Президентът Барак Обама може значително да подобри отношенията на Съединените щати с Латинска Америка, ако официално обяви за „смъртта” на Доктрината Монро, а след това и лично проконтролира погребението и. Подобна декларация от негова страна, на практика, не би довела до някакви отрицателни последици в САЩ, затова пък ще допринесе за нарастване на популярността му, както в Латинска Америка, така и в по-голямата част от останалия свят.

Повечето американци не познават в детайли тази 185-годишна политика и едва ли ги е грижа за нея. Латиноамериканците, напротив, могат подробно да разкажат за Доктрината Монро, която поражда сред тях почти изключително отрицателни емоции. Всъщност, истината е, че днес тази доктрина се е превърнала в празна реторика, оскърбяваща достойнството на онези, които (според първоначалния и замисъл) би трябвало да защити.

През 1823, тогавашният американски държавен секретар Джон Куинси Адамс съчинява, а президентът Джеймс Монро официално провъзгласява, доктрината, в която се твърди, че характерът на американската политика коренно се отличава от този на европейската. Президентът на САЩ Монро обявява, че разглежда разширяването на монархическото политическо влияние на Европа в Новия свят, „като опасност за нашия свят и нашата сигурност”. В тази връзка, той предупреждава, че европейските сили трябва да оставят двете Америки на американците и дава ясно да се разбере, че на юг от границата на САЩ се намира обширна зона на собственото им геополитическо влияние.

По онова време в Европа не обръщат почти никакво внимание на тези претенции. В края на краищата, през първата половина на ХІХ век, Съединените щати не разполагат нито със силна армия, нито с флот. В същото време, още тогава са налице три сериозни проблема, които поставят под въпрос искреността на този очевидно благороден жест, целящ защитата на младите независими републики в Южна Америка от европейската реколонизация.

На първо място, Вашингтон декларира намеренията си едностранно. Латиноамериканците никога не са искали да бъдат защитавани от САЩ и американските дипломати дори не се консултират с колегите си от „другата Америка”. В това се съдържа сериозна доза ирония, защото „протекцията”, обявена от доктрината, отрежда на САЩ ролята на посредник и защитник на латиноамериканските държави от „злонамерените” (както се предполага) към тях европейски монархии.

На второ място, съдържащият се в доктрината откровен патернализъм – т.е. тезата, че „нашите братя на юг” нямат достатъчно възможности да се защитят сами, винаги е предизвиквала учудване и гняв в Латинска Америка. Дори и ако някога този извод е бил поне отчасти верен, той много отдавна не отговаря на действителността.

Третият и най-проблематичен въпрос е свързан с факта, че става дума за една очевидно остаряла доктрина, при това обременена от доста тежко наследство. Повече от столетие Съединените щати периодично се намесват във вътрешните работи на латиноамериканските държави. Така у последните се затвърждава убеждението, че САЩ са създали Доктрината Монро, не заради някакви хипотетични или реални заплахи от страна на Европа, а най-вече за да оправдаят собствената си користна намеса в страните на юг от Рио Гранде, която нанася сериозна вреда на латиамериканското дойстойнство и суверенитет.

„Короларият” на Рузвелт

По време но президента Теодор Рузвелт (1901-1909), под знамето на доктрината се осъществява неофициалната колонизация на повечето „независими” държави от Карибския басейн. Така нареченият „Короларий на Рузвелт”, допълващ Доктрината Монро, на практика, обосновава правото на Вашингтон да осъществява интервенции и окупация на територии в Латинска Америка, дори и ако нито една европейска сила не се опитва да ги постави под свой контрол. Рузвелт твърди, че заради дълговата си зависимост от европейските банки, Латинска Америка дотолкова е отслабнала, че е станала уязвима за реколонизация от страна на Европа. Следователно, изпреварващите военни намеси на Съединените щати стават необходими и се реализират в периода 1900 – 1933.

Така, американски части навлизат в Колумбия, през 1901 и 1902, в Хондурас, през 1903, 1907 и 1911, и в Доминиканската република, през 1903, 1904, 1914 и 1916, като окупират острова до 1924. В продължениета на 20 години, те нееднократно осъществяват десанти в Никарагуа, три години (1906-1909) остават в Куба, а в Хаити се задържат цели двайсет. Междувременно, армията на САЩ осъществява военни операции и в Мексико, Панама, Гватемала и Коста Рика.

През 1954, президентът Айзенхауер използва доктрината за да оправдае свалянето на демократично избраното правителство в Гватемала. На свой ред, Джон Кенеди я използва от 1961 до 1963 за да оказва натиск (включително и военен) срещу Куба, а наследникът му Линдън Джонсън отново издига знамето на доктрината през 1965, когато изпраща 23 хиляди морски пехотинци в Доминиканската република в подкрепа на генералите, установили авторитарно и тиранично управление в тази страна, през следващите 13 години Президентът Роналд Рейгън пък обосновава с нея войните, водени от ЦРУ по време на неговото управление, в Никарагуа, Салвадор и Гватемала, в които загиват над 200 хиляди жители на Централна Америка, а също и американската военна интервенция в Гренада.

Именно по тези причини „монроизмът” се сдобива с изключително негативен имидж в Латинска Америка и Карибско море. Навсякъде в региона, дори и простото споменаването на Доктрината Монро се възприема като проява на „американската агресивност”.

Днес, почти двайсет години след края на студената война, американските политически елити все още приемат доктрината като аксиома на външната политика на САЩ. През последните години те добавиха към нея и изискването латиноамериканските правителства да възприемат неолибералния икономически модел. На този фон не е чудно, че латиноамериканците избират за свои лидери (в Аржентина, Бразилия, Боливия, Чили, Еквадор, Никарагуа, Гватемала, Хондурас, Уругвай и Венецуела) политици, които открито отхвърлят не само заложената в доктрината претенция за хегемония на САЩ в двете Америки, но и икономическите концепции, с които тя се обвързва напоследък. В тази връзка, особено показателно е, че нито една държава от Западното полукълбо не подкрепи САЩ, през октомври миналата година, когато Генералната асамблея на ООН гласува за прекратяване на американското ембарго срещу Куба.

Електоралната революция

През последното десетилетие, гражданите на Венецуела, Бразилия, Аржентина, Боливия, Еквадор, Никарагуа и други латиноамерикански държави декларираха, че не приемат неолибералната икономическо политика, подкрепяна от САЩ, и гласуваха за кандидати, обявяващите се против проточилата се американска хегемония. В крайна сметка, именно резултатите от изборите в държавите на юг от Рио Гранде убиха окончателно Доктрината Монро. Новата вълна в Латинска Америка отправя открито предизвикателство към американското превъзходство. През миналата 2008, боливийският президент Ево Моралес си позволи да направи нещо, което само допреди двайсетина години би било невъзможно: изгони от страната Американската агенция за борба с наркотиците. На свой ред, Еквадор ликвидира военната база на САЩ на своя територия.

Следващото предизвикателство, които редица латиноамерикански държави си позволяват да отправят към Съединените щати, касае вече т.нар. „голяма политика”. Така, Чили и Мексико, в качеството си на непостоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, гласуваха против искането на САЩ Световната организация да санкционира американската интервенция в Ирак. През следващите години влиянието на САЩ в Латинска Америка ще продължи да бъде ерозирано с укрепването на дипломатическите, икономическите и военните връзки с Китай, Русия и Иран, които усилено развиват няколко ключови държави от региона.

Отчитайки всички тези факти, Барак Обама следва да обяви, колкото се може по-скоро, че доктрината Монро е мъртва и ще бъде погребана. Подобна декларация би могла да изиграе ролята на своеобразен катализатор за формирането на реални партньорски отношения, признаващи новия статут на Латинска Америка. Само погребението на този геополитически канон от ХІХ век би позволило на САЩ да провеждат наистина адекватна политика по отношение на региона.

* Професор по международни отношения в Американския университет

* Професор в Калифорнийския държавен университет и вицепрезидент на Института за политически изследвания

{rt}

Глобалната финансова и икономическа криза даде повод за взаимни нападки между правителствени кръгове, финансовия и банков сектор и независимите експерти, във връзка с изясняването на основните причини, които я породиха. В общи линии, словесният двубой се води между основните глобални играчи в световната икономика и най-големите експерти в тази сфера (1). На практика, именно представителите на очертаните по-горе три групи субекти дирижират различните аспекти на глобалната, регионална и национална геополитика и геоикономика и управляват световната политическа и икономическа система. Що се отнася до взаимните нападки между тях, те в основни линии се свеждат до следното:

- Обвинения от страна правителствата (като цяло) или на техни представители към финансово-банковите кръгове за проявената от тях прекомерна алчност за извличане на баснословни печалби (2). Подобно твърдение обаче, звучи доста наивно и недотам искрено, тъй-като става дума за едни и същи играчи, имащи пряко отношение към генезиса на кризата (чрез механизмите и лостовете на управление, контрола и мониторинга на процесите) и разпределението на тези, непознати в историята на капитализма, дивиденти.

- Банковият и финансовият сектори упрекват правителствените кръгове, че не са отчели своевременно ранните сиптоми на една толкова мащабна криза и не са предприели съответните превантивни мерки за предотвратяването и. Това също не звучи сериозно, тъй като представителите на глобалната финансово-банкова система, в повечето случаи, или произлизат от определени политически и правителствени кръгове или пък са тясно инкорпорирани в схемите на взаимнообвързани интереси.

- Научно-експертното равнище (доколкото може да бъде независимо), отправя сериозни упреци към първите две категории субекти на световната политика, които, в общи линии, се свеждат до упражняването на недостатъчен контрол върху развитието на световната финансова система през последните десетилетия, неефективни мерки за превантивна реакция (въпреки сравнително ранните предупреждения за настъпващата криза и очакваните и мащаби), а също закъснели или неефективни мерки за смекчаване на последиците от кризата. С други думи, за неадекватно посрещане и управление на кризисния процес. Известният икономист Джоузеф Стиглиц откровено заявява, че „в основата на кризата са неадекватните действия на световните сили”. Впрочем, представителите на научно-експертната общност също нямат единодушни и категорични позиции за генезиса и последиците от кризата, както и за мерките по справянето с нея, различават се и прогнозите им за евентуални нови бъдещи кризи.

Така ли иначе, цялото внимание се концентрира върху предприемането на мерки, осъществявани предимно с интервенционни инструменти, имащи чисто технически характер и целящи туширане и ограничаване на последиците от финансовата криза (3). Истинските причини остават, до голяма степен, завоалирани и малцина анализатори си позволяват да „бръкнат с пръст в раната”. В тази връзка е показателно, че именно западната икономическа експертна общност лансира тезата за необходимостта от внимателно препрочитане на Марксовия „Капитал” и концепциите на Джон Кейнс, предполагайки че те могат да дадат смислени ориентири за първоизточниците на кризата, както и за недопускане на подобни сътресения в бъдеще.

Стъпвайки на тази основа, можем да се приемем изходната теза, че в основата на съвременната финансова и икономическа криза лежат фундаментални причини от политикономическо, геополитическо и геоикономическо естество. В настоящата статия ще се опитам анализирам политикономическите аспекти на тези причини.

Кризата като стартов процес в реализирането на нов глобален проект

Първият въпрос, който възниква в тази връзка, е свързан с генерирането на редица нови процеси от глобалната финансова система, през последните две-три десетилетия. Случайно ли се наложи тезата, че тече активен процес на виртуализация на световната финансова и икономическа система? Процес, който се пренесе и на регионално, субрегионално и локално (национално) равнище. Случайно ли се заговори за ново преструктуриране на световното стопанство. Не, естествено.

От една страна, не може да не се констатира изключително динамичното „набъбване” на световната финансовата система (на различните и равнища) с т.нар. виртуален капитал. Различните източници оценяват обема на световният капитал от 200 трилиона до 500-600 трилиона долара и дори до един квадралион долара- Цифри, които определено смущават, в качеството си на измерители на обективно и реално протичащи процеси в световното стопанство. Впрочем, те трудно се възприемат и чисто психологически, особено последната цифра, зад която се крие (или пък следва) нещо ново и непознато, случващо се обикновено при прехода от една в друга епоха. Какво предстои, от политикономическа и чисто икономическа гледна точка, в развитието на световната икономическа и финансова система след преминаване на тази стойностна граница от един квадралион? Ако вземем първата цифра – 200 трилиона долара, която считаме за „по-реална”, и я съпоставим със официалните статистически данни за произведения годишен световен БВП (понастоящем той е над 40 трилиона долара), веднага възниква въпросът, къде са останалите 160 трилиона долара? Какво движение извършват в световната финансова система, какви са каналите и механизмите на това движение, защо са „забулени” в плътна мъгла, кои субекти стоят зад тях и какви цели обслужва тази непозната досега мобилност? Дали само извличане на колосални печалби от мащабното „превъртане на пари”, или се преследват и други цели, като например създаване на коренно различна (непрозрачна и нелегитимна) от досегашните представи, ценностна система на икономиката и бизнеса, като прелюдия към конструирането на нов глобален икономически модел на развитие? И какво ще представлява тази модел? Не е трудно да се предположи, че ще се отличава от този на капиталистическото развитие през отделните му фази (в различаващите се помежду си трактовки на Адам Смит, Давид Рикардо, Карл Маркс и Джон Кейнс). Перефразирайки една мисъл на Маркс, можем да допуснем, че „мозъчният тръст”, който управлява света днес, също е стигнал извода, че в последната си фаза капитализмът може „сам да изяде себе си” („империализмът като последен стадий на капитализма”). Ако това предположение се потвърди със съвременни научни доказателства, може да се допусне и, че сегашната глобална финансова и икономическа криза не е случайна, а добре замислена и планирана като стартов процес в реализирането на грандниозен  глобален проект за бъдещото развитие на човечеството.

От друга страна, въпреки наложилата се глобална (нео)либерална икономическа доктрина, развитието и управлението на световното стопанство става все по-непрозрачно и виртуално, като в него текат процеси на преструктуриране на известните сектори и сегменти (международна търговия, банково-финансова система, транспортна система, водещи отрасли). Основни постулати на капиталистическата политикономия, свързани с понятия като капитал, норма на печалба, конкуренция, либерализация, монополизация, картелиране и пр., стават все по-абстрактни в условята на реално функциониране на икономическите системи и модели на развитие, на глобално, регионално, субрегионално и национално равнище. В международната търговия също протича съществено пренареждане на водещите стоки. На преден план излизат търговията с петрол и петролни продукти, оръжие, наркотици, лекарства (по някои оценки, 30% от които са фалшиви), хора и други. Стоките и услугите на реалния (прозрачен) сектор все повече „свиват” своя обхват. В световното стопанство се „наместват” (стеснявайки интензивно прозрачния сектор), нови (с лоша или съмнителна репутация) сектори като световното етническо предприемачество и бизнес, световното криминално предприемачество и бизнес, икономиката на тероризма (както и тази на антитероризма) и световното корупционнно предприемачество, представляващи силно деформирани форми на бизнес. В тази връзка възникват редица закономерни въпроси? Това, което допреди десет-двайсет години се смяташе за случайно негативно явление, днес вече изпълва с конкретно съдържание все по-значителни пространства на световната икономика, световната икономическа и финансова система. В духа на изложеното дотук се налагат няколко заключения:

На първо място, е налице фрапиращо, непознато в историята на капитализма, откъсване на капитала от реалния сектор (производството на стоки и услуги) и формиране на огромна маса капитал, следващ собствена логика на движение, откъсната от логиката на развитие на реалната икономика и на познатите ни икономически закони и закономерности.

На второ място, е налице впечатляващо модифициране на разменните стопански пропорции (трудно за квалифициране и квантифициране) в глобален, регионален и национален план. Известната постановка на Маркс за процеса на превръщане на стойността в потребителска и разменна стойност (последната, като измерител, посредством цената, на реалното търсене и предлагане на стоки и услуги) също бележи определена „мутация”. Може да се предположи, че кризата ясно индикира наличието на четвърто измерение на стойността, което условно можем да наречем „виртуална (скрита) потребителска стойност”. В такъв случай известната марксова формула придобива следния вид: стойност – потребителска стойност –  (реална) разменна стойност – виртуална разменна стойност. Неизбежно е внушението, че тази нова скрита стойност отразява други разменни пропорции и, следователно, други ценови равнища, които не се формират според представите на класическата политикономия, а в рамките на скрит процес, който тотално нарушава познатите пропорции. В тази връзка и формулата на Маркс (C + V + M), най-вече в частта за принадената стойност, също търпи модифициране, като тенденцията е към трайно, многократно инкасиране на високи норми на печалба (които за класическия капитализъм варират, според различни оценки, между 5% и 25%). При положение, че през последните десетилетия нормата на печалба, в поразяващо масови случаи, се измерва в пъти и десетки пъти, очевидно или трябва да приемем хипотезата, че познатият ни капитализъм се трансформира в нещо качествено ново и непознато досега, което трябва да намери своето обяснение като развитие (еволюция), съобразно икономическите закони и закономерности (познати или все още неоткрити), или пък, че системата на капиталистическата икономика е навлязла в своеобразна „черна дупка” – т.е. в процес на системна деформация, поставящ началото на глобално икономическо деструктуриране.

Ако се абстрахираме от това предположение и се концентрираме върху последиците, които (повече или по-малко) бяха идентифицирани в процеса на кризата, не можем да не констатираме един факт, който засега повече смущава, но пък впоследствие може да обясни логиката на случващото се. Става въпрос за достигане на някакво ново, изключително високо (но неоправдано от икономическа гледна точка) равнище на стойността на основните фактори на производство - труд, капитал, работна сила, земя, както и на най-новия производствен фактор – знанието (в качеството му на неоспорим стратегически ресурс на информационно-комуникационната епоха). Естествено, възниква резонният въпрос - нарушени ли са вече глобалните, регионални, субрегионални и национални стойностни пропорции или те са се „наместили” на ново, непознато досега равнище (4). Както и, дали зад този процес стоят обективни икономически закономерности или има други причини, обясняващи това, което се случва (5)? Във всеки случай едно е очевидно. Реалният сектор иманентно не е в състояние да понесе огромния инфлационен натиск, който се усети през първото десетилетие на ХХI век и, който е сред видимите причини за дебалансирането на стойностните пропорции. Типичен пример са цените на петрола. Увеличаването им (до десет пъти, само за едно десетилетие) не се потвърждава от реалния икономически растеж в света (най-вече в развитите страни) и нарастването на разходите за неговото производство, в същата релация. Разбира се, трябва да се отчитат обективните фактори като: наличието на група страни (държавите от БРИГ и други), развиващи се с висока динамика, увеличаващите се петролни потребности и нарасналото потребление (битово и промишлено), които обаче (в някаква степен) срещат противодействие с усилията за повишаване на енергийната ефективност, разкриването на алтернативни енергийни източници и пр., в унисон с прогнозата за тяхното изчерпване, като запаси, в близките 50-100 години.

Същевременно се наблюдава тенденция към съществено намаляване на ценовите равнища на основните суровини, полуфабрикати и стоки в кризисния период, докато в този непосредствено преди кризата беше налице съществен инфлационен натиск. Обхватът е широк: от информационни и комуникационни технологии до суровини, енергоизточници, хранителни изделия и стоки за широко потребление. Едва ли този инфлационен натиск може да се обясни само с многократното увеличаване на производствените разходи, с някаква необичайно бърза амортизация на производствените фондове, с ускореното техническо и морално остаряване на машини, съоръжения и технологии, или с увеличаване цената на работната сила. Може да се предположи, че още при производството им са заложени преднамерено високи ценови равнища. За някои от тях, това е донякъде оправдано (например, поради рисковото финансиране на високотехнологичните стоки), но в повечето случаи липсва сериозна икономическа мотивация. Затова пък се констатира отсъстващ или недостатъчно ефикасен контрол (от страна на държавата, или специално оторизирани национални, регионални и международни органи и структури) В резултат цените се задържат на сравнително високи (колкото е необходимо) равнища и впоследствие постепенно намаляват (след като вече са изпълнили целта си – акумулиране на необичайно висока норма на печалба), стигайки до ценови равнища, близки до истинската разменна стойност, обусловена от реалните производствени разходи, търсенето и предлагането. Следователно, има фактори, които предизвикват това деформирано движение. Рязкото понижение на петролните цени по време на кризата също потвърждава този феномен. Не съответства на икономическата логика за толкова кратък период (около десет години) разходите за производството на нефт да нараснат в пъти, предизвиквайки същия рязък скок и в цените (6). Впрочем, беше отбелязано (още от края на миналото и началото на това десетилетие)  рязко покачване и на акциите на високотехнологичните фирми, а след това - и на тези на останалите играчи на фондовите и стокови борси. Нещо подобно се наблюдава и при конвенционалните стоки (стоките за широка употреба, хранителните стоки, електротехнически и електронни изделия), но в по-скромни мащаби. Въпреки това, продоволствената криза не отмина света (в периода 2005-2007 цените на продоволствените стоки се увеличиха между 60% и 80%).  В същото време, при т.нар. промоции (в търговските мрежи на дребно), особено сега, в разгара на кризата, ценовите равнища спадат не в някакви разумни проценти, а също в пъти. Следователно, и при тях е имало  силно „изкуствено” завишаване на цените още на етапа на пласирането им на пазара. Според икономическата практика това не е нещо необичайно. Необичайното в случая са смущаващите измерения на тези ценови движения.

Ако приемем, че реалният сектор все още е подвластен на икономическите закони и на известните системи за контрол и мониторинг, не може да не възникне резонния въпрос за икономическата целесъобразност на причините за случилото се? Засега е очевидно само, че те имат общо със следствието - глобалната икономическа и финансова криза. Следователно, едва ли причините за тази криза се крият единствено в познатите икономически закони и закономерности, обуславящи развитието на капиталистическата икономическа система (включително, цикличното и развитие и периодичните икономически кризи на свръхпроизводството).

На трето място, в резултат от описаните по-горе стремителни движения, за около 10-15 години, рязко се повиши не само дивидентната компонента на световната икономика, но и инфлационният натиск на глобално, регионално и национално равнище. Обяснението не е сложно: нарушен бе класическият политикономически баланс между масата пари, циркулираща (по-голямата част виртуално) в световната икономика и финансова система, и реалното покритие със стоки и услуги (класическата икономическа причина за инфлация). Фактът, че понастоящем има обратно движение на цените е само временна реакция на предприетите антикризисни мерки, изчакваща тактика на някои основни играчи (например страните от ОПЕК), или просто „изпускане на парата” от прекомерното акумулиране на огромни маси виртуален капитал, който излезе от контрола на глобалния мениджмънт. По-важното заключение е, че две трети от световният капитал  нямат като свой първоизточник реалното производство и не се използват за целите на същинския възпроизводствен процес на глобално, регионално и национално равнище. В резултат от това, в глобалното икономическо пространство се акумулира световен (национален) доход, голяма част от който е с непрозрачна собственост, но трябва да бъде разпределен и преразпределен според икономичските канони. При това в непрозрачни, нелегитимни, неконтролирани (или функциониращи ръба на закона) схеми. С други думи, в икономическата лексика се появява още едно ново понятие – „виртуална собственост”. Тоест собственост, която съществува, само че във виртуална, непрозрачна и, до голяма степен нелегитимна, форма. Тук възниква още една въпросителна – каква е нейната легитимност в различните части на света, в условията на действащите демократични юрисдикции и, какви са начините за евентуалното и узаконяване (7)? Както и на легитимността на нейните субекти?

На четвърто място, къде и как се генерира този огромен капитал, който неизбежно придобива виртуални характеристики? Можем да посочим няколко източници и механизми за това:

- Финансовите спекулации на големите играчи в глобалната финансова и икономическа система. Това става на фондовите и стоковите борси и чрез стратегиите и политиките на ТНК. Развитието на монетарния (нео)либерализъм достигна такава степен на развитие, че в един момент познатите форми на оценка, мониторниг и контрол вече не можеха да „уловят” механизмите на стартиралия процес на правене на „пари от въздуха”. Или пък (което може би е по-вярно) не трябваше да ги „уловят”, поради простата причина, че въпросните механизми всъщност са замислени от самите „контрольори”. Купуването на евтини акции и скъпото им препровдаване, осъществявани в огромни мащаби, бързо откъснаха движението на огромни маси капитал от реалното производство. Така марксовата формула пари – стока – пари’, бе сведена (с елиминирането на реалното производство) до пари – пари’. Като в хода на това движение постепенно се „изпарява” прозрачността на тяхната собственост. В резултат от непознатите досега печалби на фондовите борси, десетки трилиони долари трябваше да „изчезнат” в дебрите на световната финансова система, превръщайки се във виртуален капитал с непрозрачна собственост (8).

- Огромните финансови ресурси, които се „наляха” след края на студената война  в западната финансова и банкова система от страните от Източна Европа, включително Русия и новообразуваните постсъветски държави. Естествено, официална статистиката за този процес почти няма (освен за износа и вноса на капитали), но вероятно става въпрос за мултиплициран финансов ресурс, измерим в десетки (а възможно и в стотици) трилиони долари, които, в резултат от „дивата приватизация” и огромния внос на западни стоки в тези страни, както и  от „превъртането” на въпросните пари в западната банково-финансова система (под формата на кредити, заеми, лихви или просто пране на пари) „набъбнаха” още повече. Съществуващата западна финансова система обаче, не бе подготвена да поеме и да управлява толкова мащабни и така лесно спечелени финансови ресурси. И може би тъкмо в този момент „злият финансов гений” на глобалната финансова система  е родил системата от механизми за едно непознато по своите размери в цялата история на капитализма незаконно обогатяване (9).

- Развитието на нови сегменти в глобалната финансова и икономическа система, в които също се „въртят” колосални финансови ресурси. Тези парични и капиталови потоци подлежат само на експертна статистика, но вероятно също става въпрос за десетки трилиони долари. Какво се има предвид? Формирането на застрашаващ сигурността и сектор на световната икономика и, респективно, на глобалната финансова система, представен от етническото  и криминално предприемачество и бизнес (10), „икономиката на тероризма” и използването на корупционни и лоши практики на финансови и бизнес дейности.

- Рязко засилване на т.нар. „икономически или пазарен фундаментализъм”, най-краткото определение за който е ”икономика без морал” (11). Това явление, за което доскоро се предполагаше, че е разпространено предимно в слаборазвитите държави от периферията и в страните в преход (особено в постсъветското пространство), се оказва патент на глобалното равнище. Защото именно в глобалната финансова система се въртят огромните „парични излишъци” и то създадени по нелегитимни (морално неиздържани) схеми. В упоменатите по-горе страни се въртят само „финансови трохи”. Могат да бъдат изброени стотици конкретни примери, но и принципните, изложени по горе, също дават достатъчна представа за мащабите на този феномен. Финансовият резултат от него са трилиони долари, движещи се в глобалното икономическо и финансово пространство нелегално, или на ръба на закоността. Световната прозрачна икономика е подложена на финансов натиск с различни измерения, без да има възможност да реагира адекватно. Нещо повече, кризата дава допълнителен „шанс” на новите сектори и проявите на икономическия фундаментализъм, поради факта, че изпадналият в затруднение банков сектор трескаво търси ликвиден капитал, без да го е грижа особено за неговия произход (12).

- Действието на конюнктурни фактори, които в повечето случаи не са свързани със закономерностите на икономическите процеси в глобален мащаб, а са инспирирани от различни причини и мотиви, някои от които изтъкнах по-горе. Резултатите са поредицата от кризи, предшествали глобалната финансова криза: „дотком” кризата в САЩ през 2000 (бумът на акциите на високотехнологични фирми), енергийната, продоволствената, регионалните финансови (Русия, 1998), фондовата в Югоизточна Азия и т.н. Сякаш през последните няколко десетилетия въздействието на познатите ни закономерни „конюнктурни фактори” върху икономическите процеси се стопи окончателно.

Някои изводи и предположения

Гореизложеното позволява да се направят някои изводи и предположения, с което, разбира се, темата въобще не се изчерпва. Тепърва предстоят задълбочени анализи за същинските причини на съвременната, сравнявана с Голямата Депресия, криза. Според мен обаче, по–прецизните анализи ще докажат, че тази аналогия с кризата от миналия век е по-скоро формална, но не и като качествена характеристика на основните параметри, съдържанието, мотивиращите сили, последиците и изводите от сегашната криза за бъдещето развитие на човечеството .

На първо място, витуалният капитал непрекъснато „ражда” все нови огромни печалби, в резултат от което, в световната финансова и банкова система, циркулират огромни маси свободен ликвиден капитал, който не се използва по икономическо предназначение, а обслужва специфични потребности на глобалнато олигархия (появата на последната е качествено ново яление в развитието на капитализма), на нови субекти в международните икономически и политически отношения, съществуващи и действащи на ръба на закона. Измества се икономическата целесоъбразност на стопанските процеси. Същевременно са налице сериозни проблеми с ликвидността на банковия сектор на глобално, регионално и национално равнище. Наливаните от правителствата (особено това на САЩ), наднационалните органи (ЕС) и междунардните институции (МВФ, СБ) финансови ресурси в селективно подбрани банкови, финансови, застрахователни и други корпоративни структури на тези три равнища са смешен процент (няколко трилиона долара). Тоест, световният финансов, банков и корпоративен мениджмънт е сериозено затруднен да „узакони” по-голямата част от въртящия се в глобалната икономика нелегитимен виртуален капитал (без да броим този, който е подвластен на етническия и криминален бизнес и сам намира начините и формите за „изпиране” и узаконяване). Симбиозата, т.е. срастването между глобалния виртуален капитал и глобалния управляващ елит е нов феномен, който досега не се наблюдаваше в еволюцията и развитието на световния класически капитализъм. Или поне не излизаше на повърхността на икономическите процеси.

На второ място, възможен е процес на деструктуриране (разпадане) на капиталистическата система, който може да протече в два варианта: на цялата система, известна ни като капиталистическа, или на най-важните и сегменти – финансовия и банковия. Повечето западни анализатори и политици говорят за конструиране на нова финансова система, на нов икономически и финансов ред, т. е. за преструктуриране на сега съществуващите. Остава открит обаче един много съществен въпрос – как ще се узакони силно набъбналият виртуален сектор в системата, който, както вече подчертахме, в най-добрият случай, функционира на ръба на закона. Източното мислене насочва към радикална промяна на цялата капиталистическа система.  Как обаче ще стане това - еволюционно или революционно? На този етап и двете алтернативи са само реторика използвана на различни форуми, на глобално и регионално равнище. Все пак, от казаното дотук може да се допусне (поне на теория) възможността това, което наричаме капитализъм, да се окаже просто една от епохите в историята на човечеството, със свое начало и край.

На трето място (макар че безспорно са нужни допълнителни анализи), сегашната криза може да се окаже симптом, че капиталистическата (нео)либерална система навлиза в диалектическа спирала на перманентна финансово-икономическа криза, характерни за която ще бъдат „вълните” с по-ниска или по-вискока интензивност, включително унищожителни „кризисни цунами”. В същото време, връщането към „социалистическите” принципи на икономическо развитие е просто празна политическа реторика. Икономическата система винаги е била една, като в нея доминират две основни характеристики (освен тях, има и други): докъде стигат намесата и регулативните функции на държавата и въпросът за собствеността.

На четвърто място, налице са признаци, че се формира нова финансово-корпоративна култура, и то първоначално на глобално равнище, с последващото и разпространение на регионално и национално, която има малко общи неща с ценностната система на класическия капитализъм (8), т.е. в нея доминират други ценностни разбирания за икономика, финанси, печалба, материално благополучие и пр., което вече се признава не само от противниците, но и от апологетите на неолиберализма, както е видно и от цитираното в началото изказване на Барак Обама

На пето място, остава открит въпросът, планирана ли е или не глобалната криза. Говорим не само за финасово-икономическия, но и за други аспекти, които са следствие от него - политическите и социалните. Налице са някои белези, подкрепящи първата хипотеза. И те са свързани с търсенето на мотиви (както при всяко престъпление, а кризата е именно такова, разбира се ако се докаже, че е съзнателно инспирирана). То изисква много задълбочени геополитически и геоикономически анализ на случилото се през последните две десетилетия, т.е. след края на студената война.

Голямата Депресия 2

И така, има ли сценарий, под условното кодово название Голямата Депресия 2 (13)?. Мнозина анализатори защитават тази теза, авторът на настоящата статия също смята, че тя е доста вероятна. Налице са няколко аргумента в нейна подкрепа:

- Съединените  щати са изправени пред исторически избор – дали да бъдат едноличен лидер в един монополярен свят или да потърсят друга алтернатива? Второто означава геополитическо и геоикономическо взаимодействие с останалия свят. Засега е очевидно едно – САЩ демонстрираха, че са в най-добра позиция за излизане от кризата (когато моментът за това настъпи), защото разполагат с необходимите финансови и други ресурси (нещо, за което американската геполитическа доктрина работи неуморно и резултатно от Втората световна война насам). Бързите мерки и действия на новия президент говорят за предварително подготовени схеми и начини за излизане от кризата. На основата на тази презумция е логично и предположението, че глобалната икономическа и финансова криза може да се окаже добре обмислен и организиран  грандиозен спектатъл, който, в крайна сметка, трябва да затвърди неоспоримото лидерство на Америка в глобалния свят и глобалната геополитика.

- Налага се усещането, че някои други глобални играчи, като Китай например, посрещнаха кризата прекалено спокойно. Очевидно управляващият елит на тази страна, преживяваща, вече няколко последователни десетилетия, мощен икономически, технологичен и военен възход, своевременно е разгадал сценария на предстоящото развитие на събитията. В същото време, други глобални субекти, като Русия и ЕС (като цяло, както и отделните му членки), демонстрираха известни колебания за обхвата и характера на ответните мерки. Както е известно, ЕС не прие американския план за масирана правителствена (публична) финансова намеса и постъпи правилно, защото иначе щеше да се стигне до излишно финансово напрежение (а може би и изтощение), което да върне стратегиите и политиките на общността поне на изходната позиция на План 2000. Проблемът на Съюза е наличието на компактна група слаборазвити страни-членки, които след приемането им показаха по-скоро склонност да присвояват, а не да усвояват, средствата от общия бюджет на ЕС. Що се отнася до Русия, тя най-сетне би трябвало да разбере, че суровинната стратегия за развитие на страната (разчитаща основно на енергоносителите) не е особено печеливша, защото тази страна все още не е достатъчно силен глобален геополитически играч за да направлява ценовата политика на ОПЕК и на другите световни суравинни картели. Опитите за формиране на газови и други картели, в които тя да доминира, поне засега са неуспешни. Разбира се, в бъдеще нещата могат и да се променят. Засега обаче, резултатът е: сериозни икономически проблеми след падането на петролните цени; намаляване на икономическия растеж; сриване курса на рублата (която доскоро имаше претенции да се превърне  поне в регионална валута); увеличаващо се социално напрежение, което по логиката на славянската психология рискува (ако проблемите продължат да съществуват прекалено дълго) да се трансформира в политическа нестабилност; влизане в нова спирала на оръжейната надпревара и то в условия на икономическа криза и рязко спадане на постъпленията от износа на нефт и природен газ. Останалият свят също почувства коя е „здравата ръка” в световната икономика и финанси, а това означава и в глобалната геополитика и геоикономика. Що се отнася до долара, на американската икономика не и трябва надценена национална валута. Очевидно, мозъчният тръст на САЩ се е примирил с перспективата да си подели валутното пространство на планетата с други регионални валути (в същото време, сигурно вече разполага и с подходящ противодействащ инструментариум)

Очертава се темата за сегашната глобална икономическа и финансова криза още дълго време да е в центъра на вниманието на анализатори, учени, геополитици и геоикономисти. Защото тя като че ли индикира някакъв очакван прелом в развитието на цялото човечество. Предстои да разберем, какъв точно ще бъде този прелом. Като отговорът на въпроса е свързан с геополитическите и геоикономическите аспекти на бъдещето развитие на света.

Оше днес обаче, може да бъде подчертана една трайно налагаща се тенденция: светът навлезе в период на глобална несигурност, в резултат от изграждането на нови геополитически и геоикономически конструкции, нарушаване на установените в миналото баланси, изостряне на геоикономическата война за конвенциални и особено за технологични русурси, както и за налагане на нови ценностни постулати, включително и в областта на икономиката и финансите, и на опити да се гради нова, по-справедлива матрица на глобалния свят.

Бележки:

1. Имат се предвид Федералният резерв на САЩ, МВФ, СБ, правителствата на САЩ, Великобритания, наднационалното управленско равнище на ЕС и на големите страни-членки, а също на Япония, Русия, Китай. Към тях е редно да прибавим и „скритите елементи” на глобалното управление, от типа на американският Съвет за международни отношения, Трилатералната комисия, Билдербергския клуб, Парижкия клуб, Лондонския клуб, Г-7 и Г-8 (в някои аспекти) и др.

2. Към тази „критика” трябва да причислим и емоционалният протест на гражданските общества, които се оказват най-потърпевши от кризата. Той обаче има по-друго измерение (не политикономическо). Може да се сведе до вярната реакция на гражданите (най-вече в САЩ и в развитите страни–членки на ЕС) сращу изключително деформираното нарастване на т.нар. корпоративното влияние върху управляващите елити. По повод раздаването на бонуси на своите служители за общо 220 млн. долара от американската застрахователна корпорация AIG, в която държавата (с парите на данъкоплатците) наля  170 млрд. долара за избягване на фалита й, в американската преса се появиха квалификации от рода на: „идва нова революция”, „узаконен от властимащите грабеж без оръжие” и пр. Палатковите лагери на загубили домовете си граждани на САЩ, протестите в Италия, Франция и другите по-големи и по-малки държави придобиват характеристики на политически (а не само социален) протест.

3. Подобно на причините, мерките за преодоляване на последиците от финансовата криза, в повечето случаи, също се анализират и свеждат до техните технически или психологически аспекти. Топфинансисти, като милиардера Уорън Бъфет (САЩ) и председателя на Европейската централна банка, Жан-Клод Трише, говорят в един глас за парализа на доверието в банките и считат, че „връщането на това доверие е от решаващо значение за възстановяването на глобалната икономика”.  Не отричаме влиянието на подобни фактори, както и значението на разтърсващи световни събития, изказването на влиятелни политици и финансисти (дори и само една седмична отпуска на Обама успокои американския фондов пазар). Още по повод на Голямата Депресия от 1929-1933, Джон Кейнс лансира тезата за „животинските инстинкти” на хората, каращи ги да поемат прекомерно рискове. Няколко топикономисти през последните десетилетие получиха Нобелови награди именно за постижения в сферата на „икономическата психология”. Така или иначе, антикризисните мерки се сведоха до рецептите на Кейнс: намаляване на лихвените проценти (в САЩ той на практика вече е нулев) и наливане на свежи пари в междубанковия пазар, с цел увеличаване ликвидността на банките; финансиране от бюджетите на стимулиращи пакети за бизнеса и недопускане на високи равнища на безработица; частична или пълна национализация на губещи банки (които трябва да бъдат спасени), с последващото им приватизиране, или пък  фалити на тези, оказали се „излишни” за реализирането на бъдещите икономически стратегии.

4. В духа на горните размишления не може да не прави впечатление, че през последните две десетилетия необяснимо високи стойностни равнища (от петкратно до десетократно увеличение) се наблюдават не само в икономическата (цените на недвижимите имоти, на акциите, на стратегически суровини), но и в неикономическата сфера. Какво налага цената на един футболист да гони цифрата 100 млн. евро, бюджетът и касовите постъпления на един филм  - десетки милиарди долари,  осигуряването на огромни печалби в шоубизнеса, при съмнителни финансови схеми, рязкото увеличение на милиардерите (хиляди)
и милионерите (стотици хиляди) в света, включително и в страните в преход? Сумарно, богатствата на милиардерите надхвърлят БВП не само на страните от полупериферията и периферията, но и на отделни високоразвити държави.

5. Не бива да се забравя, че процесът на необичайно нарастване на глобалното стойностно равнище протича в рамката на утвърдената геополитическа и геоикономическа логика и модел на управление на света:  20% (развити) : 80% (средно и слабо развити страни). Т.е. процесът се наблюдава преобладаващо в развитата (западната) част на света. С това ножицата на икономическите и социални различия и дисбаланси между „Севера” и „Юга” се разтвори до смущаващи величини. Става дума за бомба, която засега просто „цъка”, но няма начин (ако нещата не се променят) някой ден да не избухне.

6. В страните, производителки на петрол (включително и Русия) се акумулира огромен финансов ресурс (между 2 и 4 трлн. долара), т.нар. „трето поколение петродолори”, които до момента са „изтеглени” само частично (въпреки положените усилия на предишния американски президент Буш) в глобалната финансова система. Известният синдром на „ресурсното проклятие” си казва думата, увеличавайки глобалното потребление на непроизводителни стоки и пораждайки след себе си допълнителен инфлационне натиск.

7. Вероятно това е един от „законните” начини за мотивиране на схемите за корупция, прането на пари, „правенето на пари от въздух” (фондовите балони), движението на огромни потоци от капитали, получени от търговията с наркотици, проституция, оръжие и т.н. Между другото, в неизбистрената собственост на средствата в общия бюджет на ЕС се крие главната (политикономическа) причина да се „присвояват”, а не да се усвояват по целесъобразност средствата на Съюза. Защото се приема (съвместно от ЕП и Европейския съвет) само разходната част на съюзния бюджет. Поради това, по целия цикъл на усвояването им (планиране, програмиране, проектиране) до проекта/обект на крайните бенефициенти, проблемът за собствеността на тези пари поражда непрекъснато конфликти и лоши практики.

8. Показателно в това отношение е изобретението на американския финансист Луис Раниери, създал друг „блестящ инструмент” (освен известните фондови спекулации, които, между другото, унищожиха мита за акционерния механизъм за „формиране на средната класа”) за правене на пари от пари – пазара на ипотечните облигации, довел до необичаен бум в ипотечното кредитиране. Механизмът не е сложен: емисии на облигации, постъпленията от които зависят от погасяването на ипотеки, интегрирани в т.нар „ипотечни пулове”. Зад тези емисии стоят обаче хиляди отделни (и специфични) ипотеки, което прави оценката на риска на тези пулове  проблематична. За целта, в „ипотечната магия” се включва рейтинговите компании, които обаче, поради недостатъчния си капацитет да оценяват милоните ипотеки в пуловете, подведоха ипотечния пазар с даването на най-високи оценки - „ААА”, изхождайки най-вече от тенденцията към бързо нарастване цените на недвижимите имоти.

9. Тук вече можем да се съгласим с твърденията за прекомерната алчност („животинските инстинкти”) на управляващите финансовия капитал. Но дали  става въпрос за отделни, инциденти и временни процеси или за преднамерени и добре обмислени действия за създаване на грандиозна глобална система за забогатяване и ограбване на цялото човечество – този въпрос засега остава открит. Така ли иначе, след разпадането на колониалната система, разривът между богатите и бедните страни се увеличи катастрофално, което дава основание да се говори за нов, съвременен неоколониализъм. Ще си позволия да цитирам Барак Обама: ”Те (банките, корпорациите – б.а.) символизират една култура, основаваща се на огромни приходи чрез поемане на изключително безотговорни рискове, които, в крайна сметка поставиха, цялата ни икономика в риск”. Тези думи са казани по повод на бонусите (220 млн.долара), които най-голямата застрахователна компания в САЩ AIG (American International Group) раздаде на служителите си в началото на 2009, след като получи финансова инжекция от правителството, в размер на 170 млрд. долара! Далеч от политикономическа оценка, изказването на Обама е вярно, що се отнася до създаването на някаква нова и то определено неморална бизнес и финансова управленска култура. Иначе, думите му звучат като бащинско подръпване ушите на недисицплинирания син.

10.  Не всеки етнически бизнес и предприемачество може да мине в графата на „черния икономически сектор” в глобалната икономика. Но границата между легален и незаконен етнически бизнес в много случаи е доста условна, което прави тенденцията изключително опасна. Типичен пример е т.нар. проект „Голям Китай”. Без да е афиширан официално като доктрина, той има три компонента: икономиката на официален Китай, икономиката на китайската диаспора в света (наброяваща вече над 400 млн. души) и икономиката на китайската „триада” (мафия). Всеки от двата последни „стълба” (обединени от философските идеи на Конфуций – нещо уникално в съвременната епоха) произвежда по 1/3 от БВП на официлен Китай. Т.е. американските опасения, че Китай може да достигне САЩ по обем на своя БВП отдавна вече са се сбъднали. Остават технологичните и военните аспекти, които са въпрос на недалечно бъдеще.

11. Вж. сп. Геополитика, бр.6/2007 „Сбърканият геокод: геополитика и геоикономика на пазарния фундаментализъм”. Обобщаващото тълкуване „без морал” спокойно може да се прилага и за политиката, и за демокрацията.

12. През последните месеци ООН официално алармира, а страните от Г-8 доста демонстративно подеха кампания срещу „данъчните оазиси”. Имат се предвид не само екзотичните островни офшорни зони, но и страни като Швейцария, някои членки на ЕС (Кипър, Малта)  и други развити страни, където данъчните облекчения и данъчната и банкова тайна са прикритие за прането на пари и нелегитимното движение на капитали в глобалната банкова и финансова система.

13. Вж. статията на Михаил Хазин, „2009 - в очакване на „контролирана” икономическа катастрофа”, в сп. Геополитика, бр.2/2008.

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}

В началото на 2009,  лошите новини, свързани с банковия сектор следваха една след друга, почти без прекъсване (да си спомним само, какво се случи през януари със Citigroup, Bank of Amerika, Merril Lynch, Royal Bank of Scotland и други). В Германия, Deutsche Bank беше принудена да обяви загуби от 4,8 млрд. евро за четвъртото тримесечие на 2008. Предвиждайки натрупването на още по-мащабни „токсични активи” в банковите си системи и подложени на постоянен натиск от банките и истеризиращите медии, правителствата на САЩ и Великобритания, както изглежда, са на път да създадат държавна „лоша банка”. Схемата предполага изкупуването, от страна на държавата, на секюритизираните (ABS) или структурираните (деривативни) активи, които на практика вече не струват нищо,  от частните банки за около два трилиона долара.

На практика, създаването на държавна „лоша банка” означава пълната социализация на възникналите по линия на частната инициатива спекулативни загуби, което може да доведе САЩ до фалит.

Посланието на банките, които продължават да шантажират държавата, е просто: не влагайги средства в реалната икономика, а ни помогнете да се избавим от некачествените си активи.

В Германия, поне засега, правителството категорично отказва да реализира описаната по-горе схема на „лошата банка”. Финансовият министър Пеер Щайнбрюк квалифицира тази схема като „политически динамит”, лишен от всякакъв икономически смисъл. Банките обаче, усилват натиска си, припомняйки, че правителственият „фонд за стабилизиране на финансовия пазар”, на стойност 500 млрд. евро, има времеви лимит от 36 месеца. През този тригодишен период, държавата ще може да гарантира „токсичните активи”, но след това те отново ще бъдат включени в балансите на банките. Без съмнение, тази тревога на банкерите доказва, че те самите не вярват в „лечимостта” на своите активи.

Междувременно, известният германски икономист Вилхелм Ханкел лансира едно съвсем разумно предложение за решаване на проблема с „токсичните активи” в банковата система. Според него, това може да стане като „лошата банка” или дори няколко такива „лоши банки” бъдат създадени от самите банкери, а не от държавата. В същото време, той предлага държавата да внесе такива промени в правилата за отчетността, които да позволят на частните банки да превеждат средства в специално управление на фондирания дълг. Тези управления, на свой ред, ще въведат процедура за постепенното ликвидиране на тези задължение за период от 10, 20 или повече години. Предложението на Ханкел напълно съответства на юридическия принцип за отговорността на частния бизнес за собствените му действия и, ако бъде реализирано, достатъчно дълго време ще бъде „обица на ухото” на последния, напомняща за тежките последици от безотговорните спекулативни игри. Но, което е още по-важно, по този начин банките получават възможност изцяло да се концентрират върху кредитирането на реалната икономика. А именно тези вложения в реалната икономика ще им позволят да формират необходимата им стойност за постепенното погасяване на задълженията си. През последните месеци все повече се учудвам на това, че разумни, във всяко друго отношение, хора наивно вярват на онова, което пишат за финансовата криза американските и британски медии. Неслучайно в една, публикувана в началото на годината статия в Neue Zuericher Zeitung, директно се говори за „англо-американските продавачи на истерия”. В тази статия, чиито автор е кореспондентът на вестника в Токио Урс Шютли, се поставя въпросът: „Ако общественото мнение се определя от малка група британски и американски медии, не означава ли това, че пожарът на финансовата криза се раздува изкуствено, чрез едностранчивото му осветяване?”.

В тази връзка, Шютли напомня за твърдението на въпросните медии, че „днес Азия и останалите континенти са в една и съща лодка със САЩ, където започна кризата”. Според тази медийна версия, нито една държава не е в състояние да остане встрани от кризата. Шютли обаче смята, че това противоречи на икономическата логика.

В статията си, той посочва, че проекцията на кризата в САЩ или Великобритания върху икономиката на Япония или Индия например, е не просто повърхностна интерпретация, но и е в „разрез със здравия смисъл”. Шютли смята, че „качествените медии” в Япония, Индия и „някои европейски страни” биха могли да се измъкнат от „сянката” на американско-британската пропаганда. Впрочем, ако европейците прелистят страниците на англоезичните Times of India, Indian Express или The Hindu, вероятно ще разберат, каква точно информация им липсва.

Три книги за разширяване на кръгозора

Както известно, през януари 2009, германското правителство стартира „конюнктурна програма”, на стойност 50 млрд. евро, която ще действа в периода 2009-2010. Тази програма представлява странна смесица от данъчни облекчения, инфраструктурни инвестиции и субсидии за създаване на работни места. Онзи, който я прочете, няма как да не си припомни, че на 27 септември 2009 в Германия предстоят избори за Бундестаг.

В сравнение с 850-милиардният „стимулиращ пакет” на Обама, германската програма изглежда доста скромна и непретенциозна. Впрочем, бихме могли да попитаме, какво, освен трескавата разработка на мерки за „стимулиране” на икономиката, може да направи държавата за стимулиране и подкрепа на научните иновации, заетостта и ръста на реалната икономика?

Опитвайки се отговорим на този въпрос, следва за начало да внесем известна яснота относно природата на сегашната криза. В случая, точната диагноза не е никак излишна, напротив – тя е необходимо условие за грамотното кризисно управление.

В края на миналата 2008, в Германия бяха преиздадени три книги, които действително помагат да осмислим същността на кризата и разкриват пътищата за преодоляването и. Става дума за изследването на Ханс Шефер „Маркус Валенберг и германската банкова криза от 1931”, новото издание на монографията на Фридрих Лист „Националната система на политическата икономия”, под редакцията на Ойген Вендлер, и книгата „Конюнктурните цикли” на Йозеф Шумпетер.

Книгата на Лист не беше издавана в Германия от 1959 насам, а „Циклите” на Шумпетер за последен път видяха бял свят през 1961. Сегашното им преиздаване, макар и доста закъсняло, без съмнение има знаков характер. Frankfurter Algemeine дори публикува рецензия за книгата на Лист с показателното заглавие „Адам Смит или Лист – кой ще се окаже победител?”.

„Циклите” на Шумпетер, които са публикувани за първи път през 1939 на английски език, представляват изчерпателен икономически анализ, изложен върху цели 1100 страници. Анализирайки теорията за „големите икономически цикли” на Николай Кондратиев, Шумпетер стига до извода, че Голямата криза от 30-те години е резултат не само на „Версайската финансова система” и процъфтяващите в навечерието и финансови спекулации в САЩ. Според него, Третият цикъл на индустриализацията, започнал с фундаменталните открития в областта на физиката (електричеството) и химията, в края на 20-те и началото на 30-те години, навлиза във фаза на насищане.

Междувременно, новият, Четвърти индустриален цикъл, чиято движеща сила са новите постижения във физиката на двигателите и нефтохимическата сфера, все още не е започнал. Въпреки че автомобилът, самолетът и петролните енергоносителите се използват отдавна, икономиката и обществото все още не са трансформирани съобразно новия икономически цикъл. Дори в САЩ – най-могъщата индустриална държава в света, след 1916, масовото производство на автомобили, изграждането на мрежи от национални автомагистрали, общото застраховане на бензиностанциите и авторемонтните центрове, както и автомобилното застраховане са все още в зародиш.

Според Шумпетер, фазата на спад на т.нар. „К-цикъл” винаги има критичен характер, тъй като в тази фаза икономиката и обществото биват подложени на сериозни трансформации, имащи нерядко доста болезнен характер. Тази неизбежна „криза на прехода” може да се превърне в икономически и социално деструктивна депресия, когато финансовите ексцеси и политическата некомпетентност започнат да играят ролята на самостоятелно действащи фактори, превръщайки се в спирачка за процеса на обществено икономическа реорганизация. Всъщност, именно това се случва през 30-те години на ХХ век. Дори първият вариант на „новия курс” на Рузвелт осигурява само временна стабилизация – истинската реорганизация на американската индустрия е реализирана едва в хода на предвоенната мобилизация, през 1936-1938.

„Автомобилният цикъл”, продължил от 40-те до 70-те години на ХХ век, беше съпроводен от Петия цикъл на Кондратиев, чиито двигател стана „революцията” в сферите на информационните и комуникационните технологии. Днес, този цикъл вече е достигнал своята степен на насищане, което съвпадна с чудовищни финансови ексцеси. Естествен завършек на този етап трябда да стане „новото мислене” и базовите иновации, поставящи основите на Шестия цикъл на Кондратиев.

Много важни за разбирането на тези обстоятелство са разработките на Фридрих Лист. Последният най-често се възприема като твърд привърженик на протекционистичната политика, в противовес на „свободния пазар”, истината обаче е, че той е и основния теоретик на „К-цикъла”, основан на производството на стомана и строежа на железопътни линии. Лист е убеден, че занапред икономиката ще се развива за сметка на строителството на железопътни артерии на национално, континентално и тронсконтинентално равнище. Между другото, той разработква схемите на жп мрежите на Германия и САЩ. През 1844, т.е. половин век преди изграждането на Транссибирската и Багдадската железници, Лист предлага да се построи непрекъсната жп линия от холандското пристанище Остенде до Бомбай. Той обаче отделя най-голямо внимание именно на националното развитие на индустрията и транспортната инфраструктура – т.е. на това, което през последните десетилетия се случи в Китай, Индия и Бразилия. Според неговите представи, глобализацията следва да се основава не на свободната търговия, а на индустриалното и инфраструктурното развитие на нови световни икономически центрове с колосални вътрешни пазари.

Както подчертава Ойген Вендлер, през периода, в който трудовете на Лист не се преиздаваха, нови преводи на неговата „Национална система” бяха публикувани на испански, португалски и корейски. През 2006, китайската държавна телевизия направи голямо интервю с професор Вендлер, почти изцяло посветено на ролята на трудовете на Лист за развитието на „догонващите икономики”.

Новото издание на изследването на Ханс Шефер „Маркус Валенберг и германската банкова криза от 1931”, направено от Едмунд Щайншулте, е великолепен анализ на некомпетентността на  финансовите и политически решения от началото на 30-те. В същото време обаче, трудът на Шефер, писан през 1939, по време на емиграцията му в Швеция, убедително документира факта, че през анализирания от него съдбоносен период в Германия е имало и високопрофесионални и честни финансисти и чиновници, които са стигнали буквално на няколко стъпки от правилното решение на острите икономически и политически проблеми. Действително, през онзи период, в Германия съществуват достатъчно здрави концепции за необходимата финансова и политическа реорганизация, които, ако са били реализирани през 1931-1932, щяха да помогнат за преодоляване на политическата и социална криза. Тук е мястото да отбележа, че в книгата е включен и текстът на меморандума на Вилхелм Лаутенбах „Възможности за стимулиране на икономиката чрез инвестиции и дългосрочно кредитиране”, с който той участва, през септември 1931, на конференцията на Дружеството „Фридрих Лист”, както и меморандума „За преодоляване на безработицата чрез организирането на обществени работи”, появил се на бял свят през април 1931.

Инвестициите в иновационни технологии

Сега нека се върнем на въпроса, какво следва да направи държавата, за да стимулира и подкрепи научните и технологични иновации, осигуряващи окупаеми инвестиции, трудова заетост и икономически ръст. Днес европейците като хипнотизирани са се втренчили в реализацията на гигантския 850-милиарден „стимулиращ пакет” на американския президент Обама. В самата Америка обаче, се чуват и други гласове. Така в специализираното издание Aviation Week & Export Technology се появи любопитен коментар, озаглавен „DARPA следва да се пренасочи извън рамките на военно-индустриалния комплекс”. Ще поясня, че става дума за държавната Агенция за челни изследователски проекти в сферата на отбраната (Defence Advanced Research Project Agency - DARPA), която през последните 50 години имаше ключов принос в сферата на американските отбранителни технологии. В същото време обаче, технологичните пробиви, реализирани от Агенцията, получиха изключително важно приложение и в индустриално-търговската сфера – от гражданската авиация до Интернет.

Обръщайки се към президента Обама, авторите на въпросната статия в Aviation Week твърдят, че: „Разширяването на компетенциите на DARPA извън традиционните рамки на военно-индустриалния комплекс, ще ви помогне да реорганизирате американската икономика и да създадете нови работни места, инвестирайки в иновационните технологии и развитието на научно-технологичната база на САЩ”. В тази връзка, те предлагат да се анализират задълбочено мащабите на научно-изследователските и опитно-конструкторски работи, осъществявани от DARPA, като вниманието се концентрира върху:

• нанотехнологиите, с изграждането на центрове за производство на нови материали, превключватели и електронни компоненти;
• биотехнологиите, като се поощри производството на биоматериали, биоелектрониката и биометрията;
• информатиката, с изграждането в САЩ на производствени центрове за внедряване на информационните и комуникационни технологии от ново поколение;
• човешкия капитал, с култивирането на природната среда, стимулираща американците към самореализация в научната и инженерната сфери.

Разбира се, този списък от иновационни технологии следва да се разшири. В него например, не фигурират технологиите на ядрения синтез, водородната енергия, челните екологични технологии, иновациите в сферата на обществените организации (и, в частност тези, насочени към увеличаване на трудоспособната възраст). И това съвсем не е всичко, което може да бъде заложено в основите на Шестия цикъл на Кондратиев.

Днес правителството на Германия, както и другите европейски правителства, се нуждаят от компетентни консултации за да концентрират политическата си енергия и данъчните лостове, с които разполагат, върху въпросите на развитието, а не само върху трескава дейност за спасяване на банките. В тази връзка, трудовете на Шумпетер, Лист, Шефер и Лаутенбах са неоценимо пособие в търсенето на по-достойна перспектива в усилията за преодоляване на сегашната криза.

* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден

{rt}

Прекалено бързото, дори и за професионалните политически анализатори, разпадане на моноцентричния (еднополюсен) свят, не се съпровожда от паралелното формиране на някакви институции и практики на реалната мултиполярност, която засега се очертава единствено като логическа тенденция. Може да се каже, че е налице своеобразен глобален институционален вакуум, а в адекватна емблема на настоящия преход се превърнаха множащите се регионални и локални конфликти (израелско-палестинският, индийско-пакистанският, изострянето на целия комплекс от вътрешни противоречия в Ирак и Афганистан и т.н.), които дестабилизират и без това крехката и все още не напълно „преформатирана” световна система.

На теория, възникването на подобна ситуация можеше да се предвиди. На практика обаче, самоунищожаването на втория „стълб” от носещата конструкция на двуполюсния свят, в лицето на Съветската империя, постави „историческия” Запад в свръхблагоприятни условия за съществуване и реализация на собствените му геополитически стремежи. В същото време, липсата на адекватен противник накара западния (и най-вече американския) елит да стигне до извода, че вече не му е необходимо щателно да обмисля собствените си действия и да ги съобразява с променящата се глобална реалност, която не изчезна с разпадането на СССР, но започна да се възприема от победителите в студената война, като нещо от типа на „статистическата грешка”. Вдъхновени от грандиозния си геополитически успех, принадлежащите към този елит допуснаха фатална стратегическа грешка: разпадането на комунистическия блок засенчи нарастващите вътрешни противоречия, които западният свят едва сега започва да усеща истински. Неолибералният проект за развитие, който неоснователно беше обявен за най-важния фактор за победата на Запада, наложи в съзнанието на западното общество илюзията, че глобалният световен ред, формирал се в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, ще се окаже траен и дори „вечен”.

Въпреки твърденията на идеолозите на т.нар. „златен милиард” обаче, както самият „мегапроект”, така и базиращите се на неговите принципи модели на развитие (и, най-вече, глобализмът и глобализацията) постепенно ерозираха жизнените сили на Америка и Запада, като цяло. В резултат от  това, светът на „свободния пазар” и съзнателно поощряваната алчност се оказа зле подготвен за очертаващите се изпитания, тъй като неолибералният модел на развитие доведе до деиндустриализация на много западни икономики и потенциално опасна за обществото хипертрофия на финансовия за сметка на индустриалния капитал. Следствие от този процес стана изместването на световните центрове на икономически ръст от Северноатлантическия регион към Азия.

Самоуспокоението, обзело движещите сили на неолибералната глобализация, способства за появата на своеобразен „източен неоколониализъм”, т.е. фактическата концентрация на световните финансови ресурси в ръцете не водещите износители на енергоносители и на индустриалните общества от Далечния изток. Или, както образно се изрази известният индийски геополитик Джагдиш Капур: „след като залезе на Запад, слънцето изгря на Изток”. Сегашната световна икономическа криза само временно отслаби очертаните по-горе тенденции и в същото време подчерта съществуващият много сериозен дисбаланс в развитието на световната икономика.

Постамериканският свят

„Постамериканският свят”, както определя това ново състояние на човечеството Фарид Закария, възникна не вследствие на някакви „внезапно” появили се дефекти в икономиката и обществения живот на Съединените щати, а под въздействие на обективни тенденции, които постепенно се трупаха в развитието на човечеството, поне от втората половина на 80-те години насам.

В момента, в това развитие се очертава известно противоречие, което в същото време е и една от движещите му сили. Това противоречие е между самоунищожаването на еднополюсния и възстановяването на полицентричния модел, от една страна, и – от друга, способността (или неспособността) на основните участници в глобалните политически процеси ускорено да формулират наистина съдържателен многополюсен световен ред. Нека се опитаме да анализираме по-внимателно тези нови тенденции.

Някои анализатори определят сегашната структура на света, като „седемцентрична”, имайки предвид водещата роля в новата глобална конфигурация на силите на седем основни „играчи”: САЩ, Западна Европа, Китай, Русия, Индия, Япония и Бразилия. Да видим обаче, каква е готовността на тези геополитически силови центрове да участват в създаването и успешното функциониране на новата световна архитектура.

Според споменатия по-горе известен политолог (и редактор на списание „Нюзуик”) Фарид Закария, един от системните недъзи на съвременното американско общество (който, най-вероятно, е съдействал за задълбочаването на сегашната икономическа криза) е противоречието между народа на САЩ, от една страна, и формиралата се в тази страна политическа система – от друга. Последната, която, както твърди Закария, изразява предимно интересите на принадлежащите към елита и не демонстрира никакви видими признаци, че може да се самореформира, все повече се отдалечава от обществената „база”, като по този начин лишава и властта, и нацията от достатъчно надеждна стратегическа ориентация. Всичко това усложнява установяването на дълбочината и възможната продължителност на сегашната криза, поразила Америка и света. Може би, именно загубата на необходимата гъвкавост и на способността за самокоригиране от институциите на обществената „надстройка” е една от причините за намаляващата ефективност на „американския модел на развитие”, показател за което е балансирането на 43 (от общо 50-те) американски щата на ръба на сериозната икономическа криза. Затова, както смятат редица известни икономисти, възраждането на американската икономика ще се окаже твърде сложно и бавно, дори и ако за възстановяването на ръста и развитието и спешно бъде отпусната фантастичната сума от 2,5 трилиона долара.

Освен това, бързото разпадане на „еднополюсния модел” поставя САЩ в двусмислена ситуация. От една страна, инерцията на „свръхдържавното” мислене изисква поставянето и решаването на, почти изключително, глобални задачи. От друга страна, очевидните икономически и военно-политически ограничители, чието влияние е все по-забележимо в условията на финансовата криза, постепенно превръщат „единствената свръхдържави” в „пръв сред равни” в съвременния свят.

На свой ред, състоянието на Западна Европа, която се сблъсква със сериозно забавяне на темповете на икономически растеж, възкресява в съзнанието, както на елитите, така и на масите, мрачните пророчества на Освалд Шпенглер за „залеза на Запада”. Между другото, мнозина експерти прогнозират, че за да се възстанови устойчивото развитие на региона, годишният икономически растеж не трябва да е по-нисък от 3,6-3,7%, което би позволило на управляващите да изпълняват задълженията си към обществото (което е особено актуално по време на кризи) и, паралелно с това, да осъществяват в непрекъснат режим необходимото структурно преустройство на националната икономика.

Освен това, вътрешната структура на ЕС, с развитието на процеса на териториалното му разширяване, придобива все по-отчетливо поляризиран, т.е. дуалистичен характер. При това жителите на Западна Европа (т.е. на историческото „ядро” на Съюза) са все по-малко склонни да подкрепят „общоевропейските” идеи и особено онези, предполагащи отпускането на значителни финансови средства за икономиките на държавите от Централна и Източна Европа. В същото време, някои западноевропейски икономисти подчертават, че необходимият годишен икономически ръст от 3,6-3,7% много трудно може да бъде постигнат в сегашните условия – най-малкото, защото подобни темпове на ръст в икономиката на западната половина на Стария континент за последен път са наблюдавани през 50-те и 60-те години на миналия век. Всичко това обяснява, защо в западноевропейските общества с все по-голяма популярност се ползва идеята за формирането  на „нова Европа”, в рамките на т.нар. „Голяма Европа”.

Така, известният френски анализатор Анри дьо Гросувр, отбелязва, че: „Държавите от ЕС не бива да позволяват да бъдат използвани като пешки, нито от САЩ, нито от Русия. За съжаление, сегашният прекалено разраснал се Съюз, изглежда способен да постига само безмислени или контрапродуктивна компромиси. В момента се лансира идеята за създаването на „европейско политическо ядро”, с участието на само няколко страни-членки на ЕС, които са готови да задълбочат интеграционните процеси, докато останалите могат да се присъединят към това „ядро” по-късно, ако имат желание. Ако обаче авангардът не успее да придобие конкретни форми, вътре в ЕС, заради едни или други институционни пречки, новият съюз следва да бъде създаден извън ЕС, дори и ако това го превърне в конкурент на последния”.

Доста неясноти, особено в условията на задълбочаващата се криза, има и по отношение бъдещата съдба на четирите големи държави – Бразилия, Русия, Индия и Китай, макар че, според сценариите, очертани от еспертите на Световния икономически форум в Давос, две от прогнозите, като цяло, са благоприятни за Китай и останалите страни – членки на виртуалната група БРИК. Засега обаче, този четиристранен формат все още не е придобил институционалните форми, необходими за решаването на стратегическата задача въпросният „силов квадрат” да се превърне в автономно от „традиционните” центрове на влияние (САЩ – Западна Европа - Япония) икономическо и финансово пространство. Освен това, икономическите системи на Китай и Русия са подложени на засилващия се натиск на сегашната криза.

По данни на редица западни експерти, равнището на безработицата в Китай вече е достигнало 20 млн. души. В същото време, за тази страна, която силно зависи от състоянието на световната търговия, е изключително важно да поддържа външноикономическия си потенциал, защото именно той дава ускорение на икономическия и растеж и поддържа необходимото за съхраняване на вътрешнополитическата стабилност равнище на заетост. Така, според известния американски анализатор Уйлям Макнийл, спадът на китайския икономически растеж до 7% годишно може да предизвика сериозни социални вълнения в страната.

Със специфични трудности се сблъсква и развитието на Русия, което има и своята пряка геополитическа проекция. Световната криза с пълна сила потвърди нежизнеспособността на икономическия модел, основаващ се на методологията и принципите на еволюционната динамика, което допълнително засилва опасността от социоструктурна и научно-технологическа несъвместимост на руското общество с модела на научно-техническата революция, който изцяло определя икономическото битие на най-развитите държави от Изтока и Запада. Отказвайки се почти изцяло от инвестиционните си задължения, руската държава (в отсъствието на реален субект на модернизационните преобразувания) сериозно ограничава възможностите за технологично и физическо обновяване на индустрията, както и на цялата национална икономика. Провежданата през последните две десетилетия икономическа политика, на практика, значително стесни геополитическите възможности на Русия, като понякога се създава впечатление, че статутът и на велика държава се базира почти изключително на нейния енергиен потенциал.

Накрая, мнозина експерти продължават да се съмняват в способността на Япония да си извоюва статут на една от „новите” велики държави. Според тях, островното и положение, както и фактът, че от три страни е обградена от държави, чиито исторически отношения с нея са достатъчно сложни и които продължават да изпитват известно недоверие към Токио (Китай, двете Кореи и Русия), сериозно ограничават влиянието на мощния японски икономически потенциал върху ефективната реализация на външната и политика. Освен това, след периода на форсиран икономически ръст (1950-1985), Япония навлезе в продължителен период на спад на основните показатели на развитието си, което също ограничава геополитическите и възможности. „Териториалните спорове” със съседните държави са друга пречка за изграждането на „нов” имидж на Япония в световното политическо пространство на ХХІ век. Накрая, интелектуалната несамостоятелност на японския „истъблишмънт”, според редица политолози, е една от причините за участието и в лансирания от САЩ проект на „четирите демокрации”, който пък се възприема от някои съседни държави (и, най-вече, от Китай) като инструмент за тяхното геополитическо „сдържане”.

Заключение

Преодоляването на сегашната неподготвеност по отношение на полицентричния модел на световно устройство ще изисква от държавите, претендиращи за участие в планетарната „висша лига”, да положат много значителни усилия за овладяването на новите, консенсусно-компромисни практики на международно поведение, да осъществят сериозна вътрешна трансформация на своите общества и, накрая, да се научат да се изслушват взаимно, както и да са наясно (и да се съобразяват) с настроенията на останалия свят. Освен това, те би трябвало да осъзнаят, че в света няма велики „търговски” или „енергийни” сили, а просто „велики държави”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Повечето експерти смятат, че толкова очаквания изход от сегашната световна криза ще наподобява верижна реакция. Първоначално ще се активизират най-жизнеспособните (най-малко паразитните) икономики. След това критичната маса на тяхната активност ще стартира механизмите на възстановяването на държавите, имащи вредната склонност към свръхпотребление, за сметка на безкрайни заеми и авантюристични финансови спекулации.

Китай има всички предпоставки да е сред първите, които ще излязат от блатото на кризата. Поне в това е убеден китайският елит. Така, Държавният съвет на Китай планира ръст от 8% за 2009 (смятана за „най-кризисната”). Разбира се, в сравнение с 2008, това означава известен спад. Но в сравнение с останалия свят, то би било фантастично постижение.

На едно провело се наскоро съвещание в Гуанчжоу, ръководителят на Центъра по проблемите на развитието към Държавния съвет Джан Юйтай заяви, че страната му не се нуждае от много време за да преодолее кризата. Преди това, на форума в Давос, премиерът Ван Цзябао пък подчерта, че «най-добрата помощ, която можем да окажем на останалия свят, е да се погрежим нещата при нас да вървят».

Китайският инструментариум

Истината е, че Китай разполага с достатъчно широк инструментариум за да демонстрира пред света поредното си икономическо чудо:

- 30% от златните резерви на планетата, т.е. около 1,9 трилиона долара, на фона на ниския външен дълг (0,363 трлн. долара);

- Още по-мащабни корпоративни и частни влогове в банките;

- Адекватно на сегашните сътресения държавно управление, което е в състояние бързо да мобилизира обществото и да модернизира националните ориентири;

- Служители и бизнесмени, готови на всякакви самоограничения и бързо адаптиращи се към променилите си реалности;

- Традиционно евтина работна сила и спадналите цени на вносните енергоносители;

- Постепенното компенсиране на сегашните експортни загуби за сметка на нарасналото вътрешно търсене и приориентацията на чуждестранните потребители към по-евтините стокови сегменти;

- Развит реален сектор на икономиката, което гарантира устойчив БВП. Така, 48,6% от китайския БВП се осигурява от индустрията, а 11,3% - от селското стопанство, докато за САЩ (където започна кризата), съответните цифри са 19,8% и 1,2%.

Антикризисните мерки на Пекин също силно се различават от американските, както впрочем и от европейските. Щедрата държавна подкрепа не е насочена към фондовите пазари, банките и финансовите компании (още повече, че в Китай няма криза в този сектор, който се контролира от държавата), а отива за строежа на жилища, пътна и жп инфраструктура, съществени кредитни и данъчни облекчения за населението и бизнеса, включително малкия и средния. За да се стимулират вътрешните инвестиции, с пъти беше понижен лихвеният процент за рефинансиране.

Разбира се, забавянето на ръста на китайската икономика, която е интегрална част от световната, засега продължава. Като особено важни в това отношение се очертават резултатите от първото тримесечие на 2009, които ще позволят с по-голям процент вероятност да се прогнозират и темповете на излизане от кризата. Ако през този период ръстът на китайският БВП не падне под очакваните 6,5%, а през второто тримесечие надмине 7,5%, Китай ще излезе от кризата още преди края на 2009. Ако пък тези цифри се окажат по-ниски, това ще стане през следващата година. Според Артър Кребър, от пекинската консултантска агенция Drаgonomics, липсата на структурни проблеми в икономиката прави много малко вероятно «твърдото кацане» на страната. Той смята, че дори това да се случи, най-лошият сценарий ще изглежда така: много бавен ръст в продължение на година и среден ръст от 6,25-6,5% годишно, през следващите пет години.

По-песимистично настроените експерти са склонни да акцентират върху зависимостта на Китай от износа, най-вече в САЩ. Което, разбира се, е вярно. Не бива обаче да се подценяват и противоположните тенденции, защото кризата съдейства за нарастването им. Става дума, най-вече, за прехвърляне на акцента върху вътрешното потребление, развитието на «икономиката на знанието» и замяната на вносното с местно производство, които, взети заедно, осигуряват сериозно намаляване на зависимостта от външните пазари.

Доскоро ръстът на вътрешното потребление в Китай беше 15-20% годишно – главозамайващи цифри за страна с почти милиард и половина население. Спадът на приходите от износа и притока за чуждестранни инвестиции, без съмнение, ще забави тези темпове, но те пак ще си останат високи. В днешните смутни времена, повишаването на покупателната способност на населението е сред най-важните задачи, които си поставят китайските власти, а Пекин е доказал, че може да ги решава бързо и ефективно. Още повече, че през десетилетията на реформи не само бизнесмените, но и огромната армия от редови служители, се сдобиха с лични влогове. От 2000 насам, делът на спестяванията в БВП е нараснал от 37% до 51%. Бързо се развива и кредитирането на населението. Ако преди кризата, държавата беше наложила ограничения за максималните кредити на банките, сега много от преградите са премахнати. В същото време, т.нар. «лоши» кредити (т.е. тези, перспективите за чието погасяване са неясни) на китайските банки са само 5% от техните активи.

В преориентирането на икономиката към вътрешния пазар изключително голяма е ролята на приетия от правителството, през ноември 2008, пакет от мерки за стимулиране на инвестициите. Съвкупната му стойност е 4 трлн. юана (586 млрд. долара, или 15% от БВП), които ще бъдат похарчени до края на 2010. Те ще бъдат разпределени между десет програми, основни сред които са тези за изграждането на пътища, евтини жилища, развитие на селското стопанство и внедряването на съвременни технологии. Така например, общата дължина на китайската жп мрежа ще се увеличи от 78 хиляди до 120 хиляди км. Между другото, чуждестранните експерти не очакваха, че стимулиращият пакет ще се окаже чак толкова мащабен и сега го оценяват не само като преломен момент в контекста на антикризисните мерки, но и от гледна точка на китайското развитие през ХХІ век, като цяло.

Впрочем, наред с финансирането от централния бюджет, гигантски инвестиционни източници са и местните бюджети (15 трлн. юана), и банковите влогове – още 44 трлн. юана.

Китайските високи технологии

Според агенция Синхуа, износът на високотехнологична продукция през предкризисната 2007 е бил 347,8 млрд. долара, а делът му в общия обем на китайския износ е достигнал 30%. Перспективната програма за създаване на «икономика на знанието» си поставя за цел, през следващите 15 години, зависимостта на Китай от вносните технологии да падне от 80% до 30%.

Поетият още преди кризата курс към ускорено развитие на високотехнологичните отрасли (китайският дял в световните разходи за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи достигна 15%) може в кратки срокове да осигури на китайците не само значителна по обем замяна на вносните с местни технологии, но и нови експортни позиции. Високите технологии на китайски цени ще се ползват с огромен успех в кризисния и следкризисния свят. Изграждането на «икономика на знанието» ще завърши и формирането, около Китай, на динамичен азиатски «клъстър» от доставчици.

Впрочем, пред китайците има още един път към иновациите в най-различни сфери. Те лесно могат да вложат част от доларовите си резерви в поевтинелите напоследък западни активи. За размерите на възможните придобивки можем да съдим по едни сравнително пресен пример. През февруари 2009, в Австралия беше обявено, че китайският алуминиев гигант Chinalco ще вложи 19,5 млрд. долара в британско-австралийския минен концерн Rio Tinto, като така делът му в него ще достигне 18%. Това е най-голямата инвестиция, правена досега от китайска компания.

Можем да очакваме, че (включително и заради кризата) още в съвсем близка перспектива Китай ще стане един от «законодателите» в сферата на високите технологии в редица области. Характерен пример в това отношение е решението на Nokia да концентрира 40% от всичките си опитно-конструкторски разработки, касаещи мобилните телефони, в своя научно-технически център в Пекин. Между другото, изтласкването на европейската технологично-сложна продукция от китайските и аналози отдавна е факт и на българския пазар.

Разбира се, дори при най-оптимистичния вариант, китайската икономика не е чак толкова мощна (10% от световния БВП), че сама да изтегли света от кризата. Но пък може да му даде много сериозен импулс, като това особено се отнася за съседите на Китай.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Мондиализацията модифицира конкуренцията между държавите. Днес конкурентоспособността на предприятията в различните държави не се покрива с конкурентоспособността на самите държави. Транснационалното пространство, в което действат големите компании, вече на съвпада с оптималната организация на националните пространства. Позицията на една или друга страна в света вече се определя само от нивото на конкурентоспособността на продукцията и на глобалния пазар. За да се удържат на този пазар, нейните бизнесмени трябва да намерят оптималното съотношение между риска и приходите (т.е. между себестойността и печалбата). В резултат от тези тенденции, държавите постепенно се превръщат просто в „точки” от производственото пространство на големите транснационални компании, а понятието „сравнителна доходност” придобива абсолютен характер.

Ерозията на националните държави

Държавите вече нямат друга възможност, освен да провеждат политика на конкурентоспособност, без оглед на социалната и цена. Всичко това се случва в Европа от началото на 80-те години на ХХ век насам, първоначално под влияние на либералните теории, реализирани на практика от Роналд Рейгън в САЩ и  Маргарет Тачър, във Великобритания, а след това това и на „критериите на конвергенцията”, съдържащи се в Договора от Маастрихт. Това приемане на изискванията на глобализацията, придоби следните форми: всеобща либерализация и дерегламентация; приоритет на износа пред вътрешното потребление; приватизация на държавните предприятия; превръщането на световния пазар в определящ фактор по отношение на цените и заплатите; отваряне на националните пазари за международните инвестиции; прогресивно съкращаване на социалните помощи и другите форми на социална подкрепа; тотално съкращаване на всички видове разходи, нямащи отношение към повишаване на конкурентоспособността, включително тези за образование и опазване на околната среда. Една след друга, европейските държави се ориентираха към строго монетаристична политика, борейки се срещу инфлацията с помощта на високите лихвени проценти. Всичко това водеше до увеличаване на безработицата и забавяне на икономическия ръст. Освен това, финансовите капитали се облагаха с по-ниски данъци, отколкото заплатите, което пък водеше до намаляване дела на частните капитали в общите разходи.

Междувременно, дълговата криза принуди държавите от Третия свят да предприемат аналогични мерки: в своите програми за „структурно оздравяване”, Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ) предписваха на тези страни същите рецепти, както и на развитите, което имаше още по-катастрофални последици. Международните организации се превърнаха в инструменти на мондиализацията. Всъщност, истината е, че целта на МВФ и СБ е да наложат на държавите либерализацията, да увеличат текучеството на капиталите и да подчинят икономиките на страните от Третия свят на обслужването на външния им дълг. На свой ред, Г-8 се опитва да насочи усилията на лидерите на развитите държави към оказване на помощ за ликвидиране на последиците от кризите, вместо за отстраняване на причините за тях. Най-мащабна обаче е ролята на Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ) и наследилата го Световна търговска организация (СТО).

В миналото, търговските отношения се регулираха от националните законодателства. Това засягаше вносните квоти, митническите тарифи, контрола върху движението на капиталите и т.н. Днес, търговската дипломация действа над държавните бариери, като преговорите се водят за вътрешните държавни институции: банковата система, мястото което се отрежда в националните икономики на частната собственост, социалното им законодателство, регламентирането на конкуренцията, концентрацията на индустриалната собственост и т.н. Скритата цел на тези преговори е обвързването, в рамките на СТО, на държавите със сходни институции, законодателства и отношение към собствеността.

Често, всички тези критерии просто се заимстват от американците, за да се намалят рисковете за чуждестранните инвеститори. При това нараства влиянието на транснационалните корпорации (ТНК), оказващи натиск върху държавите да променят в тяхна полза законодателството си, установявайки изгодна за тях система от трудови възнаграждения и данъци. В крайна сметка, посредством множество преговори на локално и международно равнище, националните държави биват принуждавани да променят своите закони и институции, така че да отговарят на изискванията, налагани им отвън. Условията и ограниченията, налагани от СТО, далеч надхвърлят рамките на традиционните споразумения за свободна търговия. Те са насочени, преди всичко, към осигуряване мобилността на капиталите. Тоест, споразуменията, в които се съдържат, не са споразумения за свободна търговия, а за свободно движение на капитали. Те целят формулирането на нови правила за международната собственост и създаването на нови ограничения за националните законодателство и правителствените инициативи. Или, както отбелязва канадският анализатор Йън Робинсън: „Споразуменията за свободно движение на капитали следва да се възприемат като инструменти, които в името на преодоляването на препятствията пред търговията, позволяват (или не позволяват) да се променят законите, политиката и практиката, препятстващи превръщането на света в единен планетарен пазар”.

Друг феномен на съвременната епоха е културната мондиализация: днес капитализмът продава не само стоки и услуги, но и символи, образи, сънища и културни връзки. Той не само обзавежда домовете ни, но и колонизира въображението и доминира в общуването. Докато през 60-те години на миналия век потребителското общество все още се захранваше и вдъхновяваше от съвсем конкретни материални блага – автомобили, музикални уредби и т.н., през следващите десетилетия постепенно се наложи една система, която британският професор Бенджамин Барбър нарича McWorld, по аналогия с Mcintosh и McDonald. Тя формира своеобразна виртуална вселена, образуваща се в резултат от пресичането на различните транснационални потоци, призвани да хомогенизират света, налагайки навсякъде един и същи начин на живот. Барбър уточнява: „днес системата на McWorld се крепи не на автомобилите, а на Дисниленд-парковете, мрежата на МТV, холивудските филми, компютърните програми, т.е. на образите и символите, а не на реалните обекти”.

Тази тотална експанзия на пазара превръща зрителско-рекламното потребление в единствена форма на социална ангажираност. Пак тя провокира агресията към онези, които нямат средства за да постигнат подобно ниво на потребление, и ги изтласква в периферията на обществото. Потопът от универсални образи и мечти води до унифициране на живота, постоянен стремеж към изтриване на различията и особеностите, уеднаквяване на привичките и отношенията и лишаване на традиционните култури и общности от техните корени.

Мондиализацията не бива да се бърка с интернационализацията, към която държавите се стремят с цел установяване на оптимална система на международните отношения. Тя представлява преход от международната икономика, като съвкупност на националните икономики, към икономика на планетарния пазар, регулиран от еднотипни правила, както го дефинира австрийският професор Карл Полани (1886-1964). Същността на мондиализацията е „растящата взаимна зависимост на всички съставни елементи на нашия свят, водеща до еднообразната им интеграция в едно цяло”. Начело на този процес са новите наднационални и наддържавни „играчи”, които се стремят към максимално увеличаване на изгодите и дивидентите си, планирайки своите действия така, че нищо да не пречи на тяхната активност. Тези нови „играчи”, които с всяка изминала година увеличават независимостта си от държавите, в същото време, стават все по-зависими един от друг и все по-осезателно се сливат в огромен единен пазарен организъм.

Последиците от мондиализацията

След като очертахме природата на икономическата и финансова мондиализация, нека се опитаме да анализираме и нейните последици. Едно от тях е придобилият трагични мащаби постоянен ръст на неравенството в света. Още Хегел отбелязва, че богатите общества не са достатъчно богати за да се справят с нарастването на бедността, която пораждат. Днес бедността не се поражда от дефицита на произведените блага, а от лошото им разпределяне, както и от културната и психологическа блокада, препятстваща връщането към обществата, за които трудът и производството не са всичко.

Между 1975 и 1985 нивото на индустриалното производство нарасна с 40%, от 1950 насам световният икономически ръст се е увеличил пет пъти, а нивото на стокообмена – 11 пъти. През същия период обаче, станахме свидетели и на постоянен спад на средното жизнено равнище, увеличаване на безработицата, разкъсване на социалните връзки и разрушаване на околната среда.

Днес, реалният БВП на глава от населението в страните от Третия свят е 17% от този на жителите на развитите държави от Севера. В индустриално развития свят, където живеят не повече от 1/4 от жителите на планетата, са концентрирани 85% от световните богатства. Държавите от Г-8 представляват само 11% от световното население, но притежават 2/3 от световния БВП. Само Ню Йорк потребява повече електричество от цяла Африка на юг от Сахара. Между 1975 и 1995 богатството на САЩ е нараснало с 60%, но то е акумулирано от само 1% от населението. И още една, може би най-съкрушителната, цифра: финансовият потенциал на 385-те официално известни милиардери (в долари) надхвърля този на 2,3 милиарда души, принадлежащи към най-бедните слоеве (а това е почти половината от световното население). Може да се каже, че колкото повече нараства натрупаното на планетата богатство, толкова повече нараства и бедността. Този извод поставя под въпрос либералния мит, че излишъците у богатите, в крайна сметка, съдействат за нарастване благосъстоянието на цялото общество. На практика, мондиализацията, водеща до тотален монопол на пазара, съдейства за ръста на неравенството и социалното отчуждение, ерозирайки стабилността на обществото.

Паралелно с това, ставаме свидетели на своеобразно (макар и неформално) възраждане на колониализма. Защото, на практика, „помощта” за Третия свят от страна на международните финансови организации е трансформиране на контрола над тях с помощта на заеми и откровено лихварство. СТО принуждава държавите от Юга да приспособят законодателството си към претенциите на чуждестранните инвеститори, отстранявайки всички прегради пред тях, включително законодателството в сферите на охраната на труда, здравеопазването и околната среда. Повсеместно явление е там, където се прилагат либералните методи за структурно оздравяване, да се влошават жизнените условия на мнозинството от населението и да се изостря социалното напрежение. По някаква парадоксална логика задълбочаването на тези процеси е последвано от закономерното изтегляне на капиталите от въпросната страна. Всичко това дава основание да се говори за фундаментално паразитния характер на системата. Що се отнася до държавите, които не искат да се подчинят на тези изисквания, те биват маргинализирани и изпадат от „играта”, т.е. изключват се от международната икономическа активност.

Впрочем, това е очевидно не само за страните от Юга, които най-остро усещат последиците от мондиализацията. На Север, изострящата се транснационална конкуренция, породена от изкривяването в баланса на износа и преките инвестиции провокира мащабно съкращаване на работните места и трудовите възнаграждения. Този, който може да си позволи да произвежда дадена стока на оптималната и цена, става уязвим към натиска на капитала, подтикващ го да намалява трудовите възнаграждения и социалните добавки. В същото време, поскъпването на работната сила, във връзка с изискващата се висока квалификация на служителите и застаряването на населението, подтиква компаниите да прехвърлят производството си в страни, където работната ръка е по-евтина, а работната сила се характеризира с повишено текучество. Производствата в развиващите се страни въвличат голямо количество неквалифицирана работна ръка, което кара собствениците да се ориентират именно към трудовите ресурси на Юга като все повече намаляват заетостта на тези от Севера (това пък води до ръст на структурната безработица там). За да оцелеят в сегашната ситуация, когато не се очертава увеличаване на пласментните пазари (тенденцията е точно обратната), компаниите са принудени да „усвояват” пазарните сегменти на своите конкуренти. За целта им се налага постоянно да повишават конкурентоспособността си, осъществявайки преструктуриране на индустриалните си мощности и съкращавайки личния състав, което не може да няма катастрофални социални последици.

При това, споменатият по-горе процес на делокализация едва започва да набира сили. През 1990, промишлените стоки, изнасяни от новите индустриални държави от Югоизточна Азия в развитите страни от Севера, бяха само 1,67% от БВП на последните. Във Франция например, стокообменът с новите индустриални държави, до голяма степен, обяснява сегашния ръст на безработицата. При това още не сме стигнали до апогея в разрастването на този феномен. Ако делът на новите развити държави в търговията с развитите страни продължава да се увеличава със същите темпове, както през последните десетилетия, съвсем скоро той ще достигне 55%.

Индустриалната революция позволи интегрирането на неквалифицираната работна сила в глобалното общество. Мондиализацията, напротив, изключи от него онези, които не можаха да докажат своята полезност. И тъкмо в това е фундаменталният разрив с цялото предишно развитие на капитализма, елиминиращ всички положителни ефекти на социалния компромис, станал възможен благодарение на кейнсианската Държава-Провидение (т.е. социалната държава).

Комбинацията между мондиализацията на пролетариата и финансовата глобализация може да промени икономическият и социален курс, доминиращ през десетилетията на икономически ръст след Втората световна война. По време на т.нар. „славно трийсетилетие” (1945-1975) капитализмът от „фордистки тип” се съобразяваше със социалните изисквания, възприети като норма във водещите индустриални общества, както и с волята на държавата да влияе върху международния икономически ред. Държавата-Провидение беше резултат от този исторически компромис между труда и капитала, т.е. резултат от приемането на определени социални искания от стратезите на капиталистическото развитие. Мондиализацията провокира прекратяването на този обществен договор. Логиката на капитала започна да игнорира социалните искания, което постави под въпрос йерархията на трудовите възнаграждения и колективната солидарност.

Този разрив между икономиката и социалната ситуация протече паралелно с разрива между Държавата-Провидение и средната класа, на която Западът дължеше икономическия си ръст през предходните десетилетия. Наред с мондиализацията, ставаме свидетели на появата на едно общество, изградено върху пясъчна основа. А това означава, че като последица от неустойчивия характер на социалното устройство, огромни маси могат за миг да се окажат на дъното, докато по-голямата част от капиталите се концентрира на върха. Резултат от това е размиването на средната класа, която в началото на ХХ век не само генерираше капитализъм, но и помагаше за неговия ръст. По време на „славното трийсетилетие”, тази средна класа не преставаше да се консолидира, въвличайки в редовете си все по-широки маси от населението, което пък водеше до относително намаляване на неравенството. Днес този модел на средната класа, разпростиращ се върху все по-широки слоеве от населението, който смятахме за необратим, все повече бива поставян под въпрос.

* Авторът е известен френски философ и геополитик, член на Френската академия и един от основателите на идейното течение на западноевропейската „нова десница” (повече за него – вж. Геополитика, бр. 2/09)

{rt}