Henry Kissinger, World Order. 432 рages, 2014. Penguin Press
Когато през юни 2013 Хенри Кисинджър отбеляза 90-годишния си юбилей в хотел "Сейнт Реджис" в Манхатън, там се събраха за да го поздравят много известни личности, включително Бил и Хилари Клинтън, Джон Кери, Валери Жискар д'Естен, Доналд Ръмсфелд, Джеймс Бейкър и Джордж Шулц. Кери нарече Кисинджър "незаменимия държавник на Америка", но, както посочва в коментара си "Дейли Бийст", най-силно впечатление на аудиторията направи изказването на сенатор Джон Маккейн. Както е известно, Маккейн, който е подложен на жестоки мъчения по време на престоя си във виетнамския затвор, известен като "Ханой Хилтън", си спечели голяма популярност, отказвайки да бъде освободен преди другите пленени американци, въпреки, че по онова време баща му е главнокомандващ на Тихоокеанския флот на САЩ.
На тържеството по случай юбилея на Кисинджър той за първи път разказа за обстоятелствата, при които е решил да откаже предсрочното си освобождаване. Според Маккейн, когато Кисинджър пристига в Ханой през 1973 за да постигне споразумението за края на Виетнамската война, домакините му предлагат да вземе със себе си Маккейн. Кисинджър обаче отказва. Според сенатора: "Той беше наясно, че предсрочното ми освобождаване щеше да бъде сметнато за жест към моя баща и би било в разрез с нашия морален кодекс. Но, отнемайки ми възможността да наруша дълга си, Хенри спаси моята репутация, честта и живота ми... Затова днес искам да изразя уважението си към моя приятел и благодетел Хенри Кисинджър, този класически реалист, който положи толкова много усилия за да направи света по-безопасен в името на интересите на собствената си страна и на идеалите, които са нейната гордост и цел".
Това беше трогателен момент. От едната страна беше потомъкът на една от най-известните военни династии на Америка, станал сенатор и подкрепящ агресивната външна политика, отразяваща визията на неоконсервативното крило на Републиканската партия. От другата пък беше бежанецът евреин, свидетел на това, как родната му Германия се свлича в пропастта на идеологическия фанатизъм и избягал оттам заедно с родителите си за да започне нов живот в САЩ, където се превръща в основния рупор на идеите на реализма във външната политика и световно известен държавник. По волята на съдбата между тези двама души се създава тясна връзка, много по-дълбока от разногласията помежду им относно ролята на Америка в света. Топлите чувства, демонстрирани от тях на онова паметно тържество, изглеждат още по-странни в контекста на днешната Републиканска партия, в която принципите, отстоявани от Кисинджър през последните 70 години, не просто биват отхвърлени. Те и днес са подложени на изключително рязка критика, като "противоречащи на американските ценности". Впрочем, подобни критики могат да се чуят както отляво, така и отдясно.
Макар че Кисинджър се оказва обект на критиката на либералните кръгове (най-резките нападки срещу бившия държавен секретар се съдържат в книгите "Цената на властта" на Сеймур Хърш, "Делото срещу Хенри Кисинджър" на Кристофър Хътчинс и "Кървавата телеграма" на Гери Бас), той нерядко си навлича и гнева на консерваторите. През 70-те години на миналия век например, от една страна, постоянно го обвиняват, че не обръща внимание на защитата на човешките права, а от друга - че прокарва политика на омиротворяване. Яростният характер на тези нападки не би трябвало да ни учудва, тъй като Кисинджър произлиза от консервативното крило на Републиканската партия. Там той е близък до кръга около Рокфелер и става известен през 50-те години с изследването си за ядреното оръжие в Европа. Освен това Кисинджър е професор по държавно управление в Харвард и консултант на съветника на президента Кенеди по националната сигурност Макджордж Бънди. След това, през 1968, Ричард Никсън го назначава на същия пост. Пет години по-късно Кисинджър става държавен секретар на САЩ, като запазва поста си и след идването на власт на президента Джералд Форд, макар да му се налага да жертва за целта длъжността си съветник по националната сигурност.
Реализмът на Кисинджър
През цялата си кариера Кисинджър се опитва да прилага теоретичните принципи на класическия реализъм за да постигне онова, което определя като „глобален силов баланс”. Заедно с Никсън той прокарва политиката на разведряване в отношенията със Съветския съюз, подобрява отношенията с Китай, слага край на Виетнамската война и е посредник в дипломатическите преговори, довели до края на Войната Йом Кипур между арабите и Израел. На практика, Кисинджър успява да надиграе Съветите както в Китай, така и в Близкия Изток. Целта му обаче не е да стартира кампания, насочена срещу Москва, а да формулира продуктивен отговор, който да поддържа баланса на силите в духа на Виенския конгрес, съдействал за запазването на мира в Европа през почти целия ХІХ век, чак до началото на Първата световна война, когато набиращата мощ Германия на кайзер Вилхелм предриема безразсъден опит да свали Британската империя от пиедестала и на първа световна сила, превръщайки я във второстепенна държава.
В отговор на това, неоконсерваторите, които са убедени демократи, се обединяват с десните и обвиняват Кисинджър, че провежда политика на умиротворение и подчинение. Сенаторът Хенри Джексън и помощникът му Ричард Пърл правят всичко възможно за да препятстват провеждането на преговорите за ограничаване на въоръжениятя и подпомагат автора на поправката Джексън-Ваник, приета през 1974, която обвързва предоставянето на статут на държава, ползваща най-благоприятен режим в търговията със САЩ, с правата на евреите и другите емигранти. В мемоарите си, озаглавени „Години на обновление”, Кисинджър отделя специално внимание на критиката на Норман Подхорец и Ъруин Кристъл: „Тактиката беше прекалено уморителна за тях, те не смятаха за необходимо да обръщат внимание на всяка иначе достойна цел, ако постигането и не води до абсолютната победа на САЩ в студената война. Историческата им памет не пази спомен за битките, в които те са се отказали да участват и за националните рани, за чиято поява са съдействали, стоейки от радикално лявата страна на барикадата”.
По същото време, на първичните избори в Републиканската партия през 1976, Роналд Рейгън, който е съперник на Джералд Форд, също критикува остро Кисинджър, обвинявайки го, че е склонен да се задоволи с второто място за Америка след Съветския съюз. В отговор, Кисинджър изготвя доклад, озаглавен „Речта на Рейгън и фактите”, в която квалифицира изказванията му като „недостойни и безотговорни измислици”.
Впрочем, след като става президент Рейгън предпочита да се придържа към златната среда между реализма на Кисинджър и агресивната външна политика. Той подхожда твърде предпазливо към въпроса за прякото използване на военна сила, въпреки че подкрепя бунтовническите движения в Никарагуа, Афганистан и други страни в борбата им срещу Москва. През 1981 Рейгън заема изчаквателна позиция при въвеждането на военно положение в Полша, което дава повод на редактора на списание Comentary Норман Подхорец да го обвини в съглашателство. Към края на президентския си мандат Рейгън, под влияние на страха си от ядрена война и въодушевен от появата на далеч по-миролюбиво настроен съветски лидер, в лицето на Михаил Горбачов, подписва повече договори за контрол над въоръженията, отколкото Никсън и Кисинджър биха могли да си представят.
Управлението на администрацията на Джордж Буш-старши се характеризира с връщането (в една или друга степен) към доктрините на Никсън и Кисинджър. Самият Буш е възпитаник на администрацията на Никсън, както и съветникът му по националната сигурност Брент Скоукрофт. Държавният секретар Джеймс Бейкър пък си навлича гнева на неоконсерваторите, защото се обявява против изграждането на еврейски селища от Израел. И тъй като точно тогава Съветският съюз рухва, тази администрация съзнателно избягва триумфалисткия тон. Триумфализмът обаче бързо се налага, след като консерваторите обявяват, че Рейгън не само е предсказал краха на СССР, но и че го е провокирал. През 1996 Уйлям Кристъл и Робът Кейгън декларират във "Форийн Афеърс", че е дошло време за връщане към една "неорейгънистка външна политика".
Резултат от това бе катастрофата, провокирана от администрацията на Джордж Буш-младши в Близкия Изток. Републиканската партия и днес не се е съвзела напълно след тази трагедия. През по-голямата част от управлението на Барак Обама републиканците най-често отказваха да анализират грешките си в Ирак. Сенаторът Тед Круз, губернаторът Рик Пери и сенаторът Марко Рубио в един глас осъждат политиката на президента Обама, която смятат за "съглашателска", и призовават за връщане към принципите, към които според тях се е придържал Рейгън. Впрочем, днес, макар и с известно закъснение, вече текат дебати по този въпрос и сенаторът Рон Пол редовно оспорва постановките на неоконсерваторите, както го направи например на тържествения обяд в Центъра за национални интереси през януари 2014, на който присъстваха Кисинджър и Скоукрофт. Тогава Пол заяви, че "нашата външна политика и политиката ни за сигурност са прекалено войнствени" и, че "преговорите могат да направят света по-добър". Нито един потенциален кандидат за нов президент на САЩ обаче не предлага последователна и убедителна програма за обновяване.
В същото време, в най-новата си книга, озаглавена "Световния ред", Кисинджър прави именно това. Книгата му нагледно илюстрира, защо американските президенти и чуждестранните лидери и до днес продължават толкова да ценят неговите съвети. Написана с характерната са Кисинджър яснота и проницателност, книгата е хроника на възхода на Запада. При това авторът и не излага пред читателите подробен списък на политическите решения, а вместо това предлага такъв начин на мислене и възприемане на събитията, който до голяма степен влиза в рязко противоречие със съвременния политически дискурс. Днес историята на дипломацията се смята за нещо остаряло и ненужно, но Кисинджър майсторски анализира миналия опит, прокарвайки паралели между миналото и настоящето. Освен това той се връща към централния според него въпрос за сложния механизъм на баланса между големите държави. Този проблем живо го интересува още когато работи над първата си книга "Възстановеният свят", в която разглежда опитите на Метерних и Касълри да създадат една стабилна Европа през ХІХ век. Забележително е, колко последователни остават идеите му след толкова десетилетия. В новата си книга, той посочва, че главната задача през ХХІ век е създаването на нов международен ред в епохата на набиращия сила идеологически екстремизъм, развитието на технологиите и въоръжените конфликти.
От Вестфалския мир към Френската революция
Кисинджър започва повествованието си с периода на напрежение в Европа, проточил се от сключването на Вестфалския мир през 1648 чак до Френската революция. После пък се обръща към исляма и Близкия Изток. След подробен анализ на периода на Османската империя и исляма, той преминава към възхода на Китай и последиците от него за съседните му държави. Основно внимание отделя обаче на двойственото отношение на Америка към нейния статут на свръхдържава. Той подробно анализира епохата на възхода на САЩ, от Теодор Рузвелт до ноши дни, описвайки работата си в администрацията на Никсън, както и нерешените противоречия между изолационистките и войнствените инстинкти в американската външна политика. В книгата си, Кисинджър се стреми да примири универсалисткия стремеж на Аамерика с жестоката реалност на съперничещите си държави, които решително защитават и пропагандират собствените си възгледи и концепции за световния ред.
Никъде другаде концепцията за международния ред не се оказва толкова крехка, като в Европа през по-голямата част от нейната история. Както посочва Кисинджър, за разлика от Китай и ислямския свят, където политическата конкуренция цели да поддържа вече установения ред, Европа никога не е имала единна, фиксирана идентичност. Тя е най-близо до единството през 800-та година, когато римският папа Лъв ІІІ слага на главата на Карл Велики императорската корона. Империята на Карл обаче става жертва на деструктивните тенденции, почти веднага след като е създадена. Той никога не предприема сериозни опити да управлява Източната Римска империя. Карл Велики не съумява да отвоюва Испания. По-късно Хабсбургската империя се опитва да възроди идеята за европейската идентичност, но нейните владетели са просто влиятелни европейски земевладелци. Затова Карл V не успява да отстои универсалността на Католическата църква. Подчинявайки се на реалността, през 1555 той подписва Аугсбургския религиозен мир, който признава протестантизма за официална религия и утвърждава принципа cuius regio, eius religio, т.е. чиято е властта, негова е и религията, който всъщност представлява средновековна версия на идеята за сферите на влияние. Несъмнено, държавното образувание, наричано Свещена Римска империя, просъществува много столетия. Но това чисто формално съществуване кара Волтер язвително да отбележи, че тя всъщност не е "нито свещена, нито римска, нито империя".
Въпреки, че Кисинджър смята за изключително важни структурните фактори, той не отрича ролята на отделните личности в историята. Като пример, цитира кардинал Ришельо – политик, според който държавата е основния играч в международните отношения. Тя трябва да се ръководи от националните интереси, а не от тези на семейството на владетеля или от изискванията на универсалната религия. Всъщност, Ришельо вижда в държавата инструмент на висшата политика. Девизът му е „държавата не е безсмъртна, тя може да бъде спасена днес или никога”.
Идеята на Ришельо за централната роля на държавата е въплътена във Вестфалския мир, който слага край на Трийсетгодишната война и на който Кисинджър отделя специално внимание в разсъжденията си за международните отношения. Той изтъква множество разумни съображения за Вестфалския мир и подчертава, че редът, установен в резултат от подписването му, оказва сериозно влияние върху съвременното устройство на Европа. Макар че Трийсетгодишната война започва като борба между католици и протестанти, Кисинджър с основание отбелязва, че тя бързо прераства в тотална война между постоянно променящи се съюзи. Най-важното нововъведение, свързано с Вестфалския мир, е формалното утвърждаване на принципа, че именно държавата, а не династията или империята, се превръща в основната единица на европейския ред. С равни права се сдобиват всички държави – от новите, като Швеция и Холандската република, до старите, отдавна формирали се държави, като Франция и Австрия. Кисинджър подчертава, че именно тези мирни споразумения залагат основите на международния ред, съществуващ и днес: „Вестфалският мир превръща множествеността в своя отправна точка и принуждава множество държави, всяка от които се приема като обективно съществуваща, да започнат съвместно движение към установяването на общоприемлив ред. В средата на ХХ век тази международна система вече се е наложила на всички континенти и до ден днешен си остава основа на международния ред”.
Той посочва, че Вестфалският мир може да бъде критикуван, като система на циничното манипулиране с властта, но на практика той е нещо различно, а именно – опит за предотвратяване господството на една отделна държава, налагайки вместо това баланс на силите. Вестфалският мир е достатъчно гъвкав, затова допуска интеграцията на развиващите се държави. Да си припомним например, че Прусия, която представлява армия, търсеща си държава, до голяма степен е нов играч на европейската сцена. Именно Фридрих Велики е истинският основател на държавата на Хохенцолерните, превърнала се в мощна сила по време на Седемгодишната война. Въпреки жестокото отношение към него от капризния му баща, той смайва съвременниците си, преодолявайки всички незгоди и превръщайки се в архетип на великодушен деспот, който трансформира Прусия в европейска държава, без да се опитва да постигне континентална доминация. С други думи, Вестфалският мир води до положителни резултати.
В най-голяма заплаха за Вестфалската система се превръща революционна Франция. Революцията от 1789 прераства във войнствено идеологическо течение и агресивно международно движение, демонизиращо своите противници. Френските революционери гледат с презрение на идеята, че международният ред с ясно очертани граници на действие на държавата следва да има някакво предимство. През 1792 членовете на Националния конвент приемат закон, според който Франция поема ангажимент да „подкрепя всички народи, които искат да станат свободни”. На пръв поглед тази идея може да ни се стори безобидна, но именно тя води до серия войни. Както посочва Кисинджър, Френската революция „демонстрира, че вътрешните промени в обществото могат в много по-голяма степен да нарушат международното равновесие, отколкото външната агресия – и това е урокът, който научихме в резултат от превратите през ХХ век, в основата на много от които са именно идеите, лансирани за първи път от Френската революция”.
Опитите за възстановяване на реда: Виенският конгрес
Редът бива възстановен на Виенския конгрес през 1815. Именно тогава обаче възниква друга месианска концепция. Руският цар Александър І е убеден, че може да сложи началото на нов световен ред – „Свещеният съюз” на монарсите, отрекли се от користните национални интереси в името на формирането на ново международно братство. Той отстоява идеята за големия „котел за претопяване” на нациите: „Вече не съществуват отделните политики на Англия, Франция, Русия, Прусия или Австрия; идва времето на общата политика, която в името на всеобщото благо трябва да бъде възприета от всички държави и народи”.
В книгата си Кисинджър подлага на остра критика прекалено оптимистичните възгледи на Александър, наричайки ги „уилсънианска концепция за характера на световния ред, макар и основаваща се на принципи, които противоречат на идеите на Удроу Уилсън”. В резултат от Виенския конгрес възникват три институции, гарантиращи мира: Четворният съюз, в който влизат Великобритания, Прусия, Австрия и Русия, Свещеният алианс, целящ да неутрализира вътрешните заплахи за легитимността на монархиите, и т.нар. Европейски концерт на силите, предвиждащ редовни дипломатически конференции на правителствените ръководители.
Национализмът, революцията от 1848, Кримската война и обединяването на Германия довежда до това, че редът, създаден от европейския елит през 1815, се оказва нежизнеспособен. Кисинджър съвършено справедливо отбелязва, че преходът от Метерних, концентриран върху принципа на легитимността, към Бисмарк, който се стреми към натрупването на мощ, ясно демонстрира упадъка на европейския ред. И двамата често биват определяни като консерватори, но, ако съдим по политиката му, би било по-правилно да смятаме Бисмарк за „радикален консерватор”. За разлика от Метерних, той се стреми да демонстрира, че консерватизмът може да бъде сведен до национализма. Бисмарк обаче е наясно, че пред Германия има определени ограничения. Той действително създава империя, но никога не се опитва да измести Великобритания или да унизи Франция. След обединяването на Германия основната му задача е запазването на мира, което в крайна сметка успява да постигне. Неговите епигони на „Вилхелмщрасе” обаче не съумяват да сторят това.
Европа и Америка след края на студената война
Разделянето на Европа на два враждуващи лагера след Втората световна война води до това, че западната и половина се опитва да придобие своя идентичност, солидаризирайки се частично със САЩ, най-малкото по въпросите на военната отбрана, и стремейки се към икономическо единство в рамките на западния блок. След края на студената война Европа полага значителни усилия да създаде собствена независима идентичност. Кисинджър обаче се опасява, че увлечението на Стария континент по „меката сила”, може в крайна сметка да се превърне в самоцел, създавайки по този начин силов дисбаланс в момент, когато другите региони на планетата предпочитат да залагат на „твърдата сила”. Той предполага, че Европа може да се окаже в изключително неудобно положение, застивайки между миналото, което се опитва да преодолее, и бъдещето, което тепърва и предстои да формулира. Оттук Кисинджър стига до извода, че макар и да се стреми към установяването на нов ред, Европа се е превърнала в общество, обединено от похвалния стремеж да не позволи на нравствените абсолюти да диктуват политиката.
Позицията на САЩ радикално се различава от тази на Европа. Америка комбинира недоверието към официалните институции с борбения дух. За Томас Джеферсън, Америка е „империя на свободата”. Според него, „тя действа в съответствие със задължения, излизащи извън рамките на собственото ни общество”. Първият президент, който приписва на Америка ролята на световна държава е Теодор Рузвелт. Той настоява, че САЩ са гарант за глобалния силов баланс и, съответно, на мира в света. От гледната точка на Кисинджър, „това е изключително амбициозна идея за една страна, която дотогава смята изолационизма за своя основна характеристика, а военно-морския си флот – предимно за инструмент на своята брегова отбрана”. Кисинджър не крие възхищението си от Рузвелт. Според него, ако Рузвелт е бил президент на САЩ по време на Първата световна война, тя би приключила много по-рано. В съответствие с мирното споразумение, подписано в резултат от преговорите, Германия би си останала победена държава, но щеше да бъде ограничена от сдържащото влияние на САЩ. Но, вместо да се опита да възстанови баланса на силите, Удроу Уилсън, решава да „направи света безопасен за демокрацията” – цел, колкото похвална, толкова и непостижима. В речта си в Академията Уестпойнт през 1916, Уилсън заявява, че „сякаш по Божията воля континентът ни остава недокоснат и очаква времето, когато мирните, хора обичащи свободата и човешките права повече от всичко на света, ще дойдат да го заселят и да създадат в него безкористно съдружие”.
Въпреки това и независимо от своя идеализъм, Америка се сблъква с доста различаващи се възгледи за световния ред. Комунизмът и държавите от Третия свят открито отправят предизвикателство към убежденията на американците. Кисинджър изброява въпросите, с които, според него, се сблъсква Вашингтон: Дали външната политика на Америка е чиста история с такова начало и край, които в крайна сметка я водят към победи? Дали тя има някакво крайно (божествено) предназначение? Или това е история на борбата на САЩ с постоянно възникващите трудности? За онези, които познават книгите и възгледите на Кисинджър, не е неочаквано, че той е склонен да приеме последната теза.
Именно този му подход към международните отношение става причина за тежките критики, изсипали се върху него през 70-те години. В същото време широко разпространената сред идеологическите му противници теза, че Кисинджър се опитва да провокира спад на влиянието на САЩ, надявайки се така да го укрепи, е чиста измислица. Истината е, че той опитва да се приспособи към мрачната реалност, която се заключава в това, че през 70-те САЩ отчаяно се нуждаят от почивка, след като армията им напуска Виетнам, а те се сблъскват с укрепилия позициите си Съветски съюз, да не говорим за Западна Европа, начело със Федерална република Германия, която възнамерява да се сближи с Москва.
Когато става дума за неговата оценка на онази епоха и собствените му постижения, Кисинджър не се стеснява да изрази възхищението си от Ричард Никсън. Според него, Никсън е обичал самотата и много е четял и тъкмо тази негова черта го прави най-подготвения по външнополитическите въпроси американски президент от времето на Теодор Рузвелт насам. Освен това, Никсън и Кисинджър демонстрират абсолютно единомислие в подхода към външнополитическите проблеми, което се случва доста рядко. Така, Кисинджър напомня, че в разговора си с редакторите на списание „Тайм” през 1971 Никсън посочва, че би било много добре, ако стремежите на великите държави се преплитат: „Смятам, че светът би станал по-сигурен и по-добър, ако САЩ, Европа, Съветският съюз, Китай и Япония процъфтяваха и се балансираха взаимно, вместо да се борят помежду си, т.е. ако имаше глобален баланс”.
Концепцията за баланса на силите
Тази концепция в никакъв случай не може да се смята за „вредна доктрина”, противоречаща на кредото на Америка. Напротив, тя съдържа в себе си своеобразно нравствено послание: това е концепция за отношенията, базиращи се на взаимното уважение и достойнство, призоваваща за отказ от опитите да се извлече полза от временната ситуация в името на постигането на траен мир. Коментирайки постиженията на Рейгън по време на управлението му, Кисинджър отбелязва, че нито чистата власт, нито чистият идеализъм са достатъчни за успеха. Той призовава за формулирането на такава „концепция за световния ред, която да излиза извън рамките и стремежите на отделен регион или държава. В настоящия исторически момент тя би трябвало да представлява своеобразна усъвършенствана версия на Вестфалската система, съобразена със съвременните реалности”.
Разбира се, остава неясно, дали е възможно днес да се разработи подобна концепция. Когато става дума за Републиканската партия, както отбеляза през миналата година в “Атлантик монтли” Робърт Кейгън, „степента, в която републиканците ще могат да се върнат към външнополитическата концепция на Кисинджър, ще им помогне да определят собствените си шансове да се върнат на власт”. Самият Кисинджър така и не заема повече поста държавен секретар след поражението на Джералд Форд през 1976. И двете големи партии го смятат за прекалено противоречива фигура. В същото време обаче, нито един съвременен държавен секретар не съумява да постигне поне част от неговото влияние и слава.
Новата книга на Хенри Кисинджър е своеобразно ръководство за загубилите пътя, манифест за необходимостта САЩ да променят отношенията си с другите държави. Няма никакви съмнения, че Русия, Китай и Иран могат да поемат курс, насочен към премахването на онези вестфалски принципи, които отстоява Кисинджър. Но за оценките и прогнозите в сферата на международната политика, както и за запазването на крехкия баланс между властта и идеализма, припоръките на Кисинджър несъмнено са изключително ценни. Неслучайно след пораженията на Америка през последното десетилетие, неговият реализъм започва постепенно да се завръща. Днес, когато доктрините на неговите неоконсервативни критици си спечелиха изключително негативна репутация (поне сред американците), реализмът отново печели популярност.
Вероятно, само по себе си, завръщането на реализма не би трябвало да учудва никого. В известен смисъл, той никога не беше изчезвал напълно. Постановките, които Кисинджър изучава и които следва, спокойно биха могли да се определят като класически, защото са неподвластни на времето. Визията му би могла да ни помогне да навлезем в една по-спокойна епоха, от тази, в която живеем сега. Той завършва най-новата си книга, демонстрирайки смирение и признавайки, че в младостта си е бил „достатъчно дързък” за да смята, че може да говори за „значението на историята”. „Днес съм наясно, че значението на историята – посочва Кисинджър – е предмет на анализи, а не на гръмки декларации”. Би било много тъжно, ако този негов съвет остане нечут.
* Авторът е американски външнополитически анализатор, редактор в списание „Нешънъл Интерест”
{backbutton}
