Както всяко нормално разрастващо се семейство не може през цялото време да съществува и да се изхранва от един участък земя, така и всеки нормално увеличаващ се народ не може да се задоволява само с една и съща, заселена някога от прадедите му територия и, с разрастването си, е принуден да се стреми към разширение отвъд границите на първоначалните си владения. Тази нужда от пространство, която навремето дава тласък на номадските народи от Азия да започнат масово да се преселват в Европа, ги кара след това, вече превърнали се в земеделци, да продължат движението си на запад. Веднага след откриването на Новия Свят, най-предприемчивите и търсещи простор западноевропейци се отправят отвъд Атлантическия океан, където полагат основите на Нова Испания, Нова Португалия, Нова Холандия и Нова Франция. Това разселване на народите от континентална Европа по земното кълбо се сблъсква обаче с мощното противодействие на притежаващите изключителни военни таланти обитатели на Британските острови. След като, с помощта на своите прочути мореплаватели, проучват океаните и разположените отвъд тях земи и набелязват най-добрите територии за създаването на многобройното семейство на „Новите Англии”, британците изграждат една наистина гениална система за борба с континентална Европа. Чрез поредица от упорити войни, те последователно изтласкват от моретата всичките си съперници, а с помощта на формираните от тях коалиции с едни или други континентални народи, до такава степен ерозират мощта, първо на Испания, а след това и на Франция, че и двете престават да застрашават разпрострялата могъщите си разклонения по целия свят английска раса. По-късно, насочвайки основните си усилия срещу разширяващата се на юг Русия, британците, паралелно с разрушаването на руския флот в Черно и Жълто морета и изтласкването на руснаците от Тихия океан, почти плътно барикадират целия стратегически фронт на Империята, от устието на Дунав до устието на Амур.
Неминуемият британско-германски сблъсък
Осъщественият наскоро остър завой в британската политика от открита враждебност към едно чисто повърхностно приятелско отношение към Русия, беше направен под натиска на много сериозните промени в стратегическите условия в континентална Европа, станали през последните години. Тези промени бяха изброени от фелдмаршал граф Робъртс, в една от речите му пред Камарата на лордовете, в следния ред: „Бързо увеличаване на размерите и бойните качества на чуждестранните флоти, което създава немислимата доскоро заплаха от съвместни действия срещу Великобритания. Огромен ръст на търговския тонаж на германските кораби, особено на тонажа и превозните качества на най-новите модели пътнически параходи, даващи възможност за осъществяването на мащабни отвъдморски експедиции с по-малко на брой кораби и по-лесно. Мащабно нарастване на мощта на Германия и съюзниците и, на суша и по море. Застоят в нарастването на населението и военната мощ на Франция. Умелите действия на германската дипломация, за привличане на своя страна на малките западноевропейски държави и, накрая, най-важното – успешно реализиращият се стремеж на Германия към доминация на европейския континент”. Сега нека се опитаме да анализираме тези промени, но не от британската, а от една по-обективна гледна точка. Сред основните и постоянни принципи на британската държавна политика (Висша Стратегия) е да бъдат унищожени морските сили на основните съперници и последните да бъдат „затворени” на континента, като не им се позволява да действат извън него, с помощта на могъщия английски флот. Но, макар че е напълно достатъчна за да пресече слабите опити на отделни европейски народи да преодолеят блокадата, мощта на този флот може да се окаже недостатъчна, ако задъхващите се и стремящи се към световните простори континентални народи решат да се обединят около някоя достатъчни силна и инициативна държава и със съвместни усилия опитат да пробият британската блокада. Тъкмо поради това, вторият основен принцип на британската държавна стратегия изисква на континенталните народи да бъдат наложени специфични окови, под формата на т.нар. balance of power (баланс на силите). Според лорд Кързън, под това понятие следва да се разбира потвърденото от времето решение на Великобритания да не допуска доминацията на само една държава в континентална Европа. След Испания и Франция, които вече са загубили настъпателната си енергия, и след временната загуба на тази енергия от страна на Русия, опитала се да доминира на континента в началото на ХІХ век, днес в най-опасна за Великобритания държава се е превърнала Германия. Лишена от възможността да продължи да съществува само със средствата, които извлича от собствената си територия, нито да се разширява в свръхнаселения континент, бързо растящата германска нация промени икономическата си система, преминавайки от селско стопанство към фабрична и заводска индустрия и трансформирайки съобразно новите изисквания мрежата на вътрешните си съобщения. В стремежа си да потърси необходимите и средства в отвъдморските територии, тя изгради множество модерни пристанища и създаде превъзходен търговски флот. С други думи, превръщайки се в морска държава, Германия дръзко се изправи срещу могъщата и недопускаща никакви посегателства срещу жизнените и интереси Океанска Империя, като по този начин сложи началото на цял ураган от събития, чиито вътрешен смисъл ще се опитаме да си изясним по-долу.
За неизбежната при подобно развитие британско-германска война, стратегическото положение на новата морска държава е изключително неизгодно. Всичките и комуникационни линии, се прекъсват от гиганската преграда на Британските острови. Заобикалянето на последните, както от юг, през тесния пролив Ла Манш, така и от север (заобикаляйки Шотландия), е невъзможно по време на война, тъй като, отделяйки Норвегия от Швеция, изграждайки бази на Оркнейските и Шетландските острови и съсредоточавайки в собствени си води 80% от своя флот, британците, образно казано, „запечатааха” Северно море, така че при евентуално начало на военни действия индустриална и търговска Германия внезапно може да се окаже в положението на армия, чиито пътища за снабдяване са се оказали в ръцете на противника. За да се измъкне от тези стоманени клещи, т.е. за да запази по време на войната (особено ако тя се превърне в общевропейска) връзките си с държавите извън континента, Германия предварително започна да изгражда в тила си дълга комуникационна линия от Берлин, през територията на съюзната и Австро-Унгария, Балканския полуостров и Мала Азия, към самия център на мюсюлманския свят (Багдадската железница) и постепенно да подготвя в Турция, Персия и Арабия необходимата база за прехвърляне в бъдеще на продоволствени стоки и разширяване на стокообмена, като за осигуряването на тази база и защитата на турския участък от въпросната комуникационна линия германците се заеха с реорганизацията на турската армия. Пак за да гарантира сигурността на тиловите си комуникации, Берлин започна да поощрява проникването на австрийците на Балканите, в посока към Солун. След това, тъй като в Средиземно море (със Суецкия канал) са съсредоточени основните комуникации на Океанската Империя, Германия настоя съюзните и Австро-Унгария и Италия бързо да увеличат флотите си и тихомълком подготвя реорганизираната от нея турска армия за експедиция в Египет, която с един удар да прекъсне сънната артерия на Суец. Накрая, освен Турция, тя привлече на своя страна и друга, разположена едновременно на Средиземно море и на Атлантическия океан, мюсюлманска държава – Мароко, опитвайки се да постави под контрол едно от изключително важните, в стратегическо отношение, нейни пристанища, да го укрепи и, превръщайки го в база на изгражданите специално за „лов” на търговски кораби свои крайцери с огромен радиус на действие, да проникне в тила на Великобритания, пресичайки всички британски комуникации през Гибралтарския пролив, около Африка и към двете Америки. Ако Германия бе успяла да осъществи този мащабно и правилно замислен план, тогава тя (отговаряйки със заплаха на заплахата), би могла да си гарантира за достатъчно дълго време мира и устойчивото развитие на своите морски сили. Впрочем, дори и при негативно развитие, т.е. избухване на война, тя щеше да удържи инициативата в свои ръци и да има значителни шансове за успех, тъй като, изпращайки в подходящия момент турската армия срещу Египет, създавайки сериозни затруднения за британците в Средиземно море и ангажирайки в него значителна част от техните сили, Германия би могла, като използва основната си (разширена с холандското и белгийско крайбрежие) база, да осъществи решителни операции срещу британската морска мощ в Северно море. За съжаление на германците обаче, техните, сравнително наскоро придобити умения в борбата за оцеляване, се оказват несравними с изумителната система, която успешно функционира в Англия още от времето на некадърния философ, но пък гениален стратег Френсис Бейкън. Съумявайки да внушат на правителствата в Мадрид и Париж, че германците се опитват да овладеят испанска и френска Сахара, британците принудиха (с помощта на такова, овладяно до съвършенство от тях средство, като международните конференции) съперниците си да напуснат мароканските пристанища Танжер и Агадир. Като още на първата конференция, посветена на този въпрос, Лондон успя да наложи необходимият му „баланс на силите в Европа”, т.е. да формира собствена група от държави, в противовес на Германия и съюзниците и. След това, за да провокира разногласия в групата на противниците си и да я отслаби материално, Великобритания даде на Италия да разбере, че няма да и пречи, ако реши да окупира обещаната и още през 1881 (т.е. по времето, когато британците окупираха Египет, а французите - Тунис) Триполитания. Сблъсквайки по този начин Италия с Турция, британците, на първо място, отслабиха две от държавите, принадлежащи към германския „лагер”, на второ – отнеха на турците последните им африкански владения, укрепвайки по този начин собствените си позиции в Египет и, на трето, поставиха Германия, като доминираща сила сред тази група от държави, в доста затруднено положение. Демонстрирайки неспособността си да предотврати конфликта между двамата си съюзници, тя всъщност се компрометира и пред Турция, и пред Италия.
В същото време, наблюдавайки внимателно ситуацията на Балканите, Великобритания реши, че всички освободени от Русия християнски народи вече са дорасли и укрепнали до степен, да бъдат използвани като подходящ инструмент за осъществяване на собствените и цели, затова сметна за целесъобразно да пристъпи към реализация на онези действия, за които се говореше (като за нещо съвсем нормално) още през 1885. Така, на 7 декември 1885, британския посланик в Константинопол сър Уйлям Уайт пише до колегата си в Санкт Петербург сър Робърт Мориър, че „що се отнася до възприетия от нас начин на действие, аз съм сигурен, че ще го одобрите. В бъдеще, Европейска Турция, включително Одрин, следва да принадлежи на християнските народи... Русия постоянно ни обвинява, че сме основната преграда пред освобождаването на християните в Европейска Турция. Но причините да постъпваме по този начин вече не съществуват и днес имаме възможност да действаме безпристрастно и постепенно, като с необходимите уговорки реализираме политиката, която навремето прослави Палмерстон в очите на Белгия, Италия и т.н. Руснаците дадоха много жертви за освобождението на Сърбия, Гърция и Дунавските княжества, но загубиха цялото си влияние в Гърция, Сърбия и Румъния. Вярна и благодарна им остава само Черна гора... В момента те са на път да загубят и България... Всички тези, току що освободили се народи искат да дишат свеж въздух, но не през руските ноздри”.
На първо място, Великобритания помогна на добре познатият и от Критските събития Венизелос да стане министър-председатела на Гърция (през 1910, британският печат, в продължение на няколко седмици, непрекъснато внушаваше, че само Венизелос може да изведе Гърция от вътрешнополитическата криза и да повиши международния и престиж), след което този ловък и умен левантинец организира, и то тъкмо по британската рецепта за „баланса на силите”, Балканския съюз, прехвърляйки, на първо време, основната тежест и отговорност за това на най-силния измежду съюзниците – България и тласкайки под нейно ръководство отдавна очакващите подобен призив християнски балкански народи срещу Турция. А, когато вдигната, почти буквално, на щиковете на съюзниците Турция беше отхвърлена към Проливите и, българите, които имаха най-големи заслуги за това, поискаха да бъдат възнаградени по достойнство, на предварително подготвения нов Четворен съюз, вече под ръководството на Гърция, беше внушено, че и тази държава (т.е. България) следва да бъде подчинена на „висшите стратегически съображения”. А тези съображения бяха следните: след като в продължение на около сто години подкрепяха Турция срещу Русия, след войната от 1877-1878, британците стигнаха до извода, че тази държава вече не е в състояние да контролира и да затваря за руснаците пътищата към Средиземно море, минаващи през територията и, а именно:
- През западната част на Балканския полуостров (санджаците Нови Пазар и Македония) към Солун;
- През Проливите;
- От Кавказ, през Армения, към Александрета.
Предвид нарастващият с всяка година натиск от страна на Германияа и Русия, беше решено на всеки от тези пътища да бъде поставен отделен „пазач”. Затова, при разпределянето на отнетите от Турция територии, бяха усилени най-вече Сърбия и Черна гора, докато разположената на юг от тях Гърция беше превърната в почти второстепенна държава. С тази двойна бариера беше преграден първият път – този през Балканите. След като даде на турците възможност да си върнат, по време на Втората балканска война, част от вече загубените територии около Одрин, Великобритания „уплътни” Турция, концентрирайки силите и в по-малко пространство, като по този начин беше подсилена отбраната на Проливите. Накрая, за да барикадират и третия път – този през Кавказ, британците, паралелно с обявения от Лондон протекторат над Армения (турската и част – б.р.), набелязаха създаването в Мала Азия на нова държава, като подготовката на почвата за това се прави в момента (т.е. в навечерието на Първата световна война – б.р.). Всъщност, въпросът за създаването на такава държава открито се обсъжда от много години насам, от целия англосаксонски печат. Така, още през 1900 известният американски военен теоретик адмирал Маън пише: „Прехвърляйки се към десния фланг на Русия, нека си представим вместо сегашния турски хаос в Мала Азия, Сирия и Месопотамия, една високоцивилизована съвременна държава, с добре организирана армия и флот. Разположена между Каспийско, Черно, Средиземно и Червено море и Персийския залив, тя плътно би затворила пътя, по който днес Русия все още може сравнително лесно да стигне до Индийския океан и Средиземно море. Тази държава все още не съществува, но няма причини да не се появи в бъдеще. Като процесът на формирането и следва да започне отвън, защото и турското, и персийското правителства са доказали неспособността си да модернизират своите народи. Освен това, по отношение на местното население, не бива да забравяме принципа, че естественото право върху една територия не принадлежи на този, който просто я обитава, а на онзи, който е в състояние да добива богатства от нея”. Така, променяйки в благоприятна за себе си посока цялата ситуация в Средиземноморието и на Балканите, т.е. на второстепенния театър на конфронтация, Великобритания, със същата енергия и същото умение, преминава към подготовката на действията си на основния театър. Какъв точно район ще покрие последният, т.е. дали ще се ограничи само със Северно море или пожарът на войната ще обхване (както в началото на миналия ХІХ век) цяла Европа, не е лесно да се предвиди, но, в същото време, подобна прогноза е крайно необходима . Затова, нека продължим нашия анализ.
Основите на британската мощ
Мнозина военни теоретици смятат, че Великобритания дължи сегашното си могъщество, най-вече, на своето стратегическо положение. Действително, разположената в близост до континента територия на тази държава представлява естествена крепост, чиито чудовищни водни ровове и подвижните стени на нейния флот винаги са били сигурна преграда пред нашествията на континенталните народи. Тази преграда разбива усилията на Филип ІІ, Шуазел и Наполеон. Въпреки това обаче, струва ми се, че също както водеща роля в отбраната на една крепост играят уменията на нейния комендант и енергията на гарнизона и, така и по отношение на Великобритания първостепенна роля играят не толкова природните особености на Британските острови, а деятелният характер на английската нация и изумителните военни способности на управляващия я елит. Към изброените по-горе доказателства в полза на това твърдение, ще добавя още няколко. През последните години военното изкуство беше обогатено от две съвършено нови оръжия: подводниците и самолетите. Появили се първо на континента, тези оръжия, заедно с торпедата и авиобомбите, обещаваха, след по-нататъшното им усъвършенстване, да дадат в ръцете на континенталните нации изключително мощно средство за нападение срещу Британската крепост, а именно: създавайки, с помощта на подводни и надводни торпедни атаки достатъчно широка пролука в „стените” на британския флот, към нея да бъде насочена, качена на съвременни гигантски транспортни средства, армия, която да направи десант на островите, осъществявайки операцията, за която през целия си живот е мечтал най-големия пълководец в световната история – Наполеон. Затова е лесно да разберем, с каква тревога британците следяха опитите на континенталните си съседи. Само че тази тревога не продължи дълго. Веднага след като стана ясно, какво предимство биха представлявали, при определени условия, мините и торпедата, пред артилерията, и Великобритания, смайващо бързо, остави далеч зад себе си всички континентални държави, по отношение на числеността и устройството на собствения си флот от миноносци и подводници (когато британците вече разполагаха с 85 подводници, в списание Naval and Military Record се появи следният текст: „мнозина наши читатели ще бъдат поразени от факта, че през 1912 германския флот ще има поне 30 подводници”). Паралелно с това, изобретателният и неуморим „британски гарнизон”, без да губи време, преформулира целия план за активна отбрана на своята „крепост” срещу застрашаващата я от изток Германия. Същият плацдарм (Северно море), на който посредством блокада на крайбрежието, обстрелване на пристанищата и класически сражения между морските ескадри на двете страни, някога беше ликвидирана холандската мощ, сега беше оценен от британците като прекалено тесен за съвременния им океански флот и удобен, особено в началото на войната, само за техните флотилии от миноносци и подводници. За целта, днес във Великобритания се реализират редица изключително интересни мерки. За да не се допусне, с началото на войната, да бъде преустановена търговската дейност на разположените по крайбрежието на Северно море градове, те се свързват с удобни пътища със западната част на острова, т.е. с атлантическите пристанища. На източното крайбрежие, освен наскоро изградените флотски бази в Шиърнес и Розит, завършва строежът на следните бази на подводните и надводните миноносни флотилии на страната: Абърдийн, Розит, Мидълсброу, Хъл, Уош, Ярмут и Харуич. Цялото крайбрежие се свързва с радио и телеграфна връзка, с каквато са оборудвани не само подводниците, но и хидропланите. Имайки предвид, освен всичко това, и факта, че често практикуваната мобилизация на британския флот е така организирана, че по време на миналогодишните маневри например (т.е. през 1912 – б.р.) тя беше осъществена почти автоматично, можем да добием известна представа за стратегическото разгръщане на морските сили на страната и за началото на бъдещите военни действия в Северно море: в необходимия момент, само с простото натискане на един бутон, океанският флот ще бъде разположен по фланговете за да прегради Ла Манша и пътя около Шотландия, прекъсвайки цялата морска търговия на Германия, а в затвореното по този начин Северно море ще бъдат насочени британските миноносви флотилии (подводни и надводни). При това, докато британските подводници се готвят да атакуват противниковите кораби, въздушният флот ще се опита да унищожи германските подводници с помощта на специално предназначените за целта 300-фунтови пироксилинови бомби, чиито ефект наскоро беше изпитан с помощта на биплана „Шорт”. С други думи, първата задача на британците ще бъде да нанесат на противника си жесток икономически удар и, в същото време, да унищожат миноносните му флотилии (особено подводните). Предвид голямото им превъзходство по отношение на подводниците и миноносците и, ако поемат инициативата в бойните действия, те без съмнения могат да постигнат целта си, което пък ще им гарантира успех и в последващите сражения между доста неравностойните британски и германски океански флоти. Но, колкото и обмислена и щателна да е подготовката на британците за бъдещата война в Северно море и колкото да са големи шансовете им за успех в нея, истината е, че те не могат да влязат в подобен сблъсък с германците по следните причини: завладявайки всички най-ценни територии на земното кълбо и създавайки гигантската си Океанска Империя, британците са принудени да защитават не само нейната цитадела (т.е. Британските острови), но и периферията и, при това не само от германците, а и от всички затворени на континента народи от бялата раса. Досега те бяха в състояние да постигнат тази цел с помощта на многобройни и разнообразни средства, оказващи се достатъчно действени, защото зад тях стоеше с цялата си мощ британският флот. Нека си представим обаче, че в тези условия британците, по някаква причина, загубят характерното за тях хладнокръвие и решат сами да се справят с германците. В такъв случай, можем да очакваме следното развитие. Поради малката численост на британската армия, тя не би могла, дори и след решаваща морска победа, да осъществи достатъчно мащабен десант на континента и да довърши разгрома на противника си на собствената му територия. И това не е всичко. Основната опасност е, че самата морска победа вероятно няма да бъде постигната бързо, да не говорим за цената и. Преди да бъдат изхвърлени на сушата, германците, които така дълго и упорито се готвеха за тази война, вероятно ще нанесат на противника си толкова жестоки загуби, че със своя силно пострадал флот, Великобритания би се оказала на едно ниво (а може би и по-зле) с някои европейски държави, запазили флотите си цели и невредими. Помислете си само, колко беззащитна би се оказала Океанската Империя пред останалите континентални нации, чиито настроения към нея вероятно биха се променили още по-бързо и по-силно, отколкото по време на Трансваалската война. Затова, от само себе си е ясно, че при подобни обстоятелства, британците никога не са мислели и не мислят да осъществяват, каквито и да било „фронтални атаки” в Северно море. Великолепно познаващи характера на континенталните народи и способни да ги манипулират не по-малко изкусно, отколкото навремето Наполеон е командвал армиите си, британските стратези ще водят битката си с Германия по същия начин, по който в миналото са я водели срещу Испания и Франция, т.е. не на тесните плацдарми на Британската цитадела, а на обширната територия на цяла Европа и с участието на всички континентални народи. През последните осем години, и британските политици, и британският печат толкова много говорят и пишат за бъдещата общоевропейска война, че основната идея на последната вече изглежда достатъчно кристализирала и може да се обобщи така. Германия и съюзниците и разполагат с централна позиция на континента, с добре разработени изходи към Северно и Средиземно море. Срещу тях, по море, ще бъдат насочени следните сили.
На Северния морски фронт: британският флот, най-добрата част от руския и френския флоти, както и елита на френските миноносни флотилии, като задачата им ще бъде да „затворят” Северно море, да прекъснат морската търговия на Германия и да разрушат морските и сили.
На Средиземноморския фронт: целият френски флот (без миноносните флотилии, действащи заедно с британците в Северно море), разположена там британска ескадра, подсилена от корабите на бреговата, а също флотите на Испания и Гърция, като задачата им ще бъде да унищожат морските сили на Италия и Австро-Унгария, да блокират неприятелските пристанища и да гарантират свободното корабоплаване на британските търговски кораби в Средиземно море и през Суецкия канал.
На Балтийския морски фронт ще действат останалите морски сили на Русия, чиято задача ще бъде да облекчат британските действия в Северно море, като привлекат част от германските кораби в Балтийско море.
На суша, ще се действа по следния начин. На Запад, основната тежест ще се поеме от френската армия, подсилена от 250-хилядна британска армия, плюс 2-3 испански корпуса. Задачата им ще бъде, разполагайки се по цялата линия от изключително силни гранични крепости, да не допуснат навлизането на противника във вътрешността на Франция и да минат в настъпление едва след като Русия започне решителни операции. На Изток, пък ще действа руската армия, чиято задача ще бъде осъществяването на успешни настъпателни действия срещу германската и австрийската армии.
В същото време, всички, разположени най-близо до театъра на военните действия, но невключени в така очертаните фронтове, народи ще формират резерва за въздействие върху хода на събитията, особено в края на войната, т.е. при преразпределянето на Европа. Така, от казаното дотук, става ясно (потвърждават го и изказванията на самите британски политици), че решаването на поредния жизненоважен за Океанската Империя въпрос – германския, е възможно не чрез фронталния сблъсък между Великобритания и Германия в Северно море, а чрез разпалването на общоевропейска война, със задължителното участие в нея на Русия и при условие, че тя поеме поне три четвърти от цялото бреме на войната по суша. Тук обаче е мястото да се запитаме, какво представлява „германският въпрос” за самата Русия, дали тя следва да го решава съвместно с британците (както, в началото на миналия ХІХ век, беше решен „френският въпрос”) и какъв ще бъде резултатът за самата нея, ако решението бъде реализирано по британския модел. С две думи, какви перспективи ще се разкрият пред Русия след тази общоевропейска война. Струва ми се, че трябва да се замислим върху това и то много по-сериозно, отколкото го правят нашите поклоници на стратегическото изкуство, опитващи се да решават на политическите банкети, с чаша шампанско в ръка, по десетина световни проблема едновременно.
Англосаксонската, германската и руската стратегии
Както във Великобритания, така и в САЩ, при решаването на всички задачи на Висшата Стратегия се ползват т.нар. „military charts” (т.е. военни карти), но за нас е достатъчно да погледнем и обикновена географска карта за да стигнем до следния извод. Днеес, на земното кълбо има само два наистина велики народа – 160-те милиона англосаксонци и 160-те милиона руснаци. Първите, утвърждавайки (в различна степен) господството си над всички океани, три и половина континента и почти всички острови, са създали една поразяваща въображението Океанска Империя. Вторите, овладявайки полузамръзналите и дълбоко изрязани от океанските плитчини земи, създават огромна държава, която обаче вече им е тясна и в същото време плаши останалите народи с мрака на своите нощи и жестоките си студове – Сухопътната Руска Империя. Между тези две Империи, на малкото пространство на Западна Европа, са притиснати:
- Окончателно разгромените от Великобритания в битката за доминация и оцеляване, морално подчинени от нея и използвани като полезни инструменти на британската стратегия – Испания и Франция;
- Държави, които нито заради етническия си състав, нито заради качествата на населението си, нито заради таланта и ефективността на своите елити, могат да разчитат на някакво кой знае колко велико бъдеще – Австрия и Италия;
- Късно започнала съществуването си на Велика Държава и веднага попаднала в трагична ситуация – Германия.
Трагизмът на последната е в това, че на фона на огромния приръст на нейното население и лишена от възможността да изхранва от една и съща територия първоначално 40 милиона, после 50 милиона, а днес вече 65 милиона души, тя беше принудена да се насочи срещу една от двете Империи. Още при първото усещане за това стеснено положение, из цяла, все още земеделска, Германия се надигна глух стихиен призив „Drang nach Osten”, т.е. „да потърсим нови земи на Изток”. Популярността на този лозунг, за който ние, руснаците, никога не бива да забравяме, не се оказа обаче особено продължителна. Големите германски умове бързо осъзнаха колко проблематично е разширяването за сметка на почти също толкова гъсто населената Европейска Русия и потърсиха друг изход от ситуацията. Поощрявана отгоре, германската нация, наред с изграждането на фабрики и заводи, модернизацията на пътищата и пристанищата и създаването на търговски и военни флоти, започна да се мобилизира за осъществяване на основния си удар в съвършено противоположната на нас посока – срещу Островната Империя. Оттогава, т.е. още преди да бъде изречена знаменитата фраза на император Вилхелм: “Unzere Zukunf liegt an der See” („Бъдещето ни е в моретата”), която от гледната точка на Висшата Стратегия беше заповед за начало на немския поход nach Western, Германия престана да бъде наш съперник в битката за съществуване, превръщайки се в естествен съюзник на Русия. Добре обмисленото и съобразено с взаимната полза желание двете страни действително да станат съюзници, беше изразено от Берлин по следния начин. Оценявайки значението на Транссибирската железница и съзнавайки, че подобна грандиозна и скъпоструваща транспортна магистрала се нуждае от оптимален достъп до Тихия океан, Германия, заедно с Франция, помогна на Русия първо да изтласка от Порт Артур Япония, чиято поява там беше подтикната от англосаксонския лагер, а след това, заемайки обещания ни от Китай Циндао, даде на Москва подходящ повод да навлезе на още по-необходимия и Квантунски полуостров. Както е известно, заради подкрепата на Русия при сключването на Симоносекския договор, Китай обеща да предостави база за руския флот в залива Циндао, а пък ако тя бъде заета от някоя друга държава – да и отстъпи Порт Артур и Да Лянван. И тъй като, заради убийството на двама свои мисионери, Германия междувременно окупира Циндао, руският флот хвърли котва в пристанището на Порт Артур. В отговор, Великобритания, която много внимателно следеше развитието на събитията, моментално овладя Вей Хай Вей. От само себе си се разбира, че съдействайки за руското настъпление на изток, към великата арена на бъдещето, Германия целеше да отслаби натиска на Русия по десния си фланг и да отстрани всички пречки пред планирания си марш на запад, към Атлантическия океан. Само че, така очерталото се сближаване между трите най-силни континентални държави (Германия, Русия и Франция) не беше задълбочено достатъчно. Което пък даде възможност на оказалата се този път не в „блестяща”, а в много опасна, изолация Великобритания да провокира разпадането на случайно формиралият се континентален съюз и да организира незабавна атака срещу най-опасния от участниците в него. Използвайки влиянието на британските върху континенталните медии, Лондон бързо успя да внуши на Москва дълбоки подозрение по отношение на германските намерения, в резултат от което Русия така и не се реши да прехвърли в Далечния изток част от съсредоточените на западната и граница сухопътни и морски сили и така изостави грандиозния си източен проект и всички толкова трудно спечелени и благоустроени на огромна цена територии там почти без всякаква защита. (вж. „Резултатите от войната” на генерал Куропаткин). След това Великобритания успешно балансира френско-руския съюз, сключвайки съюз с Япония, а малко по-късно, с ръцете на жълтите си съюзници, унищожи руския Тихоокеански флот. Накрая, другата англосаксонска морска държава – САЩ, отново и още по-плътно барикадира, с помощта на Япония, пролуката, която Русия с толкова усилия беше пробила към Тихия океан, считан от англосаксонците за част от тяхната Океанска Империя..
Веднага след края на руската тихоокеанска трагедия, Великобритания, с ловкостта на опитен фокусник, надяна маската на руски приятел и доведе Русия от Портсмут в Алхесирас, за да започне да изтласква, с помощта на Москва, Германия от Атлантическия океан, постепенно отхвърляйки я на изток, т.е. към зоната на руските интереси. Първите стъпки, които Русия направи по този нов път и с новия си британски приятел, доведоха до следното: изтласкана от мароканските пристанища Танжер и Агадир, Германия постави под контрол естествения излаз на Кавказкия път към Средиземно море – Александрета. Лишена от възможността да проникне в Мароко (т.е. в една зона, далеч от руските интереси), Германия рязко активизира дейността си в Азиатска Турция.
Бъдещата общоевропейска война и вероятните последици от нея
Проваляйки се в опитите си да се закрепи в Югозападна Африка, тя усили проникването си в Персия, включително и по Каспийското крайбрежие. На този фон не е трудно да си представим, че когато, в резултат от систематичните ходове на британската стратегия, Германия окончателно бъде притисната до стената, тя няма какво да направи, освен, заедно със съюзниците си, да предприеме отчаян опит да пробие със сила наложената и изолация. Имайки предвид обаче качествата на руската армия и натрупания от нея боен опит, едва ли можем да се съмняваме, че след като пролее реки от чужда и собствена кръв, Русия, в крайна сметка ще удържи също толкова решителна победа по суша, колкото и Великобритания – по море. Но, не бива да забравяме, че също както в стратегията една блестяща тактическа победа, ако е удържана не навреме и не на място, може понякога да обърка цялата ситуация и да доведе до провал на кампанията, така и в сферата на Висшата Стратегия, дори и най-победоносната, но несвоевременна и ненужна (предвид конкретните обстоятелства) война може да постави държавата в изключително неизгодно положение в по-нататъшната борба за оцеляване, която никога не спира. Именно към този тип войни можем да отнесем и онази, която днес толкова усърдно ни натрапват британците – т.е. бъдещата, водена съвместно с тях, война с Германия. За да се убедим в това, нека анализираме основната цел на британската стратегия. А тя е унищожаването на търговския и военния флот на Германия, отнемането на нейните, макар и бедни, но играещи ролята на своеобразни предни постове, колонии и нанасянето на такъв удар по суша срещу нея, след който тя да бъде толкова смазана морално и материално, че да не може да възобнови морските си проекти достатъчно продължително време. С други думи, основната цел на Великобритания е да отблъсне германското настъпление срещу Океанската Империя в Атлантическия океан, по същия начин, по който беше спряно и руското в Тихия океан. И едва когато тази цел бъде постигната, т.е. когато единствената достатъчно силна в момента западноевропейска държава (която в момента е приковала значителна част от британската енергия) бъде разгромена и върната на сушата, ще могат да се оценят и истинските резултати от бъдещата общоевропейска война. А те ще бъдат следните:
- При прекрояването на европейските граници, за сметка на победените, Франция ще получи Елзас и Лотарингия, т.е. ще възстанови своите „естествени граници”. В същото време, Белгия, Холандия и Дания, от една страна, и Италия, Сърбия и Черна гора – от друга, ще бъдат усилени териториално по такъв начин, че Германия и Австрия да се окажат, ако не отрязани, то със значително ограничен достъп до Северно (за Германия) и Адриатическо (за Австрия) море. С други думи, цялата разположена на запад от Германия и Австрия Европа ще бъде разширена на изток и, най-вероятно, сплотена чрез система от съюзи, ръководени от Франция и Италия.
- Загубвайки, заедно с възможността да станат морски сили, огромни източници на приходи и лишени от възможността да съществуват само със средствата, които им осигуряват техните собствени територии, германците и австрийците ще бъдат принудени да концентрират всичките си усилия за организиране на настъпление срещу недостатъчно подготвения за подобна борба за оцеляване руски народ.
- Тъй като, след разгрома на Германия, Русия ще остане единствената силна държава на целия европейски континент и съобразно кристално ясното тълкуване, което лорд Кързън дава на един от основните и постоянни принципи на Висшата Британска Стратегия, британските стратези ще започнат да прилагат срещу Русия същата схема на „баланса на силите”, която успешно използваха, в други исторически периоди, против Испания, Франция и Германия. Простичко казано, ще пристъпят към формирането на антируски коалиции с цел постепенното изтласкване на Русия не само от Балтийско и Черно море, но и от Кавказ, както впрочем и от Китай. Именно тази титанична борба между Русия и англосаксонската общност, която неминуемо ще започне след разгрома на Германия в назряващата европейска война, ще определи и съдържанието на целия ХХ век, в пълно съответствие с прогнозите на редица известни учени и мислители за постепенното изместване на „центъра на борбата” между Океанската Империя и Континента. Този център, който първоначално се намира на брега на Атлантическия океан, в Мадрид, с упадъка на Испания, се измества в Париж. След поражението на Франция, той се измести в Берлин, а оттам, според повечето британски стратези, ще се прехвърли в Москва. От само себе си е ясно, че това отстъпление на континенталните народи от запад на изток не се дължи на някакви тайнствени сили на съдбата. Талантливите британци дължат непрекъснатите си успехи над жителите на континента не на божествената подкрепа, а на самите себе си, т.е. на големите си и точни знания, ясната постановка на целите и настойчивата им планомерна реализация. Превъзхождайки в това отношение континенталните народи, те се отнасят към тях по същия начин, по който умелите и опитни майстори се държат със своите чираци. Това неравенство на силите и произтичащите от него резултати беше демонстрирано на всички, провели се през последните години, дипломатически конференции, да не говорим, че ежедневно ни се внушава от британските, а и от нашите, т.е. от руските вестници.
Ако обаче, непосредствено след като нашият флот беше потопен в Жълто море от японците, не бяхме се доверили толкова лековерно на продиктуваните от добре познатите ни „тактически съображения” статии в британските вестници, а се бяхме вслушали по-внимателно в онова, което говорят в Камарата на лордовете такива талантливи британски стратези, като лорд Робъртс например, както и ако се бяхме замислили върху това, колко бързо нарастват, в центъра на Европа, огромните човешки маси, всекидневно нуждаещи се от средства за съществуване, и в каква посока би следвало да бъде насочен техният натиск, тогава би ни станало ясно, че:
- трескаво изграждащата бойни кораби (и стимулираща съюзниците си да правят същото) Германия застрашава в много по-голяма степен Океанската Империя, отколкото Континенталната;
- избухването на общоевропейска война с цел да бъде отразено германското нашествие и след това то да бъде насочено срещу Русия е изгодно на британците, а не на руснаците;
- Великобритания не може да води тази война нито сама, нито в съюз с Франция и Испания, както поради големия риск, така и защото не иска да остави Русия със свободни ръце и неангажирана във войната армия, докато тя самата воюва, защото при подобно развитие целият контрол върху събитията ще се прехвърли от Лондон към Москва;
- правилно оценявайки психологическото състояние на руската нация, формирало се в резултат от неуспехите и вътрешните проблеми и умело използвайки близките отношения между Русия и Франция, Великобритания, веднага след Руско-японската война в Далечния изток, успя да въвлече Москва в едно сътрудничество, което е полезно само за британците;
- предвид подготовката на общоевропейска война, Русия в никакъв случай не бива да рискува да влезе в съюз с народи, чиито умения в битката за оцеляване са много по-големи от нашите собствени, а следва да разчита само на себе си. Русия е голяма и могъща. Нейните материални и духовни ресурси нямат равни на планетата и ако бъдат организирани в съответствие с потенциала им, ако задачите на нейната стратегия бъдат формулирани ясно и точно, а армията и флотът са в пълна готовност във всеки момент да защитят правилно разбраните интереси на страната, тя няма да има причини да се опасява от съседите си, защото най-силният измежду тях – Германия, отлично разбира, че ако бъдещето и зависи от нейния флот, съществуването на последния зависи от руската армия.
Необходимо е обаче Русия да ускори максимално подготовката си, тъй като, ако се вгледаме внимателно, няма как да не видим вече очертаващият се нов период от човешката История.
1913
* Авторът (1867-1933) е царски генерал и един от „бащите-основатели” на руската геополитика. Участник в Англо-бурската и в Първата световна война. По време на Гражданската война в Русия е сред командирите на Северната белогвардейска армия. Умира в емиграция в Естония. Статията е писана през 1913, т.е. в навечерието на Първата световна война и, до голяма степен, прогнозира хода на последвалите събития.
{rt}
