Овладяването на Римленда от САЩ – залог на политиката на Вашингтон по иранската ядрена програма и противоракетната отбрана

Танги СТРЮЙ ДЕ СВИЛАНД*

Барбара МАРК**

Когато се засяга въпросът с ядрената програма на Иран, той обикновено се анализира от гледната точка на сигурността, като се акцентира единствено върху опасностите от разпространението на оръжия за масово унищожаване (ОМУ).Същевременно, проблемът с нарастването на тази опасност представлява само върха на айсберга. От много години международната общност, представена от Групата на шестте, се опитва да постигне съгласие по този въпрос. Засега безуспешно, от една страна, заради непримиримостта на Иран и, от друга, защото съществуват различия сред самите преговарящи, защитаващи най-вече собствените си интереси. Наред с това, интерес представлява проблемът да бъде анализиран във връзка с друг важен въпрос на сигурността: американската система за противоракетна отбрана (ПРО).

Настоящата статия си поставя за цел да предостави някои инструменти за по-доброто разбиране на тези два проблема, като се базира на подход, в общи линии свързан с геополитиката в широкия смисъл на понятието, защото, както е казал Наполеон, „политиката на една страна се намира в нейната география”. Но, макар това изследване да се основава на геополитиката, като методически инструмент, от първостепенно значение е тя да не се възприема като точна или изчерпателна наука. С други думи, нямаме никакво намерение да възприемем детерминистки подход към международните отношения. Изследването ни предоставя преди всичко рамка за общ анализ, който да повдигне завесата на международните отношения с оглед на геополитическите тенденции и тяхната съвременната динамика.

По такъв начин ще се опитаме да докажем, че въпросите на иранската ядрена програма и на противоракетната отбрана не убягват на геополитическия подход. Ще се убедим, че геополитическите динамики, демонстрирани от САЩ по тези въпроси, не са директно породени от разпространението на ОМУ или от ПРО. Ще свържем геополитическия анализ на ролята на САЩ на световната шахматна дъска с геостратегическото разсъждение за последствията от разгръщането на противоракетната система и иранския ядрен въпрос.

В произведението си „Контрол и сдържане: геополитически стратегии”, Франсоа Тюал¹ обяснява, че геополитическата игра се ограничава до това „да имаш, за да притежаваш и да притежаваш, за да не се лишиш от притежанието си”. В началото на подобно отношение държавните актьори определят ролите си на световната сцена, като, същевременно, се самопоставят в нейния център. В своята основа, въпросите за иранската ядрена опасност и за системата за ПРО са част от тази връзка: те се съсредоточават основно върху стратегическото овладяване на пространството (морско и въздушно), защитата на територии и способност за интервенция на външни театри. Като следствие, ние поддържаме идеята, че тези проблеми имат предимно геополитически характер, в широкия смисъл: те представляват многоизмерни залози в един бъдещ многополюсен световен ред.

Нека първо разгледаме геополитическата визия на САЩ, за да може по-добре да се разбере отражението върху разполагането на елементи на американската ПРО в бившата Източна Европа, както и значението на Иран за Вашингтон върху регионалната шахматна дъска и върху тази на системния ред.

Геополитическите  представи

В статията си, озаглавена „Пространството - фактор на силата”, Танги де Уилд уточнява: „Анализът, който се практикува от век насам, имаше заслугата да постави акцента върху три аспекта на връзката между пространството и силата: размерът, конфигурацията и разположението на държавите. В крайна сметка, силата и богатството на държавите зависят от ефикасната комбинация на тези три елемента. ...Ето защо, търсенето на излаз на море е мотив от първостепенно значение за ориентацията на външната политика на държавите и източник на множество геополитически противоречия. ... От тази гледна точка, позицията на САЩ представлява елемент на тяхната сила: без да имат съперници по границите си, те се ползват от преимуществата на две океански крайбрежия. За по-малко от век, САЩ развиха способности за глобално разгръщане от амфибиен тип.”²

Ето защо, заради географското си положение, САЩ се ориентират към геополитика от островен характер: тяхната геополитическата концепция се основава върху достъпа до моретата и прилагането на сила на далечно разстояние. В тази перспектива, американците са силно повлияни от трима класически автори от англосаксонската школа – Алфред Маън, Халфорд Макиндър и Никълъс Спикмън, както и от по-съвременни автори, като Сол Коен, Збигнев Бжежински и Томас Барнет.

В произведенията си, Алфред Маън подчертава важността на морската сила. Той смята, че стратегическото господство над моретата, чрез опорни точки и предмостия (проливи, присъствие на военен флот на търговските пътища и др.), осигурява не само икономическата експанзия, но и мощта на една държава, в широкия смисъл.

Британският географ Халфорд Макиндър противопоставя морската на сухопътната сила. Той центрира геополитическата си теория върху това, което нарича “хартленд” или сърцето на света, отговарящо на региона на Евразия, т.е. Русия, Сибир, Кавказ и Източна Европа. Според Макиндър, централното място на хартленда определя геополитическата динамика на света. Иначе казано, държавата, която контролира хартленда, контролира останалата част на света. Макиндър уточнява, че е добре да се избягва някоя континентална държава да получи достъп до моретата. С други думи, САЩ, като морска сила, в пълния смисъл на думата, трябва да бдят за разделянето на хартленда, за да не позволят силен континентален съюз между Русия и Германия. В тази връзка, на един следващ етап, той разглежда Източна Европа като пивотна или осова зона: регион, който трябва бъде контролиран от морската сила, гарантираща, според него, разбиването на евентуалния съюз Париж – Берлин – Москва.

Вдъхновен от теориите на Макиндър, американецът Никълъс Спикмън отбелязва, че според него зоната, която трябва бъде разделена, е римлендът, т.е. междинният регион между хартленда и крайбрежните морета. В интерес на САЩ е да доминират в тази осова зона на римленда, за да могат да контролират света. Следва да се отбележи, че тази геополитическа теория се намира в основата на политиката на “сдържането”, целяща да възпре комунистическата заплаха по време на студената война, подход, който, както ще видим по-късно, не е изоставен напълно и днес.

От своя страна, Сол Коен смята, че не е необходимо да се осигурява присъствие върху целия римленд. Достатъчно е да се заложи на няколко осови държави³ в тази буферна зона, които биха могли да защитават американските интереси. Очевидно е, че в този контекст, страни като Иран и Полша имат централно значение за Вашингтон.

В теорията си за „голямата шахматна дъска”, Бжежински⁴ смята, че световното господство се придобива чрез контрол над Евразия: този, който доминира евразийския континент, доминира света. Бжежински защитава идеята, че залогът за САЩ ще бъде да се раздели Евразия с помощта на геополитически осови държави, т.е. страни, чието значение се дължи на географското им положение или на тяхната потенциална уязвимост. По този повод Бжежински уточнява: „Ако трансатлантическите връзки се разкъсат, това би било краят на американското върховенство в Евразия.”⁵

В това отношение виждаме, че разширяването на НАТО позволява на САЩ да установят партньорство с някои страни от Евразия.

Нека предадем релефност на тези геополитически разсъждения с концепцията за „Картата на Пентагона”, развита от Томас Барнет. Според теорията на Барнет, светът е разделен на две части: „функциониращо ядро” (Functioning Core) и „пукнатина” (Non-Integrating Gap)⁶. Функциониращото ядро е сърцето на света: Русия, Индия, Европа, Северна Америка, Китай (крайбрежната зона), Япония, Австралия, Южна Африка, Аржентина, Бразилия и Чили. Тези страни се опитват да синхронизират вътрешните закони с правилата на демокрацията, свободната търговия, колективната сигурност и др. Въпреки че не можем да ги подредим в една линия, тези страни вървят „в добрата посока”, в рамките на глобализацията. Функциониращото ядро, което включва всички велики сили, би трябвало да еволюира към система, опираща се на системата на Бисмарк, в която, намирайки се в равновесие помежду си, тези сили ще споделят съвкупност от норми и правила.

Що се отнася до „пукнатината”, тя обхваща всички „провалили се държави”, транснационалните актьори и авторитарните или диктаторски режими. „Пукнатината” е съставена от региони като Балканите, Кавказ и Средния изток. За да увеличат сферата си на влияние и за да оптимизират стабилността на интернационалната система, САЩ полагат всички усилия, за да интегрират провалилите се страни в глобализираното ядро чрез своеобразна „спойка”. Тази концепция се базира на подпомагането на една осова страна, защитаваща интересите и ценностите на „функциониращото ядро”. В тази динамика, целта на САЩ се състои в това:

- да поддържат равновесие и стабилност в рамките на ядрото, развивайки „Бисмаркова” система⁷;

- да следят осовите страни от „спойката” да продължат да защитават американските ценности и интереси;

- да се убедят, че „пукнатината” възприема принципите на доброто управление и се стабилизира.

Въпреки това, концепцията за „Картата на Пентагона” на Барнет съдържа някои неудобства. Действително, такъв вид стратегия може понякога да изисква интервенция чрез дипломатически натиск, икономически мерки, или дори използване на сила. При все това, в случай че липсва връзка между ядрото и „спойката”, последната може евентуално да се присъедини към „пукнатината”, да се радикализира и, в крайна сметка, да създаде климат на неравновесие между ядрото и „спойката”.

Въпросът за Системата за ПРО и контрола над Източна Европа

След като припомнихме основните принципи на англосаксонската геополитическа школа, нека видим, как въпросите за иранската ядрена програма и за системата за противоракетна отбрана се вписват в подобен геополитически подход към света. Поставен пред проблема за разполагането на американската система за ПРО, ЕС следва да определи позицията си. Държавите-членки на ЕС трябва, преди всичко, да анализират плюсовете и минусите, както и стратегическите интереси, които противоракетната система би генерирала. Този анализ минава през геополитическия преглед на настоящата ситуация. Както беше посочено по-рано, теорията на геополитика Халфорд Макиндър се базира на идеята за сърцето на света - хартленда. С други думи, Източна Европа представлява буферна зона. До момента САЩ съхраняваха тази зона в своята сфера на влияние. При съобщението за замразяване на плана за разгръщане на противоракетния щит в Източна Европа от администрацията на Обама (на 17 септември 2009), Полша и Чехия изразиха опасения, че ще загубят опората на своята международна политика, основана на здравия съюз със САЩ.

Да припомним контекста: през август 2008, точно по време на грузинския конфликт, Кондолиза Райс оркестрира подписването на декларацията за стратегическо сътрудничество между Варшава и Вашингтон, касаеща разполагането на елементи на ракетния щит. Поради общата граница с Русия, полското правителство беше поискало противоракетни батареи за увеличаване сигурността на територията си. Договорът предвиждаше, че до 2012 полската армия ще може да разполага с тази противоракетна система със среден обсег. За отбелязване е, че икономическите и технологични последици от стратегическото партньорство със САЩ по разполагането на противоракетния щит в тези източноевропейски страни бяха посрещнати по-скоро доброжелателно.

И така, през септември 2009, Полша и Чехия бяха разтревожени и не разбираха обрата в политиката на администрацията на Обама (т.е., отказа от системата за ПРО). Изправена пред натиска, упражняван от Русия върху Украйна и Грузия, Източна Европа сметна, че е загубила единствения си шанс да напусне окончателно сферата на руското влияние.

„Ако се потвърди, това ще бъде поражение за дългосрочния начин на мислене на американската администрация в тази част на Европа”, декларира Aлександър Шчигло, шефът на бюрото за национална сигурност на полския президент. В Чешката република решението също беше възприето като предателство. „Това не е добра новина за чешката държава, за свободата и независимостта на Чешката република” - коментира бившият министър-председател на Чехия Мирек Тополанек⁸.

В този контекст, отказът от противоракетния щит можеше да има значителни последствия върху политиката за отбраната на Източна Европа и, в по-общ план, върху ЕС. Вашингтон много бързо осъзна тази опасност и предложи алтернативно решение. Отсега нататък, САЩ смятат да разположат (към 2020) антиракетни системи, разработени да прихващат балистични ракети с малък и среден обсег в Полша, Чехия и Румъния. На 4 февруари 2010 Румъния заяви съгласието си за разполагането на прехващачи SM-3 на територията си с цел защитата на експедиционни корпуси, действащи зад граница. През юли 2010 Варшава и Вашингтон подписаха ревизиран договор за разполагане на противоракетен щит в периода 2015-2018. В края на юли 2010, Прага започна преговори за разполагането на наблюдателен център, който ще може да идентифицира нападателни ракети. В този интервал от време, американски кораби от клас Aegis вече оперираха в източната част на Средиземноморието.

За Вашингтон, крайбрежна Европа представлява сфера на влияние, която е необходима, в геополитическо отношение, за противопоставянето на евразийската маса. И, както отбелязва Бжежински, ако връзките между двата бряга се влошат, това ще намали влиянието и геостратегическата дълбочина на САЩ в Евразия. Следователно, Вашингтон има намерение да наложи присъствието си в Източна Европа. Ако трансатлантическите връзки се разхлабят, хартлендът ще се засили по оста Франция – Германия – Русия. В този смисъл, Вашингтон никога няма да приеме Евразия да бъде доминирана от съюз, способен някой ден да се противопостави на САЩ. Това би заплашило американските стратегически интереси. Ето защо, Вашингтон трябва да избягва една Европа доминирана от френско-германската двойка. Подходящо е за случая да се засилят двустранните връзки със страни като Великобритания, но също и като Полша⁹, България или Румъния, за да се уравновеси неатлантическата и независима ос, която би искала да се определи не като партньор на САЩ, а като техен съперник.

Ако се върнем към анализа на Барнет, приложен в книгата му Ракетна отбрана, ще констатираме, че политиката на държавата-„спойка” се прилага в Източна Европа.

Фигура 1. Прилагане на „Картата на Пентагона” на Барнет към европейската проблематика

В действителност, виждаме, че страни като България и Румъния служат на САЩ за „спойка” в Черно море, като американците се опитват, с посредничеството на НАТО, да засилят присъствието си в Грузия и Централна Азия, както и, че Полша може да служи за „спойка” по отношение на Беларус и Украйна. Днес Източна Европа трябва, чрез серия от инициативи, да закачи за американския локомотив страни като Украйна, Беларус, както и региона на Черно море и Кавказ. Осъществявайки това, САЩ преследват геостратегическата цел да създадат пояс, започващ от Балтийско море и стигащ до Централна Азия, за предотвратяване завръщането на Русия като велика сила.

Иран като осова държава

Средният изток, който е много размирен регион, формира кръстопътя между три континента и, от геополитическа гледна точка, принадлежи към римленда. Функцията му е да бъде широка буферна зона по отношение на конфликтите между континенталните и морските сили. Освен това, регионът на Средния изток се пресича от важни морски пътища: Суецкия канал, Ормузкия пролив, проливът Баб ел Мандеб и Персийския залив. Последните са обект на глобален политически и стратегически интерес, тъй като са жизнени газови и петролни артерии между страните от Персийския залив и останалата част на света. Петролен гигант, производител на въглеводородни горива, притежаващ колосални запаси от природен газ и разполагащ с централно географско положение в региона, Иран се утвърждава като регионална сила, но, същевременно, застрашава международната общност с амбициите да се превърне в ядрена държава. Ето защо, Иран представлява твърде важна за Вашингтон потенциална осова държава, дължаща своето значение на богатствата, конфигурацията, големината и географското си положение.

Новата политика на регионално равновесие в Средния изток изисква от САЩ да накарат Иран или Ирак, или дори двете едновременно, да се превърнат в отворени и демократични осови държави, склонни да защитават американските интереси. Причините са ясни. В тази връзка би било интересно да се върнем към няколко пасажа от отличната статия на Амр Сабет от Хелзинкския университет, който пък е вдъхновен от идеите на Бжежински: „На език, напомнящ времената на старите империи, Бжежински идентифицира три основни цели на имперската геостратегия: да се предотврати сблъсъка и да се поддържа зависимостта, в областта на сигурността, на васалите (Европа, Япония, Южна Азия), да се пази сигурността на зависимите (арабски държави, Централна Азия) и да се предотврати обединението на варварите (Иран, Китай, Русия). (...) Възприемайки стратегическата визия на Халфорд Макиндър, Бжежински подчертава решаващото значение за САЩ да доминират над евразийския хартленд, в частност, след образуването на вакуума, предизвикан от падането на Съветския съюз. (…) Хегемонистичната логика, която произтича от това, може да се резюмира така: да се сдържа и контролира Ирак, за да се сдържа Иран; да се сдържа и контролира Иран, за да се сдържа Централна Азия; да се сдържа и контролира Централна Азия, за да се сдържа Русия (и Китай); да се сдържа и контролира Русия, за да се сдържа Световния остров;  да се сдържа и контролира Световния остров, за да се контролира света.”¹⁰

Следователно, очевидно е, че иранският ядрен въпрос също следва да се анализира в светлината на геополитическите разсъждения. Още повече, че изправени пред риска от разпространение на оръжията за масово унищожаване и след атентатите от 11 септември 2001, САЩ използват като основен лайтмотив премахването на авторитарните режими, интегрирането на „държавите-хулигани”, към които принадлежи Иран, към Функциониращото ядро, защитавайки в същото време идеологията на „предначертаната съдба” (Manifest Destiny). Американците си дават сметка, че традиционните им партньори в региона, като Саудитска Арабия и Египет, са отслабени. Затова те искат да стъпят в държави, които по принцип са по-светски, като Иран и Ирак. В този контекст, завръщането на Иран и Ирак в американската сфера на влияние представлява приоритет за САЩ. Целта е да се превърнат тези две държави не само в демокрации, които да служат за модел на другите държави от региона, но и в осови държави. Перспектива, която би позволила например, да се упражнява силен натиск върху Саудитска Арабия, люлката на уахабизма, и върху Египет, люлката на „Мюсюлманските братя”.

Фигура 2. Приложение на „Картата на Пентагона” на Барнет към иранския въпрос

В това се състои цялостният геостратегически подход на САЩ към Големия Среден изток: да се преобрази регионът от Мавритания до Пакистан. Този анализ може да се открие, в леко прикрита форма, в речта за състоянието на Съюза, произнесена от президента на САЩ през януари 2004: „Докато Средният Изток остава място за тирания, безнадеждност и гняв, той ще продължи да генерира хора и движения, които ще заплашват сигурността на САЩ и техните приятели. Ето защо Америка следва активна политика за свободата на Средния Изток. Ще предизвикаме противниците на реформата, ще се противопоставим на привържениците на терора и ще се надяваме на по-високи норми от нашите приятели¹¹.^”

При все това, интересът към Иран не спира дотук: той е основен актьор и от гледна точка на енергийните ресурси и геоикономическия интерес на Вашингтон към региона. Енергийното потребление на САЩ зависи на 35% от петрола, 60% от който се внася от чужбина. От края на 90-те години Вашингтон внася повече от половината от петрола, който страната употребява, като 15% до 20% идват от Средния изток. Сериозни смущения в предлагането на петрол в който и да било регион на света моментално биха се отразили върху американската и световната икономика. С оглед на това, американската енергийна политика се стреми да окуражава разширяването и диверсификацията на снабдяването на американската енергетика. Но диверсификация означава и засилена защита на ресурсите, които са разпределени по целия свет, както и на пътищата за доставката им¹².

Според Лавард, Мартен и Льоба: „За американските стратези е необходимо едновременно да се настоява за програма за алтернативна енергия – подновяване на ядрената програма и значителни изследвания в областта на течния водород, като заместител на горивата, – но най-вече да се консолидира контролът на САЩ върху големите петролни резерви в триъгълника Киркук – Техеран – Рияд, да има сигурност, че те няма да попаднат под контрола на руски, китайски или европейски петролни компании и да се противостои на терористични действия, които биха могли да поставят под заплаха снабдяването на Америка с енергийни ресурси”¹³.

Най-важното за САЩ е да не допуснат страни като Русия и Китай да променят законите на пазара на петролните и газови ресурси. Важно е, освен това, петролният поток да не секва. Един ядрен Иран, затваряйки Ормузкия пролив например, може да блокира 20% от световния петролен износ. Предвид този сценарий и други потенциални заплахи в Ормузкия пролив¹⁴, САЩ подкрепят ОАЕ и останалите страни от Персийския залив да строят петролопроводи, заобикалящи пролива, като същевременно ги насърчават да инвестират в отбраната си.

Нещо повече, един ядрен Иран би означавал свобода за маневриране на ислямистките радикални движения (шиити) в целия регион. Вашингтон гледа с лошо око на влиянието на Иран сред шиитската общност в Ирак, но също и в Сирия, Ливан и даже в палестинските територии и в Залива. Оста Асад – Ахмадинеджад – Насрала (потенциално поддържана от Русия и Китай) се наблюдава под лупа от Вашингтон. 10% от саудитското население е шиитско, като то е концентрирано в петролния регион на кралството, както и 30% от кувейтското население, 27% от населението на ОАЕ и 70% от населението на Бахрейн.

Според Мохамед Реза Джалили  „става дума за нещо повече от кризисна дъга, става въпрос за кризисна дъга върху която се присажда  шиизмът.”

Според Тереза Делпеш пък: „Дори нищо да не позволява да се твърди, че Иран изповядва доктрината за употреба на ядрено оръжие, неговото придобиване  ще му даде възможност за принуждение, нямаща нищо общо с мерките, които той прилага в настоящия момент, независимо дали са свързани с цените на петрола, затварянето на Ормузкия пролив или терористичните атентати. Понякога сме склонни  да го забравяме.”¹⁵

Ако лостът, с който разполага Иран в региона, е шиизмът, той има определени граници, тъй като не всички шиити, били те в Ливан или Ирак, горят от ентусиазъм да следват Техеран в завоюването на Средния изток. Но е очевидно, че този възможен сценарий плаши американците, тъй като това би застрашило американските интереси в региона и отвъд него.

В крайна сметка, Иран, в който светската традиция е силна, може да служи за пример или за „спойка” в региона на Средния изток и на Централна Азия. Но днес проблематиката на ядреното досие променя своя залог. Да се разглежда Иран като „спойка” ще зависи най-вече от решението, което международната общност ще вземе относно ядреното досие. Тъй като Иран е разположен в римленда, за Вашингтон той представлява потенциална осова държава или „спойка”, която би могла не само да обслужва американските интереси за възпиране на руските домогвания до южните морета, но и за трансформирането на част от Средния изток.

Сложната американска игра за римленда

На практика, въпросите за противоракетната отбрана и Иран са силно свързани и образуват важна дилема в областта на сигурността за американците, които не могат да си позволят да загубят своите осови страни или „спойки” в римленда. Действително, за да получат отстъпки от Русия по иранския въпрос, САЩ трябваше да се отдръпнат от Източна Европа, като впоследствие се опитаха да възвърнат влиянието си там чрез една алтернатива на първоначалния проект за ПРО. В този контекст САЩ приложиха концепцията за трилатерализацията (тристранно инструментализиране)¹⁶.

Съзнавайки спешния характер на иранския ядрен проблем, през септември 2009 САЩ се отказаха от разполагането на противоракетен щит в Източна Европа (етап 1; фиг.4). Очевидно, тази отстъпка е позволила да започне диалогът с Кремъл, който пък подкрепи режима на санкции срещу Иран. От своя страна, Иран констатира, че САЩ, като основен противник на ядрените му амбиции, полагат усилия да изградят партньорство с Русия, която е негов ключов търговски партньор. Въпреки че някои могат да интерпретират замразяването на разполагането на ракетния щит като политическо отстъпление от страна на САЩ, това вероятно е позволило да се започнат преговори с Кремъл и да се засилят принудителните мерки спрямо Иран.

В рамките на трилатерализацията, виждаме как САЩ (контролиращата държава) налагат режим на санкции срещу Иран (визираното правителство) с поддръжката на Русия (заместник на контролирания). Тази трилатерализация доведе до редица събития през 2009, които могат да се обособят така:

- обявяване на отказа от американския противоракетен щит;

- руското изтегляне на ракетите „Искандер” от Калининград;

- откриване на нов център за обогатяване на уран в Кум;

- гласуване на резолюцията на Съвета на управляващите на МААЕ, поддържана от Русия и Китай, която осъжда Техеран за спорната му ядрена програма и изисква затварянето на завода за обогатяване в Кум (етап 2; фиг.4)

Фигура 3. Трилатерализация в иранското ядрено досие

Съвкупността от тези събития ще съдейства за формирането на коалиция, готова да наложи режим на санкции срещу Иран. Макар че тази концепция представлява определен интерес за някоя държава, стремяща се да упражни натиск върху друга, тя носи и известни рискове: в случая, изборът на заместника на контролирания (Русия) определя ефикасността на трилатерализацията. Всъщност, последният може да се съюзи с визираното правителство (Иран) или дори да се обърне срещу контролиращата държава (САЩ). Така, правейки тези отстъпки на руснаците по въпроса за ПРО, да продължи да упражнява натиск върху Иран, Вашингтон рискува да ерозира престижа си в очите на Източна Европа. В рамките на текущото ребалансиране на системата, това би отслабило американската позиция в Европа и по-специално в Източна Европа. Следователно, на Вашингтон се наложи да коригира мерника си, предлагайки на Източна Европа алтернатива на системата за ПРО¹⁷ (етап 3; фиг.4). Този анонс отново предизвиква гнева на руснаците: появи се реалната опасност Москва да направи пълен завой и да се откаже от дипломатическите разговори със САЩ за иранската ядрена заплаха, или пък да се откаже да упражни натиск върху Техеран, в рамките на трилатерализацията (етап 4; фиг.4).

Фигура 4. Моделиране на стратегиите за господство над римленда

В заключение, можем да отбележим, че действията на САЩ в областта на външната политика все още се ръководят от геополитически съображения. Проникнати от идеологията за „Предопределената съдба”, САЩ си осигуряват опорни точки (осови държави) и достъп до моретата чрез контрол на проливите. Присъствието им в Евразия не е случайно: богатите запаси на суровини, енергийните маршрути и контролирането на проливите са все аргументи, подтикващи САЩ да разширяват сферата си на влияние, да поддържат ролята на неоспорим лидер и да осигурят защита на тази зона, чрез своята система за ПРО, т.е. залогът за Вашингтон наистина е господството над римленда.

Бележки:

¹ Thual, F., Contrôler et Contrer : Stratégies géopolitiques, Paris, Ellipses, 2000, с. 5.

² De Wilde D’Estmael, T., « L’espace, facteur de puissance », in Le retour de la géopolitique, Louvain, octobre-novembre 2006, с. 18-21.

³ Следователно, „осови държави” са онези, които трябва да възпрат възхода на новопоявили се велики сили и са способни да влияят върху регионалната и международната сигурност.

⁴ Brzezinski, Z., Le Grand échiquier, L’Amérique et le reste du monde, Paris, Editions Bayard, 1997.

⁵ Пак там, с.38

⁶ Barnett, T.P.M., The Pentagon’s New Map : War and Peace in the Twenty First Century, New York, G.P. Putnam’s Sons, 2004.

⁷ По темата, виж Struye De Swielande, T., « Les Etats-Unis face aux puissances émergentes : Quelles stratégies à disposition des protagonistes ? », in Notes d'analyse  de la Chaire Inbev Baillet - Latour sur les relations Union européenne - Chine (Université catholique de Louvain), numéro 6, février 2010.

⁸ « Bouclier antimissile abandonné: Moscou satisfait », 18 septembre 2009; http://info.france2.fr/monde/Bouclier-antimissile-abandonn%C3%A9:-Moscou-satisfait-57351030.html

⁹ Целта на Полша е да създаде своеобразен „демократичен кордон” в Източна Европа,  за да препятства на руското проникване. Сътрудничеството между Полша и Украйна в областта на отбраната впрочем не е за пренебрегване: общи части в Ирак, съвместен батальон в Косово.

¹⁰ Sabet, A.G. E., « Dual Containment and beyond : Reflections on American Strategic Thinking », Mediterranean Politics, Vol. 4, n° 3, Autumn, 1999, pp. 96-99.

¹¹ President Bush, State of the Union, 20 January 2004.

¹² Големите западни компании имат достъп до по-малко от 20% от глобалните петролни ресурси, останалата част е в ръцете на националните компании.

¹³ Lebas, C., Martin, G.-H. et Lavarde, Y., La question énergétique : évolutions et nouveaux enjeux, Centre d’Etudes et de Recherche de l’Enseignement Militaire Supérieur, Ministère de la Défense, Octobre 2005, p. 11.

¹⁴ Териториални спорове между ОАЕ и Иран за островите Муса и Томб, между Бахрейн и Катар за остров Хауар, между Оман и Саудитска Арабия за залива Хор ал Удайд.

¹⁵ Delpech, T., «  Le Moyen-Orient de Mahmoud Ahmadinejad », in Politique Internationale, n°114, hiver 2007.

¹⁶ Barrea, J., Théories des Relations Internationales, Louvain-La-Neuve, Artel, 1994, с. 64-65

¹⁷ Виж по-горе

* Професор по международни отношения в Католическия университет в Лувен-ла Ньов, Белгия

** Докторантка в Католическия университет в Лувен-ла-Ньов, Белгия

През последните години, югозападната част на Сърбия – областта Рашка, известна още и като Санджак (1), постепенно се превръща в огнище на пореден етно-религиозен конфликт.

Според преброяването от 2002, в Сърбия живеят над един милион души (14% от населението), принадлежащи към различни национални малцинства. Съгласно закона от съшата година, правата на въпросните малцинства се осъществяват посредством т.нар. „национални съвети”, формирани въз основа на избирателната система. Ситуацияте се промени през 2009, когато сръбското правителство превърна в основна своя задача присъединяването на страната към ЕС. С цел да се ускори евроинтеграцията на Сърбия и под натиска на Съюза на унгарците от Войводина, подкрепяни от Будапеща, беше приет нов закон за националните съвети.

Новият закон за националните съвети

Главното отличие на новия закон е, на първо място, възможността за пряк избор на членовете на Съветите на националните малцинства. Както е известно, избори по новия закон се проведоха на 6 юни 2010, във всички 167 сръбски общини. В избирателните списъци бяха включени 460 000 представители на 19 национални малцинства, 16 от които пряко избраха своите представители в националните съвети (хърватите, словенците и македонците избират своите национални съвети по друг начин – чрез изборни скупщини). Освен това, след изборите, към вече съществуващите 15 национални съвети бяха добавени още 4.

На второ място, много значително бе разширена сферата на компетентност на националните съвети и сега те разполагат с около 70 конкретни пълномощия при осъществяване правата на съответните национални малцинства. Съветите вече могат да създават образователни и културни институции, както и медии; могат да поискат въвеждането на съответния национален език и писменост като официален в отделните общини; да предлагат промени в имената на улици, площади и градски квартали; да утвърждават националните символи и празници; да участват в изработването на законите, касаещи националните малцинства; да сътрудничат с международните и регионални организации, с държавните органи, организации и учреждения в собствената си страна, както и с националните си организации в другите държави и т.н. Тоест, в момента пълномощията на националните съвети са толкова големи, че сръбският Парламент вече не може да приеме нито един закон, касаещ националните малцинства, без тяхното одобрение.

На трето място, законът позволява участието в изборите за съвети на политическите партии и организации на националните малцинства. В резултат от това, политическото значение на националните съвети рязко нарасна. При това, Съветите активно взаимодействат със „своите” политически партии, като това се отнася най-вече за унгарците и бошнаците, които най-активно прокарват идеите за децентрализация, регионализация и „регионално развитие”. В Санджак например, по време на изборите за национални съвети, се разгоря остър сблъсък между три основни политически фактори. Така, списъкът на „Бошнашкото възраждане” беше подкрепен от Санджакската демократична партия на Расим Ляич (в момента той е министър на труда в коалиционното сръбско правителство), а Бошнашкият списък за европейски Санджак – от Партията на демократичното действия на Санджак, начело със Сюлейман Углянин (сръбски министър без портфейл). Принципно нов момент се оказа фактът, че третият списък – този на Бошнашкото културно обединение, беше оглавен от религиозния водач на сръбските мюсюлмани – главния мюфтия Муамер Зукорлич.

На четвърто място, сферата на действие на националните съвети беше значително разширена от сръбското Министерство на човешките права и правата на малцинствата, което издаде за целта специална инструкция. Тя задължава общинските чиновници да включват в избирателните списъци за национални съвети всеки желаещ, дори и хора, за чието включване в списъците настояват други лица. В същото време обаче, се изключва каквато и да било проверка както на първите, така и на вторите, като в резултат от това в избирателните списъци на националните малцинства се оказаха значителен брой сръбски граждани, без те да знаят за това.

Така, Законът за националните съвети от 2009 формира нов модел на разширено самоуправление на националните малцинства в Сърбия. Рязко нарасна обществено-политическото значение на изборите за Съвети, което вече е съпоставимо с това на парламентарните и президентските избори. По думите на президента Борис Тадич, с новия закон, сръбските национални малцинства са получили права, с каквито не разполага никое малцинство в Европа (2).

Политическите промени в мюсюлманската общност на Санджак

Междувременно, през последните три години в мюсюлманската общност на Санджак настъпиха сериозни промени в политическата сфера. Като основни политически сили в региона се очертаха Листата за Санджак на Сюлейман Углянин, Санджакската демократична партия на Расим Ляич и партията „За Санджак” на Февзи Мурич. Формацията на Углянин иска пълна автономия за Санджак и обединяване на сръбската и черногорската части на областта, тази на Ляич се обявява за „интензифициране на децентрализацията на Сърбия”, а пък партията на Мурич иска разширена автономия и референдум за статута на Санджак. През последните няколко години обаче, тези три партии бяха заети най-вече с междуособици и взаимни обвинения.

Междувременно, на преден план в обществено-политическия живот на Санджак излезе сблъсъкът между две мюсюлмански фракции, оспорващи взаимно легитимността си – Ислямската общност на Сърбия, начело с Адем Зилкич, и Ислямската общност в Сърбия, начело с Муамер Зукорлич.

Предварително следва да отбележим, че в основата на спора между двете е някогашната организационна структура на ислямската общност в Югославия, която имаше единно ръководство, начело с главен мюфтия (раис ул улема), като основният и център беше в Сараево, а във всяка югорепублика имаше по-малки центрове. След разпадането на Югофедерацията и формирането на нови държави в постюгославското пространство, започнаха да възникват и самостоятелни мюсюлмански обединения. Тези промени бяха официално оформени с Устава на ислямската общност в бивша Югославия, приет през 1993 в Скопие. Въз основа на него бяха провъзгласени самостоятелните мюсюлмански общности на Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора, докато тези на Хърватска, Словения и Сърбия останаха свързани с Риясета (т.е. върховното управление на мюсюлманите) в Сараево.

През февруари 2007 обаче, сръбската мюсюлманска общност обяви че вече няма да се подчинява на Сараево и създава собствен Риясет в Белград. В отговор, по инициатива на Мустафа Церич, лидер на мюсюлманската общност на Босна и Херцеговина, през юни 2007, в главния град на Санджак Нови пазар се проведе обединителен конгрес на онези сръбски мюсюлмански общности, които не подкрепиха духовната независимост от Сараево. Там за главен мюфтия на Сърбия беше избран Муамер Зукорлич, оглавил Ислямската общност в Сърбия (имаща силно изразен радикален характер) и обявил се за представител на цялото мюсюлманско население на Санджак. На този опозиционен конгрес бяха отправени резки нападки срещу изпълняващия длъжността раис ул улема на Сърбия Хамдия Юсуфспахич. В отговор, неговият помощник Абдулах Нуман подчерта, че „централното ръководство на сръбските мюсюлмани следва да се намира в страната, а не извън границите и” (3).

Сред противниците на движението на Зукорлич е умереното течение, признаващо организационните рамки на Сърбия. То се представлява от Ислямската общност на Сърбия, начело със сегашния сръбски реис ул улема Адем Зилкичи. Той и привържениците му твърдят, че бошнаците от Санджак са уморени от взаимните разпри, както и, че единственото, което застрашава правата на местните мюсюлмани, са собствените им междуособици.

Във вътрешен и международен план обаче, именно движението на Муамер Зукорлич демонстрира най-голяма активност. В идеологически план, дейността му се отличава с агресивна религиозно-националистическа реторика и яростна критика срещу сръбските държавни власти. В основите на неговата пропагандна кампания е тезата, че „през последните сто години сръбските власти са заплаха за бошнаците”, а „сръбските идеолози, от Илия Гарашанин до Добрица Чосич, създадоха една толкова страшна идеология, че тя спокойно би могла да се определи като геноцид”. Според Зукорлич, „повечето сръбски режими бяха повлияни от тази идеология, а сред последиците от реализацията и станаха геноцидът, убийствата, натискът и прогонването на бошнаците” (4). Логично продължение на тези твърдения е апелът на Зукорлич към Запада, по повод нарушаването на националните, религиозни и човешки права на мюсюлманите от Санджак. Стратегическата задача на ръководената от него организация е излизането и на общобалканско равнище и интернационализацията на  „бошнашките проблеми”. Негов основен съюзник в прокарването на претенции за територията, обитавана от бошнаци – т.е. за областта Рашка, е сараевският раис ул улема Мустафа Церич. Съюзът между Зукорлич и Церич, както и възприетата от двамата формула „бошнаците от двете страни на река Дрина са едно цяло, а Сараево е общия им духовен център” (5), са необходими именно за интернационализацията на „бошнашкия проблем”.

Според Зукорлич, основните тактически средства за постигането на тази цел са, на първо място, трансформацията на дейността на Националния съвет и отклоняването и от разрешените от закона сфери на образованието, езика и културата, към тази на „утвърждаването на националните права”. Това ще позволи да се институционализира системата, формираща националната идентичност на бошнаците, тъй като „бошнаците загубиха и последните капки доверие към сръбската система и виждат спасението си в създаване на собствена система”. Засега обаче, Националният съвет представлява само „ограничена оперативна ценност” (6) за Зукорлич. В същото време, той не оставя съвсем без внимание културната сфера, макар и да го прави по доста специфичен начин. В случая се прокарва тезата за „агресивната асимилация на бошнаците, които нямат образование на собствения си език” и се възлагат определени надежди на Босна и Херцеговина. При това Зукорлич не крие съжалението си, че Босна и Херцеговина не е национална държава и, следователно, не разполага с механизми за защита правата на бошнаците, живеещи в Сърбия (7).

На трето място, той иска промяна на статута на региона Санджак, включваща „културно-просветната му автономия” (8). За целта, през лятото на 2009, Зукорлич стартира събирането на подписи в подкрепа на т.нар. Декларация за нарушаване правата на бошнаците. Тя включваше седем точки, като в една от тях се призовава за създаването на единен регион Санджак, обединяващ всички общини с бошнашко мнозинство. Апелирайки към общоевропейския процес на регионализация, Зукорлич не спира да настоява за формиране на нова сръбска административна единица, която да включва общините Нови пазар, Тутин, Сиеница, Нова Варош, Прибой и Приеполе. В тази връзка, привържениците на Зукорлич обявиха подкрепата си за усилията на сегашните управляващи в Белград за регионализация на страната.

Показателно е, че, в крайна сметка, в първоначалния вариант на Закона за регионалното развитие бяха направени редица промени. Сега, според новия закон, в Сърбия, вместо предвидените първоначално седем, се създават пет статистически региона. Сред тях са досегашните региони Войводина, Белград и Косово и Метохия. Източна и Южна Сърбия (от Смедерево до Кладово, в северната част на региона, до Прешево и Босилеград, на юг) са обединени в един регион, а пък Шумадия и Западна Сърбия – в друг. В последния е включено и пространството от Богатич до Тутин и от Деспотовец до Брус, като по този начин в един и същи регион се оказват Нови пазар, Сиеница, Тутин, Приеполе, Прибой и Нова Варош (макар че, според първоначалния вариант на закона, Нови Пазар и Тутин трябваше да влязат в Централния, а останалите четири общини – в Западния регион).

Двете водещи санджакски партии – Санджакската демократична партия на Расим Ляич и Партията на демократичното действие на Сюлейман Углянин, се дистанцираха от Декларацията от 2009, оценявайки я като „ненужна и пораждаща объркване и противоречия”.

Междувременно, през май 2009, се изостри ситуацията и започнаха сблъсъци между активистите на двете мюсюлмански общности в Сърбия, като те бяха провокирани от посещението на духовния водач на босненските мюсюлмани Мустафа Церич в Санджак. Показателно е, че то съвпадна с балканската визита на американския вицепрезидент Джо Байдън. По време на посещението си, Церич заяви: „Ако някой наистина може да се превърне във фактор за стабилността в региона, особено в Санджак, това е Сараево. Ние, бошнаците от Босна и Херцеговина искаме да кажем на бошнаците в Сърбия, че сме с тях. Те не са изоставени – ние сме един народ, който живее в две държави, ние в Босна, а те – в Сърбия”. Тоест, позицията на Церич си остава непроменена от времето на реорганизацията на мюсюлманската общност, след разпадането на Югославия, когато той твърдеше, че „бошнаците в Сърбия са интегрална част от Босна и Херцеговина, в смисъл на етническа, национална и религиозна идентичност” (10). Именно тази непримирима позиция доведе до религиозно-политическото разцепление в Санджак и стимулира споровете за необходимостта от намеса на сръбските власти в „малката война”, която водят помежду си през последните години бошнашките религиозни и политически водачи.

Новото разположение на силите

През лятото на 2010, силовият баланс в мюсюлманската общност на Санджак, където в продължение на двайсет години доминираха Сюлейман Углянин и Расим Ляич, се промени. След изборите за Национален съвет на бошнаците, на които формацията, подкрепяна от Муамер Зукорлич – Бошнашкото културно обединение – получи най-много места (17 от 35), се наложи линията на Зукорлич, превърнал се в третия ключов политически водач в Санджак, наред с Ляич и Углянин.

Във външнополитически план, както Муамер Зукорлич, така и духовният му наставник Мустафа Церич, съзнателно съдействат за утвърждаване позициите на Турция на Балканите, разчитайки, че в контактите между Анкара и Белград, Санджак ще играе специална роля (11). Показателно е, в тази връзка, че през 1990-1995 сегашният турски външен министър Ахмед Давутоглу преподаваше в Международния ислямски университет в Куала Лумпур (Малайзия), където сред студентите му беше и сегашният реис ул ислам на Босна и Херцеговина Мустафа Церич.

Тук е мястото да отбележа, че Турция, която упорито и последователно укрепва влиянието си на Балканите, опитва пряко да се меси във вътрешните работи на Сърбия, като за степента на тази намеса, говорят ултимативното искане за приемането на резолюция за трагедията в Сребреница; турското посредничество за разрешаване на конфликта между някои сръбски министри и водачите на мюсюлманите от Санджак Расим Ляич и Сюлейман Углянин; участието на Анкара в подписването от Сърбия на редица декларации (включително Истанбулската, в която Белград гарантира суверенитета и териториалната цялост на Босна и Херцеговина и подкрепя членството и в НАТО), както и редовните срещи между представители на Сърбия и Турция на държавно ниво.

В тази връзка, специално внимание заслужават посещението в Турция на сръбския министър на труда и социалната политика Расим Ляич, през януари 2010. Тогава той разговаря с турския външен министър Давутоглу за изграждането на две автомагистрали – от Нови пазар до Сиеница и до Тутин (85% от средствата ще отпусне турската „Ексим банк”), и за реставрацията и реконструкцията на Нови пазар и развитието на индустриалната зона в Тутин (със средства на турската Агенция за сътрудничество и развитие - TIKA). Пак с турски средства ще се строи и бъдещият Ислямски център в Белград, който ще се занимава „повече с културни, отколкото с религиозни въпроси”. Турция ще участва и в трансформирането на военното летище в Ладжевци в гражданско (стойността на проекта 13 млн. евро), като част от средствата ще дойдат от нейния (и от сръбския) държавен бюджет (12). Ето как, успоредно с нарастването на турската мощ на Балканите, компромисната политика на властите в Белград и активните действия на определени политически сили в Санджак водят до превръщането на този район в опорна база на Турция в Европа.

Така, председателят на Бошнашкото национално вече (което официален Белград смята за нелегитимно) Мевлюд Дудич се обърна към турския премиер Реджеп Ердоган, в навечерието на посещението му в Сърбия, през юли 2010, с отворено писмо, в което заявява, че за бошнаците на Балканите, и най-вече за тези от Санджак, присъствието на Турция в региона е изключително важно. Подчертавайки значението на „турската следа, оставена на Балканите”, Дудич твърди, че бошнаците вече са преживели 11 геноцида и са единствения народ на Балканите и в Европа, който няма своя национална държава. Според него, бошнаците се сблъскват „с грубо нарушаване на личните и колективните си права” и с „религиозна и национална дискриминация”. В тази връзка, той обвини сръбските власти, че осъществяват вътрешна политика, „реализираща геноцидни планове по отношение на бошнаците и мюсюлманите”, както и, че „белградският режим с всички сили се стреми да разори бошнаците и мюсюлманските институции”. Додич предупреждава, че това може да доведе до дестабилизиране на ситуацията в Санджак, което, според него, не оставя на бошнаците друг избор, освен създаването на паралелни национални институции, поемайки по пътя към пълната политическа и административна автономия и свобода. На Турция пък се предлага да се превърне в „ключов фактор за нормализацията на отношенията между Сърбия и мюсюлманския свят” (13).

При последното посещение на турския премиер Ердоган в Сърбия, през юли 2010, той присъства на откриването на мюсюлманския Културен център в Нови пазар и подписа няколко двустранни споразумения за съвместно строителство на различни обекти.

Впрочем, освен с турската, Зукорлич и Церич гледат да се съобразяват и с американската политика на Балканите. Между другото, именно по инициатива на САЩ Сърбия промени политиката си спрямо Турция, на която пък, в рамките на американската регионална стратегия, е възложена задачата да работи за подобряване на отношенията между Сърбия и Босна, както и да стане „гарант за стабилността в Санджак” (14). По инициатива на посолството на САЩ в Белград, както и с участието на някои западноевропейски посолства, беше формирана своеобразна лобистка група на „приятелите на Санджак”, начело с Муамер Зукорлич. Впрочем, външната намеса в работите на Санджак не би трябвало да предизвиква учудване, имайки предвид, че още в доклада си от 8 април 2005 Международната кризисна група посочва, че „санджакският проблем се нуждае от международно решение” (15).

Поредното изостряне на отношенията със Сърбия настъпи през юли 2010, като повод за това стана решението на Белград да въведе нов правилник за формиране на Националния съвет на бошнаците, според който за това е необходимо присъствието на 2/3 от членовете му (§ 3), а не обикновено мнозинство, както е в съветите на другите национални малцинства в Сърбия. В отговор, в сръбската Скупщина бе създаден Форум на бошнашките депутати, а след това и Бошнашки национален събор. С участието на практически всички бошнашки институции и организации, съборът прие (на 14 юли 2010) Декларация, в която,„в съответствие с принципите и стандартите на европейската регионализация в процеса на децентрализация и регионализация на Сърбия”, беше поискано да се признае, че бошнаците са „държавнообразуващ” народ в Сърбия и да започнат преговори с Белград за определяне конституционния статут на Санджак. С цел да бъде променен сегашният статут на областта, Съборът обяви, че създава Комитет за възстановяване на Народното вече на Санджак (съществувало през 1943-1945). Освен това, той призова всички бошнаци – в областта и от диаспората, да започнат да отделят по 1% от личните си доходи за финансирането на „проектите с национална значение” (16).

Всичко това постави сръбския президент Борис Тадич в сложна ситуация: от една страна, провежданата от него външна политика очевидно е насочена към сближаване с Турция (той открито декларира намерението „да освободи страната си от стогодишното клеймо на враг на исляма и мюсюлманите”). От друга обаче, налице е сериозна дестабилизация и радикализация на ситуацията в Санджак, включително и заради откритото обвързване на „бошнашкия въпрос” с Турция. Интересно е, че докато Тадич вижда в „секуларизма и демокрацията” единственото средства за защита от радикалния ислямски фундаментализъм, Зукорлич стартира „втория етап от борбата”, чиято цел е етническата консолидация на „бошнашката нация”, автономията на Санджак и гарантирането на специален статут за бошнашките национални малцинства в Сърбия.

Уахабитската заплаха

Не по-малко остър проблем за сръбските власти в Санджак представлява и заплахата от усилване терористичната активност на т.нар. „уахабити”. Всъщност, уахабитското движение на Балканите, функционира като едно цяло на територията на Босна и Херцеговина, Санджак, Македония и Косово (17). През пролетта на 2010, израелският външен министър Авигдор Либерман прогнозира, че Ал Кайда и други екстремистки ислямисти групировки ще опитат да създадат свои бази на Балканите. Последваха информации в редица австрийски медии за прехвърлянето на радикални ислямистки групи от Босна и Херцеговина в Санджак. В отговор, Адем Зилкич подчерта, че това е следствие както от разногласията в мюсюлманската общност, така и от дейността на редица неправителствени организации. Всъщност, става дума за „преселването” в Санджак на групи от уахабити, т.е. хора, признаващи единствено законите на шариата, а не тези на държавата, където живеят.

В тази връзка, депутатът от Бошнашката демократична партия на Санджак в сръбската Скупщина Есад Джуджевич посочва, че радикализацията на ситуацията в Санджак е свързана почти изключително с дейността на Муамер Зукорлич „в чието обкръжение напоследък гъмжи от брадясали ислямисти”. Според него, с отказа си да води какъвто и да било диалог с Белград, Зукорлич пречи на хармоничното развитие на Санджак, като манипулира чувствата на вярващите мюсюлмани и използва тежката икономическа ситуация, както и факта, че в някогашна Югославия Сараево беше традиционния център на мюсюлманската общност.

На свой ред, раис ул улема Адем Зилкич подчертава, че „законът за църквите и религиозните обединения ни гарантира пълна равнопоставеност с останалите религии. В рамките на мюсюлманската общност функционира Факултет за изучаване на исляма, три медресета и множество детски градини, като държавата финансира медресето в Нови пазар и това в Белград, плаща стипендиите на 20 студенти от споменатия факултет, както и заплатите на професорите в него, и подкрепя медиите на мюсюлманската общност”. Според него, в Санджак са възникнали благоприятни условия за активизиране на уахабитите заради неясната позиция на държавата по въпроса, кое от мюсюлманските обединения в областта следва да се смята за легитимно (18).

Водачите на уахабитското движение, което напоследък печели популярност на Балканите и, в частност, в Босна и Херцеговина, контролират оттам и дейността на привържениците си в германоезичното пространство (за негов център те са избрали Австрия). Така, Сараево се превърна в разпределителен „хъб” на финансовите потоци за уахабитите. Контактите между уахабитските лидери в Босна и Австрия са доста тесни, като и едните, и другите се ползват с финансовата подкрепа на Саудитска Арабия. Впрочем, Риад финансираше ислямистките формации в Босна и Херцеговина още по време на юговойните, през 1992-1995, като още тогава беше създаден и каналът за прехвърляне на финансови средства от Виена, чрез вече несъществуващата “Third World Relief Agency” (TWRA, т.е. Агенция за подпомагане на Третия свят). По онова време в Босна се сражаваха около 1000 „моджехидини” от арабския свят, като след войната повечето напуснаха страната, но част останаха и (след като създадоха семейства с местни мюсюлманки и получиха босненско гражданство) продължиха „мисионерската си дейност”, отново със саудитски пари. В резултат от това, през последните години, сред самите босненските мюсюлмани се очерта задълбочаващо се противопоставяне между привържениците на традиционния ислям и радикалните екстремистки групировки. То обаче не се разви в полза на последните и тъкмо това наложи прехвърлянето на центъра на активността им в Санджак (19).

Политиката на сегашното правителство в Белград, по отношение на случващото се в областта, поражда нарастващо недоволство сред сръбското население на Санджак, което е притеснено най-вече от това, че властта в органите на общинското и градско управление почти изцяло е преминала в ръцете на мюсюлманите-бошнаци. Сред резултатите от това е преименуването на населените места дори там, където живеят компактни маси сърби: така например, село Църквине, в община Тутин, което запазва името си дори по време на турското робство, наскоро беше прекръстено на Кадилък (20). Паралелно с това, местните мюсюлмани постепенно изкупуват (включително с арабски и турски пари) земите на местните сърби, наблюдават се случаи на нападения срещу тях, както и уволнения на сръбски кадри и замяната им с мюсюлмански. В отговор, сърбите от общините Прибой, Приеполе, и Нова Варош отказват да признават принадлежността на районите си към „региона Санджак”, заплашвайки с провеждането на референдум и блокиране на пътищата.

Ситуацията още повече се изостри през август 2010. Както вече споменах, в Декларацията на Бошнашкия събор, се предвиждаше възстановяване на Народното вече на Санджак. Програмата на вечето пък включва обединяването на сръбските и черногорски „общини на историческия регион Санджак” и провъзгласяването му за автономен. В тази връзка, председателят на комитета за обновяване на Народното вече на Санджак Джамал Сульевич лансира т.нар. „новопазарска инициатива” за „възстановяване на автономията на Санджак”, т.е. за връщане на т.нар. „партизанска автономия” предоставена на областта по време на Втората световна война, през 1943-1945 (21). „Щом сръбските власти не възнамеряват да поставят на дневен ред въпросите за статута на Санджак и на бошнашкия народ, ние трябва да вземем съдбата си в свои ръце – декларира Сульевич. Според него, „Санджак е едно цяло, в културен, географски, комуникационен, етнически, икономически и всякакъв друг аспект – това не е сръбска или черногорска колония, Санджак принадлежи на своите граждани” (22).

Специално внимание заслужава името на въпросното Вече, защото не става дума за организация на „бошнашкия народ”, а за Народно вече на Санджак, т.е. за орган, претендиращ, че изразява волята на всички граждани на областта. Така, Вечето се натоварва с функциите на общонародно представителство, т.е. с много сериозни и далеч отиващи задачи. Според Сульевич, в своите действия то ще се ръководи и ще съблюдава резултатите от референдума от 1991 (организиран навремето от Партията на демократичното действие на Сюлейман Углянин), на който над 90% от участниците се обявиха за „пълна автономия на Санджак”.

По пътя към „автономен Санджак”

Междувременно, претенциите за автономия на Санджак се съобразяват с европейските стандарти и реалности. Така, уж в името на ускоряването на евроинтеграцията, беше лансирана т.нар. „европейска формула за автономията на Санджак”, според която „в Обединена Европа, Санджак, който частично се намира в Сърбия, частично – в Черна гора, ще притежава статут, като този на Южен Тирол, разделен между Италия и Австрия” (23). Привържениците на Зукорлич възнамеряват да се обърнат към Европейския съд в Страсбург заради нарушаването на религиозните им права. За целта, според говорителя на Мюсюлманската общност в Сърбия Самир Тандир, вече са ангажирани влиятелни лобистки групи в САЩ и Европа.

Освен това, доста ясно се изразява и намерението за присъединяване на  „бившия Санджак” към Босна и Херцеговина, при определени условия”. В случая, под „определени условия” се има предвид евентуалното разпадане на Босна и Херцеговина, т.е. ако т.нар. Република Сръбска (която е част от босненската федерация) реши да обяви независимост. Цялата тази активност беше съпроводена със серия от инциденти в края на лятото на 2010, включително изгаряния на сръбското знаме.

Регионалният национално-политически конфликт в Санджак се задълбочава и заради безсилието на централната власт и нейното нежелание да се опита да реши въпроса. Така, през последните три години, раис ул улема Адем Зилкич постоянно призоваваше правителството в Белград да сложи край на „двувластието” в Санджак и да забрани нелегитимната Ислямска общност в Сърбия. „Вече години наред – посочва Зилкич – предупреждаваме сръбската общественост, че действията и агитацията на Зукорлич противоречат на вярата, религиозните норми и нормативните актове на мюсюлманската общност. Тази политика и съпровождащата я подстрекателска реторика ни връщат към 90-те години, когато горяха къщи и бяха избивани хора”. Според Зилкич, Муамер Зукорлич е „узурпирал правото да представлява половин милион сръбски граждани” (24). Претенциите за автономия противоречат на сръбската конституция, да не говорим, че, както подчертава шефът на Службата за сигурност на сръбската армия генерал Момир Стоянович, движението на Зукорлич се финансира от Саудитска Арабия, а той самият вече е създал собствена частна армия и служба за лична охрана, която е по-многобройна от тази на президента Тадич (15).
На свой ред, известният сръбски анализатор Джордже Вукадинович посочва, че властите в Белград са направили опасна грешка още през 2002, допускайки, „в разрез със съществуващите правила и процедури, Муамер Зукорлич да оглави местния ислямски университет, превръщайки го в огнище за по-нататъшната радикализация на мюсюлманската общност, а пък самият Зукорлич да бъде легитимиран не само като водещ духовен, но и като светски и дори културен лидер на мюсюлманите в Санджак” (27).

Самият Зукорлич пък призова да не се опростява развитието на събитията в Санджак с твърдения от типа, че там „има един мюфтия и неколцина фундаменталисти, които трябва да бъдат притиснати, а иначе всичко е наред”. Според него, „официален Белград трябва да разбере, че Санджак е своеобразен „препъни камък” за Сърбия” (28).

Така, през втората половина на 2010, в Сърбия окончателно се оформи радикално религиозно-политическо движение, чиято цел е дезинтеграцията и, в крайна сметка, промяната на статуквото в областта Рашка (Санджак). В тази връзка си струва да си припомним и опита от етноконфесионалната война на територията на Босна и Херцеговина, през 90-те, по време на която именно „санджаклиите” се проявиха като най-непримирите екстремисти в редовете на мюсюлманската общност.

Мобилизацията на мюсюлманския фундаментализъм и радикализацията на исляма в Сърбия са изключително опасни явления не само за тази страна, но и за нейните съседи, а и за цяла Европа.

Бележки:

1. Санджак (Новопазарски санджак, област Рашка) е историческа област на границата между Сърбия и Черна гора. Тук,  в историческия регион Рашка, в средата на Х век, възниква първата сръбска държава, постигнала най-голямо териториално разширение на Балканите през ХІV век, при Стефан Неманя.По време на Османската империя, в чиито състав сръбската държава влиза през втората половина на ХV век, Новопазарският санджак е сред седемте и административни райони (на турски, санджаци). По решение на Берлинския конгрес от 1878, районът преминава под контрола на Австро-Унгария, а през 1908-1913 отново е в състава на Османската империя. След Балканските войни през 1912-1913, Новопазарският санджак е освободен от турска власт и поделен между Сърбия и Черна гора. Санджак включва 6 сръбски общини (Нови Пазар, Тутин, Сиеница, Нова Варош, Прибой и Приеполе) и 6 черногорски (Плевля, Биело Поле, Беране, Андриевица, Плав и Рожайе). Бошнаците (т.е. мюсюлманите от Босна и Херцеговина, които по времето на Тито са обявени за отделна народност и впоследствие биват преименуване на «бошнаци») са мнозинство в трите източни общини на сръбски Санджак (Нови Пазар, Тутин и Сиеница) и двете източни общини на черногорски Санджак (Плав и Рожае). В днешните сръбски официални документи, Санджак се обозначава като Рашка област.

2. Ђорђевић М. Национални савети – проблем уместо решења // www.nspm.rs/politicki-zivot/nacionalni-saveti-problem-umesto-resenja.html 16. август 2010.

3. www.srpska.ru/article.php?nid=6346

43. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4069

5. www.politika.rs/rubrike/Politika/Srbija-razgovara-Da-li-se-krshe-prava-muslimana.sr.html

6. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

7. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

8. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

9. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4099

10. www.politika.rs/rubrike/Drustvo/Ceric-ne-iskljuchuje-incidenate.sr.html

11. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4069

12. www.nspm.rs/hronika/rasim-ljajic-turska-spremna-da-ulaze-u-srbiju.html

13. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=12&article=4163

14. www.nspm.rs/hronika/blic-savet-bezbednosti-un-sledece-iskusenje-za-srbiju.html

15. Can Karpat Sandzak - Last Chance of the Serbian Statehood. 30.05.2006 //

www.axisglobe.com/article.asp?article=888

16. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=12&article=4169

17. www.nspm.rs/hronika/adem-zilkic-uzrok-vehabizma-nejedinstvo-u-islamskoj-zajednici-i-neke-nvo.html

18. Санджак е най-изостаналия икономически сръбски регион. Нови пазар пък е център на организираната престъпност и там има много висока безработица, особено сред младите хора.

19. www.nspm.rs/hronika/adem-zilkic-uzrok-vehabizma-nejedinstvo-u-islamskoj-zajednici-i-neke-nvo.html

20. www.nspm.rs/hronika/becki-prese-vehabije-se-sele-u-sandzak.html

21. www.nspm.rs/komentar-dana/iseljavanje-srba-iz-raske-oblasti.html

22. По модел на т.нар. Атифашистко вече за народно освобождение на Санджак

23. www.nspm.rs/hronika/cilj-obnavljanja-narodnog-veca-sandzaka-je-proglasenje-autonomije.html

24. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html

25. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html

26. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html

27. www.nspm.rs/hronika/djordje-vukadinovic-muamer-zukorlic-je-strela-koja-je-odapeta.html

28. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

* Център за анализ на кризите на Балканите

Мнозина в Европа смятат Индокитай за екзотичен регион, разположен в „глобалната периферия”. В същото време обаче, осъществяващите се тектонични геополитически промени в Евразия отново извеждат този район, наред с Китай и Индия, в центъра на световната историческа сцена.

Азиатският Дракон срещу американската Анаконда

В Индокитай, както и в Югоизточна Азия, като цяло, през последният половин век се водеше ожесточена борба за влияние между САЩ, СССР и Китай. Както е известно, американските геополитически технологии на „демократичната примка на Анакондата” се прилагаха по отношение на Евразия от средата на миналия век насам. За първи път те претърпяха поражение именно в Индокитай. Американската геополитическа доктрина на „доминото” предполагаше, че ако Южен Виетнам стане комунистически, под контрола на комунистите ще попаднат и всички съседни държави от Югоизточна Азия.

Виетнамската война (1963-1973) бе първото поражение на Съединените щати в схватката за геополитическа доминация в Югоизточна Азия. След изтеглянето на американските войски от Виетнам, бе силно ерозиран имиджът на Организацията на Договора за Югоизточна Азия (СЕАТО) и през 1977 този военен блок беше разпуснат. Гражданската война в Камбоджа (Кампучия) в началото на 70-те години се превърна в поредния полигон на геополитическото противопоставяне в региона. В този трагичен по мащабите си конфликт активно се намесиха Северен и Южен Виетнам, Китай и САЩ. През 1975 победа удържаха т.нар. „червени кхмери”, начело с Пол Пот. Маоисткият режим, вдъхновен от „великата пролетарска културна революция” в Китай, подложи на изключително жестоки репресии именно интелектуалния елит, чиито представители или бяха ликвидирани, или изпратени в лагери за „превъзпитание”. По различни оценки, в страната са загинали между един и три милиона души, а Кампучия се превърна в основния плацдарм на Китай в Индокитай. След края на Виетнамската война, Пекин, опасявайки се от прекаленото усилване на Ханой, започна да въоръжава режима на Пол Пот, който пък редовно провокираше сблъсъци по границата с Виетнам..

През 1978 тези провокации доведоха до окупацията на Камбоджа от виетнамската армия и свалянето на режима на „червените кхмери”. Това предизвика голямо недоволство в Пекин, в резултат от което, през пролетта на 1979, избухна Китайско-виетнамската война. В нея виетнамската армия съумя да спре китайското настъпление, нанасяйки големи загуби на противника. Китай обаче успя да откъсне от Виетнам спорните Параселски острови, намиращи се югоизточно от остров Хайнан, както и част от островите Спратли. Китайско-виетнамският договор от 2005 официално призна правото на Пекин върху тези територии. Въпреки това, опасенията на Виетнам от набиращия сили Китай се запазват. Затова САЩ разглеждат Ханой като потенциален съюзник в региона.

След края на войната, през 1979, беше подписано виетнамско-съветско споразумение за използване на пристанището Камран като база за материално-техническо осигуряване на съветския Тихоокеански флот, за срок от 25 години. Местният залив се смята за едно от най-дълбоководните пристанища в света. Тук беше изградена най-голямата съветска военноморска база, извън територията на СССР, която беше затворена през 2001 от руските власти.

След геополитическото самоубийство на Съветския съюз,  в битката за Евразия се сблъскаха американската „Анаконда” и китайският „Дракон”. В Югоизточна Азия, китайците използват не само икономическата си мощ, но и демографският фактор. С китайски етнически произход са 77% от жителите на Сингапур, 29% от тези на Малайзия, 10% от тайландските и 4% от жителите на Филипините. При това, етническите китайци контролират 45% от едрия бизнес на Филипините, 18 от 20-те най-големи корпорации в Индонезия, 9 от 10-те в Тайланд и 24 от 60-те в Малайзия. Тяхна собственост са и над 60% от акциите, регистрирани на фондовите пазари в Югоизточна Азия. До голяма степен, именно благодарение на „външните китайци” (т.нар. „хуацяо”), през последните десетилетия, към „източноазиатските дракони” (Хонконг, Сингапур, Тайван и Южна Корея) се присъединиха нови „малки дракони”, в лицето на Индонезия, Филипините, Тайланд и Малайзия.

Междувременно, Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) се споразумя с Пекин за създаването на най-голямата в света зона за свободна търговия АСЕАН-Китай, като резултатът от това не закъсня. Китай се превърна в основния външнотърговски партньор на повечето държави от Индокитай (Виетнам, Мянма, Сингапур и Тайланд). Следва го Япония, докато САЩ значително им отстъпват. Що се отнася до ЕС, той продължава да е аутсайдер сред основните външнотърговски партньори на държавите от региона. Във външната търговия на икономически слабите страни от Индокитай (като изключим Камбоджа) пък доминират източноазиатските дракони. Така, в Азиатско-Тихоокеанския регион се формира самодостатъчен регионален пазар.

Разривът между БВП на страните от Индокитай и Източна Европа намаля от 3,6 пъти, през 1990, до 2 пъти, през 2009. Нарасна демографската мощ на региона, особено на фона на процесите на депопулация в Източна Европа. Така, ако през 1975 числеността на населението на бившите съветски републики (а днес отделни държави) Русия, Украйна и Беларус, беше 1,9 пъти по-голяма от тази във водещите държави от Индокитай (Тайланд, Виетнам, Малайзия и Сингапур), днес те вече са надминали Източна Европа по демографската си мощ. Известна е ролята на конфуцианството за модернизацията на Азиатско-Тихоокеанския регион, но истината е, че будизмът също съдейства за този процес. Всеки будист помни сентенцията на Буда, че „чувството за собственост не се измерва с вещите, а с мислите. Можеш да имаш много вещи и да не си собственик”.

Укрепването на икономическата мощ на съвременен Китай и зависимостта му от вноса на енергоносители постави пред Пекин стратегическата задача да гарантира сигурността на търговския (танкерния) флот по морските комуникации в Южните морета. Тук, като най-уязвимо място се очертава сравнително тесният (до 2-3 км) Малакски пролив. Затова САЩ придават изключително значение на контрола над тази комуникация и възможното блокиране на пролива. Както е известно, американският военноморски флот многократно превъзхожда морските сили на Китай. Освен това, двустранните военни алианси с Япония, Южна Корея, Австралия, Филипините и Тайланд позволяваха на САЩ да осъществяват ефективен контрол върху морските маршрути към Китай, но времената се променят.

Пекин разположи военни бази и средства за електронно разузнаване в някои приятелски държави от Югоизточна Азия (Мянма, Камбоджа). Китай гарантира политическия суверенитет на Мянма, която (според повечето прогнози) разполага с мащабни запаси от енергоносители. През есента на 2009 стартира изграждането на тръбопровод, с дължина 1100 км, между китайската провинция Юнан и морското крайбрежие на Мянма, което ще позволи на Китай, през 2012, да намали транспортните рискове, свързани с преминаването през Малакския пролив.

В битката си с набиращия все по-голяма геополитическа мощ Китай, американците, както впрочем и европейците в миналото, стимулират производството на опиум, особено в т.нар. „Златен триъгълник”, разположен в район, където се събират границите на Тайланд, Мянма и Лаос.

Опиумът и „управляваните кризи” като геополитически инструмент

Както е известно, след победата на комунистите в Китай, една от дивизиите на Гоминдана се укрива в планинските джунгли в зоната на Златния триъгълник и започва да използва в борбата си с комунистическия режим в Пекин опиума, като със средствата от продажбата му, закупува оръжие. Тези усилия се подкрепят от САЩ, които създават в района няколко бази за тибетските сепаратисти. По време на Виетнамската война, американците стимулират опиумния трафик към Китай, страничен ефект от което обаче се оказва пристрастяването на собствените им военни, действащи в Индокитай, към хероина.

Междувременно, през 70-ге години на миналия век, въоръжените отряди на местното племе шан, обитаващо граничните планински територии на Мянма и Тайланд разгромяват остатъците от дивизията на Гоминдана и започват да използват опиума за да финансират собствената си „национално-освободителна” борба. В резултат от това, Манма се превърна във втория производител на нелегален опиум в света, след Афганистан. Между другото, правителството на самопровъзгласилата се държава Шан (в североизточната част на Мянма, с население от 5 млн. души) твърди, че е готово да прекрати добива на опиум, ако бъде признато от международната общност.

След разпускането, в края на 80-те години на миналия век, на Комунистическата партия на Бирма (Мянма), териториите, контролирани дотогава от нейните партизански отряди, преминаха под контрола на Обединената армия на друга непризната държава – Уа (едноименното племе обитава граничната зона между Китай и Мянма). Освен това, в Мянма действат няколко мюсюлмански групировки и дори крайнодясната християнската бунтовническа организация „Армията на Бога”, осъществила няколко терористични акции в края на 90-те. Повечето от всички тези групировки  се финансират от търговията с опиум и имат неофициалната подкрепа на съперничещите си за влияние в региона велики държави. През последните години, комунистически Китай, който гарантира политическия суверенитет на Мянма и нейния военен режим, съумя да успокои донякъде ситуацията в региона, благодарение реализацията на редица мащабни икономически проекти.

Както е известно, почти всички политически движения в Азия, борещи се за „повече демокрация” в своите страни, традиционно се ползват с подкрепата на САЩ. Тази подкрепа е още по-наложителна, тъй като напоследък Америка очевидно губи битката с Китай за контрола над Евразия. Повечето държави от Югоизточна Азия се обявяват против създаването на американски бази на своя територия, помнейки, че по време на Виетнамската война, САЩ използваха именно територията на Тайланд (където имаше 20 американски бази, ликвидирани след края на войната) за нанасянето на удари по Северен Виетнам.

След като претърпяха поражение във Виетнамската война, САЩ безуспешно се опитаха да използват в Индокитай геополитическите технологии на т.нар. „управлявани кризи”. Такава беше и азиатската финансова криза, разразила се през юни 1997 в държавите от Югоизточна Азия. Тайландската национална валута (бат) бе подложена на масирани атаки от западни финансови спекуланти, като в резултат от девалвацията и рухна фондовият пазар в страната. После кризата се прехвърли в икономиките на Малайзия, Индонезия и Южна Корея. Политическото и икономическо преструктуриране на съответните национални икономики позволи пълното преодоляване на последиците от кризата едва през 2001. Впрочем, според привържениците на т.нар. „конспиративни теории”, част от тези технологии е била и епидемията от атипична пневмония, прехвърлила се от Югоизточна Азия в Китай.

На свой ред, набиращия все по-голяма мощ комунистически Китай се опитва да създаде около границите си геополитически пояс от приятелски настроени държави (Непал, Бутан, Мянма, Лаос, Виетнам, Камбоджа). В този „пояс” обаче много остро се усеща отсъствието на Тайланд.

Тлеещата „цветна революция”

През последно време, в ключовата държава от региона – Тайланд – периодично избухват масови обществени вълнения, силно напомнящи т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство, които пък се смятат за част от модерните геополитически технологии на САЩ, залагащи на етнонационализма.

През последните двайсетина години тайландската икономика се развиваше с високи темпове и страната се превърна в един от новите азиатски дракони. През 2009, Тайланд пусна в орбита първия си изкуствен спътник. Тайландската медицина пък си извоюва имиджа на една от най-добрите в света.

Населението на конституционната монархия Тайланд включва предимно тайски народности (80%),  а също лаосци и китайци, както и малки малайски, виетнамски, кхмерски и други етнически групи. 95% от жителите на страната изповядват будизма,  а 4,6% исляма (предимно в южните райони). В северните провинции на Тайланд традиционно се запазва китайското влияние, докато в южните провинции доминират мюсюлманите.

Жителите на страната се гордеят с факта, че тя никога не е била колонния. Своеобразен символ на геополитическа мощ в Индокитай е притежаваната от Тайланд статуя на Изумрудения Буда, която се пази в будисткия манастир в Банкок и е смятана за една от националните реликви на тази държава. В миналото (т.е. през Средните векове), могъщата и най-голяма в Индокитай тайска държава Сиам е включвала и редица васални територии (Камбоджа, Лаос и част от Малайзия). По-късно Западът използва Тайланд като „буфер” между азиатските колонии на Великобритания и Франция.

Военният преврат от 2006 и последвалите го събития свидетелстват за усилване на противопоставянето между САЩ и Китай в тази „централна” държава на Индокитай. Впрочем, за нестабилността способства и възрастта и лошото здравословно състояние на престарелия крал на Тайланд, от което искат да се възползват привържениците на ликвидирането на монархията. Това не може да не поражда нарастваща тревога в тайското общество за бъдещето на страната, след над шейсетгодишното управление на крал Рама ІХ. В същото време, Тайланд, който в миналото съумя да избегне превръщането си в западна колония, се стреми да запази неутралитет в задълбочаващото се регионално съперничество между великите държави (и, най-вече, между САЩ и Китай).

Организаторите на военния преврат (известен още като „революцията на жълтите превръзки”), водени от генерал, изповядващ исляма, се обявиха за запазване целостта на страната и бяха подкрепени от краля. Тогава много жители на страната си сложиха жълти превръзки, символизиращи лоялността им към монарха. Сред основните причини за политическата дестабилизация бе конфликтът между будистите и мюсюлманите от Юга, предшестващ преврата. Той провокира ескалация на насилието, като в сблъсъците загинаха 1500 души. Държавният преврат напомни на света за съществуването на т.нар. „Палестина в Югоизточна Азия” (става дума за Паттани – една от южните тайландски провинции – б.р.). Макар че тайландските мюсюлмани са малцинство, в миналото те са разполагали с автономия, загубена в началото на ХХ век. „Обединената организация за освобождение на Паттани” се обявява за възстановяването и, както и за присъединяване на провинциите, населени предимно с мюсюлмани, към Малайзия. Затова, след събитията от 2006, новите управляващи в Тайланд започнаха диалог с ислямските бунтовници, което съдейства за стабилизиране на ситуацията в южната част на страната.

През ноември 2006 обаче, опозицията окупира двете най-големи летища на Банкок (Суварнабхуми и Дон Муанг). Над 350 000 чуждестранни туристи бяха блокирани там и по-късно успяха с много трудности да напуснат страната през базата на местните военновъздушни сили. Следващата вълна на недоволство заля Тайланд през пролетта на 2009. През януари 2010 пък, в Банкок започнаха вълнения, провокирани от появата на танкове по улиците на столицата (както се оказа по-късно, те са били изпратени там за ремонт). През февруари бяха осъществени масови антиправителствени акции, организирани от Обединения фронт за демокрация и против диктатурата. Това „движение на червените ризи” се ръководи от сваления през 2006 тайландски премиер Таксин Шинаватра, който в момента живее в Камбоджа. Той продължава да се ползва с голяма популярност сред най-бедните слоеве на населението, заради осъществените по време на управлението му социални програми. В резултат от протестните действия временно прекрати работата си „Банката на Банкок”, чието ръководство бе обвинено от демонстрантите, че работи против демокрацията и е свързано с Тайния кралски съвет, играещ ключова роля в политическия живот на Тайланд. Съветът се ръководи от генерал Тунсуланонд, който е единственият премиер, управлявал два последователни мандата (1980-1988), през които правителството успя по мирен начин да прекрати дейността на комунистическите бунтовници.

Бягството на бившия тайландски премиер в Камбоджа изостри и без това сложните отношения между Банкок и Пномпен, оспорващи си собствеността на откритите сериозни запаси от петрол в Сиамския залив. Освен това, силен интерес към тези ресурси демонстрира и Китай.

Новите дракони

През последните десетилетия, в Индокитай набира икономическа мощ Виетнам, който макар и да се води „социалистическа република”, след 1986 се ориентира към капиталистически модел на развитие. По демографския си потенциал, това е най-голямата държава в региона. През периода 1975-2008, населението на Виетнам нарасна от 48 до 87 млн. души (13-то място в света). В резултат от „политиката на обновяване”, от края на 80-те години, в страната беше отслабен контролът на Комунистическата партия върху обществения живот, осъществи се частична либерализация на икономиката и бяха разширени външноикономическите връзки. Виетнам стана член на СТО и АСЕАН и нормализира отношенията си със САЩ. През 2000-2007, БВП на страната нарастваше средно със 7,5%. Така, Виетнам се превърна в първия „комунистически дракон” в Индокитай и икономически „локомотив” за съседните му Лаос и Камбоджа. В същото време, виетнамската армия е най-силната в Индокитай, една от най-добрите в Азия и е единствената в света, удържала, след Втората световна война, военни победи над Франция, САЩ и Китай.

Малайзия, която получи независимост от Великобритания през 1957, е единствената на планетата изборна конституционна монархия. В тази предимно мюсюлманска държава, будистите-китайци доминират в местния бизнес. През 1969 там имаше мащабни етнически сблъсъци между малайци и китайци, в резултат от които загинаха много хора. Това доведе до промени в националната политика на държавата и гарантиране свободата на вероизповеданията. Малайзия стана един от новите азиатски дракони. В основата на икономиката и е индустриалният сектор (осигуряващ 46% от БВП) и най-вече електротехническата промишленост и електрониката. Най-мащабният инвестиционен проект, на стойност 100 млрд. долара, който ще осигури 800 хиляди работни места, се реализира в момента в южния щат Джохор, където ще бъде създаден икономически клъстер с морско пристанище и летища, който би могъл да се превърне в конкурент на Сингапур.

Часът на Южните морета

Един от определящите фактори, осигуряващи икономическия ръст в Индокитай, бе геополитическата трансформация в Евразия. Както изглежда, отново идва часът на Южните морета, а както показва историята, това означава, че мечтите за възраждането на т.нар. Път на коприната, на което разчитат държавите от Централна Азия и Русия, вероятно няма да се реализират. Според теорията за Големите многомерни пространства, наред с циклите на световната хегемония (моделът на Кондратиев-Уолърстийн), съществуват и 500-годишни геополитически цикли, които водят до радикална промяна на глобалната геополитическа архитектура и световните (трансконтиненталните) комуникации. В момента, геополитическата трансформация в Евразия се съпровожда от началото на нов такъв цикъл, което нагледно се илюстрира и от неуспешните опити за възраждането на Великия Път на коприната.

През ХV век, Китай, който по онова време разполага с могъщ морски флот, се превръща в световна държава, а бързият ръст на икономиката и търговията в Индия и зоната на Персийския залив (Арабско море) води до доминацията на Великия морски път между Близкия изток, Индия, Югоизточна Азия и Китай. Въпреки пиратството, морският маршрут се оказва по-безопасен от пътищата на керваните. Морският път от Персийския залив до Китай отнема два пъти по-малко време, отколкото сухопътния (150 дни). При това, един кораб може да превозва толкова товари, колкото керван от хиляда камили. Така започва продължилият дълги векове залез на Великия път на коприната.

Днес, Евразия навлиза в нов геополитически (комуникационен) цикъл, в чиито рамки Южните морета получават приоритет пред трансконтиненталните сухопътни маршрути между Запада и Изтока на Евразия. Така, Индийският океан се превръща в най-важния геостратегически регион за САЩ, Китай и Индия. За трети път в евразийската история, с интервал от пет века, настъпва Големият час на Южните морета. Във връзка с тази геополитическа трансформация, в Югоизточна Азия приключва епохата на западната експанзия в региона. Така, изпод развалините на окончателно разрушения геополитически слой, след края на колониалната ера и загубата на контрола над региона от страна на Запада и СССР, се очертават историческите „слоеве”, включително споменатата по-горе „Палестина на Югоизточна Азия”. Всеки 500-годишен геикономически цикъл се символизира от съответните търговски комуникационни полюси: Кедах, Шривиджая (ІХ век), Малака (ХV век), Сингапур (ХХ век). През последното хилядолетие, борба за лидерство в Южните морета водят средновековните държави Шривиджая и Маджапахит, Китайската империя, мюсюлманските султанати Малака и Джохор, Португалия, Холандия, Франция, Британската и Японската империи, САЩ и Сингапур, Бирманската, Кампучийската и Сиамската империи, които, в различни периоди, доминират в Индокитай.

Символ на мощта на Кампучийската империя става гигантският храмов комплекс Ангкор-Ват, който в момента е най-голямото култово съоръжения на планетата. Втората половина на ХІV-ХV век е период на небивал разцвет на Югоизточна Азия. Тогава постигат най-голямата си мощ Сиам и Маджапахит, а също Виетнам и Малака. Както е известно, Средновековна Индия не е велика морска държава. Тъй като е икономически самодостатъчна, тя не се нуждае от колонизация и експанзия. Основният експортен товар на тогавашна Индия е религията. Тоест, новите земи биват завоювани не от индийските „конкистадори”, действащи с огън и меч, а от свещениците, които с помощта на съпровождащите ги художници и архитекти изграждат величествените храмове на Ангкор, в Камбоджа и Борободур, на остров Ява.

Не по-малко успешна битка за душите на местното население впрочем, води и ислямът. Будизмът, който в съчетание с индуизма, има своята хилядолетна история в Малая, постепенно бива изтласкан от исляма. Историците обясняват тази невероятна трансформация с няколко основни причини. Според тях, ислямът, който повишава значително статута на търговията и търговците, намира благодатна почва в търговската държава Малака, да не говорим, че се превръща в политическо знаме на Малая в борбата и с будисткия Сиам.

Голяма роля в Южните морета играят холандската и британската Остиндийски търговски компании. Именно холандците са  авторите на „гениалната” идея да търгуват с опиум срещу подправки (пипер и карамфил). Като опиумът изпълнява и ролята на мощно психологическо оръжие, ерозирайки духа на местните народности. В същото време, печалбите на холандската компания от продажбата на подправките в Европа достигат 2500%.

Британската Остиндийска компания пък купува в Кантон (Китай) чай, плащайки за него първо със сребро, а след това с опиум, отглеждан в плантациите и в Индия. Вносът на опиум достига такива размери, че китайското правителство въвежда смъртно наказание за контрабандата му, което води до т.нар. Опиумна война (1839-1842). Тя приключва с победата на Великобритания, на която е предаден остров Хонконг, и отварянето на китайските пристанища за търговия с чужбина, включително с опиум. Така Великобритания успешно се справя с дефицита в търговския си баланс с Китай, наркотизирайки населението на тази страна, в резултат от което само за четири десетилетия след края на Опиумната война, то намалява от 416 до 369 милиона души, 120 милиона от които са наркомани.

По-късно, Южните морета и Индийският океан се превръщат в арена на схватки с участието не само на европейските държави, а и на САЩ и Япония. Така, по време на Втората световна война, Японската империя окупира повечето държави от региона, включвайки ги в т.нар. Велика източноазиатска сфера на съвместен просперитет, под егидата на Токио.

„Европа на екватора”

Сред символите на новия 500-годишен геополитически цикъл е възходът на града-държава Сингапур. Неговото гранично (в геополитически и геоикономически смисъл), положение се превърна в стратегически ресурс за развитието му, като за първи път в съвременния свят успешно беше създаден уникален модел на държавно устройство, обединил постиженията на Запада и тези на Китай. След Втората световна война и оттеглянето на британците, Малайзия се отказа от правата си върху бедния остров и, през 1965, Сингапур стана независима държава. В нея, благодарение на демографския „котел за претопяване” на мигрантите от Китай, Британска Индия и Холандска Ост-Индия, бе създадена нацията на т.нар. „нови азиатци” – високообразовано и дисциплинирано население с (предимно) високо жизнено равнище. В населението на Сингапур (4,9 млн. души) доминират етническите китайци (77%). Национален език обаче е малайският, а за официални езици се смятат английският, мандарин (т.е. официалният китайски диалект), малайският и тамилският. В деловото общуване пък доминират английският и китайският.

Сингапур е държава, която на пръв поглед съществува напук на всичко, и е своеобразен антипод на гигантските страни от типа на Русия. Тя е сред най-малките по площ държави на планетата, която обаче продължава да се разширява. За целта Сингапур „внася” земя от Индонезия – например купува необитаем остров, който не позволява развитието на стопанска дейност и изнася почвата. В Сингапур няма полезни изкопаеми, затова му се налага да внася не само енергоносители, но и прясна вода. Икономиката зависи от доставките на вода от Малайзия и вноса на енергоносители и храни.

Въпреки това, Сингапур демонстрира най-високите и устойчиви темпове на икономически растеж в Югоизточна Азия (14%, в края на 90-те). По паритет на покупателната способност, БВП на страната (51 649 долара на глава от населението) е сред най-високите в света. Сингапур е сред водещите държави на планетата в сферата на наукоемките високи технологии, компютъризацията и роботизацията. Той се превърна в първото в света киберпристанище, където действат електронни правителства.

Бащата на това икономическо чудо и първи премиер на Република Сингапур е етническият китаец Ли Куан Ю (1923), който завършва Университета в Кембридж и оглавява правителството на страната цели осем пъти (1959-1990). В мемоарите си той пише следното: „Използвахме онези предимства, които Великобритания ни остави: английският език, правната система и администрацията, свободна от партийни пристрастия. Старателно избягвахме да прилагаме методите, характерни за социалната държава, защото видяхме, как, в резултат от „социалистическата” уравниловка на лейбъристите, великият „британски” народ се превърна в посредствен”. Ли Куан Ю беше наследен от Го Чок Тонг (получил качествено образование на Запад), а след 2004 премиер на Сингапур стана синът му Ли Сян Лун, който също е завършил в Кембридж.

Сред основните стълбове на „сингапурското чудо” е качественото професионално образование на принадлежащите към политическия елит и висшите държавни чиновници. В Сингапур не съществува такъв вид корупция, като разпространената в Източна Европа практика да се купуват университетски дипломи и научни степени. Впрочем, „сингапурското чудо” има и друга страна, отчитаща специфичната човешка природа – там се практикува смъртното наказание, включително за извършване на жестоки убийства, наркотрафик и корупция. През последните двайсетина години, са изпълнени 450 смъртни присъди, което е сред най-високите показатели в света. В резултат от тази политика, нивото на престъпността и корупцията в страната е сред най-ниските на планетата.

С няколко думи „сингапурското чудо” може да бъде описано като „диктатура на интелектуалния Дракон”, стъпила върху фундамента на конфуцианството, икономиката на знанието и суровите мерки против престъпността и корупцията. Всичко това позволи на Сингапур да си извоюва лидерски позиции в Югоизточна Азия в настъпващата нова „епоха на Южните морета”.

Наред с възраждането на морските комуникации, Индокитай демонстрира успехи и във въздушните, претендирайки за ролята на „небесен Дракон”. Така, международното летище Суварнабхуми в Банкок е най-голямото в Югоизточна Азия. Тази главна „въздушна врата” на Индокитай е на четвърто място в Азия, по броя на превозените пътници, след Токио, Пекин и Хонконг, и на 18-то в света (38,6 млн. пътници, при капацитет от 45 млн., през 2008). Авиокомпанията Singapore Airlines нееднократно заема първо място в международната класация за „най-добра авиокомпания в света”. През 2009, за най-добра нискобюджетна авикомпания пък бе обявена малайзийската Air Asia Line.

Заключение

Осъществяващите се тектонични геополитически промени в Евразия отново извеждат Индокитай (наред с Индия и Китай) в центъра на световната сцена. Съществен принос за това има духовният потенциал на региона, в основата на който са конфуцианството, будизмът, индуизмът и традиционно силната роля на държавата. След 500-годишно прекъсване, Китай отново се превърна в световна търговска държава. В резултат от геополитическата трансформация, в Евразия се заражда нов 500-годишен геополитически цикъл – отново удря часът на Южните морета, чиито предвестник са източноазиатските Дракони. Тъкмо това определя и геополитическия код на Индокитай. Не само в морските простори, но и в небесното пространство и дори в киберпространството, Китай и азиатските Дракони отправят сериозно предизвикателство към Запада.

В същото време, САЩ, както изглежда, са изчерпали възможностите си да използват и дори да налагат със сила „демократичните ценности” (в собствената си интерпретация) в Евразия. Те загубиха битката за Индокитай. Геополитическото противопоставяне между великите държави в този регион струва живота на 5 млн. местни жители, имайки предвид Виетнамската война и геноцида в Камбоджа. САЩ не успяха да превърнат Индокитай и, на първо място, Тайланд в плацдарм за дестабилизирането на Китай. Мнозина анализатори споделят тезата, че от съвременните процеси на глобализация печелят най-вече Съединените щати. От друга страна обаче, тъкмо благодарение на глобализацията евразийските държави, включително и тези от Индокитай, се сдобиха с нови и достатъчно мощни инструменти за да се противопоставят на американските планове за хегемония.

Какви са евентуалните сценарии преди неизбежния мат на Америка на Голямата евразийска шахматна дъска? Пред САЩ има няколко възможности да осъществят отстъплението си от евразийското пространство:

- мирно изтегляне в Новия свят, където да се съсредоточат върху вътрешните си проблеми, като създадат в района на Карибите (Хаити) достатъчно мощен военен щит против „олевяващата” Латинска Америка;

- имайки предвид огромната военна мощ на САЩ, те могат да се изкушат да продължат силовата си намеса по маршрута Виетнам – Балканите – Ирак – Афганистан – военна атака срещу Иран, в резултат от което обаче рискуват завинаги да бъдат прогонени от Евразия;

- да създадат в Черноморския регион последния американски преден пост в Евразия, позволяващ им да не допуснат прекаленото усилване на (все още) втората световна ядрена сила (Русия) и да превърнат региона в „зона на управляваните кризи” с цел дестабилизирането, при нужда, на ситуацията в Европа, Крим, Кавказ и т.н.

Предвид хода на събитията в Евразия, включително и в Индокитай, и настъпването на часа на Южните морета надеждите на онези, които разчитат на възраждането на Великия път на коприната, най-вероятно няма да се сбъднат. Най-вече защото скъпоценното време за това възраждане беше изгубено в безкрайните имитации на постъпателно икономическо развитие. След разпадането на Съветската империя и на световната социалистическа система, както и след ликвидирането на стратегическата си военна база в Камран, Русия за дълго време (ако не и завинаги) загуби геополитическото си влияние в Индокитай и не съумя да го конвертира в мащабно икономическо присъствие в региона.

* Авторът е президент на Института за геополитика в Одеса, Украйна

Кавказ, включително северната му част, може да се разглежда като единен организъм, в който всички процеси са тясно свързани помежду си. Затова решението на кавказките проблеми следва да бъде комплексно и цялостно. Но, преди да се анализират вариантите за разрешаването на кавказките проблеми, си струва да направим бегла възстановка на хронологията на събитията след разпадането на Съветския съюз и да очертаем сегашната ситуация в региона.

Разпадането на Съветската империя и развитието на ситуацията в Кавказ

И така, нека се върнем в началото на 90-те години на ХХ век, когато Съветският съюз прекрати съществуването си и трите съветски републики от Южен Кавказ станаха независими. При това обаче, още в онзи момент и в трите вече бяха налице, или пък назряваха, въоръжени конфликти, имащи както вътрешен (например в Грузия), така и международен (например между Армения и Азербайджан) характер. Неспокойна бе и ситуацията в Северен Кавказ, където от Чечено-Ингушката АССР се отдели т.нар. Ичкерия, която също се обяви за независима от Русия.

Паралелно с това, Западът започна да осъществява пряко или косвено проникване на територията на бившия СССР, включително и в Кавказ (Северен и Южен).  Формулираха се стратегии за постепенното откъсване на тази територия от Русия и интеграцията и в западните структури, или пък за преминаването и към турската сфера на влияние (по онова време Турция все още действаше като интегрална част от Запада, в качеството и на член на НАТО и кандидат за членство в Европейската общност). Самата Русия бе слаба и заета със собствените си проблеми – там, в хода на реформите, осъществявани от правителството на Егор Гайдар, се извърши мащабно преразпределяне на държавната собственост, съпроводено от хаос и подем на икономическата и криминална престъпност, затова през онези години страната не изглеждаше особено привлекателна и дори отблъскваше повечето си съседи.

На този фон се очерта като неизбежно бързото преминаване на държавите от Южен Кавказ към сферата на влияние на Запада, въпреки прословутите обещания на редица водещи западни политици, дадени още на съветското ръководство, НАТО да не се разширява на изток и т.н. В резултат, Русия нямаше друг избор, освен да започне да подкрепя сепаратистките сили в Кавказкия регион, получавайки по този начин известни инструменти за контрол върху ситуацията в държавите от Южен Кавказ. Така, с руска подкрепа, абхазките и осетинските сили нанесоха поражение на централното правителство в Тбилиси, а арменците победиха в Карабахската война.

Справедливостта обаче изисква да отбележим, че с агресивната си политика тогавашните управляващи в Тбилиси направиха всичко възможно Русия да подкрепи претенциите на абхазците и осетинците. В същото време, подкрепата за сепаратизма в Грузия косвено доведе до засилване на нестабилността и в руския Северен Кавказ и създаването на въоръжени севернокавказки формирования, придобили боен опит в Абхазия. Малко по-късно пък това доведе и до Първата чеченска война, в която Русия, на практика, претърпя поражение от сепаратистите.

В резултат, в средата на 90-те години, се формира ситуация, когато много сепаратистки движения в Кавказ удържаха победа, под една или друга форма. В държавите от Южен Кавказ се наложиха квазистабилни режими (на Шеварднадзе и на Алиев-старши), опитващи се да следват т.нар. „мултивекторна политика”, като на думи декларират необходимостта от стратегическо партньорство с Русия, докато, на практика, подготвят почвата за по-тясна интеграция със Запада, най-вече чрез реализацията на различни мащабни енергийни проекти. В Армения, в средата на 90-те, окончателна победа удържа т.нар. Карабахски клан, отстранил от властта първия президент Тер-Петросян, който също се опитваше да играе на „мултивекторното поле”, а в края на управлението си даде знак, че е склонен да ориентира страната си към западната сфера на влияние.

Тази ситуация се запази до идването на власт в Русия на Владимир Путин, който веднага се ангажира с решаването на сепаратисткия проблем в страната и, най-вече, в Северен Кавказ. Пристъпи се към ликвидиране на въоръжените групи на сепаратистите, а федералният център възстанови контрола си над военно-политическата ситуация в региона, включително в Чечения и планинските райони на Дагестан. В Южен Кавказ обаче, статуквото се запази.

То беше нарушено едва с идването на власт в Грузия на Михаил Саакашвили, в резултат от т.нар. „цветна” („розова”) революция. Грузинският президент веднага стартира енергични опити за промяна на ситуацията и съществуващото статукво, дефинирайки тази политика като „размразяване на изкуствено замразените конфликти”. Новите управляващи в Тбилиси дори постигнаха известни успехи в тази посока, установявайки пълен контрол над Аджария, където, макар и да нямаше въоръжен конфликт, влиянието на централната власт бе твърде слабо. В резултат от тези промени, Русия беше принудена да ускори изтеглянето на военните си бази от вътрешните региони на Грузия, включително и от Аджария.

И така, статуквото, формирало се в периода от средата на 90-те до началото на 2000-те години започна да се пропуква. Режимът на Саакашвили прокламира курс към пълна и ускорена интеграция на Грузия в евроатлантическото пространство, а реториката на властите в Тбилиси придоби агресивно антируски характер. Рязко нарасна военният бюджет на страната, а президентът непрекъснато отправяше заплахи, че ще използва военна сила срещу сепаратистките режими в Абхазия и Южна Осетия. Както е известно, тази история приключи през август 2008 с войната, в резултат от която Тбилиси загуби и последните остатъци от контрола си над тези две територии, а Русия, де юре, призната тяхната независимост.

След като очертахме накратко развитието на събитията от началото на 90-те години насам, можем да се върнем към анализа на сегашната ситуация, формирала се след войната от август 2008. Преди това обаче, си струва да напомним, че Турция, която се смяташе от режима в Тбилиси за един от основните му съюзници, не оказа никаква реална помощ на Саакашвили през август 2008, нито пък предприе нещо срещу Русия. Вместо това, Анкара лансира собствена инициатива, която малко по-късно бе наречена „Пакт за стабилност и сътрудничество в Кавказ”. Тя все още не е реализирана на практика, но е възможно в бъдеще някои нейни постановки да допринесат за формирането на нов ред в Кавказкия регион.

Основните играчи и техните интереси в региона

Преди да преминем към оценката на сегашната ситуация, нека очертаем интересите на всички играчи в региона на „Голям Кавказ”, така, както ги формулират собствените им управляващи елити.

Грузия: Сегашната власт в Тбилиси определя като реални национални интереси на страната членството в НАТО и ЕС и разполагането на американски военни бази на нейна територия. Интересно е, че официално декларираната основна цел на грузинската политика – териториалната цялост на страната – на практика влиза в противоречие с тази политика. Тоест, в грузинския случай е налице разрив между реалния и безспорен държавен интерес – съхраняването на териториалната цялост на страната – и провежданата от управляващите политика, в чиято основа са поставени доста спорните национални интереси от „второ ниво” – влизането в НАТО и превръщането на Грузия в част от евроатлантическото пространство.

Армения: Така нареченият „карабахски клан”, който управлява страната вече повече от десет години, определя като основен национален интерес запазването на контрола върху Нагорни Карабах на всяка цена. При това, не може еднозначно да се твърди, че удържането на Карабах извън формалния суверенитет на Азербайджан е чак толкова несъмнен и безспорен, т.е. безалтернативен национален интерес на Армения, като цяло, а не само на сегашния и управляващ елит. Арменските национални интереси могат да се формулират и така, че запазването на военния контрол над Карабах на всяка цена да не се смята за приоритетно и доминиращо в системата на националните интереси (както е в момента), а пък защитата на интересите на карабахските арменци да се гарантира с помощта на други инструменти.

Азербайджан: Режимът на Алиев-младши ясно декларира, че основен и приоритетен национален интерес на страната е възстановяването на териториалната и цялост. За разлика от режима на Саакашвили обаче, властите в Баку не се стремят на всяка цена да вкарат страната в НАТО, или пък да реализират енергийни проекти, заобикалящи Русия, а демонстрират по-балансирана и гъвкава външна политика. Може да се каже, че в азербайджанския случай е налице съвпадение между реалните (трудно оспорими), декларираните и прокарваните от управляващите национални интереси (за разлика от Грузия и Армения), тъй като всички те са обединени в едно – възстановяване на териториалната цялост. В същото време обаче, обвиненията срещу управляващия режим, че е корумпиран и авторитарен, му пречат да действа успешно в тази посока.

Русия: Руските интереси в Южен Кавказ включват възстановяването на стратегическия контрол над региона, а като програма-минимум – недопускане присъединяването на някоя от държавите в него към НАТО, създаване на американски военни бази в тях или реализацията на енергийни (и най-вече газови) проекти, заобикалящи Русия и имащи геополитически характер. Освен това, Русия би искала да разполага поне с един стратегически съюзник в Южен Кавказ (в момента тази роля се изпълнява от Армения). Тезата на някои руски политици и анализатори, че Москва трябва да напусне Южен (а дори и Северен) Кавказ, да се огради от региона със своеобразна „стена” и да концентрира вниманието си само върху материалната изгода от търговията с него, отдавна е маргинализирана и не се разглежда като имаща нещо общо с руските национални интереси.

Турция: Непосредствено след разпадането на Съветския съюз, Анкара виждаше интересите си в региона, най-вече в покровителството (по линия на „братството между тюркските народи”) на Азербайджан. Освен това, Турция действаше като част от НАТО и Запада, осъществявайки експанзия в Грузия, посредством инициативите за прокарване, през нейна територия, на петроло- и газопроводи, заобикалящи Русия, проектите за които се реализираха от водещи западни компании. Но, паралелно на геополитическите промени в света, се очертават и определени промени в турската политика и нейните приоритети. В частност, Анкара вече не поощрява проявите на откровен пантюркизъм и краен турски национализъм, които в миналото често имаха и антируска насоченост. Между другото, именно възможната промяна на турската политика е сред основните шансове за решаването на кавказките проблеми.

Иран: Засега Иран не играе толкова съществена роля в Кавказ, като Русия и Турция, въпреки, че се намира в съседство с региона. Тази страна поддържа тесни връзки най-вече с Армения, като те са предимно икономически. На сегашния етап, интересите на Иран изискват да не се допусне членството на някоя южнокавказка държава в НАТО и разполагането в региона на западни (американски) военни бази. Не бива обаче да се подценява значението на Иран: като минимум, той е в състояние да попречи на всяка промяна на статуквото в Южен Кавказ, водеща до нарастване ролята на САЩ.

САЩ: Подобно на Русия, САЩ, в качеството си на глобална сила, са си поставили като крайна цел установяването на стратегически контрол над целия кавказки регион. Като този контрол може да бъде придобит чрез постепенното привличане на държавите от региона в НАТО, реализация на енергийните проекти Изток-Запад и формирането на прозападно настроени управляващи елити. Като програма-минимум може да се разглежда всяка част от този план, съобразно съществуващите реалности.

Европейският съюз: ЕС, също както и Турция, първоначално следваше фарватера на американската политика, но, предвид извършващите се в света геополитически промени, вече се опитва да действа и като самостоятелен играч. В момента, водещите държави в ЕС, като Германия, Франция или Италия, концентрират вниманието си върху диверсификацията на енергийните потоци, като Кавказ може да изиграе важна роля за това. Те не поставят на дневен ред разширяването на НАТО в региона, като по този начин, на практика, блокират този процес, пример за което е провалът на грузинските опити за присъединяване към пакта.

Новата ситуация в региона

Сега нека се върнем към най-съществената част на настоящия анализ: ситуацията след войната от август 2008. Тази война демонстрира неспособността на Грузия да изпълни ролята на своеобразна „основа” за преразпределяне сферите на влияние в Южен Кавказ, в ущърб на Русия. Освен това, тя, на практика, сложи кръст на амбициите на режима в Тбилиси страната да стане член на НАТО в близко бъдеще и застраши енергийните проекти, заобикалящи Русия.

Виждаме, че след август 2008 ситуацията стана доста по-динамична. Както вече споменах по-горе, турското правителство лансира Пакта за стабилност и сътрудничество в Кавказ. Основната интрига обаче беше свързана с евентуалното арменско-турско споразумение за отваряне на границите и възстановяване на дипломатическите отношения.

САЩ оказаха сериозен натиск върху Турция, както впрочем и върху Армения, да отворят границата помежду си, без да го обвързват с разрешаването на Карабахския конфликт. Анкара и Ереван стартираха процес на подобряване на отношенията си, което създаде проблеми за турско-азербайджанската връзка. Твърде бързо обаче, процесът започна да боксува: арменският президент обяви, че спира ратификацията на споразуменията с Анкара в парламента на страната. Между другото, турският парламент също още не ги е ратифицирал. Тоест, в момента се е създало едно статукво, чието запазване, или пък промяната му в една или друга посока, може да се окаже изгодно за различни регионални и външни играчи.

Така, евентуално нарушаване на статуквото, което постепенно би прехвърлило Армения от руската в американската сфера на влияние, е неизгодно не само за Москва, но и за Техеран. И те са в състояние да блокират този процес. Що се отнася до Турция, тук нещата са по-сложни.

Както е известно, в момента в Турция се осъществяват политически промени, които, както изглежда, до голяма степен, ще означават скъсване с наследството на основателя на турската република Мустафа Кемал Ататюрк. Така, преди няколко месеца турският премиер Ердоган, дискутирайки с един от водещите политици-кемалисти, сравни най-близкия съратник на Ататюрк Исмет Иньоню (наследил го като президент на страната) с Хитлер. Турският военен елит, който традиционно се смяташе за „кемалистки”, е подложен на чистки и политически натиск. Променя се законодателството, като се премахват някои характерни белези на републиката, утвърдили се през ХХ век. Така, в турската политика започват да се проявяват известни признаци за евразийска, а не атлантическа ориентация. В същото време, мнозина се съмняват, дали това е така и смятат, че промените са стратегическа уловка, съгласувана с Вашингтон.

Турция си остава член на НАТО, а на територията и се намират една от най-големите американски военновъздушни бази, както и тактически ядрени заряди, останали от времето на студената война. Освен това страната е икономически зависима от САЩ и ЕС и има доста голям външен дълг, макар че през последното десетилетие значително намали бюджетния дефицит и отрицателния си външнотърговски баланс и има положителна текуща сметка, благодарение на постъпленията от туризма и притока от инвестиции. Да не забравяме и, че над Турция, подобно на „дамоклев меч”, виси проблемът с признаването на арменския геноцид от началото на ХХ век, както и този с кюрдския сепаратизъм.

Тоест, геополитическата ориентация на Турция засега остава не съвсем ясна. От една страна, Анкара подобрява отношенията си с Русия, Иран, Китай, Сирия и т.н. и увеличава товарооборота си с тях, но в същото време зависимостта и от Запада се запазва.

Могат ли Москва и Анкара да установят съвместен контрол над Кавказ?

Географското положение на Кавказ, формиралите се връзки и силовият баланс в региона показват, че на теория Русия и Турция (при неутрална позиция на Иран) биха могли да си осигурят съвместен стратегически контрол над Южен Кавказ и да изтласкат оттам всяка външна (нерегионална) сила, т.е. да не допуснат други големи играчи (например САЩ) да разполагат със стратегически позиции в региона. Засега подобно нещо не се случва. През 90-те години, Турция, която действаше като стратегически американски съюзник, се опитваше (до голяма степен успешно) да заеме позициите на отслабналата Русия в региона и, в частност, в Грузия и Азербайджан. Русия пък се укрепи в Армения, както и в откъсналите се части на Грузия, и така съумя да удържи статуквото. След Турция, САЩ и другите големи западни държави също укрепиха позициите си в Грузия. Дори и през 2000-те години, когато започна да възстановява и укрепва позициите си, Русия не предприе някакви реални опити да възстанови влиянието си в Грузия. Както изглежда, сред причините за това бе, че Русия (подобно на Турция) силно зависи в икономически план от западните държави. Междувременно, още през 90-те години, Грузия беше обявена за част от сферата на влияние на САЩ и редица официални американски представители нееднократно споменаваха за наличието на „червени линии” в региона, имайки предвид, че Вашингтон няма да допусне Москва да упражнява стратегически контрол над грузинската външна политика. Освен това, Русия не можеше, а вероятно и не искаше, да предприема конкретни действия за укрепване на позициите си в Грузия, без да ги съгласува с интересите на Турция.

Така, в региона се създаде „патова” ситуация, т.е. своеобразно междинно статукво. Използвам термина „междинно”, защото съществуването на признатите само от Русия (и няколко „второстепенни” държави) Абхазия и Южна Осетия, непризнатият от никого Карабах и нестабилната Грузия, не може да се смята за устойчиво и окончателно. Основните регионални играчи – Русия и Турция – досега действаха един срещу друг в района на Кавказ. Така например, Турция се опитваше (и все още се опитва) да бъде ключов участник в заобикалящите Русия енергийни проекти. Тези проекти, и най-вече проектът за газопровода, ерозират позициите на доставчиците на европейския енергиен пазар и са в интерес на потребителите в Европа. Поне засега, Русия и Турция не разполагат със съвместна позитивна програма за постепенна „мека” и безболезнена промяна на регионалното статукво, което да отчита основните интереси на всички държави и народи в Кавказ. Във всеки случай, наличието на подобна програма не е обявено официално.

Междувременно обаче, става все по-ясно за всички, че дългосрочната стабилност в кавказкия регион е невъзможно, ако в Южен Кавказ (пък макар и само в една страна от региона) продължи да разполага със стратегически позиции който и да било нерегионален играч, особено САЩ. Последното би било възможно, само ако Русия напълно се изтегли от Кавказ (включително от Северен), разгрома на сегашния управляващ режим в Иран и превръщането на тази страна в американски сателит и пълната победа на прозападните сили в Турция. Тоест, подобна ситуация би била просто проекция на окончателната глобална доминация на САЩ в целия свят. Вашингтон обаче все още е много далеч от постигането на такава доминация, да не говорим, че не е ясно и, дали въобще това е възможно. Най-вероятно, не. Което пък означава, че нарушаването на сегашния крехък баланс в Кавказ в полза на САЩ ще доведе само до още по-голяма нестабилност, ожесточена реакция на регионалните сили и, най-вероятно, до поредното кръвопролитие.

Ето защо, съществуващото в момента статукво е „по-малкото зло”, поне засега, тъй като Русия и Турция (заедно с Иран) все още не са в състояние да наложат нов и окончателен ред в региона. Това обаче не пречи да очертаем някои от контурите на този нов ред: без съмнение, той не може да се реализира по друг начин, освен чрез утвърждаването, поне на чисто формалния суверенитет на Азербайджан и Грузия над откъсналите се от тях територии. Ясно е, че Азербайджан никога няма да признае независимостта на Карабах, също както и Грузия няма да признае тази на Абхазия и Южна Осетия, а пък ако това все пак стане, то вероятно ще бъде цената за „премахването на всички пречки” и форсираното приемане на страната в НАТО, което обаче би довело до още по-голямата дестабилизация на региона, а и на самата Грузия. Впрочем, шансовете за подобно развитие са пренебрежимо малки.

Взети заедно, Азербайджан и Грузия съставляват почти 80% от територията и населението на Южен Кавказ. И за никакво дългосрочно урегулиране на регионалните проблеми не може да става дума, ако не бъде възстановена (макар и чисто формално, под формата на конфедерация) териториалната цялост на тези две страни. Дори ако Русия и Турция се споразумеят с Армения за окончателното решаване на карабахския проблем, нерешеността на грузинския въпрос ще продължи да тласка тази страна в прегръдките на САЩ. Което отново ще постави под въпрос трайността на всяко решение на карабахския въпрос, защото не бива да се изключва, че при такова развитие и Армения ще започне да се преориентира към САЩ, а Русия и Турция много трудно ще могат да я удържат, а пък в Грузия, американските позиции ще бъдат също толкова непоколебими, каквито са днес.

Заключение

За да се реализират дългосрочните интереси на Грузия и, в частност, да се появят някакви шансове за възстановяване на териториалната и цялост (под една или друга форма), е необходимо Русия и Турция да се споразумеят за установяване на съвместен стратегически контрол над Южен Кавказ, отчитащ и интересите на Иран, а също икономическите (но не и геостратегическите) интереси на ЕС и САЩ, както и формалния суверенитет на Грузия и Азербайджан над отцепилите се от тях републики. Друго решение на този проблем в обозримо бъдеще не се очертава. Засега са налице само някои признаци, че Москва и Анкара се опитват да действат в тази посока. Така например, Турция въведе транзитна такса за автомобилите, пътуващи за Грузия, което беше неприятна изненада за режима на Саакашвили. Дали ще последват по-сериозни и съгласувани стъпки за смяна на управляващите в Тбилиси от страна на регионалните играчи ще покаже бъдещото развитие на събитията. Но, докато Турция не съумее да се „еманципира” от НАТО (или пактът не претърпи някаква драматична трансформация, включваща например членството на Русия) трудно ще може да се говори за някакъв съвместен руско-турски „патронаж” над Южен Кавказ.

* Авторът е зам. директор на Евразийския институт в Тбилиси, Грузия

Особен поглед

Х. Генчев, Древна София. Име, прозвища и послание

България

М. Деведжиев, За законодателната регламентация на българската геополитика

М. Русев, Дифузна типология на европейските страни и културно-политически аспекти на континенталната и национална сигурност

Балканите

П. Искендеров, Балканите, като част от “глобалната дъга на нестабилност”

А. Филимонова, Битката за Санджак

П. Георгиев, Босна  - между евроинтеграцията и дезинтеграцията

Л. Александрова, Гръцкият шок

Гледна точка

У. Ръсел Мид, Вестфалският ядрен кошмар

Фокус: Китай

Дж. Молдин, Затворената велика държава: геополитиката на Китай

Р. Каплан, Географията на китайската мощ

Фокус: Иракската кампания на САЩ

Л. Дериглазова, Идеалният провал

Б. Соколов, Иракската кампания и геополитическите и последици

Д. Нечев, Ирак: американците се изтеглят, Ал Кайда остава

Геостратегия

В. Дергачов, Геополитическата трансформация на Индокитай

Геоикономика

Й. Начев, Енергийната политика – фактор на глобалната сигурност

Б. Димитров, Атомна енергетика и геополитика в Източна Европа

Ю. Стоянов, САЩ като енергийна суперсила

Приложна геополитика

Л. Дзамбернарди, Невъзможната трилема на антибунтовническата доктрина

Основи на геополитиката

Е. Казаков, Неизвестните Видал дьо ла Бланш, Ратцел и Макиндър, или за “агеополитичното” начало в класическата геополитика

Идеи

Б. Фин, Имперските митове на Америка

Книги

М. Стоянова, Китай и другите големи играчи в Източна Азия

Интервю

Професор Еманюел Тод за сближаването между Европа и Русия и позицията на САЩ

В края на първото десетилетие на ХХІ век, мнозина анализатори обръщат поглед към най-значимите събития, случили се през тези години. Сред тях, без съмнение, е и „войната срещу тероризма”, инициирана от САЩ през 2001. Част от тази глобална война станаха и американските военни операции в Афганистан и Ирак. Военната интервенция в Афганистан стартира през октомври 2001, а войната в Ирак – през март 2003. Почти шест години основното внимание и усилия на Вашингтон бяха насочени към Ирак и едва през 2009 Афганистан се превърна в основното бойно поле на американската война срещу „международния тероризъм”.

Победата на Барак Обама на президентските избори преди две години, обозначи новия курс на САЩ в Ирак – от стремежа за постигане на значими резултати към стратегия, базираща се на ясни срокове за изтегляне на американските войски от страната (1). В края на 2008 приключи мандатът на ООН за присъствието на многонационалните сили в Ирак и през юли 2009 САЩ останаха единствената държава, запазваща мащабно военно присъствие в страната (около 130 хиляди души). През февруари 2009, Обама утвърди промяната на стратегията в Ирак и всички последвали действия на Белия дом оттогава насам потвърждават намерението му да сложи край поне на една от войните, „наследени” от предишната администрация, както непрекъснато повтаря сегашният американски президент. През 2009, САЩ предадоха контрола върху военните операции на иракските сили за сигурност, в съответствие с двустранното споразумение, подписано през ноември 2008. След 1 септември 2010, в Ирак останаха не повече от 50 хиляди американски военни, които следва да напуснат страната през 2011 (2). Тази динамика ни позволява да анализираме иракската война вече от гледната точка на преследваните от нея цели и постигнатите резултати.

Целите и резултатите на войната

Иракската война се предшестваше от достатъчно продължителен период, през който САЩ се опитваха да получат одобрението на Съвета за сигурност на ООН за осъществяване на силова акция за разоръжаването на Ирак. Джордж Буш-младши и привържениците му искаха да убедят американското и световното обществено мнение, че режимът на Саддам Хюсеин притежава оръжия за масово унищожение, поддържа връзки с Ал Кайда и планира терористични атаки срещу САЩ. След като не можа да получи съответните санкции от ООН, Вашингтон започна да формира коалиция от държави, която да осъществи военната интервенция. Формално, целите на операцията бяха фиксирани в резолюцията от октомври 2002, приета от Конгреса на САЩ. Тя разрешаваше на администрацията на Буш-младши да използва американските въоръжени сили за „да защити американската национална сигурност от продължаващите заплахи от страна на Ирак и да гарантира изпълнението на всички съответни резолюции на Съвета за сигурност на ООН по отношение на Ирак” (3). В далеч по-неформалното изложение на президента Буш, като цели на войната се определяха „разоръжаването на Ирак и превръщането му в свободно и вдъхващо надежди общество”. За американските политици и общественото мнение, войната в Ирак дълго време изглеждаше справедлива и оправдана, което обяснява и стремежът им за постигането на осезаеми успехи в нея.

Необявена официално, но достатъчно очевидна цел на войната беше стремежът на САЩ да получат достъп до петролните находища на Ирак, които (по установени запаси) са на трето място в света. Друга важна задача на военната операция беше свалянето на режима на Саддам Хюсеин и поставянето на власт в Багдад на проамериканско правителство, което да гарантира реализацията на икономическите интереси на САЩ, да се превърне в тяхна опора в борбата им срещу Иран, както и да съдейства за ръста на американското влияние в Близкия и Средния Изток. За постигането на всички тези цели, още при подготовката на войната се планираше окупацията на Ирак и активната трансформация на иракското общество и неговите политически и икономически институции (4).

Оценявайки резултатите от войната от гледна точка на така поставените задачи, можем уверено да твърдим, че нито една от официално обявените, или пък необявени, цели не бе постигната: не бяха намерени оръжия за масово унищожаване, нито пък бяха потвърдени връзките между режима на Саддам и Ал Кайда – напротив, войната съдейства за проникването на последната в Ирак. Най-големи загуби от войната понесоха  иракчаните и най-вече гражданското население. По данни на неправителствената организация Casualties.org, в Ирак са загинали 4692 бойци на международната коалиция, като само убитите американци са 4371 (5). Загубите на иракските сили за сигурност пък достигнаха 9368 души, а сред гражданското население – 46931 души (6). Според електронното издание Washington ProFail пък, в Ирак са загинали 55 хиляди бунтовници и участници в различни терористични групи, сражаващи се със силите на коалицията (7).

В хода на войната бяха регистрирани многобройни нарушения на нормите на международното хуманитарно право от страна на американските военни (жестоко отношение към военнопленниците, убийства на мирни жители, изтезания), което породи изключително силен международен резонанс. Делата, водени в тази връзка от американските съдилища, са съпроводени от публични дискусии за обстоятелствата, при които са били извършени предполагаемите престъпления, като това силно вреди на международния имидж на САЩ. През май 2009, в Съединените щати се разгоря широка полемика във връзка с решението на Барак Обама да забрани публикуването на снимки, запечатали издевателствата над иракските военнопленници, фигуриращи като доказателства в процесите срещу американски военни. Мнозина анализатори и военни подкрепиха това решение, посочвайки, че публикуването на подобни снимки може „да струва живота на американски военни, служещи извън границите на САЩ” (8).

Друга тема, породила огромен обществен резонанс в Съединените щати и света през 2009, беше публикуването на инструкциите за използване на специални средства за разпит на задържани, заподозрени че са извършили терористични действия. Тези инструкции бяха приети при управлението на президента Буш-младши. Така, ходът на иракската война демонстрира нарушаването както на общоприетите принципи за започване на война, съобразно концепцията за „справедливата война” (just ad bellum), така и на правилата за воденето и – принципите за справедливо водене на войната (just in bello).

Декларираните цели на войната в Ирак бяха средство за постигане на стратегическата задача – защитата на САЩ и съюзниците им от терористичните заплахи. Действително, след терористичните нападения от 11 септември 2001, подобни атаки срещу територията на САЩ не се повториха и това обстоятелство е може би единствения сериозен аргумент на привържениците на войната. В същото време обаче, войната стимулира нарастване броя и увеличаване възможностите на терористичните групировки в други региони на света и осъществяването на мащабни терористични нападения срещу американски съюзници от т.нар. „коалиция на желаещите”. Глобалната война на САЩ срещу тероризма се превърна в глобално настъпление на терористичните групировки срещу Америка и съюзниците и. Сред най-мащабните терористични нападения бяха взривовете на крайградските влакове в Мадрид, през март 2004 и терористичните акции в Лондон, през юли 2005. По данни на неправителствената организация Nation Master, Ирак е на първо място в света по броя на жертвите на терористични нападения за периода 1968-2006, следван от САЩ, Индия, Пакистан, Израел, Колумбия, Русия, Ливан, Алжир и Афганистан (9). Известният експерт по проблемите на международния тероризъм Екатерина Степанова от Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия смята, че вследствие на войната на САЩ срещу тероризма, нивото на терористичната активност в света рязко се е повишило, както и, че като цяло Америка е загубила тази война (10).

Редица анализатори обръщат специално внимание на т.нар. “spillover-ефект”, т.е. на „преливането” на иракската война в други държави от региона. Ендрю Търил например, посочва следните прояви на този ефект: проблемът с бежанците и преместените лица; трансграничният тероризъм; усилване активността на сепаратистките движения и религиозните групи; транснационалната престъпност. Тези проблеми не могат да бъдат решени бързо и решението им неизбежно зависи от „желанието и способността” на иракските власти да се ангажират с тях. Според Търил, много от проблемите са дългосрочни и появата им е пряко следствие от войната (12).

Може да се твърди, че необявените цели на войната, а именно – установяването на контрол над петролния сектор на иракската икономика, също не бяха осъществени. Ирак и досега не съумява да достигна равнището на предвоенния си петролен добив. Инвестициите за възстановяване на инфраструктурата в този сектор на икономиката от американския бюджет и от частни компании, много често се оказваха неефективни. Както е известно, обектите от петролно-добивния сектор за сред любимите мишени на бунтовниците. Освен това, значителна част от отделените средства потъваха в корумпираната система, създадена от частните подизпълнители и местните власти. Според международната статистика, Ирак е на едно от първите места в света по ниво на корупция.

Формално, в Ирак са налице всички институции на суверенната държавна власт, но мнозина наблюдатели посочват, че спецификата на страната не позволяват да се разчита, че в обозримо бъдеше тя ще се превърне в стабилна и демократична държава. Проточилите се военни действия и активността на терористичните групировки допълнително влошиха икономическата ситуация в страната и общото положение на иракското общество. За това свидетелстват както статистическите данни, така и проучванията на общественото мнение в страната. Според Световната банка: „Липсата на сигурност пречи на деловата активност, забавя процеса на възстановяване, ерозира управлението и затормозява търговията. Съдебната система работи бавно, а изпълнението на решенията и е непредсказуемо; корупцията процъфтява. В рейтинга за делова активност, Ирак е на 141 място (от всичко 178) и е на последно място по делова активност със съседните държави... Инфраструктурата му е слаба и затруднява деловата активност; повечето жп линии и шосета се нуждаят от ремонт и по-добра поддръжка. Броят на стационарните и мобилни телефони на глава от населението е нищожно малък, в сравнение с възприетите стандарти, достъпът до Интернет е на най-ниското ниво в света. През 2003, броят на децата, посещаващи средните училища, беше доста под средното регионално равнище, което се отнася и за жизненото равнище, като това се дължи най-вече на разрушаването на човешките ресурси и инфраструктурата след американската интервенция” (13).

„Индексът на икономическата свобода”, който ежегодно се определя от американската консервативна фондация Heritage и списанието Wall Street Journal, въобще не включва Ирак (14), макар че в коментарите по повод изданието на Индекса за 2009 се посочва ниското ниво на развитие на други държави от същия регион – Иран, Либия и Сирия (15). В „Глобалния индекс на мира”, чиито съставител е неправителствената организация Vision of Humanity, през 2007 и 2008, Ирак се намира на последно място в класацията, в която са включени 140 държави (16).

Основните проблеми, с които се сблъска иракското правителство, а наред с него и американската администрация и мисиите на различните международни организации, бяха породени от военните действия на коалицията, последвалата ги гражданска война и мощното присъствие на международни терористични групировки в Ирак. Част от тях бяха наследени от режима на Саддам Хюсеин.

За да бъде възстановен Ирак и се създаде „стабилно, мирна и вдъхващо надежди общество”, трябваше да се решат следните проблеми: да се гарантира сигурността в страната; да се възстанови инфраструктурата; да се интегрира иракското общество, като се намерят компромисни решения на въпросите за достъпа до властта и разпределяне на природните ресурси и на приходите от тях; да се разрешат конфликтите с държавите от региона (Сирия, Кувейт, Турция, Иран); да се реши проблемът с бежанците и преместените лица (17); да се повиши жизненото равнище и се подобри медицинското обслужване (18); да се изплати външния дълг (19).

Един от броевете на авторитетното германско издание Internationale Politik от 2008 се появи с водещо заглавие „Иракският ад” и редакционна статия, в която се посочва, че Ирак представлява „тотална и непрекъсната извънредна ситуация: измъчена и неуправляема страна, намираща се в състояние на непрекъсната гражданска война на всички срещу всички, като от окончателен разпад я предпазва само присъствието на американските войски” (20). Между другото, въпросният брой на немското списание се появи тъкмо по времето, когато американските военни и политически лидери тръбяха за успеха на операцията „The troop surge” в Ирак , в резултат от която в страната беше наложен относителен ред и бе фиксирано най-ниското ниво на жертвите сред военните и мирното население от началото на войната. Тъкмо този относителен успех послужи като основа за подписването на договора за прекратяване на американското военно присъствие в Ирак от ноември 2008.

В статията си „Америка: магията се разсейва” шефът на Института за стратегически изследвания в Лондон Кристофър Бертрам акцентира върху „безсилието на световната свръхдържава” и „краха на Америка в Ирак”, което според него е „ускорила загубата на водещите и позиции в света, както и на ключовата роля в новата, все още неокончателно формирала се, система на международните отношения”. Бертрам твърди, че „предвид обстоятелствата, свързани с тази война, и окупационните практики, бяха девалвирани такива важни ценности, като моралния авторитет, неотслабващата военна мощ, лидерската репутация на САЩ в различните съюзи с тяхно участие и компетентността им при урегулирането на кризи”. При това, според него, поражението на САЩ в Ирак е повлияло негативно върху цялата система на международните отношения, отслабвайки американските съюзници и укрепвайки влиянието на американските противници” (21).

Войната като грешка

Ситуацията, в която изпаднаха САЩ в Ирак, би могла да се оцени като патова. Както е известно, за мнозина европейски лидери (както, впрочем и за тези на ключови държави, като Русия и Китай) войната в Ирак още от самото начало беше погрешно решение. В тази връзка, ще цитирам едно любопитно свидетелство, което дава известният американски журналист Боб Удуърд в книгата си за иракската война „Планът за атаката”. В нея той споменава телефонния разговор между президента Буш-младши и руския му колега Путин, от 24 март 2003, в което последният е заявил, че „това ще се окаже изключително тежко изпитание за теб. Съчувствам ти и много съжалявам. Това решение ще доведе до огромни човешки страдания”. По-нататък Удуърд цитира самия Буш, който оценява този разговор като проява на приятелско съчувствие от страна на лидер, чиято страна също воюва с тероризма. Според Боб Удуърд, това е била и единствената демонстрация на съчувствие сред огромния брой разговори на американския президент с лидери на други държави по повод започналата война в Ирак (22).

Днес повечето американски анализатори оценяват иракската война като грешка и кампания, която не би трябвало да бъде стартирана. Както посочва носителят на наградата Пулицър за книгата си „Провалът: американската военна авантюра в Ирак” Томас Рикс: „решението за началото на войната през 2003 беше най-лошото външнополитическо решение за цялата история на САЩ” (23). Според него, в най-близко бъдеше Ирак няма да може да стане стабилна и демократична държава, нито пък надежден американски съюзник в региона (24). На свой ред, президентът на авторитетния Съвет по външна политика (и автор на книгата „Война по необходимост и война по избор”) Ричард Хаас, който участва в подготовката на двете иракски войни, смята, че първата (през 1991) е била необходима и нейната легитимност се доказва от широката международна и регионална подкрепа. Втората обаче, е била „война по избор”, но ходът и е доказал, че „това беше един лош избор, който, на всичкото отгоре, беше и лошо осъществен, което още повече задълбочи вредните последици от войната”. Според Хаас, „лошият избор се определя и от обстоятелството, че САЩ разполагаха с много други варианти за действие, които при това бяха за предпочитане и изискваха по-малко материални и човешки загуби и по-малко пропуснати възможности” (25). Интересно е, че в прословутата си реч, произнесена на 4 юни 2009 в Кайро, президентът Обама използва терминологията на Хаас и определи войната против тероризма в Афганистан, като „война по необходимост, а не по избор” (26). През миналата година, в списание Foreign Affairs бе публикувана рецензия за книгата на Хаас от Збигнев Бжежински, озаглавена „Приказка за двете войни”. Макар че като цяло оценява книгата положително, Бжежински с ирония отбелязва, че след като резултатите от една война са вече известни, е лесно тя да се определя като война по необходимост или по избор: „съжденията за историята ex post facto се основават на една проста матрица – нищо не е толкова погрешно като провала и нищо не е толкова успешно като успеха”. Според него обаче, е много по-сложно да направиш подобно предположение преди да са станали ясни резултатите от войната (27).

Анкетите сред американското обществено мнение сочат, че мнозинството американци оценяват решението на САЩ да изпратят войските си в Ирак като погрешно (58% срещу 39%, Gallup Poll. 19-23.07.2009) и смятат, че резултатите от войната не оправдават смъртта на толкова американски войници, както и военните разходи (67% срещу 24%, CBS News/New York Times Poll. 19-23.09.2009). През 2009, 50% от американците смятаха, че Ирак никога няма да стане демократично общество, а през 2008 – 61% (CBS News Poll. 9-12.07.2009). 74% от тях (срещу 21%) пък подкрепиха решението на Обама да сложи край на войната и да изтегли основната част от войските от Ирак до 31 август 2010 (AP-Gfk Poll, conducted by Gfk Roper Public Affairs & Media. 16-20.04.2009) (28).

Един от есенните броеве на водещото американско косервативно издание National Interest излезе с корица, на която бе публикувана снимка на мрачно гледащ американски войник и заглавието на водещата статия „Битката за Багдад” на директора на Центъра за близкоизточна политика към Института Брукингс Кенет Полак. Анализирайки ситуацията в сферите на политиката, икономиката и сигурността в Ирак, последният подчертава, че „Америка е единствената сила, която стои между стабилността и анархията в страната” и прогнозира катастрофални последици за Ирак, Близкия изток и дори за целия свят, ако САЩ преждевременно изтеглят войските си, следвайки установения за това график (29). Мнозина американски анализатори, включително толкова опитни и авторитетни политици от периода на Виетнамската война, като Хенри Кисинджър, Ричард Холбрук, Робърт Макнамара и Мелвин Леърд (30), предупреждаваха да се отчита опита от Виетнам, посочвайки, че преждевременното изтегляне от Ирак ще означава, че САЩ са претърпели поражение във войната. Въпреки това, беше трудно да се предположи, че администрацията на Обама ще отстъпи от вече взетото решение, по ред вътрешнополитически, икономически и международни причини. Така, войната в Ирак от „грешка” неминуемо се превръща в поражение на САЩ, което пък я прави идеална за използване в теорията за асиметричните конфликти.

Поражението на САЩ в Ирак през призмата за асиметричния конфликт

Според класическата дефиниция на Карл фон Клаузевиц, задача на всяка война е постигането на определени политически цели, а използването на сила е просто средство за това. Определяйки индикаторите за поражението в една война, той посочва, че това са: ”големите физически загуби на противника, моралните му загуби и откритото признание за това, изразяващо се в отказа на победения от предварително заявените си намерения”. При това, Клаузевиц подчертава, че „единственото истинско доказателство за победата” е „отказът от продължаване на сраженията”, тъй като данните за физическите загуби „съзнателно се изкривяват”, а за изчисляване на моралните липсва „достатъчно удовлетворителна мярка” (31). Следователно, поражението в една война може да се дефинира като неспособност да се постигнат поставените цели и едностранно прекратяване на военните действия. САЩ не претърпяха военно поражение в Ирак, но приключиха войната без да са постигнали нито една от предварително поставените цели и значително влошавайки ситуацията в региона и света, като цяло. Това позволява да определим изхода от войната като поражение на световната свръхсила в борбата срещу един несъизмерим по ресурсите и силовите си възможности противник. Обяснението на причините за това парадоксално фиаско можем да открием в рамките на теорията за асиметричния конфликт, която съответства и на логиката на Клаузевиц. Последният посочва, че победата във войната зависи от два „тясно преплитащи се фактора”: размерът на използваните средства и волята за победа.

Стратегията на борбата може да бъде насочена към постигането на позитивна (разгромът на противника) или негативна (изтощаването на противника и ерозия на волята му за продължаване на борбата) политическа цел (32). Стратегията, целяща изтощаване на противника, често се оказва доминираща в конфликтите между неравностойни по мощта си противници, когато слабият не разполага с материални възможности да нанесе военно поражение на силния, но запазва волята си да продължи борбата.

Според теорията за асиметричния конфликт, лансирана през 1975 за да бъдат обяснени неуспехите на САЩ във Виетнам, поражението на силната страна има по-скоро политически, отколкото военен характер, което е свързано със загубата на волята и за продължаване на войната (33). Моделът на асиметричния конфликт предлага матрица от фактори, водещи до ерозията на волята на силния противник и принуждаващи го да прекрати борбата, в разрез със собствените си интереси:

-          Липсата на осезаеми успехи във войната; изчерпване на силата и волята, нежелание да продължи изразходването на ресурси и даването на човешки жертви в името на предварително поставените цели;

-          Използване от слабия противник на асиметрични стратегии и тактики на борбата, целящи изтощаване на силите и волята на противника – партизанска война, терористични действия, продължителна война;

-          Отрицателно отношение на обществото към продължаването на войната;

-          Усилване на политическото противопоставяне на войната и изборно поражение на партиите, започнали войната.

-          Влияние върху хода на борбата на външни сили, оказващи военна, икономическа и т.н. подкрепа на слабата страна;

-          Отрицателно отношение на международната общност към войната и поведението на силната страна в нея, осъждане на целите и средствата за водене на войната (34).

Оценявайки причините за политическото поражение на САЩ в Ирак, следва да отбележим значението на военно-стратегическите, вътрешните и международните фактори. Към военно-стратегическите можем да причислим сложността на воденето на победоносна война с очевидно фалшиви цели; сложността на водене на военни действия против партизански сили в условията на окупация; лошото познаване на спецификата на региона и страната, което намира израз в недоброто предварително планиране; недооценка на съпротивителния потенциал на местните сили и надценяване на непопулярността на режима на Саддам Хюсеин. В основна форма на борба срещу окупационните войски в Ирак се превърнаха партизанските и терористични стратегии. Неслучайно, в лексикона на американските военни и анализатори, понятието „асиметрични военни действия” (asymmetric warware) се използва най-вече именно по отношение на иракската война.

Продължителната война без конкретни положителни резултати активира механизма на взаимен контрол (system of checks and balances), съществуващ в американската политическа система. Демократическата партия, която най-последователно се обявяваше против започването на войната, победи на изборите за Конгрес през 2006 и на президентските избори през 2008. Дебатите за невъзможността за изтегляне на американските войски приключиха и сроковете за това бяха очертани. Това означаваше, че дори ако САЩ не успеят да постигнат обявените цели за възстановяването на Ирак до момента на пълното изтегляне на техните части, това изтегляне ще се осъществи. След което, Вашингтон вече няма да разполага с други лостове за влияние върху Ирак, освен политическите и икономическите. Трудно може да се прогнозира, доколко САЩ ще съумеят да съхранят лоялността на иракските лидери към двустранното партньорство. В региона, както и в самия Ирак, антиамериканските настроения са доста силни, а правителството в Багдад нееднократно декларира желанието си да се избави от чуждестранното военно присъствие колкото се може по-скоро.

Войната в Ирак наложи изразходването на огромни средства от федералния бюджет, което доведе до най-високото в история на САЩ ниво на националния дълг – над един трилион долара, което почти се равнява на общия обем на средствата, прахосани за войната с тероризма. Икономическата криза принуждава Белия дом да отделя първостепенно внимание на състоянието на икономиката, която в не по-малка степен от военната мощ, определя степента на американското влияние в света. В условията на икономическа криза, администрацията на Обама съкращава разходите и щателно проверява как са се изразходвали парите на данъкоплатците, предназначени за воденето на войната и възстановяването на Ирак. По време на изслушванията в Комисията за въоръжените сили на Конгреса, провели се през март 2009, бяха огласени резултатите от одиторските проверки, направени от Офиса на специалния главен инспектор за възстановяването на Ирак. Според доклада на инспектор Стюарт Боуен, 15-20% от средствата на Фонда за възстановяване на Ирак „са били прахосани напразно”, като става дума за сума между 2,76 и 3,68 млрд. долара (от всичко 18,4 млрд) (35). В резултат от проверките бяха започнати десетки съдебни дела и вече се планира радикална промяна в принципите за контрол върху отпускането и изразходването на средства от федералния бюджет.

В същото време, изтеглянето на основната част от американския окупационен корпус не означава край на разходите, свързани с войната. Американското правителство е длъжно да осигури евакуацията на всички свои сили, както и на военната си техника от Ирак, както и да изпълни ангажиментите си към близо половин милион американски военни, сражавали се в тази страна. Освен това, за стабилизирането на положението в Ирак и региона, САЩ ще продължат да отпускат значителни средства. Както обяви президентът Обама, неговата администрация планира да удвои обема на отпусканите международни помощи.

Сред международните фактори, оказали влияние за политическото поражение на САЩ, си струва да отбележим нееднозначната оценка на международната общност за справедливостта на целите на иракската война. САЩ започнаха  тази война в името на идеалите на демокрацията и свободата, но самата война, напротив, само затвърди имиджа на Америка като империя, реализираща правото си едностранно да използва сила. Този образ е много далеч от демократичните идеали, които САЩ искаха да реализират в Ирак. „Коалицията на желаещите” постепенно се разпадна, като най-последователният американски партньор – Великобритания, изтегли войските си още през април 2009, т.е. месец преди предварително обявения срок. Въпреки твърдението на тогавашния премиер Гордън Браун, че иракската война е била успешна, малцина споделят мнението му. Консервативно-либералната опозиция, която днес управлява страната, нееднократно изтъкваше, че постигнатото в Ирак не може да оправдае понесените там загуби (36). В един репортаж на BBС за изтеглянето на британските части от Басра беше посочено, че „Войната не оправда обявените цели и не донесе на Великобритания повече уважение в света” (37).

Бележки:

[1] Виж «From Conditions-based Strategy to Time-based Approach for Drawing down U.S. Forces». — «Iraq. Key Issues for Congressional Oversight. March 2009». Washington (DC), 2009. P. 9.

[2] Виж «Agreement between the United States of America and the Republic of Iraq on the Withdrawal of United States Forces from Iraq and the Organization of Their Activities During Their Temporal Presence in Iraq. 17 November 2008». P. 19—20. — www.mnfiraq.com/images/CGs_Messages/security_agreement.pdf

[3] «Public Law 107—243. 107th Congress. H. J. Res 114. 11.10.2002»; «Joint Resolution to Authorize the Use of United States Armed Forces Against Iraq. 02.10.2002». The White House. — http://thomas.loc.gov/cgi-bin/bdquery/z?d107:HJ00114

[4] Виж «Chapter 1. Planning begins». — «Hard Lessons: The Iraq Reconstruction Experience. Special Inspector General for Iraq Reconstruction». Washington (D.C.), 2009. P. 3—17.

[5]Виж «Iraq Coalition Casualty Count». — http://icasualties.org/Iraq/index.aspx

[6] Виж «Iraqi Death». — http://ica-sualties.org/Iraq/IraqiDeaths.aspx

[7] Виж «Пет години война в Ирак. Колекция от факти». — «Washington ProFile». 13.03.2008. C. 2 (http://www.washprofile.org/?q=ru/node/7505).

[8] Виж «Obama Reverses Course on Alleged Prison Abuse Photos». — CNN. 13.05.2009 (http://edition.cnn.com/2009/POLITICS/05/12/prisoner.photos/index.html).

[9] Виж «Terrorism Statistics. Terrorists Acts, 1968—2006». Fatalities by Country. NationMaster.com. — http://www.nationmaster.com/graph/ter_ter_act_196_fat-terrorist-acts-1968—2006-fatalities

[10] Виж E. Stepanova. Terrorism in Asymmetrical Conflicts: Ideological and Structural Aspects. N. Y., 2008. P. 4.

[11] Spillover — термин, използван в теорията на интеграцията като описание на разрастването на феномена и прехода му от една сфера на взаимоотношения към друга. Така, анализът на европейската интеграция нерядко се разглежда като разширяване на сферата и от икономическата към политическата и социалната, както и като географско разширяване на интеграцията.

[12] Виж A. W. Terrill. Regional Spillover Effect of the Iraq War. — «Strategic Studies Institute». December 2008. P. 2 (http://www.strategicstudiesinstitute.army.mil/pubs/display.cfm?pubID=901).

[13] «Iraq: Trade Brief. World Trade Indicators 2008. The World Bank». — http://info.worldbank.org/etools/wti2008/docs/brief89.pdf

[14] Виж «The Heritage Foundation Index of Economic Freedom 2009». — http://www.herita ge.org/Index/excel/DownloadRaw-Data.xls

[15] Виж «Vast Oil Wealth doesn’t Translate into Economic Freedom ».

Index Finds. Washington, 13.01.2009. «Heritage Foundation». — http://www.heritage.org/press/newsreleases/Index09d.cfm

[16] Виж «Global Peace Index Rankings. 2008». http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2008/; «Global Peace Index Rankings 2007». — http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2007/

[17] На заседанието на Съвета за сигурност на ООН от 26.02.2009 се отбелязва, че през 2008 220 хиляди иракчани са се върнали в страната, а през 2009 се очаква завръщането на още 500 хилади, макар че извън страната продължават да се намират «милиони» иракчани. В самия Ирак пък има до 2,8 млн. преместени лица (виж 6087-то заседание на СС ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 9, 14. —http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf).

[18] По данни на ООН, 1 милион иракчани страдат от недостиг на храна, а 6 милиона се изхранват с осигурени им от държавата продоволствени дажби. През 2008, в Ирак бяха фиксирани немалко случаи на холера (виж 6087-то заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 15. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf). По данни на ООН, в Ирак работят около 15,5 хиляди лекари, макар че при население от 27,5 млн. са необходими около 100 хиляди лекари (виж «UN Assistance Mission for Iraq: UNAMI Focus. Voice of the Mission». Dec. 2008. P. 5. — http://www.uniraq.org/FileLib/misc/Focus_December2008.pdf).

[19] По-подробно, виж 6087-мо заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf; Measuring stability and security in Iraq. March 2009. Report to Congress in accordance with the Department of Defense supplemental appropriations act 2008». — www.defenselink.mil/pubs/pdfs/Measuring_Stability_and_Security_in_Iraq_March_2009.pdf; «Special Inspector General for Iraq Reconstruction. Quarterly Report and Semiannual Report to the U.S. Congress. 30 January 2009. Arlington (Virginia), 2009»; «Iraq Status Report. 8 April 2009. Bureau of Near Eastern Affairs. U.S. Department of State». — http://www.state.gov/documents/organization/121770.pdf

[20] «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 4.

[21] К. Бертрам. Америка: чары развеяны. — «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 5, 6.

[22] Виж B. Woodward. Plan of Attack. N. Y., 2004. P. 404 — 405.

[23] виж Th. Ricks. Fiasco: The American Military Adventure in Iraq. N. Y., 2006.

[24] Виж «CNN. The Situation Room. 07.03.2009». Wolf Blitzer, Thomas

Ricks. — http://transcripts.cnn.com/TRANSCRIPTS/0903/07/sitroom.01.html

[25] Виж R. Haas. War of Necessity, War of Choice. N. Y., 2009.

[26] B. Obama. Remarks by the President on a New Beginning. Cairo University. Cairo, Egypt. June 4, 2009. The White House http://i2.cdn.turner.com/cnn/2009/images/06/04/obama.anewbeginning.pdf).

[27] Виж Z. Brzezinski. A Tale of Two Wars. — «Foreign Affairs». May/June 2009. Vol. 88. № 3.

[28] Виж «Iraq. PollingReport.com». — http://www.pollingreport.com/iraq.htm

[29] Виж K. M. Pollack. The Battle for Baghdad. — «National Interest». 2009. September/October. № 103. P. 8, 17.

[30] Виж Р. Макнамара. Вглядываясь в прошлое: Трагедия и уроки Вьетнама. М., 2004; M. Laird. Iraq: Learning the lessons of Vietnam. — «Foreign Affairs». Nov./Dec. 2005. Vol. 84, № 6.

[31] К. Клаузевиц. О войне. М., 2003. С. 39, 230—231.

[32] Ibid. С. 24, 46—49.

[33] Виж A. Mack. Why big nations lose small wars: the politics of asymmetric conflict. — «World Politics». 1975. Vol. 27. № 2. P. 175—200.

[34] Виж. Л. В. Дериглазова. Асимметричные конфликты: уравнение со многими неизвестными. Томск, 2009. С. 47—51.

[35] По-подробно, виж: Statement of Stuart W. Bowen, Jr. Inspector General. Office of the special inspector general for Iraq reconstruction at a hearing on «Effective counterinsurgency: How the Use and Misuse of Reconstruction Funding Affects the War Effort in Iraq and Afghanistan» before the Committee on Armed Services. United States House of Representatives, 25.03.2009. SIGIR 09-002T.

[36] Виж «UK combat operations end in Iraq. BBC news. 30.04.2009». http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8026136.stm

[37] H. Gavin. Uncertainty over UK Iraq Legacy. BBC. 29.04.2009. http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8023876.stm

* Преподавател в Томския държавен университет, Русия