Европейските държави се сблъскват със съвременния ислямски радикализъм още в годините на зараждането му, т.е. в разгара на съветско-американското идеологическо противопоставяне. Както отбелязва, експертът по проблемите на тероризма проф. Виктор Петришчев, тогава "ислямските екстремисти бяха разглеждани като мощно разрушителна сила, която трябваше да бъде използвана за ерозията на социалистическия блок и с чиято помощ можеха да бъдат решени много геополитически проблеми" [Петрищев, 2002: 88]. Ето защо по онова време Западна Европа, като основен съюзник на САЩ на глобалната сцена, също поощряваше и подкрепяше политическата активност на зараждащите се ислямски радикали срещу Съветския съюз (1).
Междувременно, в търсене на "по-добър живот", на европейският континент започнаха да пристигат все повече имигранти-мюсюлмани, формирайки там свои диаспори. При това, през 60-те и 70-те години, по-голямата част от държавите от Западна Европа, съобразявайки се със собствените си икономически потребности, съзнателно привличаха трудови мигранти от Третия свят. След пристигането си те получаваха работа, жилище, възможност за обучение, бяха включвани в различни програми за адаптация и т.н. Всичко това беше оформено на най-високо ниво с подписването на двустранни договори между държавите-реципиенти и генератори на мигранти. Подобни договори бяха подписани между редица страни.
Прогнози за растежа на мюсюлманското население в Европа
Опирайки се на различни статистически данни, според които днес мюсюлманското население на Стария континент е около 24 млн. души, т.е. 4,8% от цялото население на Европейския съюз, някои анализатори прогнозират, че до 2025 числеността му ще се удвои заради високата раждаемост и непрекъснатата имиграция, а през 2050 ще достигне 20% (2). Впрочем, има и по-шокиращи прогзони, като например, че още през 2025 мюсюлмани ще бъдат 40% от жителите на Европа [Steyn, 2006]. На свой ред, руският експерт проф. Александър Игнатенко говори за 50 млн. европейски мюсюлмани, населяващи "екстериториалната ислямска държава", както определя тази общност в Европа един от британските мюсюлмански лидери Калим Сидики [Игнатенко, 2006]. За сравнение, през 1950, по различни оценки, на територията на европейските държави са живеели между 300 и 800 хиляди мюсюлмани. През 1970 броят им нараства до 2,7 млн. В момента най-много мюсюлмани живеят във Франция (5млн. от общо 62-милионното и население), следвана от Германия (3,5 от 82 млн.), Великобритания (2 от 62 млн.), Италия (1 от 60 млн.) и Испания (1 от 46 млн.) [Наумкин, 2006; Europe in figures..., 2010; Интеграционен портал на Германия…].
Внушителният имиграционен поток на мюсюлманско население се превърна в един от насъщните проблеми на европейските държави едва след като беше осъзнат феноменът на ислямския радикализъм, заявил с пълна сила за себе си на границата между ХХ и ХХІ век. Тогава западното общество започна да разбира, че в по-голямата си част имигрантите-мюсюлмани предпочитат, по собствена воля или под влияние на определени външни обстоятелства, да не се асимилират. Напротив, те привнасят собствените си устои и традиции в уличната култура на държавите, в които се заселват и (ако използваме западната терминология) претендират за разширяване на своите права с цел да съхранят тази самобитност. Широко известни са например случаи, когато деца на турски имигранти от трето поколение, които живеят постоянно на територията на Германия, отиват в Турция за да си търсят подходящ партньор за сключване на брак. Вариантът за такъв брак с етнически германци не се разглежда поради принципно различните подходи към брачната институция, макар че въпросните турски имигранти не се смятат за силно религиозни.
На практика, днес целият научен дискурс по въпроса за ислямското присъствие в Европа се развива по две направления - теорията на мултикултурализма и концепцията за постепенната интеграция на мюсюлманите в европейското общество.
В същото време, през последните години все по-често сме свидетели на това, че високопоставени представители на политическия елит на редица западни държави говорят за краха на мултикултурализма. Подобни оценки, в частност, прозвучаха от устата на канцлера на Германия Ангела Меркел, британския премиер Дейвид Камeрън и президента на Франция Никола Саркози (4). Впрочем, признаването на най-високо равнище на провала на практическата реализация на идеята за мултикултурализма очевидно не решава проблема с нарастването на числеността на мюсюлманите в европейските държави. По-скоро обратното, демонстрацията на неспособността на управляващите да контролират ситуацията навежда на мисълта за фундаментална промяна на етноконфесионалната структура на Европа в бъдеще, която в крайна сметка ще доведе до формирането на нова етнокултурна идентичност. Този процес обещава да бъде болезнен и неприятен, тъй като при сегашното развитие на събитията в негов "локомотив" ще се превърнат именно радикално настроените ислямисти, които предпочитат пред интеграцията натрапването на собствения си ред на европейците. В случая въпросът е, какъв е делът на радикалите в мюсюлманските общности на континента и, дали отказът от интеграция е само съзнателен избор на имигрантите или е доказателство за провалите в политиката за тяхната адаптация?
Ще стане ли Европа мюсюлманска?
Статистическата информация и прогнозите за нарастване числеността на европейската мюсюлманска общност, примерите за битово общуване с мюсюлманите, строежът на джамии в европейските градове, носенето на хиджаб от жените-мюсюлманки, както и редица други, понякога изглеждащи незначителни, факти за социалното взаимодействие между представителите на различните конфесионални групи, условно обединени в двете големи религиозни течения - християнството и исляма, пораждат тревога в общественото съзнание на европейците, като в тази връзка все по-голяма популярност придобиват твърденията, че "Европа ще бъде погълната от мюсюлманите". Ярък пример за подобен подход е книгата на френската журналистка Жизел Литман, озаглавена "Еврабия: евро-арабската ос", в която се лансират абсурдните тези, че европейските правителства са сключили таен договор с арабските държави от Близкия Изток и Северна Африка за формирането на бъдещ "алианс", който да е в състояние да се противопостави на Съединените щати. Според нея, основите на този "алианс" са заложени със създаването през 1974 на "Евро-арабския диалог", т.е. Парламентарната асоциация за евроарабско сътрудничество, целяща да предотврати повтарянето на петролните шокове, както и да разшири сътрудничеството между Европа, в лицето на Европейската икономическа общност, и арабския свят, в лицето на Лигата на арабските държави, по широк кръг въпроси, обхващащи финансовите, политически, икономически и културни аспекти. Както твърди Жизел Литман, именно този "сговор" е довел до "ислямизацията на Европа", което очевидно не отговаря на действителността.
Редица изследователи и журналисти от целия свят обаче, възприемат и лансират идеите за загубата на европейската идентичност и последващата ислямизация на Европа, като сред тях са анализаторът на британския Daily Mail Мелани Филипс, историците Найджъл Фергюсън и Мартин Джилбърт, покойната италианска журналистка Ориана Фалачи, канадският и колега Марк Стийн, американският писател Джордж Уейгъл, анализаторът на Washington Time Тони Блънкли, експертите по Близкия Изток и исляма Бърнард Люис и Робърт Спенсър, американският наблюдател Денис Прегър и много други. Струва ми се обаче, че техните опоненти в този научен спор използват по-силна аргументация, акцентирайки върху слабите страни на теорията за "Еврабия". Така например, писателят и журналист Мат Кар привежда редица контрааргументи, като съществуването още в началото на ХХ век, т.е. много преди появата от заплахата за ислямизация, на теории за края на западната цивилизация, или пък противоречието между концепцията за евроарабския алианс срещу САЩ и факта, че американците поддържат партньорски връзки с редица арабски държави [Carr, 2006: 3-8].
Действително, да се говори за ислямизацияа или дори за наличието на подобна заплаха в толкова големи мащаби в Европа изглежда преувеличено, за което има редица сериозни свидетелства, свързани с живота на мюсюлманските общности в Европа. Така, мюсюлманите от различни държави идват на Запад най-вече за да решат собствените си икономически и социално-политически проблеми. Показателен пример за първата причина, тласкаща тези хора към имиграция е "мюсюлманската карта на днешна Европа, която почти напълно съвпада с картата на индустриалните райони на континента през50-те и 60-те години на ХХ век" (5).
Освен относителното благосъстояние, което им предлага Западът, те получават възможност за избор на рамките на собствената си религиозност, от какъвто често са лишени в своите страни. При това по-голямата част от имигрантите избира "исляма като културна принадлежност", т.е. те продължават да се идентифицират като мюсюлмани, но престават активно да практикуват тази религия, което се потвърждава и от статистическите данни. Така, според проучвания на френски социолози, само 5% от мюсюлманите във Франция редовно посещават джамиите, между 12% и 30% въобще не влизат в тях, около 1/3 се молят поне веднъж всеки ден, а 68% подкрепят секуларния модел [Carr, 2006: 12]. Подобни са показателите и при европейските християни, което говори, че повечето западни мюсюлмани се придържат към светски възгледи.
Концептуалната "модернизация" на исляма
Тенденцията към отслабване или поне към промяна на силата на религиозността в исляма поражда интересен феномен в европейската политическа мисъл - т.нар. концептуална "модернизация" на исляма (6), опитваща се да съчетае европейските обществени устои с мюсюлманските норми.
Несъмнено, концепции за "модернизацията" на исляма се лансират не само в Европа, но и в ислямския свят още от времето на Абу Хамид ал-Газали през ХІІ век. Всички те формират идеологическата съставляваща на реформисткото течение в политическия ислям, което, като своеобразен отговор на съвременните предизвикателства, не залага на въоръжената конфронтация, а на приспособяването на религията към съвременните реалности.
Знаков исторически период в развитието на модернистичното течение в исляма е ХІХ век, когато потребностите на епохата стимулират осъзнаването на необходимостта от трансформация на съотношението между религиозното и светското в обществения живот. По това време в редица мюсюлмански държави се появяват собствени идеолози на процеса на модернизация, сред които си струва да посочем Джамал ад-Дин ал-Афгани, Мохамад Абдо и Рашид Рида. Техните учения съдържат идеята за приспособяването на исляма към съвременността, взаимодействие между наука и религия, осъществяване на комплексни реформи на шариата, преразглеждане на вижданията за положението на жената в обществото и т.н. Тези идеи оказват огромно влияние върху ислямския свят и биват подети от представителите на обществено-политически сили с различна насоченост, включително панарабистите и арабските националисти, към които се причисляват и повечето от споменатите мислители.
С известна условност, можем да твърдим, че продукт на модернизацията на исляма донякъде е и възникналата в резултат от кемалистката революция нова Турска република. Родоначалникът на идеите на кемализма (които и днес се смятат за официална идеология на тази страна), Мустафа Кемал призовава през 1924 религията да престане да се използва като политически инструмент, възстановявайки нейната изначална свещенна ценност. На практика, тази политика се трансформира в тотална секуларизация на обществото във всички сфери, включително образованието, правото, брачните отношения и дори модата. Турция се превръща в светска държава, която се изгражда по западен модел, и става пример за мнозина реформатори на исляма [Ньюби, 2007: 49] .
В този смисъл европейските ислямски мислители са част от общия дискурс на модернисткото течение в исляма. Теориите им обаче са ценни заради техните опити да реформират исляма не отвътре (Арабския свят), а отвън, т.е. от страната на "врага" - Запада, както и заради възможността да бъдат възприети от по-широка потенциална аудитория, поради по-голямата откритост на европейските общества. Най-характерни представители на модернисткото течение на "евроисляма" са учените, идентифициращи се като мюсюлмани, както и представителите на ислямското духовенство, родени в Европа (7). Всички те живеят в различни страни и имат различен произход. Така например, живеещият във Франция сирийски богослов Басам Тахан се опитва да формулира доктрината на "протестантския ислям", за чиято основна ценност той смята способността на човек да осмисля и тълкува религиозното учение в съответствие със съвременните реалности (8). На свой ред, германският социолог Басам Тиби призовава европейските мюсюлмани да възприемат нормите на либералната култура и нейната концепция за свободата на личността. "Колективната идентичност на гражданите на общността следва да стои над религиозната идентичност" - смята той [Tibi, 2008: 63-83]. Философът Сохейб Беншейх от Марсилия пък акцентира върху необходимостта от съществуването на светската държава, тъй като именно секуларизмът е източник на равноправие. Според него, "използването на ислямския закон, който е продукт на патриархалното общество, като универсален, ограничава развитието на мюсюлманските общества" [Tibi, 2008: 63-83].
Освен приведените по-горе примери, можем да посочим цяла редица теолози, чиито трудове са насочени към реформирането на исляма, като сред тях са Мохамед Аркун, Абду Филали-Ансари, Рашид Бензин, Мохамад Абдул Муталиб ал-Хуни, Заки Бадауи, Тарик Убру и други. За популяризацията на идеите им сред редовите мюсюлмани помагат проповедите на някои духовници. Така например, настоятелят на Голямата парижка джамия Далил Бубакер, който оглавява и Съвета на френските мюсюлмани (9), призовава своето паство, запазвайки ислямската си идентичност, да се обърне с лице към европейската цивилизация. Освен това той упреква европейските власти в липса на политическа воля да изкоренят радикализма и екстремизма в ислямската общност на континента, което, според него, съдейства за разпространението на техните "изкривени" идеи.
Най-известен сред онези, които стимулират реформаторските настроения в европейския ислям, е експертът от Оксфордския център за изследване на исляма и автор на редица монографии Тарик Рамадан, спечелил световна известност с концепцията си за дерадикализация на исляма. Той призовава мюсюлманите да се откажат от конфликта между религията и новата си родина, да смекчат законите на шариата и да се приспособят към новите условия на живот. Необходимо условие за целта е ясното разграничаване между арабската култура и религия, тъй като, според него, на Запад мюсюлманинът разполага дори с повече възможности да живее в съответствие със своята култура, отколкото в мнозиството, ако не и във всички мюсюлмански държави. Освен това Рамадан изтъква един доста любопитен факт, който, сам по себе си, може да измести дискурса за интеграцията на мюсюлманите в европейското общество. Става дума за това, че в съответствие с принципите на исляма, мюсюлманинът е длъжен да смята за свой дом мястото, където може да живее свободно, следвайки религозните предписания. Както вече споменах, Западът се оказва именно такова място за мнозина мюсюлмани. Следователно, западните мюсюлмани не следва да се смятат за малцинство в държавите, в които живеят и трябва да готови на диалог с местното общество (10).
Ислямските радикали в Европа: идеология и реципиенти
Очевидно е, че ислямското население в Европа не включва само умерени мюсюлмани. Както във всички региони, където живеят представители на тази религия, и тук има известен брой радикални елементи. Освен това, представителите на реформаторското крило в европейския ислям също признават, че идеите им не срещат голяма подкрепа сред редовите мюсюлмани [Tibi, 2008: 67-68]. И макар че, когато говори за дела на мюсюлманите, споделящи радикално-ислямистката идеологи, Тарик Рамадан го определя на едва 0,5% [Ramadan, 1999: 243] , част от анализаторите смятат, че именно те се ползват с най-голяма популярност сред европейските мюсюлмани.
Неволно възниква въпросът, защо е толкова опасен ислямският радикализъм, след като, цитирайки статистиката за ръста на числеността на мюсюлманите в Европа, никой не акцентира върху наличието сред тях на 0,5% радикални елементи? В същото време, ако вземем за основа именно това съотношение, можем да стигнем до извода, че 99,5% от мюсюлманите теоретично са в състояние да се интегрират в европейската общество и едва 0,5% съзнателно се отказват от това и представляват потенциална заплаха за държавите-реципиенти. Би могло да се предположи, че подобен дял на "отцепниците" не е чак толкова голям за да поражда тревогата и дори масовата истерия, която периодично се наблюдава в медиите. В случая обаче, следва да отчитаме, че отличителна черта на радикалите е тяхната безкомпромисност, която характеризира стила на поведението им, докато съдържанието му се определя от идеите на фундаментализма. В този случай радикализмът представлява тотално отхвърляне на "чуждата" идеология и готовност за въоръжена борба за налагането на собствената. Именно радикализмът е в състояние да се трансформира в разновидност на екстремизма, т.е. на въоръжената борба (и нейния ислямски вариант - джихада), която на свой ред се свежда до чиста проба тероризъм (11).
Според известния руски експерт проф. Игор Добаев, "ситуацията след 11 септември 2001 само съдейства за политизацията и радикализацияа на мюсюлманското движение в Европа, което улесни процеса на формирането на тази основа на мултинационални и мултиорганизационни терористични ядра" [Добаев] . В резултат от това, Европа, подобно на САЩ, стана жертва на мащабни терористични нападения на собствената си територия, осъществени от довчерашни имигранти и техни потомци. Така 911 дни след трагедията на 11 септември - на 11 март 2004, нелегална ислямистка организация, чиито членове се смятат за последователи на Ал Кайда, взриви с помощта на 13 самоделни взривни устройства четири крайградски влака на три гари в Мадрид. В резултат от това загинаха 191 души и бяха ранени други 2050. На 7 юли 2005 ислямистки терористи-самоубийци (британски граждани) взривиха три влака на метрото и един автобус в Лондон, при което загинаха 52 души, а 700 бяха ранени.
В същото време, въпреки приведените примери за осъществени терористични нападения и множеството доклади на специалните служби за предотвратени ислямистки акции, благодарение на отворения характер на европейското общество и пропагандата на либералните ценонсти, особено свободата на словото, радикалите в Европа разполагат с възможност да излагат свободно идеите си. При това радикализацията на тези идеи може да тревожи обществото и властите, но не ги кара да променят дискурса. Американският експерт Брюс Бауър характеризира подобно поведение като "толерантност по отношение на нетолерантността". На свой ред Далил Бубакер смята тази търпимост за опасна, тъй като тя води до това, че докато ислямският свят се бори с феномена на радикалния ислямизъм, Западът на практика го стимулира [Шумилин]. Ето защо, наред с призивите за сътрудничество, взаимно уважение, интеграция и възприемане на различните културни традиции, в медиите често могат да се видят и аргументи в полза на изолирането на мюсюлманите в рамките на западната цивилизация от самата тази цивилизация, за да не се допусне разтварянето им в нея (12).
Нещо повече, според шейх Юсуф ал-Кардауи, който оглавява Европейския съвет по фетвите и е президент на Международната асоциация на ислямските учени, както и духовен водач на много други международни мюсюлмански организации (включително на "Мюсюлмански братя"), тази изолация цели по-нататъщното поглъщане на немюсюлманското население с цел завоюването на Европа [Шумилин]. В проповедите си той продължава да оправдава джихада срещу Израел и съюзниците му и призовава всички мюсюлмани да се включат в него (13). В същото време обаче, в интервюто си за руския вестник "Время новостей" той определя като "лъжа" множеството приписвани му радикални изказвания и фетви [Интервю с шейх Юсуф Кардауи...]. Впрочем, през 2010 Кардауи публикува фетва, осъждаща използването на терористични методи в Северен Кавказ.
Вероятно заради конюнктурната си позиция по отношение на радикалната интерпретация на исляма, Кардауи продължава да се смята на Запад за умерен ислямски теолог, въпреки радикалните си позиции по определени въпроси. В същото време, той се цитира от ислямските радикали. Фигурата му е забулена в атмосфера на тайнственост, което впрочем е характерно за идеолозите на исляма.
На свой ред, психолозите и социолозите опитват да очертаят групите от мюсюлманско население на Запад, които са най-податливи на религиозна ислямска радикализация. На първо място сред тях са етническите европейци, приели исляма, и второто поколение имигранти.
Така, решилите да приемат исляма най-често се обръщат към идеите на фундаментализма и радикализма, тъй като, опитвайки да докажат привързаността си към религията, подсъзнателно се стремят да си извоюват авторитет и да се утвърдят в новата си общност. По данни на различни мюсюлмански организации, от 2001 насам, когато интересът към исляма нарасна многократно, към тази религия са се обърнали около 18 хиляди етнически германци и 20 хиляди швейцарци. Безусловно, мотивите на тези хора са различни, но е очевидно, че сред тях има такива, които изповядват истинския ислям, както и други, които подкрепят идеологическите постановки на радикалните ислямисти. Пример за това е арестът, през септември 2007, в Германия на трима мюсюлмани, двама от които се оказаха етнически германци. Групата беше обвинена, че е подготвяла мащабни терористични акции в страната [Dalrymple, 2007]. По различни оценки, приелите исляма коренни европейци са между 10% и 25% от всички участници във въоръжени ислямистки групировки на континента [Leiken, Brooke, 2006].
Анализирайки въпроса за предразположението към радикализма на имигрантите от второ поколение, следва да посочим такъв фактор, като стремежа за извоюване на авторитет в общността. Претенциите на новопристигналите имигранти обикновено са изключително малки – те са доволни и на най-нископлатената по европейските стандарти работа. За разлика от тях, второто поколение имигранти, основната маса от които, никога не е стъпвала в историческата си родина, получава европейско образование и възпитание в процеса на социализация. Въпреки това, често тези европейци-мюсюлмани не получават очакваното признание от обществото, което продължава ги смята за „чужди“, поради расовите и религиозни различия, и започват да се борят за правата си, като нерядко използват радикалната ислямска идеология. Всяко следващо поколение обаче все повече се интегрира в обществото, което в миналото е било враждебно настроено към предходните поколения имигранти.
Освен всички други, в научните среди битува и теорията, че радикалната ислямска идеология в Европа заема мястото на остарялата лява социалистическа идеология (14). Социалистическата цел за световна революция отстъпва на тази за ислямския джихад, чиито врагове, в лицето на американския империализъм и ционизма, т.е. на САЩ и Израел, на практика са същите. Сходни се оказват и реципиентите на тези две движения – слабообезпечени, социално потиснати и необразовани слоеве от населението.
Независимо от това и въпреки преувеличаването на заплахата от ислямизацията на Европа, редица политически партии умело разиграват имигрантската политическа карта. Даниел Пайпс например посочва следните от тях: Британската национална партия, белгийската Влаамс Беланг, френският Национален фронт, Австрийската партия на свободата, Партията на свободата в Холандия, Датската народна партия и партията Шведски демократи [Pipes, 2008]. Но дори ако оставим на заден план политическия момент и стремежа да се печелят точки от един толкова наболял въпрос, този подход на политическите партии отразява реалните опасения на населението, което е съвсем обяснимо. 0,5% радикали в средите на европейските мюсюлмани са в състояние да стреснат обществото с терористичната си активност, което, на свой ред, често води до „войни срещу носенето на хиджаб“ например, отправящи поредното предизвикателство, този път към мюсюлманите.
Заключение
Как Европейският съюз би могъл да се справи с потенциалната заплаха за ислямизацията на региона, ако тя наистина съществува, и да съхрани своята етнокултурна идентичност? Някои изследователи, например Мат Кар, виждат „единствения изход за мюсюлманите да престанат да бъдат заплаха“ в отказа им от исляма[Carr, 2006: 20]. Тази идея се формира на фона на уж съществуващите обществени нагласи, поддържани от привържениците на теорията за цивилизационния сблъсък, което само увеличава недоволството на мюсюлманите от тяхното положение, намиращо израз в движението им за повече права. В отговор на подобна реакция, друга част от европейците, придържаща се към либерални схващания, е склонна на прекалено големи отстъпки по отношение на правата и свободите на религиозните конфесии, което пък се приема от мюсюлманите като „нещо дължимо и води до нежеланието им да отстъпят и те нещо в замяна“.
Поради редица социални, икономически и политически причини представителите на ислямския свят продължават да емигрират от своите страни, включително и в Европа, която им предлага по-добри условия за живот, отколкото те имат в родината си. В същото време, отчитайки, че имигрантите-мюсюлмани намират възможност да се натурализират в европейските държави, присъствието им е донякъде от полза за икономиката, демографията и т.н. Освен това, въпреки категоричните предложения на редица политици и политически партии , едва ли е възможно изцяло да бъдат спрени миграционните процеси в съвременния свят, което обаче не означава, че те не трябва да бъдат регулирани.
Освен това, дори и самият факт, че политическият елит признава провала на политиката на мултикултурализъм не решава проблема за неинтегрирания поток от мюсюлмани. Възможно е отказът от обособяването на определени етноконфесионални групи и поощряването на тяхната „другост“ да се окаже оправдан по отношение на сравнително хомогенните европейски нации. Остава обаче неясна алтернативата, която да се превърне в нова основа на борбата на правителствата срещу ислямския радикализъм в Европа. Времето ще покаже, дали акцентът ще бъде поставен върху задължителната поголовна интеграция или ще се заложи на концепцията за „културната свобода“. Засега, стъпка по стъпка, се формира все по-заплетено гигантско кълбо от противоречия, което продължава да се разраства, създавайки определен обществено-политически вектор в живота на редица засегнати държави. В същото време, изглежда, че днешна Европа не е наясно с динамиката и тенденциите за нарастване броя на пристигащите на континента мюсюлмани, прекалено увлечена от негласния западен либерален консенсус за уж съществуващия исторически дълг пред исляма заради периода на колониализъм, който намира израз в поощряването на стремежа на имигрантите да запазят собствената си културна идентичност за сметка на успешната им интеграция в обществото. В резултат от това количеството неизбежно прераства в качество и 24-те милиона последователи на исляма (4,8% от цялото население на ЕС) вече представляват достатъчно внушителна цифра, способна съществено да повлияе върху разпределението, включително и на политическите сили на континента. Следователно, занапред този показател само ще нараства.
В същото време не си струва да обвиняваме само имигрантите, че нямат желание да се съобразяват с изискванията на европейските общества. Защото истината е, че самата Европа се оказва неспособна да формулира и предложи на пристигащите мюсюлмани свои собствени правила, обяснявайки липсата им с такива понятия като „свобода“, „демокрация“ и „толерантност“. В подобна ситуация вакуумът, възникнал в резултат от липсата на правила за поведение, се запълва с вярванията и традициите на имигрантите, което при възникването на извънредни ситуации води до още по-голямото затваряне и самоизолиране на традиционните мюсюлмански общности в Европа.
Бележки:
1. Стана ясно например, че през 80-те години на миналия век, в планинска местност край Глазгоу, са функционирали центрове за военна подготовка на афганистански моджахедини.2. Следва да отбележим, че липсва официална обща статистика за дела на мюсюлманското население в ЕС. За това има поне две причини. На първо място, в западното общество въпросът за изповядваната религия се смята са чисто личен и не фигурира в официалните документи. На второ място, не съществува ясен критерий даден човек да бъде свързван с една или друга религия, т.е. това се прави въз основа на собствените му твърдения или пък защото е роден в семейство, изповядващо определена религия, или заради принадлежността му към конкретна националност. Всички тези критерии обаче са крайно нееднозначни. Следователно, при отсъствието на своеобразно религиозно преброяване на населението, точното определяне на броя на мюсюлманите не е възможно. На свой ред, някои изследователи се опитват сами да стигнат до точните цифри, използвайки различни достъпни статистически данни. В конкретния случай си струва да се обърне внимание на следните източници: [Интеграционен портал на Германия…], [Крылов, 2009], [Наумкин, 2006], [Наумкин, 2010], [Кокшаров, Сумленный, 2008], [European Islam…, 2007: 1], [Tibi, 2008: 65], [Ali,2008: 169], [Khosrokhavar, 2009: 247], [Roy, 2004: 101].3. Тук веднага следва да се направи уговорката, че според ислямските закони мюсюлманката няма право да се омъжва за представител на друга религия, докато мюсюлманинът може да сключва брак с жена, "която вярва в един бог".4. По-подробно, виж: Меркел заяви за провала на мултикултурализма.(http://www.bbc.co.uk/russian/international/2010/10/101016_merkel_multiculturalism_failed.shtml); Британският премиер разкритикува политиката на мултикултурализма.(http://www.lenta.ru/news/2011/02/05/multicult/); Саркози призна за провала на мултикултурализма. (http://lenta.ru/news/2011/02/11/fail/).5. Й. Нилсен, профессор по ислямски изследвания в Бирмингамския университет, цит. по [Кокшаров, Сумленный, 2008].6. Въпреки това следва да посочим, че самото понятие "реформиране на Исляма” не се приема еднозначно от ислямските богослови. Някои разбират под това "промяна", други - "външна намеса", а трети просто смятат исляма за религия на всички времена, която не се нуждае от реформиране. На свой ред обаче, в самия Ислям могат да се срещнат специфични термини, които в превод означават "реформа" или "обновление": "тадждид", "ислах" и "ихия". По-подробно за това, виж [Ramadan, 2009: 9-14].7. Гръбнакът на цялото ислямско духовенство в Европа се формира от имамите, които идват в европейските джамии от различни мюсюлмански държави, като "наемни работници". Те се смятат за потенциални разпространители на радикални идеи сред мюсюлманите.8. По-подробно, виж [Interview with Bassam Tahhan…, 2006].9. Тази организация е създадена през 2002 по инициатива на тогавашния вътрешен министър Никола Саркози с цел привличането на всички френски ислямски формации в междуконфесионалния диалог и пропагандата на идеята за интеграцията на мюсюлманите в европейската общество. Далил Бубакер оглавява съвета от създаването му до 2008, когато отказва да се кандидатира отново за поста, заради засилващото са влияние на мароканската общност върху политиката на организацията. Мароканците са малцинство сред френските мюсюлмани[10] По-подробно за това, виж [Ramadan, 2004: 5-6].[11] По-подробно за съотношението между термините “фундаментализъм”, “радикализъм”, “екстремизъм” и “тероризъм” виж: [Цуркан, 2010: 49-56].[12] Шейх Юсуф ал-Кардауи по ст. [Крылов, 2009].[13] По-подробно, виж [В истината е силата...].[14] Например, Робърт Лейкън, Оливие Руа, Теодор Делримпл и други.
Литература:1. В истината е силата. Проповед на Юсуф ал-Кардауи за Йерусалим(http://www.islam.ru/hutba/istina_sila).2. Добаев И.П. Терроризм в странах Западной Европы и на юге России: компаративистский анализ: http://i-r-p.ru/page/stream-exchange/index-3251/#_ednref8.3. Игнатенко А.А. Выбор пути. Куда идет исламский мир. // Независимая газета. 27.06.2006.4. Интеграционен портал на Германия: http://www.integration-in-deutschland.de/cln_117/nn_692442/SubSites/Integration/RU/02_Zuwanderer/ThemenUndPerspektiven/Islam/Europa/europa-node.html? nnn=true.5. Интервю с шейх Юсеф Кардауи: “У мусульман есть враги, и нам надо объединяться. Иначе – революция”. // Время новостей. 13.05.2004. № 80.6. Кокшаров А., Сумленный С. Теперь здесь ислам. // “Эксперт”.29.09.2008.№38 (627).7. Крылов А. Исламское “чрево Парижа”. // НГ-Религии. 3.04.2009.8. Наумкин В.В. Ислам как коллективный игрок? // Международные процессы. 2006. Январь-апрель. Том 4. № 1(10).9. Наумкин В.В. Мусульманская диаспора на Западе: дифференциация, конвергенция, гибридизация? // Международные процессы. 2010. Май-август. Том 8. № 2(23).10. Ньюби Г. Краткая энциклопедия ислама. М.: Фаир-Пресс, 2007.11. Петрищев В.Е. США и Европа под угрозой терроризма. // Актуальные проблемы Европы. 2002. №4.12. Цуркан А.А. Понятийный аппарат феномена “исламский радикализм"’ // Полигнозис. 2010. №3.13. Шумилин А.И. Далиль Бубакер: “Европа должна бороться за своих мусульман”: www.izvestia.ru/world/article33820/.14. Ali T. Why we are so obsessed by Islam? // Islam & Europe: challenges and opportunities. Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.15 Carr M. You are now entering Eurabia. // Race Class. July 2006. Vol. 48. No. 1.16. Dalrymple T. Islam, the Marxism of Our Time. // City Journal. September17, 2007.17. European Islam: challenges for public policy and society / Ed. By S.Amghar, A.Boubekeur, M.Emerson. Brussels: Centre for European policy studies, 2007.18. Europe in figures. Eurostat year book 2010. Luxembourg: Publications Office of the European Union, 2010.19. Interview with Bassam Tahhan: “Je plaide pour un islam protestant”.// Telquel (Morocco). June 2006. Issue 229.20. Khosrokhavar F. Reformist and moderate voices in European Islam //Reformist voices of Islam: mediating Islam and modernity / Ed. By S.Hunter. Armonk, New York: M.E. Sharpe, 2009.21. Leiken R., Brooke St. The Quantitative Analysis of Terrorism and Immigration: An Initial Exploration // Terrorism and Political Violence. 2006. December. Vol. 18.22. Pipes D. Europe or Eurabia? // The Australian. April 15, 2008.23. Ramadan T. Western Muslims and the Future of Islam. Oxford: University Press, 2004.24. Ramadan T. Radical reform: Islamic ethics and liberation. Oxford: University Press, 2009.25. Ramadan T. To Be A European Muslim. Leicester: Islamic Foundation, 1999.26. Roy O. Globalized Islam: the search for a New Ummah. New York: Colombia University Press, 2004.27. Steyn M. European population will be ”40 percent Muslim”’ by 2025.// Wall Street Journal. January 4, 2006.28. Tibi B. Islam and Europe in the Age of Intercivilizationalconflict: diversity and the challenges // Islam & Europe: challenges andopportunities. Lectures Forum A. & A. Leysen 2006 - 2007, Leuven University Press, 2008.29. Zoubir Y. Toward an Islamic Age of Enlightenment? // Reformist voices of Islam: mediating Islam and modernity / Ed. by S.Hunter.Armonk, New York: M.E. Sharpe, 2009.
* Научен сътрудник в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките, анализатор на Contemporary Europe
{backbutton}
