В началото на 2009, лошите новини, свързани с банковия сектор следваха една след друга, почти без прекъсване (да си спомним само, какво се случи през януари със Citigroup, Bank of Amerika, Merril Lynch, Royal Bank of Scotland и други). В Германия, Deutsche Bank беше принудена да обяви загуби от 4,8 млрд. евро за четвъртото тримесечие на 2008. Предвиждайки натрупването на още по-мащабни „токсични активи” в банковите си системи и подложени на постоянен натиск от банките и истеризиращите медии, правителствата на САЩ и Великобритания, както изглежда, са на път да създадат държавна „лоша банка”. Схемата предполага изкупуването, от страна на държавата, на секюритизираните (ABS) или структурираните (деривативни) активи, които на практика вече не струват нищо, от частните банки за около два трилиона долара.
На практика, създаването на държавна „лоша банка” означава пълната социализация на възникналите по линия на частната инициатива спекулативни загуби, което може да доведе САЩ до фалит.
Посланието на банките, които продължават да шантажират държавата, е просто: не влагайги средства в реалната икономика, а ни помогнете да се избавим от некачествените си активи.
В Германия, поне засега, правителството категорично отказва да реализира описаната по-горе схема на „лошата банка”. Финансовият министър Пеер Щайнбрюк квалифицира тази схема като „политически динамит”, лишен от всякакъв икономически смисъл. Банките обаче, усилват натиска си, припомняйки, че правителственият „фонд за стабилизиране на финансовия пазар”, на стойност 500 млрд. евро, има времеви лимит от 36 месеца. През този тригодишен период, държавата ще може да гарантира „токсичните активи”, но след това те отново ще бъдат включени в балансите на банките. Без съмнение, тази тревога на банкерите доказва, че те самите не вярват в „лечимостта” на своите активи.
Междувременно, известният германски икономист Вилхелм Ханкел лансира едно съвсем разумно предложение за решаване на проблема с „токсичните активи” в банковата система. Според него, това може да стане като „лошата банка” или дори няколко такива „лоши банки” бъдат създадени от самите банкери, а не от държавата. В същото време, той предлага държавата да внесе такива промени в правилата за отчетността, които да позволят на частните банки да превеждат средства в специално управление на фондирания дълг. Тези управления, на свой ред, ще въведат процедура за постепенното ликвидиране на тези задължение за период от 10, 20 или повече години. Предложението на Ханкел напълно съответства на юридическия принцип за отговорността на частния бизнес за собствените му действия и, ако бъде реализирано, достатъчно дълго време ще бъде „обица на ухото” на последния, напомняща за тежките последици от безотговорните спекулативни игри. Но, което е още по-важно, по този начин банките получават възможност изцяло да се концентрират върху кредитирането на реалната икономика. А именно тези вложения в реалната икономика ще им позволят да формират необходимата им стойност за постепенното погасяване на задълженията си. През последните месеци все повече се учудвам на това, че разумни, във всяко друго отношение, хора наивно вярват на онова, което пишат за финансовата криза американските и британски медии. Неслучайно в една, публикувана в началото на годината статия в Neue Zuericher Zeitung, директно се говори за „англо-американските продавачи на истерия”. В тази статия, чиито автор е кореспондентът на вестника в Токио Урс Шютли, се поставя въпросът: „Ако общественото мнение се определя от малка група британски и американски медии, не означава ли това, че пожарът на финансовата криза се раздува изкуствено, чрез едностранчивото му осветяване?”.
В тази връзка, Шютли напомня за твърдението на въпросните медии, че „днес Азия и останалите континенти са в една и съща лодка със САЩ, където започна кризата”. Според тази медийна версия, нито една държава не е в състояние да остане встрани от кризата. Шютли обаче смята, че това противоречи на икономическата логика.
В статията си, той посочва, че проекцията на кризата в САЩ или Великобритания върху икономиката на Япония или Индия например, е не просто повърхностна интерпретация, но и е в „разрез със здравия смисъл”. Шютли смята, че „качествените медии” в Япония, Индия и „някои европейски страни” биха могли да се измъкнат от „сянката” на американско-британската пропаганда. Впрочем, ако европейците прелистят страниците на англоезичните Times of India, Indian Express или The Hindu, вероятно ще разберат, каква точно информация им липсва.
Три книги за разширяване на кръгозора
Както известно, през януари 2009, германското правителство стартира „конюнктурна програма”, на стойност 50 млрд. евро, която ще действа в периода 2009-2010. Тази програма представлява странна смесица от данъчни облекчения, инфраструктурни инвестиции и субсидии за създаване на работни места. Онзи, който я прочете, няма как да не си припомни, че на 27 септември 2009 в Германия предстоят избори за Бундестаг.
В сравнение с 850-милиардният „стимулиращ пакет” на Обама, германската програма изглежда доста скромна и непретенциозна. Впрочем, бихме могли да попитаме, какво, освен трескавата разработка на мерки за „стимулиране” на икономиката, може да направи държавата за стимулиране и подкрепа на научните иновации, заетостта и ръста на реалната икономика?
Опитвайки се отговорим на този въпрос, следва за начало да внесем известна яснота относно природата на сегашната криза. В случая, точната диагноза не е никак излишна, напротив – тя е необходимо условие за грамотното кризисно управление.
В края на миналата 2008, в Германия бяха преиздадени три книги, които действително помагат да осмислим същността на кризата и разкриват пътищата за преодоляването и. Става дума за изследването на Ханс Шефер „Маркус Валенберг и германската банкова криза от 1931”, новото издание на монографията на Фридрих Лист „Националната система на политическата икономия”, под редакцията на Ойген Вендлер, и книгата „Конюнктурните цикли” на Йозеф Шумпетер.
Книгата на Лист не беше издавана в Германия от 1959 насам, а „Циклите” на Шумпетер за последен път видяха бял свят през 1961. Сегашното им преиздаване, макар и доста закъсняло, без съмнение има знаков характер. Frankfurter Algemeine дори публикува рецензия за книгата на Лист с показателното заглавие „Адам Смит или Лист – кой ще се окаже победител?”.
„Циклите” на Шумпетер, които са публикувани за първи път през 1939 на английски език, представляват изчерпателен икономически анализ, изложен върху цели 1100 страници. Анализирайки теорията за „големите икономически цикли” на Николай Кондратиев, Шумпетер стига до извода, че Голямата криза от 30-те години е резултат не само на „Версайската финансова система” и процъфтяващите в навечерието и финансови спекулации в САЩ. Според него, Третият цикъл на индустриализацията, започнал с фундаменталните открития в областта на физиката (електричеството) и химията, в края на 20-те и началото на 30-те години, навлиза във фаза на насищане.
Междувременно, новият, Четвърти индустриален цикъл, чиято движеща сила са новите постижения във физиката на двигателите и нефтохимическата сфера, все още не е започнал. Въпреки че автомобилът, самолетът и петролните енергоносителите се използват отдавна, икономиката и обществото все още не са трансформирани съобразно новия икономически цикъл. Дори в САЩ – най-могъщата индустриална държава в света, след 1916, масовото производство на автомобили, изграждането на мрежи от национални автомагистрали, общото застраховане на бензиностанциите и авторемонтните центрове, както и автомобилното застраховане са все още в зародиш.
Според Шумпетер, фазата на спад на т.нар. „К-цикъл” винаги има критичен характер, тъй като в тази фаза икономиката и обществото биват подложени на сериозни трансформации, имащи нерядко доста болезнен характер. Тази неизбежна „криза на прехода” може да се превърне в икономически и социално деструктивна депресия, когато финансовите ексцеси и политическата некомпетентност започнат да играят ролята на самостоятелно действащи фактори, превръщайки се в спирачка за процеса на обществено икономическа реорганизация. Всъщност, именно това се случва през 30-те години на ХХ век. Дори първият вариант на „новия курс” на Рузвелт осигурява само временна стабилизация – истинската реорганизация на американската индустрия е реализирана едва в хода на предвоенната мобилизация, през 1936-1938.
„Автомобилният цикъл”, продължил от 40-те до 70-те години на ХХ век, беше съпроводен от Петия цикъл на Кондратиев, чиито двигател стана „революцията” в сферите на информационните и комуникационните технологии. Днес, този цикъл вече е достигнал своята степен на насищане, което съвпадна с чудовищни финансови ексцеси. Естествен завършек на този етап трябда да стане „новото мислене” и базовите иновации, поставящи основите на Шестия цикъл на Кондратиев.
Много важни за разбирането на тези обстоятелство са разработките на Фридрих Лист. Последният най-често се възприема като твърд привърженик на протекционистичната политика, в противовес на „свободния пазар”, истината обаче е, че той е и основния теоретик на „К-цикъла”, основан на производството на стомана и строежа на железопътни линии. Лист е убеден, че занапред икономиката ще се развива за сметка на строителството на железопътни артерии на национално, континентално и тронсконтинентално равнище. Между другото, той разработква схемите на жп мрежите на Германия и САЩ. През 1844, т.е. половин век преди изграждането на Транссибирската и Багдадската железници, Лист предлага да се построи непрекъсната жп линия от холандското пристанище Остенде до Бомбай. Той обаче отделя най-голямо внимание именно на националното развитие на индустрията и транспортната инфраструктура – т.е. на това, което през последните десетилетия се случи в Китай, Индия и Бразилия. Според неговите представи, глобализацията следва да се основава не на свободната търговия, а на индустриалното и инфраструктурното развитие на нови световни икономически центрове с колосални вътрешни пазари.
Както подчертава Ойген Вендлер, през периода, в който трудовете на Лист не се преиздаваха, нови преводи на неговата „Национална система” бяха публикувани на испански, португалски и корейски. През 2006, китайската държавна телевизия направи голямо интервю с професор Вендлер, почти изцяло посветено на ролята на трудовете на Лист за развитието на „догонващите икономики”.
Новото издание на изследването на Ханс Шефер „Маркус Валенберг и германската банкова криза от 1931”, направено от Едмунд Щайншулте, е великолепен анализ на некомпетентността на финансовите и политически решения от началото на 30-те. В същото време обаче, трудът на Шефер, писан през 1939, по време на емиграцията му в Швеция, убедително документира факта, че през анализирания от него съдбоносен период в Германия е имало и високопрофесионални и честни финансисти и чиновници, които са стигнали буквално на няколко стъпки от правилното решение на острите икономически и политически проблеми. Действително, през онзи период, в Германия съществуват достатъчно здрави концепции за необходимата финансова и политическа реорганизация, които, ако са били реализирани през 1931-1932, щяха да помогнат за преодоляване на политическата и социална криза. Тук е мястото да отбележа, че в книгата е включен и текстът на меморандума на Вилхелм Лаутенбах „Възможности за стимулиране на икономиката чрез инвестиции и дългосрочно кредитиране”, с който той участва, през септември 1931, на конференцията на Дружеството „Фридрих Лист”, както и меморандума „За преодоляване на безработицата чрез организирането на обществени работи”, появил се на бял свят през април 1931.
Инвестициите в иновационни технологии
Сега нека се върнем на въпроса, какво следва да направи държавата, за да стимулира и подкрепи научните и технологични иновации, осигуряващи окупаеми инвестиции, трудова заетост и икономически ръст. Днес европейците като хипнотизирани са се втренчили в реализацията на гигантския 850-милиарден „стимулиращ пакет” на американския президент Обама. В самата Америка обаче, се чуват и други гласове. Така в специализираното издание Aviation Week & Export Technology се появи любопитен коментар, озаглавен „DARPA следва да се пренасочи извън рамките на военно-индустриалния комплекс”. Ще поясня, че става дума за държавната Агенция за челни изследователски проекти в сферата на отбраната (Defence Advanced Research Project Agency - DARPA), която през последните 50 години имаше ключов принос в сферата на американските отбранителни технологии. В същото време обаче, технологичните пробиви, реализирани от Агенцията, получиха изключително важно приложение и в индустриално-търговската сфера – от гражданската авиация до Интернет.
Обръщайки се към президента Обама, авторите на въпросната статия в Aviation Week твърдят, че: „Разширяването на компетенциите на DARPA извън традиционните рамки на военно-индустриалния комплекс, ще ви помогне да реорганизирате американската икономика и да създадете нови работни места, инвестирайки в иновационните технологии и развитието на научно-технологичната база на САЩ”. В тази връзка, те предлагат да се анализират задълбочено мащабите на научно-изследователските и опитно-конструкторски работи, осъществявани от DARPA, като вниманието се концентрира върху:
- нанотехнологиите, с изграждането на центрове за производство на нови материали, превключватели и електронни компоненти;
- биотехнологиите, като се поощри производството на биоматериали, биоелектрониката и биометрията;
- информатиката, с изграждането в САЩ на производствени центрове за внедряване на информационните и комуникационни технологии от ново поколение;
- човешкия капитал, с култивирането на природната среда, стимулираща американците към самореализация в научната и инженерната сфери.
Разбира се, този списък от иновационни технологии следва да се разшири. В него например, не фигурират технологиите на ядрения синтез, водородната енергия, челните екологични технологии, иновациите в сферата на обществените организации (и, в частност тези, насочени към увеличаване на трудоспособната възраст). И това съвсем не е всичко, което може да бъде заложено в основите на Шестия цикъл на Кондратиев.
Днес правителството на Германия, както и другите европейски правителства, се нуждаят от компетентни консултации за да концентрират политическата си енергия и данъчните лостове, с които разполагат, върху въпросите на развитието, а не само върху трескава дейност за спасяване на банките. В тази връзка, трудовете на Шумпетер, Лист, Шефер и Лаутенбах са неоценимо пособие в търсенето на по-достойна перспектива в усилията за преодоляване на сегашната криза.
* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден
{rt}
