Идеята за създаването на т.нар. „газова ОПЕК” се коментира в големите медии (включително и в българските) от поне две-три години насам. Впрочем, на последната среща на страните-износителки на природен газ в Катар през април т.г., държавите от Близкоизточния регион - Катар, Иран, както и тези от Южна Америка - Аржентина, Боливия и Венецуела, подкрепиха идеята . В крайна сметка, беше взето решение за формиране на група на високо равнище за ценообразуване на природния газ, чиято дейност ще се координира от Русия. Очевидно е, че САЩ, които са може би най-големия противник на „газовата ОПЕК” едва ли ще останат безучастни при подобно развитие на събитията. Всъщност, те вече стартираха своята „контраигра”, доказателство за което бе и подписаният в края на март от държавния секретар Кондолиза Райс и азербайджанския външен министър Елмар Мамедов меморандум за енергийната сигурност в Каспийския регион. Показателно е също, че точното съдържание на меморандума се пази в тайна. Въпреки, това от заявлението на американския Държавен департамент става ясно, опитвайки се да ерозират монопола на руския гигант „Газпром” в Европа, двете страни възнамеряват да стартират реализацията на проектите за изграждането на т.нар. „Южен коридор” от газопроводи по маршрутите Турция-Гърция-Италия и Турция-България-Румъния-Унгария-Австрия ( Nabuco ). Към това следва да добавим и изявлението на зам.външния министър на Азербайджан Араз Азимов, че „европейските нации са поканени да сключат договор за сътрудничество Туркменистан” за да купуват природен газ директно от него, без посредничеството на Русия, използвайки за транзита му вече функциониращият Южнокавказки газопровод (Баку-Тбилиси-Джейхан), както и проектирания Транскаспийски газопровод. Известно е, че за реализирането на тази идея азербайджанският президент Илхам Алиев вече покани новия лидер на Туркменистан Гурбангули Бердимухамедов да посети Баку. Така Азербайджан декларира, че възнамерява да участва в новата „газова голяма игра” в региона, на страната на Запада (т.е. на САЩ).
Интересното в случая е, че от чисто икономическа гледна точка Баку няма никакъв интерес от появата на обслужвания от него международен пазар на евтиния туркменистански газ. Обратното, за Алиев-младши би било по-изгодно да продължи политиката на баща си – т.е. да поддържа напрежение в отношенията си с Ашхабад и да договаря с Москва цените на природния газ, в рамките на зараждащият се „газов ОПЕК”. След изграждането на Транскаспийския газопровод, Баку ще може да разчита само на таксите от транзита на туркменистанския газ през територията на страната. Освен това, елементарният здрав смисъл изискваше от Алиев да се изтегли на по-заден план, предоставяйки лобирането на този проект (и очаквания сблъсък с Москва) на самите САЩ и ЕС. И за да не го направи, е налице определен, при това много сериозен, геополитически стимул. Във всеки случай, доста по-сериозен от газопровода „Набуко”. Подобен стимул може да се окаже например, надеждата за скорошното приемане на Азербайджан в НАТО, по „грузинския сценарий”, т.е. заедно с Карабах, което автоматично би гарантирало външните граници на страната. Още повече, че заявлението на двете камари на американския Конгрес за необходимостта Грузия да бъде приета в НАТО навежда на мисълта, че решението на по-нататъшно разширяване на пакта в Южен Кавказ вече е взето, или пък неизбежно ще бъде взето.
Историческото бреме
Според редица експерти, днес американският политически елит е изправен пред сложен избор. Едната възможност е да бъде драстично намалено военното присъствие в Ирак и по света, като цяло, да бъде девалвиран американският долар, т.е. приходите на САЩ да бъдат приведени в съответствие с разходите. Това означава, „поражението” да се използва за сериозен анализ на проблемите пред Съединените щати, да се направят съответните изводи и новата външна политика на страната да се преформулира „от нулата”, т.е. да бъде освободена от бремето на миналото, без вече да се налага страната да предприема някакви действия, само защото те се диктуват от логиката на досегашната и политика. Това, може би, би бил по-разумният път, но истината е, че тъкмо той изглежда най-трудно осъществим за самите американци. От една страна, защото всички изразходвани за „иракската операция” и останалите хегемонистични проекти гигантски суми, ще трябва да бъдат включени в графата „загуби”. Което прагматичният мозък на американския бизнесмен просто не може да допусне. Напоследък доста се говори, че Америка е на ръба на катастрофата в Ирак, че ще бъде принудена да ограничи присъствието си или дори напълно да се изтегли от региона. По-реалистично настроените анализатори обаче смятат подобна теза за повърхностна. Според тях, всички действия на САЩ ще се определят от икономическата ситуация в страната. Ако американците се изтеглят и се концентрират върху вътрешните си проблеми, рязко ще нарастнат възможностите за самостоятелни действия на другите страни: Китай, Индия, или Русия. С други думи, така Америка сама би помогнала на най-големите си съперници да навлязат в области, в които днес доминират почти изключително САЩ и се смятат за сфера на техните национални интереси. При подобно развитие, на Вашингтон едва ли ще му е до държавите от постсъветското пространство – като Грузия, Украйна, Казахастан и т.н. Това означава, че Белият дом има само един изход – да продължи и да развие експанзията си. Тоест, през следващите няколко години политиката на САЩ ще бъде откровено експанзионистична, и използваща кризите и управляемите конфликти.
Ако приемем, че нещата действително ще се развият по този начин, можем да обясним и защо именно Кавказкият регион най-вероятно ще се превърне в основното направление на бъдещата американска геополитическа експанзия. Както е известно, изграждането на южния енергиен коридор беше наречено навремето от администрацията на президента Клинтън „проекта на века”, който трябваше да позволи на САЩ (и на Запада, като цяло) да се освободят от „арабската петролна зависимост”, без при това да рискуват да я заменят с още по-опасната зависимост от Русия. Смяташе се, че този коридор ще включва две транзитни разклонения – кавказко и афганистанско. Ключовото геополитическо значение на Южния коридор се подчертава и от факта, че може би именно заради него бяха извършени и мащабните терористични нападения през 1999 в Москва и през 2001 в Ню Йорк. Защото Ал Кайда, обслужваща по онова време интересите на част от саудитските петролни шейхове, взе най-активно участие в провала на тези проекти – така, проваляйки през 1998 изграждането на трансафганистанския газопровод от Туркменистан на юг, след това Бин Ладен лично финансира подготовката за въоръжено нахлуване в Централна Азия. По същото време единственият тогава в Кавказкия район петролопровод Баку-Новоросийск беше блокиран от командира на арабските наемници в Чечения Хатаб, а когато руснаците изградиха нов през Дагестан, той реши да атакува и тази кавказка република. Показателно е също, че планът за изглаждането на магистралния петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, първият и основен проект от системата на „Южния коридор” в Кавказкия регион, се появи едва през 1997, т.е. след края на Първата чеченска война. Тъй като споразумението с чеченските сепаратисти беше ясен сигнал, че Москва вече не може да контролира Кавказ и „Южния коридор”, както беше в началото на 90-те, когато за нея не представляваше особен проблем да помогне за смяната на режимите в Грузия и Азербайджан. Не е случаен и фактът, че документите за изграждането на Баку-Тбилиси-Джейхан бяха подписани от всички заинтересовани страни по време на срещата на ОССЕ в Истанбул през 1999 – т.е. тъкмо тогава, когато Русия преживяваше изключително дълбока икономическа и политическа криза. С идването на власт във Вашингтон на републиканската администрация на Джордж Буш-младши обаче, изграждането на „Южния коридор”, макар и да продължи, загуби статута си на „проект на века”. Неоконсерваторите в Белия дом стигнаха до извода, че могат да „пречупят” ОПЕК, поставяйки под контрол иракския петрол. Затова едва ли е чудно, че когато стана ясно, че САЩ са на ръба на поражението в Ирак, Вашингтон отново си спомни за „Южния коридор” и започна подготовката за нова експанзия в районите на Кавказ и Централна Азия. Тъкмо в това, впрочем, се корени и сегашното изостряне на „хладната война” между Москва и САЩ (и част от европейските им съюзници).
Когато през май 2006, във Вилнюс, американският вицепрезидент Дик Чейни произнесе поредната си „фултънска” реч, мнозина не без основание я обявиха за начало на нова, този път „хладна война”. Истината обаче е, че тази реч по-скоро отвлече вниманието на наблюдателите от основния въпрос – защо, веднага след Вилнюс, Чейни се появи в Астана. Тогава той предложи на Казахстан да се включи в проектите за изграждането на транскаспийски газопроводи за гарантиране енергийната сигурност на Европа. Според авторитетния „Уол стрийт джърнъл”, това посещение „ознаменува отказа от мисионерските усилия за налагане на демокрацията и връщането към т.нар. realpolitik . Днес постоянно укрепващият в глобален план Китай, опиянената от петрола си Русия и САЩ са се вкопчили в битката за ресурси и влияние в Централна Азия. В нея ние засега губим и чиновниците от администрацията на Буш очевидно са решили, че залогът е прекалено голям за да продължим да робуваме на принципите си”. Всъщност, тогавашната мисия на Чейни в Казахстан, общо взето, се оказа успешна: Казахстан не само започна да захранва със свой петрол тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, но и блокира приемането на Иран за пълноправен член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). В това отношение, посещението на Чейни действително може да се смята не само за начало на „хладната война”, но и на новия етап от прословутата „Голяма игра” на Запада за диверсифициране на доставките на енергоносители. Изключително тясната връзка между двата аспекта на този (по същество един и същи) процес, нагледно бе демонстрирана от шефа на външнополитическата комисия на американския Сенат Ричард Лугар, който половин година по-късно предложи НАТО да се ангажира със защитата на Грузия и Украйна от „руския енергиен шантаж”.
Бъдещият дневен ред.
Според колегата на Лугар, сенатор Джон Маккейн, който е сред най-вероятните претенденти за президентския пост от Републиканската партия: „Ние трябва ясно да покажем на управляващата в Москва група, че не може да разчита на партньорство със Запада, докато действията и кардинално се разминават с ценностите на евроатлантическите демокрации. Подобен общ подход е предпоставка за създаването на отношения на доверие с Русия. Той обаче не е достатъчен за да се предотврати нестабилността в държавите от бившия СССР. Именно тази нестабилност тласка Москва да оказва, нерядко империалистическо, влияние, върху съседите си”. Впрочем, почти същото твърдят и американските демократи и тъй като първоначалната идея за изграждането на „Южния коридор” беше именно тяхна, руснаците едва ли могат да разчитат, че идването им на власт след изборите през 2008 ще промени същността на „Голямата игра” в Кавказ. По-скоро напротив. Така или иначе, както в Москва, така и във Вашингтон са съвсем наясно, че в близко бъдеще едва ли може да се очаква създаването на „доверителни отношения” между Русия и САЩ.
Втория извод, който обаче, не е чак толкова очевиден, е, че НАТО вероятно ще трябва да изпълнява в Кавказкия регион съвсем различни задачи, в сравнение с онези, за които се подготвя. Пактът ще трябва да се занимава не толкова с отразяване на „руската заплаха”, колкото с разрешаването на многобройните етнически конфликти. Защото, когато Тбилиси се опитва да внуши на Запада, че в Грузия няма никакви национални конфликти, а само конфликт с Русия, това си е чист опит за манипулиране на Северноатлантическия пакт. Затова сигурно си струва Брюксел предварително да обсъди приемането на Грузия в НАТО със Сухуми и Цхинвали, защото иначе рискува да попадне в крайно неприятна ситуация. Според Александър Скаков, който ръководи Отдела за държавите от ОНД в Руския институт за стратегически изследвания: „Русия може да признае независимостта на Абхазия и Южна Осетия, което пък ще се стане пречка за приемането на Грузия в НАТО, тъй като в такъв случай тя ще се окаже, де юре, във война с руснаците. А пактът никога не би приел страна, намираща се в състояние на война с Русия”. Налице се обаче сериозни опасения, че тъй като Брюксел едва ли ще направи първото, докато Москва вероятно ще направи второто, резултатът ще бъде много неприятен – появата на пакта в Кавказкия регион само ще размрази старите и ще породи нови, при това още по-опасни, конфликти.
Военно-стратегическото значение на Южен Кавказ
Първостепенното значение на Южен Кавказ във военно-стратегическо отношение, според някои коментатори, измества дори неговото икономическо значение. Това обаче очевидно противоречи на интересите на държавите от региона, защото всички те са силно заинтересовани, Южен Кавказ да играе важна роля в транзита на енергоносители от Централна Азия. Измежду трите държави от региона (Грузия, Армения и Азербайджан) обаче, Армения още в началото се оказа изключена от този процес. Засега САЩ (където има достатъчно силно арменско лоби) не съумяват да наложат компромис между Армения и Азербайджан, изграждайки нови енергийни коридори, поради липсата на решение на проблема с Карабах. В резултат от което за ролята на транзитни държави могат да претендират само Азербайджан и Грузия. Перспективите за социално-икономическото развитие на региона се усложняват и от факта, че географското положение превръща Южен Кавказ в заложник на глобалните геополитически процеси. От разпадането на съветската империя насам, американските интереси по отношение на Кавказ постоянно нарастват и държавите от региона се превърнаха в постоянен обект на геополитиката на САЩ. След 1991 кавказката политика на Вашингтон беше насочена към изтласкването на Русия и Иран от региона. В този смисъл прекъсването на традиционните за него икономически връзки стана предимно по политически причини. Освен това, сред американските стратези продължава да битува убеждението, че от гледна точка на глобалната и регионална сигурност Северен Кавказ трудно може да бъде отделен от Южен. Което пък означава, че всяка система за сигурност, която (както изглежда разчитат част от неоконсерваторите в Белия дом) ще се изгражда под егидата на САЩ и НАТО, следва да включва и Северен Кавказ, макар че това е абсолютно неприемливо за Москва.
Основна геополитическа задача на сегашната американска администрация в Южен Кавказ продължава да бъде интегрирането на трите държави от региона в евроатлантическата общност и, по този начин, пълното ликвидиране на остатъците от някогашния „руски монопол” в него. За това че регионът е интересен за САЩ почти изключително във военно-стратегически план говори и фактът, че присъединяването на местните държави към ЕС не се обсъжда дори и чисто теоретично. Тоест, основен инструмент за интегрирането на Кавказ в евроатлантическата общност следва да станат не икономическите връзки, а преди всичко Северноатлантическият алианс (който си остава военен пакт).
Според сегашната администрация на САЩ, най-добрият вариант би било едновременното приемане в НАТО на Азербайджан, Армения и Грузия. Подобна перспектива се поддържа горещо от Тбилиси и с известни уговорки от Баку (който иска, преди това, да бъдат изтеглени арменските войски от Нагорни Карабах и другите „окупирани” територии и те да бъдат върнати на Азербайджан).
Продължаващият конфликт между Армения и Азербайджан и липсата на решение по караб a хския въпрос обаче препятства реализацията на тази стратегия на американските неоконсерватори в Кавказ. Засега САЩ и съюзниците им не успяват да формулират приемлив компромис между Армения и Азербайджан. Затова Вашингтон се отказа от плановете си за присъединяването на целия Южнокавказки регион към НАТО и подкрепя само включването на Грузия.
Днес администрацията на Буш е дотолкова затънала в Ирак и Афганистан, че Южен Кавказ я интересува не толкова, като значим сам по себе си регион, а по-скоро като средство за решаването на проблемите на Големия Близък изток. Засега основният вектор на американската геополитика в Южен Кавказ е насочен на юг – против Иран. Затова Вашингтон осезаемо намали усилията си за изтласкването на Русия от региона, стремейки се да избегне пряката конфронтация с Москва. Това обяснява и промяната в реториката по отношение на кавказката политика на Кремъл: почти изчезнаха исканията за замяната на руските умиротворителни сили в Абхазия и Южна Осетия, затихна и кампанията срещу „имперските действия на Кремъл против младите кавказки демокрации” и т.н. В същото време обаче, американците продължават да използват срещу руския си съперник своите местни съюзници, на които оказват политическа и финансова подкрепа. Както и досега, най-активен регионален съюзник на Вашингтон е Грузия.
Днес перспективите пред Южен Кавказ, както и бъдещото значение на кавказкия фактор в световната геополитика и геоикономика, са в пряка зависимост от развитието на отношенията между САЩ и Иран. Ако Вашингтон все пак рискува и избере силовото решение на „иранския проблем”, това би се отразила крайно негативно върху Грузия и Азербайджан. Защото, при подобно развитие, декларацията на иранските лидери, че в случай на американско нападение, ще бъдат ударени с ракети всички, използвани от САЩ, военни и енергийни обекти в Азербайджан и Грузия, могат да се превърнат в реалност. Всъщност, дори и ако не бъде осъществен този катастрофален сценарий, потенциалните рискове са прекалено големи за да се разчита, че Южен Кавказ може да се превърне в достатъчно сигурен коридор за транзита на каспийските енергоносители.
Успешното развитие на Южен Кавказ и превръщането му в реален фактор за икономическия подем на целия Каспийски регион е възможно само ако неговото ключово военно-стратегическо положение престане да бъде пречка за това. За целта обаче е необходима коренна промяна в ситуацията в Близкия изток, като цяло, както и отказът на големите външни сили, имащи интереси в региона, от конфронтационната политика и ориентирането им към взаимно зачитане на въпросните интереси.
Не по-малко важно, разбира се, е държавите от Южен Кавказ да намерят начин за преодоляване на съществуващите между тях противоречия и да започнат да изграждат политиката си на основата на собствените национални интереси. Едва ли обаче подобно нещо ще се случи в обозримо бъдеще. И тъкмо поради това кавказкият фактор в съвременната геополитика ще продължи да си остава първостепенен само в политически и военно-стратегически план, и второстепенен – в икономически.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Идеята за създаването на т.нар. „газова ОПЕК” се коментира в големите медии (включително и в българските) от поне две-три години насам. Впрочем, на последната среща на страните-износителки на природен газ в Катар през април т.г., държавите от Близкоизточния регион - Катар, Иран, както и тези от Южна Америка - Аржентина, Боливия и Венецуела, подкрепиха идеята . В крайна сметка, беше взето решение за формиране на група на високо равнище за ценообразуване на природния газ, чиято дейност ще се координира от Русия. Очевидно е, че САЩ, които са може би най-големия противник на „газовата ОПЕК” едва ли ще останат безучастни при подобно развитие на събитията. Всъщност, те вече стартираха своята „контраигра”, доказателство за което бе и подписаният в края на март от държавния секретар Кондолиза Райс и азербайджанския външен министър Елмар Мамедов меморандум за енергийната сигурност в Каспийския регион. Показателно е също, че точното съдържание на меморандума се пази в тайна. Въпреки, това от заявлението на американския Държавен департамент става ясно, опитвайки се да ерозират монопола на руския гигант „Газпром” в Европа, двете страни възнамеряват да стартират реализацията на проектите за изграждането на т.нар. „Южен коридор” от газопроводи по маршрутите Турция-Гърция-Италия и Турция-България-Румъния-Унгария-Австрия ( Nabuco ). Към това следва да добавим и изявлението на зам.външния министър на Азербайджан Араз Азимов, че „европейските нации са поканени да сключат договор за сътрудничество Туркменистан” за да купуват природен газ директно от него, без посредничеството на Русия, използвайки за транзита му вече функциониращият Южнокавказки газопровод (Баку-Тбилиси-Джейхан), както и проектирания Транскаспийски газопровод. Известно е, че за реализирането на тази идея азербайджанският президент Илхам Алиев вече покани новия лидер на Туркменистан Гурбангули Бердимухамедов да посети Баку. Така Азербайджан декларира, че възнамерява да участва в новата „газова голяма игра” в региона, на страната на Запада (т.е. на САЩ).
Интересното в случая е, че от чисто икономическа гледна точка Баку няма никакъв интерес от появата на обслужвания от него международен пазар на евтиния туркменистански газ. Обратното, за Алиев-младши би било по-изгодно да продължи политиката на баща си – т.е. да поддържа напрежение в отношенията си с Ашхабад и да договаря с Москва цените на природния газ, в рамките на зараждащият се „газов ОПЕК”. След изграждането на Транскаспийския газопровод, Баку ще може да разчита само на таксите от транзита на туркменистанския газ през територията на страната. Освен това, елементарният здрав смисъл изискваше от Алиев да се изтегли на по-заден план, предоставяйки лобирането на този проект (и очаквания сблъсък с Москва) на самите САЩ и ЕС. И за да не го направи, е налице определен, при това много сериозен, геополитически стимул. Във всеки случай, доста по-сериозен от газопровода „Набуко”. Подобен стимул може да се окаже например, надеждата за скорошното приемане на Азербайджан в НАТО, по „грузинския сценарий”, т.е. заедно с Карабах, което автоматично би гарантирало външните граници на страната. Още повече, че заявлението на двете камари на американския Конгрес за необходимостта Грузия да бъде приета в НАТО навежда на мисълта, че решението на по-нататъшно разширяване на пакта в Южен Кавказ вече е взето, или пък неизбежно ще бъде взето.
Историческото бреме
Според редица експерти, днес американският политически елит е изправен пред сложен избор. Едната възможност е да бъде драстично намалено военното присъствие в Ирак и по света, като цяло, да бъде девалвиран американският долар, т.е. приходите на САЩ да бъдат приведени в съответствие с разходите. Това означава, „поражението” да се използва за сериозен анализ на проблемите пред Съединените щати, да се направят съответните изводи и новата външна политика на страната да се преформулира „от нулата”, т.е. да бъде освободена от бремето на миналото, без вече да се налага страната да предприема някакви действия, само защото те се диктуват от логиката на досегашната и политика. Това, може би, би бил по-разумният път, но истината е, че тъкмо той изглежда най-трудно осъществим за самите американци. От една страна, защото всички изразходвани за „иракската операция” и останалите хегемонистични проекти гигантски суми, ще трябва да бъдат включени в графата „загуби”. Което прагматичният мозък на американския бизнесмен просто не може да допусне. Напоследък доста се говори, че Америка е на ръба на катастрофата в Ирак, че ще бъде принудена да ограничи присъствието си или дори напълно да се изтегли от региона. По-реалистично настроените анализатори обаче смятат подобна теза за повърхностна. Според тях, всички действия на САЩ ще се определят от икономическата ситуация в страната. Ако американците се изтеглят и се концентрират върху вътрешните си проблеми, рязко ще нарастнат възможностите за самостоятелни действия на другите страни: Китай, Индия, или Русия. С други думи, така Америка сама би помогнала на най-големите си съперници да навлязат в области, в които днес доминират почти изключително САЩ и се смятат за сфера на техните национални интереси. При подобно развитие, на Вашингтон едва ли ще му е до държавите от постсъветското пространство – като Грузия, Украйна, Казахастан и т.н. Това означава, че Белият дом има само един изход – да продължи и да развие експанзията си. Тоест, през следващите няколко години политиката на САЩ ще бъде откровено експанзионистична, и използваща кризите и управляемите конфликти.
Ако приемем, че нещата действително ще се развият по този начин, можем да обясним и защо именно Кавказкият регион най-вероятно ще се превърне в основното направление на бъдещата американска геополитическа експанзия. Както е известно, изграждането на южния енергиен коридор беше наречено навремето от администрацията на президента Клинтън „проекта на века”, който трябваше да позволи на САЩ (и на Запада, като цяло) да се освободят от „арабската петролна зависимост”, без при това да рискуват да я заменят с още по-опасната зависимост от Русия. Смяташе се, че този коридор ще включва две транзитни разклонения – кавказко и афганистанско. Ключовото геополитическо значение на Южния коридор се подчертава и от факта, че може би именно заради него бяха извършени и мащабните терористични нападения през 1999 в Москва и през 2001 в Ню Йорк. Защото Ал Кайда, обслужваща по онова време интересите на част от саудитските петролни шейхове, взе най-активно участие в провала на тези проекти – така, проваляйки през 1998 изграждането на трансафганистанския газопровод от Туркменистан на юг, след това Бин Ладен лично финансира подготовката за въоръжено нахлуване в Централна Азия. По същото време единственият тогава в Кавказкия район петролопровод Баку-Новоросийск беше блокиран от командира на арабските наемници в Чечения Хатаб, а когато руснаците изградиха нов през Дагестан, той реши да атакува и тази кавказка република. Показателно е също, че планът за изглаждането на магистралния петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, първият и основен проект от системата на „Южния коридор” в Кавказкия регион, се появи едва през 1997, т.е. след края на Първата чеченска война. Тъй като споразумението с чеченските сепаратисти беше ясен сигнал, че Москва вече не може да контролира Кавказ и „Южния коридор”, както беше в началото на 90-те, когато за нея не представляваше особен проблем да помогне за смяната на режимите в Грузия и Азербайджан. Не е случаен и фактът, че документите за изграждането на Баку-Тбилиси-Джейхан бяха подписани от всички заинтересовани страни по време на срещата на ОССЕ в Истанбул през 1999 – т.е. тъкмо тогава, когато Русия преживяваше изключително дълбока икономическа и политическа криза. С идването на власт във Вашингтон на републиканската администрация на Джордж Буш-младши обаче, изграждането на „Южния коридор”, макар и да продължи, загуби статута си на „проект на века”. Неоконсерваторите в Белия дом стигнаха до извода, че могат да „пречупят” ОПЕК, поставяйки под контрол иракския петрол. Затова едва ли е чудно, че когато стана ясно, че САЩ са на ръба на поражението в Ирак, Вашингтон отново си спомни за „Южния коридор” и започна подготовката за нова експанзия в районите на Кавказ и Централна Азия. Тъкмо в това, впрочем, се корени и сегашното изостряне на „хладната война” между Москва и САЩ (и част от европейските им съюзници).
Когато през май 2006, във Вилнюс, американският вицепрезидент Дик Чейни произнесе поредната си „фултънска” реч, мнозина не без основание я обявиха за начало на нова, този път „хладна война”. Истината обаче е, че тази реч по-скоро отвлече вниманието на наблюдателите от основния въпрос – защо, веднага след Вилнюс, Чейни се появи в Астана. Тогава той предложи на Казахстан да се включи в проектите за изграждането на транскаспийски газопроводи за гарантиране енергийната сигурност на Европа. Според авторитетния „Уол стрийт джърнъл”, това посещение „ознаменува отказа от мисионерските усилия за налагане на демокрацията и връщането към т.нар. realpolitik . Днес постоянно укрепващият в глобален план Китай, опиянената от петрола си Русия и САЩ са се вкопчили в битката за ресурси и влияние в Централна Азия. В нея ние засега губим и чиновниците от администрацията на Буш очевидно са решили, че залогът е прекалено голям за да продължим да робуваме на принципите си”. Всъщност, тогавашната мисия на Чейни в Казахстан, общо взето, се оказа успешна: Казахстан не само започна да захранва със свой петрол тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, но и блокира приемането на Иран за пълноправен член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). В това отношение, посещението на Чейни действително може да се смята не само за начало на „хладната война”, но и на новия етап от прословутата „Голяма игра” на Запада за диверсифициране на доставките на енергоносители. Изключително тясната връзка между двата аспекта на този (по същество един и същи) процес, нагледно бе демонстрирана от шефа на външнополитическата комисия на американския Сенат Ричард Лугар, който половин година по-късно предложи НАТО да се ангажира със защитата на Грузия и Украйна от „руския енергиен шантаж”.
