Основни тенденции в развитието на демографските процеси в България

Народът на една страна придава нейния облик, характер и място на световната политическа, стопанска и културна карта. Потенциалът и авторитетът на държавите се определят преди всичко от числеността на тяхното население и от неговите качествени характеристики, които предпоставят изявите на националната общност. Днес България се намира в състояние на сериозна демографска криза, чиито многостранни проявления се усещат във всички обществени сфери, и от която се определя не само настоящето, но и бъдещето на българския народ и държава в дългосрочен план.

След 1988 населението на страната бързо намалява и от 8 986 636 души се снижи, към 31 декември 2006, до 7 679 290 души (към края на 2007 е 7 641 490 души)³. В резултат на отрицателния естествен и миграционен прираст, загубата на население за 18 години възлиза на 1 307 346 души (-14.55 % или 1 на всеки 7 българи вече липсва), средно по 72 628 души на година. Според официалните данни, през 2006 населението е намаляло с 39 460 души (-0.511 %)⁴, докато през 2005 намалява с 42 299 (-0,545 %), а през 2004 - с 40 224 души (-0.516). Темпът на свиване числеността на населението, макар и бавно, спада. Основната предпоставка за това е увеличаването през последните години на броя на живородените, доколкото числеността на умрелите от 2005 отново се покачва. Същевременно, динамиката на външната миграция за периода след 1988 остава неясна и трудно се интегрира към останалите показатели при изчисляването на общия брой на населението. Поради тази причина много експерти са на мнение, че фактически наличното население в България е с по-малка численост, отколкото е отразено в официалните данни.

Гъстотата на населението в края на 2006 е 69.3 души на кв. км, а през 1988 е било 81.0 души на кв. км. В момента България е втората най-рядко населена страна в Южна Европа след Черна гора.

Мъжете в България са 3 720 932 (48.5 %), а жените са 3 958 358 (51.5 %). Във възрастовите групи до 43 навършени години включително, мъжете преобладават, в следващите по-многобройни са жените. На 1000 мъже се падат 1064 жени, докато през 1988 са били 1024.

През 2006, в българските градове живеят 5 425 332 души, а в селата 2 610 604 (70.6:29.4). В 1988 делът на градското население е бил 67.0 % (а още 18 години по-рано, през 1970, гражданите са съставлявали 53.0 % от цялото население), като жителите на градовете са възлизали на 6 022 347 души и са намалели оттогава насам с 597 025 (9.9 %).⁵ Населението в селата пък е било 2 964 289 и е намаляло за 18 години с 353 685 души (11.9 %). Тези данни подсказват, че темповете на урбанизация през последните 18 години са спаднали, не само поради задържането на селското население по селата и завръщането на част от гражданите към тях, но и заради нарасналата емиграция извън България, която се поддържа предимно от градското население.

Брачност

В годините на преход от етатистко към либерално общество българският семеен модел претърпя съществена промяна. Тенденцията на въздържане или отлагане сключването на брак доведе до значително намаляване на брачността сред българското население и до утвърждаване на практиката на семейно съжителство без узаконяването му. Тази практика е характерна при значителен дял от двойките при поддържането на интимната връзка между сексуалните партньори в епохата на т. нар. втори демографски преход, който, в българския случай, се преля в протичащия социално-икономическия преход. Според преброяването от 2001, 157 359 семейни двойки (7.4 % от семействата)⁶ са в съжителство без брак. Поради нарастването на извънбрачните раждания оттогава, може да се съди, че броят на тези семейства значително се е увеличил.

През 2006 у нас са сключени 32 773 граждански брака⁷ (4.3 ‰) при 62 617 брака (7.0 ‰) за 1988, което е показателно за срива на семейната институция. В сравнение с 2002 обаче, когато е най големия спад на брачността, се набелязва растеж. Тогава са сключени само 29 218 брака (3.7 ‰). По всичко личи, че стопанското съживяване и възстановяване от началото на новото хилядолетие води и до частично възстановяване на традиционните социални отношения.

В градовете са сключени значително по голяма част от браковете у нас, в сравнение със селата – 26 159 срещу 6614 (съотношението е 4:1). Поради това брачността в градовете е по-висока отколкото в селата, съответно 4.8 ‰ и 2.9 ‰, тъй като младежкото население се отлива към градските центрове, където има по добри условия за живот, професионална реализация и отглеждане на деца.

През 2006, средната възраст на българите при сключване на първи брак е 29.3 години, за мъжете и 25.9, за жените. Утвърждава се тенденцията на все по-късно сключване на брак от младите хора. В градовете мъжете се женят сравнително по-късно отколкото в селата – съответно на 29.6 и 28.1 години, а при омъжващите се жени тази разлика е още по изявена – 26.3 и 24.5 години. По-късното сключване на брак води до нарастване възрастта, на която младежите за първи път стават родители, макар много от ражданията да са извънбрачни.

През 2006 бракоразводите са 14 828 (1.9 ‰)⁸ , при 12 359, за 1988 (1.4 ‰). Процесите на отмиране на нравствените норми от патриархалния модел на българското семейство и установяването на нов модел на по-либерално общуване между половете повишава предразположението за пристъпване към семейна раздяла и увеличава делът

на прекъснатите бракове с относително голяма продължителност, поради което през последните три години се забелязва нарастване на средната продължителност на прекъснатите бракове. Поради сравнително по-доброто запазване на патриархалните отношения в селата и значителното застаряване на населението там, разводимостта в тях е 1.2 ‰, докато в градовете е 2.2 ‰.

При преброяването на населението, проведено през 2001, е установено, че общият дял на “семейните” у нас е спаднал, в сравнение с 1985, от 56.3 % на 53.8 %. По-значителен е този спад при жените – от 56.0 % до 52.5 %, което се дължи и на по-значителното застаряване на женското население, съответно, на увеличаване относителния дял на вдовиците (те нарастват от 10.6 % на 14.3 %, а мъжете вдовци през тези години са 3.2 % и 3.7 %). Същевременно нараства и делът на разведените жени, които не са сключили нов брак – от 3.3 % на 4.4 %, докато делът на разведените мъже без брак се покачва само с 0.6 % – от 2.3 % на 2.9 %.

Раждаемост

През 2006 са се родили 74 495 деца, от тях живи са 73 978 деца (9.6 ‰)⁹. Измежду живите новородени 38 108 са момчета и 35 870 – момичета (съотношението им е 1062:1000). През предходните години живородените са, съответно: 2005 – 71 075 деца (9.2 ‰) и 2004 – 69 886 (9.0 ‰). Сравнението с 1988, когато живородените са 117 440 (13.1 ‰), показва, че през последните години се раждат от 2/5 до 1/3 по-малко деца. През 2006 обаче, са родени с 15.4 % повече деца, от 1997, когато беше достигнато историческото дъно на раждаемостта у нас – 64 125 живородени (7.7 ‰).

След Втората световна война, в резултат на взаимодействието между два фактора – приключването на войната (ограничаването на мобилизационните усилия при мъжете) и навлизането в зряла фертилна възраст на многочисленото поколение родено през 20-те години, раждаемостта се покачва, а числеността на живородените още по-рязко се увеличава. Появява се многобройното поколение на т. нар. „бейби-бум”. Преминаването на тази компенсаторна популационна вълна довежда, в края на 60-те и през 70-те години, когато се реализира на родителското поприще следвоенната генерация, до стабилизиране нивото на живородените на сравнително високи стойности (през 1962-1967 броят им чувствително намалява, поради влиянието на малобройното поколение от втората половина на 30-те години), чиято численост варира около 140 хиляди новородени деца годишно и едва през 80-те години започва нов значителен спад на числеността им. Отражението на социално-икономическите промени през 90-те години на отминалия век върху репродуктивното поведение на българите и емигрирането на стотици хиляди младежи потиснаха проявлението на тази затихваща вълна. Икономическият възход през последните години активизира компенсаторен импулс по отношение на установилия се модел за въздържане от сключване на брак и раждане на деца, като в момента се намираме в цикъл на увеличаване числеността на новородените, който вероятно ще приключи през първата половина на следващото десетилетие. С това окончателно ще се изчерпи влиянието върху раждаемостта на вълната от 1945 (но тя ще продължава да допринася за застаряването) и обновяването на населението ще изпадне в зависимост предимно от репродуктивната реализация на малобройното поколение от 90-те години.

През 2006 на 1000 жени във фертилна (плодоспособна) възраст, т.е. на 15-49 навършени години, са се родили средно 40.0 деца (вкл. мъртвородените), при 38.2 за 2005, но през 1980 те са били 60.4, а през 1990 – 49.2. Тоталният коефициент на плодовитост¹⁰ е 1.38, при 1.31 за 2005 и 1.08, за 1997. Видно е, че равнището на раждаемостта през последното десетилетие постепенно се покачва, ала остава далеч от раждаемостта през 80-те години, когато нивото на този коефициент плавно спада от 2.05 към 1.8. Съпоставянето на стойностите на коефициентите на раждаемостта и на плодовитостта за 2006 насочва към извода, че поради намаляването на контингента на жените във фертилна възраст, вътрешните резерви за възстановяване числеността на живородените до нивата отпреди 1994 (над 80 000 годишно)¹¹ до голяма степен са изчерпани.

През 2006, раждаемостта в градовете е 10.1 ‰, а коефициентът на плодовитост е 1.31, докато в селата е, съответно, 8.3 ‰ и 1.60. Тези данни свидетелстват, че въпреки по-високата степен на устойчивост на модела на многодетност в селата, там се раждат по-малко деца, тъй като чувствително е намаляло младежкото население в тях и особено контингентът на жените в плодоспособна възраст. Значимостта на селото като резервоар и генератор на население явно запада.

През 2006, жените във фертилна възраст са 1 852 073, при 2 130 519 през 1988, като намалението е с 13.07 %. Мъжете на тази възраст сега са 1 906 066 и съотношението им към жените е 1029:1000, докато през 1988 са били 2 157 827, а съотношението е било 1013:1000. Явно, през последните две десетилетия, жените във фертилна възраст са намалели в по-голяма степен, вероятно поради по-значителния дял емигрирали при тях. Набелязаният дефицит на жени в плодоспособна възраст се задълбочава в селата, където за около 1/10 от мъжете не достигат жени, с които да установят семейни отношения и евентуално да се реализират като родители.

През 2006, средната възраст, на която се ражда първото дете на майката, е 25.2 години, като в градовете тя е 25.9, а в селата – 22.7 години. Средната възраст на майката при раждане на дете пък е 26.4 (в градовете – 27.0, в селата - 24.5). Сравняването на двете групи данни показва, че еднодетният модел се е наложил в голяма степен и затова числовите изражения на тези показатели почти се покриват. За това свидетелстват и данните за ражданията по поредност на детето – от 74 495 родени деца 43 603 (58.5 %) са първо по ред на майката, 22 721 (30.5 %) – второ по ред, 4597 (6.2 %) – трето, 1695 (2.3 %) – четвърто и 1867 (2.5 %) – пето и следващо по ред дете. Утвърдената тенденция на по-късно раждане на първо дете и нарастването на средната възраст на майките при раждане на дете е сред важните компоненти на демографската криза и съществено допринася за бързото застаряване на населението.

Поради ранното майчинство при една значителна група жени¹² , 10 244 живородени деца (13.8 %) са с майки на възраст до 20 години, а средната възраст на майката при раждане у нас все още е далеч от 30-годишната възраст, характерна за някои европейски страни. Настоящият дял на децата родени при ранни раждания е сравним с този от 1960 – 15.6 %, но значително е намалял по отношение на по-късни години, като например 1992, когато е бил 24.6 %. Въпреки това, ранната раждаемост при момичета ненавършили 18-годишна възраст продължава да бъде сериозен социален и медицински проблем.

Във връзка с нивото на брачността е важно да се отбележи, че брачните раждания бързо намаляват, като през 1988 са били 89.5 % от всичките, а през 2006 спадат под половината – 49.2 %. Сега, за 3/5 от извънбрачните раждания бащата е известен, което свидетелства за разпространението на новия тип семейно съжителство без брак, но за 1/5 от всички раждания (2/5 от извънбрачните) не е заявено кой е бащата на детето. При младите майки (до 20-годишна възраст) извънбрачните новородени са 9202, от общо 10 310 деца, т.е. 89.5 %.

През 2006 са регистрирани 37 272 аборта¹³, през 2005 те са били 41 795, а през 2004 – 47 223. Намалението на абортите е твърде съществено, което говори за по-добрите медицински грижи, полагани за бременните жени, а също за подобряване сексуалната култура на българите и стабилизирането на финансовото им състояние, което предполага по-разширен достъп до контрацепция. Днес се падат по 20 аборта на 1000 жени във фертилна възраст, а само преди четвърт столетие, през 1980, са се регистрирали по 72.9 аборта. През 2005, по медицински показания, са извършени 9.3 % от абортите (предимно при жени под 15 и над 35-годишна възраст), спонтанни са 27.2 % (при младите жени до 20-годишна възраст този дял е 37.4 %), по желание – 63.5 %, а криминалните аборти са с незначителен дял.

Смъртност и детска смъртност

През 2006, броят на умрелите е 113 438 (14.7 ‰)¹⁴, докато през 1988 са умрели 107 385 души (12 ‰). Въпреки намаляването на общата численост на умрелите, коефициентът на смъртност днес е съотносим с този от 1997, когато са достигнати най-високите стойности на смъртността у нас – 121 861 умрели (14.7 ‰). Застаряването на населението и намаляването на числеността му ще допринасят и през следващите десетилетия коефициентът на смъртност да остане на подобни нива.

Умрелите мъже са 60 503 (16.2 ‰), а жени – 52 935 (13.3 ‰), макар жените да надвишават по численост мъжете във възрастовите групи след 43-годишна възраст. Но при жените средната продължителност на живота е по-голяма¹⁵ и нарастването на възрастта, до която преживяват, все още оказва влияние върху равнището на смъртността при тях.

Умрелите в градовете са 66 352 (12.2 ‰), докато в селата са 47 086 (20.7 ‰) като съотношението им е 58.5 към 41.5. Данни, които недвусмислено демонстрират настъпилото застаряване на населението в селските райони и процеса на обезлюдяването им.

Особена тревога предизвиква високата смъртност при хората в младежка и средна възраст, при които умрелите са предимно мъже. През 2006, умрелите на възраст от 15 до 39-годишна възраст са 2775, от тях 1972 мъже (71.1 %). На възраст от 40 до 64-годишна възраст са умрели 24 014 души като мъжете са 16 766 (69.8 %). Все пак стойността на коефициента на преждевременната смъртност¹⁶ през 2006 е спаднала до 24.6, при 29.7 % през 1990.

Основните причина за настъпване на смърт у нас са: болести на органите на кръвообращението – 66.4 %; новообразувания – 15.6 %; болести на дихателните пътища – 3.7 %; външни причини – 3.5 % и др. Високият дял на смъртността от сърдечни заболявания подсказва за наличието на голям резерв за увеличаване продължителността на живот у нас чрез подобряване качеството на живот и осъществяване на социална превенция и медицинска профилактика по отношение на тези заболявания.

През 2006 са умрели 720 деца преди да навършат 1 година. Коефициентът на детската смъртност у нас е 9.7 ‰ и в сравнение с 1997, когато е бил 17.5 ‰, е почти два пъти по-нисък. Все още обаче, стойността на този коефициент е твърде висока, в сравнение със страните, станали членки на ЕС преди България.

Естествен прираст

От 1990 естественият прираст на населението на България е отрицателен. Числеността на умрелите значително надхвърля броя на живородените, макар ескалирането на този процес да е спряно – през 1997 естественият прираст е бил -57 736 души (-7.0 ‰), през 2005 е  42 299 души (- 5.4 ‰), а през 2006 - 39 460 души (-5.1 ‰). В градовете естественият прираст е -2.1 ‰, а в селата – -12.4 ‰.

Задържането на високи отрицателни нива на естествения прираст ще е трайно поне в обозримия период до средата на столетието, доколкото дори значително нарастване на имиграционния поток не би могло да допринесе в кратък срок да се изравни числеността на новородените с тази на умрелите. Но привличането на имигранти, които трайно да се заселят у нас (особено българи по произход заради културната и емоционалната им връзка със страната), ще позволи да се намали разликата между загубеното и новопридобитото население.

Възрастова структура на населението

През последните две десетилетия населението на България бързо застарява поради значителната емиграционна вълна, състояща се предимно от млади хора, а също така заради спадането на раждаемостта и нарастването на смъртността при лицата в млада и средна възраст. През 2006, средната възраст на жителите на страната е 41.4 години, докато само 6 години по-рано е била 39.9. Населението, живеещо в градовете, е с усреднена възраст 39.7 години, а в селата – 45.3 години.

През 2006, децата на възраст от 0 до 14 навършени години са 13.44 % от населението, възрастните лица (15-64 години) са 69.31 %, а тези в старческа възраст (над 64 навършени години) – 17.25 %. Коефициентът на възрастова зависимост¹⁷ е 44.3 (44.3/100), като в градовете е 37.5, но в селата съотношението е много по-неблагоприятно - 63.8. Коефициентът на демографско заместване¹⁸ е 105.9. Все още вливащото се сред хората в зряла възраст младо поколение е по-многобройно от хората, навлизащи в старческа възраст. Само след около една петилетка обаче, това съотношение ще се обърне в полза на последните.

Нарастването на дела на населението в трудоспособна възраст¹⁹, в резултат на поетапното повишаване на възрастта за пенсиониране²⁰ и занижената раждаемост през последните десетилетия, засега допринася за поддържането на баланса между трудещите се и лицата, разчитащи на издръжка. През следващото десетилетие обаче, в трудоспособна възраст ще навлизат все по-малобройни контингенти младежи, а същевременно многобройното поколение, родено през бейби-бума, напълно ще навлезе в пенсионна възраст и съотношението между населението в трудоспособна и това в надтрудоспособна възраст ще се промени чувствително в полза на последното. Именно затова спешно трябва да се изгради държавен фонд за гарантиране устойчивостта на обществената пенсионна система и да се направят вложения в т. нар. демографски резервен «Сребърен фонд». Натрупаните в него средства вероятно ще се наложи да послужат за подкрепа на първия стълб на пенсионната система още в средата на следващото десетилетие.

Механично движение

През 2006, 114 882 души са променили селището, в което живеят, преселвайки се в рамките на страната. Преселванията от селата към градовете (28 477) не са много повече в сравнение с тези от градовете към селата (23 279), като приносът на вътрешната миграция за урбанизирането на населението е само 5198 души. Най-много жители са се преселили от градове към градове – 49 577, а от села към села - 13 549. При тази многопосочна миграция, с положителен баланс са градовете София-град²¹ (+8366), Пловдив (+2132), Шумен (+686), Русе (+497), Свищов (+430), някои от малките градове по черноморското крайбрежие и др. Най-много население от вътрешната миграция са загубили областите Благоевград (-2975), Видин(-1293), Враца (-1187), Кърджали (-1033), Смолян (-789), Монтана (-700).

Според официалните данни, вътрешните миграционни потоци не изглеждат значителни, но нерегистрираният прилив на население към София вече създава огромни затруднения във функционирането на социалната и инфраструктурната система на столицата, независимо от икономическия подем до 2008. Съсредоточаването на голяма част от населението на страната в столицата повишава и геостратегическата уязвимост на България и крие ред други рискове за националната сигурност и стабилност. Същевременно, обширни райони на страната се обезлюдяват, което намалява възможностите за използване на нейните ресурси и стопански потенциал.

Външна миграция

Българската администрация има добър опит в регистрирането и регулирането на имиграционните потоци, но емиграционните движения все още не се проследяват с подходяща методика и не съществува база данни с достатъчно достоверна информация за българите, емигрирали през последните две десетилетия извън страната. А такъв информационен масив е необходимо да се изгради не само за емиграционната вълна след 1988, но и за предходните вълни на изселване от България, както и за българските емигрантски общности, разпръснати из целия свят.

Към 31.12.2006, чужденците със статут на постоянно пребиваващи у нас са 55 653 души, от които 3146 лица са получили разрешение за пребиваване през същата година. Най-многобройни са чужденците от Русия (19 216 души, като още 5238 души са с гражданство на ОНД²²), Украйна (4861), Турция (3361), Молдова (1703), Полша (1564), Сирия (1690), Китай (1581), Германия (1372), Армения (1142), Сърбия и Черна гора²³ (1121), Македония (1115) и др. През самата 2006, най-много имигранти са получили статут на постоянно пребиваване от Турция (903 души), Русия (454), Украйна (226), Република Македония (213), Китай (165), Армения (131), Молдова (106) и Германия (94). Повече от 1/3 от тези чужденци живеят в София, много са те и в Пловдив, Варна и Бургас. България тепърва ще се отваря за по-широк имиграционен прием, чрез който да бъдат компенсирани демографските загуби от емиграцията, като се очаква имигрантите да произхождат предимно от гореспоменатите държави.

След като, през 1999, България излезе от ограничителния списък за достъп до страните от Шенгенското споразумение, интересът към придобиване на българско гражданство от чужденци нарасна. От 1990 насам, 125 хиляди чужди граждани (94 000 от тях са през новото хилядолетие) са кандидатствали за придобиване на българско гражданство. Над 26 хиляди чужденци са придобили българско гражданство от 2001 насам²⁴, като повечето от тях са с български произход и са граждани на Македония (10 850 души), Молдова (9187), Русия (1751), Украйна (1233), Сърбия /Сърбия и Черна гора/ (1089), Албания (299). 527 български евреи от Израел са възстановили българското си гражданство по облекчен ред.

Много от тези нови български граждани се установяват на територията на страната. Според експертни оценки, след 1989, у нас са се заселили между 15 000 и 20 000 души с български етнически произход. Именно измежду българските общности в съседните страни и от републиките на бившия СССР се очаква да се заселят най-много имигранти у нас през следващите десетилетия.

Според официалната статистика, към края на 2005, най-много емигрирали български граждани в страните от ЕС има в Испания (83 418 души), Германия (39 187), Гърция (33 638, в края на 2004 г.) и др. Тези данни обаче са непълни и не отразяват реалната картина на българското присъствие в страните членки на ЕС. Извън Европейският съюз големи български новоемигрантски общности има също в САЩ, Канада и пр. Едновременно с процеса на емиграция, протича и процес на реемиграция, като емигриралите все още надвишават завръщащите се в България, но тази тенденция в следващите години би трябвало да се обърне.

Според социологическите проучвания, проведени преди и след присъединяването към ЕС, нагласите за емиграция сред българските граждани намаляват. Същевременно, опасността българските висококвалифицирани кадри да се отлеят към региони с по-добро заплащане на труда и с по-привлекателни възможности за професионална реализация и живот, остава.

Обща оценка

Неблаговидните демографски процеси през последните 30 години в голяма степен са обусловени от промяната на начина на живот и труд на българите, от новите им представи и разбирания за семейството и от либерализиращите се практики на семеен живот и репродуктивна реализация. Излизането на страната от блоковата изолация от времето на Студената война позволи българските граждани свободно да пътуват по света и трайно да се заселват в други държави. Същевременно, социално-икономическата криза от 90-те години влоши качеството на живот у нас и принуди множество българи да заминат зад граница, а останалите в страната възприеха модел на репродуктивно ограничаване и дори въздържане.

Извършеният преход към либерална икономическа система и влизането на България в Европейския съюз доведоха до стопанско стабилизиране и подем (до 2008, когато избухна глобалната финансово-икономическа криза). Сега е необходимо резултатите от икономическия възход да се пренесат в социалната сфера и особено по отношение на държавната политика за насърчаване на раждаемостта. Българското общество спешно трябва да се мобилизира за ограничаване на развитието на негативните демографски процеси, като по-далечната цел трябва да бъде възстановяване на социалноприемливо ниво на демографското състояние на народа на Република България.

Препоръки за най-неотложни интервенции

Изпълнението на мерките и дейностите, залегнали в демографската стратегия, се намира все още в начален етап, но още отсега се вижда, че усилията са разпръснати многопосочно без да са определени областите, в които е необходимо да се извършат навременно спешни интервенции, концентрирани според адекватно на настоящата ситуация целеполагане. Някои от сферите, в които с предимство трябва да се вложат средства и да се положат организационни усилия бяха споменати по-горе. Тук ще бъдат очертани онези проблемни кръгове от демографски затруднения и деформации, към които, според нас, трябва да се подходи с особено внимание и без забавяне.

Според прогнозата на Националния център за здравна информация, стойността на коефициента на раждаемост, през периода 2007-2010, първоначално ще се задържи на едно ниво и през 2009-2010 дори леко ще се снижава. Разбира се, прогнозата е направена при съответната нормативна рамка по отношение насърчаването на раждаемостта. Решителните действия за нейното стимулиране биха опровергали в положителна посока тази прогноза, като позволят да се използва затихващата инерция на демографската вълна, въздигнала се след двете световни войни. Сега имаме последна възможност да се възползваме от нея чрез предизвикването на компенсаторен възход на раждаемостта при поколението от 70-те и 80-те години, което досега се въздържаше да пристъпи към по-разширено популационно възпроизводство.

Мерките за насърчаването на раждаемостта през 90-те години на ХХ век бяха насочени предимно към социално уязвимите слоеве на населението. Въпреки коригирането на тази политика в последно време, с въвеждането на някои облекчения за майките, желаещи да работят преди да е изтекъл двугодишния срок за отглеждане на дете, у нас около 7/10 от новородените се раждат в социално слаби семейства. Трябва да се потърсят нови подходи за балансиране на мерките в тази област, които да се съчетаят с намерението за утвърждаване на модел на семейство с две и три деца.

Премахването на изискването за максимален доход, до който може да се ползват семейните помощи за деца, е първата правилна стъпка в тази насока, изравняваща правата на българските граждани. Засиленото (контрастно) подпомагане на семействата, в които се ражда второ или трето дете, ще укаже на родителите каква според обществото е най-благоприятната норма за броя на децата в семейството, позволяваща хармонично да се развиват както семейството, така и по-големите популационни общности. Подпомагането на учащите се в активна фертилна възраст (студенти и колежани) при раждане на дете, чрез предоставяне на стипендии и на подходящо общежитие за младото семейство, ще позволи да се задържи и дори да се снижи средната възраст на сключване на първи брак, на раждане на първо дете и на раждане на дете, което също ще има компенсаторен ефект по отношение на демографското възстановяване на България. Осъществяването на програми за репродуктивната реализация на безплодните семейства, които по експертни оценки са около 300 хиляди, е друг резерв за повишаването на раждаемостта.

Намаляването на смъртността при хората в млада и средна възраст и общото повишаване на продължителността на живота ще позволи да се осъществи в по-благоприятна степен трудовата и житейска реализация на членовете на обществото. Особено внимание трябва да се обърне на превенцията и профилактиката на сърдечносъдовите заболявания и на предотвратяването на пътнотранспортните произшествия. Подпомагането на майките с деца до 7-годишна възраст чрез поемане от страна на държавата (изцяло или частично) на здравно-осигурителните им вноски вероятно ще допринесе за намаляване на майчината и детската заболеваемост и смъртност и ще повиши степента на защитеност на работното им място. Освен това компетентните държавни органи трябва да получат широки правомощия за санкциониране на работодатели, които прогонват майките от работа заради затруднения във връзка с тяхното майчинство. Време е работодателите да осъзнаят своята отговорност и личен интерес от демографското стабилизиране на националната общност.

Основна спешна задача пред държавната политика е да се привлекат обратно в страната емигриралите младежи, преди тяхното потомство да е израснало по чужди държави, и да е прекъснало връзката си с родината на своите родители. Отварянето на България за широк имиграционен прием е неминуемо и колкото по-рано се извърши, толкова по-планомерно, постепенно и безболезнено ще бъде интегрирането на имигрантите. Преобладаващият дял измежду тях би трябвало да са българи по произход, бивши български граждани или чуждестранни студенти учили у нас, които да познават езика, традициите и порядките у нас. Чрез тези два потока от реемигранти и имигранти ще се спре разтварянето на ножицата между числеността на гражданите на България и реалния брой на нейните жители. Подходящо е да се привлекат и чужденци от страните на Черноморско-балканския регион с подходяща квалификация и демографски характеристики (възраст, семейно положение и пр.), които трайно да се заселят в страната, доколкото бързо ще се адаптират към близката им културно-

конфесионална среда. Посредством целесъобразното насочване на външната и вътрешна миграция ще може да се коригират още и диспропорциите в териториалното разпределение на населението и се спре обезлюдяването на пограничните общини, на планинските и други необлагодетелствани райони, както и на селата и малките градове.

Реализирането, до 2020, на мерките и дейностите, заложени в националната демографска стратегия, нямат за цел да възпрат негативното развитие на демографските процеси (което е и невъзможно), а само да го ограничат. Именно чрез ограничаването му, състоянието на населението на България трябва дотолкова да се оздрави, че през следващите десетилетия да може да функционира в рамките на ЕС като модерна и жизнеспособна национална общност. За да се случи това е необходимо да се установи ново демографско равновесие, макар и при намалена численост на населението, при което качествените му характеристики да позволят поддържането на стопанския и културен живот и да осигурят по-нататъшното възпроизводство на българския народ.

 

Бележки:

3. Данните за 2007 са прогнозни и затова се прилагат като допълващи актуалната демографска картина.

4. Намалението на населението през 2007 е 37 800 души (-0.492 %).

5. Трябва де се има предвид, че през разглеждания период част от селата са добили статут на градове, а други са били присъединени към близките им градски центрове, с което по административен път е увеличено градското население.

6. Тук не са включени разделените семейства, на които бракът не е разтрогнат със съдебно решение.

7. Засега само гражданският брак е признат за законен, въпреки предложенията за либерализация на режима на бракосъчетанията.

8. През 2007 бракоразводите, по прогнозни данни, са 16 000.

9. През 2007, по прогнозни данни, живородените са 75 300, а коефициентът на раждаемост – 9.8 ‰.

10. Среден брой живородени деца на една жена във фертилна възраст. Отношението на живородените през годината към средногодишния брой на жените във фертилна възраст.

11. През 1993, живородените са 84 400, а през 1994 – 79 442.

12. Предимно от ромски произход.

13. Два пъти по-малко от ражданията, докато през 1990 са били с 36.7 % повече от ражданията.

14. По прогнозни данни, броят на умрелите през 2007 е 113 100, а коефициентът на смъртност е 14.8 ‰ – най-високата стойност досега.

15. Предстоящата продължителност на живота при мъжете е 69.1, а при жените – 76.3 години.

16. Относителен дял на умрелите лица под 65-годишна възраст към общия брой на умрелите.

17. Населението на възраст под 15 години и над 64 навършени години, към населението от 15 до 64 навършени години.

18. Населението на 15-19 навършени години, към населението на 60-64 години.

19. През 2006, в подтрудоспособна възраст са 1 119 936 души (14.58 %), в трудоспособна възраст са 4 819 837 души (62.76 %) и в надтрудоспособна възраст – 1 739 517 души (22.65 %).

20. За 2006, в трудоспособна възраст се считат лицата навършили 16 години до навършването на 58 години и 6 месеца за жените и до навършването на 63 години за мъжете.

21. Цялата Столична община със сателитните на София  градове.

22. Повечето от тях вероятно също са с произход от Русия.

23. На 3 юни 2006 Черна гора се отдели от общата конфедеративната държава със Сърбия.

24. Само през 2006 са 6511.

 

* Българско геополитическо дружество. Статията се базира на данните от Доклада за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия и развитието на демографските процеси в Република България, изготвен през 2008 от вече несъществуващата Дирекция „Етнически и демографски въпроси на Министерски съвет.