Когато става дума за „китайския модел”, той обикновено се свързва в съзнанието на хората с грандиозните успехи, постигнати през последните 30 години на реформи и политика на „отворените врати”, провеждани в тази страна. Впрочем, за мнозина понятията „политика на отворените врати” и „китайски модел” са синоними. Всъщност, в основата на политиката на реформи е тезата на Дън Сяопин „да преминаваме реката, напипвайки камъните”, т.е. „да осъществяваме прехода изключително внимателно и предпазливо”. Някои смятат, че спецификата на „китайския модел” е тъкмо в тази предпазливост и постепенност. Което обаче също не е съвсем вярно. Защото Китай действително осъществява реформите максимално внимателно и предпазливо, но това не дава отговор на въпроса, какво точно представлява „китайския модел” Акцентирайки върху „предпазливостта и постепенността”, без да се обръща необходимото внимание на посоката, е дълбоко погрешно и всеки опит да се разбере „китайския модел” само от тази гледна точка носи по-скоро съмнения и разочарования.

На микроравнище, хората не са съвсем наясно с подтекста на прослосвутата фраза на Дън Сяопин, защото реформите винаги имат цел („да преминеш реката”). Съвсем очевидно е, че в китайския случай тази цел е изграждането на пазарна икономика. Как обаче може да се „премине” към нея? В това отношение, китайците наистина следват стриктно указанията на Дън и осъществяват преминаването „крайно предпазливо, стъпвайки от един камък на друг”. Впрочем, самият Дън Сяопин винаги е подчертавал, че целта на реформите е „изграждането на социалистическа демокрация”. Само че какво точно представлява тя, как би могла да бъде изградена и, какво е общото между нея и пазарната икономика?

„Китайският модел” в исторически план

Сега, нека анализираме „китайския модел” на макроравнище. Онези, които се опитват да го анализират само от гледната точка на последните 30 години на реформи, не са в състояние да добият достатъчно ясна и точна представа за него. Когато говорим за „китайския модел” се налага да си изясним, какво се случва преди да стартира „политиката на реформи” – т.е. поне трийсет или дори шейсет години преди това. Действително, ако не анализираме „китайския модел” в исторически план, няма да сме наясно, дали такъв модел въобще съществува, нито пък какво точно представлява. Неслучайно, когато се говори за „китайския модел”, се акцентира върху думата „китайски”, защото той е своеобразно въплъщение на китайската цивилизация и култура в съвременната епоха. В този смисъл, ако виждаме в „китайския модел” само новите социални и обществени институции, появили се в Китай след началото на реформите, няма как да схванем същността му. Тоест, ако искаме да разберем, какво представлява „китайския модел”, трябва да анализираме начина, по който китайската цивилизация възприема и инкорпорира тези нови институции.

Разглеждайки този модел в исторически план, бързо откриваме, че той всъщност е съществувал и преди и така започваме да разбираме, какво е основното в него. Въпреки че „китайският модел” е изключително многостранен, в основата му е специфичното китайско политико-икономическо устройство, в чиито рамки тези два фактора (политическият и икономическият) са много тясно свързани, усилвайки се взаимно. Успехът на „китайския модел” се дължи именно на баланса между различните фактори, като евентуалното нарушаване на това сложно равновесие неминуемо води до криза и последващ я упадък.

В икономическата сфера, в Китай действа смесен модел, характерно за който е присъствието както на държавни, така и на недържавни отрасли, като правителството и пазарът следва да съхраняват стриктно установения баланс, тъй като ако той изчезне, всичко ще рухне, подобно на къщичка от карти. Никъде по света няма икономически модел, който да прилича на китайския и при който, в течение на толкова дълъг исторически период, да присъства такъв мощен държавен сектор, или където в ключовите икономически сфери държавата да играе толкова директна роля. Държавният сектор изпълнява множество функции, свързани с дейността на държавата, като изграждането на обществени инфраструктурни обекти, помощ за преодоляването на различни видове кризи, уравновесяване на пазарните сили и т.н. Между другото, всички тези негови функции са достатъчно ясно описани още в епохата Хан (206 пр.н.е. – 220 н.е.), в известния трактат „Янтелун” („Трактат за солта и желязото”, посветен на дейността на императорите У-ди и Чжао-ди през ІІ-І в.пр.н.е., в който се разглеждат основните принципи на управление на държавата, политиката и икономиката), и, на практика, се спазват в Китай през последните поне две хиляди години. Подобно разбиране за ролята на държавата не съществува на Запад. Някои свързват държавния сектор на китайската икономика с командно-плановата икономика от времето на Мао Цзедун, но това няма нищо общо с историческата истина. Мао просто абсолютизира до крайност исторически съществуващата роля на държавата в Китай.

Мнозина се опитват да оценяват китайския икономически модел през призмата на западния, предполагайки, че именно налагането на западния икономически модел е истинската цел на реформите в Китай. Само че, ако Китай се превърне в Запад, би изчезнал и специфичният „китайски модел”. По всеобщо мнение, в момента в Китай функционира преходна икономика: от планова към пазарна, от държавна – към частна. Истината обаче е, че онези, които мислят така, не схващат същността на „китайския модел”. В Китай никога няма да се осъществи приватизация по западен маниер, именно защото в страната съществува толкова силен държавен сектор. В исторически план, частната или „народната” икономика, т.е. икономиката на дребния предприемач, винаги е съществувала в Китай, но той никога няма да тръгне по западния път на „тоталната приватизация”. Мнозина икономисти (включително у нас, в България) твърдят, че приватизацията решава всички проблеми, но подобни твърдения са безкрайно далеч от китайските реалности. В Китай бе приватизирана само част от икономиката, за която при това е характерна не напълно частната нито изцяло държавната форма на собственост. Само смесената икономика е нормална за Китай. И решаването на въпросите, стоящи пред китайската икономика, може да стане, само въз основа на тази предпоставка. В същото време, за смесената икономика са характерни и някои изкривявания. Често може да се констатира, как в периоди, когато държавният сектор и политическата власт поемат абсолютното лидерство, недържавният сектор и пазарът биват подложени на силен натиск и не могат да играят обичайната си роля, което пък може да доведе до криза. За разлика от Китай, икономическите кризи на Запад, по правило, възникват, когато „невидимата ръка на пазара” изцяло поеме управлението на икономиката, а „видимата ръка” на правителството не може да се справи ефективно със ситуацията с помощта на законите и наличния икономически инструментариум.

И все пак, що се отнася до икономическите дискусии за „китайския модел”, нещата все още са разбираеми, трудното започва когато те се прехвърлят в политическата сфера, което е изключително труден и деликатен въпрос. На практика, китайският икономически модел много трудно може да бъде разбран, ако не си наясно с китайския политически модел, макар че всички дискусии за този модел (поне в самия Китай) са „табу”. Междувременно, мнозина на Запад концентрират критиките си именно върху китайския политически модел, а и редица китайски икономисти демонстрират недоверие към политическата система в страната.

Традициите на китайската политика

Както е известно, в политически план, на Запад отдавна се е наложил демократичният модел с характерната за него многопартийност и разделение между трите видове власт: законодателна, изпълнителна и съдебна. В момента, в китайската политика се осъществяват промени, в резултат от които тя се намира в състояние на преход, като в различните сфери в различна степен се възприемат и инкорпорират отделни елементи на демократичния модел, осъзнавайки ползата от плурализма и системата на делегираните пълномощия. Но, въпреки всички тези промени, Китай никога не е бил и няма да стане държава, напълно възприела и покриваща изискванията на западния модел.

И така, в какво се заключава спецификата на китайския политически модел? Отговорът на този въпрос, също следва да бъде даден в исторически контекст. В по-ново време, след като установява достатъчно тесни контакти със Запада, Китай се опитва да изгради политическа система по западен образец, но търпи провал. Впоследствие, по време на почти половинвековния период на войни и революции, традиционната власт, принадлежаща на императора, постепенно се трансформира в по-съвременната власт на Партията. Не е трудно да се убедим, че традиционната власт на императора много наподобява днешната власт на Партията. Така например, както императорът, така и Партията са факторът, който обединява силите на китайското общество, въплъщавайки в себе си политиката на „великата културна общност”, като основна опора на китайската меритократична (меритокрацията е принцип на управление, според който ръководните постове следва да се заемат от най-способните и достойни хора, без оглед на социалния и икономическия им произход – б.р.) система. В същото време обаче, във властта на Партията присъстват и елементи на съвременната епоха, които липсват при властта на императора. Така, императорската власт може да се развива само в една посока, против течението, и не може да се демократизира. За разлика от нея, партийната власт е доста по-гъвкава и се основава на системата на съвременната централизация (т.е. на концентрирането на държавната власт в единен център), като е способна да осъществява и достатъчно мащабни демократични преобразувания.

Що се отнася до западния политически модел, характерно за него е решаването на въпросите чрез изваждането им на повърхността, което обяснява и съществуването на опозиционни сили и опозиционни партии. В Китай всичко е по-различно. И за традиционната власт на императора, и за съвременната власт на Партията е характерна „сакрализацията”, т.е. интериоризацията на решенията на външните въпроси посредством свободния политически процес. Тоест, партийната власт е гръбнака на китайската политика. И без да сме наясно с първото, няма как да разберем и второто.

От историческа гледна точка, всеки от тези два модела има своите достойнства и недостатъци. На Запад, демокрацията е ядрото на демократичния модел, но да не забравяме, че едва след продължилата няколко столетия еволюция, тя започва да изглежда така, както изглежда и днес. В една държава със стабилен и балансиран социално-икономически растеж, демокрацията може да функционира достатъчно добре. Макар че във властта се сменят различни политически партии, от чисто политическа гледна точка те притежават редица общи признаци и характеристики. Причина за което е наличието на Запад на достатъчно мощна прослойка от представители на т.нар. средна класа и, независимо коя партия е на власт, всички те защитават нейните интереси. Често се твърди, че западните партии обединяват и представляват различните обществени сили, но истината в повечето случаи е, че именно средната класа обединява тези партии и не допуска тяхната прекалена радикализация. Впрочем, в общественото развитие достатъчно добре се очертава и поляризиращата функция на многопартийността. В периодите, когато икономиката върви надолу, обществото силно се фрагментира, а средната класа отслабва и намалява, като при определено развитие може почти напълно да изчезне. В подобни условия многопартийността се превръща в сила, която по-скоро разединява обществото, достатъчно примери за което можем да отрием в редица африкански, южноамерикански и азиатски държави.

В някогашния „традиционен” Китай политическите процеси също протичат достатъчно открито. Въпреки че цялата централна власт принадлежи на императора, по места управляват специфични административни структури. Без оглед на това, че са изключително силно бюрократизирани, те са напълно отворени за обществото. А историята свидетелства, че колкото по-отворена за обществото е една администрация, толкова по-ефективно е и управлението на съответната държава. И обратното, ако администрацията е недостатъчно отворена и са налице търкания и напрежение между императорската и местната власт (т.е. авторитетът на императора намалява), това неминуемо води до криза. За властта на Партията е характерна същата особеност. Ефективността на управлението зависи от това, доколко Партията е отворена към всички социални слоеве и склонна да работи за общата полза. Паралелно с това, ефективността на администрацията зависи и от нейната структурираност и „специализираност”. Като всеки друг модел, и „китайският модел” постоянно прогресира и еволюира. В съвременната епоха на глобализация, енергията на преобразуванията, която въздейства върху „китайския модел”, е особено голяма. Превръщайки се в част от световната система, „китайският модел” непрекъснато и разнопосочно взаимодейства с другите модели, като или активно се учи от тях или пък пасивно се поддава на влиянието им. От тази гледна точка, това е обща за всички модели тенденция. Само че еднаквите тенденции невинаги водят до идентични преобразувания. Макар и подложен на силно външно влияние, „китайският модел” съхранява присъщата си специфика и въпреки промените запазва първоначалната си същност. Което впрочем се отнася и за останалите модели.

* Българско геополитическо дружество

Румен Георгиев, Кризата изисква системна промяна, 108 стр., „Софтрейд”, София, 2010

Ще започна с това, че тази книга насочи мислите ми към фундаменталния въпрос за ролята на учения в съвременния живот. Масираното залитане към технократския подход, който изживява науката през последното десетилетие, като че ли не позволява да възприемем онази функция на учения – да задава и разработва неудобните въпроси, които обществото все още не смее или не е готово да постави. Това, което откриваме чрез настоящето издание, е добре свършената работа на автора. Защото във включените в нея поредица от разработки, проф. Румен Георгиев разкрива умението си да прави наука. Той поставя правилните въпроси, в правилното време и на базата на изследвания дава свои отговори на тях.

Позицията, от която авторът тръгва и защитава, и която ние – читателите, можем да открием във всички разработки, включени в книгата е, че светът вече върви към оформянето на нов тип икономика - икономика с нов порядък, изискващ качествено различна система за управление и взаимодействия. В тази връзка, бих искал да обърна вниманието на читателите върху идеята за т.нар. финансизация на икономическите отношения, развита от проф. Георгиев още в началото на кризата. Опитността на автора му е позволила да открие едно постепенно зародило се противоречие, а именно това между засиленото влияние на финансовите елементи в живота на икономическите агенти, от една страна, и все по-малката информираност и възможност за въздействие на същите тези агенти – от друга. Според него, резултат от финансизацията на икономиката е появата на дълбоки структурни диспропорции, чиито анализ в книгата е толкова задълбочен, че ни дава основание да говорим за появата на нова парадигма. Лично аз бих определил откритата и защитена от проф. Георгиев теоретична интерпретация на системния анализ на причините за съвременната икономическа криза като „тенденция на главната структурна диспропорция”, чиято същност е силното разминаване между рентабилността (печалбата) на финансовите потоци и рентабилността на потоците от продукти и услуги в реалната сфера (стр. 35, 58 и др.). Това разминаване поражда противоречия, които, ако не бъдат регулирани, естествено водят до кризисни състояния, а пряк резултат от проявлението на тенденцията е липсата на иновативна среда за развитие на нови инвестиции.

Генезис на кризата в световната и българската икономика

Според автора, основната причина за сегашната криза е натрупаният от десетилетия дебаланс между БВП, съвкупния дълг, доходите на населението, лихвените проценти и корпоративните печалби в американската икономика (стр. 19-20). Именно този дебаланс направи традиционния монетаристки (проф. Георгиев го нарича „кешов”) подход за управление на икономиката неефективен за справяне със ситуацията. Затова и всяко използване на традиционния инструмент за управление – промяната на базисния лихвен процент, престана да предизвиква промени в другите макроикономически показатели. Следователно, необходими са нови политики в управлението на икономиката, които да насочат обществените усилия към преодоляване на трупаните с десетилетия дебаланси.

Системният подход за анализ на проф. Георгиев му позволява още в началото да диагностицира онези противоречия в банковата система, които неминуемо, дори и ако не биха предизвикали криза, биха усилили въздействието и върху българската икономика. Първото противоречие, което се натрупва в банковата ни система през първото десетилетие на ХХІ век, е изключителният ръст на потребителското кредитиране. Това предизвиква ситуация, при която в основата на банковото дело бе поставено състезанието за срокове и лихвени проценти, а не качествата на кредитополучателя и последиците от невръщането на кредита. Което, естествено, води до засилен риск за банковата система (стр. 16-18). Второто противоречие пък е създадено от собствеността на банките – почти изцяло чуждестранна, което води до невъзможност за адекватна масирана реакция на българската държава за подпомагане на една или друга банка.

В книгата си, авторът не е пропуснал да направи и някои, макар и по-общи, анализи за развитието на фондовия пазар. Той стига до извода, че неприлагането на сериозни методи за анализ и определяне стойността на акциите е сред съществените недостатъци на българския фондов пазар и важна причина за срива в цените на акциите на българската борса (в пъти по-голям, отколкото спадът на другите фондови пазари). Бих доразвил идеята на проф. Георгиев по отношение ограничаването на емитирането на ипотечни книжа, издавани от физически лица (стр. 33-34), допълвайки, че в България тези книжа не успяха да се наложат преди кризата, затова и не предизвикаха затруднения на фондовия пазар. Появиха се обаче акции на акционерните дружества със специална инвестиционна цел (АДСИЦ), които, по своята същност, също са ценни книжа, нямащи пряк източник на доходност. Преди кризата, пазарната капитализация на АДСИЦ можеше да се съпоставя с пазарната капитализация на производствените предприятия, което означава, че огромен обществен ресурс е бил вложен в имоти, които, по логиката на проф. Георгиев, са неефективно разходване на обществено богатство. Затова смятам, че балонът при АДСИЦ също е важен фактор за резкия спад на българския фондов пазар.

През целия, период, в който са създавани и публикувани събраните в това издание разработки, авторът последователно и системно развива и налага тезата си, че кризата не е плод на временни промени в един или друг сектор, а естествено следствие на главната структурна диспропорция. На тази основа, той идентифицира основните дебаланси, които на практика са проявления на тази тенденция в България. На първо място е дебалансът, породен от дефицита по текущата сметка, следван от този в капиталовата сметка, противоречията в структурата на съвкупния дълг на страната, породени от засилената роля на частния външен дълг, както и дебалансът във външната търговия. Отчитайки тенденцията на главната структурна диспропорция, равновесие може да се постигне, само ако дефицитът в търговския баланс е съпоставим с вноса на инвестиционни стоки. У нас това равновесие е нарушено.

По отношение на държавния външен дълг, ситуацията сякаш е по-оптимистична. Когато обаче проф. Георгиев акцентира не върху държавния, а върху съвкупния външен дълг на страната, изводите стават тревожни (стр 51-53). Защото обемът на дължимите краткосрочни кредити се изравнява с експорта, т.е. съотношението на износа към съвкупния външен дълг е на опасно ниво.

Анализите на автора водят до категоричното заключение, че бързото развитие на българската икономика през първото десетилетие на ХХІ век изцяло се е основавало на нарушаване на балансите. Това води до диспропорции, непозволяващи по-нататъшното възходящо развитие. Тоест, необходим е последователен стратегически план по регулиране на балансите.

Проф. Георгиев е категоричен, че ако е необходимо, следва да се пристъпи към крути мерки (допуска се дори и временна национализация на закъсалите предприятия), но в никакъв случай не бива да се допусне ефекта на доминото, при който невъзможността за разплащане у едни икономически агенти се отразява по цялата производствена верига. Всъщност, общата стратегия, която предлага авторът, „се свежда както до стимулирането на вътрешното потребление, така и до насърчаването на експортни производства и иновации по овладяването на нови пазарни ниши, не само и не толкова в ЕС, колкото извън него. Такава тенденция вече се заражда. С това България не само би намалила външните си финансови дебаланси, но и би допринесла за увеличаването на принадения продукт на ЕС и укрепване на собствения си рейтинг и позиции на европейския и световните пазари”.

Какво да се направи за преодоляване на кризата?

Сблъсъкът на интереси при приложението на паричната и фискалната политика е сред най-големите предизвикателства за съвременните макроикономисти. Особената роля на централната банка у нас, породена от системата на валутен борд обаче прави невъзможно приложението на традиционните подходи за провеждане на парична политика. Това състояние изисква и специфични методи за управление. За съжаление, както сочат и анализите на проф. Георгиев, българската централна банка не е изнамерила такива. По този начин, паричната политика е изцяло зависима от фискалната и така се губят възможности за активно въздействие върху икономиката.

На първо място, определянето на основния лихвен процент е пасивно, следователно той изобщо не е инструмент за управление. Нещо повече, спецификата на неговото определяне води до ситуация, при която централната банка не може да участва в управлението на риска в икономиката въобще, чрез този инструмент.

На второ място, в българската икономическа практика, определянето на лихвената надбавка също има своята специфика. Въз основа на неговия анализ, авторът стига до следните изводи (стр. 75-79):

-                      наблюдава се толерантност към кредитния риск;

-                      налице е ръст на приходите на търговските банки при приемливо ниво на лихвения марж;

-                      поддържат се нормални стойности на разходите по издръжка на банките;

-                      плавно намаляват печалбите на търговските банки, което е породено от необходимостта от провизиране;

-                      рисковите експозиции на банките са в зоната на допустимия риск.

Всичко това говори за стабилност на банковата ни система. Както отбелязва и проф. Георгиев обаче, това не е основание да очакваме бъдещо по-съществено снижаване на лихвените равнища. То не може да се постигне и с призиви на различни субекти към банковата система едностранно да намали лихвите. Не е рационално и очакването за устойчиво понижаване на лихвените равнище вследствие на евентуално повишаване на кредитния рейтинг на страната ни. Подобно повишаване е цел на правителството и то ще се стреми да я постигне с всички сили. Според автора обаче, няма пряка връзка между рейтинга на страната ни и лихвените равнища, по които се отпускат банковите кредити. Причината е, че банките или набират средства от вътрешния пазар, или от банките-майки, чиито кредитни рейтинги са съвсем различни от този на България. Така, кредитният рейтинг на страната ни влияе само върху цената на финансирането на правителствените проекти, докато цената на ресурса на търговските банки почти не се влияе от него.

Основните фактори, влияещи върху бъдещото движение на лихвените проценти, които проф. Георгиев изтъква като решаващи за сегашния етап от икономическото ни развитие, са: лихвените проценти по депозитите, ликвидността на банките и рисковата надбавка на кредитите в чужбина. Лихвените проценти по депозитите са силно завишени поради депозитната война между банките, но тя вече отминава и очакванията са за плавно спадане. Ликвидността на банките пък е значително подобрена, доказателство за което е спадналата активност на междубанковия пазар. Следователно, отново можем да очакваме движение към понижение. Третият елемент – рисковата надбавка на кредитите в чужбина, е обвързана с банките-майки, които са собственици на търговските банки, опериращи у нас, и тук също се засилват очакванията към лек спад (стр. 79-84).

Откъснатото от другите пазарни условия снижаване на лихвите обаче, не е панацея за икономиката, напротив, възможно е да възникне нова рискова ситуация, ако лихвените нива спаднат до стойности, които да доведат до изтегляне на паричните средства от банките и насочването им от икономическите агенти към закупуване на валута или други възможности. Затова авторът смята, че следва да се върви към „създаване на технология на действена парична политика, базираща се на конкуренцията и изкуството на баланса”. В тази връзка, правителството и другите държавни органи трябва да поемат по-ясни отговорности не само за насочването на средства от фискалния резерв за подкрепа на ликвидността на банковата система и насърчаване на кредитирането, но и за „използването на средства от българските социални фондове и целеви външни държавни кредити за възвратно финансиране, чрез държавни банки и фондове, на ефективни, контролирани от тях програми и проекти”. Приемането на такива конкретни отговорности, авторът смята за едно от водещите условия за системна и резултатна парична и лихвена политика (стр.84).

Системността на политиките за преодоляване на кризата

В книгата си, проф. Георгиев разглежда паричната политика като част от цялостната система от конкретни публични политики и програма за действие на публичната и бизнес администрацията в страната, на първо място, по регулирането на финансовото взаимодействие на националната икономика с глобалния свят, и, на второ, по утвърждаването на производителността на икономическите системи по паричен поток за единица време вътре в страната като водещ критерий за всички управленски решения, касаещи кризата. Авторът вижда системния инструмент за това в организацията на решенията, на различните равнища на управление, на принципите на проектния мениджмънт и програмното бюджетиране не само при използване на средствата от ЕС, а и при всички други видове финансирания. Става дума за насърчаване на програми и проекти в областта на: производството и износа на екологично чисти земеделски продукти, лекарства и медикаменти; внедряването на системи за тотално управление на качеството в основните звена на медицинския, научно-образователния, туристическия и застрахователния сектори; създаването на съвременна индустриално-логистична мрежа, оптимизираща транзакционните разходи на икономическите агенти; реализирането, чрез публично-частен интерес, на крупни, но и системообразуващи за българската икономика проекти; защитата на населението от ценови шокове в енергопотреблението и др. (стр. 94-95).

От системни позиции, моделът за излизане от кризата на проф. Румен Георгиев е модел на „потока и трансформацията” и е отворен за допълване с други „конкретни предложения за програми и проекти, пряко влияещи върху максимизирането на производителността на системата по паричен поток за единица време, за чието реализиране държавните органи трябва да поемат своя дял от отговорността” (стр. 94). Ако трябва да отговоря на въпроса, до какви промени води този модел, според мен той дава икономическа рамка за систематизиране на производството и подбора на конкретни публични политики и програми за действие за излизане от кризата и активно следкризисно развитие на страната ни. Читателят сам може да прецени, доколко това е важно за българската икономика, като „част от обкръжаващата среда от глобален финансов и икономически поток” и как би съдействало върху „способността ни за самоорганизиране, промяна и самообновление” и за „стремежа към тъждественост” с процесите, определящи развитието на световната икономика.

Вярвам, че тази книга ще бъде полезна за изследователите, студентите, макроикономистите, изкушените от науката хора, както и за всеки, за когото темата не се изчерпва само с въпроса „Кога ще се оправим?”. Тя ни кара да се замислим, променя представите ни за действителността и ни доближава с една съществена стъпка по-близо до истината.

* Преподавател в Стопанска академия, Свищов

Идването на власт във Великобритания на коалиционното правителство, начело с лидера на консерваторите Дейвид Камерън, отвори нова страница в британската външна политика. Защото Консервативната и Либерално демократическата партии, които формираха правителството, съумяха да изтласкат на заден план лейбъристите, не на последно място, и благодарение на амбициозните си външнополитически програми.

Визията на консерваторите и либералните демократи за ролята на Обединено кралство в международните отношения, се оказа по-прогресивни и „свежа”, отколкото алтернативните предложения на лейбъристите. Настанявайки се на „Даунинг стрийт” 10 (резиденцията на премиера) и Уайтхол (резиденцията на правителството), новите управляващи във Великобритания очевидно са твърдо решени да реализират на практика въшнополитическите си постановки. Затова можем да очакваме, че досегашният модел на британската активност на световната сцена ще претърпи сериозна трансформация.

Нова ера в британската външна политика?

Началото на новата ера във външната политика на Обединеното кралство означава, че консервативно-либералният кабинет няма да остави без внимание и Русия. Отношенията с Москва вероятно ще бъдат комплексно преформулирани, в съответствие с амбициозните планове на двете управляващи партии. И либералните демократи, и (най-вече) консерваторите не крият стремежа си да възродят „самобитната” британска външна политика. Което пък изисква значително разрастване мащабите на участието на Лондон в решаването на световните проблеми.

Реализацията на този сценарий предполага поддържането на стабилни контакти с всички световни играчи, участващи във формирането на глобалния дневен ред. Включително с Русия и Китай, политическите отношения с които се смятаха за „проблемни” при управлението на предишния премиер Гордън Браун. Виждането за ролята на Великобритания в света, което се отстоява от сегашния кабинет, ми дава основание да смятам, че Лондон ще се опита да преразгледа отношенията си с Москва в политическата сфера, които в периода 2007-2010 определено бяха най-слабото звено в двустранните отношения.

Впрочем, първите сигнали за възобновяване на ефективния политически диалог между двете страни вече са налице. На 12 май 2010, руският президент Медведен поздрави Камерън с новия му пост, а само три дни по-късно двамата проведоха първия си телефонен разговор, изразявайки готовност да работят активно за укрепването на двустранните отношения и търсене на съвместни решения на проблемните въпроси.

Освен това, Медведев и Камерън уточниха подробностите по първата си среща, провела се в края на юни, в рамките на срещата на Г-8/Г-20 в Канада. При това не става дума само за съобразяване с дипломатическия протокол. Подчертаното внимание един към друг, което демонстрират двата геополитически субекта още от първите дни на новото коалиционно британско правителство, показват, че Кремъл и „Даунинг стрийт” 10 са заинтересовани от възстановяването на доверието в отношенията помежду си и преодоляване на съществуващите разногласия. Тоест, Русия и Великобритания демонстрират ясен стремеж отново да бъдат партньори.

Разбира се, при цялото си желание, Москва очевидно не може да заеме в международните приоритети на Великобритания, място, съпоставимо с това на САЩ. Преференциалният статут на американците във външната политика на Обединеното кралство остава непроменен и „недостижим” за която и да било трета държава. Но Русия може да разчита (най-малкото), че при управлението на консервативно-либералното правителство, поне няма да се „загуби” сред останалите водещи контрагенти на британската геополитика. Вероятно, значението и за външната политика на Великобритания сериозно ще нарасне, особено в сравнение с времето, когато управляваше лейбъристкият кабинет на Браун. В тази връзка, можем да очакваме и комплексно подобряване на политическия диалог между двете държави.

Налице са достатъчно основания за мащабното оптимизиране на двустранните отношения и нарастване значението на Москва в системата на британските външнополитически координати при правителството на Камерън. Те са свързани както с подходите на консерваторите и либералните демократи към въпроса за развитието на отношенията с Русия, така и в персоналния профил на британското външно министерство при управлението на коалиционния кабинет.

На първо място, желанието на Лондон да постигне положителна динамика на контактите си с Москва, убедително се подчертава от реториката на новия британски външен министър Уйлям Хейг, за който е характерен премереният подход към перспективите за развитие на руско-британското сътрудничество. Според него, Русия е част от най-високия „трети регистър” на приоритетите на Обединеното кралство на световната сцена, след САЩ и ЕС. Както е известно, той обхваща връзките на Великобритания с държавите, невлизащи в евроатлантическото пространство.

Хейг поставя Русия в един и същи субектов „клъстер” с държавите от „английската сфера” (Австралия, Канада, Нова Зеландия), Япония, Индия и Китай. При това, британският външен министър определя отношенията с Москва като „приятелски” и имащи преференциално значение за укрепване позициите на Обединеното кралство на международната сцена. Имайки предвид факта, че именно Хейг е основния архитект на британската външна политика в новия кабинет, подобна идентификация на Русия не оставя съмнения за бъдещето на двустранните отношения. Тоест, можем да очакваме, че правителството на Камерън, следвайки националните интереси на страната си, ще се ориентира към изграждането на стабилни връзки с Москва.

На второ място, знаков за нормализирането на двустранните контакти е фактът, че темата за отношенията с Русия, на практика, въобще не се дискутираше по време на предизборните дебати. Не я засягаха нито виновниците за охлаждането на двустранните отношения – лейбъристите, нито привържениците на сближаването, в лицето на консерваторите. От една страна, това показва, че руснаците със сигурност не са сред най-важните въшнополитически приоритети на Лондон. От друга обаче, показателното мълчание на водещите британски политически сили означава, че Русия най-сетне се е превърнала в „нормална” държава за британския елит.

Впрочем, показателно е, че лейбъристите, консерваторите и либералните демократи не обръщаха кой знае какво внимание и на „специалните” отношения със САЩ. Всъщност, в центъра на вниманието им бяха такива спорни въпроси, като партньорството с ЕС, военната кампания в Афганистан, или иранската ядрена програма. На този фон, Русия очевидно вече не представлява проблем. Тоест, в британския политически дискурс образът и постепенно придобива нормални измерения. Можем да очакваме, че тази позитивна тенденция ще се екстраполира и в практическите външнополитически стъпки на новия кабинет.

На трето място, благоприятно условие за установяването на нормално политическо взаимодействие между двете държави е и структурният силов баланс, формирал се във Форин офис. Сред представителите на основните апаратно-политически групи, дошли след изборите в министерството на „Кинг Чарлз стрийт” няма откровени „ястреби”, враждебно настроени към Русия. На практика, всички номенклатурни кадри, представляващи във Външното министерство както Консервативната, така и Либерално демократическата партии, се придържат към рационални възгледи, нямащи нищо общо с тенденциозните месиански подходи, характерни за екипа на предишния външен министър Дейвид Милибанд. Което пък означава, че новите по-балансирани персонални връзки между външните министерства на двете страни, също ще съдействат за възраждането на британско-руското външнополитическо партньорство.

Механизмите на британско-руското сближаване

Структурно-концептуалният „бекграунд” на новия британски кабинет показва, че Лондон е в състояние да преодолее кризата на взаимното доверие в отношенията си с Москва и да я замени с диалог, основан на взаимното уважение. Последният ще изисква комплексно нормализиране на връзките в политическата сфера и създаване на такава формула на взаимодействието между двете държави, която да отговаря на интересите им, позволявайки да развиват и задълбочават връзките си във всички сегменти на двустранните отношения. Профилът на консервативно-либералното правителство и балансираният му подход към изграждането на отношенията с Кремъл е нагледна илюстрация за големите перспективи, разкриващи се пред Руската Федерация и Обединеното кралство. Според мен, още в края на лятото и през есента на 2010, двете страни могат да стартират комплексната преоценка на досегашните си отношения, на конструктивна основа.

Технологията на изграждането на взаимноизгодно и основано на взаимното уважение партньорство между Москва и Лондон, включва, преди всичко, сближаване между лидерите на двете държави. Установяването на доверителни отношения между Камерън и Медведев (наред с интензифицирането на личните им контакти) може да окаже комплиментарно въздействия върху общото състояние на двустранните отношения. Директната и динамично размяна на мнения между лидерите на Русия и Великобритания, основаваща се на високата степен на взаимно разбирателство, е първата сериозна стъпка по пътя към трансформирането на взаимодействието между двете държави в реално партньорство.

Привилегированото значение на индивидуалните връзки на най-високо ниво, за развитието на руско-британските отношения можем да илюстрираме със следния пример: през 2000, тогавашните лидери на двете страни – президентът Путин и премиерът Блеър проведоха пет срещи (както двустранни, така и в рамките на различни международни форуми). Тази персонифицирана динамика на контактите не само доведе да качествена активизация на политико-икономическия диалог, но и постави началото на най-успешния етап в съвременното взаимодействие между Москва и Лондон. Днес, Медведев и Камерън имат възможност да поставят подобно „ново начало” в двустранните отношения. Изграждането на сигурен канал за комуникации между лидерите на двете държави е сериозен импулс за позитивно преразглеждане на текущия баланс в политическите отношения. Опирайки се на резултатите от работата на „премиерско-президентската комуникация”, правителствата на двете страни ще могат да преминат към формулирането на взаимноприемливи решения по най-чувствителните и деликатни проблеми в британско-руските отношения – като този за „новите руски политически емигранти”, „случая Литвиненко” и т.н.

Освен това, могат да се появят възможности за откриването на принципно ново измерение в тези отношения. Като например, за осъществяване на чисто политически диалог, включващ взаимен обмен на „демократични ценности”. През 2011, може да бъде реформирана британската избирателна система. В правителството за това отговаря водачът на либералните демократи Ник Клег, обявяващ се за повишаване ефективността на британско-руските връзки. На фона на постепенно очертаващият се доверителен диалог между Медведев и Камерън, британският вицепремиер също може да допринесе за подобряване на двустранните отношения. Така, при подготовката на проекта за избирателна реформа, който следва да бъде одобрен на национален референдум, Клег би могъл да прояви интерес към руския опит от прехода към пропорционална система на гласуване.

В същото време, формулата за изграждане на двустранния диалог, предлагана от екипа на външния министър Хейг, може да окаже известно сдържащо влияние върху темповете на нормализация на политическите връзки между Русия и Великобритания. Форин офис се базира на това, че сближаването („отварянето на вратите”) с Москва следва да бъде не едностранно, а да се гради изключително на паритетна основа. В този смисъл, най-приемлива за него е схемата quid pro quo (т.е. „услуга за услуга”). Действията на консервативна-либералното британско правителство за преодоляване на изкуствено създадените от предшествениците му прегради пред излизането на кризата на доверието в отношенията с Русия, няма да са достатъчни. За Лондон е от принципно значение неговите първоначални инициативи да бъдат последвани от ответни стъпки на Москва. В противен случай, за Уайтхол, идеята за конструктивното преосмисляне на двустранните отношения губи всякакъв смисъл.

В същото време, засега не може да се говори за еднозначна готовност на Кремъл да направи симетрични „жестове на добра воля”, така както ги разбират в Лондон. Русия все още не е видяла реални промени в поведението на британците за да стартира, в отговор, някакви стъпки към сближаване. Не е изключено, решенията взети на „Даунинг стрийт” 10, да бъдат възприети от Москва като недостатъчно мащабни и искрени. При подобно развитие, затоплянето в руско-британските отношение може да се окаже доста избирателно и да не обхване всички важни сегменти на политическия диалог.

Въпреки това, и двете държави разполагат с достатъчно средства за да преодолеят тези ограничителни рамки. Повечето проблеми, пречещи на поддържането на нормални двустранни контакти, се формираха в процеса на механичната реакция на двете страни на последователното нарастване на взаимното недоверие. Макар че проблемите са деликатни, те в никакъв случай на спадат към абсолютно неразрешимите. При наличието на съответната политическа воля, подобни възли на противоречия могат успешно да бъдат преодолени. За Уайтхол например, няма да е особено трудно да облекчи визовия режим за руснаците. На свой ред, Кремъл би могъл да отговори символично, разрешавайки на регионалните представителства на Британския съвет в Русия да подновят дейността си.

Руско-британският диалог има нелоши перспективи и в сферата на енергийната дипломация. В това отношение Москва и Лондон могат да разчитат на качествено разширяване на сътрудничеството. Коалиционният кабинет на Камерън и Клег не крие заинтересоваността си от активното развитие на връзките с държавите-износителки на енергоресурси. За Обединеното кралство, което е на ръба на превръщането си в нетен вносител на природен газ и петрол, е важно да разполага със сигурни източници за доставката на тази суровина. В това отношение, Русия може да изиграе важна роля. Неслучайно, при установяването на полуофициалния диалог между Кремъл и консерваторите, още докато те бяха в опозиция, в Русия се появи не само Хейг, но и тогавашният „министър на енергетиката в сянка” Чарлз Хендри. Така, торите дадоха ясно да се разбере, че в двустранните отношения с Русия, особено важни са две сфери – политиката и енергетиката.

В новия британски кабинет, Хендри е държавен министър за енергетиката и климатичните промени (с ранг на първи зам. министър) и продължава да отговаря за отношенията с Москва. Впрочем и самият шеф на енергийното министерство Крис Хюн, който е член на ЛДП, може много да допринесе за задълбочаването на връзките по това направление. Либералните демократи, както и партньорите им от управляващата коалиция, са наясно за стратегическото значение на стабилните отношения с Русия и другите ключови играчи на енергийния пазар за гарантиране на британската икономическа сигурност.

На многостранно ниво, Москва и Лондон са в състояние да осъществят максимално ефективно идеята за позитивна преоценка на двустранния политически диалог. Екипът на външния министър Хейг разглежда конструктивните връзки с Русия като изключително важен актив на наднационалната проекция на британската външна политика. Опирайки се на партньорските си контакти, както с Русия, така и с останалите влиятелни световни държави, коалиционният кабинет разчита, че  ще може успешно да реализира принципа „да нанася удари, по-силни от възможностите му” (punching above our weight), формулиран навремето от Дъглас Хърд - външен министър в консервативните правителства на Маргарет Тачър и Джон Мейджър. Става дума за повишаване ефективността на ангажирането на Обединеното кралство в решаването на глобалните политико-икономически въпроси. Според консерваторите и либералите, Великобритания следва не просто да демонстрира присъствие в такива наднационални обединения, като Г-8, Г-20 и Съвета за сигурност на ООН, но и дейно да участва в разработването на налагането на техните решения. В днешните условия, това е възможно само чрез поддържането на стабилни връзки с повечето участващи в тях държави. В противен случай, Лондон рискува не само да не бъде чут, но и да бъде засенчен от по-големите играчи. Специалните му отношения със САЩ и членството в НАТО вече не са достатъчно сигурни гаранции за „глобалната ангажираност” на Великобритания. Защото центърът на тежестта в международната политика все повече се измества към новите силови полюси, сред които – наред с Китай, Индия и Бразилия, е и Русия.

Защо Лондон се нуждае от Москва

Устойчивото партньорство с Русия е сериозен стимул за да може Великобритания да продължи да демонстрира лидерските си качества в съвременния все по-полицентричен свят, без оглед на намаляващия и национален икономически потенциал. Съвсем не е случайно, че формулата punching above our weight стана един основните лозунги на външнополитическата платформа на консерваторите в предизборната им кампания през 2010. И те, и либералдемократите я използваха всеки път, когато дискутираха поведението на Великобритания на международната сцена.

Стремежът на всяка цена да се задържи в кохортата на държавите-демиурзи на системата на международните отношения е ключов поведенчески императив на сегашния британски елит, без оглед на идейно-политическите убеждения на принадлежащите към него. Своеобразно олицетворение на колективните стремежи на британския елит във Форин офис е държавният министър по въпросите на Европа и НАТО Дейвид Лидингтън, който, между другото, държи и руския ресор. Той е сред най-убедените последователи на Дъглас Хърд (в края на 80-те и началото на 90-те беще негов съветник, първо във Вътрешното, а след това и във Външното министерство) и като никой друг в екипа на Уйлям Хейг е наясно, как и на каква основа, следва да се реализира на практика основната идея на някогашния му покровител. Опитът на Лидингтън би трябвало да помогне на Великобритания да укрепи ролята си на международната сцена, включително и благодарение установяването на приятелски отношения с Москва.

В глобалния си ракурс, преходът към основан на взаимното уважение политически диалог, ще изисква отговорност и концентрирани британско-руски усилия по целия комплекс от въпроси, определящи глобалния дневен ред. Става дума например, за координирани усилия за разрешаването на иранския ядрен проблем, възстановяването на принципно важното за британците антитерористично партньорство в контекста на войната в Афганистан, разширяване на взаимодействието в рамките на близкоизточния мирен процес и съвместно участие в реформирането на глобалните финансови институции, в рамките на Г-20.

Впрочем, трябва да признаем, че известен стремеж към интензифициране на контактите и усилията по всички тези направления демонстрира през последните месеци на управлението си и предишното правителство на Гордън Браун. Доказателство за това е, че всичките три съвместни декларации, приети при посещението в Москва (през ноември 2009) на тогавашния британски външен министър Милибанд, касаеха само международни проблеми. Лейбъристите обаче, така и не се решиха да подкрепят намеренията си с практически действия. Диалогът им с Москва по глобалните теми не излезе извън рамките на формалните декларации за „подробен” обмен на мнения. Сегашното консервативно-либерално правителство има възможност да подобри тази ситуация. Логиката на голямата геополитическа игра в „типичния” британски стил, задължава новия кабинет да постави взаимодействието при решаването на международните проблеми на централно място в новата си „руска” геополитика.

Системата на руско-британските политически отношения е готова за мащабно трансформиране. За целта са налице всички необходими базови условия. Управляващите елити на двете държави демонстрират желание и са в състояние да се върнат към партньорския диалог, в духа на периода 2000-2003, когато взаимодействието между Лондон и Москва достигна най-високото си равнище в най-новата история на Великобритания и Русия. В същото време, стартът на процеса на конструктивна преоценка на отношенията между тях е изцяло в ръцете на лидерите на двете страни.

Политическата воля на Медведев и Камерън може да даде необходимия импулс за радикално подобряване на двустранните връзки и промяната на приложния им баланс от негативен на позитивен. Твърде е възможно първите няколко срещи между тях, по своята тоналност и съдържание, да се окажат сходни с прословутата среща между президентите Медведев и Обама, провела се в Лондон, на 1 април 2009. При подобно развитие е напълно възможно САЩ, които продължават да са притегателния център на британската външна политика, да успеят най-сетне да предадат символичната „щафета” на нормализацията на отношенията с Русия на свой най-верен „специален” съюзник.

* Анализатор в Центъра за изследване на политическата конюнктура в Москва

“Лицата, вземащи решения, свързани с формирането на икономическата политика,

винаги са заложници на една или друга теория, даже ако те самите  това не подозират”

Дж.М.Кейнс

1989 сложи началото (както и в другите страни от Централна и Източна Европа), на комплексни икономически и политически промени в България. Те бяха свързани, най-общо,  с  въвеждането на  многопартийна система и преобладаваща частна собственост върху средствата за производство. Започна изграждането на нова система на взаимоотношения между хората. Всичко това се извършваше в условията на  разпадане на социалистическата общност,  СИВ и Варшавския договор.

България, която е малка страна, е силно заинтересована от участието си  в икономическата интеграция в региона като движещ фактор на нейното развитие. В края  на осемдесетте години  на ХХ век  страната ни осъществяваше  с другите страни – членки на СИВ около 80% от целия си външен стокообмен, което беше показателно за ролята на социалистическата икономическа интеграция за положителното развитие на националното стопанство.

Случи се така, че самият аз участвувах активно в дискусиите по обосноваването на курса към изграждане на нови политически и икономически отношения, през първите години  след 1989, в качеството си на депутат и председател на Бюджетната комисия във Великото народно събрание (1990-1991), което прие новата конституция на страната. Тогава икономическата трансформация се разглеждаше като преход от централизирана към социална пазарна икономика, в която виждахме важна характеристика на пътя към Европа и постиндустриалното общество.

Тук ще се опитам да разгледам най-важните елементи на трансформацията, а именно  промяната на собствеността върху средствата за производство  и в институциите за управление, от гледна точка на теорията на институционалната икономика и на транзакционните разходи, с оглед установяване  цената на тази промяна.

Актуалност на институционалната позиция за анализ на промените в икономиката

Новата институционална парадигма  в икономическата наука   се свързва  с  разработките на Роналд  Коуз (САЩ), от 30-те години на ХХ век, и особено на Дъглас  Норт, по-късно[1]. Професор Норт получава Нобеловата награда за икономика през 1993 (заедно с Робърт Фогел) за  обновяване изследването на стопанската история, чрез приложение на икономическата теория и количествени методи, с цел обясняване на икономическата и институционалната  промяна.  Както отбелязват  редица учени-икономисти, същността на новата  институционална икономическа теория се свежда до разглеждане поведението на икономическите агенти, с оглед рационалното използване на ограничените ресурси, като последователност от актове за вземане на решения [2].

Най-общо казано, институциите са съвкупността от  правила и механизми за тяхното изпълнение, което е необходимата рамкова конструкция на организацията на решенията и пазарния стопански  ред.

Постсоциалистическата трансформация на обществения и икономическия  ред е най-голямото икономическо предизвикателство на ХХ и началото  на ХХІ век за страната ни. Актуалността на анализа на трансформацията от позициите на институционалната концепция и на транзакционните разходи е безусловна, доколкото днес успехът на икономическата политика за излизане от кризата и следкризисен просперитет силно зависи от траекторията и ефектите на предшестващото развитие на базовата иновация, а именно промяната  в имуществените права в обществото.

Разбира се, институционална промяна се наблюдава не само при замяната на централизираната планова икономика с пазарна. Промени в правилата и в транзакционните разходи са налице във всички общества, като неотделима част от икономическото им развитие. В средата на осемдесетте години на ХХ век, Дъглас Норт и Джон Уолис изчисляват транзакционните разходи в американската икономика като разходи за подготовка и извършване пазарна размяна на стоки и услуги и защита на имуществените права за период от сто години, с оглед изучаване на връзката им с темповете на развитие. Установява се, че след 1870, за период от сто години, транзакционните разходи в американската икономика, като измерител на промените в нея, нарастват от 24% до 54% от БВП[3].

Важно е да се държи сметка и за това, кои имат изгода от промените. В последната си книга, разглеждайки развитието на финансово-банковата система в САЩ, като най-динамичната част от американския транзакционен сектор през последните десетилетия,   констатирам, че за период от около 30 години тази система е увеличила дела си в корпоративните печалби в САЩ от 14%, през 1981, до над 50% ,в навечерието на световната икономическа криза[4]. Доминиращото прилагане на монетаристични методи в икономическата политика, техниките на финансовия мениджмънт и концентрацията на информационен ресурс, на базата на компютъризацията, съдействаха за съкращаването на индивидуалните транзакционни разходи по сделките за стоки и услуги, но същевременно позволиха сериозно да се обогати финансово-корпоративния елит в САЩ за сметка на населението и малките и средни фирми. Зачестиха и се разраснаха т.н. “финансови балони”,  които доведоха  до последната финансова криза в САЩ, дала начало на последващите катаклизми.

Най-важната част от институционалното устройство, при трансформацията на една икономическа система,  е  преобразуването на правата, във връзка със средствата за производство. Повечето икономисти смятат, че в страните в преход е необходимо трансформацията на собствеността да бъде системна. В тази връзка, научните изследвания се съсредоточават върху обобщаващата икономическа цена на прехода и ползите от промяната на собствеността върху средствата за производство. Те могат да  се подразделят на частни и обществени ползи и разходи. Към първите се отнасят по-голямата свобода за осъществяване на стопанската дейност, по-голямото  участие в печалбите и пр. В обществен аспект, ползите се заключават в повишаването на ефекта за обществото, като цяло, от по-голямата икономическа активност (трансформирането на собствеността  не е  цел, а само средство), отпадането на бюрократичните  спънки и пазарните ограничения, съществуващи при централизираната икономика. Същевременно, за стопанството възникват разходи за приспособяване на индивидите към нови умения,  разходи за безработни,  висок темп на инфлация и т.н..

Как протече преобразуването на правата на собственост в България

Присъединявам се към преобладаващото мнение на учените-икономисти, че трансформационният процес в страните от Източна Европа не протече  системно. В България например, в началото се извърши либерализация на търговията (ценообразуването) без обвързването и с подходящи мерки по финансова (макроикономическа) стабилизация. Към средата на 90-те години, настъпи хиперинфлация и крах на българската банкова система, при което се затвориха  повечето от половината банки, главно държавни, а от 1 юли 1997 се въведе и валутен борд, като левът първоначално се привърза към марката, а впоследствие – към еврото, при определено съотношение. Емисията на пари и сега е ограничена в рамките на наличната чуждестранна валута, като не се допуска кредитиране от централната банка не само на правителствените разходи, но и на самите търговски банки.

Като най-важна цел на прехода се преследваше разбиването на монопола на държавата във всички възможни области. Това доведе до редица пропуски в процеса на приватизация. Самата правна уредба  премина през няколко етапа, като най-напред бе приет Закона за приватизацията от 1992. Целта му беше да се създадат условия за прозрачна и ефективна приватизация, при равнопоставеност на инвеститорите, и осъществяване  на следприватизационен контрол. Държавното участие в капитала на всички търговски дружества се считаше за обявено за приватизация от момента на влизането в сила на Закона, без да се държи сметка, къде това  има и къде няма икономически смисъл. Изключение се правеше за административно включените в обширен списък-приложение предприятия, за които се изискваше специално разрешение. Нямаше нормативна яснота, какво и как ще се прави с тях  по-нататък. Така целият приватизационен процес не доби нужната прозрачност, а се сведе до   груба намеса на политическия елит в процеса.

Сам по себе, си преходът се състои от две страни – едната, свързана с промяна  във формалните  институции, и другата неформална, свързана с начина на мислене на хората. Съответствието между променените формални институции, от една страна,  и неформалните  институции, идеологии, социални норми, от друга, е сред ключовите фактори, определящи транзакционните разходи, както и реално осъществените реформи в дадена страна .

Икономическият преход в България условно може да се раздели на три основни етапа.

Първи етап  (1990-1996). Време на тъпчене  в кръга на  либерализацията  на търговията и цените и имитации на реформи. Конфронтацията и незрялото поведение на политическия елит задържаха институционалните промени и направиха висока цената на прехода. Време на криминално присвояване на богатите български дружества и декапитализиране на икономиката чрез източване на държавните предприятия от подставени лица и фирми, на входа и изхода им. Поява на първите български олигарси. Време на задълбочаваща се международна изолация на България, в политически и финансов аспект. Провал на редица споразумения с МВФ и СБ. В резултат на всичко това, образно казано,  българският преход стартира с фалстарт. Загубиха се първите седем   години, а понятието демокрация се превърна в почти мръсна дума.  България изостана далеч след други бивши социалистически страни в развитието си.
Втори етап (1997-2001). Най-тежкият, най-трудният, но и най-същественият период на прехода. Постепенно бе овладяна кризата и икономиката започна да се съвзема. Законодателно се осъществиха промени в целия обществено-икономически живот - в икономиката, финансите, социалното осигуряване, здравеопазването, в публичния и частния сектор. Извърши се основната част от приватизацията. Закриха се нерентабилните, губещи предприятия, натрупали огромни задължения и съществуващи, благодарение на държавни дотации под различни форми.
Мащабната данъчна реформа приравни данъчната ни система към най-добрите европейски образци. Създаде се благоприятен бизнес климат и рязко започнаха да се увеличават чуждестранните инвестиции. В крайна сметка, за пет години България успя да навакса, до голяма степен, изоставането си  по отношение на растежа на БВП и почти достигна  по темпове останалите източноевропейски страни. Но на много висока цена. Първо, защото болезнените реформи, тежките и непопулярни мерки концентрираха социалните негативи в пет, вместо в дванайсет години и повишиха социалната цена повече от два пъти. И, второ, защото при извършването на финансовата стабилизация, приватизацията на   банковата система не остави държавен сектор в нея и даде възможност за завоюване на доминиращо участие на чуждестранния финансов  капитал  в търговските банки. По този начин и с въвеждането на валутен борд се създадоха условия държавата трудно да може да играе някаква роля във взаимодействието между фискалната и паричната политика или да влияе върху кредитирането и регулирането на лихвеното равнище в интерес на определена структурна политика за развитието на икономиката.

Трети етап (2001-2009). В изминалите  години, до края на 2009, икономическата трансформация, в общи линии, продължи с довършване на приватизацията, главно в услугите от нетранзакционния сектор (например, БТК), с утвърждаване и развиване на постигнатото в политически и интеграционен аспект. Страната приключи преговорите и стана редовен член на ЕС, от началото на 2007. Понастоящем, стокообменът със страните-членки на ЕС е около 60% от целия стокообмен, което говори за интеграционна насоченост и обвързаност на България с тези страни.

На базата на обобщени данни от Агенцията по приватизацията, към 31.12. 2009, общият размер на  приватизираните дълготрайни активи  в България  възлиза на  65,49%, спрямо размера на всички държавни активи. Общият финансов ефект от сключените за повече от 18 години сделки е 12 193 млн. долара, половината от които (6 095,0  млн.) са договорени за плащане, а останалата сума – за поемане на дългове или бъдещи инвестиции. С други думи, финансовият ефект от приватизацията на 2/3 от държавната собственост съставлява около 6 млрд. долара, което е малко над 12% от годишния БВП. Това е най-синтезирания резултат от  българския преход към нови имуществени права върху средствата за производство досега. Личната ми оценка е, че той говори за нисък пряк икономически ефект от първичната приватизация на държавните активи.

Разбира се, чрез договаряния между икономическите агенти върви и процес на вторично разпределение на собствеността на ресурсите, което,  при правилна политика, може да доведе до по-добри социални и производствени ползи и разходи в икономиката. Засега обаче, спадът в материалното производство още не може да достигне нивото отпреди приватизацията (1989).

В тази връзка ще отбележа, че поради приватизационните техники и несистемната политика,  от първичната приватизация  се  облагодетелства малък слой от управляващата върхушка и силовите структури. За това спомагаха избираните схеми за приватизация с управленско-йерархически характер. Най-много сделки се сключваха чрез т.н “касова приватизация”, т.е. чрез “преки преговори с потенциалните купувачи” и “конкурси” (общо над 75% от сделките са сключени по тези два способа ). Те бяха съпроводени с масова корупция. Процедурата “масова приватизация”  като част от общия процес на ръздържавяване, пък беше проведена при съчетаването на административни  и пазарни принципи. Основен проблем за вложенията на боновете на гражданите в стопанските субекти се оказа асиметричността на информацията за стойността на активите на приватизираните по този начин предприятия и липсата на организиран капиталов пазар през този период. По редица причини, включително споменатите, при първичната приватизация се допуснаха големи транзакционни разходи по сделките и  се  постигна минимален социален ефект.

По изследване на български икономисти, за периода 1997-2003, разходите на транзакционния сектор  в България  са увеличили значително  дела си - от под 40%, през 1997, до над 52%, през 2003 (когато в общи линии завърши приватизацията), спрямо БВП, или с  близо 42% (на база 100)[5]. Констатира се, че с най-бързи темпове (като дялове от БВП) през този период са нараснали разходите в транзакционните услуги на публичния сектор - с около 2,6 пъти, в  транзакционния частен  сектор „финанси” (“финансово посредничество”) – около 2,5 пъти, а в нетранзакционните отрасли в частния сектор – с около 2,2 пъти. Това означава, че в крайна сметка значително са се увеличили и общите транзакционни разходи по всяка  сделка за стоки и услуги в икономическата система. Или, с други думи, първичната приватизация в България потвърждава международните научни изводи, че от позицията на институционалната теория и транзакционните разходи тезата за повишаващата се при този процес икономическа ефективност не е безспорна. Сред важните причини за това е изоставащата промяна в неформалните институции, в резултат от несистемността и грешките, при промяната на формалните институции.

Кризата и по-нататъшното развитие на институционалната среда

Днес по-нататъшното развитие на институционалната среда и организацията на  решенията, вземани от икономическите агенти, е свързано с предизвикателствата на световната икономическа криза, в които съществено отражение намират и отрицателните тенденции при формирането и прилагането на институциите на прехода.

Затова сега можем и е необходимо да говорим  и за четвърти етап на трансформацията (след 2009), в който провежданите конкретни публични политики (Public Policy)[6] за излизане от кризата и следкризисен просперитет следва да се допълват взаимно, и където е необходимо да коригират досегашните институционални промени.

Разбира се, трябва да се предприемат и мерки по “запушването на дупки” и съкращаване на бюджетния дефицит. Ситуацията изисква незабавни решения. Но, без конкретни публични политики, третиращи решаването на фундаментални за системата проблеми, “влаченето по корем” ще продължи дълго. Става дума за политики, на първо място, свързани с това, как да се постигне повишаване на конкурентоспособността и производителността на икономиката, като система,  и на нейните звена. И, на второ място, как да се развият ролята и отговорностите на публичните субекти в по-нататъшното специфициране и защита на имуществените права и рационализирането на транзакционните разходи.

Разглеждайки кризисната ситуация в България и произтичащите проблеми за следкризисния просперитет, подчертавам необходимостта от намаляване на противоречието, свързано с голямото разминаване между рентабилността/печалбата на финансовите потоци и рентабилността на потоците от стоки и услуги в реалния сектор. Необходимо е банковата индустрия не само да расте, но и да служи като катализатор на икономическия растеж. Критичното разминаване между доходността  на финансово-банковия и на реалния сектор доведе, освен до изземване на производителен доход от реалния  сектор,  и до преобразуване на голяма част от дохода във фиктивни или надценени активи. Вследствие на либерално-монетаристичните подходи от последните трийсет години,   финансово-банковата  сфера все повече се превръща в самопроизвеждаща се и самонарастваща сфера, без оглед нуждите на реалния сектор, с гарантирана висока доходност и като индустрия, и като възнаграждения. Следкризисният банков и финансов сектор трябва да е по-добре регулиран, с оглед по-ефективното стимулиране на реалния сектор, който е основа за производството на  масови материални блага и услуги.

Ярък пример за отрицателните тенденции във формираната досега институционална среда са дългосрочно и безконтролно допусканите дефицити в търговския баланс, които, в навечерието на световната икономическа криза, достигаха, за  отделни години, до 1/4 от годишната сума на БВП. Повлияни от доктрината на Найджъл Лоусън (британски финансов министър по времето на Маргарет Тачър), че пазарният  механизъм може да се саморегулира, властта в България доскоро следваше политика на поддържане на икономическия растеж с привличане на външни финансови средства, което доведе до голям размер на външните финансови задължения, превишаващи сумата на  БВП. 75% от тях е делът на чуждестранните кредити за фирмен (частен) дълг, който, в преобладаващата си част, е бързо изискуем. Държавната администрация, в това число БНБ, остави този важен въпрос  на външните дебаланси  (извън държавния дълг) да се развива несистемно и безконтролно.

От сериозна промяна и усъвършенстване се нуждаят и правилата по договарянето и използването на средства от Европейските фондове за България. Към юни 2010, от насочените от ЕС към България ресурси, за периода 2007-2013, са усвоени, по официални данни, едва 3,5%, като редица експерти прогнозират, че за целия период ще се усвоят не повече от 30%. При това, следва да се има предвид, първо, че (освен на тези) на други външни инвестиции, в условията на сегашната криза, страната едва ли може да разчита и, второ, че по предназначението си тези средства са ориентирани именно към създаването и защитата на институционалните норми в обществото и производството на обществени блага, което е единствена функция на държавата, съгласно новата институционална теория.

В тази връзка, конкретните публични политики за по-нататъшно развитие на институционалната среда и повишаване конкурентоспособността на българската икономика биха могли да се сведат до :

- Приоритетно специфициране на институциите, свързани с увеличаване на доходите (влизащите пари) и, на тази база, специфициране на институциите, свързани с разходите в отделните системи и в икономиката, като цяло. Решенията за съкращаване на разходите имат смисъл, само ако увеличават производителността на икономическите системи по паричен поток, за единица време (период от време);

- Динамичен мониторинг на външните финансови дебаланси на страната, от позициите на ефективността на националната икономика и в унисон с промените в световната финансова архитектура.

- Организиране на ефективни канали за целево подпомагане и кредитиране на иновации и експортни проекти в реалния сектор от страна на държавни кредитни институции и в конкуренция с частните търговски банки.

- Последователно внедряване принципите на програмното бюджетиране и проектния мениджмънт в администрацията и предприемачеството, като на тази база решително се усъвършенства и работата по усвояване на средствата от Европейските фондове;

- Рационализиране и развитие на фондовия пазар чрез търговия на ценни книжа, имащи пряк източник на доходност; използване на неговите механизми за мобилизиране на свободни ресурси и създаване на национални корпорации с обществен характер (със специфични механизми на управление) на базата на стратегически важни, сега държавни предприятия

- Съществено усъвършенстване на дейността по защита на ефективно функциониращите имуществени и контрактни  права, борбата с корупцията и спазването на договорните отношения. При това, институционалните механизми би трябвало да обхващат и спазването на договорните отношения от страна  на самата държава, която в момента е силно задлъжняла по договорите си с бизнеса.

В заключение ще отбележа, че от позицията на  транзакционните  разходи усъвършенстването на институционалната среда предполага рационализиране на тези разходи не само по отношение на прякото осигуряване на ефективни имуществени и контрактни права, но и по отношение  на съответстващи издръжки и мероприятия за повишаване качеството на  образованието. Именно то е основата за осигуряване на  качествена информираност на хората за правните, икономически и социални условия на размяната, за превръщане на нормите в ценности и непосредствено съкращаване на издръжките, свързани със социалните, етническите и културните различия между групите в обществото. Ще бъде голяма грешка, ако в стремежа си към превръщане на образованието в пазарна услуга, поставим на заден план и забравим за реалната, в т.ч. ценностна нормотворческа мисия на образователните и изследователските институти - в обществото на знанието те са призвани не просто да определят в какво бъдеще ни предстои да живеем, но и да функционират като предписание (образец) на по-добро бъдеще. В това отношение, икономическите, социалните и правните ни науки са сериозен длъжник на обществото.

Бележки:

1. North D.C. /  Wallis J.J.  “ Integrating Institutional Change and Technical Change  in Economic History – A Transaction Cost Approach”, 1994 и др

2. “Институциональная экономика”, под общ. ред. д.эн.н., проф. А. Аузана, М., 2010, с.13

3.  Wallis J.J. / North D. C. “ Measuring  the  Transaction  Sector  in the American Economy, 1870-1970,” 1986

4.  Р. Георгиев “Кризата изисква системна промяна”, С. 2010, с.10

5. Чобанов Г., Егберт Х., Седларски Т. “ Измерване на транзакционния сектор в българската икономика 1997-2003”, Годишник на СФ на СУ, том 7, С. , 2008.

6. Определението на това понятие най-често се свежда до курс на действие, който има определена цел и е следван от едно или повече лица   при третирането на важен за обществото проблем или въпрос. Виж Anderson, J Public policymaking. Houghton Mifflin, Princeton, 1994, а също Танев.Т ”Анализ на публичните политики”,С., ВИ, 2008

* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”, статията се основава на доклада му пред Общото събрание на Международната академия по мениджмънт (IAM), Москва, 8 юни 2010

[1] North D.C. /  Wallis J.J.  „ Integrating Institutional Change and Technical Change  in Economic History – A Transaction Cost Approach”, 1994 и др

[2] „Институциональная экономика”,  под общей ред. д. эн. н., проф. А. А. Аузана, М.,  2010, с. 13

[3] Wallis J.J. / North D. C. „ Measuring  the  Transaction  Sector  in the American Economy, 1870-1970,” 1986

[4] Р. Георгиев „Кризата изисква системна промяна”, С. 2010, с.10

[5] Чобанов Г., Егберт Х., Седларски Т. „ Измерване на транзакционния сектор в българската икономика 1997-2003”, Годишник на СФ на СУ, том 7, С. , 2008.

[6] Определението на това понятие най-често се свежда до курс на действие, който има определена цел и е следван от едно или повече лица   при третирането на важен за обществото проблем или въпрос. Виж Anderson, J Public policymaking. Houghton Mifflin, Princeton, 1994, а също Танев.Т ”Анализ на публичните политики”,С., ВИ, 2008

Мюсюлманските общности се превърнаха в неразделна част от живота на Европа още преди повече от петдесет години, но това тясно съседство с исляма започна сериозно да тревожи коренните европейци едва през последните десетина-петнайсет години. Напрежението в отношенията нарастваше постепенно, в резултат от което днес и двете страни смятат за нормално непрекъснато да си разменят нападки, включително доста остри и обидни. Междувременно, повечето от събитията и решенията, които променят буквално пред очите ни формиралият се през последния половин век облик на Стария континент, се случват съвсем не в онези страни, където би трябвало, следвайки елементарната логика или очакванията на експертите и анализаторите. Така, в пионери при вземането на отдавна назрелите законодателни мерки, непосредствено засягащи европейските мюсюлмански общности, се превърнаха не Франция или Холандия, където градусът на антиислямските настроения традиционно е най-висок, а неособено склонните доскоро към радикално законодателство в тази сфера държави, като Швейцария и Белгия. Както е известно, първата забрани (след референдума през ноември 2009) строителството на джамии на своя територия, а долната камара на Парламента на втората практически единодушно гласува (на 29 април 2010) носенето на фередже и никаб на обществени места.

Белгийския прецедент

Показателно е, че и в двата случая забраните се представят като мерки от социално-културен характер, които на пръв поглед нямат нищо общо с религиозната сфера. Така, референдумът в Швейцария официално трябваше да съдейства за запазване на историческия културен облик на местните градове, макар че в навечерието му десните партии проведоха активна антиислямска кампания. В Белгия пък, законопроектът, за който гласуваха 136 от общо 138-те депутати, официално беше насочен против онези дрехи, които не позволяват да бъде идентифициран човекът, който ги носи на обществени места. „Не възнамеряваме да налагаме дискриминация, под каквато и да било форма. Забраната засяга само дрехите, които не позволяват да се установи личността на онзи, който е облечен с тях” – подчерта в речта си в белгийския парламент лидерът на франкофонското либерално Реформистко движение Даниел Бакелиен. На практика, както можеше да се очаква, забраната засегна такива разпространени в Европа елементи от облеклото на местните мюсюлманки, като никаба и фереджето, оказали се основните (ако не и единствените) му обекти.

Ако Сенатът утвърди решението на долната камара на Парламента, Белгия ще стане първата европейска държава, в която ще бъдат забранени споменатите по-горе елементи от облеклото. Междувременно, в тази страна бяха проведени предсрочни избори (на 13 юни), повод за които стана разпадането на управляващата коалиция на Ив Льотерм, заради напускането на Фламандската либерална партия, недоволна от липсата на решение за границите на избирателните участъци в столицата Брюксел. На този фон, депутатите от различните партии демонстрираха поразително единодушие, гласувайки за забраната на „неправилните” дрехи. И то при положение, че мюсюлманите, които са засегнати най-силно от закона, са само 3% от населението на страната. След като той влезе в сила, онези от тях, които дръзнат да се появят на обществено място с никаб или фередже, рискуват да отнесат между 15 и 25 евро глоба или да преседят до 7 дни в затвора.

Приетият от белгийските депутати закон моментално беше атакуван от няколко неправителствени организации, включително от базиращата се в Лондон Ислямска комисия по човешките права. „Предложението да се забрани да носят никаб на няколкото десетки жени в тази страна, които на практика си слагат подобни воали, при положение, че в нея живеят 550 хиляди мюсюлмани, не преследва никаква конкретна цел, а просто илюстрира актуалността на антиислямските настроения в Белгия” – коментира закона директорът на комисията Масуд Шаджара, квалифицирайки го, като „светска талибанизация и оправдание за преследванията срещу мюсюлманите”. Както можеше да се очаква, законът беше разкритикуван и от „Амнести Интернешънъл”, чиито представител заяви, че „макар законът да се представя като акт за борба с дискриминацията на жените той, сам по себе си, е дискриминационен акт”.

Впрочем, определяйки закона като „светска талибанизация” и обвинявайки белгийските власти, че използват двойни стандарти, Шаджара, очевидно забравя, че много ислямски организации, активно протестиращи срещу „дискриминацията” на единоверците си в Европа, обикновено използват същите методи, например, когато по никакъв начин не реагират на варварските действия на талибаните, взривяващи древните будистки статуи или атакуващи с отровни газове светските училища, посещавани от афганистанските момичета. Напоследък, почти всеки коментар, засягащ по някакъв начин европейските мюсюлмани, предизвиква яростния отпор на множество различни организации, претендиращи, че изразяват позицията на цялата „световна умма” или на отделни нейни части, докато буквално на пръсти се броят случаите, когато някоя от тях дръзва публично да осъди престъпленията, вършени от талибаните или другите радикални ислямисти, очевидно следвайки неписаното правило, че „дори ислямистите са по-добри от неверниците”. А да не забравяме, че днес тъкмо образът на озлобения и неконтролируем религиозен фанатик, наложил се в Европа и англо-саксонския свят след терористичните нападения от 11 септември 2001, се е превърнал в най-голямото плашило за коренните жители на Стария континент. В съвременния свят информацията се разпространява светкавично, затова, когато швейцарците чуват и виждат зверствата на талибаните в Афганистан, никой от тях не иска същото да се случи и със собствените му деца, или в съседното училище. Нежеланието на мюсюлманските държави, олицетворяващи реалния, а не извратения ислям, да предприемат каквито и да било действия за да помогнат например на частите на международната коалиция, бореща се в Афганистан с фанатиците, изкривяващи основите на учението на пророка Мохамед, неизбежно навежда европейците на мисълта, че дълбоко в душите си повечето мюсюлмани съчувстват на талибаните и подобните им, смятайки ги за своя братя по вяра. При това положение, може ли да изпитваш доверие към жени, които се покриват от глава до пети, ограждайки се по този начин от „неверниците”, и да не се страхуваш от тях?

Ако внимателно анализираме най-новата история на европейския ислям ще видим, че въпреки честите сблъсъци и конфликти между имигрантите-мюсюлмани, започнали масово да се преселват на Стария континент в средата на ХХ век, и представителите на коренното население, дълго време (поне няколко десетилетия) в тези отношения можеше да се открият много неща - неприязън, неразбиране, заинтересованост (най-вече от евтина работна ръка), насмешка, но не и страх. Европейците не се страхуваха от мюсюлманите дори в края на 60-те и през 70-те години, когато, заради необмислената миграционна политика, броят им на континента нарасна неколкократно. Страхът започна да се промъква едва през втората половина на 80-те, след „случая Салман Рушди” във Великобритания, когато огромни тълпи мюсюлмани излязоха по улиците на нейните градове, горейки, заедно с книгите на Рушди, и британското знаме. По-късно, този страх премина на качествено ново равнище, в резултат от терористичните нападения на радикалните ислямисти в европейските и американски градове. Макар че дори и днес, европейците се опасяват не толкова от съседите си мюсюлмани, колкото от радикалите от Ал Кайда или някой от стотиците и филиали, готови по всяко време да взривят британско метро, испанска гара или американски небостъргач.

Днес редовият европеец се страхува, че зад фереджето или никаба може да се крие именно такъв терорист, защото през тесния прорез за очите, няма как да видиш, кой върви срещу теб (макар че, на практика, подобни подозрения са съвършено безпочвени, тъй като ислямистите действат много по-хитро и обмислено). Така или иначе, но приетият от белгийския парламент закон отразява тъкмо тези страхове. Повечето европейци (а това се отнася и за българите) не знаят, нито пък смятат за нужно да знаят, какво представлява истинският ислям за да се освободят от излишните страхове и да са наясно, от какво точно следва да се боят.

Двойнствената позиция на европейските мюсюлмани

Повечето функциониращи в Европа ислямски организации реагират свръхактивно на всички притеснения, които едни или други държави причиняват на отделни части на глобалната мюсюлманска умма, като особено се концентрирът върху израелско-палестинското противопоставяне. В същото време обаче, те почти не обръщат внимание (да не говорим за някаква, дори и елементарна, негативна реакция) на действията на радикалните ислямисти. Ако наистина искат да помогнат на европейците да се освободят от страховете и притесненията си, тези организации, претендиращи, че представляват истинския, а не изкривения, ислям, би следвало рязко да се противопоставят на всички прояви на ислямския екстремизъм, без оглед на това, къде се случват или, какви са причините, стоящи в основата им. Тоест, необходимо е при всеки подобен случай коренните европейци да получават от тях ясен сигнал, че „терористите не са истински мюсюлмани и нямат правото да говорят и действат от името на исляма”. Или поне да заявят, че смятат екстремистите за по-голям враг от „неверниците”.

Вместо това, повечето европейски мюсюлмани предпочитат да преекспонират „страданията” си от нанасяните им обиди и препятствията, с които се сблъскват, защото при всички случаи (освен разбира се, ако не става дума за Дар ул-Ислам, т.е. „територията на исляма”) ролята на жертва се оказва по-удобна и лесна, отколкото съвместните градивни усилия за формирането на добре интегрирано общество. Тоест, налага се да констатираме, че концентрирайки се върху проявите на дискриминация и съзнателно игнорирайки последиците от разрушителната активност на ислямистите, европейската мюсюлманска общност, до голяма степен, вече е пропуснала момента, когато можеше сериозно да повлияе върху развитието на ситуацията по сегашния негативен сценарий. Затова днес и остава само да бере плодовете на бездействието си, припомняйки си арабската поговорка, че „на гърба на обидените може да се пренесе много вода”. Засега в Европа забраняват незадължителните от гледната точка на шариата (който, между другото, разрешава на мюсюлманките да не прикриват лицето, китките и стъпалата си) атрибути на религиозния култ, като фереджето или минаретата, давайки на местната ислямска общност последна възможност да промени поведението си и да престане да се прави на жертва. Тоест, в момента топката е в мюсюлманската половина и европейската ислямска общност следва да се възползва от това, за да започне да гради конструктивни отношения с политическия елит и коренното население на Стария континент, основаващи се на взаимното доверие, подкрепено от перманентното и тотално осъждане на всички действия на радикалните екстремисти, които претендират, че говорят и действат от името на Аллах.

Тук е мястото да напомня, че в Европа има немалко мюсюлмански богослови,  разсъждаващи по същия начин. Един от тях е професорът по ислям в Оксфордския университет Тарик Рамадан (по доста различен начин го оценява Петя Колева, в статията си на стр. – б.р.). Рамадан, който е внук на основателя на възприеманото доста негативно на Запад движение „Мюсюлмански братя” Хасан ал-Бана, нерядко бива критикуван от европейските политици и медии, но със своята дейност успя да си извоюва репутацията на привърженик на интеграцията на мюсюлманите в европейското общество, смятащ че демократичните ценности и ислямските норми са напълно съвместими. Така, в лекцията си, изнесена през март 2010, в Доха, която бе организирана от Факултета за ислямски науки на Катарската фондация, заедно с катедрата по ислямски науки на Оксфордския университет, Рамадан призова европейските мюсюлмани много по-активно да участват в живота на обществото, превърнало се в тяхна втора родина, и да се освободят от „комплекса на жертвата”. Впрочем, според него, последното се отнася и за коренните европейци.: „Днес сме свидетели на паралелна криза на идентичността при мюсюлманите и при европейците. При това и двете страни страдат от „комплекса на жертвата”. След терористичните нападения от 11 септември 2001, все повече хора на Запад се смятат за „жертви на враждебно настроени чужденци, опитващи се да ги колонизират. На свой ред, мюсюлманите също култивират у себе си „защитен” манталитет. Те обаче, трябва много по-дълбоко да осъзнаят принципите и понятията на исляма, за да определят целите и приоритетите на живота си в западното общество. Така например, понятието „ислямски даваат” еднозначно се възприема от коренните жители на Запада като очевиден опит за тяхната ислямизация, макар че всъщност то има много по-дълбок смисъл. Наше задължение, като мюсюлмани, е да се подчиняваме на законите на страната, която ни е приела, ако те не противоречат на религиозните ни убеждения. Освен това, следва да говорим езика на тази страна и да демонстрираме лоялността си към нейната нация. Можем да критикуваме властите само в рамките на закона, т.е. става дума за критична лоялност”.

Както е известно, Тарик Рамадан беше сред организаторите на провелата се на 26 май в Оксфордския университет конференция, чиято основна тема бе „търсенето на пътища и възможности за реформирането на исляма”. В нея участваха известни политици, учени, теолози, и представители на медиите, като целта на организаторите и е тя да съдейства за пробив в диалога между европейските мюсюлмани и коренните жители на континента.

Подобни инициативи на отделни представители на европейската мюсюлманска общност свидетелства, че все още има шанс за промяна към по-добро в двустранните отношения, още повече, че далеч не всички държави от Стария континент бързат да въведат забрани, като тези в Белгия и Швейцария. И макар, че във Франция до есента на 2010 най-вероятно ще бъде наложена забрана за носенето на фередже на публични места, а в Холандия много неща ще зависят от курса на новата правителствена коалиция, поела властта след изборите през юни (на които смятаната за „антиислямска” Партия на свободата постигна голям успех, спечелвайки 24 депутатски места), в Германия властите вече обявиха, че не възнамеряват да въвеждат подобни забрани. Те, в частност, бяха квалифицирани като „неприемлива мярка” от вътрешния министър Томас де Мезиер. В същото време обаче, далеч не винаги всичко зависи от официалните позиции на правителствата, т.е. ограничения могат да бъдат наложени и от местните власти, както стана например в италианския град Новара, общински съвет, още през януари 2010, забрани носенето на паранджа (мюсюлманска връхна дреха, скриваща цялото тяло на жената с изключение на дланите на ръцете и очите – б.р.) на обществени места.

* Българско геополитическо дружество

На 11 юни 2010, премиерът Борисов обяви (сред среща с посланиците от ЕС), че страната ни се отказва от участието в проекта за петролопровода Бургас-Александруполис. Малко по-късно, Министерския съвет пусна съобщение, че към момента България не е предприемала действия за прекратяване на участието си в проекта и ще изчака официалната международна оценка за въздействието на съоръжението върху околната среда. И тъй като не е ясно, кому е възложена тази оценка, какви са сроковете, в които следва да бъде изготвена, а в същото време не секват спекулациите за потенциалните опасности, които крие реализацията на проекта, по-долу се анализират екологичните изисквания към трасето и мерките за опазване на околната среда при самото изграждане и експлоатацията на нефтопровода.

Екологична характеристика на трасето на нефтопровода “Бургас - Александруполис”

Бургас е голямо морско пристанище със значителен трафик на корабоплаването. Бургас и останалите градове в района на залива са с бързо разширяващи се градски зони. Бургаският залив е с развито рибарство и аквакултури.

Индустриално развитата крайбрежна полоса е представена със солодобивна (Бургас и Поморие), въгледобивна (мина “Черно море” – северно от Сарафово), медодобивна (“Бургаски медни мини” – мини “Меден рид”, “Росен” и “Върли бряг”), металургична (“Промет” – с.Дебелт) и нефтопреработваща (“Лукойл Нефтохим Бургас АД”) промишленост. При добива на кафяви каменни въглища в мина “Черно море” се наблюдава самозапалване на плаката с отделяне на големи количества серен, азотен и въглероден окиси. Флотационните фабрики на медодобивните инсталации са свързани с хвостохранилища, но част от техните преливници са заустени пряко в Бургаския залив и при големи валежи вливат силно замърсени води – например залив Врамос (западно от с.Черноморец). Бургас и Бургаския залив са определени като територии с натрупване на екологични проблеми, обособени от наслагването на стабилни (непоправими)нарушения на околната среда – въздуха, водата и почвите[1].

Районът е с бързоразвиващ се туристически отрасъл, който в определени негови части (“Слънчев Бряг”) достига до свръхзастрояване.

Районът е с международно значение за биологичното разнообразие и птиците. Представлява важен елемент от миграционното трасе на птиците “Виа Понтика”. Районът на Бургаския залив играе важна роля за около 300 вида прелетни и зимуващи птици, включително редки и застрашени видове[2].

Важни езера и крайбрежни водни площи са езерен комплекс Мандра – Пода, Бургаско езеро (Вая), Атанасовско езеро, Поморийско езеро и Бакърлъка които формират цялостен комплекс с най-важните влажни зони в България. В района са съсредоточени зони по Натура 2000 и/или зони с национален и международен статут [1, 2, 8, 10].

Целта на изградените защитени зони е гарантирано дългосрочно опазване на биологичното разнообразие, чрез осигуряване на достатъчни по площ и качество места за размножаване, хранене и почивка при миграция на дивите птици и ограничаване на негативното антропогенно въздействие.

Част от езерата се прекосяват от тръбопровод с дължина 28 км, свързващ нефтен терминал Росенец с “Лукойл Нефтохим Бургас АД”. Продуктопроводът е обект на непрекъснати нападения в района на бургаските квартали Горно Езерово и Меден рудник, при което често се предизвикват санкционирани разливи.

Районът на Бургаския залив и по трасето на тръбопровода до границата с Гърция е богат на археологични, исторически и културни забележителности.

Трасето на тръбопровода минава през Бургаска, Ямболска и Хасковска области с относително рядка гъстота на населението. Земите около населените места са със съществуващи и планирани предназначения. В района е развито земеделието и лозарството. Представени са ливади, пасища, горска и храстова растителност. В южната част са определени големи площи за защитени зони по Натура 2000 [2, 10].

Важни критерии за намаляване на потенциалното въздействие при строителството на нефтопровода са сезоните и предназначението на местата на обитаване в зоните от Натура 2000, разположени в/около Бургаския залив и до границата с Гърция.

Териториите с натрупване на екологични проблеми са обособени от наслагването на стабилни (непоправими)  нарушения на околната среда – въздуха, почвите и водите. Екологичните проблеми в Югоизточния район са локализирани в Бургаския залив , като промишлените дейности и урбанизираните територии са причина за наднормените нива на регистрираните замърсители. [45, с.55]

При оценката на въздействието върху околната среда е необходимо да се извърши диференцирано представяне на всеки елемент от тръбопровода при неговото строителство и експлоатация, след което да се извърши оценка за цялостното им общо въздействие.

Опазването на околната среда при строеж и експлоатация на нефтопровода

Основните направления за опазване на околната среда при строителство и експлоатация на нефтопроводи са:

- Предотвратяване на възможни нефтени разливи, което включва предварително неутрализиране в максимално възможната степен на причините за тяхното възникване още на етапа строителство; мониторинг на параметрите на уязвимостта и при откриване на критични изменения и изпълнение на ефективни превантивни действия за привеждане на тръбопроводния комплекс в състояние на устойчиво поддържане на установените природозащитни норми.

- Ограничаване и своевременно ликвидиране на възникналите разливи.

- Възстановяване на първоначалното състояние на околната среда.

Нефтопроводът “Бургас-Александруполис” включва нефтени приемо/предавателни съоръжения (в Бургас и Александруполис), свързващ морски тръбопроводен участък, свързващ наземен тръбопроводен участък, брегови помпено-нагнетателен агрегат, брегови резервоарен парк (нефтен терминал Росенец), междинен наземен тръбопровод (нефтен терминал Росенец – “Лукойл Нефтохим Бургас АД”), основен резервоарен парк (“Лукойл Нефтохим Бургас АД”), транзитен нефтопровод и две междинни помпено-нагнетателни станции.

Съществуващите нефтени товаро-разтоварни съоръжения са от два основни типа – естакади и буйове (единични закотвени платформи).

Естакадите изискват изпълнение на дейности за удълбочаване (драгиране) на плавателния канал, който я свързва с подходния район. Удълбочителните дейности представляват изземване на дънни маси с огромно механично замърсяване в района на плавателния канал, по маршрута за преход и в депата за съхранението им. Пространството и дълбочината на плавателния канал за големите танкери е ограничено, поради непосредствената близост с бреговата черта. Заставането/снемането на танкери от естакадите е свързано с увеличен риск от засядане и блокиране на плавателния канал при неблагоприятни хидрометеорологични условия. Плавателният канал изисква системно удълбочаване за поддържане на безопасните му габаритни размери.

Единичните закотвени платформи (буйовете) позволяват по-сигурна защита на съществуващите защитени и социални чувствителни зони. Те изискват минимална дълбочина на района 25 м. Дълбочината на района и съответстващия ù пространствен периметър около закотвената платформа (буя) осигуряват значително по-добри и безопасни условия за заставане и снемане на танкерите. Важен фактор за екологичната безопасност е разполагането на закотвените платформи (монобуйните системи) извън плавателните канали и външните подходни зони към/от пристанище Бургас при минимизиране на дължината на нефтопроводите във/под водата и на сушата. Разположението на закотвените платформи (монобуйни системи) отчита визуалното им въздействие върху съществуващите курортни комплекси и ваканционни селища.

Съществен факт е, че не са регистрирани разливи на нефт и нефтопродукти със сериозни последствия на съществуващите национални терминали. Безаварийната дългогодишна експлоатация на нефтен терминал “Росенец”, създадените традиции и опит в изпълнението на операции по обработване на танкерите и техните товари, квалифицираните спомагателни услуги, благоприятното географско разположение, хидрометеорологичните особености, опитът в изпълнение на мащабни проекти като разширяването на пристанищния комплекс Бургас е показателен за професионализма на изпълнителския и ръководен състав в областта на безопасността и екологичната защитеност. В много случаи, когато решенията се вземат под натиска на пропагандата се заплаща неразумно висока цена от всички останали[3].

Експлоатацията на нефтопроводните комплекси е сложносъставен процес, включващ множество етапи. Подобряването на безопасността на корабоплаването се постига и чрез засилване на осъществявания контрол над корабоплавателния трафик. За превозването на нефта се предвижда използване на танкери с двойно дъно, което повишава тяхната безопасност и предотвратява възможните нефтени разливи. В районите с интензивно корабоплаване се осъществява двадесет и четири часов мониторинг. Контролът за движение на корабите започва преди тяхното навлизане в района на интензивно корабоплаване. Основната мярка за поддържане на безопасността е свързана с повишаване на квалификацията на плавателния състав. В добрата морска практика, а впоследствие и в регламентиращите документи навлизат технически нововъведения за повишаване на безопасността, като системи за безопасно заставане и швартоване (привързване) към кея, подпомагащи маневрите за заставане и др. Другата страна в корабоплаването при експлоатация на нефтопроводи е работата на нефтените терминали.

Разтоварването на нефт изисква контролиране на последователност от параметри. Морската операция за разтоварване на нефт от танкери се подразделя на пет етапа:

- Подхождане на корабът към пристанището, изчакване на лоцман в точката за неговото качване;

- Преход на кораба от точката за качване на лоцмана до изнесеното нефторазтоварно устройство (нефтопретоварващият терминала) – лоцманско съпровождане;

- Швартоване на кораба и осигуряване на неговото безопасно разтоварване;

- Разтоварване на изнесено нефторазтоварно устройство (нефтопретоварващия терминал);

- Снемане от изнесеното нефторазтоварно устройство (нефтопретоварващия терминал) и преход на танкера до точката за слизане на лоцмана.

Контролът на процесите при изпълнение на морските операции се осъществява от следните системи:

- Комплекс за изпълнение на швартови операции включваща (изнесена далекомерна система за швартоване и приемо-индикаторна система за получаване на информация от глобалните спътникови навигационни системи);

- Система за аварийно автоматично отсъединяване на разтоварващия шланг;

- Система за аварийно спиране на разтоварването (Emergency Shutdown System - ESD);

- Комуникационна система “кораб - бряг” (Ship to Shore Link - SSL) – за предаване на сигналите за управление на ESD – системата и “телефонна гореща линия” за свръзка с контролиращите разтоварването брегови служби;

- Система за управление на швартоването (Mooring Load Monitoring System - MLMS), с отчитане на пределните натоварвания на швартовия гак (SWL) и контрол върху изпълнението на препоръчителен вариант за действие;

- Система за хидрометеомониторинг, за отчитане на въздействието на хидрометеорологичните условия в района на изнесеното товарно/разтоварно устройство и контрол върху изпълнението на препоръчителен вариант за действие.

При подхождане на танкерите към Бургаския залив се осъществява непрекъснато наблюдение за тяхното движение и екологичен контрол за възможно замърсяване при разтоварването. Количеството на нефтените разливи е намаляло чувствително през последните трийсет години. Значително е намаляло общото количество на годишните разливи за изминалите 7 години средногодишно е 25 хил.тона (при 113 хил. тона за последното десетилетие на миналия век). Преобладаващото количество разливи се осъществяват при товаро-разтоварни операции, но при относително малки попадащи количества нефт в морето. Това са разливи при обработването на товара, а не в резултат на ниски норми на безопасност на терминалите и пристанищните комплекси.

Главният извод от анализа на данните е, че независимо от малобройността на големите разливи, именно те предизвикват преобладаващата част от отчетените разливи. Големите разливи са резултат от аварийни случаи в корабоплаването – сблъскване, засядане и повреди в корпуса. Основната част от авариите са в райони с натоварен трафик със специфични географски и хидрометеорологични особености, на достатъчно голямо отдалечение от терминалите.

През последните години масово навлизат офшорните товарни терминали, при които товарният шланг се подвежда към отдалечен от брега плаващ буй (т.нар. система SBM – Single Buoy Mooring). При тази система финансовите разходи и пусковите срокове за експлоатация са малки. Операционните разходи са също малки, вследствие на краткото маневриране, малкото количество на осигуряващите влекачи, възможността за обработване на различни по големина кораби. Безопасността при маневриране се осигурява от големите дълбочини, при които е ограничена възможността за засядане, широката полоса от курсове за подхождане, възможността за заставане при голяма височина на вълната. Монобуйните закотвени системи са отдалечени на безопасно разстояние от районите с интензивен трафик на корабоплаването и бреговата черта, като са създадени по-големи възможности за бързо реагиране и ефективни действия при ограничаване на разлива и ликвидиране на последствията. Системата е изградена в съответствие със спецификата на района. Конфигурацията ù е определена въз основа на задълбочен анализ, като критериите за отчитане на хидрометеорологичните условия са с увеличени стойности за повишаване надеждността на експлоатация. Подобни системи се подлагат на системен контрол и периодични изпитания след въвеждането им в експлоатация. Обслужващият персонал се проверява за степента на подготвеност (на специални тренажорни комплекси) и при изпълнение на функционалните задължения.

Системите за швартоване на кораба са два основни типа.

- тационарни системи - привързани към пристанищните съоръжения на нефтения терминал (на основата на доплеровия ефект);

- пътникови системи за корабоводене, използващи сигналите на диференциалните глобални спътникови навигационни системи.

Стационарните системи са предназначени за нефтени терминали, а диференциалните глобални спътникови навигационни системи (ДГСНС) са по удобни за работа на изнесени нефторазтоварни устройства.

Приближаването на танкера до изнесеното нефторазтоварно устройство се извършва в морска среда и зависи от множество условия. Условията обхващат въздействието на вятъра, вълнението и течението. Човешкият фактор също влияе върху безаварийното швартоване на кораба. Повишаването на безопасността се свързва с минимизиране ролята на човешкия фактор чрез използване на съвременни технически средства. Съвременните технически средства увеличават безопасността на корабоплаването чрез повишаване точността на определяне на параметрите на движение на швартоващия се кораб. Високоточните радионавигационни системи използват информация от диференциалните спътникови навигационни системи и съвременните системи на векторните електронни карти.

Швартовите операции принадлежат към най-опасните операции, особено при наличието на опасни товари. Автоматизираният подход към информационното осигуряване на швартовата операция осигурява интегрирана тримерна информация, нагледност, представяне на перспективното състояние и редуцира възможната аварийност. Допълнителна осигурителна мярка е задължителното използване на бонови заграждения и нефтосъбирачи с висок клас на оборудване при изпълнение на следващите товаро/разтоварни операции.

Контролът върху процеса на разтоварване на изнесено нефторазтоварно устройство се осъществява от автоматизирани контролни системи включващи:

- Система за аварийно автоматично отсъединяване на разтоварващия шланг;

- Система за аварийно спиране на разтоварването (Emergency Shutdown System - ESD);

- Комуникационна система “кораб - бряг” (Ship to Shore Link - SSL) – за предаване на сигналите за управление на ESD – системата и телефонна “гореща линия” за свръзка с контролиращите разтоварването брегови служби;

- Система за управление на швартоването (Mooring Load Monitoring System - MLMS), с отчитане на пределните натоварвания на швартовия гак (SWL) и контрол върху изпълнението на препоръчителен вариант за действие. Изключително важно значение има системата за аварийно автоматично отсъединяване на шланговете, системата ESD и системата SSL, които позволяват да се избегнат аварийните разливи на нефт.

При изнесените нефторазтоварни устройства се установява зона за сигурност, в която се забранява движението на други плавателни средства. Наблюдението и охраната на морската повърхност се следи с автоматични камери, специализирани катери и хеликоптери. Подводното пространство при нефторазтоварните съоръжения и морският участък на тръбопровода се контролира с дистанционно управляеми подводни апарати (ROV).

Изисквания към строителството на морски участък на нефтопровод

Морският участък на нефтопровода обхожда съществуващите защитени и социални чувствителни зони. Той преминава по възможно най-късото трасе (до 15 км)[4], за да се избегне безпричинното увеличаване на неговия диаметър. Друго изискване е поддържането на плавен вертикален профил при отчитане на допустимия радиус на огъване на тръбопровода, свързано с формата на дънния релеф и за избягване на неговото пречупване при усукване.

Въздействия върху околната среда при строителство на морски участък на нефтопровод

Механичните въздействия при строителството на морският участък на нефтопровода включват увеличаване на механичните частици във водната среда при прокарване на дънната траншея, размътване и преместване на дънните утайки при потапяне на тръбопроводните секции, нарушаване на хидробиотната среда при закопаване на положеният в дънната траншея тръбопровод. Повишената концентрация на механични частици при строителството на тръбопровода е локално и с кратковременен характер. Въздействието на строителството на тръбопровода върху геологическата среда внася незначителни изменения в дънните ландшафни форми.

Основните физически въздействия при строителните работи са повишаване на шумовите характеристики и възникване на подводни ударни вълни при изпълнение на взривни работи за прокарване на тръбопроводната траншея през дънни скални образования. Физическите въздействия са пространствено разпределени и с кратковременен характер, поради което не оказват съществено въздействие върху хидробиотната среда.

Химическите въздействия се причиняват от изгорелите газове от двигателите с вътрешно горене в работата на трасето по тръбопроводните секции, заваръчните дейности, нерегламентираното изхвърляне в морската среда на технически, отработени и битови води, води от хидродинамични изпитания, десорбция на химически вещества при смесване на придънните слоеве, пертуберации на утайките и излизане на морската повърхност на погребани драгирани земни маси, смесвания на замърсени и чисти дънни земни маси.

При морските инженерни дейности се обръща особено внимание на цялостната крайна оценка на въздействията върху морската и геологическата среда (например, унищожаване на горният слой от дънни седименти при полагане на тръбопроводните елементи, размиване на дънните седименти под тях и т.н.). Екозащитните дейности включват използване на сепариращи оборудвания за очистване на замърсените вещества, изпълнение на подводните инженерни дейности в максимално кратки срокове в периоди с най-малки концентрации на хидробионти; изпълнение на основните замърсяващи дейности извън границите на защитените водни зони, планиране и изпълнение на екозащитни мероприятия и ограничения при СМР в защитените водни зони и прилежащите крайбрежни полоси.

Към дейностите по ограничаване на изхвърлянето на замърсяващи вещества в атмосферата се включват:

- използване на съвременни филтриращи системи със степен на филтрация и очистване не по-малко от 25% от първоначалния състав на замърсяващите газообразни смеси;

- контрол за режимите на работа и принудителни престоявания на ДВГ;

- своевременен профилактичен ремонт на ДВГ;

- контрол за точното спазване на екологосъобразните технологии при изпълнение на СМР;

- регулирано изхвърляне на вредни вещества при неблагоприятни хидрометеорологични условия.

Изисквания към мястото на излизане на нефтопровода на брега.

Мястото за излизане на нефтопровода на брега трябва да отговаря на установените - отстояние от закотвените платформи (монобуйните системи), наклон на дънния и бреговия релеф, разполагане извън съществуващите защитени и социални чувствителни зони и да е с подходящи инженерно-геоложки условия (липса на свлачища и срутища). Подбрани са пет алтернативни варианта с идентифицирани ограничения по действащата нормативна уредба.

Въздействия върху околната среда при строителство на наземeн участък на нефтопровод

Разглеждат се негативните въздействия върху почвеният наземен слой, включително:

- техногенните нарушения на мезорелефа при изкопаване на тръбопроводната траншея и изграждане на временните пътища за транспортиране на тръбите до местата им на полагане;

- техногенни нарушения на микрорелефа (в зависимост от товароносимостта /в кг/см²/ на повърхностния и прилежащите почвени слоеве с образуване на дълбоки коловози, бразди и други), предизвикани от многократното преминаване на тежка строителна техника;

- влошаване на физико-механическите почвени свойства - увеличаване на плътността на почвения слой и намаляване на биологичната активност на хумусния слой;

- изкарване на повърхността на по-малко биопродуктивни дълбочинни земни маси;

- замърсяване на почвите на местата за депониране на отпадъци от изпълнените строително монтажни работи по тръбопровода;

- активизиране на естествената ерозия вследствие на частично унищожаване на естествената покривна растителност;

- усилване на процесите на почвено преовлажняване при непреднамерено нарушаване на естественото отводняване на терена;

- почвено замърсяване на трасето със строителни и битови отпадъци и други.

Механичното разрушаване на повърхностните почвени слоеве е свързано с изпълнението на СМР по тръбопровода. Мащабите на разрушаване на почвените слоеве е в зависимост от размера и предназначението на изгражданите тръбопроводни съоръжения и чувствителността на природната среда в различните биогеоценози. Първоначалният техногенен ареал от механични въздействия върху почвата е способен на продължаващо разрастване при превишени натоварвания на околната среда. Механичното разрушаване на почвените слоеве е в състояние да предизвика разширяваща се пространствена (повърхностна и дълбочинна) ерозия. Временните пътища за обслужване на строежа на тръбопроводи се укрепват повърхностно с геосинтетични материали, които след установен срок на използване се разпадат на безопасни вещества за околната среда.[5]

Бреговата помпено-нагнетателна станция и бреговият резервоарен парк (2 х 5.000 м³ цистерни) се разполагат на 5 хектара равен терен в близост до бреговата черта. Тяхното разположение е на безопасно отстояние от защитени и социални чувствителни зони, извън зони с геоложки опасности (преовлажнена почви, свлачища, срутища). Трябва да се разполага (при необходимост изгради) обслужваща инфраструктура, включително за достъп на МПС.

Междинният тръбопровод между бреговата помпено-нагнетателна станция и основният резервоарен парк (“Лукойл Нефтохим Бургас АД”) се изпълнява по най-краткия маршрут, успоредно на съществуваща инфраструктура и на безопасно разстояние от защитени и социални чувствителни зони.

Северната дъга е с дължина около 26,4 км, пресича пътища, земеделски площи и железопътни линии, успоредна е с планирана магистрала и преминава през зона от Натура 2000 (Атанасовско езеро).

Южната дъга е с дължина 31,1 км пресича горски и земеделски площи, пресечен планински терен, пътища и езеро Мандра. Неговият маршрут съвпада със съществуващ продуктопровод от нефтен терминал Росенец до “Лукойл Нефтохим Бургас АД”.

Основният резервоарен парк с обем от 600 хил. до 1 млн. тона ще се разполага на територия, прилежаща до “Лукойл Нефтохим Бургас АД”. В съответствие с международния екологичен стандарт ISO 14001-2004, цистерните на основния резервоарен парк ще са с плаващи покриви, което намалява изхвърлянето на отровни вещества в атмосферата с 15,6%. Цистерните се оборудват с противофилтрационен екран за недопускане на почвени замърсявания при възможни микропропуски и за контролиране на състоянието на техните дъна. За ограничаване на корозионното въздействие върху дъната на цистерните е предвидена допълнителна анодна защита. Съвместното използване на средствата за защита на резервоарния парк и нефтопреработвателния комплекс повишава тяхната безопасност.

При строежа на съвременни нефтопроводи се използват високоустойчиви легирани стомани, средства за непрекъснат автоматичен мониторинг на целостта и изправността на всички тръбопроводни елементи. Надеждността на тръбните конструкции се осигурява чрез използването на тръби със специално изолиращо покритие с дебелина не по-малка от 3,5 мм. Изпълнява се стопроцентов контрол на заварочните шевове с радиографически, ултразвуков и визуално-измерителен методи. На заварочните шевове се поставя допълнителна изолация и защита за неутрализиране на възникващите в гранични повърхности статични електрически заряди. Предвидени са контролни изпитания за състоянието на изолацията на нефтопровода чрез метода на катодна поляризация и триетапни хидравлични изпитания при различни налягания.

Важен елемент при строежа на съвременни нефтопроводи е възстановяване на първоначалното състояние на околната среда. За тази цел се изпълнява предварително изследване на условията на средата, като се записват всички важни параметри, чиито стойности не подлежат на изменения по време на строежа, след неговото завършване и в периода на експлоатация. След завършването на строежа се извършват рекултивационни дейности за привеждане на терена в неговото първоначално състояние.

През целият срок на експлоатация на тръбопроводите изпитват динамични натоварвания (резки промени на налягането и свързаните вибрации и хидравлични удари). Динамичните натоварвания възникват при работа на помпено-нагнетателните агрегати, несанкционирано сработване на затварящата тръбопроводна арматура, непреднамерени груби грешки на оперативния персонал, аварийни спирания на електрозахранването, нерегламентирано сработване на технологичните защити и т.н.

Пълното отстраняване или същественото намаление на интензивността на вълновите и вибрационните процеси позволява няколкократно да се намалят авариите с разкъсванията на тръбопроводи, повреждане на тръбопроводната арматура и оборудване, увеличаване на надеждността на тяхната работа и на сроковете на експлоатация.

Сред основните сектори на природоопазващите технологии са методите на ремедиация, т.е. методите за очистване на замърсени земни маси. Основната цел е повишаване ефективността на очистването при съкращаване на разходите за неговото изпълнение.

Възстановяването на околната среда включва използване на:

1.Физически способи за възстановяване (термична обработка);

2.Химически способи за възстановяване (сорбентна и реагентна обработка). Сорбентите позволяват да се ограничи разливът на нефт и нефтопродукти и да се отстрани от средата. Реагентите се свързват със замърсителите, като се превръщат в екологично-безопасни вещества;

3.Биологически способи за възстановяване (фиторемедиация – очистване на почвата с помощта на растения) :

- фитостабилизация: натрупване или имобилизация от растенията на замърсяващите вещества от почвата и подпочвените води. Съществуват различни механизми на този процес – абсорбция на замърсителите с кореновите системи и натрупването им в растенията, абсорбция на замърсителите в прикореновата зона (ризосферата) и/или тяхното капсулиране;

- фитодеградация: “вътрешно” (в растението) разрушаване на въглеводородния състав на нефта и нефтопродуктите, след което усвояване на продуктите от деградацията или “външно” разрушаване на въглеводородния състав на нефта и нефтопродуктите под въздействието на кореновите отлагания;

- фитоизпарение: способността на растението да поглъща нефт и нефтопродукти за поддържане на своя воден баланс, т.е. вместо вода се усвоява замърсяващото вещество от почвата. Това е полумярка, доколкото в последствие замърсяващото вещество се извежда в атмосферата чрез процеса транспирация. По-перспективно е очистването, когато растението съвместява способността към фитоиспарение с фитодеградацията, при което във въздуха се извеждат само безопасни продукти от разлагането на замърсителите. Обединяващо междинно свойство е т.нар. хидравличен контрол, при което растението получава достъп до подпочвените води и заедно с влагата усвоява и замърсителя. След усвояването му, растението деградира или изпарява замърсителя;

- ризодеградация: деградация на въглеводородните замърсители от микроорганизми в непосредствено прикореновата растителна зона (ризосферата). Ролята на растението е в значитеното усилване на ефективността на микроорганизмите посредством активни коренови отделяния, в някои случаи освен стимулацията на микробите се наблюдава и непосредствено растително симбиотно участие в отделни етапи от въглеводородната деградация.

При взаимно договаряне между заинтересованите страни се извършва системен независим международен одит на всички етапи от строежа, рекултивация и експлоатация за съответствие с установените норми на екологична защитеност.

Мониторинг се извършва на:

- съхранението и утилизацията на строителните отпадъци;

- морските и повърхностните води на сушата;

- замърсяването на дънните утайки (седименти);

- състоянието на морските биоти;

- възникването на предпоставки за опасни геологични процеси;

- замърсяването на атмосферния въздух;

- състоянието на почвата и наземната растителност.

Натрупаният опит при строеж на тръбопроводи предвижда извършване на археологически теренни проучвания, които в предварително планираната ширина на проектното трасе установяват наличието на трайни археологически паметници. При разкриване на подобни обекти за тяхното запазване е възможно изместване в границите на предварително планираната ширина на трасето на нефтопровода. Така строителството на нефтопровода се превръща в своеобразен принос за националната историческа наука.

Изводи

Изместването на проекта за нефтопровода, например към Констанца (за което се говори напоследък), означава, че при разлив в румънски териториални води замърсяването ще се окаже в български териториални води и на прилежащата им брегова черта. В подобен случай е невъзможно да се контролира кризисната ситуация, а в същото време се поемат негативните последствия от нея.

Необходимо е постоянно усъвършенстване на екологичната защитеност на съществуващата тръбопроводна мрежа Националният опит по строеж и поддържане на транзитната и магистралната тръбопроводна мрежа е с твърде големи отклонения в необходимите способности за поддържане на сигурност и безопасност при спазване на установените екологични норми. Разкритите кражби на горива от магистралните продуктопроводи са показателни в това отношение[6].

При договаряне за съответствие с установените екологични норми и прилагане на утвърдената практика за външен независим системен международен одит за екологична безопасност, нефтопровода “Бургас - Александруполис” ще се превърне в най-безопасният тръбопровод в България и образец за рехабилитацията на останалите тръбопроводи.

Строежът и експлоатацията на нефтопровода “Бургас - Александруполис” подпомога придобиването на способности за екозащита на нивото на най-добрите образци в световната практика.

Литература:

1. Директива на Европейския парламент и на Съвета (2004/35/ЕО) за екологичната отговорност по отношение на предотвратяването и отстраняването на екологични щети.

2. Директива на Съвета на Европа от 2 април 1979 относно опазването на дивите птици (79/409/ЕИО).

3. Задължителни правила за морските пристанища на Република България.

4. Закон за водите

5. Закон за допитване до народа

6. Закон за достъп до обществена информация

7. Закон за защитените територии.

8. Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България.

9. Закон за опазване на околната среда

10. Закон за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети.

11. Закон за рибарството и аквакултурите.

12. Закон за устройството на Черноморското крайбрежие.

13. Карта на одобрените от Министерския съвет защитени зони по чл.6, ал.1, т.3 и 4 от ЗБР (НАТУРА 2000 по Директива за птиците)

14. Кодекс на търговското.

15. Конвенция за биологичното разнообразие.

16. Конвенция за опазване на Черно море от замърсяване.

17. Конвенция за предотвратяване на замърсяването на морската среда от преднамерено изхвърляне на отпадъци и други материали от 1972 с последващите ù изменения,.

18. MARPOL 73/78 Членове, протоколи, унифицирани тълкувания на Международната конвенция за предотвратяване на замърсяването от кораби.

19. Международен кодекс за управление на безопасната експлоатация на кораби и предотвратяване на замърсяването.

20. Международна конвенция за безопасност на човешкия живот на море.

21. Международна конвенция за вахтената служба и нормите за подготовка и освидетелстване на моряците.

22. Международна конвенция за тонажно измерване на корабите.

23. Международна конвенция за подготовка, противодействие и сътрудничество при замърсяване с нефт.

24. Международна конвенция за товарните водолинии.

25. Международна конвенция относно гражданската отговорност за щети, причинени от замърсяване с корабно гориво.

26. Наредба № 1 за неприкосновените запаси на морските кораби.

27. Наредба № 3 от 6 април 2004 за измерване тонажа на морските кораби.

28. Наредба № 5 от 1 септември 2004 за корабните документи.

29. Наредба № 6 от 22 ноември 2007 за компетентност на морските лица в Република България.

30. Наредба № 9 от 29 юли 2005 за изискванията за експлоатационна годност на пристанищата.

31. Наредба № 11 от 26 април 2004 за прегледите на корабите и корабопритежателите.

32. Наредба № 12 от 17 юни 2003 за прегледите по реда на държавния пристанищен контрол.

33. Наредба № 15 от 28 септември 2004 за предаване и приемане на отпадъци – резултат от корабоплавателна дейност, и на остатъци от корабни товари.

34. Наредба № 23 от 17 ноември 2005 за разследване на произшествия в морските пространства и вътрешните водни пътища.

35. Наредба № 53 от 2 юли 2004 за условията и реда за постигане на сигурността на корабите и пристанищата.

36. Наредба № 1 от 31 януари 2001 за условията и реда за осъществяване на пилотска дейност в Република България.

37. Наредба № 1 от 29 октомври 2008 за вида на превантивните и оздравителните мерки в предвидените от Закона за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети и за минималния размер на разходите за тяхното изпълнение.

38. Наредба № 2 от 29 октомври 2008 за Схема на Общността за управление по околна среда и одитиране.

39. Наредба № 5 за структурата на записа в цифров вид на кадастралните планове и карти, регулационните планове и плановете на почвените категории,.

40. Наредба № 8 за качеството на крайбрежните морски води (показателите и нормите на които трябва да отговарят качествата на крайбрежните морски води

41. Наредба за условията и реда за издаване на комплексни разрешителни.

42. Наредба за Националната схема за управление на околната среда и одитиране.

43. Наредба за предотвратяване на големи аварии с опасни вещества и за ограничаване на последствията от тях.

44. Наредба за условията и реда за извършване на оценка на съвместимостта на планове, програми, проекти и инвестиционни предложения с предмета и целите на опазване на защитените зони.

45. Национална стратегия за регионално развитие на Република България за периода 2005-2015.

46. Оценка на планове и проекти, значително засягащи територии по Натура 2000.

47. Правилник за възлагане на дейности в защитени територии, изключителна държавна собственост, Министерство на околната среда

48. Разпореждане № 1 с цел осигуряване безопасността на корабоплаването в района на пристанище Бургас.

49. Разпореждане № 96 за недопускане замърсяване на околната среда с нефтопродукти при извършване на операции по снабдяване на кораби с гориво и смазочни материали (бункероване) на основание на чл. 362, ал. 1 от Кодекса на търговското корабоплаване.

50. Разпореждане № 99 относно забрана за посещаване на български пристанища и пристанищни съоръжения на кораби, които не притежават Свидетелство за наличие на застраховка или друга финансова гаранция, за гражданска отговорност за щети, причинени от замърсяване с корабно гориво.

51. Разпореждане № 101 относно задължително използване на Международната система за далечна идентификация и проследяване на корабите (LRIT).

52. Разпореждане № 102 относно забрана за изхвърляне на необработени отпадни води с интензитет по-голям от определения по методика.

53. Ръководство за тълкуване на основните положения на чл. 6 от Директива 92/43/ЕЕС за опазване на природните местообитания, дивата фауна и флора, С., 2007

54. SOLAS, Консолидиран текст на Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море от 1974 и Протокола към нея от 1988

55. Споразумение между Правителството на Руската Федерация, Правителството на Република България и правителството на Република Гърция за сътрудничество в строителството и експлоатация на петролопровода “Бургас - Александруполис”, Атина, 15 март 2007

* Зам. Началник по учебната и научната част  на Висшето военноморско училище „Н. Вапцаров”, Варна

** Доцент в Навигационния факултет на Висшето военноморско училище „Н.Вапцаров”, Варна

[1] Вж. “Национална стратегия за регионално развитие 2005-2015”, с.55.

[2] Бял и черен щъркел, розов и къдроглав пеликан, малък корморан, всички видове чапли, чайки, рибарки, някои видове дъждосвирци, кълвачи и пойни птици.

[3] Поради нежеланието да се депонира издрагирана земна маса при строежа на бургаския пристанищен комплекс в б. Врамос, където се зауства хвостохранилището на бившата вече мина Росен, а се наложи специално депониране на 30 мили в открито море, проектът се оскъпи и Бургаското пристанище се лиши от едно корабно място, оборудвано с модерна товаро-разтоварна техника. Държавата и региона са ощетени, но не и овъзмездени. Обвинена за загубите в туризма е една монобуйна система, която в момента съществува само на проект, а не се отчита безумното презастрояване, липсата на пречиствателни мощности и повсеместното битово замърсяване. Това презастрояване, несъгласувано по съответните процедури преди няколко години доведе до парадоксалният случай, когато сграда на пет звезден хотел в района на Несебър се оказа на директрисата на стрелба на 130-мм стационарна брегова батарея. Независимо от “смелите” изявления на тогавашния Началник на Генералния щаб на Българската армия, пристигнал да наблюдава учебните стрелби на батареята, същите бяха отменени (познайте какво щеше да стане с прозорците и полюлеите на петзвездния хотел), а впоследствие оръдията на “виновната” батарея отидоха за скраб. Налице е пълно разфокусиране на т.нар. обществено мнение от действителните на измислени непрофесионално проблеми.

[4] Най-късото трасе е правата линия, перпендикулярна на бреговата черта и изобатите

[5] Такива са георешетките с двойна ориентация, едноосните георешетки, дренажните композити и обемните георешетки.

[6] Кражба на 7 тона дизелово гориво от продуктопровода Лукойл Нефтохим Бургас – нефтоналивен терминал Росенец, на 28 август 2009, в района на Горно Езерово (извършено е незаконно застрояване за улесняване на извършваните кражби в установената по Наредба [5, т.44] охранителна зона от 500 м. от двете страни на продуктопровода); кражба на неуточнени количества дизелово гориво от продуктопровода Лукойл Нефтохим Бургас – склад за нефтопродукти от неснижаемите държавни запаси, довел до замърсяване на магистралния водопровод за Варна и др.