Кавказ, включително северната му част, може да се разглежда като единен организъм, в който всички процеси са тясно свързани помежду си. Затова решението на кавказките проблеми следва да бъде комплексно и цялостно. Но, преди да се анализират вариантите за разрешаването на кавказките проблеми, си струва да направим бегла възстановка на хронологията на събитията след разпадането на Съветския съюз и да очертаем сегашната ситуация в региона.
Разпадането на Съветската империя и развитието на ситуацията в Кавказ
И така, нека се върнем в началото на 90-те години на ХХ век, когато Съветският съюз прекрати съществуването си и трите съветски републики от Южен Кавказ станаха независими. При това обаче, още в онзи момент и в трите вече бяха налице, или пък назряваха, въоръжени конфликти, имащи както вътрешен (например в Грузия), така и международен (например между Армения и Азербайджан) характер. Неспокойна бе и ситуацията в Северен Кавказ, където от Чечено-Ингушката АССР се отдели т.нар. Ичкерия, която също се обяви за независима от Русия.
Паралелно с това, Западът започна да осъществява пряко или косвено проникване на територията на бившия СССР, включително и в Кавказ (Северен и Южен). Формулираха се стратегии за постепенното откъсване на тази територия от Русия и интеграцията и в западните структури, или пък за преминаването и към турската сфера на влияние (по онова време Турция все още действаше като интегрална част от Запада, в качеството и на член на НАТО и кандидат за членство в Европейската общност). Самата Русия бе слаба и заета със собствените си проблеми – там, в хода на реформите, осъществявани от правителството на Егор Гайдар, се извърши мащабно преразпределяне на държавната собственост, съпроводено от хаос и подем на икономическата и криминална престъпност, затова през онези години страната не изглеждаше особено привлекателна и дори отблъскваше повечето си съседи.
На този фон се очерта като неизбежно бързото преминаване на държавите от Южен Кавказ към сферата на влияние на Запада, въпреки прословутите обещания на редица водещи западни политици, дадени още на съветското ръководство, НАТО да не се разширява на изток и т.н. В резултат, Русия нямаше друг избор, освен да започне да подкрепя сепаратистките сили в Кавказкия регион, получавайки по този начин известни инструменти за контрол върху ситуацията в държавите от Южен Кавказ. Така, с руска подкрепа, абхазките и осетинските сили нанесоха поражение на централното правителство в Тбилиси, а арменците победиха в Карабахската война.
Справедливостта обаче изисква да отбележим, че с агресивната си политика тогавашните управляващи в Тбилиси направиха всичко възможно Русия да подкрепи претенциите на абхазците и осетинците. В същото време, подкрепата за сепаратизма в Грузия косвено доведе до засилване на нестабилността и в руския Северен Кавказ и създаването на въоръжени севернокавказки формирования, придобили боен опит в Абхазия. Малко по-късно пък това доведе и до Първата чеченска война, в която Русия, на практика, претърпя поражение от сепаратистите.
В резултат, в средата на 90-те години, се формира ситуация, когато много сепаратистки движения в Кавказ удържаха победа, под една или друга форма. В държавите от Южен Кавказ се наложиха квазистабилни режими (на Шеварднадзе и на Алиев-старши), опитващи се да следват т.нар. „мултивекторна политика”, като на думи декларират необходимостта от стратегическо партньорство с Русия, докато, на практика, подготвят почвата за по-тясна интеграция със Запада, най-вече чрез реализацията на различни мащабни енергийни проекти. В Армения, в средата на 90-те, окончателна победа удържа т.нар. Карабахски клан, отстранил от властта първия президент Тер-Петросян, който също се опитваше да играе на „мултивекторното поле”, а в края на управлението си даде знак, че е склонен да ориентира страната си към западната сфера на влияние.
Тази ситуация се запази до идването на власт в Русия на Владимир Путин, който веднага се ангажира с решаването на сепаратисткия проблем в страната и, най-вече, в Северен Кавказ. Пристъпи се към ликвидиране на въоръжените групи на сепаратистите, а федералният център възстанови контрола си над военно-политическата ситуация в региона, включително в Чечения и планинските райони на Дагестан. В Южен Кавказ обаче, статуквото се запази.
То беше нарушено едва с идването на власт в Грузия на Михаил Саакашвили, в резултат от т.нар. „цветна” („розова”) революция. Грузинският президент веднага стартира енергични опити за промяна на ситуацията и съществуващото статукво, дефинирайки тази политика като „размразяване на изкуствено замразените конфликти”. Новите управляващи в Тбилиси дори постигнаха известни успехи в тази посока, установявайки пълен контрол над Аджария, където, макар и да нямаше въоръжен конфликт, влиянието на централната власт бе твърде слабо. В резултат от тези промени, Русия беше принудена да ускори изтеглянето на военните си бази от вътрешните региони на Грузия, включително и от Аджария.
И така, статуквото, формирало се в периода от средата на 90-те до началото на 2000-те години започна да се пропуква. Режимът на Саакашвили прокламира курс към пълна и ускорена интеграция на Грузия в евроатлантическото пространство, а реториката на властите в Тбилиси придоби агресивно антируски характер. Рязко нарасна военният бюджет на страната, а президентът непрекъснато отправяше заплахи, че ще използва военна сила срещу сепаратистките режими в Абхазия и Южна Осетия. Както е известно, тази история приключи през август 2008 с войната, в резултат от която Тбилиси загуби и последните остатъци от контрола си над тези две територии, а Русия, де юре, призната тяхната независимост.
След като очертахме накратко развитието на събитията от началото на 90-те години насам, можем да се върнем към анализа на сегашната ситуация, формирала се след войната от август 2008. Преди това обаче, си струва да напомним, че Турция, която се смяташе от режима в Тбилиси за един от основните му съюзници, не оказа никаква реална помощ на Саакашвили през август 2008, нито пък предприе нещо срещу Русия. Вместо това, Анкара лансира собствена инициатива, която малко по-късно бе наречена „Пакт за стабилност и сътрудничество в Кавказ”. Тя все още не е реализирана на практика, но е възможно в бъдеще някои нейни постановки да допринесат за формирането на нов ред в Кавказкия регион.
Основните играчи и техните интереси в региона
Преди да преминем към оценката на сегашната ситуация, нека очертаем интересите на всички играчи в региона на „Голям Кавказ”, така, както ги формулират собствените им управляващи елити.
Грузия: Сегашната власт в Тбилиси определя като реални национални интереси на страната членството в НАТО и ЕС и разполагането на американски военни бази на нейна територия. Интересно е, че официално декларираната основна цел на грузинската политика – териториалната цялост на страната – на практика влиза в противоречие с тази политика. Тоест, в грузинския случай е налице разрив между реалния и безспорен държавен интерес – съхраняването на териториалната цялост на страната – и провежданата от управляващите политика, в чиято основа са поставени доста спорните национални интереси от „второ ниво” – влизането в НАТО и превръщането на Грузия в част от евроатлантическото пространство.
Армения: Така нареченият „карабахски клан”, който управлява страната вече повече от десет години, определя като основен национален интерес запазването на контрола върху Нагорни Карабах на всяка цена. При това, не може еднозначно да се твърди, че удържането на Карабах извън формалния суверенитет на Азербайджан е чак толкова несъмнен и безспорен, т.е. безалтернативен национален интерес на Армения, като цяло, а не само на сегашния и управляващ елит. Арменските национални интереси могат да се формулират и така, че запазването на военния контрол над Карабах на всяка цена да не се смята за приоритетно и доминиращо в системата на националните интереси (както е в момента), а пък защитата на интересите на карабахските арменци да се гарантира с помощта на други инструменти.
Азербайджан: Режимът на Алиев-младши ясно декларира, че основен и приоритетен национален интерес на страната е възстановяването на териториалната и цялост. За разлика от режима на Саакашвили обаче, властите в Баку не се стремят на всяка цена да вкарат страната в НАТО, или пък да реализират енергийни проекти, заобикалящи Русия, а демонстрират по-балансирана и гъвкава външна политика. Може да се каже, че в азербайджанския случай е налице съвпадение между реалните (трудно оспорими), декларираните и прокарваните от управляващите национални интереси (за разлика от Грузия и Армения), тъй като всички те са обединени в едно – възстановяване на териториалната цялост. В същото време обаче, обвиненията срещу управляващия режим, че е корумпиран и авторитарен, му пречат да действа успешно в тази посока.
Русия: Руските интереси в Южен Кавказ включват възстановяването на стратегическия контрол над региона, а като програма-минимум – недопускане присъединяването на някоя от държавите в него към НАТО, създаване на американски военни бази в тях или реализацията на енергийни (и най-вече газови) проекти, заобикалящи Русия и имащи геополитически характер. Освен това, Русия би искала да разполага поне с един стратегически съюзник в Южен Кавказ (в момента тази роля се изпълнява от Армения). Тезата на някои руски политици и анализатори, че Москва трябва да напусне Южен (а дори и Северен) Кавказ, да се огради от региона със своеобразна „стена” и да концентрира вниманието си само върху материалната изгода от търговията с него, отдавна е маргинализирана и не се разглежда като имаща нещо общо с руските национални интереси.
Турция: Непосредствено след разпадането на Съветския съюз, Анкара виждаше интересите си в региона, най-вече в покровителството (по линия на „братството между тюркските народи”) на Азербайджан. Освен това, Турция действаше като част от НАТО и Запада, осъществявайки експанзия в Грузия, посредством инициативите за прокарване, през нейна територия, на петроло- и газопроводи, заобикалящи Русия, проектите за които се реализираха от водещи западни компании. Но, паралелно на геополитическите промени в света, се очертават и определени промени в турската политика и нейните приоритети. В частност, Анкара вече не поощрява проявите на откровен пантюркизъм и краен турски национализъм, които в миналото често имаха и антируска насоченост. Между другото, именно възможната промяна на турската политика е сред основните шансове за решаването на кавказките проблеми.
Иран: Засега Иран не играе толкова съществена роля в Кавказ, като Русия и Турция, въпреки, че се намира в съседство с региона. Тази страна поддържа тесни връзки най-вече с Армения, като те са предимно икономически. На сегашния етап, интересите на Иран изискват да не се допусне членството на някоя южнокавказка държава в НАТО и разполагането в региона на западни (американски) военни бази. Не бива обаче да се подценява значението на Иран: като минимум, той е в състояние да попречи на всяка промяна на статуквото в Южен Кавказ, водеща до нарастване ролята на САЩ.
САЩ: Подобно на Русия, САЩ, в качеството си на глобална сила, са си поставили като крайна цел установяването на стратегически контрол над целия кавказки регион. Като този контрол може да бъде придобит чрез постепенното привличане на държавите от региона в НАТО, реализация на енергийните проекти Изток-Запад и формирането на прозападно настроени управляващи елити. Като програма-минимум може да се разглежда всяка част от този план, съобразно съществуващите реалности.
Европейският съюз: ЕС, също както и Турция, първоначално следваше фарватера на американската политика, но, предвид извършващите се в света геополитически промени, вече се опитва да действа и като самостоятелен играч. В момента, водещите държави в ЕС, като Германия, Франция или Италия, концентрират вниманието си върху диверсификацията на енергийните потоци, като Кавказ може да изиграе важна роля за това. Те не поставят на дневен ред разширяването на НАТО в региона, като по този начин, на практика, блокират този процес, пример за което е провалът на грузинските опити за присъединяване към пакта.
Новата ситуация в региона
Сега нека се върнем към най-съществената част на настоящия анализ: ситуацията след войната от август 2008. Тази война демонстрира неспособността на Грузия да изпълни ролята на своеобразна „основа” за преразпределяне сферите на влияние в Южен Кавказ, в ущърб на Русия. Освен това, тя, на практика, сложи кръст на амбициите на режима в Тбилиси страната да стане член на НАТО в близко бъдеще и застраши енергийните проекти, заобикалящи Русия.
Виждаме, че след август 2008 ситуацията стана доста по-динамична. Както вече споменах по-горе, турското правителство лансира Пакта за стабилност и сътрудничество в Кавказ. Основната интрига обаче беше свързана с евентуалното арменско-турско споразумение за отваряне на границите и възстановяване на дипломатическите отношения.
САЩ оказаха сериозен натиск върху Турция, както впрочем и върху Армения, да отворят границата помежду си, без да го обвързват с разрешаването на Карабахския конфликт. Анкара и Ереван стартираха процес на подобряване на отношенията си, което създаде проблеми за турско-азербайджанската връзка. Твърде бързо обаче, процесът започна да боксува: арменският президент обяви, че спира ратификацията на споразуменията с Анкара в парламента на страната. Между другото, турският парламент също още не ги е ратифицирал. Тоест, в момента се е създало едно статукво, чието запазване, или пък промяната му в една или друга посока, може да се окаже изгодно за различни регионални и външни играчи.
Така, евентуално нарушаване на статуквото, което постепенно би прехвърлило Армения от руската в американската сфера на влияние, е неизгодно не само за Москва, но и за Техеран. И те са в състояние да блокират този процес. Що се отнася до Турция, тук нещата са по-сложни.
Както е известно, в момента в Турция се осъществяват политически промени, които, както изглежда, до голяма степен, ще означават скъсване с наследството на основателя на турската република Мустафа Кемал Ататюрк. Така, преди няколко месеца турският премиер Ердоган, дискутирайки с един от водещите политици-кемалисти, сравни най-близкия съратник на Ататюрк Исмет Иньоню (наследил го като президент на страната) с Хитлер. Турският военен елит, който традиционно се смяташе за „кемалистки”, е подложен на чистки и политически натиск. Променя се законодателството, като се премахват някои характерни белези на републиката, утвърдили се през ХХ век. Така, в турската политика започват да се проявяват известни признаци за евразийска, а не атлантическа ориентация. В същото време, мнозина се съмняват, дали това е така и смятат, че промените са стратегическа уловка, съгласувана с Вашингтон.
Турция си остава член на НАТО, а на територията и се намират една от най-големите американски военновъздушни бази, както и тактически ядрени заряди, останали от времето на студената война. Освен това страната е икономически зависима от САЩ и ЕС и има доста голям външен дълг, макар че през последното десетилетие значително намали бюджетния дефицит и отрицателния си външнотърговски баланс и има положителна текуща сметка, благодарение на постъпленията от туризма и притока от инвестиции. Да не забравяме и, че над Турция, подобно на „дамоклев меч”, виси проблемът с признаването на арменския геноцид от началото на ХХ век, както и този с кюрдския сепаратизъм.
Тоест, геополитическата ориентация на Турция засега остава не съвсем ясна. От една страна, Анкара подобрява отношенията си с Русия, Иран, Китай, Сирия и т.н. и увеличава товарооборота си с тях, но в същото време зависимостта и от Запада се запазва.
Могат ли Москва и Анкара да установят съвместен контрол над Кавказ?
Географското положение на Кавказ, формиралите се връзки и силовият баланс в региона показват, че на теория Русия и Турция (при неутрална позиция на Иран) биха могли да си осигурят съвместен стратегически контрол над Южен Кавказ и да изтласкат оттам всяка външна (нерегионална) сила, т.е. да не допуснат други големи играчи (например САЩ) да разполагат със стратегически позиции в региона. Засега подобно нещо не се случва. През 90-те години, Турция, която действаше като стратегически американски съюзник, се опитваше (до голяма степен успешно) да заеме позициите на отслабналата Русия в региона и, в частност, в Грузия и Азербайджан. Русия пък се укрепи в Армения, както и в откъсналите се части на Грузия, и така съумя да удържи статуквото. След Турция, САЩ и другите големи западни държави също укрепиха позициите си в Грузия. Дори и през 2000-те години, когато започна да възстановява и укрепва позициите си, Русия не предприе някакви реални опити да възстанови влиянието си в Грузия. Както изглежда, сред причините за това бе, че Русия (подобно на Турция) силно зависи в икономически план от западните държави. Междувременно, още през 90-те години, Грузия беше обявена за част от сферата на влияние на САЩ и редица официални американски представители нееднократно споменаваха за наличието на „червени линии” в региона, имайки предвид, че Вашингтон няма да допусне Москва да упражнява стратегически контрол над грузинската външна политика. Освен това, Русия не можеше, а вероятно и не искаше, да предприема конкретни действия за укрепване на позициите си в Грузия, без да ги съгласува с интересите на Турция.
Така, в региона се създаде „патова” ситуация, т.е. своеобразно междинно статукво. Използвам термина „междинно”, защото съществуването на признатите само от Русия (и няколко „второстепенни” държави) Абхазия и Южна Осетия, непризнатият от никого Карабах и нестабилната Грузия, не може да се смята за устойчиво и окончателно. Основните регионални играчи – Русия и Турция – досега действаха един срещу друг в района на Кавказ. Така например, Турция се опитваше (и все още се опитва) да бъде ключов участник в заобикалящите Русия енергийни проекти. Тези проекти, и най-вече проектът за газопровода, ерозират позициите на доставчиците на европейския енергиен пазар и са в интерес на потребителите в Европа. Поне засега, Русия и Турция не разполагат със съвместна позитивна програма за постепенна „мека” и безболезнена промяна на регионалното статукво, което да отчита основните интереси на всички държави и народи в Кавказ. Във всеки случай, наличието на подобна програма не е обявено официално.
Междувременно обаче, става все по-ясно за всички, че дългосрочната стабилност в кавказкия регион е невъзможно, ако в Южен Кавказ (пък макар и само в една страна от региона) продължи да разполага със стратегически позиции който и да било нерегионален играч, особено САЩ. Последното би било възможно, само ако Русия напълно се изтегли от Кавказ (включително от Северен), разгрома на сегашния управляващ режим в Иран и превръщането на тази страна в американски сателит и пълната победа на прозападните сили в Турция. Тоест, подобна ситуация би била просто проекция на окончателната глобална доминация на САЩ в целия свят. Вашингтон обаче все още е много далеч от постигането на такава доминация, да не говорим, че не е ясно и, дали въобще това е възможно. Най-вероятно, не. Което пък означава, че нарушаването на сегашния крехък баланс в Кавказ в полза на САЩ ще доведе само до още по-голяма нестабилност, ожесточена реакция на регионалните сили и, най-вероятно, до поредното кръвопролитие.
Ето защо, съществуващото в момента статукво е „по-малкото зло”, поне засега, тъй като Русия и Турция (заедно с Иран) все още не са в състояние да наложат нов и окончателен ред в региона. Това обаче не пречи да очертаем някои от контурите на този нов ред: без съмнение, той не може да се реализира по друг начин, освен чрез утвърждаването, поне на чисто формалния суверенитет на Азербайджан и Грузия над откъсналите се от тях територии. Ясно е, че Азербайджан никога няма да признае независимостта на Карабах, също както и Грузия няма да признае тази на Абхазия и Южна Осетия, а пък ако това все пак стане, то вероятно ще бъде цената за „премахването на всички пречки” и форсираното приемане на страната в НАТО, което обаче би довело до още по-голямата дестабилизация на региона, а и на самата Грузия. Впрочем, шансовете за подобно развитие са пренебрежимо малки.
Взети заедно, Азербайджан и Грузия съставляват почти 80% от територията и населението на Южен Кавказ. И за никакво дългосрочно урегулиране на регионалните проблеми не може да става дума, ако не бъде възстановена (макар и чисто формално, под формата на конфедерация) териториалната цялост на тези две страни. Дори ако Русия и Турция се споразумеят с Армения за окончателното решаване на карабахския проблем, нерешеността на грузинския въпрос ще продължи да тласка тази страна в прегръдките на САЩ. Което отново ще постави под въпрос трайността на всяко решение на карабахския въпрос, защото не бива да се изключва, че при такова развитие и Армения ще започне да се преориентира към САЩ, а Русия и Турция много трудно ще могат да я удържат, а пък в Грузия, американските позиции ще бъдат също толкова непоколебими, каквито са днес.
Заключение
За да се реализират дългосрочните интереси на Грузия и, в частност, да се появят някакви шансове за възстановяване на териториалната и цялост (под една или друга форма), е необходимо Русия и Турция да се споразумеят за установяване на съвместен стратегически контрол над Южен Кавказ, отчитащ и интересите на Иран, а също икономическите (но не и геостратегическите) интереси на ЕС и САЩ, както и формалния суверенитет на Грузия и Азербайджан над отцепилите се от тях републики. Друго решение на този проблем в обозримо бъдеще не се очертава. Засега са налице само някои признаци, че Москва и Анкара се опитват да действат в тази посока. Така например, Турция въведе транзитна такса за автомобилите, пътуващи за Грузия, което беше неприятна изненада за режима на Саакашвили. Дали ще последват по-сериозни и съгласувани стъпки за смяна на управляващите в Тбилиси от страна на регионалните играчи ще покаже бъдещото развитие на събитията. Но, докато Турция не съумее да се „еманципира” от НАТО (или пактът не претърпи някаква драматична трансформация, включваща например членството на Русия) трудно ще може да се говори за някакъв съвместен руско-турски „патронаж” над Южен Кавказ.
* Авторът е зам. директор на Евразийския институт в Тбилиси, Грузия
Южен Кавказ в геополитическата стратегия на Русия и Турция
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode