Известният френски анализатор, писател и геополитик Александър дел Вале е роден през 1969 в Марсилия. Завършва международни отношения и геополитика на арабско-мюсюлманския свят в Института за политически изследвания в Екс ан-Прованс, а след това специализира история на европейските доктрини и политическите институции в Университета на Милано. Учи при такива известни геополитици като Ив Лакост, Пиер-Мари Галоа и Жил Кепел.

По-късно работи като политически анализатор във вестниците Le Figaro и France Soir, а също в списанията Atlantico и Politique Internationale и в специализираните издания Herodote и Outre Terre. Дел Вале е съосновател на Научния съвет по геополитика към Института Дедалос в Никозия, Кипър и е преподавател в университетите на Мец и Рим (Università europea di Roma). Известен е като автор на теорията за „червено-зелено-кафявият алианс” (т.е. за съюза между комунисти, ислямисти и неонацисти), както и като твърд противник на присъединяването на Турция към ЕС. Автор на десет книги, по-известни от които са „Ислямистите и САЩ: съюзът срещу Европа”, „Ислямизацията на Европа” и „Червените, кафявите и зелените”.

Интервюто с Александър дел Вале публикуваме с любезното съдействие на Atlantico.

- След като ислямистите от т.нар. Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ) утвърдиха контрола си върху значителна част от Ирак и Сирия, ръководството им постави ултиматум пред местните християни - да приемат исляма, или да бъдат екзекутирани или пък прогонени от страната. По-късно той беше смекчен, като християните се задължават да плащат специален данък на новите управляващи. Как бихте характеризирали тази ситуация, на фона на всички сегашни репресии срещу християнската общност в района? Докъде би могло да се стигне, според Вас?

- Не става дума за "етническо прочистване", както твърдят някои медии, а за мащабни преследвания и репресии на религиозна основа. Мирогледът на салафитите, създали т.нар. Халифат, е съвършено прозрачен - те предлагат връщане към практиките от времето на Арабския халифат и Османската империя, както и към ортодоксалната ислямска традиция, която не е реформирана от Х век насам. Според каноните на този свръхстрог сунитски ислям, съществуването на християнина се допуска, само ако той се подчинява, плаща данък, отказва се открито да изповядва вярата си и е готов да се примири с факта, че е изключен от процеса на вземане на решения и от изградения върху откровено неравенство режим. В сура 19 на Корана се говори за статута на т.нар. "зимми", т.е. на християните или юдеите, които живеят на мюсюлманска територия, но са "защитени", защото плащат данък. В нея съвършено ясно се посочва, че живеещите в ислямското общество християни и юдеи следва да плащат за "грешката си" (т.е. за нежеланието да приемат "истинската вяра") с унижение. С какво обаче е свързано това подчинение и унижение? С това, че животът на "неверниците" трябва да стане нетърпим. Тоест, съществуването на "зимми" следва да е достатъчно некомфортно и болезнено за да ги накара "доброволно" да станат мюсюлмани, за да избегнат дискриминацията.

Ще напомня, че, както следва от шариата и прословутия договор на Омар, сключен след превземането на Йерусалим през VІІ век (именно на този документ се опира в момента и т.нар. иракски халиф Ал-Багдади, заплашвайки онези християни, които не искат да му се подчинят и да приемат исляма), живеещият в ислямското общество християнин ("зимми") не може открито да демонстрира религиозните си убеждения и, в частност, да говори за Светата Троица (според исляма, това е равнозначно на езичество) или, че Бог има син...

Неподчинението се наказва със смърт. Дори традиционната фраза "Христос воскресе", произнесена на Великден, може да породи много сериозни проблеми. За съжаление, тези неща действително се случват в земите на исляма и то в течение на векове.

Когато ни казват, че Коранът е „толерантна” книга, в съвременното разбиране на тази дума, под предлог, че в него, както и в шариата, се предвижда специален статут за християните и евреите (докато на езичниците и атеистите се предлага или да приемат исляма, или да умрат), си струва да си припомним всичко, споменато по-горе, и да не се поддаваме на романтичните и анахронични представи за мюсюлманската религия. Достатъчно е да си поговорите с някой християнин от мюсюлманска държава или да прочетете историческите хроники на християните и юдеите от Близкия Изток в епохата след завоюването му от мюсюлманите за да разберете, че и на едните, и на другите винаги им е било трудно в земите на исляма.

Тоест, днес членовете на ИДИЛ просто защитават ортодоксалната позиция на сунитския ислям, която, за нещастие, така и не беше изключена от официалните религиозни образователни програми в мюсюлманските държави. Да вземем например египетския университет Ал-Азхар, където на студентите се внушава, че християните са "врагове на Бога", а вярващите в Светата Троица са просто езичници. Ето защо източните християни и до днес се опасяват да разискват въпроса за божествеността на Исус Христос и за Троицата в присъствието на някой ортодоксален мюсюлманин, тъй като последният може веднага да ги обвини, че оскърбяват исляма или, че са езичници.

Що се отнася до втория ви въпрос, всички „зимми”, които не изпълняват исканията на „халифа” Ал-Багдади (последният даде на християните само няколко часа за да се подчинят на мюсюлманския закон и да платят данък, да напуснат, или да приемат исляма), рискуват да бъдат екзекутирани в съответствие с указанията на Корана и шариата, като „отказали да се подчинят на мюсюлманите”.

Впрочем, налице е заплаха за цялата християнска общност, от свещениците до монахините, сираците и дори старците. Както многократно съм посочвал в книгите си, всичко това представлява своеобразно „окончателно решение” (авторът прави паралел с т.нар. „окончателно решение” на еврейския въпрос, наложено от Хитлер – б.п.) на проблема с християните от Изтока. Този процес върви в целия мюсюлмански свят от 80-те години на миналия век насам, макар че интензивността му в отделните страни е различна. Така, в Египет, от 70-те години, ежедневно се извършват погроми, а прогонването на християните от страната стартира още при управлението на Насър. Грабежите, убийствата, отвличанията за откуп, изнасилванията – всичко това, уви, е нещо обичайно за живота на християните в Египет, Ирак, Нигерия и Судан в течение на много десетилетия – поне от трийсетина години насам. Западът обаче се превърна в близък приятел на фанатичните петролни монарси от Персийския залив и предпочете да си затвори очите за случващото се. Той нито веднъж не поиска от мюсюлманските държави да се отнасят с уважение към християнските малцинства, каквото те искат от нас по отношение на мюсюлманските малцинства в западните държави.

Новият фактор в днешен Ирак е систематизацията на христианофобията и много по-жестоките и форми, включително насилствената депортация на бежанците. При всички случаи, няма как да се отървем от това затвърдило се варварство, докато в училищата на тези страни не започнат да преподават т.нар. „просветен ислям”, а не фундаменталисткия ислям от Х век, който представлява тоталитарна и враждебна на всяка свобода религия.

- Доколко тази демонизация може да бъде обяснена с вкоренилата се представа, че християните са „проамерикански” елементи, които ерозират културните и религиозни основи на мюсюлманските държави? Или пък има някакви други причини?

- Всъщност, това не е причина, а по-скоро предлог. В геополитиката съществуват истински причини, както и „представи”, т.е. предлози, позволяващи да бъдат оправдани някакви неприемливи в нормална ситуация действия. Струва ми се, че в случая истинската причина се крие във вродената нетърпимост на тоталитарното тълкуване на сунитския ислям и Корана. Предлогът пък се свежда до заклеймяването на християните като „предатели”, „кръстоносци”, „агенти” на Америка, европейския или руския колониализъм и дори съучастници на еврейския ционизъм. За съжаление, тази гледна точка намира отклик сред местното население. Ако медиите, политиците, училищата, университетите и джамиите са ангажирани с разпространяването на тоталитарния ислям, това неизбежно води до утвърждаването на фанатична враждебност към всички немюсюлмани.

За някои араби-сунити самият факт, че някой може да говори на един и същи език с тях – на езика на Корана (макар че арабският език съществува далеч преди появата на исляма), но да не бъде мюсюлманин, само по себе си, е аномалия.

- Християните живеят в този регион вече две хиляди години. Най-старите монотеистични храмове тук са построени още през І век. Възможно ли е те да бъдат разрушени в името на утвърждаването на мюсюлманския ред, както стана в Мали?

- За съжаление, това вече се случва. Впрочем, струва си да споменем и онова, което става в Северна Нигерия, където на практика се реализира същото "окончателно решение". От 90-те години насам, иракските християни биват обвинявани за всички проблеми. Те се оказаха притиснати между радикалните шиити, радикалните сунити и кюрдските националисти, в резултат от което тяхната общност започна да се топи като сняг на слънце. Сравнително защитени са само църквите на кюрдска територия, където отношението към християните е, общо взето, търпимо.

- Все пак, по време на войната между Иран и Ирак, между двете общности се създадоха здрави връзки. За това говори и фактът, че мюсюлмани бяха погребвани на християнски гробища както и обратното. Съществуват ли разногласия между новите иракски власти и населението по този въпрос? И може ли това да се промени, имайки предвид, че двете общности се познават и живеят заедно от времето на арабското нашествие?

- Това сравнително мирно съвместно съществуване всъщност беше наложено със сила от светския режим на Саддам Хюсеин, а не възникна спонтанно, само по себе си. Мит е, че сунитите доброволно са се съгласили да си сътрудничат с християните. Приятно ни е да вярваме в това, защото ние, на Запад, сме свикнали да мечтаем за преодоляване на расизма и взаимно разбирателство между различните общности. Както казах обаче, всичко това е мит, който никога не е бил реалност през цялото съществуване на Арабския халифат и Османската империя. Християните винаги са били унижавани и смятани за нисши същества, потискани и дори убивани. В най-добрия случай участта им е сходна с тази на затворените в продължение на векове в обособени гета евреи.

- И другите ли религиозни малцинства страдат, подобно на християните?

- Разбира се. През последните седмици бойците на ИДИЛ избиха стотици шиити. Същото се отнаса и за йезидите, които те смятат за езичници и поклонници на дявола, макар че тези хора всъщност представляват обичайна за мюсюлманския свят мирна езотерична секта, която обаче не се признава от сунитския ислам. Алауитите, друзите и исмаелитите са подложени на преследвания във всички страни, където действа шариатът (Пакистан, монархиите от Залива и т.н.). ИДИЛ утвърждава тоталитарния салафитски ислям, затова всяка форма на религиозно другомислие и най-малкото неподчинение на ислямския ред автоматично се приравнява към политическо дисидентство и води до сурови репресии. Първи жертви на този тоталитаризъм стават мюсюлманите, придържащи се към либерални възгледи, които не са съгласни с тоталитарния прочит на исляма, както и всички мюсюлманки: по заповед на новия иракски халиф на ИДИЛ всички те следва да бъда обрязани.

- Все пак, някои държави от региона приемат прогонените християни. Това означава ли, че там ситуацията е по-благоприятна? Какви други алтернативи се предлагат на тези хора, включително от международната общност?

- Много иракски християни мечтаят да емигрират на Запад. Само че далеч не всички от тях имат средствата да го сторят и са принудени да се задоволят с "по-малкото зло". Дълги години проучвах живота на християнските общности в Турция и Ирак. В истанбулските църкви има повече иракски християни, отколкото турски. Тоест, това не е решение на проблема, но все пак ситуацията не е толкова лоша, като онази в страната, откъдето идват тези хора. От 90-те години насам в християнската част на Ливан също започнаха да се появяват търсещи спасение бежанци-християни от Ирак.

В Йордания християните имат повече свобода, отколкото в другите държави от региона, с изключение на Ливан и Сирия. Това е една от малкото държави, където те на практика са почти равноправни граждани, както навремето беше и в Ирак на Саддам Хюсеин. Казвам "почти", защото християнинът никога не може да се чувства напълно свободен на територията на исляма, докато в обществото доминират законите на шариата. А точно такава е ситуацията в практически всички мюсюлмански държави, за които шариатът е основния или един от основните стълбове на закона.

Единствената "добра новина" на фона на сегашния ужас в Ирак е, че днес, след дългите години на дискусии за исламофобията, водени под натиска на Саудитска Арабия и 57-те държави-членки на Организацията за ислямско сътрудничество, ние в Европа най-сетне започнахме да признаваме, че християните в региона са подложени на мащабни преследвания, тясно свързани с пропития от духа на откровен геноцид проект за "окончателното решение" на проблема с (близко)източното християнство. Това обяснява и декларацията на генералния секретар на ООН Бан Ки Мун, осъждащ извършените от ИДИЛ в Ирак "престъпления против човечеството" по отношение на местните християни. Тоест, свидетели сме на наченки на осъзнаване на тази християнофобия на международно равнище. Досега европейските страни, с изключение на Франция и Италия, обикновено се придържаха към сравнително пасивна позиция, защото ООН неизменно критикуваше "расисткото" поведение на белите и западните християни към имигрантите и мюсюлманите. При това обаче не се казваше нито дума за ширещата се в мюсюлманските държави враждебност към християните, шиитите, юдеите, исмаелитите и т.н. Напоследък сме свидетели на подема на солидарността с иракските и източните християни дори в Канада и Австралия. Печално е, но днес на една религия може да се гледа със симпатия само, ако тя непрекъснато тръби, че е потискана. Ислямистите отлично го разбират и се възползват от това за да оправдаят собствената си агресия, но християните съвършено не са подготвени за подобни действия заради повсеместно утвърдилата се представа за християнството като религия на западните "потисници". Предвид на случващото се в Нигерия, Мали, а днес вече и в Ирак,, можем уверено да твърдим, че християнството не е само религия на "белите от Запада", а най-потиснатата от всички религии на планетата. Чувството за вина заради кръстоносните походи и постколониалният комплекс не позволяват на мнозина в пълна степен да осъзнаят мащабите на насочения против Запада и християнството расизъм. Струва ми се обаче, че ислямистите, които отвлякоха младите християнки в Нигерия и избиват  християните в Ирак, допускат сериозна грешка, привличайки вниманието на международната общественост към страданията на християнските мъченици. Защото по този начин те правят християнството още по-привлекателно, създавайки му ореола на жертва.

{backbutton}

Henry Kissinger, World Order. 432  рages, 2014. Penguin Press

Когато през юни 2013 Хенри Кисинджър отбеляза 90-годишния си юбилей в хотел "Сейнт Реджис" в Манхатън, там се събраха за да го поздравят много известни личности, включително Бил и Хилари Клинтън, Джон Кери, Валери Жискар д'Естен, Доналд Ръмсфелд, Джеймс Бейкър и Джордж Шулц. Кери нарече Кисинджър "незаменимия държавник на Америка", но, както посочва в коментара си "Дейли Бийст", най-силно впечатление на аудиторията направи изказването на сенатор Джон Маккейн. Както е известно, Маккейн, който е подложен на жестоки мъчения по време на престоя си във виетнамския затвор, известен като "Ханой Хилтън", си спечели голяма популярност, отказвайки да бъде освободен преди другите пленени американци, въпреки, че по онова време баща му е главнокомандващ на Тихоокеанския флот на САЩ.

На тържеството по случай юбилея на Кисинджър той за първи път разказа за обстоятелствата, при които е решил да откаже предсрочното си освобождаване. Според Маккейн, когато Кисинджър пристига в Ханой през 1973 за да постигне споразумението за края на Виетнамската война, домакините му предлагат да вземе със себе си Маккейн. Кисинджър обаче отказва. Според сенатора: "Той беше наясно, че предсрочното ми освобождаване щеше да бъде сметнато за жест към моя баща и би било в разрез с нашия морален кодекс. Но, отнемайки ми възможността да наруша дълга си, Хенри спаси моята репутация, честта и живота ми... Затова днес искам да изразя уважението си към моя приятел и благодетел Хенри Кисинджър, този класически реалист, който положи толкова много усилия за да направи света по-безопасен в името на интересите на собствената си страна и на идеалите, които са нейната гордост и цел".

Това беше трогателен момент. От едната страна беше потомъкът на една от най-известните военни династии на Америка, станал сенатор и подкрепящ агресивната външна политика, отразяваща визията на неоконсервативното крило на Републиканската партия. От другата пък беше бежанецът евреин, свидетел на това, как родната му Германия се свлича в пропастта на идеологическия фанатизъм и избягал оттам заедно с родителите си за да започне нов живот в САЩ, където се превръща в основния рупор на идеите на реализма във външната политика и световно известен държавник. По волята на съдбата между тези двама души се създава тясна връзка, много по-дълбока от разногласията помежду им относно ролята на Америка в света. Топлите чувства, демонстрирани от тях на онова паметно тържество, изглеждат още по-странни в контекста на днешната Републиканска партия, в която принципите, отстоявани от Кисинджър през последните 70 години, не просто биват отхвърлени. Те и днес са подложени на изключително рязка критика, като "противоречащи на американските ценности". Впрочем, подобни критики могат да се чуят както отляво, така и отдясно.

Макар че Кисинджър се оказва обект на критиката на либералните кръгове (най-резките нападки срещу бившия държавен секретар се съдържат в книгите "Цената на властта" на Сеймур Хърш, "Делото срещу Хенри Кисинджър" на Кристофър Хътчинс и "Кървавата телеграма" на Гери Бас), той нерядко си навлича и гнева на консерваторите. През 70-те години на миналия век например, от една страна, постоянно го обвиняват, че не обръща внимание на защитата на човешките права, а от друга - че прокарва политика на омиротворяване. Яростният характер на тези нападки не би трябвало да ни учудва, тъй като Кисинджър произлиза от консервативното крило на Републиканската партия. Там той е близък до кръга около Рокфелер и става известен през 50-те години с изследването си за ядреното оръжие в Европа. Освен това Кисинджър е професор по държавно управление в Харвард и консултант на съветника на президента Кенеди по националната сигурност Макджордж Бънди. След това, през 1968, Ричард Никсън го назначава на същия пост. Пет години по-късно Кисинджър става държавен секретар на САЩ, като запазва поста си и след идването на власт на президента Джералд Форд, макар да му се налага да жертва за целта длъжността си съветник по националната сигурност.

Реализмът на Кисинджър

През цялата си кариера Кисинджър се опитва да прилага теоретичните принципи на класическия реализъм за да постигне онова, което определя като „глобален силов баланс”. Заедно с Никсън той прокарва политиката на разведряване в отношенията със Съветския съюз, подобрява отношенията с Китай, слага край на Виетнамската война и е посредник в дипломатическите преговори, довели до края на Войната Йом Кипур между арабите и Израел. На практика, Кисинджър успява да надиграе Съветите както в Китай, така и в Близкия Изток. Целта му обаче не е да стартира кампания, насочена срещу Москва, а да формулира продуктивен отговор, който да поддържа баланса на силите в духа на Виенския конгрес, съдействал за запазването на мира в Европа през почти целия ХІХ век, чак до началото на Първата световна война, когато набиращата мощ Германия на кайзер Вилхелм предриема безразсъден опит да свали Британската империя от пиедестала и на първа световна сила, превръщайки я във второстепенна държава.

В отговор на това, неоконсерваторите, които са убедени демократи, се обединяват с десните и обвиняват Кисинджър, че провежда политика на умиротворение и подчинение. Сенаторът Хенри Джексън и помощникът му Ричард Пърл правят всичко възможно за да препятстват провеждането на преговорите за ограничаване на въоръжениятя и подпомагат автора на поправката Джексън-Ваник, приета през 1974, която обвързва предоставянето на статут на държава, ползваща най-благоприятен режим в търговията със САЩ, с правата на евреите и другите емигранти. В мемоарите си, озаглавени „Години на обновление”, Кисинджър отделя специално внимание на критиката на Норман Подхорец и Ъруин Кристъл: „Тактиката беше прекалено уморителна за тях, те не смятаха за необходимо да обръщат внимание на всяка иначе достойна цел, ако постигането и не води до абсолютната победа на САЩ в студената война. Историческата им памет не пази спомен за битките, в които те са се отказали да участват и за националните рани, за чиято поява са съдействали, стоейки от радикално лявата страна на барикадата”.

По същото време, на първичните избори в Републиканската партия през 1976, Роналд Рейгън, който е съперник на Джералд Форд, също критикува остро Кисинджър, обвинявайки го, че е склонен да се задоволи с второто място за Америка след Съветския съюз. В отговор, Кисинджър изготвя доклад, озаглавен „Речта на Рейгън и фактите”, в която квалифицира изказванията му като „недостойни и безотговорни измислици”.

Впрочем, след като става президент Рейгън предпочита да се придържа към златната среда между реализма на Кисинджър и агресивната външна политика. Той подхожда твърде предпазливо към въпроса за прякото използване на военна сила, въпреки че подкрепя бунтовническите движения в Никарагуа, Афганистан и други страни в борбата им срещу Москва. През 1981 Рейгън заема изчаквателна позиция при въвеждането на военно положение в Полша, което дава повод на редактора на списание Comentary Норман Подхорец да го обвини в съглашателство. Към края на президентския си мандат Рейгън, под влияние на страха си от ядрена война и въодушевен от появата на далеч по-миролюбиво настроен съветски лидер, в лицето на Михаил Горбачов, подписва повече договори за контрол над въоръженията, отколкото Никсън и Кисинджър биха могли да си представят.

Управлението на администрацията на Джордж Буш-старши се характеризира с връщането (в една или друга степен) към доктрините на Никсън и Кисинджър. Самият Буш е възпитаник на администрацията на Никсън, както и съветникът му по националната сигурност Брент Скоукрофт. Държавният секретар Джеймс Бейкър пък си навлича гнева на неоконсерваторите, защото се обявява против изграждането на еврейски селища от Израел. И тъй като точно тогава Съветският съюз рухва, тази администрация съзнателно избягва триумфалисткия тон. Триумфализмът обаче бързо се налага, след като консерваторите обявяват, че Рейгън не само е предсказал краха на СССР, но и че го е провокирал. През 1996 Уйлям Кристъл и Робът Кейгън декларират във "Форийн Афеърс", че е дошло време за връщане към една "неорейгънистка външна политика".

Резултат от това бе катастрофата, провокирана от администрацията на Джордж Буш-младши в Близкия Изток. Републиканската партия и днес не се е съвзела напълно след тази трагедия. През по-голямата част от управлението на Барак Обама републиканците най-често отказваха да анализират грешките си в Ирак. Сенаторът Тед Круз, губернаторът Рик Пери и сенаторът Марко Рубио в един глас осъждат политиката на президента Обама, която смятат за "съглашателска", и призовават за връщане към принципите, към които според тях се е придържал Рейгън. Впрочем, днес, макар и с известно закъснение, вече текат дебати по този въпрос и сенаторът Рон Пол редовно оспорва постановките на неоконсерваторите, както го направи например на тържествения обяд в Центъра за национални интереси през януари 2014, на който присъстваха Кисинджър и Скоукрофт. Тогава Пол заяви, че "нашата външна политика и политиката ни за сигурност са прекалено войнствени" и, че "преговорите могат да направят света по-добър". Нито един потенциален кандидат за нов президент на САЩ обаче не предлага последователна и убедителна програма за обновяване.

В същото време, в най-новата си книга, озаглавена "Световния ред", Кисинджър прави именно това. Книгата му нагледно илюстрира, защо американските президенти и чуждестранните лидери и до днес продължават толкова да ценят неговите съвети. Написана с характерната са Кисинджър яснота и проницателност, книгата е хроника на възхода на Запада. При това авторът и не излага пред читателите подробен списък на политическите решения, а вместо това предлага такъв начин на мислене и възприемане на събитията, който до голяма степен влиза в рязко противоречие със съвременния политически дискурс. Днес историята на дипломацията се смята за нещо остаряло и ненужно, но Кисинджър майсторски анализира миналия опит, прокарвайки паралели между миналото и настоящето. Освен това той се връща към централния според него въпрос за сложния механизъм на баланса между големите държави. Този проблем живо го интересува още когато работи над първата си книга "Възстановеният свят", в която разглежда опитите на Метерних и Касълри да създадат една стабилна Европа през ХІХ век. Забележително е, колко последователни остават идеите му след толкова десетилетия. В новата си книга, той посочва, че главната задача през ХХІ век е създаването на нов международен ред в епохата на набиращия сила идеологически екстремизъм, развитието на технологиите и въоръжените конфликти.

От Вестфалския мир към Френската революция

Кисинджър започва повествованието си с периода на напрежение в Европа, проточил се от сключването на Вестфалския мир през 1648 чак до Френската революция. После пък се обръща към исляма и Близкия Изток. След подробен анализ на периода на Османската империя и исляма, той преминава към възхода на Китай и последиците от него за съседните му държави. Основно внимание отделя обаче на двойственото отношение на Америка към нейния статут на свръхдържава. Той подробно анализира епохата на възхода на САЩ, от Теодор Рузвелт до ноши дни, описвайки работата си в администрацията на Никсън, както и нерешените противоречия между изолационистките и войнствените инстинкти в американската външна политика. В книгата си, Кисинджър се стреми да примири универсалисткия стремеж на Аамерика с жестоката реалност на съперничещите си държави, които решително защитават и пропагандират собствените си възгледи и концепции за световния ред.

Никъде другаде концепцията за международния ред не се оказва толкова крехка, като в Европа през по-голямата част от нейната история. Както посочва Кисинджър, за разлика от Китай и ислямския свят, където политическата конкуренция цели да поддържа вече установения ред, Европа никога не е имала единна, фиксирана идентичност. Тя е най-близо до единството през 800-та година, когато римският папа Лъв ІІІ слага на главата на Карл Велики императорската корона. Империята на Карл обаче става жертва на деструктивните тенденции, почти веднага след като е създадена. Той никога не предприема сериозни опити да управлява Източната Римска империя. Карл Велики не съумява да отвоюва Испания. По-късно Хабсбургската империя се опитва да възроди идеята за европейската идентичност, но нейните владетели са просто влиятелни европейски земевладелци. Затова Карл V не успява да отстои универсалността на Католическата църква. Подчинявайки се на реалността, през 1555 той подписва Аугсбургския религиозен мир, който признава протестантизма за официална религия и утвърждава принципа cuius regio, eius religio, т.е. чиято е властта, негова е и религията, който всъщност представлява средновековна версия на идеята за сферите на влияние. Несъмнено, държавното образувание, наричано Свещена Римска империя, просъществува много столетия. Но това чисто формално съществуване кара Волтер язвително да отбележи, че тя всъщност не е "нито свещена, нито римска, нито империя".

Въпреки, че Кисинджър смята за изключително важни структурните фактори, той не отрича ролята на отделните личности в историята. Като пример, цитира кардинал Ришельо – политик, според който държавата е основния играч в международните отношения. Тя трябва да се ръководи от националните интереси, а не от тези на семейството на владетеля или от изискванията на универсалната религия. Всъщност, Ришельо вижда в държавата инструмент на висшата политика. Девизът му е „държавата не е безсмъртна, тя може да бъде спасена днес или никога”.

Идеята на Ришельо за централната роля на държавата е въплътена във Вестфалския мир, който слага край на Трийсетгодишната война и на който Кисинджър отделя специално внимание в разсъжденията си за международните отношения. Той изтъква множество разумни съображения за Вестфалския мир и подчертава, че редът, установен в резултат от подписването му, оказва сериозно влияние върху съвременното устройство на Европа. Макар че Трийсетгодишната война започва като борба между католици и протестанти, Кисинджър с основание отбелязва, че тя бързо прераства в тотална война между постоянно променящи се съюзи. Най-важното нововъведение, свързано с Вестфалския мир, е формалното утвърждаване на принципа, че именно държавата, а не династията или империята, се превръща в основната единица на европейския ред. С равни права се сдобиват всички държави – от новите, като Швеция и Холандската република, до старите, отдавна формирали се държави, като Франция и Австрия. Кисинджър подчертава, че именно тези мирни споразумения залагат основите на международния ред, съществуващ и днес: „Вестфалският мир превръща множествеността в своя отправна точка и принуждава множество държави, всяка от които се приема като обективно съществуваща, да започнат съвместно движение към установяването на общоприемлив ред. В средата на ХХ век тази международна система вече се е наложила на всички континенти и до ден днешен си остава основа на международния ред”.

Той посочва, че Вестфалският мир може да бъде критикуван, като система на циничното манипулиране с властта, но на практика той е нещо различно, а именно – опит за предотвратяване господството на една отделна държава, налагайки вместо това баланс на силите. Вестфалският мир е достатъчно гъвкав, затова допуска интеграцията на развиващите се държави. Да си припомним например, че Прусия, която представлява армия, търсеща си държава, до голяма степен е нов играч на европейската сцена. Именно Фридрих Велики е истинският основател на държавата на Хохенцолерните, превърнала се в мощна сила по време на Седемгодишната война. Въпреки жестокото отношение към него от капризния му баща, той смайва съвременниците си, преодолявайки всички незгоди и превръщайки се в архетип на великодушен деспот, който трансформира Прусия в европейска държава, без да се опитва да постигне континентална доминация. С други думи, Вестфалският мир води до положителни резултати.

В най-голяма заплаха за Вестфалската система се превръща революционна Франция. Революцията от 1789 прераства във войнствено идеологическо течение и агресивно международно движение, демонизиращо своите противници. Френските революционери гледат с презрение на идеята, че международният ред с ясно очертани граници на действие на държавата следва да има някакво предимство. През 1792 членовете на Националния конвент приемат закон, според който Франция поема ангажимент да „подкрепя всички народи, които искат да станат свободни”. На пръв поглед тази идея може да ни се стори безобидна, но именно тя води до серия войни. Както посочва Кисинджър, Френската революция „демонстрира, че вътрешните промени в обществото могат в много по-голяма степен да нарушат международното равновесие, отколкото външната агресия – и това е урокът, който научихме в резултат от превратите през ХХ век, в основата на много от които са именно идеите, лансирани за първи път от Френската революция”.

Опитите за възстановяване на реда: Виенският конгрес

Редът бива възстановен на Виенския конгрес през 1815. Именно тогава обаче възниква друга месианска концепция. Руският цар Александър І е убеден, че може да сложи началото на нов световен ред – „Свещеният съюз” на монарсите, отрекли се от користните национални интереси в името на формирането на ново международно братство. Той отстоява идеята за големия „котел за претопяване” на нациите: „Вече не съществуват отделните политики на Англия, Франция, Русия, Прусия или Австрия; идва времето на общата политика, която в името на всеобщото благо трябва да бъде възприета от всички държави и народи”.

В книгата си Кисинджър подлага на остра критика прекалено оптимистичните възгледи на Александър, наричайки ги „уилсънианска концепция за характера на световния ред, макар и основаваща се на принципи, които противоречат на идеите на Удроу Уилсън”. В резултат от Виенския конгрес възникват три институции, гарантиращи мира: Четворният съюз, в който влизат Великобритания, Прусия, Австрия и Русия, Свещеният алианс, целящ да неутрализира вътрешните заплахи за легитимността на монархиите, и т.нар. Европейски концерт на силите, предвиждащ редовни дипломатически конференции на правителствените ръководители.

Национализмът, революцията от 1848, Кримската война и обединяването на Германия довежда до това, че редът, създаден от европейския елит през 1815, се оказва нежизнеспособен. Кисинджър съвършено справедливо отбелязва, че преходът от Метерних, концентриран върху принципа на легитимността, към Бисмарк, който се стреми към натрупването на мощ, ясно демонстрира упадъка на европейския ред. И двамата често биват определяни като консерватори, но, ако съдим по политиката му, би било по-правилно да смятаме Бисмарк за „радикален консерватор”. За разлика от Метерних, той се стреми да демонстрира, че консерватизмът може да бъде сведен до национализма. Бисмарк обаче е наясно, че пред Германия има определени ограничения. Той действително създава империя, но никога не се опитва да измести Великобритания или да унизи Франция. След обединяването на Германия основната му задача е запазването на мира, което в крайна сметка успява да постигне. Неговите епигони на „Вилхелмщрасе” обаче не съумяват да сторят това.

Европа и Америка след края на студената война

Разделянето на Европа на два враждуващи лагера след Втората световна война води до това, че западната и половина се опитва да придобие своя идентичност, солидаризирайки се частично със САЩ, най-малкото по въпросите на военната отбрана, и стремейки се към икономическо единство в рамките на западния блок. След края на студената война Европа полага значителни усилия да създаде собствена независима идентичност. Кисинджър обаче се опасява, че увлечението на Стария континент по „меката сила”, може в крайна сметка да се превърне в самоцел, създавайки по този начин силов дисбаланс в момент, когато другите региони на планетата предпочитат да залагат на „твърдата сила”. Той предполага, че Европа може да се окаже в изключително неудобно положение, застивайки между миналото, което се опитва да преодолее, и бъдещето, което тепърва и предстои да формулира. Оттук Кисинджър стига до извода, че макар и да се стреми към установяването на нов ред, Европа се е превърнала в общество, обединено от похвалния стремеж да не позволи на нравствените абсолюти да диктуват политиката.

Позицията на САЩ радикално се различава от тази на Европа. Америка комбинира недоверието към официалните институции с борбения дух. За Томас Джеферсън, Америка е „империя на свободата”. Според него, „тя действа в съответствие със задължения, излизащи извън рамките на собственото ни общество”. Първият президент, който приписва на Америка ролята на световна държава е Теодор Рузвелт. Той настоява, че САЩ са гарант за глобалния силов баланс и, съответно, на мира в света. От гледната точка на Кисинджър, „това е изключително амбициозна идея за една страна, която дотогава смята изолационизма за своя основна характеристика, а военно-морския си флот – предимно за инструмент на своята брегова отбрана”. Кисинджър не крие възхищението си от Рузвелт. Според него, ако Рузвелт е бил президент на САЩ по време на Първата световна война, тя би приключила много по-рано. В съответствие с мирното споразумение, подписано в резултат от преговорите, Германия би си останала победена държава, но щеше да бъде ограничена от сдържащото влияние на САЩ. Но, вместо да се опита да възстанови баланса на силите, Удроу Уилсън, решава да „направи света безопасен за демокрацията” – цел, колкото похвална, толкова и непостижима. В речта си в Академията Уестпойнт през 1916, Уилсън заявява, че „сякаш по Божията воля континентът ни остава недокоснат и очаква времето, когато мирните, хора обичащи свободата и човешките права повече от всичко на света, ще дойдат да го заселят и да създадат в него безкористно съдружие”.

Въпреки това и независимо от своя идеализъм, Америка се сблъква с доста различаващи се възгледи за световния ред. Комунизмът и държавите от Третия свят открито отправят предизвикателство към убежденията на американците. Кисинджър изброява въпросите, с които, според него, се сблъсква Вашингтон: Дали външната политика на Америка е чиста история с такова начало и край, които в крайна сметка я водят към победи? Дали тя има някакво крайно (божествено) предназначение? Или това е история на борбата на САЩ с постоянно възникващите трудности? За онези, които познават книгите и възгледите на Кисинджър, не е неочаквано, че той е склонен да приеме последната теза.

Именно този му подход към международните отношение става причина за тежките критики, изсипали се върху него през 70-те години. В същото време широко разпространената сред идеологическите му противници теза, че Кисинджър се опитва да провокира спад на влиянието на САЩ, надявайки се така да го укрепи, е чиста измислица. Истината е, че той опитва да се приспособи към мрачната реалност, която се заключава в това, че през 70-те САЩ отчаяно се нуждаят от почивка, след като армията им напуска Виетнам, а те се сблъскват с укрепилия позициите си Съветски съюз, да не говорим за Западна Европа, начело със Федерална република Германия, която възнамерява да се сближи с Москва.

Когато става дума за неговата оценка на онази епоха и собствените му постижения, Кисинджър не се стеснява да изрази възхищението си от Ричард Никсън. Според него, Никсън е обичал самотата и много е четял и тъкмо тази негова черта го прави най-подготвения по външнополитическите въпроси американски президент от времето на Теодор Рузвелт насам. Освен това, Никсън и Кисинджър демонстрират абсолютно единомислие в подхода към външнополитическите проблеми, което се случва доста рядко. Така, Кисинджър напомня, че в разговора си с редакторите на списание „Тайм” през 1971 Никсън посочва, че би било много добре, ако стремежите на великите държави се преплитат: „Смятам, че светът би станал по-сигурен и по-добър, ако САЩ, Европа, Съветският съюз, Китай и Япония процъфтяваха и се балансираха взаимно, вместо да се борят помежду си, т.е. ако имаше глобален баланс”.

Концепцията за баланса на силите

Тази концепция в никакъв случай не може да се смята за „вредна доктрина”, противоречаща на кредото на Америка. Напротив, тя съдържа в себе си своеобразно нравствено послание: това е концепция за отношенията, базиращи се на взаимното уважение и достойнство, призоваваща за отказ от опитите да се извлече полза от временната ситуация в името на постигането на траен мир. Коментирайки постиженията на Рейгън по време на управлението му, Кисинджър отбелязва, че нито чистата власт, нито чистият идеализъм са достатъчни за успеха. Той призовава за формулирането на такава „концепция за световния ред, която да излиза извън рамките и стремежите на отделен регион или държава. В настоящия исторически момент тя би трябвало да представлява своеобразна усъвършенствана версия на Вестфалската система, съобразена със съвременните реалности”.

Разбира се, остава неясно, дали е възможно днес да се разработи подобна концепция. Когато става дума за Републиканската партия, както отбеляза през миналата година в “Атлантик монтли” Робърт Кейгън, „степента, в която републиканците ще могат да се върнат към външнополитическата концепция на Кисинджър, ще им помогне да определят собствените си шансове да се върнат на власт”. Самият Кисинджър така и не заема повече поста държавен секретар след поражението на Джералд Форд през 1976. И двете големи партии го смятат за прекалено противоречива фигура. В същото време обаче, нито един съвременен държавен секретар не съумява да постигне поне част от неговото влияние и слава.

Новата книга на Хенри Кисинджър е своеобразно ръководство за загубилите пътя, манифест за необходимостта САЩ да променят отношенията си с другите държави. Няма никакви съмнения, че Русия, Китай и Иран могат да поемат курс, насочен към премахването на онези вестфалски принципи, които отстоява Кисинджър. Но за оценките и прогнозите в сферата на международната политика, както и за запазването на крехкия баланс между властта и идеализма, припоръките на Кисинджър несъмнено са изключително ценни. Неслучайно след пораженията на Америка през последното десетилетие, неговият реализъм започва постепенно да се завръща. Днес, когато доктрините на неговите неоконсервативни критици си спечелиха изключително негативна репутация (поне сред американците), реализмът отново печели популярност.

Вероятно, само по себе си, завръщането на реализма не би трябвало да учудва никого. В известен смисъл, той никога не беше изчезвал напълно. Постановките, които Кисинджър изучава и които следва, спокойно биха могли да се определят като класически, защото са неподвластни на времето. Визията му би могла да ни помогне да навлезем в една по-спокойна епоха, от тази, в която живеем сега. Той завършва най-новата си книга, демонстрирайки смирение и признавайки, че в младостта си е бил „достатъчно дързък” за да смята, че може да говори за „значението на историята”. „Днес съм наясно, че значението на историята – посочва Кисинджър – е предмет на анализи, а не на гръмки декларации”. Би било много тъжно, ако този негов съвет остане нечут.

* Авторът е американски външнополитически анализатор, редактор в списание „Нешънъл Интерест”

{backbutton}

Промените, които настъпват след края на двуполюсния модел и противопоставянето между двата лагера през студената война, водени съответно от САЩ и СССР, поставят страните от Източна Европа, както и от бившия Съветски съюз, в различна обстановка и пред променени предизвикателства в търсенето им на нова роля на геополитическата сцена. България не прави изключение.

С приетата от VII Велико народно събрание Конституция, през 1991 у нас се установява парламентарно управление. То се изразява не само с водещата роля на парламента и на парламентарен контрол върху правителството, но и с необходимостта да се за създаде устойчива, работеща коалиция при липсата на политическа формация с парламентарно мнозинство. В периода от ноември 1991 до август 2014, в рамките на мандата на седем парламента в България, парламентарна подкрепа са получавали осем правителства.

Програмните декларации у нас се представят от кандидата за министър-председател в Народното събрание преди встъпването на правителството в длъжност. Това е важен политически документ, чрез който се обявяват неговите ангажименти и намерения. Характеризират се с информативност, липса на тясна пропагандна и идеологическа натовареност, възможност за повече реализъм, свобода, откритост и призивна насоченост. Съдържат аналитичен момент и могат да послужат за сравнение, доколко са реализирани в периода на управление на съответното правителство. Програмните декларации на кандидатите за министър-председатели наподобяват тронните слова (известната „кралска реч”), което не е новост за политическия живот на Третата българска държава1.

Трябва да се отбележи, че в изследването не попадат служебните правителства, които са назначавани от президента на републиката и не са обект на парламентарен контрол, чиято цел е реализирането на политическа отговорност.

Коалиционните правителства в България след 1991

Необходим е кратък преглед на типологията на разглежданите правителства, с помощта на теорията на коалициите. В изследванията на политическите коалиции се използват индуктивният и дедуктивният подходи. Индуктивният използва резултата от събитията на реалната политика, обобщени и анализирани. Дедуктивният пък борави с аналитичните методи, където реалните политически процеси се разглеждат като информационен източник.

Теорията на коалициите е свързана с теорията на игрите, която пък е основен клон на теорията за рационалния избор. Основаните на постиженията на теорията за рационалния избор дедуктивни концепции в изследванията за формиране на коалиция изхождат от два основни типа промени: количествени и качествени, т.е. от размерите на политическите формации, които участват в коалицията и степента на идейна, идеологическа, политическа и от програмна близост между тях в ситуация, благоприятстваща коалиционното взаимодействие.

Правителствата на Филип Димитров (1991-1992), на Бойко Борисов (2009-2013), както и обявеното за програмно правителство на Пламен Орешарски (2013-2014), са типични правителства на малцинството. Те нямат гарантирани 50% плюс един от депутатите и са принудени с помощта на коалиционни взаимодействия да търсят подкрепа за провежданата политика, за да не бъде блокирана дейността им. Правителствата на малцинството се характеризират с нестабилна подкрепа в парламента и са принудени да правят множество компромиси и договорки, които често пъти са скрити и непублични. Устойчивостта им до голяма степен зависи от наличието не само на коалиционни традиции, но и на консенсусна политическа култура.

Моделът на експертно правителство на Любен Беров (1992-1994), което е подкрепено от динамично парламентарно мнозинство, е разновидност на коалиционните. То спада към системата на действия в британския парламент в периода 1977-1978, където правителството разчита на работно споразумение между различни групи. Правителството не се опира на парламентарното мнозинство, но една или няколко от непредставените с министри в правителството партии имат ангажимент по определени точки от програмата и при вот на недоверие да подкрепят кабинета2.

Правителствата на Жан Виденов (1995-1997) и на Иван Костов (1997-2001) са коалиционни правителства на предизборни коалиции, прераснали в управленски следизборни коалиции с абсолютно парламентарно мнозинство, в резултат от проведените избори. Наблюдава се съвпадение на предизборна, парламентарна и правителствена коалиция3.

Правителствата на Симеон Сакскобургготски (2001-2005) и Сергей Станишев (2005-2009) са правителства на следизборни коалиции, сключени на базата на писмени споразумения. Създаденото през 2001 коалиционно правителство между НДСВ и ДПС, от гледна точка на количествените критерии, е правителство на „минимално печелившите коалиции с минимален размер“4 и на „минимален брой партии“5. От гледна точка на качествените критерии, то е правителство на „коалициите с минимален обхват“6.

Създадената през 2005 коалиция между БСП, НДСВ и ДПС бива определяна като голяма коалиция, или широка коалиция с квалифицирано мнозинство, но според типологията на коалициите това правителство попада в модела на „минимално свързаната коалиция“7. Местата в социаллибералната коалиция са разпределени по формулата 8:5:3, плюс един независим, в лицето на министъра на финансите. По подобен начин е образувана и Коалицията на дъгата в Ирландия (Rainbow coalition), където през 90-те години на ХХ век местата в кабинета са разпределени между една голяма, една средна и една малка партия в съотношение 3:2:1.

Геополитически акценти в програмата на правителството на Филип Димитров

На 8 ноември 1991 ХХХVІ Народно събрание одобрява оглавяваното от Филип Димитров правителство на малцинството на коалицията СДС, което се крепи на подкрепата на ДПС. В програмната декларация на кабинета Димитров геополитическите акценти са представени в два основни момента: външнополитически и външноикономически.

Външноикономическият е насочен към преодоляване на външнотърговската изолация чрез връщане на традиционните пазари в източните и централноевропейските страни, в Русия, Украйна, Молдова, Задкавказието, Близкия Изток и Северна Африка и, същевременно с това, излизане и утвърждаване на пазарите на Западна Европа и други индустриално развити страни.

В края на програмната декларация в три акцента е засегната външната политика на правителството. Първият касае започналия конфликт в Югославия, като се акцентира на добросъседските отношения с балканските държави, зачитане на суверенитета, правото на населението на самоопределение и липсата на териториални претенции към други страни.

Вторият акцент извежда, като основна цел развитието на отношенията с Европа, САЩ и другите демократични страни, приобщаване към Европа, участие в Съвета на Европа, Европейското съвещание за сигурност и сътрудничество, както и предприемането на необходимите стъпки за участие в Европейската общност.

Третият акцент е върху запазване и развитие на отношенията със страните от бившия социалистически лагер – Полша, Унгария, Чехия, както и с републиките от все още съществуващия Съветски съюз8.

Във външната политика на правителството на Филип Димитров приоритет получават българо-американските отношения. Подържа се ненамеса с войски и оръжие в югославската криза. Страната ни се вижда като фактор на сигурността на Балканите в тясно взаимодействие със страните от НАТО. Това накърнява отношенията с Русия и традиционни за страната партньори в Близкия Изток, особено след българската визита в окупираните от Израел Голански възвишения.

България се присъединява към подетата от Турция инициатива за икономическо сътрудничество между черноморските страни и подписва т. нар. “Истанбулска декларация” за учредяване на Черноморското икономическо сътрудничество (юни 1992).

Във външната ни политика се очертават три различни линии: на министър-председателя Филип Димитров, на президента Желю Желев и на външния министър Стоян Ганев, която е близка до тази на президента. Началото на загубата на устойчивост на правителството започва с признаването на Македония през януари 1992, което става без съгласието на външния министър и председателя на парламента и завършва с обявената през септември с.г. афера  с „оръжието за Македония“.

По-време на управлението на правителството на СДС България е приета за постоянен член на Съвета на Европа (7 май 1992), започват преговорите за асоцииране с Европейската общност (май 1992), тя е и сред страните учредителки на Северноатлантическия съвет за сътрудничество (декември 1991).

Геополитически акценти в програмата на правителството на Любен Беров

На 30 декември 1992, в рамките на XXXVI НС, с гласовете на парламентарните групи на ДПС, БСП и част от народните представители от коалицията СДС, е избрано правителство с министър-председател Любен Беров. Още в самото начало на програмната си реч Беров акцентира върху геополитическата ситуация, в която се формира правителството, а именно „изключително опасната военнополитическа обстановка на Балканите“. Залага се на приемственост, запазване на традиционните български пазари, опростяване на външнотърговския режим, умерена протекционистка политика, търсене на свободни „ниши“ на свободния пазар, асоцииране към Европейската общност и нормите на Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ). Акцентира се и върху състоянието на въоръжените сили.

На първите две места сред двайсетте насоки в текущата дейност на правителството е поддържането на мира на Балканите и в света, недопускане въвличането на страната във въоръжен конфликт и провеждане на политика на сътрудничество с всички демократични страни и с международните организации. Правителството се дистанцира от проявите на национализъм като се ангажира с недопускането им, както и от опитите за манипулиране на населението и турцизиране в смесените етническо-религиозни райони9.

Кабинетът следва близка до прокарваната от президента Желю Желев външна политика. Стреми се да търси гаранции за сигурността на страната, провеждайки политика на прагматичен баланс в отношенията с основните международни сили. В геополитически план обаче (в условията на юговойната и югоембаргото), подобна политика на динамично равновесие е непосилна за експертното правителство на Беров. Липсва силен външен съюзник за подкрепа на такава политическа линия на геополитическата сцена,  пречка е и обстановката на политическата конфронтация и нестабилност вътре в страната. Правителството не може да разчита на ясна и конкретно изразена със споразумение парламентарна подкрепа, което създава пречки в неговата дейност. То се превръща в заложник на една или друга парламентарна група, крепи се на динамично парламентарно мнозинство, като продължителността на управлението му зависи най-вече от подкрепата на БСП. В началото на 1994 обаче е постигана договореност между БСП и СДС до края на годината да се проведат предсрочни парламентарни избори.

В периода на по-малко от двугодишното си управление  правителството на Любен Беров постига определени успехи по отношение на европейската и евроатлантическата интеграция. На 8 март 1993 е подписано Европейското споразумение за асоцииране на България към Европейската общност и Временното споразумение по търговията и свързаните с нея въпроси. Направена е първата крачка след промените към обвързване на страната с външни военнополитически структури и институции. През 1994 България се присъединява към инициативата „Партньорство за мир“ на НАТО и получава статут на асоциирана страна към Западноевропейския съюз (ЗЕС).

Геополитически акценти в програмата на правителствота Жан Виденов

В резултат от проведените предсрочни парламентарни избори на 18 декември 1994 коалицията между социалисти, леви земеделци и еколози си осигурява абсолютно парламентарно мнозинство от 125 народни представители. Представената в края на януари 1995 пред XXXVII НС от Жан Виденов програмна декларация поставя амбициозни задачи във външнополитически и външноикономически план. Ангажира се с протекционизъм и приемственост в интегрирането на българското стопанство в обединения европейски пазар, възстановяване на външноикономическите отношения с традиционни за страната партньори - Русия, страните от ОНД, Източна Европа, Близкия Изток и развиващите се страни, като цяло.

Пълноправното членство на България в Европейската общност е изведено като безспорен приоритет, наред с присъединяването към Световната търговска организация (СТО) и организацията наследник на Координационния комитет за контрол на износа (КОКОМ).

Развитието на инфраструктурата с регионално, национално и международно значение се разглежда като предпоставка за повишаване на инвестиционната активност, стабилизиране темповете на растежа и увеличаването ролята на страната в региона и на световната геополитическата сцена.

Интегрирането на България в Европа (ЕС), провеждането на достойна външна политика и гарантирането на националната сигурност са изведени сред тринайсетте основни направления в дейността на правителството.

Европейската ориентация, като водещ приоритет, се изразява в интегрирането на страната в съответните политически, икономически, военни и културни европейски структури. Сред външнополитическите акценти са диалогът със САЩ и развитието на най-активни отношения с Русия и страните от ОНД,  политика на стабилизиране на Балканите, отказ от териториални претенции, неприкосновеност на границите, уважение на суверенитета и ненамеса във вътрешните работи, равнопоставеност на отношенията с всички съседни страни. Като неотложна политическа и икономическа необходимост се определя постепенната отмяна на югоембаргото.

За преодоляването на регионалната нестабилност и дисбаланса във въоръженията, липсата на контролни механизми на територията на бивша Югославия, етнорелигиозните конфликти и вълните от емигранти, като рискове за националната сигурност, се предвижда включването на страната ни в новата европейска архитектура на сигурност, подобряване състоянието на въоръжените сили и укрепване на военната промишленост10.

Още в самото начало на мандата на правителството на Жан Виденов, президентът Желев обявява, че България трябва да започне преговори за присъединяване към НАТО и критикува неясната и двусмислена позиция на правителството по този въпрос. По темата НАТО има явно разминаване и между външния министър Георги Пирински и министър-председателя Жан Виденов. Уклончивата и неясна външна позиция по отношение на пакта оказва негативно влияние върху осъществяваната геополитическа линия в отношенията не само със страните от Западна Европа (особено с Германия) и диалога със САЩ, но и в изграждането на отношенията с Русия и Китай.

Правителството следва последователна и доколкото е възможно балансирана политика по отношение на Балканите. На проведената през лятото на 1996 в София среща на министрите на външните работи на страните от Югоизточна Европа за стабилност, сигурност и сътрудничество на Балканите се приема декларация за добросъседски отношения, стабилност, сигурност и сътрудничество.

След поражението на президентските избори през есента на 1996 БСП губи не само контрола върху събитията, но и инициативата в политическия живот. Подаването на оставка от Жан Виденов като министър-председател и председател на Социалистическата партия през декември с.г. се оказва закъснял ход. Съпартиецът му Николай Добрев е поставен пред невъзможността да създаде стабилно и устойчиво второ правителство, което да разчита на достатъчна външна и вътрешна подкрепа. След постигнато споразумение между парламентарните политически сили при президента Петър Стоянов, на 4 февруари 1997 парламентът е разпуснат.

По време на управлението на Демократичната левица, макар и да не е постигнат желания външнополитически пробив, продължава да се провежда последователна и приоритетна политика на европейска интеграция, където са налице безспорни успехи. През 1995 България получава статут на асоцииран член на ЗЕС и подава молба за пълноправно членство в Европейския съюз (ЕС). През 1996 пък става пълноправен член на Централноевропейската инициатива (ЦЕИ) и отправя молба за присъединяване към Централноевропейското споразумение за свободна търговия (ЦЕФТА). Изпълнени са и заложените ангажименти в програмната декларация по присъединяването на България към СТО (1 декември 1996) и Споразумението от Васенаар (1996) - наследникът на КОКОМ.

Геополитически акценти в програмата на правителството на Иван Костов

Предсрочните парламентарни избори на 19 април 1997 са спечелени от предизборната коалиция Обединени демократични сили (СДС, ДП, БЗНС, БСДП), която има абсолютно мнозинство от 137 народни представители в ХХХVІІІ НС. Депутатите от общата листа на коалицията Обединените демократични сили (ОДС) се обособяват в две отделни парламентарни групи.

Външнополитическите акценти заемат второ място в програмната декларация на Иван Костов. Изхождайки от обстоятелството, че служебното правителство с министър-председател Стефан Софиянски вече е подало молбата за членство на страната в НАТО, се потвърждава последователност, приемственост и доразвиване на инициативите във външната политика в посока към ускорено членство в НАТО, конкретни стъпки за присъединяване към ЕС, балансирана регионална политика; последователна защита на правата на българските сънародници в чужбина, разширяване на отношенията с партньорите от Близкия, Средния и Далечния Изток, Латинска Америка и Африка и ефективно участие в дейността на международните организации с оглед засилване ролята на България в решаването на проблемите от световно значение и утвърждаването на националните интереси на международната сцена. В съответствие с новите външнополитически приоритети и потенциала на България е заложена оптимизация на структурата и организационните принципи на дипломатическата служба.

На външната политика и политиката за национална сигурност се гледа като неразривно свързана с вътрешната политика и с модела на реформата. Правителството е за изграждане на политика във военностратегическата област, базираща се на идеята за сигурност чрез сътрудничество. Реформата и бъдещето на българските въоръжени сили е подчинена на стандартите и оперативната им съвместимост с тези в НАТО, изработване на концепция за национална сигурност и военна доктрина.

В началото на февруари 1997 Иван Костов съумява да превърне коалицията СДС в партия, което и позволява да управлява, без да се допуска грешката с разнородната коалиция от 1991-1992. В съответствие с поетия ангажимент в програмната декларация, геополитическата ориентация към НАТО и ЕС се осъществява в синхрон между президента на страната Петър Стоянов, парламента и правителството.

През пролетта на 1999 правителството и управляващото парламентарно мнозинство ясно и категорично потвърждават своя външнополитически избор. В обстановка на поляризация на настроенията в страната във връзка със започналите  бомбардировки на НАТО над Югославия заради нарушаването на човешките права в Косово, се ратифицира Споразумението между Република България и Организацията на Северноатлантическия договор за транзитно преминаване през въздушното пространство на страната ни на въздухоплавателни средства на НАТО в рамките на операцията "Съюзна сила". В същото време обаче, правителството не допуска в страната бежанската вълна от Косово. По-късно то отказва да предостави въздушен коридор на Руcия, за да дебаркира допълнителни сили към своя контингент на летището в Прищина, преди постигането на разбирателство между НАТО и Русия за участие на руски военни сили в КЕЙФОР.

Евроатлантическият завой съвпада и с отказа на България на руското предложение от 1997 да се включи в проекта за газопровода „Син поток“, а през пролетта на 2001 правителството на Костов гони трима руски дипломати от страната.

Опитът на правителството за активизиране на външноикономическите отношения с арабските страни е неуспешен. Негативна роля в това начинание изиграва започналият процес срещу българските медици в Либия, обвинени в редица закононарушения, включително заразяване със СПИН на 396 деца в болницата в Бенгази. Правителството на Иван Костов е обвинявано в бездействие, подценяване на ситуацията, закъснели и неправилни действия. Проблемът с българските медици ангажира усилията на следващите две правителства, като отнема много енергия и ресурси за оневиняването и връщането на българските медици в страната, което става факт през лятото на 2007.

През 1999 правителството на Костов съумява да осъществи своеобразен пробив в отношенията с Македония. „Езиковият спор“ намира прагматично решение, като Съвместната декларация между българския премиер и македонския му колега Любчо Георгиевски е подписана на официалните езици на двете държави, съгласно техните конституции (подход използван и през 70-те години).

Преговорният процес на страната с ЕС се използва като претекст за стартирането на инициативата „Български Великден“, която е и опит да се създаде българско лоби в чужбина чрез привличането на млади и образовани българи.

Коалиционното правителство на ОДС постига безспорни успехи и прави решителни стъпки за приобщаването на страната ни към ЕС и НАТО. България става член на ЦЕФТА (1998), започват преговори за присъединяването и към ЕС11, страната е извадена от черния Шенгенски визов списък (15 март 2001), приета е и Концепцията за национална сигурност (април 1998). Успехите във външната политика обаче не са достатъчни за преизбиране и втори управленски мандат, нито могат да прикрият обвиненията в корупция и клиентелизъм, безработицата и социалната тежест на реформите.

Геополитическите акценти в програмата на правителството на Симеон Сакскобургготски

След проведените редовни парламентарни избори през юни 2001 бившият монарх Симеон Сакскобургготски, като кандидат за министър-председател, представя пред XXXIX НС програмната декларация на коалиционното правителство на НДСВ и ДПС. Ангажира се за приемственост и консенсус. Основни приоритети са присъединяването и пълноправното членство на страната в ЕС и НАТО, борбата с корупцията, бърз и устойчив икономически растеж.

От гледна точка на възможностите за икономически изгоди се обръща внимание на географското положение на страната, като двоен мост между Изтока и Запада, между европейския юг и Близкия Изток.

Мерките и задачите в програмната декларация минават през призмата на интеграцията на България в ЕС и НАТО. Непосредствена външнополитическа задача е получаването на покана за присъединяване на България към НАТО през 2002 и  пълноправно членство през 2004. Атлантическата интеграция се свързва с подкрепата и съдействието на НАТО в кризисни зони на територията на бивша Югославия.

Важна политическа цел за страната ни е осъществяването на политически диалог с държавите от Балканския диалог и Русия. Изразява се подкрепа на стабилността, демократичното развитие и просперитета на Република Македония, на демократичните промени в Югославия и интеграцията и в международната общност12.

В рамките на пълния си парламентарен мандат НДСВ преживява на три пъти сериозни изпитания заради групово напускане на народни представители от парламентарната и група. Това се отразява и върху парламентарната подкрепа за правителството, която минава през три етапа.  Първият е свързан с абсолютното парламентарното мнозинство, което има коалицията на НДСВ и ДПС, от пролетта на 2004, вторият е правителството  на малцинството, което продължава да се подкрепя от партия „Новото време“ в ключовите моменти, а третият етап е ново коалиционно правителство на абсолютното мнозинство, но вече трипартийно - между НДСВ, ДПС и „Новото време“, които образуват т.нар. Либерален алианс.

Коалиционното правителство на НДСВ и ДПС съумява да изпълни начертаната външнополитическа задача. България става пълноправен член на НАТО (април 2004) и навлиза в последната фаза от присъединяването си към ЕС. Едно от задължителните  условия за членство в НАТО е унищожаването на ракетните комплекси СС-23, "Скъд" и "Фрог", които са с важно военно стратегическо значение за страната. България заема откровено проамериканска позиция, включвайки се в оглавяваната от САЩ „коалиция на желаещите13“ срещу Ирак през 2003. Участва със свои военни контингенти в Афганистан и Ирак. На 15 юни 2004 правителството на Симеон Сакскобургготски съумява да приключи шест месеца предсрочно преговорите с ЕС14. Договорът за присъединяване на България към ЕС е подписан на 25 април 2005 в Люксембург. Не е извършена обаче значителна част от необходимата за членството на България в ЕС синхронизация на националното законодателство, вина за което има законодателната програма на правителството. Дейността на парламента в тази сфера на моменти се изчерпва в ратификации и частични изменения и допълнения в отделни закони.

Във външнополитическата сфера, между избрания в края на 2001 за президент на страната социалистически лидер Георги Първанов и правителството на Симеон Сакскобургготски се очертава определен синхрон.

Правят се опити за активизиране на отношенията с Русия. След като става ясно, че правителството е приело спорното за българското общество искане на ЕС да бъдат затворени и 3-ти, и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй", правителството на Симеон Сакскобургготски възобновява изграждането на АЕЦ „Белене“. България се присъединява и към инициирания от Австрия проект за газопровода „Набуко“ (2002).

Независимо от успехите, свързани с присъединяването на България към НАТО и ЕС, това не се оказва достатъчно за победа на изборите, а амбициозната икономическа програма и обещанията в социалната политика на правителството остават неизпълнени.

Геополитически акценти в програмата на правителството на Сергей Станишев

В резултат от проведените на 25 юни 2005 парламентарни избори за XL НС правителстото се формира след близо 50-дневни преговори, като още в самото начало се оформя прото-коалиция между БСП и ДПС. С мандата на социалистите е отхвърлен вариантът за коалиционно правителство на малцинството на БСП и ДПС. След върнат мандат от НДСВ, президентът Георги Първанов дава мандат на третата политическа сила ДПС и след подписаното споразумение между първите три политически формации - БСП, НДСВ и ДПС, парламентът избира коалиционното правителство с министър-председател Сергей Станишев, което разполага с парламентарна подкрепа за промяна на конституцията.

На два пъти в рамките на по-малко от месец Сергей Станишев излага пред парламента, като кандидат за министър председател, програмна декларация на коалицията за европейска интеграция, икономически растеж и социална отговорност. Ето защо двете програмни речи трябва да се разглеждат като взаимосвързани.

Основният акцент в тях е свързан със запазването на датата 1 януари 2007 като начало на пълноправното членство на България в ЕС. Трите важни цели са: преодоляване на изоставането в процеса на присъединяване на страната към Съюза, икономически растеж и социална ангажираност.

Стремежът е, като последователен, надежден и предвидим партньор в НАТО и ЕС, България да провежда активна външнополитическа дейност. Тя следва да бъде двигател на регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа и Черноморския регион, както в политически, така и в икономически и културен план. Поема се ангажимент да се активизират връзките с ключови партньори, като САЩ и Русия, както и с други традиционни партньори на България15.

Тройната коалиция съумява да изпълни основния си приоритет и България става пълноправен член на ЕС от 1 януари 2007. През пролетта на 2006 пък е подписано Споразумение между правителствата на България и САЩ за сътрудничество в областта на отбраната. С него се урежда рамката на това сътрудничество, както и дейностите при използването на съвместните съоръжения на територията на страната ни. България, Унгария и Хърватия, като съседни на Сърбия държави и с оглед на тяхната геополитическа ориентация и подкрепата им към политиката на НАТО и ЕС в региона, признават през март 2008 независимостта на Косово16.

Синхронът, който съществува между правителството на Сергей Станишев и президента Георги Първанов позволява да бъдат активизирани и подписани ключови за страната споразумения с Русия, включително в областта на енергетиката (т.нар. „голям шлем“17): за газопровода „Южен поток“, за проектиране, доставка и изграждане на АЕЦ „Белене“, за създаване на международна проектна компания за нефтопровода Бургас-Александруполис и за отработеното ядрено гориво.

През мандата на тройната коалиция, през юли 2007, с решителната намеса на Франция, приключва сагата с българските медици в Либия, които се прибират в страната. Изпълнен е и заложеният в първата програмна реч на премиера Станишев ангажимент да бъде изтеглен българския контингент от Ирак.

Тройната коалиция се стреми да играе активна роля за присъединяването на Западните Балкани към ЕС. Правят се опити за активизиране на икономическите отношения с традиционни партньори на страната в Азия, Близкия Изток и арабския свят. През 2008 е подписан първият договор за доставка на газ от Азербайджан през газопровода „Набуко“. Газовата криза в отношенията между Русия и Украйна от 2008-2009 застрашава  енергийната и националната сигурност на страната, и извежда на преден план необходимостта от изграждане на междусистемни газови връзки със съседните   страни, като предпоставка за диверсифицикация на газовите източници и гарантиране на сигурни доставки.

Независимо от успехите, които постига правителството в икономическата сфера, привличането на инвестиции, в социалната политика, увеличаването на доходите и присъединяването на страната към ЕС, управлението му е свързано с обвинения за злоупотреби с еврофондове и корупция, а думата „коалиция“ се превръща в синоним на келепир и далавера.

Геополитически акценти в програмата на правителството на Бойко Борисов

След изборите през 2009 за XLI НС на власт идва ново правителство с министър-председател Бойко Борисов. Това е кабинет на малцинството, който в началото е подкрепян от „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“, а впоследствие и от независими народни представители.

В програмната декларация на Бойко Борисов в декларативен стил са изброени седем насоки. На поддържането и развитието на партньорството с НАТО и ЕС се гледа като основна възможност за превръщането на страната във фактор за стабилността в региона и света, уважаван член на ЕС и като гарант за устойчиво развитие на българската нация, защитаващ интересите на българските граждани, мира и сигурността на Балканите и в Черноморския регион. Поема се ангажимент пред българските граждани в чужбина да се провежда политика, която да им даде възможност да станат част от процесите в страната18. Линията, която следва правителството във външната си политика, е по-близка до американската, отколкото до европейската. Енергийните проекти за нефтопровода Бургас-Александруполис и за АЕЦ „Белене“ са спрени. Подкрепяните от САЩ искания и действията на правителството на Бойко Борисов за проучване и добив на шистов газ, както и либерализирането на ГМО в страната срещат остра обществена реакция и са замразени. В започналия през март 2011 конфликт в Сирия, правителството следва плътно проамериканската линия и застава срещу режима в Дамаск. Извършеният през лятото на 2012 терористичен атентат срещу израелски туристи на Летище Бургас не е само пробив в националната сигурност. С него рухва и „концепцията“ на Бойко Борисов, че „дюнерите (т.е. традиционно добрите българо-арабски отношения) ни пазят от атентати”, а и като цяло, случилото се е резултат от силно дебалансираната на моменти външна политика на последните български правителства.

Водената външна, а и вътрешна политика на кабинета Борисов показва разминавания между правителството на ГЕРБ и президента Георги Първанов. Остри спорове между президента и външния министър Николай Младенов съпровождат заемането на посланически постове от лица с принадлежност към структурите на бившата Държавна сигурност и Военното разузнаване на комунистическата държава. Това се отразява негативно върху работата на дипломатическия корпус, блокират се назначения. Синхрон между правителството и президента настъпва едва след встъпването в длъжност на новоизбрания президент Росен Плевнелиев (януари 2012).

Изхождайки от своята външнополитическа ориентация, правителството допуска пропуск, като дава приоритет в изграждането на проекта „Набуко“, за сметка на „Южен поток“. Впоследствие, проектът „Набуко“ е трайно замразен, заради конкурентния „Трансадриатически газопровод“, който по подобие на „Син поток“ заобикаля България. От друга страна, драстично се забавя и протака изграждането на газопровода „Южен поток“, което става все по-зависимо от ограниченията на Третия енергиен пакет на ЕС и от геополитическите отношения между Москва и Вашингтон. Забавя се изграждането и проектирането на междусистемните газови връзки със съседните страни, като в най-напреднал етап е тази с Румъния.

Неизпълнени остават намеренията на правителството да провежда активна политика на приобщаване на Западните Балкани към ЕС, като тази роля започва все по-активно да се заема от Австрия. България не е приета в Шенгенското пространство. Правителството предприема и неособено успешни опити за разширяване на външноикономическите връзки с Китай, Виетнам и Катар.

Водената от кабинета социално-икономическа политика, както и тази в енергийния сектор, до голяма степен провокират протестите срещу монополите и ЕРП-тата (енергоразпределителните предприятия), стартирали в страната през февруари 2013 и довели до оставката на правителството на Бойко Борисов - тактически ход, целящ съхраняването на партията му и подкрепата за нея.

Геополитически акценти в програмата на правителството на Пламен Орешарски След предсрочните избори за XLII НС през май 2013 управлението на страната е поето от програмното правителство на Пламен Орешарски. Съгласно разпоредбите на Конституцията от 1991 за първи път е съставено правителство с втория мандат и то е правителство на малцинството, подкрепяно от БСП и ДПС.

Акцентът в програмната декларация на правителството на Орешарски е поставен върху икономическото развитие, институционалното укрепване и заздравяването на демократичните принципи на устройство и поведение19. За разлика от всички останали, в нея обаче липсват геополитически акценти, а точно геополитическата обстановка оказва решаващо значение за краткия мандат на правителството и парламента.

Още в самото начало на управлението си, кабинетът е поставен под натиск. Работата на Народното събрание пък зависи от присъствието на „Атака“ в пленарната зала. Първата политическа сила на изборите ГЕРБ не признава резултата от изборите, отказва се да предложи проект за правителство и заема деструктивна позиция в парламента, като се възползва от протестите в страната след избирането на народния представител от ДПС Делян Пеевски за председател на ДАНС на 14 юни 2013.

Потокът от бежанци и нелегални емигранти, залял страната през границата ни с Турция, е друго предизвикателства преда програмното правителство. Предприемат се мерки за засилване на контрола на границата и изграждане на защитна ограда по 30 км от общо 259-километровата сухопътна българо-турска граница. Това е проблем, пряко застрашаващ националната сигурност на страната. Той е подценяван от предходното правителство, което, независимо от предупрежденията в обществото, не предприема достатъчно мерки за неговото предотвратяване, което показва и защо България не е приета в Шенген, както и доколко е способна да осъществява контрол по външната граница на ЕС.  Външнополитическата обстановка допълнително усложнява положението на правителството, особено предвид започналата през ноември 2013 криза в Украйна, в която, от една страна, са ангажирани САЩ и ЕС, а от друга - Русия. Кабинетът се придържа към позиция, по-близка до европейската, което обаче се отразява негативно както върху поведението на формацията, от която зависи парламентарния кворум (ПП „Атака“), така и на подкрепата, която в последствие получава Социалистическата партия на европейските избори през май 2014. Тук следва да се отбележи разликата с по-балансираната позиция, която правителството на Тройната коалиция заема в конфликта между Грузия и Русия през август 2008.

Междувременно, след свалянето на общественото доверие към кабинета през юни 2013, в отношенията между правителството на Орешарски и президента Плевнелиев относно външната политика на страната се наблюдава очевидна липса на синхрон. Изключение прави общата им позиция през септември 2013 за употребата и поставянето под международен контрол на химическите оръжия в Сирия, както за необходимостта от политическо решение на сирийската криза. Правителството е обвинявано от президента, че води политика, насочена на Изток и неотговаряща на европейската ориентация на страната. Разминаването не е само по проекта „Южен поток“, но и по-отношение на кризата в Украйна, където позицията на президента е по-близка до насочената срещу Русия позиция на Полша и балтийските постсъветски държави.

Геополитическата ситуация, както и вътрешното разделение, лишават правителството на малцинството от възможност и потенциал да следва амбициозното си намерение да гледа на САЩ като стратегически съюзник, а на Русия като стратегически партньор.

Малкото време на управление и натискът, пред който е изправен кабинетът на Орешарски, както и сложната геополитическата обстановка, не стимулират курса към икономизиране на външната политика и дипломация с цел излизането на българските износители на пазарите на страни извън ЕС, включително и за привличане на инвеститори.

Независимо от поетия предизборен ангажимент на Социалистическата партия, проектът АЕЦ „Белене“ не е стартиран. В резултат на ексклузивни преговори, от декември 2013 до август 2014, е сключено акционерно споразумение с енергийната компания  „Уестингхаус“ за изграждане на 7-ми блок в АЕЦ „Козлодуй“.

Правят се опити за активизиране на отношенията със Сърбия и Румъния, продължава работата, започната в края на управлението на Бойко Борисов по изработване и подписване на договор за добросъседство с Македония, който да даде нов тласък на отношенията между двете страни. Макар и със закъснение приключва строителството на междусистемната газова връзка с Румъния и предстои нейното въвеждане в експлоатация. Правителството се стреми да провежда политика за ускоряване изграждането на междусистемните газови връзки с Гърция и Сърбия. Изграждането на съвместен с Гърция терминал за втечнен газ в Егейско море е на ниво. Независимо от подписания меморандум през януари 2014 с Турция за изграждането на междусистемна газова връзка обаче, тя си остава най-проблемна и трудно реализируема в бъдеще.

Оттеглянето на подкрепата на ДПС за програмното правителство след евроизборите формално е свързана с резултата на изборите, на които БСП регистрира незадоволителен резултат, но неформално е свързана с проекта „Южен поток“. Последният става жертва на геополитическите противоречия между САЩ и Русия, задълбочили се покрай кризата в Украйна. Изграждането на газопровода не отговаря на геополитическата визия на САЩ за доставки от страните-членки на ЕС по Южния газов коридор с цел тяхното "освобождаване" от енергийната им зависимост от Русия. Видно е желанието на БСП строежът на газопровода да продължава, като стратегически проект не само за страната, но и за Европа, докато коалиционният партньор ДПС не е склонен това да стане без одобрението на Брюксел.

Заключение

С изключение на програмната декларация на правителството на Пламен Орешарски, в програмите на останалите правителства геополитическите акценти присъстват и то предимно сред приоритетите. Те са концентрирани в няколко основни направления: по отношение на европейската и евроатлантическата ориентация, Балканите и Русия.

По скалата "ляво-дясно" се забелязват съществени различия в програмните декларации, както и във водената политика сред по-близките или с прякото участие на БСП правителства, каквито са това на Беров, Виденов, Станишев и Орешарски, отколкото при тези с преобладаваща дясноцентристка ориентация, каквито са кабинетите на Димитров, Костов, Сакскобургготски и Борисов.

Още в началото на изграждането на демократичната политическа система между политическите сили се оформя консенсус по отношение на приоритетната геополитическа ориентация на България към Европа (ЕС). Характерни за външната ни политика са приемствеността, стремежът към балансиране и активизиране. При правителствата с преобладаваща дяснополитическа ориентация се забелязва смесване на евроатлантическата с европейската интеграция, възприемани като равнозначни. В процеса на евроинтеграция членството в НАТО се разглежда, като задължително условие за приобщаване към ЕС. Консенсусът в политическия ни елит по отношение на евроатлантическата ориентация се оформя окончателно през първите години на ХХІ век, когато Социалистическата партия заема по-категорична и ясна позиция в подкрепа на членството на България в НАТО.

По отношение на кризата и процесите, развиващи се в бивша Югославия през 90-те години на ХХ век, още от самото начало има политически консенсус за ненамеса и провеждане на балансирана политика на Балканите, като страната ни се стреми да бъде фактор на стабилност в региона. Доминиращото становище в програмните декларации и политика на различните български правителства е за подкрепа, на първо място, на НАТО и едва след това на ЕС за намиране на изход при кризите и конфликтите в Югоизточна Европа. Известно изключение в това отношение правят правителствата Виденов и Беров, които виждат решението на кризисните конфликти на територията на бивша Югославия в рамките на цялата международната общност, докато за кабинета на Филип Димитров то е свързано преди всичко с действията на САЩ и (след това) на съюзниците им от НАТО. Забелязва се разминаване по отношение на обявените в програмните декларации намерения за водене на политика на диалог, развитие на равноправни и взаимноизгодни връзки с Русия и реалната линия на поведение и конкретни действия. От 1991 насам българската държава не съумява да формулира единна и ясна стратегия за развитие на отношенията си с Русия. Акцентът единствено върху отношенията със Запада (в чиито рамки особено място заемат тези със САЩ) води до известен дисбаланс във външната ни политика, в резултат от което страдат не само отношенията с Русия (както е по времето на правителствата на Димитров, Костов и Борисов). Стремеж за баланс в политиката между Запада и Изтока се забелзява в правителствата на Станишев, Орешарски, Беров, както и в това на Симен Сакскобурготски (което до голяма степен се дължи на личните му качества), което силно го отличава от останалите десноцентристки правителства. В същото време следва да се отбележи, че при управлението на Сакскобурготски на моменти се очертава разминаване с политиката на т.нар. "Стара Европа",  например в българската подкрепа за интервенцията на САЩ в Ирак. При Виденов пък, а донякъде и при Беров, се наблюдават опити за провеждане на динамична и по-самостоятелна политика, каквато обаче е немислима без подкрепа и одобрение от страна на основните геополитически играчи.

Воденето на дебалансирана външна политика се отразява силно и на външноикономическите ни отношения. В програмните декларации на правителствата на Димитров, Беров, Виденов и Костов присъстват намерения (макар и неособено реалистични) за "пробив" в сферата на външната търговия и пазари. След това обаче този аспект като че ли изчезва. Държавата сякаш е загубила ролята и мястото си в тази област, след като при управлението на ОДС е осъществена мащабна приватизация на нейната собственост. Следваната от страната ни геополитическа ориентация, съчетана с модела и посоката на икономическата реформа, води до загуба на пазари и на конкурентоспособност, както и до отказ от вече изградени външноикономически отношения. Въпреки благоприятнота си географско положение, България не провежда достатъчно активна, гъвкава и последователна политика за превръщането си в безспорен енергиен фактор, т.е. производител, износител и транзитьор на електроенергия и природен газ. Не е изграден напълно нито един от четирите големи европейски сухопътни инфраструктурни коридори, които преминават през страната (№ 8, № 4, № 9 и № 10), с важно геополитическо значение и потенциал за икономическо развитие. Независимо от опитите им, правителствата на Станишев, Борисов и Орешарски не могат да се похвалят със значителни успехи в привличането на инвеститори и траен интерес по конкретни проекти извън ЕС, било то от Китай, или пък от страните от Персийския залив.

Постигнатите постижения на българските правителства по отношение на интеграцията на страната в ЕС и НАТО не се оказват достатъчни условия за тяхното преизбиране, защото без успешна и балансирана външна политика е трудно да се разчита на икономическа и социална стабилност.

Честата липса на синхрон между президента, правителството и парламента оказва влияние върху водената от страната ни външна политика, което е свързано и със заложения в конституционния модел на страната дуализъм. Принципно взаимодействие и единомислие във външната политика се наблюдава, когато президента и управляващото парламентарно мнозинство са от една и съща политическа сила, както е при Петър Стоянов и Иван Костов, Георги Първанов и Сергей Станишев, Росен Пленелиев и Бойко Борисов. Изключение са отношенията между Желю Желев и Филип Димитров, което се оказва пагубно за устойчивостта на мнозинството, подкрепящо правителството. Конфликти и разминаване се редуват с диалог при президент и министър-председател от различни политически формации: на Желю Желев с Жан Виденов, на Георги Първанов с Бойко Борисов, на Росен Плевнелиев с Пламен Орешарски. Изключение тук са отношенията между Георги Първанов и Симеон Сакскобургготски, където доминира диалогът.

Разминаванията във външнополитическата линия не само между президента и правителствата, но и между подкрепящи кабинета парламентарни формации пряко се отразява върху продължителността на управление на коалиционните правителства, тяхната устойчивост и стабилност. Показателен за това е краткотрайният живот от около 14 месеца на правителствата на Филип Димитров и Пламен Орешарски (и двете подкрепяни от ДПС).

Геополитическата и военна обстановка (положението в бивша Югославия) оказва огромно влияние в единствения случай, когато в рамките на мандата на един парламент се формира второ правителство - през декември 1992. През 2005 пък, геополитическата ориентация на страната към Европа помага, от една страна, да няма предсрочни избори през февруари, а от друга, макар и трудно, след проведените през юни редовните избори да се състави устойчиво коалиционно правителство.

Анализът на осемте коалиционни правителства, излъчени в мандатите на седем парламента, показва много случаи на разминаване между предвидените в програмните им декларации геополитически акценти и реално постигнатите резултати. Страната ни не съумява да провежда достатъчно гъвкава, достойна и балансирана политика. Очевидна е необходимостта от постигане на консенсус между политическите сили по основните направления и акценти във външната политика и външноикономическите отношения на България, както и за нейното място и роля на геополитическата сцена. Консенсус, който да постави началото на провеждането на активна,  прагматична и рационална външна политика, на равновесие, което да гарантира устойчив политически и икономически модел за развитие, стабилност и сигурност за страната. При разделението в общество у нас днес, постигането на такъв консенсус минава по-скоро през формата на по-голямото коалиционно взаимодействие и участие, отколкото чрез еднопартийното или тясно коалиционно правителство.

Бележки:

1. Вж. пов. Пенев, Васил (2001). Тронните слова в българската демокрация - Международни отношения, № 3, 39-56.

2. Эллис, Эндрю (1993). Новые коалиции, новые парламенты – Полис, №6, 83.

3. Дюверже, Морис (2000). Политические партии. /Пер. С франц. - Москва: Академический Проект – (Серия „Концепции“),. 49-50.

4. Минимално печеливши коалиции  –  едновременно минимална и печеливша. Формациите от коалицията заедно  притежават мнозинство. Напусне  ли една от тях, коалицията се разпада. - Вж. пов. Riket, William H. (1962). The Theory of Political Coalitions. New   Haven: Yale University Press.

5. Коалиции с най-малък брой партии. Принципът е, че двама партньори по-лесно се договарят и решават разногласията между тях. Водещото при коалициите на минималния брой партии е, че колкото е по-малък броят участници в коалицията, толкова ще е по ефективно и жизнеспособно правителството.- Вж. пов. Leiserson, Michael (1968). Factions and Coalitions in One-Party Japan: An Interpretation Based on the Theory of Games. - The American Political Science Review, 772-776; Lijphart, Arend (1984). Democracies: Patterns of Majoritarian and Consensus Government in Twenty-One Countries. New   Haven: Yale University Press, 49-50; Lijphart, Arend (1999). Patterns of democracy: government forms and Performance in thirty-six countries. New   Haven and London: Yale University Press, 94.

6. Минимален обхват на коалициите – с минимален обсег, амплитуда. Освен количествени има и качествени критерии, близостта на политическите програми и платформи на партиите. Значение оказват идеологическите характеристики на коалиционните партньори по скалата ляво-дясно. Политиката се простира пространствено. - Вж. пов.  Lijphart, Arend (1999). Patterns of democracy: government forms and Performance in thirty-six countries. New   Haven and London: Yale University Press.

7. Минимално свързани печеливши коалиции - водеща е идеологическата близост, наличие на свързващо звено между участниците в коалицията. Смята се, че са по-стабилни коалициите от три партии, отколкото тези с две, защото имат в средата партньор, който ги свързва. - Вж. пов. Axelrod, Robert (1970). Conflict of Interest& A Theory of divergent Goals with Applications to Politics. Chicago: Markham Publishing Company.: Markham De Swann, Abram (1973). Coalition Theories and Cabinet Formation: A Study of Formal Theories of Coalition Formation Applied to Nine European Parliaments after 1918. Amsterdam: Elsevier.

8. Вж пов. Стенографски дневници 36 НС, Кн. 2., І с., Зас. 4-6, от 8-14.11.1991 г., 1995: 7-11.

9. Вж. пов. Стенографски дневници 36 НС, І с., Зас. 161-181, от 9.12. 1992 г. до 10.02. 1993 г., 1995: 452-456.

10. Вж. пов. Стенографски дневници 37 НС, Кн. 3.; І с., Зас. 6-8, 1 изв., от 25-27.01.1995 г., 1995: 5-14.

11. На 10 декември 1999 в Хелзинки Европейският съвет взема решение да стартира преговори с България, Латвия, Литва, Словакия, Румъния и Малта. Официално  преговорите с България започват на 15 февруари 2000.

12. Вж. пов. Стенографски дневници 39, Кн. 2.; І с., Зас. 1 изв., 8-10, от 24-27.07.2001 г., 2001: 6-8.

13. Изразът „Коалиция на желаещите“(Coalition of the Willing) се използва от 90-те години на ХХ век за обозначаване на колективно участващите страни във военни  интервенции, за които в Съвета за сигурност на ООН не е постигнат консенсус за мироопазваща операция. Вж. пов. Kreps, Sarah Elizabeth (2011). Coalitions of Convenience: United States Military Interventions After the Cold War. New York: Oxford University Press.

14.  Европейският съвет в Брюксел на 16 –17 декември 2004 потвърждава приключването на преговорите за присъединяване и декларира, че ЕС се надява да приветства страната като член на Съюза през януари 2007.

15. Вж. пов. Стенографски дневници XL НС, Кн. 3, І с., Зас. 1 изв., 6 и 7, от 26, 27 и 29.07.2005 г., 2005: 13-18., както и Стенографски дневници XL НС, Кн. 6, І с., Зас. 2 изв., 14-16, от 16-19.08.2005, 2005: 7-9.

16. Вж. пов. Съвместно заявление на правителствата на България, Унгария и Хърватия за Косово от 19 март 2008.

17. На 18 януари 2008 българският президент Георги Първанов, на  съвместна пресконференция с руския президент Владимир Путин, определя постигнатите енергийни споразумения като „голям шлем“, търсейки аналогия с най-добрия възможен резултат при спортния бридж.

18. Вж. пов. Стенографски дневници XLI НС, Кн. 2, I с., Зас. 1 изв., 4 и 5, от 27, 29 и 30.07. 2009, 2009: 7-9.

19. Вж. пов. Стенографски дневници XLII НС, Кн. 2, І с., Зас. 2 изв., 14-16, от 16-19.08.2005, 2005: 7-9.

* Авторът е политолог, експерт по външна политика и национална сигурност

{backbutton}

* Авторът е политолог, експерт по външна политика и национална сигурност

{backbutton}

Борис Манов, Евразийство в Болгарии: научно-исторический анализ, 156 стр., Palmarium Academic Publishing, Saarbrücken, 2014.

През август 2014 германското издателство Palmarium Academic Publishing публикува книгата на известния български учен доц. д-р Борис Манов (преподавател в Югозападния университет в Благоевград, зам. председател на Геополитически център "Евразия" и автор на над 100 книги и статии в областта на политическата философия.): "Евразийството в България - научно исторически анализ". Макар че е издадена на руски език, книгата предизвика жив интерес в Германия, за което свидетелства фактът, че бе изкупена от всички значими библиотеки в страната и пусната на книжния пазар на непостижимата за България цена от над 60 евро. В тази рецензия обаче няма да коментирам търговския успех на книгата, а факта, че той се дължи на архиинтересната тема - евразийската.

Без съмнение, през последните няколко десетилетия евразийската тематика навлиза все по-безапелационно в геополитическите и геоикономически анализи на различни автори по света. И това никак не е случайно. Премного станаха пролуките и преднамерените лъжливи илюзии в неолибералната идеология за развитие на света, доминираща през последните няколко десетилетия и обявена от някои автори за „окончателна“ след разпадането на СССР и на Източния блок. Вече измина достатъчно време за да направим преоценка на периода след падането на Берлинската стена и да стане ясно, че студената война не само не е приключила, но и придобива нови мащаби и измерения, чиито параметри бяха оформени отново в същата "ковачница" на неолиберализма. Именно в тази насока е първата  новаторска научна теза на автора. Поради историческата му "недоносеност" (в наложената от неговите доктринални бащи висока скорост за утвърждаване като окончателна перспектива за развитието на човечеството), по-голямата част от тезите на неолиберализма се оказват все по-несъстоятелни. Редица знакови събития от края на миналия и началото но новия век (двете иракски войни и войната в Афганистан, арабските цветни - или по-скоро кървави - "демократични" революции и особено събитията в Украйна) показват, че устоите на западната ценностна система, крепяща се именно на неолибералните идеи, биват прогресивно ерозирани. Това дава достатъчно основания да се използва целия наличен икономически, военен и технологичен арсенал на западния свят и неговия лидер - САЩ, за да бъде потиснат (и дори удавен в кръв) всеки опит за утвърждаване на други цивилизационни ценности и модели на развитие. Свидетели сме на поредната атака срещу най-устойчивата система - православната, в чиито корен са заложени „класическите“ и новоевразийските идеи. Повече от очевидно е, че Източната цитадела - Hartland -a (ядро на която е Русия ) е новата стратегическа цел на „новия Картаген“ (т.е. САЩ).

Монографичният труд на Борис Манов е сериозен принос в политологичната и геополитическа наука у нас. Това е изследване, което комплексно анализира, в исторически и съвременен аспект, не само корените на евразийствато, но и неговите актуални прояви и измерения. При това, не просто като фактология и полезни коментари, а като заявка да се оцени евраийството като парадигма с голям потенциал и като идеология, която да позволи развитието на света да се осъществява в много по-съзидателни и конструктивни форми. Именно тук се разкриват не само научните интереси на автора, но и конкретните му приноси.

В първа глава е направен задълбочен научно-исторически анализ и преглед на възникването и еволюцията на евразийските идеи. Несъмнено, подчертаването на факта, че България и по-точно нейната столица София е мястото на зараждането на евразийските идеи, само потвърждава историческата истина, че страната ни е духовна територия, на която се раждат смели научни идеи, тези и хипотези. По-важното обаче е, че Борис Манов, изключително добросъвестно обобщава различните аспекти на евразийството и дава научна оценка на техните автори. Можем да посочим като отделен принос на автора задълбочения анализ на политическите идеи на един от колосите на неоевразийството и смятан от мнозина за негов баща – академик Лев Гумильов. Подобен анализ не е правен досега в нашата научна литература. Анализът на доктриналното творчество на Гумильов позволява много по-дълбочинно да се навлезе в евразийската тематика и то не просто като звезда, блеснала мимолетно на историческия научен небосклон, а като научна парадигма, която набира скорост за да се материализира и в практическиата геополитическа реалност на съвременния свят. Неслучайно третата глава на книгата е наречена „Неоевразийският политически проект". Бих добавил - геополитически проект с мащабни перспективи. Това се доближава до една сериозна геополитическа прогноза. Между другото, тя вече е в етап на реализация с формирания само преди месеци от Белорусия, Казахстан и Русия Евразийски икономически съюз, към който в скоро време ще се присъединят още две страни от постсъветското пространство (Армения и Киргизстан). Независимо от геополитическите мотиви за създаването на новия съюз, украинските събития недвусмислено доказват, че една от причините те да се случат е да се стопира формирането на голям евразийски съюз, който да се превърна в нов мощен геополитически и геоикономически център и много сериозен съперник на САЩ и ЕС (ако последният окончателно се откаже от някогашните си амбиции да играе самостоятелна геополитическа роля и се примири със статута си на „младши партньор“ на Америка). Впрочем, в авторът също подсказва, че Европейският съюз може да се окаже бъдещ стратегически партньор на Евразийския съюз. Но Евразийският икономически съюз не е първата лястовица на реализиращата се евразийска парадигма. Обединителните процеси в Евразия стартираха много преди това.

Особено интересна е четвъртата глава ("България и евразийския проект") на книгата. Авторът не се ограничава с историческата и духовна връзка и интерпретациите на тази връзка. Той прави сериозен опит да погледне и в бъдещето. Да си припомним надеждите, които се породиха за подобряване на българо-руските политически и иикономически отношения след приеманито ни за член на Европейския съюз. Безспорно необоснованата, наложена ни отвън геополитическа нагласа не позволи обаче да се направи дори малка крачка за затопляне на връзките, независимо от наличието на достатъчно сериозни основания за това, включително издигнатите в стратегически ранг отношения между ЕС и Русия. Понастоящем нещата в това отношение са още по-безнадеждни, поне според мен. Въпреки това авторът, изхождайки от историческите реалности - досегашни и бъдещи, анализира различните възможности и варианти за да прогнозира някои алтернативни възможности пред България, свързани с Евразийския проект. Времевият хоризонт на тези възможности вероятно е доста отдалечен, но не чак толкова та да не позволява да се правят достатъчно научно обосновани прогнози. Разбира се, в контекста на членството на страната ни в ЕС и, особено, в НАТО, някои от възможностите, които авторът очертава пред България, не изглеждат особено реалистични. Има обаче и редица други индикации, които заслужават адмирации заради научната прозорливост и смелост на автора на монографията.

Тази книга не просто е полезна. Тя е задължително четиво за сериозни политолози, геополитици, геоикономисти, преподаватели и студенти, но не и за импровизатори, политически лаици или представители на новата българска геополитическа агентура.

*Преподавател в Бургаския свободен университет

{backbutton}

Въпреки че все още никой не дръзва официално да обяви началото на Третата световна война, конфликтите по целия свят, вече са достигнали равнище, непознато от 1944 насам. Разбира се, за огромното мнозинство жители на планетата новините за тези конфликти в едни или други чужди държави вече са се превърнали в обичаен елемент на ежедневните новинарски емисии, но си струва да обърнем внимание и на друга порция от информацията, която ни залива всеки ден и която касае хаоса, обземащ собствените ни страни.

Тази информация често ни се струва толкова сложна и объркана, че мнозина дори престанаха да опитват да си изяснят, за какво всъщност става дума. Ето защо, по-долу ще се опитам да дам десет обяснения за това, как успяхме да провокираме толкова много и толкова сериозни проблеми.

Колониалното наследство

Светът в този вид, в който съществува днес, се формира благодарение на политиката на колониалните сили, които навремето си поделят света, очертавайки границите между отделните държави без оглед на съществуващите етнически, религиозни и културни реалности. Това се отнася на първо място за Африка и арабския свят, където западната концепция за държавата беше наложена със сила на представителите на местните племена и кланове.

Нито една от сега съществуващите арабски държави не е съществувала и преди началото на колониалната епоха. По онова време Сирия, Ливан, Ирак, страните от Персийския залив (включително Саудитска Арабия) са част от Османската империя. Когато, в резултат от Първата световна война, тази империя рухва (също като и Руската, Германската и Австро-Унгарската) победителите - Великобритания и Франция, сядат на масата за преговори и очертават границите на квазидържавите, които възнамеряват да управляват, по-същия начин, както го правят преди това в Африка. Именно поради това не си струва да разглеждаме тези образувания като еквиваленти на държави със своя собствена история и национална идентичност.

Необходимите диктатури

След края на колониалната епоха става очевидно, че за запазването на тези изкуствени граници и предотвратяване дезинтеграцията на въпросните образувания се налага управлението им да бъде предадено в ръцете на диктатори, способни да запълнят вакуума, възникнал след оттеглянето на колониалните държави. С няколко изключения, демократичните норми биват използвани в тези части на света само за да улеснят идването на власт. "Арабската пролет", на която станахме свидетели през последните години, действително помогна на хората да се избавят от диктаторите и авторитарните лидери, но само за да видят, как на тяхно място идват хаосът и воюващите помежду си групировки (като в Либия и Ирак) или нови автократи, както стана в Египет.

В това отношение историята на Югославия е изключително поучителна. След Втората световна война маршал Тито ликвидира Кралство Югославия, създавайки вместо него т.нар. Социалистическа федеративна република Югославия. Всички знаем, обаче, че Югославия не успя да преживее смъртта на своя диктатор.

Основната поука е, че в отсъствието на наистина колективен и обединяващ процес и при липсата на силно гражданско общество, решаваща роля играят локалните идентичности. Затова ще трябва да мине доста дълго време, преди много от т.нар. нови държави да станат истински държави, в които да няма вътрешни конфликти, поставящи под въпрос самото им съществуване.

Външната намеса

От Втората световна война насам, намесата на колониалните и великите сили в процеса на консолидация на новите държави се превърна в блестящ пример за антропогенни катастрофи. Да вземем например Ирак. Когато през 2003, след успешната си военна интервенция, САЩ поеха управлението на тази страна, генерал Джей Гарнър бе назначен за шеф на американската окупационна администрация, но се задържа на този пост едва един месец, тъй като във Вашингтон решиха, че е прекалено склонен да се съобразява с позицията и съветите на местните жители.

Гарнър беше заменен от дипломата Йън Бремър, който зае поста след двучасовия брифинг на тогавашния държавен секретар Кондолиза Райс. Той незабавно разпусна иракската армия (в резултат от което се появиха 250 хиляди безработни) и уволни всички членове на партията  на Саддам Хюсеин БААС от органите на местната администрация. Това доведе до дестабилизация на ситуацията в страната, като днешният хаос в Ирак е пряка последица от това решение.
Доскорошният иракски премиер Нури ал-Малики, когото САЩ с големи усилия успяха да свалят от поста му в началото на август 2014, смятайки, че тъкмо той е виновен за поляризацията между сунити и шиити, преди това се ползваше с пълната американска подкрепа. Същото се отнася и за президента на Афганистан Хамид Карзаи, който в момента стои на откровено антиамерикански позиции. Всъщност, корените на тази традиция можем да открием в първото американско нахлуване във Виетнам, когато Вашингтон постави начело на тази страна Нго Дин Дием, който по-късно дръзна да се противопостави на американските планове и в крайна сметка беше убит.

Нямам възможност (а и едва ли е нужно) да изброявам всички подобни грешки, допуснати от другите западни държави. Същността е, че всички лидери, дошли на власт с външна подкрепа, в крайна сметка не управляват дълго и генерират нестабилност.

Религиозният екстремизъм

Днес религиозните войни и ислямисткият екстремизъм се превръщат във все по-сериозна и плашеща заплаха. Само малцина обаче наистина се опитват да разберат, защо хиляди млади хора горят от желание да станат атентатори-самоубийци. В същото време е налице ясна взаимна връзка между липсата на развитие и на работни места и безредиците на религиозна основа. В мюсюлманските държави в Азия (арабските мюсюлмани са под 20% от всички, изповядващи исляма на планетата) на практика почти липсва подобен екстремизъм.

Само малцина осъзнават, че борбата между сунитите и шиитите се финансира от такива държави, като Саудитска Арабия, Катар и Иран. Тези религиозни течения са съществували мирно едно до друго в течение на столетия, но днес водят своеобразна "косвена" война - например в Сирия. Саудитска Арабия финансира салафитите (крайно пуританска форма на исляма) и предостави почти два милиарда долара на новия египетски авторитарен лидер Абдел Фатах ас-Сиси, защото той води борба срещу "Мюсюлманските братя", проповядващи свалянето на кралете и шейховете и преминаването на властта в ръцете на народа. Междувременно, Ирак също се превърна в бойно поле на "косвената война" между Саудитска Арабия, защитаваща сунитите, и Иран, който подкрепя местното шиитско мнозинство.

Затова, когато анализираме тези религиозни войни се налага на първо място да потърсим онези, които стоят зад тях. Религиите стават войнствени само, когато някой се опитва да ги използва за собствените си цели. Да си припомним историята на Европа, където кралете редовно провокират войни на религиозна основа, в които се налага да се сражават обикновените европейци. Разбира се, след като веднъж си пуснал духа от бутилката, ще ти трябва много време да го вкараш обратно в нея. Затова темата за религиозните войни ще продължи още дълги години да бъде наш кошмар.

Провалът на опитите за нов световен ред

След края на студената война в света, чиято стабилност се крепеше на баланса между двете свръхдържави, започна период на преход. Опитите за формирането на регионални и международни алианси, които да гарантират стабилността, завършиха с провал, заради невъзможността да се превъзмогнат отделните национални интереси. Най-добрият пример за това е Европа. Докато всички разсъждаваха за Крим, Украйна и Владимир Путин (представян от медиите като параноик, обсебен от идеята за опитите на Запада, от управлението на Буш-младши насам, да обкръжи Русия) и как той да бъде накаран да се вслушва във внушенията на Европа и САЩ, европейските компании продължиха да работят с руснаците, въпреки повсеместните разговори за налагането на ембарго. Така, Австрия тихомълком подписа с Русия споразумение за присъединяването си към проекта "Южен поток" (новият газопровод за доставка на руски газ в Европа), което е отлична илюстрация за истинската ситуация с единството на Европа, гръмко декларираща, че трябва да съкрати зависимостта си от руските енергоносители.

Днес сме свидетели на формирането на многополюсен свят, но остава неясно, колко стабилен ще бъде той. В Азия Китай и Япония, както и съседите им, увеличават инвестициите си за отбрана. И макар че локалните конфликти, като сблъсъците в Сирия, Ирак и Судан, едва ли ще прераснат в мащабен регионален конфликт, в Източна Азия е твърде вероятно да се случи именно това.

Възраждащите се национални интереси

В света, който става все по-разединен в резултат от възраждането на националните интереси, самата идея за съвместно управление губи своята привлекателност и сила, при това не само в Европа. ООН вече загуби статута си на арена за постигане на консенсус и легитимност. Двата двигателя на глобализацията - търговията и финансите - не са интегрални елементи на ООН, която се концентрира върху въпросите на развитието, мира, човешките права, защитата на околната среда, образованието и т.н. Макар че тези теми несъмнено са ключови за жизнеспособното световно устройство, онези, в чиито ръце е съсредоточена властта, не ги смятат за такива. Тоест, изводът е, че ООН губи своето значение.

Ерозията на универсалните ценности

В същото време, смятащите се за уникални ценности и идеи, като сътрудничеството, взаимната помощ, международната социална справедливост и мирът, също губят значението си. Така, френският президент Франсоа Оланд се среща с президента на САЩ Барак Обама не за да дискутира въпроса, как да бъде прекратен геноцидът в Судан или отвличанията на деца в Нигерия, а за да го помоли да разубеди своя министър на правосъдието, наложил гигантска глоба на френската банка BNP-Paribas заради обвиненията срещу нея в мошеничество. На последната среща на лидерите на Г-7 въобще не бяха разглеждани проблемите за климатичните промени и преговорите за ядреното въоръжение, макар че те представляват основната заплаха пред планетата.

Опитите за силово налагане на демокрацията

След епохата на колониализма и тоталитарните режими, в ключова фраза на периода след края на Втората световна война се превърна "налагането на демокрацията". След края на студената война пък, демокрацията започна да се въприема като даденост. Истината обаче е, че през последните двайсет години формулата за представителната демокрация постепенно започна да губи блясъка си. Прагматизмът доведе до загубата на дългосрочна визия и днешната политика все повече прилича на обикновено администриране.

Гражданите все по-рядко се асоциират с политическите партии, които, на практика, са се концентрирали върху себе си, превръщайки се в "самодостатъчни". Партиите вече не разглеждат външната политика като инструмент на властта и всички важни решения се вземат без тяхното участие. Това става причина за вземането на такива решения, които често въобще не изразяват чувствата и приоритетите на гражданите. Начинът, по който преди няколко години беше решен въпросът за финансовата помощ за Кипър, е нагледен пример за липсата на прозрачност. А както е известно, по-малката група хора по-често може да сбърка, отколкото по-голямата.

Подемът на "новата икономика"

Изключително важен елемент на глобалния хаос е подемът на това, което нейните привърженици, особено във финансовия свят, наричат "нова икономика", т.е. икономика, чиито белези са постоянната безработица, липсата на инвестиции в социалната сфера, понижаване на данъците за едрия капитал, маргинализация на синдикатите и ограничаване ролята на държавата като регулатор и гарант за социална справедливост. Неравенството вече достигна безпрецедентни равнища. 85-те най-богати хора на планетата притежават толкова, колкото и 2,5 милиарда души от населението на света.

Основният извод

Всичко това ни води до следния извод. Не е чудно, че водещите медии в света осветяват случващите се на планетата събития по един и същи начин. Днес подаваната информация, на практика, изключва задълбочения анализ, принуждавайки ни да се концентрираме само върху конкретните събития. Способността на медиите да се оправят в световния хаос е минимална, затова те просто повтарят това, което им казват политическите лидери. Тоест, имаме си работа с медии, които щателно анализират ситуацията вътре в конкретната страна и съвършено повърхностно се отнасят към събитията, случващи се по света. Освен това, всички те, по правило, зависят от три международни информационни агенции, представляващи западния свят и неговите интереси.

Ето защо, постарайте се никога да не се задоволявате с това, което пишат вестниците, а винаги търсете в Интернет допълнителни и противоположни гледни точки. Това ще ви помогне да гледате на света през собствените си очи, а не през тези на някой друг, който най-вероятно е част от системата, провокирала целия този глобален хаос.

* Авторът е известен италиански икономически експерт, директор на новинарската агенция Inter Press Service (IPS)

{backbutton}

Геоикономиката може да бъде дефинирана по два начина - като геополитическите последици от икономическите процеси или като икономическите последици от геополитиката на националната държава. Както идеята, че "търговията върви след знамето", отразяваща икономическите последици от проекцията на националната власт, така и тезата, че "знамето върви след търговията", отразяваща геополитическите последици от икономическите явления, представляват предмет на геоикономиката.

Интелектуалните корени на геоикономиката можем да открием в Европа през ХVІІ век и, най-вече, във френския "меркантилизъм". Военната надпревара за пазари, ресурси и ценни метали, в която участва Франция и чиято цел е да се гарантира възможността "да се изнася повече и да се внася по-малко, да се купува евтино и да се продава скъпо", предшества появата на съвременната икономика, основаваща се на идеите за свободната търговия и ненамесата. Но, макар че през ХІХ век доминират идеите на "класическата политическа икономия", меркантилизмът никога не е изчезвал и нееднократно надига глава - например в Европа през периода между двете световна войни и съвсем наскоро - в Китай. През 1980, възходът на Япония провокира тревога в Европа и САЩ, притеснени, че японците са поели именно по пътя на меркантилизма. Съвсем наскоро пък, кризите в Европа и Северна Америка отново възродиха скрития меркантилизъм, а мнозина обвиниха Германия и САЩ, че следват откровено меркантилистки дневен ред.

През следвоенния период, т.е. между 1950 и 1990, международната икономика и политика бяха белязани от конфликта между идеите за свободната търговия и либералната демокрация, от една страна, и интересите на етатизма и авторитаризма - от друга. В същото време имаше държави, опитващи да съчетаят двата пътя, например смесвайки либералната демокрация и държавния капитализъм (Индия), или пък свободното предприемачество с военното или еднопартийно управление ("азиатските тигри" и много страни в Латинска Америка).
Доминираща парадигма през този период от епохата на студената война обаче, бе тази, в която водещата роля се отреждаше на политиката, а геополитиката беше обусловена от идеологически, а не от чисто икономически фактори. Затова не е случайно, че трите най-важни идеи, определящи съвременната геоикономика, бяха формулирани в самия край на студената война, когато се очерта нова ера на икономическо съперничество между нациите.

Първата важна артикулация на съвременните геополитически последици от следвоенните икономически тенденции се съдържаше в книгата на Пол Кенеди "Възходът и упадъкът на великите държави" (1987), в която бе формулирана тезата за "имперското свръхнапрягане на силите" и се отделяше специално внимание на финансовото и другите икономически ограничения пред националната мощ и нейната проекция. Пророческият и характер се потвърждава от факта, че тя беше написана още преди официално да бъде обявен краят на студената война.

Както посочва Кенеди: "... основните промени в глобалните военни и силови баланси следват промените в производствените баланси...., а възходът и упадъкът на различните империи и държави в международната система биват затвърдени от резултатите от най-важните големи войни за власт, в която победител винаги е онзи, който разполага с най-значителни материални ресурси" (1).

Втората важна артикулация на идеята за "геоикономиката" беше появилото се през 1990 есе на Едуард Лютвак "От геополитика към геоикономика: логиката на конфликта и граматиката на търговията". Според Лютвак: "вече всички са склонни да приемат, че методите на търговията изместват военните методи - капиталът измества огневата мощ, гражданските иновации - военно-техническия прогрес, а проникването на пазара - гарнизоните и военните бази. Държавите, като пространствени обекти, структурирани чрез ясното разграничаване на техните територии, няма да изчезнат, но ще се преориентират към геоикономиката за да компенсират изчезващата си геополитическа роля... "Геоикономиката" е най-подходящото понятие за да бъде описана тази смес между логиката на конфликта и методите на търговията".

Именно това е аргументът, насочил вниманието към зараждащия се неомеркантилизъм в епохата на студената война, особено в Япония и сред архитектите на Европейския общ пазар, които започват да тревожат САЩ. По онова време "логиката на конфликта" в "търговските методи" не се забелязва нито в разпадащия се Съветски съюз, нито във все още "спящия" Китай. Тя обаче е очевидна в агресивните експортни модели на растежа, възприети от Япония и азиатските тигри, както и от формиращата се Европейска икономическа общност.

Още по-откровена артикулация на тази гледна точка стана появилото се през 1993 есе на Самюел Хънтингтън "Защо международната доминация е от значение", което допълва и разширява тезата на Даниел Бел, че икономиката е продължение на войната с други средства (1990) и прокарва смелата хипотеза, че : "През следващите години, основният конфликт на интереси с участието на САЩ и големите световни държави най-вероятно ще бъде породен от икономически проблеми. В момента икономическото лидерство на Америка се оспорва от Япония, а в бъдеще то вероятно ще бъде оспорено и от Европа. Очевидно е, че САЩ, Япония и Европа имат общи интереси, свързани със стимулирането на икономическото развитие и международната търговия". Между тях обаче съществуват дълбоки противоречия относно разпределянето на ползите и разходите за икономическия растеж и, особено, за разпределянето на разходите при наличието на икономически застой или спад. Идеята, че икономиката е, на първо място, игра с не-нулева сума, е любима на мнозина авторитетни учени. Икономистите обаче изглеждат слепи за факта, че икономическата активност е източник на мощ, както и на благополучие. Всъщност, това вероятно е най-важният източник на мощ и в днешния свят, в който военните конфликти между големите държави са нежелателни по ред съображения, икономическата власт ще играе все по-важна роля при определяне на лидерската (или пък подчинената) позиция на конкретната страна.

В сферата на военната конкуренция, инструменти на мощта са ракетите, самолетите, бойните кораби, бомбите, танковете и живата сила. В сферата на икономическата конкуренция такива инструменти са ефективното производство, контролът върху пазара, положителното салдо на търговския баланс, силната валута, валутните резерви и контролираните чуждестранни компании, заводи и технологии".

Краят на студената война, който съвпадна с възхода на нова Япония, накара мнозина да повярват, че светът е в навечерието на нова "геоикономическа" ера (2).

Геоикономиката след студената война

Само по себе си, разпадането на Съветския съюз беше най-важното "геоикономическо" събитие в периода след края на Втората световна война. Впрочем, дълги години преди това да се случи, СССР на практика беше ерозирал тотално основите на своята мощ, като причината за това бе неговата все по-зле работеща икономика. Въпреки това, малцина анализатори прогнозираха краха на Съветската империя и дори в края на 1987 Пол Кенеди сумира резултатите от анализа на парадокса на съветския икономически спад и ситуацията във военната сфера по следния начин: "това не означава, че СССР е близо до своя крах, нещо повече, той трябва да бъде разглеждан като държава, притежаваща почти свръхестествена мощ. Това означава, че съветската икономика е изправена пред неудобен избор и, че усилията и призивите за подобряване на нейното състояние ще се усилват. Но тъй като е малко вероятно, че дори един енергичен режим в Москва ще бъде склонен да се откаже от "научния социализъм" за да стимулира икономиката, или рязко да съкрати бремето на разходите за отбрана, засягайки по този начин военното ядро на съветската държава, перспективите за преодоляването на противоречията, с които се сблъсква СССР, не изглеждат много ясни" (3).

Но, докато по онова време малцина оценяват правилно неизбежните геополитически последици от съветския икономически спад, политическите опасения, породени от икономическия възход на Япония, днес ни изглеждат силно преувеличени. Хънтингтън например прокарва тезата за т.нар. "японска стратегия за икономическо максимизиране на мощта", очертавайки пет основни източници на японската мощ: господство на производителя, т.е. изборът в полза на икономическата мощ, а не на благополучието; ориентация към индустрията - създаване на потенциал за производство както за вътрешния пазар, така и за износ, с акцент върху стратегическите високи технологии и високата добавена стойност в индустрията; разделяне на пазара, а не търсене на печалба на всяка цена - т.е. целенасочена стратегия за инвестиции в губещи производства с цел гарантиране на крайната доминация в индустриалната сфера; ограничаване на вноса - поставяне на прегради пред вноса и преките чуждестранни инвестиции; постигане на устойчив профицит - формиране на валутните резерва на основата на устойчивото положително салдо по търговския баланс и намеса на валутните пазари с цел да се поддържа силна национална валута.

Имайки предвид обсебеността на Хънтингтън от идеята за "цивилизационния сблъсък", не е чудно, че възходът на Япония поражда у него смътна тревога. Той, в частност, цитира един от основателите на Sony Акио Морита, според който: "Предстои да станем свидетели на съвършено нова конфигурация в разположението на силите в света. Вече никога няма да се върнем към времето, когато Америка безразделно господстваше в индустриалната сфера". Тоест, в края на 80- години САЩ виждат в Япония възходяща "неомеркантилистка" и "геоикономическа" сила (т.е. гледат на нея, по същия начин, по който гледат днес на Китай).

На свой ред Европа отговаря на японското "геоикономическо" предизвикателство със създаването на европейския "общ пазар". Прословутият доклад на Паоло Чекини за "разходите за не-Европа" беше написан на фона на нарастващата конкурентоспособност на Япония и страха на европейците, че могат да загубят част от глобалните пазари, изместени от японските и американските компании (4).

Интересно е обаче, че въпреки растежа си като голяма икономическа сила и втората по големина икономика в света, Япония така и не се превърна в център на глобална "геокономическа" мощ, т.е. не съумя да конвертира новото си икономическо влияние във военна и политическа сила. Японците не успяха да формират нова регионална източноазиатска икономическа групировка под свое ръководство. През 1995 Токио предприе сериозни усилия да прокара кандидатурата на президента на Токийската банка Тойо Гьохтен за шеф на МВФ, но не успя да го направи. Паралелно с това се провали и японската идея за създаването на Азиатски валутен фонд.

Така, макар че през 1988-1990 Япония се смяташе за новия претендент за световен лидер, който ще измести Европа и САЩ, в средата на 90-те стана ясно, че тя не е в състояние да трансформира икономическата си мощ в геополитическа. Както посочва в тази връзка Марк Търуел, японското предизвикателство се изпари твърде бързо. Заплахата, свързана с нарастващата конкурентоспособност на тази страна започна да изчезва, което имаше знаково значение за новата геоикономическа епоха (5).

Обединението на Германия, което също бе следствие от края на студената война, имаше определени геоикономически последици, намерили израз в разширяването на Европейския съюз и усилията за по-тясна икономическа интеграция в рамките на ЕС. Но тъй като по онова време в Германия все още имаше чужди окупационни части, както и заради особеностите на управлението на обединителния процес, геополитическите последици от този акт бяха ограничени. Акцентът беше поставен по-скоро върху геоикономическата и геополитическата роля на ЕС в международните отношения - в очевиден контраст със случващото се днес, като последица от финансовата криза в Европа, която даде на Германия по-голямо геополитическо пространство за маневриране. Впрочем, на тази тема ще се върна по-късно.

Геоикономиката на азиатската финансова криза

Изключително важно геоикономическо събитие в периода след края на студената война стана "азиатската финансова криза" през 1997-1998. Както е известно тя започна в Тайланд през лятото на 1997 със серия от спекулативни атаки срещу местната валута - тайландския бат. Само за няколко месеца тя засегна няколко държави от Югоизточна и Източна Азия, включително Индонезия и Южна Корея. И макар че реакцията на МВФ беше предсказуема (както беше и по отношение на Латинска Америка, Русия и Индия в началото на 90-те), Китай официално предложи помощта си, разчитайки впоследствие да използва своята геоикономическа мощ за да разшири сферата си на влияние в региона. Първата стъпка на китайците бе да разширят кредитната линия за Тайланд, давайки му възможност да защити националната си валута. След като светкавично преведе един милиард долара на тази страна, Китай отпусна чрез МФВ още 3,5 млрд. долара на другите, засегнати от кризата, азиатски държави. През следващите месеци Пекин декларира, че юанът ще запази курса си, въпреки девалвацията на почти всички останали азиатски валути.

Обобщавайки резултатите от китайските действия по време на кризата Министерството на външните работи в Пекин заяви: "За избягването на финансовата криза, китайското правителства предприе редица мерки. Сред тях бе активното участие в лансираните от МВФ проекти за подпомагане на някои азиатски държави. Така през 1997 Китай предостави на Тайланд и други държави от континента над 4 млрд. долара - помощ в рамките на МВФ или по други канали. На Индонезия и на други страни бяха предложени експортни кредити и безплатна спешна медицинска помощ. Водено от високото си чуство на отговорност, китайското правителство реши да не девалвира юана в името на общите интереси за поддържане на стабилността и развитието в региона. Това беше направено под огромен натиск и на висока цена, но допринесе много за финансовата и икономическа стабилност и развитието в Азия, в частност, и в света, като цяло. Придържайки се към политика на отказ от девалвация, китайското правителство стимулира вътрешното търсене и икономическия растеж. Тази политика изигра важна роля за гарантиране на здрав и стабилен икономически растеж в страната, отслаби натиска върху азиатската икономика и доведе до нейното възстановяване. Китай активно участваше и призоваваше за регионално и международно финансово сътрудничество" (6).

Междувременно, банковата и финансова криза беше последвана и от платежна, след която пък настъпи икономически спад, което имаше сериозни вътрешнополитически последици за засегнатите държави, както и геополитически последици за Азия, като цяло (7). Китай се превърна в голяма държава-износител за "останалия свят", но и във "вносител на мощ" в Азия. Променяйки т.нар. "модел на летящите гъски", (т.е. парадигмата за движение по схемата лидер-последовате­ли, при която страната лидер подава импулси за развитието на следващите я държави - б.р.) с експортно-ориентираната индустриализация в Азия, Китай се превърна в износител за Запада (Северна Америка и Европа) и вносител за Азия - на стоки, ресурси, технологии и капитали.

През 2001 Китай, с подкрепата на САЩ, стана член на Световната търговска организация, превръщайки се в голяма търговска държава и световна геоикономическа сила. През последвалото десетилетие станахме свидетели на трансформацията му в гигантски консуматор на ресурси, което пък имаше своите геополитически последици. Тоест, азиатската финансова криза съдейства за възхода на Китай, тъй като дестабилизира оригиналните "азиатски тигри" и по-изостаналите държави от региона започнаха да стават все по-зависими от китайската икономика.

Геоикономиката на трансатлантическата финансова криза

Докато азиатската финансова криза укрепи мощта на Китай в Азия, трансатлантическата финансова криза повлия за консолидирането на китайската мощ в глобален мащаб, макар че това не доведе до възникването на нова "биполярност", която някои прибързано нарекоха Г-2 (8). Преструктурирането на международните многостранни финансови институции и особено на МВФ, създаването на нова регионална архитектура в Азия, чрез Многостранната инициатива Чианг Май (споразумение между Китай и АСЕАН) и създаването на азиатски облигационен пазар - всичко това доведе до укрепването на китайската икономическа мощ в глобален план.

Но, ако Китай се оказа геополитическия бенефициент на азиатската финансова криза, Германия се превърна в геополитически бенефициент на европейската дългова криза. Германия използва своята икономическа и финансова мощ за да си гарантира политическата власт в Европа - нещо, за което дълги години тя дори не можеше да мечтае. Както посочва в тази връзка Ханс Кунднани: "геоикономическата концепция е много подходяща за да опишем външната политика на Берлин, който започна много по-открито да налага собствените си икономически предпочитания на останалите членове на ЕС в контекста на дискурса на конкуренцията с нулева сума между финансовата отговорност и финансовата безотговорност. Така например, вместо да подкрепи умерения ръст на инфлацията, което може да навреди да глобалната конкурентоспособност на нейния износ, Германия настоява за сурови икономии в еврозоната, макар че това ерозира способността за растеж на държавите от периферията на ЕС и застрашава общата сплотеност в рамките на Съюза. Според Лютвак пък, "Германия се опитва да инкорпорира методите на търговията в логиката на конфликта" (9).

И Китай, и Германия използват курса на своите валути като инструмент за увеличаване на геоикономическата си мощ. Съзнателно поддържаният от китайците нисък курс на юана, се разглежда от мнозина като "намеса в духа на меркантилизма". Малцина обаче си позволяват да коментират твърдата позиция на Берлин относно еврото, която удря по някои европейски държави (по същия начин по който валутната политика на Китай доста болезнено засяга азиатските му съседи), но позволява на Германия да остане конкурентоспособна на световния пазар. Скрит момент във валутната политика на Китай и Германия е стратегията "разори съседа си", която им помогна да генерират висок профицит по сметките на текущите операции, прехвърляйки бремето на корекциите върху съседните икономики.

Както изглежда, и Китай, и Германия успяват там, където Япония се провали, а именно - да конвертират икономическото си влияние в регионално политическо, ако не и в глобално, влияние. И двете страни отлично използваха регионалната финансово-икономическа криза за да променят регионалният силов баланс в своя полза. Всъщност, истината е, че те го промениха и в глобален план. Именно тези две държави са геоикономическите сили на нашето време.

Структурните промени и икономическите сътресения

Възходът на Китай и другите нови индустриализиращи се икономики в Азия, както и растежът, демонстриран от други "държави с развиваща се икономика", очертава структурна промяна в огнището на растеж в глобалната икономика. Става дума за трайна геоикономическа промяна, която вече доведе и ще продължи да води до определени геополитически последици и съпътстващи ги политически рискове и възможности. Тази структурна промяна обаче, следва да бъде разграничавана от "икономическите сътресения", като финансовата криза или енергийния шок, които могат да имат свои собствени геоикономически последици, като понякога ускоряват и подсилват структурните промени, а понякога ги забавят.

Налице са четири дългосрочни фактори, съдействащи за осъществяването на по-устойчиви структурни промени в световната икономика. Тоест, съществуват четири съществени признаци на геоикономическата мощ. На първо място сред тях е силата на знанието и демографският преход, на второ е аграрната трансформация и търсенето на ресурси, на трето - социалната и политическа трансформация (и особено нарастването на средната и предприемаческата класа) и на четвърто - финансовият потенциал за финансиране на военната мощ.

Както посочва през 1946 Уинстън Чърчил, империите на бъдещето ще бъдат "империи на ума". Знанията, т.е. човешките способности, са най-важния атрибут на мощта в съвременния свят. На свой ред, дългосрочните демографски промени влияят върху динамиката на мощта на знанията и имат както геоикономически, така и геополитически последици. Така, изместването на японската мощ от тази на Китай се обуславя от неговата демографска структура. Същото се отнася и за възхода на Индия. Ако дългосрочните демографски промени се съпровождат с инвестиции в човешките възможности, те могат да разширят значително рамките на производствените възможности на икономиката по решаващите направления. Държавите като САЩ, които са отворени за вътрешната миграция, могат да смекчат последиците от тези демографски промени. По-малко плуралистичните и недостатъчно отворени общества обаче, могат да се окажат в неизгодна позиция, дори да притежават потенциал да се превърнат в държави на знанието.

С аграрната трансформация са свързани няколко геоикономически последици. Най-важната е, че тя ускорява темповете на икономическия растеж, съдейства за развитието на индустрията и помага за гарантиране на продоволствената сигурност. Държавите с гарантиран достъп до природни ресурси разполагат с предимство пред онези, които зависят от вноса на жизненоважни ресурси, особено хранителни продукти и енергоносители.

Възходът на градската средна класа и на предприемаческата класа е ключово изискване за постигането на устойчив и дългосрочен икономически растеж. Икономическите институции и управлението са критично важни фактори в това отношение.

Разширяването на финансовите възможности на държавите вследствие на високите темпове на растеж и подобряването на управлението, осигурява финансовите ресурси, необходими както за изграждане и поддържане на необходимата инфраструктура, така и за формирането на значима технологична и военна мощ (10).

Всеки от тези фактори е важен за геоикономическата и геополитическа мощ на конкретната държава. Те обаче представляват дългосрочни структурни фактори и не могат да бъдат подложени на колебания от година на година във връзка със способността на държавите да решават тези проблеми. Дългосрочните прогнози за националната мощ следва да се базират на вероятните тенденции във всяко от тези явления. Така, анализаторите от Китайската академия за военни науки от доста време насам се опитват да определят "комплексната мощ" въз основа на такива геоикономически показатели като вътрешните икономически възможности и научно-техническия потенциал, социалното развитие, възможностите на държавата и т.н. (11).

В същото време обаче, съобразявайки се с тези дългосрочни тенденции, анализът на икономическата и политическа мощ, както и на рисковете, следва във всеки отделен момент да се базират на средносрочната възможност на съответната държава да се справи с "икономическите сътресения", които биха могли да окажат влияние върху тези дългосрочни тенденции. Така, финансовата криза може да има сериозни последици за дългосрочния растеж и общата национална мощ. Азиатската и трансатлантическата финансови кризи, както и европейската дългова криза, имаха силен ефект, като или ускориха, или забавиха тези дългосрочни структурни промени. Енергийният шок ще окаже сходно влияние върху националните възможности.

Опитвайки се да разберем взаимната връзка между икономическия и политически риск следва да правим разлика между риска от структурните промени, който е предсказуем и държавите могат да се "застраховат" от него посредством планирана политическа намеса, и риска от икономическите сътресения, които са много по-слабо податливи на планирана политическа намеса. Второто може да окаже влияние върху първото и обратното. В анализа на Световния икономически форум "Глобални рискове 2012" се изброяват пет различни типа рискове: икономически, екологичен, геополитически, социален и технологичен (12). Ясно е, че не всички рискове са от един и същи тип и с еднаква времева перспектива. В краткосрочна перспектива, политиката на намеса може да се окаже полезна само при определени типове рискове. Тоест, Европа може да формулира политически отговор на дълговата криза, но е в състояние да направи твърде малко за да компенсира възможните последици от демографския преход. "Кризата с недостига на питейна вода", който е посочен на пето място сред най-големите глобални предизвикателства, след "голямото неравенство в доходите", "хроничните бюджетни дисбаланси", "ръстът на емисиите на парникови газове" и "кибератаките", не може да се разреши лесно в краткосрочна перспектива, като другите четири източници на риск.

Освен това, способността на правителството да преодолее един риск, често зависи от възможността му да се справи с друг. Така например, "хроничните фискални дисбаланси", могат по-лесно да бъдат преодолени, ако управляващите разполагат с политически мандат и имат волята да съкратят "сериозните диспропорции в доходите". Никъде взаимодействието между политическите и икономическите рискове не е по-очевидно, отколкото в националната политика. В края на краищата, изборът се формира от динамиката на мощта. В международните отношения също са налице сходни варианти, които могат да бъдат реализирани. Политическият избор винаги има своите икономически последици, а геоикономиката се опира на геополитиката, в същата степен, в която икономиката се опира на политиката.

Мощта до голяма степен зависи от просперитета, от друга страна обаче, просперитетът е функция на мощта. Разбира се, възможно е епизодичното им разграничаване. Тоест, една държава може да е в състояние да осъществява или проектира по-голяма политическа или военна мощ, отколкото са икономическите и възможности. Отличен пример за това е Съветският съюз през 70-те години на ХХ век. По същия начин една просперираща държава може да упражнява влияние, надхвърлящо нейната военна и геополитическа мощ. Пример за това е Япония през 80-те. В крайна сметка обаче, както СССР, така и Япония не съумяват да издържат на този дисбаланс между икономическата и политическата мощ, защото не разполагат с четирите задължителни елементи на геоикономическа мощ.

Бележки:

1. Paul Kennedy, The Rise and Fall of the Great Powers: Economic Change and to Military Conflict From 1500 2000, Random House, New York, 1987, p. 439.

2. Виж: Mark P. Thirlwell, ‘The Return of Geo-economics: Globalisation and national Security’, Lowy Institute for International Policy, September 2010; Klaus Solberg Soilen, ‘The shift from Geopolitics to geoeconomics and the failure of our modern Social Sciences’’ Electronic Research Archive of Blekinge Institute of Technology; Michael D. Ward and Peter D. Hoff, ‘Analysing Dependencies in Geoeconomics and Geopolitics’, 2007.

3. Kennedy (1987), p. 513

4. Paolo Cecchini, /The European Challenge, 1992: The benefits of the Single Market/, Wildwood House, 1988.

5. Thirlwell (2011), p. 10

6. Pro-Active Policies by China in Response to Asian Financial Crisis, 17/11/2000. Ministry of Foreign Affairs, Beijing. http://www.fmprc.gov.cn/eng/ziliao/3602/3604/t18037.htm

7. Виж: Ch. 30, ‘The Asian Economic Crisis and India’s External Economic Relations’, in Sanjaya Baru, Strategic Consequences of India’s Economic Performance, Routledge, 2007.

8. Sanjaya Baru, ‘India: Rising through the slowdown,’ in Ashley J. Tellis, Andrew Marble and Travis Tanner, (Eds). /Strategic Asia 2009–10: Economic Meltdown and Geopolitical Stability, /National Bureau of Asian Research, Seattle, US. http://www.nbr.org/publications/issue.aspx?id=186

9. Hans Kundnani, ‘Germany as a Geo-economic Power’, /The Washington Quarterly/, Summer 2001. p 41. 10. Каутиля посочва в своя трактат "Артхасастра" (около 400 г.пр.н.е.), че армията се крепи на възможностите на хазната. Същата идея е в основата на тезата на Кенеди за "имперското свръхнапрягане на силите", както и на хипотезата на Фергюсън за "карето на властта", лансирана в книгата: Niall Ferguson, The Cash Nexus: Money and Power in the Modern World/, 1700-2000, Allen Lane The Penguin Press, 2001.

11. ‘Conceptualising economic security’(Ch.3) in Sanjaya Baru (2007). p76

12. World Economic Forum, /Global Risks 2012/, Geneva, 2012.

* Авторът е директор на Отдела за геоикономика и стратегия на Международния институт за стратегически изследвания в Лондон

{backbutton}