност, все още притежава собствена идентичност, в рамките на съвременната финска нация. Пак тук е мястото да напомня, че фински говорещите граждани на Шведското кралство оказват упорита съпротива на превъзхождащите ги руски войски в шведско-руската война през 1808. Показателно е също, че авторът на поемата, превърнала се през 1848 в национален химн на Финландия, Йохан-Людвиг Люнеберг (за разлика от мнозина свои говорещи шведски съотечественици) отказва да се раздели с шведската си културна идентичност. И макар, че напълно приема и новата си „финска” идентичност, той до края на живота си остава верен на тезата за „двете отечества”. Подобна позиция обаче трудно може да се отстоява по време на етно-националистическата ера (т.е. през ХІХ и ХХ век). Което обяснява, защо днес историческите митове за „истинската Швеция” и „истинската Финландия” изглеждат толкова дълбоко вкоренени и „национализирани” и в двете съседни страни.
На сейма, свикан в Борга през 1812, руският цар Александър І тържествено обявява превръщането на финския етнос в нация. Всъщност, за мнозинството от говорещите фински селяни, преходът от шведско към руско управление става сравнително лесно и безболезнено. Факт е, че в миналото дълбоко вкоренената у тях протестантска визия за обществото ги прави по-лоялни към шведската корона, в сравнение с аристокрацията, буржоазията и дори самия протестантски клир, но тъкмо тя им помага по-лесно да се превърнат в лоялни поданици на новия „велик княз” (т.е. на руския император). И обратното – преминаването на Финландия към Русия поражда определен проблем с идентичността на шведски-говорящата висша класа, повлияна от романтичния императив за езиковата идентичност, политическата нация и „народа”. Именно това стимулира и упоритите усилия на принадлежащите към нея (или поне на значителна част от тях) за създаването на специфична „финска” идентичност. В този смисъл няма нищо нелогично във факта, че един провинциален учен, носещ звучното шведско име Елиас Льонрот, пръв публикува финския национален епос „Калевала” през 1835, в чиято основа са събраните по време на многобройните му експедиции в Карелия старинни песни. Още по-показателно е, че дискусиите във Финското литературно дружество, последвали публикуването на епоса се водели... на шведски!
Тоест, както се вижда от изброените по-горе факти, по ред чисто националистически съображения, общата история съзнателно бива игнорирана и обречена на забрава, както в Швеция, така и във Финландия. Причините това да продължи и през почти целия ХХ век са свързани донякъде със съществуването на Съветския съюз. След неговото разпадане обаче, когато общата балтийска идентичност вече свободно може да се дискутира, е важно да се освободим от фалшивата „антиколониална” интерпретация на историята. Вече ги няма онези фактори, които навремето стимулират историческите фалшификации в името на създаването на шведската и финската идентичности. Днес тези фалшификации са пречка за осъзнаване на общото минало в границите на Шведската империя. А преди това – и в границите на Датската.
Дания и Швеция
Защо датчаните не смятат жителите на шведската провинция Сконе за „бивши датчани”, а за шведи? След като областта (която дотогава е част от Датското кралство) бива анексирана от Швеция през 1658-1660 и особено след войната за Сконе през 1675-1679, властите в Стокхолм предприемат радикални мерки за да интегрират местното население към Швеция. В европейска перспектива, подобни действия не са нещо необичайно, по-интересното в случая е, че те се оказват изключително успешни. Според датския историк Кнут Фабрициус, Сконе е сред малкото примери за успешното провеждане на такава асимилационна политика. Дали това се дължи на умелата стратегия, приложена от шведската държава, или пък на реализма (а може би на слабата национална самоидентификация) на местните датски селяни, остава открит въпрос. Това, което е по-важно е, че някогашният шведско-датски антагонизъм в Сконе вече не съществува. От триста години насам никой не повдига въпроса за евентуалното връщане на областта на Дания, което може би потвърждава тезата на Пиет Хайн, че датчаните са най-скромните и непретенциозни хора на света. Всъщност, истинската причина е свързана с промените, довели до укрепването на датската държава след пораженията в схватката с Швеция през 60-те години на ХVІІ век. Отказът от Сконе, Халанд, Блекинг, Бухослан, Херьедален и Ямтланд през 1658 е последван от триумфа на абсолютизма в Дания през 1660. Последният, на свой ред, води не само до административна реорганизация и „модернизация” на държавата, но и до геополитическата и преориентация към Шлезвиг и Холщайн, т.е. стремежа за присъединяването на тези богати южни провинции към Датското кралство. Това е наистина много сериозна промяна, сходна с онези, която претърпява Щвеция, променяйки основната си геополитическа ос на развитие от „Изток-Запад” на „Север-Юг”. Наистина Копенхаген прави няколко неуспешни опити да си върне изгубените северни провинции във войните с Швеция през 1675-1679 и 1709-1720, но от много по-голямо значение за укрепване на централната власт в Дания се оказва присъединяването на северната част от Шлезвиг (Олденбург).
Така, в средата на ХVІІ век Датското кралство владее, освен територията на днешната датска държава, значителна част от Шлезвиг и Холщайн, както и Норвегия, Исландия и Фарьорските острови, което го прави средно голяма европейска сила, съизмерима с тогавашна Прусия например. При това, благодарение на унията с Норвегия, кралството разполага и с третата по големина флота в Европа.
След 1814, когато Дания губи Норвегия (заради съюза си с Наполеон), но присъединява малкото германско херцогство Лауенбург, страната продължава да се развива като мултинационална държава, чиито модел силно напомня австро-унгарския. При това загубата на Норвегия и присъединяването на Лауенбург още повече засилва германския елемент в кралството, за сметка на скандинавския. В крайна сметка, също както и Хабсбургската империя, датската мултинационална държава е обречена на разпад поради сблъсъка на две антагонистични национални програми – датско-скандинавската и германската (в Шлезвиг и Холщайн).
Дания между Европа и „Севера”
Небходимостта от създаването на датска национална държава със собствена конституция за първи път е формулирана от местното либерално малцинство през първата половина на ХІХ век и в началото е популярна най-вече сред студентите и държавните чиновници. В Дания и Холщайн преходът от транснационалния (или по-скоро наднационален) либерализъм към национал-либерализма се ускорява особено в периода 1836-1842. Дотогава либералните движения в Копенхаген и Кил (центърът на немскоезичните области на датското кралство – б.р.) се борят съвместно срещу неограничената власт на абсолютната монархия. Първоначално и двете групи разчитат, че новият крал Кристиян VІІІ ще проведе необходимите реформи „отгоре”, въвеждайки в Дания една по-либерална конституция. Скоро обаче става ясно, че кралят няма особено желание да изпадне в зависимост от все по-националистически настроените либерали. В тази ситуация двете либерални реформаторски групи – датската в Копенхаген и немската – в Кил, решават да формират различни стратегически съюзи, с чиято помощ да продължат борбата. Така в Дания, либералите се съюзяват с местните фермери, създавайки през 1846 собствена партия. В Холщайн пък немскоезичните либерали се съюзяват с местната земевладелска аристокрация, като алиансът по-късно прераства в движение за независимост на Шлезвиг и Холщайн.
Изострянето на националистическата реторика води до конфронтация между някогашните съюзници-либерали, които вече свързват реализацията на идеите си с утвърждаването на собствената си (датска и, съответно, немска) национална идентичност. В крайна сметка, нещата приключват с разпадането на многонационалната датска монархия след провокираната от национал-либералите в Копенхаген война с Прусия и Австрия и последвалият разгром през 1864. В тази война Дания едва успява да оцелее като суверенна национална държава и то благодарение на помощта отвън. Интересът на редица велики сили, и най-вече на Русия и Великобритания, контролът върху входа в Балтийско море да остане в ръцете на една малка и неутрална държава, гарантира запазването на Дания. Без този интерес тя вероятно би станала част от Германия или Швеция. Днес повечето историци са на мнение, че подобно развитие е било неизбежно и дори откриват в него редица положителни моменти – например, създаването на датската национална държава и по-късно (в резултат на силното селско и работническо движение) превръщането и в социална държава на благоденствието.
Появата, през 1871, на новата Германска империя в центъра на Европа, допълнително ускорява процеса на национална унификация в Дания, както впрочем и в други, съседни на Германия държави. Все пак, необходимо е доста време, както и големи усилия от страна на стратегически мислещата част от елита, за да се наложи необходимата промяна в политиката на Дания и постигането на жизненоважния национален компромис с големия южен съсед, в чиито граници остават немалко датчани. Сред основните елементи в този процес е и геополитическата преориентация на страната от „Европа” към „Севера”, включително от европейската към северната (скандинавска) култура. В крайна сметка, той води до окончателното формиране на хомогенната суверенна датска национална държава - достатъчно устойчива за да оцелее, дори и след като през 1940 бива окупирана от нацистка Германия без нито един изстрел.
Какво е „Северът”?
Геополитическите контрасти винаги са присъствали в историята на северните държави. След 1814 обаче, общите интереси се оказват достатъчно силни за да предотвратят възникването на конфликти между тях, освен това, като изключим агресиите срещу Дания и Финландия, те вече не са изложени и на сериозни външни заплахи. Така, по време на студената война, северните държави продължиха спокойното си развитие, именно благодарение на желязната завеса, минаваща и през района на Балтика. По онова време, ние самите не можехме да оценим по достойнство тази сигурност, разбрахме го едва след падането на Берлинската стена през 1989. Именно предвидимият характер на световната политика през този период обяснява и големия интерес на хората от региона към „северната алтернатива” през 1945-1989. През тези години Швеция може спокойно да разиграва неутралната карта, докато Дания предпочита да се присъедини към НАТО, а Финландия да следва свой собствен модел, помогнал и да оцелее през 1939-1944, избягвайки трагичната съдба на Естония и Латвия.
Тази епоха на мир обаче продължава само малко повече от четири десетилетия и днес е вече минало. Всъщност, погледнато в по-широка историческа перспектива, северните държави не се различават чак толкова много от останалите европейски страни, колкото се опитват да ни внушат идеолозите на „северната специфика” и „скандинавския модел”. Обща тяхна особеност е протестантската религия, или по-скоро протестантския манталитет, който може би е и в основата на северния модел на държавата на благоденствието, чиято поява не се дължи толкова на наличието на специфична „северна” социална структура, а именно на факта, че северните държави са изцяло протестантски (за разлика от други, в които протестантите са само част от населението – като Германия или САЩ, или пък са подчинени на централна власт, чиито представители изповядват друга религия – като Естония или Латвия през руско-съветския период). Тоест, може да се окаже, че доминиращите в северните държави социал-демократически партии (независимо от мнението на техните собствени идеолози и теоретици) са по-скоро продукт на „секуларизирания” протестантски манталитет, отколкото на т.нар. „демократичен социализъм”.
Днес всички северни държави споделят общо протестантско-монархическо наследство, макар че две от тях официално са републики. Доказателство за това общо наследство е дори християнският кръст, изобразен върху осем (от общо деветте) национални знамена на страните от Севера. Периферната позиция по отношение на Европа, пък им дава възможност да реализират своя „социалдемократически потенциал” – нещо, което се отдава далеч по-трудно на чехите, чиято държава е разположена в центъра на континента. Истината обаче е, че успехите на държавите от европейския Север се дължат в много по-малка степен на тяхната северна специфика. Основната причина е свързана с оптималното географско разположение на северните държави, както по отношение на външната политика, така и на икономиката и комуникациите. Те се оказват, всяка по свой начин, полезни като доставчици на суровини за големите европейски индустриални центрове и съумяват да се възползват максимално от благоприятното за тях съотношение между ниските транспортни и високите производствени разходи в световната икономика. Може да се приеме, че през втората половина на ХІХ и през по-голямата част на ХХ век конюнктурата е благоприятствала развитието на държавите от Севера, независимо от неособено благоприятните климатични условия. Тоест, излиза, че те просто са се оказали на точното място в подходящото време. Фактът, че през последните години нещата започват да се променят, поставя под въпрос устойчивостта на утвърдените митове за Севера. Редица факти сочат, че Балтийският регион отново започва да се очертава като водещата икономическа и цивилизационна „ос” на Северна Европа. Ако тази тенденция се наложи обаче, занапред ще става все по-трудно да се съхрани връзката между „морския” (т.е. ориентиран към Атлантика) Север, от една страна, и „континенталния” (концентриран около Балтика) Север – от друга. Норвежкият етнолог Брит Бергрен подчертава тази важна особеност на менталната география на „Севера” в едно свое есе, публикувано още през 1992. Историята показва, че не съществуват някакви фундаментални обективни причини, които да обединяват народите на Севера в единна общност с обща съдба. Налице е обаче достатъчно исторически и културен „суров материал” за формирането на подобна обща „северна” идентичност. Разбира се, при условие, че такова е и желанието на самите северни нации.
Нещата не се изчерпват само с наличието на необходимата икономическа или геополитическа основа, те опират и до политическите и културни традиции. За съхраняването на общата „северна” идентичност не е необходимо обединяването на северните държави в една общност, или конфедерация. Икономическото и политическо сътрудничество обикновено е най-успешно на по-ниско ниво. Предварително условие за това обаче е предоляването на излишното противопоставяне между европейската и „северната” цивилизации, което доминира в днешнния политически дебат в повечето държави от Севера. Тоест, следа да се приеме, че „северната” идентичност може да бъде успешно запазена и дори развита в рамките на обединяваща се Европа.
Бележки:
1. Понятието „исторически регион” може да се тълкува по два начина: или като традиционна област или провинция от периода, предшестващ появата на модерните национални държави с тяхното административно деление, или като транснационален регион, който представлява част от общата история на група от нации и държави. Тук се използва второто значение.
2. През последните двайсетина години понятието „съставна държава” се превърна в terminus technicus за обозначаване на териториалните държави в ранния етап от новата европейска история. За дефинирането и създаването на британската концепция за суверенитета, вж. J.C.D. Clark, “ Britain as a composite state – Sovereighnty and European Integration” в Culture & History 9-10, 1991. Спецификата на британската „съставна държава” е анализирана и в друга негова книга: „ English History's Forgotten Context: Scotland, Ireland, Weales”, Historical Journal 32, 1989. За този феномен в европейски контекст, вж. H.G. Koenigsberger, “ Composite States , Representative Institutions and the American Revolution”, Past and Present 137, 1992. Йенс Рабек Расмусен е първият който използва термина по отношение на датско-норвежката държава в “ The Danish Monarchy as a Composite State , 1770-1830”, European Identities , 1995.
3. Финландец означава граждани на Финландия. Тоест, такива могат да бъдат както говорещите фински, така и говорещите шведски жители на страната. Последните, са само 7% от населението, но въпреки това държавата се смята за двунационална и двуезична.
* Авторът е професор по Европейска цивилизация в Университета на Архус, Дания
{rt}
