Прекалено бързото, дори и за професионалните политически анализатори, разпадане на моноцентричния (еднополюсен) свят, не се съпровожда от паралелното формиране на някакви институции и практики на реалната мултиполярност, която засега се очертава единствено като логическа тенденция. Може да се каже, че е налице своеобразен глобален институционален вакуум, а в адекватна емблема на настоящия преход се превърнаха множащите се регионални и локални конфликти (израелско-палестинският, индийско-пакистанският, изострянето на целия комплекс от вътрешни противоречия в Ирак и Афганистан и т.н.), които дестабилизират и без това крехката и все още не напълно „преформатирана” световна система.
На теория, възникването на подобна ситуация можеше да се предвиди. На практика обаче, самоунищожаването на втория „стълб” от носещата конструкция на двуполюсния свят, в лицето на Съветската империя, постави „историческия” Запад в свръхблагоприятни условия за съществуване и реализация на собствените му геополитически стремежи. В същото време, липсата на адекватен противник накара западния (и най-вече американския) елит да стигне до извода, че вече не му е необходимо щателно да обмисля собствените си действия и да ги съобразява с променящата се глобална реалност, която не изчезна с разпадането на СССР, но започна да се възприема от победителите в студената война, като нещо от типа на „статистическата грешка”. Вдъхновени от грандиозния си геополитически успех, принадлежащите към този елит допуснаха фатална стратегическа грешка: разпадането на комунистическия блок засенчи нарастващите вътрешни противоречия, които западният свят едва сега започва да усеща истински. Неолибералният проект за развитие, който неоснователно беше обявен за най-важния фактор за победата на Запада, наложи в съзнанието на западното общество илюзията, че глобалният световен ред, формирал се в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, ще се окаже траен и дори „вечен”.
Въпреки твърденията на идеолозите на т.нар. „златен милиард” обаче, както самият „мегапроект”, така и базиращите се на неговите принципи модели на развитие (и, най-вече, глобализмът и глобализацията) постепенно ерозираха жизнените сили на Америка и Запада, като цяло. В резултат от това, светът на „свободния пазар” и съзнателно поощряваната алчност се оказа зле подготвен за очертаващите се изпитания, тъй като неолибералният модел на развитие доведе до деиндустриализация на много западни икономики и потенциално опасна за обществото хипертрофия на финансовия за сметка на индустриалния капитал. Следствие от този процес стана изместването на световните центрове на икономически ръст от Северноатлантическия регион към Азия.
Самоуспокоението, обзело движещите сили на неолибералната глобализация, способства за появата на своеобразен „източен неоколониализъм”, т.е. фактическата концентрация на световните финансови ресурси в ръцете не водещите износители на енергоносители и на индустриалните общества от Далечния изток. Или, както образно се изрази известният индийски геополитик Джагдиш Капур: „след като залезе на Запад, слънцето изгря на Изток”. Сегашната световна икономическа криза само временно отслаби очертаните по-горе тенденции и в същото време подчерта съществуващият много сериозен дисбаланс в развитието на световната икономика.
Постамериканският свят
„Постамериканският свят”, както определя това ново състояние на човечеството Фарид Закария, възникна не вследствие на някакви „внезапно” появили се дефекти в икономиката и обществения живот на Съединените щати, а под въздействие на обективни тенденции, които постепенно се трупаха в развитието на човечеството, поне от втората половина на 80-те години насам.
В момента, в това развитие се очертава известно противоречие, което в същото време е и една от движещите му сили. Това противоречие е между самоунищожаването на еднополюсния и възстановяването на полицентричния модел, от една страна, и – от друга, способността (или неспособността) на основните участници в глобалните политически процеси ускорено да формулират наистина съдържателен многополюсен световен ред. Нека се опитаме да анализираме по-внимателно тези нови тенденции.
Някои анализатори определят сегашната структура на света, като „седемцентрична”, имайки предвид водещата роля в новата глобална конфигурация на силите на седем основни „играчи”: САЩ, Западна Европа, Китай, Русия, Индия, Япония и Бразилия. Да видим обаче, каква е готовността на тези геополитически силови центрове да участват в създаването и успешното функциониране на новата световна архитектура.
Според споменатия по-горе известен политолог (и редактор на списание „Нюзуик”) Фарид Закария, един от системните недъзи на съвременното американско общество (който, най-вероятно, е съдействал за задълбочаването на сегашната икономическа криза) е противоречието между народа на САЩ, от една страна, и формиралата се в тази страна политическа система – от друга. Последната, която, както твърди Закария, изразява предимно интересите на принадлежащите към елита и не демонстрира никакви видими признаци, че може да се самореформира, все повече се отдалечава от обществената „база”, като по този начин лишава и властта, и нацията от достатъчно надеждна стратегическа ориентация. Всичко това усложнява установяването на дълбочината и възможната продължителност на сегашната криза, поразила Америка и света. Може би, именно загубата на необходимата гъвкавост и на способността за самокоригиране от институциите на обществената „надстройка” е една от причините за намаляващата ефективност на „американския модел на развитие”, показател за което е балансирането на 43 (от общо 50-те) американски щата на ръба на сериозната икономическа криза. Затова, както смятат редица известни икономисти, възраждането на американската икономика ще се окаже твърде сложно и бавно, дори и ако за възстановяването на ръста и развитието и спешно бъде отпусната фантастичната сума от 2,5 трилиона долара.
Освен това, бързото разпадане на „еднополюсния модел” поставя САЩ в двусмислена ситуация. От една страна, инерцията на „свръхдържавното” мислене изисква поставянето и решаването на, почти изключително, глобални задачи. От друга страна, очевидните икономически и военно-политически ограничители, чието влияние е все по-забележимо в условията на финансовата криза, постепенно превръщат „единствената свръхдържави” в „пръв сред равни” в съвременния свят.
На свой ред, състоянието на Западна Европа, която се сблъсква със сериозно забавяне на темповете на икономически растеж, възкресява в съзнанието, както на елитите, така и на масите, мрачните пророчества на Освалд Шпенглер за „залеза на Запада”. Между другото, мнозина експерти прогнозират, че за да се възстанови устойчивото развитие на региона, годишният икономически растеж не трябва да е по-нисък от 3,6-3,7%, което би позволило на управляващите да изпълняват задълженията си към обществото (което е особено актуално по време на кризи) и, паралелно с това, да осъществяват в непрекъснат режим необходимото структурно преустройство на националната икономика.
Освен това, вътрешната структура на ЕС, с развитието на процеса на териториалното му разширяване, придобива все по-отчетливо поляризиран, т.е. дуалистичен характер. При това жителите на Западна Европа (т.е. на историческото „ядро” на Съюза) са все по-малко склонни да подкрепят „общоевропейските” идеи и особено онези, предполагащи отпускането на значителни финансови средства за икономиките на държавите от Централна и Източна Европа. В същото време, някои западноевропейски икономисти подчертават, че необходимият годишен икономически ръст от 3,6-3,7% много трудно може да бъде постигнат в сегашните условия – най-малкото, защото подобни темпове на ръст в икономиката на западната половина на Стария континент за последен път са наблюдавани през 50-те и 60-те години на миналия век. Всичко това обяснява, защо в западноевропейските общества с все по-голяма популярност се ползва идеята за формирането на „нова Европа”, в рамките на т.нар. „Голяма Европа”.
Така, известният френски анализатор Анри дьо Гросувр, отбелязва, че: „Държавите от ЕС не бива да позволяват да бъдат използвани като пешки, нито от САЩ, нито от Русия. За съжаление, сегашният прекалено разраснал се Съюз, изглежда способен да постига само безмислени или контрапродуктивна компромиси. В момента се лансира идеята за създаването на „европейско политическо ядро”, с участието на само няколко страни-членки на ЕС, които са готови да задълбочат интеграционните процеси, докато останалите могат да се присъединят към това „ядро” по-късно, ако имат желание. Ако обаче авангардът не успее да придобие конкретни форми, вътре в ЕС, заради едни или други институционни пречки, новият съюз следва да бъде създаден извън ЕС, дори и ако това го превърне в конкурент на последния”.
Доста неясноти, особено в условията на задълбочаващата се криза, има и по отношение бъдещата съдба на четирите големи държави – Бразилия, Русия, Индия и Китай, макар че, според сценариите, очертани от еспертите на Световния икономически форум в Давос, две от прогнозите, като цяло, са благоприятни за Китай и останалите страни – членки на виртуалната група БРИК. Засега обаче, този четиристранен формат все още не е придобил институционалните форми, необходими за решаването на стратегическата задача въпросният „силов квадрат” да се превърне в автономно от „традиционните” центрове на влияние (САЩ – Западна Европа - Япония) икономическо и финансово пространство. Освен това, икономическите системи на Китай и Русия са подложени на засилващия се натиск на сегашната криза.
По данни на редица западни експерти, равнището на безработицата в Китай вече е достигнало 20 млн. души. В същото време, за тази страна, която силно зависи от състоянието на световната търговия, е изключително важно да поддържа външноикономическия си потенциал, защото именно той дава ускорение на икономическия и растеж и поддържа необходимото за съхраняване на вътрешнополитическата стабилност равнище на заетост. Така, според известния американски анализатор Уйлям Макнийл, спадът на китайския икономически растеж до 7% годишно може да предизвика сериозни социални вълнения в страната.
Със специфични трудности се сблъсква и развитието на Русия, което има и своята пряка геополитическа проекция. Световната криза с пълна сила потвърди нежизнеспособността на икономическия модел, основаващ се на методологията и принципите на еволюционната динамика, което допълнително засилва опасността от социоструктурна и научно-технологическа несъвместимост на руското общество с модела на научно-техническата революция, който изцяло определя икономическото битие на най-развитите държави от Изтока и Запада. Отказвайки се почти изцяло от инвестиционните си задължения, руската държава (в отсъствието на реален субект на модернизационните преобразувания) сериозно ограничава възможностите за технологично и физическо обновяване на индустрията, както и на цялата национална икономика. Провежданата през последните две десетилетия икономическа политика, на практика, значително стесни геополитическите възможности на Русия, като понякога се създава впечатление, че статутът и на велика държава се базира почти изключително на нейния енергиен потенциал.
Накрая, мнозина експерти продължават да се съмняват в способността на Япония да си извоюва статут на една от „новите” велики държави. Според тях, островното и положение, както и фактът, че от три страни е обградена от държави, чиито исторически отношения с нея са достатъчно сложни и които продължават да изпитват известно недоверие към Токио (Китай, двете Кореи и Русия), сериозно ограничават влиянието на мощния японски икономически потенциал върху ефективната реализация на външната и политика. Освен това, след периода на форсиран икономически ръст (1950-1985), Япония навлезе в продължителен период на спад на основните показатели на развитието си, което също ограничава геополитическите и възможности. „Териториалните спорове” със съседните държави са друга пречка за изграждането на „нов” имидж на Япония в световното политическо пространство на ХХІ век. Накрая, интелектуалната несамостоятелност на японския „истъблишмънт”, според редица политолози, е една от причините за участието и в лансирания от САЩ проект на „четирите демокрации”, който пък се възприема от някои съседни държави (и, най-вече, от Китай) като инструмент за тяхното геополитическо „сдържане”.
Заключение
Преодоляването на сегашната неподготвеност по отношение на полицентричния модел на световно устройство ще изисква от държавите, претендиращи за участие в планетарната „висша лига”, да положат много значителни усилия за овладяването на новите, консенсусно-компромисни практики на международно поведение, да осъществят сериозна вътрешна трансформация на своите общества и, накрая, да се научат да се изслушват взаимно, както и да са наясно (и да се съобразяват) с настроенията на останалия свят. Освен това, те би трябвало да осъзнаят, че в света няма велики „търговски” или „енергийни” сили, а просто „велики държави”.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
