Овладяването на Римленда от САЩ – залог на политиката на Вашингтон по иранската ядрена програма и противоракетната отбрана

Овладяването на Римленда от САЩ – залог на политиката на Вашингтон по иранската ядрена програма и противоракетната отбрана

Танги СТРЮЙ ДЕ СВИЛАНД*

Барбара МАРК**

 

Когато се засяга въпросът с ядрената програма на Иран, той обикновено се анализира от гледната точка на сигурността, като се акцентира единствено върху опасностите от разпространението на оръжия за масово унищожаване (ОМУ).Същевременно, проблемът с нарастването на тази опасност представлява само върха на айсберга. От много години международната общност, представена от Групата на шестте, се опитва да постигне съгласие по този въпрос. Засега безуспешно, от една страна, заради непримиримостта на Иран и, от друга, защото съществуват различия сред самите преговарящи, защитаващи най-вече собствените си интереси. Наред с това, интерес представлява проблемът да бъде анализиран във връзка с друг важен въпрос на сигурността: американската система за противоракетна отбрана (ПРО).

Настоящата статия си поставя за цел да предостави някои инструменти за по-доброто разбиране на тези два проблема, като се базира на подход, в общи линии свързан с геополитиката в широкия смисъл на понятието, защото, както е казал Наполеон, „политиката на една страна се намира в нейната география”. Но, макар това изследване да се основава на геополитиката, като методически инструмент, от първостепенно значение е тя да не се възприема като точна или изчерпателна наука. С други думи, нямаме никакво намерение да възприемем детерминистки подход към международните отношения. Изследването ни предоставя преди всичко рамка за общ анализ, който да повдигне завесата на международните отношения с оглед на геополитическите тенденции и тяхната съвременната динамика.

По такъв начин ще се опитаме да докажем, че въпросите на иранската ядрена програма и на противоракетната отбрана не убягват на геополитическия подход. Ще се убедим, че геополитическите динамики, демонстрирани от САЩ по тези въпроси, не са директно породени от разпространението на ОМУ или от ПРО. Ще свържем геополитическия анализ на ролята на САЩ на световната шахматна дъска с геостратегическото разсъждение за последствията от разгръщането на противоракетната система и иранския ядрен въпрос.

В произведението си „Контрол и сдържане: геополитически стратегии”, Франсоа Тюал¹ обяснява, че геополитическата игра се ограничава до това „да имаш, за да притежаваш и да притежаваш, за да не се лишиш от притежанието си”. В началото на подобно отношение държавните актьори определят ролите си на световната сцена, като, същевременно, се самопоставят в нейния център. В своята основа, въпросите за иранската ядрена опасност и за системата за ПРО са част от тази връзка: те се съсредоточават основно върху стратегическото овладяване на пространството (морско и въздушно), защитата на територии и способност за интервенция на външни театри. Като следствие, ние поддържаме идеята, че тези проблеми имат предимно геополитически характер, в широкия смисъл: те представляват многоизмерни залози в един бъдещ многополюсен световен ред.

Нека първо разгледаме геополитическата визия на САЩ, за да може по-добре да се разбере отражението върху разполагането на елементи на американската ПРО в бившата Източна Европа, както и значението на Иран за Вашингтон върху регионалната шахматна дъска и върху тази на системния ред.

Геополитическите  представи

В статията си, озаглавена „Пространството - фактор на силата”, Танги де Уилд уточнява: „Анализът, който се практикува от век насам, имаше заслугата да постави акцента върху три аспекта на връзката между пространството и силата: размерът, конфигурацията и разположението на държавите. В крайна сметка, силата и богатството на държавите зависят от ефикасната комбинация на тези три елемента. ...Ето защо, търсенето на излаз на море е мотив от първостепенно значение за ориентацията на външната политика на държавите и източник на множество геополитически противоречия. ... От тази гледна точка, позицията на САЩ представлява елемент на тяхната сила: без да имат съперници по границите си, те се ползват от преимуществата на две океански крайбрежия. За по-малко от век, САЩ развиха способности за глобално разгръщане от амфибиен тип.”²

Ето защо, заради географското си положение, САЩ се ориентират към геополитика от островен характер: тяхната геополитическата концепция се основава върху достъпа до моретата и прилагането на сила на далечно разстояние. В тази перспектива, американците са силно повлияни от трима класически автори от англосаксонската школа – Алфред Маън, Халфорд Макиндър и Никълъс Спикмън, както и от по-съвременни автори, като Сол Коен, Збигнев Бжежински и Томас Барнет.

В произведенията си, Алфред Маън подчертава важността на морската сила. Той смята, че стратегическото господство над моретата, чрез опорни точки и предмостия (проливи, присъствие на военен флот на търговските пътища и др.), осигурява не само икономическата експанзия, но и мощта на една държава, в широкия смисъл.

Британският географ Халфорд Макиндър противопоставя морската на сухопътната сила. Той центрира геополитическата си теория върху това, което нарича “хартленд” или сърцето на света, отговарящо на региона на Евразия, т.е. Русия, Сибир, Кавказ и Източна Европа. Според Макиндър, централното място на хартленда определя геополитическата динамика на света. Иначе казано, държавата, която контролира хартленда, контролира останалата част на света. Макиндър уточнява, че е добре да се избягва някоя континентална държава да получи достъп до моретата. С други думи, САЩ, като морска сила, в пълния смисъл на думата, трябва да бдят за разделянето на хартленда, за да не позволят силен континентален съюз между Русия и Германия. В тази връзка, на един следващ етап, той разглежда Източна Европа като пивотна или осова зона: регион, който трябва бъде контролиран от морската сила, гарантираща, според него, разбиването на евентуалния съюз Париж – Берлин – Москва.

Вдъхновен от теориите на Макиндър, американецът Никълъс Спикмън отбелязва, че според него зоната, която трябва бъде разделена, е римлендът, т.е. междинният регион между хартленда и крайбрежните морета. В интерес на САЩ е да доминират в тази осова зона на римленда, за да могат да контролират света. Следва да се отбележи, че тази геополитическа теория се намира в основата на политиката на “сдържането”, целяща да възпре комунистическата заплаха по време на студената война, подход, който, както ще видим по-късно, не е изоставен напълно и днес.

От своя страна, Сол Коен смята, че не е необходимо да се осигурява присъствие върху целия римленд. Достатъчно е да се заложи на няколко осови държави³ в тази буферна зона, които биха могли да защитават американските интереси. Очевидно е, че в този контекст, страни като Иран и Полша имат централно значение за Вашингтон.

В теорията си за „голямата шахматна дъска”, Бжежински⁴ смята, че световното господство се придобива чрез контрол над Евразия: този, който доминира евразийския континент, доминира света. Бжежински защитава идеята, че залогът за САЩ ще бъде да се раздели Евразия с помощта на геополитически осови държави, т.е. страни, чието значение се дължи на географското им положение или на тяхната потенциална уязвимост. По този повод Бжежински уточнява: „Ако трансатлантическите връзки се разкъсат, това би било краят на американското върховенство в Евразия.”⁵

В това отношение виждаме, че разширяването на НАТО позволява на САЩ да установят партньорство с някои страни от Евразия.

Нека предадем релефност на тези геополитически разсъждения с концепцията за „Картата на Пентагона”, развита от Томас Барнет. Според теорията на Барнет, светът е разделен на две части: „функциониращо ядро” (Functioning Core) и „пукнатина” (Non-Integrating Gap)⁶. Функциониращото ядро е сърцето на света: Русия, Индия, Европа, Северна Америка, Китай (крайбрежната зона), Япония, Австралия, Южна Африка, Аржентина, Бразилия и Чили. Тези страни се опитват да синхронизират вътрешните закони с правилата на демокрацията, свободната търговия, колективната сигурност и др. Въпреки че не можем да ги подредим в една линия, тези страни вървят „в добрата посока”, в рамките на глобализацията. Функциониращото ядро, което включва всички велики сили, би трябвало да еволюира към система, опираща се на системата на Бисмарк, в която, намирайки се в равновесие помежду си, тези сили ще споделят съвкупност от норми и правила.

Що се отнася до „пукнатината”, тя обхваща всички „провалили се държави”, транснационалните актьори и авторитарните или диктаторски режими. „Пукнатината” е съставена от региони като Балканите, Кавказ и Средния изток. За да увеличат сферата си на влияние и за да оптимизират стабилността на интернационалната система, САЩ полагат всички усилия, за да интегрират провалилите се страни в глобализираното ядро чрез своеобразна „спойка”. Тази концепция се базира на подпомагането на една осова страна, защитаваща интересите и ценностите на „функциониращото ядро”. В тази динамика, целта на САЩ се състои в това:

- да поддържат равновесие и стабилност в рамките на ядрото, развивайки „Бисмаркова” система⁷;

- да следят осовите страни от „спойката” да продължат да защитават американските ценности и интереси;

- да се убедят, че „пукнатината” възприема принципите на доброто управление и се стабилизира.

Въпреки това, концепцията за „Картата на Пентагона” на Барнет съдържа някои неудобства. Действително, такъв вид стратегия може понякога да изисква интервенция чрез дипломатически натиск, икономически мерки, или дори използване на сила. При все това, в случай че липсва връзка между ядрото и „спойката”, последната може евентуално да се присъедини към „пукнатината”, да се радикализира и, в крайна сметка, да създаде климат на неравновесие между ядрото и „спойката”.

Въпросът за Системата за ПРО и контрола над Източна Европа

След като припомнихме основните принципи на англосаксонската геополитическа школа, нека видим, как въпросите за иранската ядрена програма и за системата за противоракетна отбрана се вписват в подобен геополитически подход към света. Поставен пред проблема за разполагането на американската система за ПРО, ЕС следва да определи позицията си. Държавите-членки на ЕС трябва, преди всичко, да анализират плюсовете и минусите, както и стратегическите интереси, които противоракетната система би генерирала. Този анализ минава през геополитическия преглед на настоящата ситуация. Както беше посочено по-рано, теорията на геополитика Халфорд Макиндър се базира на идеята за сърцето на света - хартленда. С други думи, Източна Европа представлява буферна зона. До момента САЩ съхраняваха тази зона в своята сфера на влияние. При съобщението за замразяване на плана за разгръщане на противоракетния щит в Източна Европа от администрацията на Обама (на 17 септември 2009), Полша и Чехия изразиха опасения, че ще загубят опората на своята международна политика, основана на здравия съюз със САЩ.

Да припомним контекста: през август 2008, точно по време на грузинския конфликт, Кондолиза Райс оркестрира подписването на декларацията за стратегическо сътрудничество между Варшава и Вашингтон, касаеща разполагането на елементи на ракетния щит. Поради общата граница с Русия, полското правителство беше поискало противоракетни батареи за увеличаване сигурността на територията си. Договорът предвиждаше, че до 2012 полската армия ще може да разполага с тази противоракетна система със среден обсег. За отбелязване е, че икономическите и технологични последици от стратегическото партньорство със САЩ по разполагането на противоракетния щит в тези източноевропейски страни бяха посрещнати по-скоро доброжелателно.

И така, през септември 2009, Полша и Чехия бяха разтревожени и не разбираха обрата в политиката на администрацията на Обама (т.е., отказа от системата за ПРО). Изправена пред натиска, упражняван от Русия върху Украйна и Грузия, Източна Европа сметна, че е загубила единствения си шанс да напусне окончателно сферата на руското влияние.

„Ако се потвърди, това ще бъде поражение за дългосрочния начин на мислене на американската администрация в тази част на Европа”, декларира Aлександър Шчигло, шефът на бюрото за национална сигурност на полския президент. В Чешката република решението също беше възприето като предателство. „Това не е добра новина за чешката държава, за свободата и независимостта на Чешката република” - коментира бившият министър-председател на Чехия Мирек Тополанек⁸.

В този контекст, отказът от противоракетния щит можеше да има значителни последствия върху политиката за отбраната на Източна Европа и, в по-общ план, върху ЕС. Вашингтон много бързо осъзна тази опасност и предложи алтернативно решение. Отсега нататък, САЩ смятат да разположат (към 2020) антиракетни системи, разработени да прихващат балистични ракети с малък и среден обсег в Полша, Чехия и Румъния. На 4 февруари 2010 Румъния заяви съгласието си за разполагането на прехващачи SM-3 на територията си с цел защитата на експедиционни корпуси, действащи зад граница. През юли 2010 Варшава и Вашингтон подписаха ревизиран договор за разполагане на противоракетен щит в периода 2015-2018. В края на юли 2010, Прага започна преговори за разполагането на наблюдателен център, който ще може да идентифицира нападателни ракети. В този интервал от време, американски кораби от клас Aegis вече оперираха в източната част на Средиземноморието.

За Вашингтон, крайбрежна Европа представлява сфера на влияние, която е необходима, в геополитическо отношение, за противопоставянето на евразийската маса. И, както отбелязва Бжежински, ако връзките между двата бряга се влошат, това ще намали влиянието и геостратегическата дълбочина на САЩ в Евразия. Следователно, Вашингтон има намерение да наложи присъствието си в Източна Европа. Ако трансатлантическите връзки се разхлабят, хартлендът ще се засили по оста Франция – Германия – Русия. В този смисъл, Вашингтон никога няма да приеме Евразия да бъде доминирана от съюз, способен някой ден да се противопостави на САЩ. Това би заплашило американските стратегически интереси. Ето защо, Вашингтон трябва да избягва една Европа доминирана от френско-германската двойка. Подходящо е за случая да се засилят двустранните връзки със страни като Великобритания, но също и като Полша⁹, България или Румъния, за да се уравновеси неатлантическата и независима ос, която би искала да се определи не като партньор на САЩ, а като техен съперник.

Ако се върнем към анализа на Барнет, приложен в книгата му Ракетна отбрана, ще констатираме, че политиката на държавата-„спойка” се прилага в Източна Европа.

 

Фигура 1. Прилагане на „Картата на Пентагона” на Барнет към европейската проблематика

В действителност, виждаме, че страни като България и Румъния служат на САЩ за „спойка” в Черно море, като американците се опитват, с посредничеството на НАТО, да засилят присъствието си в Грузия и Централна Азия, както и, че Полша може да служи за „спойка” по отношение на Беларус и Украйна. Днес Източна Европа трябва, чрез серия от инициативи, да закачи за американския локомотив страни като Украйна, Беларус, както и региона на Черно море и Кавказ. Осъществявайки това, САЩ преследват геостратегическата цел да създадат пояс, започващ от Балтийско море и стигащ до Централна Азия, за предотвратяване завръщането на Русия като велика сила.

Иран като осова държава

Средният изток, който е много размирен регион, формира кръстопътя между три континента и, от геополитическа гледна точка, принадлежи към римленда. Функцията му е да бъде широка буферна зона по отношение на конфликтите между континенталните и морските сили. Освен това, регионът на Средния изток се пресича от важни морски пътища: Суецкия канал, Ормузкия пролив, проливът Баб ел Мандеб и Персийския залив. Последните са обект на глобален политически и стратегически интерес, тъй като са жизнени газови и петролни артерии между страните от Персийския залив и останалата част на света. Петролен гигант, производител на въглеводородни горива, притежаващ колосални запаси от природен газ и разполагащ с централно географско положение в региона, Иран се утвърждава като регионална сила, но, същевременно, застрашава международната общност с амбициите да се превърне в ядрена държава. Ето защо, Иран представлява твърде важна за Вашингтон потенциална осова държава, дължаща своето значение на богатствата, конфигурацията, големината и географското си положение.

Новата политика на регионално равновесие в Средния изток изисква от САЩ да накарат Иран или Ирак, или дори двете едновременно, да се превърнат в отворени и демократични осови държави, склонни да защитават американските интереси. Причините са ясни. В тази връзка би било интересно да се върнем към няколко пасажа от отличната статия на Амр Сабет от Хелзинкския университет, който пък е вдъхновен от идеите на Бжежински: „На език, напомнящ времената на старите империи, Бжежински идентифицира три основни цели на имперската геостратегия: да се предотврати сблъсъка и да се поддържа зависимостта, в областта на сигурността, на васалите (Европа, Япония, Южна Азия), да се пази сигурността на зависимите (арабски държави, Централна Азия) и да се предотврати обединението на варварите (Иран, Китай, Русия). (...) Възприемайки стратегическата визия на Халфорд Макиндър, Бжежински подчертава решаващото значение за САЩ да доминират над евразийския хартленд, в частност, след образуването на вакуума, предизвикан от падането на Съветския съюз. (…) Хегемонистичната логика, която произтича от това, може да се резюмира така: да се сдържа и контролира Ирак, за да се сдържа Иран; да се сдържа и контролира Иран, за да се сдържа Централна Азия; да се сдържа и контролира Централна Азия, за да се сдържа Русия (и Китай); да се сдържа и контролира Русия, за да се сдържа Световния остров;  да се сдържа и контролира Световния остров, за да се контролира света.”¹⁰

Следователно, очевидно е, че иранският ядрен въпрос също следва да се анализира в светлината на геополитическите разсъждения. Още повече, че изправени пред риска от разпространение на оръжията за масово унищожаване и след атентатите от 11 септември 2001, САЩ използват като основен лайтмотив премахването на авторитарните режими, интегрирането на „държавите-хулигани”, към които принадлежи Иран, към Функциониращото ядро, защитавайки в същото време идеологията на „предначертаната съдба” (Manifest Destiny). Американците си дават сметка, че традиционните им партньори в региона, като Саудитска Арабия и Египет, са отслабени. Затова те искат да стъпят в държави, които по принцип са по-светски, като Иран и Ирак. В този контекст, завръщането на Иран и Ирак в американската сфера на влияние представлява приоритет за САЩ. Целта е да се превърнат тези две държави не само в демокрации, които да служат за модел на другите държави от региона, но и в осови държави. Перспектива, която би позволила например, да се упражнява силен натиск върху Саудитска Арабия, люлката на уахабизма, и върху Египет, люлката на „Мюсюлманските братя”.

 

Фигура 2. Приложение на „Картата на Пентагона” на Барнет към иранския въпрос

В това се състои цялостният геостратегически подход на САЩ към Големия Среден изток: да се преобрази регионът от Мавритания до Пакистан. Този анализ може да се открие, в леко прикрита форма, в речта за състоянието на Съюза, произнесена от президента на САЩ през януари 2004: „Докато Средният Изток остава място за тирания, безнадеждност и гняв, той ще продължи да генерира хора и движения, които ще заплашват сигурността на САЩ и техните приятели. Ето защо Америка следва активна политика за свободата на Средния Изток. Ще предизвикаме противниците на реформата, ще се противопоставим на привържениците на терора и ще се надяваме на по-високи норми от нашите приятели¹¹.^”

При все това, интересът към Иран не спира дотук: той е основен актьор и от гледна точка на енергийните ресурси и геоикономическия интерес на Вашингтон към региона. Енергийното потребление на САЩ зависи на 35% от петрола, 60% от който се внася от чужбина. От края на 90-те години Вашингтон внася повече от половината от петрола, който страната употребява, като 15% до 20% идват от Средния изток. Сериозни смущения в предлагането на петрол в който и да било регион на света моментално биха се отразили върху американската и световната икономика. С оглед на това, американската енергийна политика се стреми да окуражава разширяването и диверсификацията на снабдяването на американската енергетика. Но диверсификация означава и засилена защита на ресурсите, които са разпределени по целия свет, както и на пътищата за доставката им¹².

Според Лавард, Мартен и Льоба: „За американските стратези е необходимо едновременно да се настоява за програма за алтернативна енергия – подновяване на ядрената програма и значителни изследвания в областта на течния водород, като заместител на горивата, – но най-вече да се консолидира контролът на САЩ върху големите петролни резерви в триъгълника Киркук – Техеран – Рияд, да има сигурност, че те няма да попаднат под контрола на руски, китайски или европейски петролни компании и да се противостои на терористични действия, които биха могли да поставят под заплаха снабдяването на Америка с енергийни ресурси”¹³.

Най-важното за САЩ е да не допуснат страни като Русия и Китай да променят законите на пазара на петролните и газови ресурси. Важно е, освен това, петролният поток да не секва. Един ядрен Иран, затваряйки Ормузкия пролив например, може да блокира 20% от световния петролен износ. Предвид този сценарий и други потенциални заплахи в Ормузкия пролив¹⁴, САЩ подкрепят ОАЕ и останалите страни от Персийския залив да строят петролопроводи, заобикалящи пролива, като същевременно ги насърчават да инвестират в отбраната си.

Нещо повече, един ядрен Иран би означавал свобода за маневриране на ислямистките радикални движения (шиити) в целия регион. Вашингтон гледа с лошо око на влиянието на Иран сред шиитската общност в Ирак, но също и в Сирия, Ливан и даже в палестинските територии и в Залива. Оста Асад – Ахмадинеджад – Насрала (потенциално поддържана от Русия и Китай) се наблюдава под лупа от Вашингтон. 10% от саудитското население е шиитско, като то е концентрирано в петролния регион на кралството, както и 30% от кувейтското население, 27% от населението на ОАЕ и 70% от населението на Бахрейн.

Според Мохамед Реза Джалили  „става дума за нещо повече от кризисна дъга, става въпрос за кризисна дъга върху която се присажда  шиизмът.”

Според Тереза Делпеш пък: „Дори нищо да не позволява да се твърди, че Иран изповядва доктрината за употреба на ядрено оръжие, неговото придобиване  ще му даде възможност за принуждение, нямаща нищо общо с мерките, които той прилага в настоящия момент, независимо дали са свързани с цените на петрола, затварянето на Ормузкия пролив или терористичните атентати. Понякога сме склонни  да го забравяме.”¹⁵

Ако лостът, с който разполага Иран в региона, е шиизмът, той има определени граници, тъй като не всички шиити, били те в Ливан или Ирак, горят от ентусиазъм да следват Техеран в завоюването на Средния изток. Но е очевидно, че този възможен сценарий плаши американците, тъй като това би застрашило американските интереси в региона и отвъд него.

В крайна сметка, Иран, в който светската традиция е силна, може да служи за пример или за „спойка” в региона на Средния изток и на Централна Азия. Но днес проблематиката на ядреното досие променя своя залог. Да се разглежда Иран като „спойка” ще зависи най-вече от решението, което международната общност ще вземе относно ядреното досие. Тъй като Иран е разположен в римленда, за Вашингтон той представлява потенциална осова държава или „спойка”, която би могла не само да обслужва американските интереси за възпиране на руските домогвания до южните морета, но и за трансформирането на част от Средния изток.

Сложната американска игра за римленда

На практика, въпросите за противоракетната отбрана и Иран са силно свързани и образуват важна дилема в областта на сигурността за американците, които не могат да си позволят да загубят своите осови страни или „спойки” в римленда. Действително, за да получат отстъпки от Русия по иранския въпрос, САЩ трябваше да се отдръпнат от Източна Европа, като впоследствие се опитаха да възвърнат влиянието си там чрез една алтернатива на първоначалния проект за ПРО. В този контекст САЩ приложиха концепцията за трилатерализацията (тристранно инструментализиране)¹⁶.

Съзнавайки спешния характер на иранския ядрен проблем, през септември 2009 САЩ се отказаха от разполагането на противоракетен щит в Източна Европа (етап 1; фиг.4). Очевидно, тази отстъпка е позволила да започне диалогът с Кремъл, който пък подкрепи режима на санкции срещу Иран. От своя страна, Иран констатира, че САЩ, като основен противник на ядрените му амбиции, полагат усилия да изградят партньорство с Русия, която е негов ключов търговски партньор. Въпреки че някои могат да интерпретират замразяването на разполагането на ракетния щит като политическо отстъпление от страна на САЩ, това вероятно е позволило да се започнат преговори с Кремъл и да се засилят принудителните мерки спрямо Иран.

В рамките на трилатерализацията, виждаме как САЩ (контролиращата държава) налагат режим на санкции срещу Иран (визираното правителство) с поддръжката на Русия (заместник на контролирания). Тази трилатерализация доведе до редица събития през 2009, които могат да се обособят така:

- обявяване на отказа от американския противоракетен щит;

- руското изтегляне на ракетите „Искандер” от Калининград;

- откриване на нов център за обогатяване на уран в Кум;

- гласуване на резолюцията на Съвета на управляващите на МААЕ, поддържана от Русия и Китай, която осъжда Техеран за спорната му ядрена програма и изисква затварянето на завода за обогатяване в Кум (етап 2; фиг.4)

 

Фигура 3. Трилатерализация в иранското ядрено досие

Съвкупността от тези събития ще съдейства за формирането на коалиция, готова да наложи режим на санкции срещу Иран. Макар че тази концепция представлява определен интерес за някоя държава, стремяща се да упражни натиск върху друга, тя носи и известни рискове: в случая, изборът на заместника на контролирания (Русия) определя ефикасността на трилатерализацията. Всъщност, последният може да се съюзи с визираното правителство (Иран) или дори да се обърне срещу контролиращата държава (САЩ). Така, правейки тези отстъпки на руснаците по въпроса за ПРО, да продължи да упражнява натиск върху Иран, Вашингтон рискува да ерозира престижа си в очите на Източна Европа. В рамките на текущото ребалансиране на системата, това би отслабило американската позиция в Европа и по-специално в Източна Европа. Следователно, на Вашингтон се наложи да коригира мерника си, предлагайки на Източна Европа алтернатива на системата за ПРО¹⁷ (етап 3; фиг.4). Този анонс отново предизвиква гнева на руснаците: появи се реалната опасност Москва да направи пълен завой и да се откаже от дипломатическите разговори със САЩ за иранската ядрена заплаха, или пък да се откаже да упражни натиск върху Техеран, в рамките на трилатерализацията (етап 4; фиг.4).

Фигура 4. Моделиране на стратегиите за господство над римленда

В заключение, можем да отбележим, че действията на САЩ в областта на външната политика все още се ръководят от геополитически съображения. Проникнати от идеологията за „Предопределената съдба”, САЩ си осигуряват опорни точки (осови държави) и достъп до моретата чрез контрол на проливите. Присъствието им в Евразия не е случайно: богатите запаси на суровини, енергийните маршрути и контролирането на проливите са все аргументи, подтикващи САЩ да разширяват сферата си на влияние, да поддържат ролята на неоспорим лидер и да осигурят защита на тази зона, чрез своята система за ПРО, т.е. залогът за Вашингтон наистина е господството над римленда.

 

Бележки:

¹ Thual, F., Contrôler et Contrer : Stratégies géopolitiques, Paris, Ellipses, 2000, с. 5.

² De Wilde D’Estmael, T., « L’espace, facteur de puissance », in Le retour de la géopolitique, Louvain, octobre-novembre 2006, с. 18-21.

³ Следователно, „осови държави” са онези, които трябва да възпрат възхода на новопоявили се велики сили и са способни да влияят върху регионалната и международната сигурност.

⁴ Brzezinski, Z., Le Grand échiquier, L’Amérique et le reste du monde, Paris, Editions Bayard, 1997.

⁵ Пак там, с.38

⁶ Barnett, T.P.M., The Pentagon’s New Map : War and Peace in the Twenty First Century, New York, G.P. Putnam’s Sons, 2004.

⁷ По темата, виж Struye De Swielande, T., « Les Etats-Unis face aux puissances émergentes : Quelles stratégies à disposition des protagonistes ? », in Notes d'analyse  de la Chaire Inbev Baillet - Latour sur les relations Union européenne - Chine (Université catholique de Louvain), numéro 6, février 2010.

⁸ « Bouclier antimissile abandonné: Moscou satisfait », 18 septembre 2009; http://info.france2.fr/monde/Bouclier-antimissile-abandonn%C3%A9:-Moscou-satisfait-57351030.html

⁹ Целта на Полша е да създаде своеобразен „демократичен кордон” в Източна Европа,  за да препятства на руското проникване. Сътрудничеството между Полша и Украйна в областта на отбраната впрочем не е за пренебрегване: общи части в Ирак, съвместен батальон в Косово.

¹⁰ Sabet, A.G. E., « Dual Containment and beyond : Reflections on American Strategic Thinking », Mediterranean Politics, Vol. 4, n° 3, Autumn, 1999, pp. 96-99.

¹¹ President Bush, State of the Union, 20 January 2004.

¹² Големите западни компании имат достъп до по-малко от 20% от глобалните петролни ресурси, останалата част е в ръцете на националните компании.

¹³ Lebas, C., Martin, G.-H. et Lavarde, Y., La question énergétique : évolutions et nouveaux enjeux, Centre d’Etudes et de Recherche de l’Enseignement Militaire Supérieur, Ministère de la Défense, Octobre 2005, p. 11.

¹⁴ Териториални спорове между ОАЕ и Иран за островите Муса и Томб, между Бахрейн и Катар за остров Хауар, между Оман и Саудитска Арабия за залива Хор ал Удайд.

¹⁵ Delpech, T., «  Le Moyen-Orient de Mahmoud Ahmadinejad », in Politique Internationale, n°114, hiver 2007.

¹⁶ Barrea, J., Théories des Relations Internationales, Louvain-La-Neuve, Artel, 1994, с. 64-65

¹⁷ Виж по-горе

 

* Професор по международни отношения в Католическия университет в Лувен-ла Ньов, Белгия

** Докторантка в Католическия университет в Лувен-ла-Ньов, Белгия