Втората световна война окончателно изстреля Съединените щати на позицията на световен лидер. Тяхната безпрецедентна военна и икономическа мощ обуслови началото на ерата на Pax Americana, продължаваща вече повече от шест десетилетия. Дълго време изглеждаше, че слънцето над американската империя никога няма да залезе.
Напоследък обаче, за Америка става все по-трудно да продължи да изпълнява ролята си на глобален хегемон. Защото, във военно отношение, хегемонът носи отговорност за стабилизацията на ключовите региони и защитата на всеобщото достояние. В икономически план той предлага достъп до обществените блага, отваряйки вътрешния си пазар за другите държави, гарантирайки ликвидността в глобалната икономика и осигурявайки световната резервна валута. Хегемонът следва да разрешава международните кризи, а не да бъде причина за тях. Той трябва да е световен кредитор и последна надежда за спасение за останалите, а не най-големия длъжник. Не му е позволено да губи войните, в които участва, или пък да разчита на други да спасяватт икономиката му. Тоест, Съединените щати вече не могат да изпълняват ролята, която поеха преди толкова години.
Въпреки това, мнозина американци, включително мнозинството от американския външнополитически истъблишмънт, смятат случващото се за временни неуспехи и вярват, че лидерството на САЩ се продължи още дълги години. Очевидно, американската нация се пробужда за новата реалност доста по-бързо, отколкото академичните среди. Според една анкета на Pew Research Center от декември 2009, 41% от американците смятат, че САЩ играят по-малко значима роля, в качеството си на световен лидер, отколкото преди десетина години например.
Залезът на американското лидерство
Епохата на американската доминация наближава края си и международната политика навлиза в преходен период, в който светът вече не е „еднополюсен”, но още не е и напълно „многополюсен”. Миналогодишното посещение на президента на САЩ Барак Обама в Китай (през ноември 2009) ни даде редица същностни и символични свидетелства за настъпващата промяна. Както отбеляза „Financial Times”: „В момент, когато престижът на Китай нараства, а САЩ се сблъскват с огромни трудности, посещението на г-н Обама символизира появата на многополюсен свят, в който американското лидерство ще трябва да съжителства с няколко държави в подем, водещ сред които е именно Китай”. В споменатото по-горе проучване на Pew Research Center, 44% от анкетираните американци смятат, че Китай е водещата икономическа държава, докато само 27% са посочили САЩ за такава.
До голяма степен, упадъкът на Америка се дължи на обречената и на провал политика, лошото е, че докато САЩ продължават да се препъват, другите – и най-вече Китай, Индия и Русия, вървят нагоре. Тази трансформация в глобалното разположение на силите кардинално влияе върху международната политика: вероятността от интензивна конкуренция в сферата на сигурността между големите държави и дори от избухването на войни, нараства. Сегашната епоха на глобализация върви към края си и наложилият се след 1945 Pax Americana ще бъде заменен от нов международен ред, в много по-голяма степен отразяващ интересите, ценностите и нормите на възходящите световни сили.
През последните две десетилетия китайската икономика нарастваше много по-бързо, отколкото тази на САЩ и продължава да го прави, като е на път да реализира оптимистичните прогнози за 8%-ов ръст в условията на глобална рецесия. Водещите световни икономисти смятат, че около 2020 Китай ще изпревари САЩ, като най-голяма световна икономика (т.е. по обем на съвкупния БВП). Впрочем, още през 2008 той изпревари Съединените щати, превръщайки се в най-големия производител на планетата, каквато беше Америка в продължение на цяло столетие, а през 2010 китайците ще изместят Япония от позицията на втората най-голяма световна икономика. Всичко, което знаем за траекторията на възхода на великите държави, сочи, че Китай ще използва нарастващото си благосъстояние и икономически потенциал за да се сдобие и с впечатляваща военна мощ, като ще се стреми на всяка цена да се превърне в доминираща сила в Източна Азия.
Оптимистите смятат, че САЩ все някой ден ще преодолеят последиците от това, което британският историк Найл Фергюсън определя като „Голямата репресия” – т.е. не съвсем депресия, но и нещо по-сериозно от обикновения икономически спад, и ще могат да отговорят адекватно на китайското предизвикателство. В тази връзка, те напомнят, че държавите, за които след Втората световна война е бил характерен високият размер на съотношението между дълга и БВП, не са могли да постигнат устойчив икономически ръст. Те обаче забравят, че следвоенната епоха беше златния век на американската индустриална и финансова доминация, на активното салдо в търговския ни баланс, както и на запазващите се високи темпове на икономически ръст. Тези времена безвъзвратно отминаха. През 2010 и Съединените щати, и светът, в който те съществуват, силно се различават от 1945.
Слабите места в основите на американската икономика се трупаха в продължение на над три десетилетия. През 80-те тези структурни проблеми бяха констатирани от редица анализатори, като Дейвид Калео, Пол Кенеди, Робърт Гилпин, Семюел Хънтингтън и Джеймс Л. Чейс, които прогнозираха, че те в крайна сметка ще ерозират икономическите основи на глобалното превъзходство на Америка. Тази ожесточена дискусия от края на 80-те прекъсна, след като за сравнително кратък период от време се разпадна Съветският съюз, спука се икономическият балон в Япония, а при управлението на президента Клинтън САЩ демонстрираха икономическо оживление. Сега обаче, отложеният „ден за разплата” наближава.
Дори и в най-добрия случай, Съединените щати ще излязат от сегашната криза с фундаментални загуби. Федералния резерв и Хазната вкараха в обръщение огромно количество долари, надявайки се да стабилизират националната икономика. Към това трябва да добавим и един трилион долара бюджетен дефицит, който (според прогнозите на Бюджетното управление към Конгреса - CBO) САЩ ще имат (най-малкото) през следващите десет години. А когато прогнозираният дефицит е обвързан и с хроничния дефицит по текущата сметка на САЩ, официално предоставеното право за превишаване на разходите (необезпечените бъдещи задължения на здравното и социално осигуряване), както и с огромната цена на продължаващите войни в Ирак и Афганистан, налице са всички основания за тревога за финансовата стабилност на Америка. Както посочват от CBO: „Дори ако възстановяването на икономиката върви според прогнозите и стимулиращият законопроект на Обама бъде реализиран на практика, страната ни ще се сблъска с най-високото съотношение между дълга и БВП за последните 50 години, както с все по-нестабилни и неотложни финансови проблеми”.
Уязвимостта на долара е геополитическата „ахилесова пета” на САЩ. Ролята му като резервна валута на световната икономика гарантира американското превъзходство и, ако той загуби този си статус, хегемонията, в буквалния смисъл на думата, вече няма да е по джоба на Америка. Както отбелязва в тази връзка професорът от Корнелския университет Джонатан Киршнер, уязвимостта на долара „налага редица потенциално значителни, макар и недооценявани, ограничения на сегашното американско политическо и военно превъзходство”.
Впрочем, опасения за дългосрочното здраве на долара се изказваха и преди началото на сегашната финансово-икономическа криза. Кризата обаче ги засили, като концентрира вниманието върху два нови фактора, които не предвещават нищо добро за запазването на долара като световна резервна валута. На първо място, другите големи финансови играчи в световната икономика са или военни съперници (Китай), или пък нееднозначни съюзници (Европа) на Америка, които преследват собствени амбиции и вече не се нуждаят САЩ да ги защитават от съветската заплаха. На второ място е неясното бъдеще на долара, заради опасенията, че стойността му ще намалява с течение на времето. В Китай, чиито валутни запаси в долари се оценяват на почти 2 трилиона, се тревожат, че американците могат да ги оставят с купчина обезценени хартийки. Китайското недоверие към долара намира отражение във все по-често звучащите напоследък призиви за създаването на нова резервна валута.
През следващите няколко години САЩ ще бъдат подложени на нарастващ натиск, целящ да бъде защитен долара, като се попречи на галопиращата инфлация. Това обаче ще изисква въвеждането на финансов самоконтрол, чрез съчетаване на съкращаването на бюджетните разходи и повишаването на данъците и лихвените проценти. Имайки предвид, че двете последни мерки могат да задушат плахите признаци за възстановяване на икономически растеж, можем да предположим, че ще има силен натиск за орязване на федералния бюджет.
Какво следва да предприеме Америка?
Съединените щати ще бъдат принудени радикално да преразгледат стратегията си, като вместо да се задоволяват само с корекциите, налагани им от кризата, следва да се опитат да изпреварят кривата надолу, променяйки позициите си постепенно и съгласувано, а не хаотично. Новият американски глобален подход предполага стратегическо съкращаване на държавните разходи, преразпределение на разходното бреме и отказ от т.нар. „глобална война с бунтовниците”, която се води в Афганистан и Ирак.
Като първа стъпка, САЩ ще трябва да се откажат от текущите си задължения в сферата на сигурността по отношение на НАТО, Япония и Южна Корея. Тук не става дума за някакъв нов изолационизъм, защото САЩ поеха защитата на тези региони в условия, доста различни от тези, които преобладават днес. В края на 40-те, всички тези държави бяха застрашени от Съветския съюз, а в случая с Южна Корея и Япония – и от Китай, освен това бяха прекалено слаби за да се защитят сами. Тогава САЩ постъпиха съвсем правилно, разтваряйки своя „чадър за сигурност” и посочвайки точната граница, отвъд която биха се намесили за да сдържат напора на СССР. Но поетите от тях задължения не бяха постоянни и неограничени във времето. Напротив, те представляваха временен щит, даващ възможност на Западна Европа, Япония и Южна Корея да изградят собствена икономическа и военна мощ и сами да поемат отговорността за защитата си.
Има няколко обяснения, защо САЩ не доведоха до край тази политика. По същество, по време на съществуването на Pax Americana, такава необходимост просто нямаше. Но тъй като САЩ навлизат в период на упадък, те ще трябва да се върнат към първоначалната си цел. Ако си припомним, че окончателното оттегляне от поетите непосредствено след Втората световна война ангажименти, когато обстоятелствата го позволят, беше сред целите на американската политика, стратегическите съкращения в началото на ХХІ век ще ни се видят по-малко радикални, в сравнение с реализацията на стратегическите цели, поставени в края на 40-те години на миналото столетие.
Преразпределянето на разходите (а не поделянето им) е очевидна последица от стратегическото съкращаване на разходите. Американската политика следва да бъде насочена към това да накараме нашите съюзници да поемат отговорността за собствената си сигурност и водещата роля за гарантиране на сигурността в своите региони. За реализацията на този стратегически подход, САЩ ще трябва да започнат постепенно да се освобождават от своите текущи задължения, така че да осигурят на съюзниците си адекватен преходен период за да ги поемат от тях. Освен това американците следва да съдействат за тези промени, предоставяйки съвременно оръжие и военна техника на приятелските държави в Европа и Азия.
Що се отнася до ислямисткия тероризъм, Америка следва да съхрани своите приоритети. Тероризмът очевидно не е най-актуалната заплаха в сферата на националната сигурност за САЩ. Великите държави могат да бъдат победени само от други велики държави, но не и от транснационални терористични мрежи или от незначителни сили. САЩ трябва да са предпазливи и да не обръщат на ислямистите повече внимание, отколкото на новите велики държави. За съжаление, администрацията на Обама и държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс очевидно не са наясно с това.
Макар че мнозина, принадлежащи към американския външнополитически истъблишмънт, и особено т.нар. „антибунтовническо лоби”, чиято основна база са Центърът за нова американска сигурност (CNAS) и Американският предприемачески институт (АЕІ), продължават да призовават САЩ да „спечелят” войната с тероризма, трябва да сме наясно, че в подобна война не може да се постигне решаваща победа. Решението в случая е, да се намери правилната стратегия за минимизиране на въздействието му върху американската сигурност. Стратегията на Буш, а сега и на Обама – т.е. интервенцията и окупацията на Ирак и Афганистан – илюстрира именно неправилния подход към проблема. САЩ са отчайващо лоши „борци с терористите и бунтовниците”. По начало, чуждестранните окупационни сили рядко са ефективни в тази сфера, затова големите държави обикновено губят този тип „малки войни”. Впрочем, САЩ не са особено ефективни и в сферата на националното и държавното строителство. Напук на всичките им усилия, продължителното чуждестранно военно присъствие в такива места, като Ирак и Афганистан, само разпалва национализма и антиамериканизма. Носителят на Нобелова награда и професор по икономика от Колумбийския университет Джоузеф Стиглиц и сътрудничката му Линда Билмс смятат, че преките и косвени разходи за иракската война ще надхвърлят 3 трилиона долара. За войната в Афганистан липсват подобни прогнози. Ще напомня обаче, че още в хода на предварителните вътрешни дебати за целесъобразността да бъде увеличена числеността на американския корпус в тази страна (което, в крайна сметка, беше прието от Обама) някои членове на президентската администрация настояваха САЩ да ограничат ангажиментите си, тъй като разходите за военните действия там имат сериозни последици за бюджета. Според „New York Times”, когато представената от Административно-бюджетното управление на САЩ прогноза показа, че разходите текущите разходи по поддръжката на съществуващата дислокация на войските и за държавно строителство, плюс тези за допълнителния 30-хиляден контингент в Афганистан, в рамките на десет години, ще достигнат един трилион долара, „президентът сякаш изпадна в шок, виждайки как възможностите му да реализира основните си вътрешнопополитически задачи започват да се изпаряват”.
Трябва да стане очевидно, от какво точно се нуждаят САЩ, във външнополитически план, в периода след края на Pax Americana. Няма никаква гаранция обаче, че те ще могат да се адаптират към променящия се свят. Дори и в днешния свят, където доминират материалните фактори, външната политика на отделните държави се формира под влияние на идеите на техните лидери за запазване ролята и позицията на собствените им нации в световната политика. Това се отнася в още по-голяма степен за външната политика на САЩ, защото американските външнополитически елити отдавна са си създали собствени митове за империята, оправдаващи ролята на САЩ като глобален хегемон. И за да трансформират успешно външната си политика в периода след Pax Americana, американците следва да излязат извън рамките на тези митове.
Краят на имперските митове
Основополагащият американски мит за империята е свързан с тезата за изключителността, т.е. с вярата (още от времето на първите преселници пуритани), че САЩ са по-различни, по-добри и морално възвисени над целия останал свят. Американците винаги са гледали на външния свят с недоверие и като източник на всевъзможни злини: войни, империализъм, милитаризъм, религиозна нетърпимост, недемократични форми на управление, а в по-ново време – тоталитаризъм, геноцид и тероризъм. Според нас, американците, всички тези отвратителни неща идват „оттам”, т.е. отвън.
Прекалено дълго си въобразявахме, че можем да се оградим и да живеем спокойно и сигурно в един свят, страдащ от подобни недостатъци, и че тъкмо затова наш национален дълг е да излекуваме тези недъзи, използвайки за целта американската мощ, и да изградим справедлив световен ред, основаващ се на собствените ни ценности. Американските външнополитически елити са екстраполирани от нашия национален опит и са изолирани. Както посочват преди 45 години Едмънд Стилмън и Уйлям Пфаф, Съединените щати са образец за целия останал свят, а „американските желания и ценности са универсални” – впрочем, същите аргументи нееднократно използваше и предишният ни президент Джордж Буш-младши, опитвайки се да оправдае политиката на „силово налагане на демокрацията” по света. Американците вярват, че собствената им политическа и икономическа система представляват „прототип на решението на основните световни проблеми” и ако съумеят да накарат останалия свят да се промени, следвайки американския модел, всичко ще бъде наред.
Тези митологеми обвиват (и формират) американската външна политика, поощрявайки тенденцията да гледаме на света от гледната точка на битката между доброто и злото. И тъкмо защото САЩ гледат на света през същата призма, смятат, че са длъжни да победят в тази глобална битка. Приема се, че сигурността на Америка и нейният начин на живот са застрашени заради наличието на някаква враждебна идеология в която да било точка на света, тъй като, както се твърди, мирът и свободата са неделими. Така, намесата по презумпция се приема за ключов елемент на американската външна политика.
Опитваме се да дресираме света посредством износа на демокрация, защото сме си внушили, че демокрациите не воюват помежду си. Изнасяме собствения си модел на либерален капитализъм, защото вярваме, че държавите, които са зависими една от друга, не воюват помежду си. Работим на мултилатерална основа, чрез международните институции, защото ни казват, че това стимулира развитието на сътрудничеството и доверието между държавите. Нито едно от тези твърдения обаче, не може да се приеме за безусловно и винаги вярно. Напротив, налице са неопровержими доказателства, че са погрешни, или поне далеч не винаги са основателни. Въпреки това, ни внушават, че тъкмо те „изразяват фундаменталните убеждения на американците, като нация, за света”. Затова и се вкопчваме толкова яростно в идеята, че американската хегемония е необходима както за да гарантираме нашата собствена сигурност, така и тази на всички останали. Пряка последица от което бяха опитите за реализация на глобалните имперски планове, ускорили, на практика, упадъка на Съединените щати.
Тъй като САЩ разполагаха с такова гигантско превъзходство, в течение на толкова дълго време, те можеха да си позволят разкоша да действат в съответствие със собствените си заблуди, без да платят за това прекалено висока цена (ако не броим, разбира се, близо 60-те хиляди загинали във Виетнам или десетките хиляди ранени и убити в Ирак и Афганистан). Но, както казваше навремето един от най-известните американски външнополитически експерти Кенет Уолтц: „Когато си голям, силен и могъщ, можеш да си позволиш лукса да повтаряш грешките си. Но когато силата ти започне да намалява, си обречен да платиш цената за това”.
Упадъкът на САЩ означава, че през ХХІ век те ще платят твърде висока цена, ако продължат до безкрайност да повтарят грешките си. За да променим външната си политика и реагираме адекватно на края на Pax Americana ще ни се наложи да променим собствената си визия за света.
* Авторът е професор по национална сигурност в Тексаския университет за държавно управление и автор на няколко книги, сред които „Светът на илюзиите: Американската империя от 1940 до наши дни”
