На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.

Кой провокира "пожарите" в Европа

Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?

Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.

В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:

- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;

- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;

- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;

- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;

- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.

Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.

Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.

Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".

След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет".  Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.

На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.

В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.

Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.

Появата на Ислямска държава

Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.

Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.

Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.

Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.

Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно  на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.

Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС

Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.

Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоя Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.

В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин,  провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.

Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!

Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, предвръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.

*  Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски

{backbutton}

През последните две десетилетия в Зоната на трите морета – Средиземно, Черно и Каспийско, станахме свидетели на поредица от „изненадващи” събития като разпадът на бивша Югославия, цветните революции в прикаспийските републики, петдневната война в Грузия, „арабскатa пролет”,  stand-by войната срещу Иран и нестихващата гражданска война в Сирия, практическият  фалит на Гърция и тежките последици от него за единството на ЕС, присъединяването на Крим към състава на Руската Федерация и последвалата сериозна криза в отношенията между Москва и Запада. И всичко това - в условията на безпрецедентни размествания на човешки и материални ресурси, етно-религиозни сблъсъци и културен вандализъм, създаващи пагубното усещане за хаос, безредие и липса на всякаква логика.

Ерозията на националната идентичност

Трудно е да кажем, дали всичко това стана възможно благодарение на сложните трансформационни процеси, предизвикани от глобализацията, или самата глобализация беше необходимата флуидна среда, в която нещата трябваше и можеше да се случат по този начин. Наред със своите все още недоказани позитиви, тя доведе до драматично  ерозиране на вътрешния интегритет на цели държави, накара обществата, групите и отделните индивиди (много често въпреки волята им) не само да съжителстват и да се сравняват с другите, но и да приемат тяхното натрапено различие. Културната самобитност, националната идентичност, както и административно-властовите рамки и граници създавани, развивани и опазвани с векове, бяха буквално пометени от свободното икономическо проникване и безогледното завземане на национални и регионални пазари.

Националната държава (доколкото все още я има) все повече губи контрола върху обществото и неговите нагласи за сметка на засилващи се външни влияния налагани от регионални и глобални играчи.  Нещо повече, регионализацията и глобализацията доведоха до драматичното усещане, че суверенът е загубил основнота си право – да делегира и контролира политическата власт, в резултат на което станахме свидетели на феномена на провалените и разпадащи се държави.

Новият регионален и глобален ред все повече се превръща в система за несиметрично проникване и намеса във вътрешните работи и сигурността на относително слаби, или малки държави. В  резултат на това обществата в тях все по-трудно се възприемат като единен организъм с обща история, приоритети и бъдеще.

Мощни финансово-политически и медийни субекти задушават всеки опит за по-различно мислене или действие, което може да бъде изтълкувано дори и само като поставяне под въпрос (да не говорим за несъгласие, или протест) срещу установеното статукво. Сякаш сме в условията на някаква тиха и, същевременно, зловеща война.

Планетата все повече се превръща в свят на (п)объркани стандарти, ценности и морал, както и на изопачени критерии за успех и регрес. Дори парите престанаха да шумолят и се превърнаха в безмълвни електронни импулси, намиращи се незнайно къде и едновременно с това навсякъде. Днес повече от всякога властта (било тя политическа, икономическа, информационна, или доктринална) нито произтича, нито принадлежи на народа. Всъщност, кой е народът...

На пръв поглед изходите са два: пълно отдаване на „новия ред” и загуба на идентичност, или капсулиране и радикализиране в рамките на енородни общества, на базата на общи етнорелигиозни характеристики. Вторият неминуемо води до политическа фрагментация на регионите, до обособяване на отделни субнационални общества вътре в отделните държави, или отвъд границата им - на териториите на няколко страни, което пък поражда обществена фрагментация и национален разпад. В рамките на тези нови общества, хората искат да съществуват автономно и да се интегрират така, както те желаят и както тях би ги устроило, много често в остър конфликт с принципите на международноправни отношения.

Получава се системно противоречие. От една страна глобализацията е процес на екстензия и интерфериране на културните различия, а от друга – на натрупване на реактивна (конфликтна енергия), която чака някой да я овладее и трансформира в конфликтно поведение и конфликтен потенциал.

Специалните служби: незаглъхващите оръдия на мира

В книгата си „Владетелят”, бащата на съвременната политологтия Николо Макиавели пише: „За Мойсей не би трябвало да се говори, защото е бил само изпълнител на онова, което му е заповядано от Бога, но все пак заслужава да се възхищаваме от него поне заради това, че Бог го е удостоил със заповедите си. (Владетелят , Глава 6 - За новите владения, завоювани със собствено оръжие”)

Горното твърдение спокойно може да се отнесе и към специалните служби. От една страна, за тях не бива да се говори, но от друга -  трябва да им се доверяваме, след като управляващите са ги удостоили със заповедите си (т.е. с доверието си). Също както Мойсей е трябвало да намери поробения израелски народ в Египет и да му внуши желанието да се освободи от робството и да тръгне след него към Обетована земя, така и специалните служби трябва да намерят онази част от обществото, която не споделя общите ценности и идеали, или може да ги замени/продаде в ущърб на своя и в услуга на някой чужд господар.

Повече от двадесет години мнозина анализатори лансират тезата, че краят на студената война и разпадът на двуполюсния свят едва ли не изменят регионалната и глобална външнополитическа среда от състояние на някакъв ред – към състояние на хаос. Истината обаче е, че регионалните и глобални играчи не работят непременно в интерес на  една балансирана и устойчива регионална, или глобална външнополитическа среда (каквито са естествените очаквания на суверена), а на такава, която ще им позволи да установят, възстановят, запазят или разширят своето влияние, власт и господство. Понякога това състояние предполага реда и организацията, а друг път – безредието и хаоса.

На практика, за да управляват и контролират системните състояния съобразно своите интереси, глобалните играчи трябва да владеят преди всичко конфликтните обществени, или групови поведения, което предполага осъществяването на нелегитимни външнополитически практики, изразяващи се (най-общо) в създаване на конфликтни потенциали на територията на чуждия суверен. В процеса на тяхното преднамерено формиране, основна роля играят именно специалните служби. В техни ръце е съсредоточен целия информационен и оперативен ресурс на държавата независимо от нейното политическо устройство и форма на управление.

В модерния и в постмодерния ни свят, конфликтният потенциал е основен инструмент на т.н. стратегия на напрежението (обобщаващо понятие за комплекс от операции на специалните служби за дестабилизиране на обществотHYPERLINK "http://www.aliceswonderland.eu/Alice-society-bg.html"о чрез противопоставяне на отделни групи от населението в конкретен регион или в една държава, за целите на определена политика). По късно тази стратегия става известна още като балансиране на ръба на войната, а пък днес я дефинираме просто като хибридна война. Общото между тях е, че се опират на нелигитимни практики, повечето от които са инкриминирани и наказуеми по смисъла на вътрешното и международно право.

В този смисъл конфликтният потенциал, като инструмент на външната политика, е продукт на обстоятелството, че противоречията между глобалните играчи днес не могат да бъдат разрешавани със средствата на класическия военен конфликт, защото инструментите за неговото осъществяване обезмислят целите му. Тоест, в наши дни не войната, а по-скоро конфликтният потенциал представлява "продължение на политиката, но с други средства".

През последните няколко десетилетия, глобалните играчи и техните специални служби налагат влиянието си посредством формирането, финансирането и контролирането на опозиционно настроени структури (политически, обществени, съсловни, профсъюзни и други неправителствени организации), с чиято помощ, при определени условия, се генерират вътрешнополитическо напрежение и нестабилност, извършват се преврати, създават се условия за намеса в отношенията между трети държави и провокиране на конфликти между тях с цел отклоняването им от тяхната собствена политика, взаимното им отслабване, или промяната на геополитическата им  ориентация.

Съвременните конфликти, предизвиквани и направлявани с помощта на специалните служби, стават все по-сложни в контекста на развитието на информационните технологии и целите на провежданите специални операции. Нещо повече, този тип операции надхвърлят по замисъл и изпълнение сценариите на класическите държавни преврати, а в хода на преследването на целите за въздействие върху противника поставят под съмнение дори неговите военни способности.

Формалните проявления на конфликтните потенциали, генерирани в лабораториите на специалните служби, не са непременно терористични организации. Днес те придобиват образа на политически партии, обществени движения, наднационални икономически, доктринални и всякакви други формирования, способни да решат задачите по създаване на напрежение и нестабилност.

Такъв конфликтен потенциал в настоящия момент е и групировката Ислямска държава (ИД). В полза на чии геостратегически интереси действа тя - предстои да разберем. Засега знаем само, че ИД е плод на много сложна игра, която  вече ни осигури стотици хиляди бежанци насочени към европейския континент и носещи със себе си конфликтната енергия на своето нещастие и илюзорното очакване за по-добър живот.

Изглежда, че ни завладяват без да са ни обявили война, а и нямаме право да се защитим. Днес, да воюват без официално да са обявили войнае привилегия на империите. Така те могат да упражняват своята нелигитимна власт. Тази, която нито произтича, нито принадлежи на народа. Власт, която сее омраза, сепарира и фрагментира, размива общества, народи, нации, купува цели парламенти, има свои медийни мрежи в пространството на чуждите суверени, фалира банки, назначава митрополити, отглежда премиери и всичко, за което не можем дори да се досетим. Какво ли още ни готвят?

Можем да обобщим, че отнесени към системата на междудържавните отношения в регионален и глобален мащаб, конфликтните потенциали са средство за ерозиране и разрушаване/премахване на едно вътрешно системно състояние (организация, статукво) и постигане на ново, в условията на невъзможност за използване на  класическите военно-технически средства за водене на съвременната  война.

Къде сме ние

Отнасяйки казаното по-горе към българските реалности, ще видим, че все повече хора (особено от малцинствените групи) се откъсват от идеята за общия ни дом България. Случващото се в държавата не ги интересува. Днес в страната ни има анклави, където българският език е чужд (немайчин). В тези анклави целенасочено се капсулират и структурират общности, където българската култура, бит, занимания не могат и няма как да проникнат. На тяхно място трайно се настаняват чужди етнорелигиозни стереотипи, които подготвят условията за поредния ни национален „курбан”.

За съжаление, трябва да констатираме, че с малки изключения, наред с провалите в широкия спектър на  вътрешнополитическия и стопанския живот, българският посттоталитарен политически елит е на път да се провали и в сферата на националната сигурност. Особена тревога в това отношение предизвиква отсъствието на реални способности за идентифициране и предотвратяване действията на регионални и глобални фактори, ерозиращи устоите на държавата чрез създаване и целенасочено управление на конфликтни потенциали на наша територия, като някои от тях дори се стараят да ги прикрият с мантията на конспиративното благоприличие.

Една от причините за назряващия провал е очевидното нежелание  да се сложи ред в сектора на специалните служби като оперативен инструмент  за идентифициране и превенция на заплахите. В хода на прехода някои от тези служби (като военното и финансовото разузнаване например)  бяха грубо неглижитани, а други, като Националната служба за охрана - издигнати в ранг на преторианска гвардия за лична употреба на властимащите. Kaто резултат от това, днес българските специални служби са недостатъчно финансирани, зле подготвени и неправилно функциониращи, поради което не са в състояние да бъдат на нивото на своите отговорности и задачи. Тяхното маргинализиране в процеса на упражняване на  властта и в системата на междудържавните отношения, заедно с игнорирането на фактите, свързани с подривната дейност на чуждите специални служби на наша територия, създава предпоставки за отслабване и компрометиране на държавността, води до политическа, културна и нравствена декапитализация на обществото.

Разчленяването сепарирането, дезинтегрирането и дори опростачването на обществото ни е целенасочено. Самочувствието ни на безродници подхранва щедро нарцисизма на политическите ни "лидери", чийто делничен цинизъм е достигнал непосилни за обикновения разум върхове.

В своите „Български хроники”, Стефан Цанев описва ако не същата, то много подобна на днешната ситуация, когато в края на ХІV век османските султани покоряват Балканите. И тогава (поне според автора), в резултат от непрекъснатите набези, предателства и превратности, на населението на региона му е било все едно кой го завладява и кой го освобождава. Мислело е, че и османците, както и ромеите, както и печенегите и куманите, и кои ли не още плячкосвали по нашите земи, ще постоят, ще постоят, пък ще си отидат...

Както знаем, не става така. А големият въпрос е, дали и сега не сме изправени пред същото историческо заблуждение?

* Докторант във Висшето военноморско училище "Никола Вапцаров" във Варна

{backbutton}

България

Г.Минчев, Транспортната геополитика на България в Черноморския регион

М.Шишков, Сезонът на нелегитимната власт

Балканите

М.Нинов, Националният характер като фактор в съвременното развитие на албанския национален въпрос

Светът

E.Гелева, Асиметричната война на САЩ срещу Европа

В.Катранджиев, Националната сигурност на САЩ, Русия и Китай в геополитическия контекст

Б.Градинаров, Завръщането на Русия в глобалната геополитическа игра

В.Кузнецов, Песимизмът на разума и оптимизмът на волята: бъдещето на арабския свят

H.Ахмед, Как Западът създаде Ислямска държава

Д. Ди Фео, Невидимата мощ на Халифата

И.Григоров, Саудитската геополитика между грандоманията и реалността

Геостратегия

Й.Начев, Близкият Изток в американската политика на „конструктивен контролиран хаос”

Н.Стефанов, Транстихоокеанското партньорство като гарант за доминацията на САЩ в Азия

Геоикономика

Т.Трифонова, Китайската икономическа експанзия в Източна Европа и възможностите пред България

В.Кондратиев, Дългосрочните тенденции в развитието на глобалната икономика

История и геополитика

Д.Йорданов, Проектът на княз Черкаски за "Голяма България"

Б.Хаджиев, Близкият Изток в доктрините на американските президенти

Д.Фридман, „Моделът на Давид”: геополитиката на Израел от древността до наши дни

Книги

А.Байков, Новият регионализъм

М.Стоянова, Пътят към Еврабия: ислямизацията на Стария континент

Б.Долгов, Разпадащият се Близък Изток и европейската криза

Интервю

Виктор Орбан за сбърканата имигрантска политика на ЕС

{backbutton}

Основен източник на рискове и заплахи за регионалната сигурност в Югоизточна Европа (ЮИЕ) през последните десетилетия бе разпадът на Югославия. Съществено място в него заема процесът на развитие и решаване на албанския национален въпрос (АНВ). Кулминацията на този процес бе Косовският конфликт (1998-1999), но не по-малко критични бяха въоръжените сблъсъци в Македония през 2001, както и обявяването през 2008 на независимостта на Косово. Всяка от тези кризисни ситуации бе решена в пълна или в значителна степен в полза на албанската страна. Създаде се усещането за удовлетворяващо разрешаване на основните аспекти на албанския национален въпрос. Няколко събития от последната година: „футболната” криза между Албания и Сърбия (1), въоръжената акция на албански екстремисти в Куманово (2), Македония и гръцко-албанския пограничен спор (3), напомниха, че албанския национален въпрос не е стигнал до удовлетворително решение за албанците – обединяване в единно политическо пространство. От значим интерес за регионалната сигурност е докога и докъде ще се развива АНВ, за което е необходимо да се изяснят факторите влияещи на този процес.

Възникване и развитие

Като цяло, развитието на албанския национален въпрос значително изостава от тези при съседните народи – гърци, сърби и българи. За това има различни обективни причини и обстоятелства. Повечето изследователи [6,9,12,20,26,27,29] посочват религиозното разделение на албанците и най-вече преобладаващата сред тях мюсюлманска религия като значима причина за албанското „национално закъснение”, изразяващо се в по-късен старт и по-бавно развитие на албанското Възраждане и националноосвободителни борби.

Преобладаването на исляма сред албанското население на Балканите, което е една от основните причини за албанското „национално закъснение”, има своето обяснение в полето на народопсихологияга, ако се изходи от основните черти и особености на албанския национален/народен характер. В една статия от 1982, имаща основополагащо значение за завръщането на научния интерес в България към тази наука, проф. Минчо Драганов твърди че „...националният характер и изобщо националната психика са сериозен фактор във формирането на баланса на историческите успехи и неуспехи на даден народ...”, както и че „...изследователят не може да изясни историческите перипетии на даден народ, ако не отчита и ролята на неговия характер.” [7]. В същата статия той цитира един от родоначалниците на българската народопсихология Тодор Панов, който още през 1913, анализирайки този дискусионен термин изтъква: „В националния характер, в общата му съвкупност се отражават всички фактори, които въздействуват върху еволюционния процес на народа.” [15].

Националният/народен характер е една от съставките на националната/народна психика [7]. От своя страна, националната психика е съставна част на националната идентичност. Както посочва доц. Дияна Петкова, сред основните компоненти на националната идентичност, наред с територията, езика и културата, историческото минало, етническата връзка, гражданското самоопределение и воляга за съвместен живот, заема и религията [16]. Проф. Марко Семов също счита, че религията е фактор, формиращ националния характер наред със социално-историческия, генетично-расовия, географския и културно-образователен такъв [18]. Проф. Никола Аврейски пък поставя религията сред основните извори на народопсихологията, наред с митологията, фолклора, литературата, изкуството и документалните свидетелства за миналото [1]. Всичко това означава, че религията съвсем естествено се явява значим елемент в процеса на националното осъзнаване на всеки народ, в това число и на албанците, като тя „... оказва особено силно влияние в началния етап на изграждане на националността в почти всички европейски държави.”[16]. Ето защо е напълно логично изследователите да посочват преобладаващата сред албанците мюсюлманска религия като причина за тяхното „национално закъснение”.

Интерес представлява въпросът, доколко албанският народен характер, т.е. колективната идентичност на албанците, преди още те да се модернизират и да формират нация, е способствала мюсюлманската религия да стане доминантна сред тях за разлика от българи, сърби и гърци. В своя труд „Машина за богове” Серж Московичи твърди, че като социално явление религията сама по себе си има своите взаимно преплитащи се причини от икономическо и психологическо естество. Това твърдение е в съзвучие с изказаното от него становище, че всяко социологическо обяснение може „да съчетава в себе си обяснения от икономическо и психологическо естество” [14]. В същия труд Московичи подчертава, че „Религията не може да бъде обяснена без психологията на масите.”, т.е. религията е преди всичко елемент на колективната психология, на общото съзнание на нейните носители. Последното означава, че албанският народен характер предопределя религията, която се възприема най-естествено от неговия носител – народностната общност на албанците в Османската империя.

В своето изследване „Албанският национален характер след Втората световна война” [22], албанската авторка Гентиана Хаджияхя представя една уникална (4) по характера си панорама на албанския национален/народен характер, по който въпрос трудно се намират подобен род систематизирани научни изследвания и в самата Албания. Недобър пример за изследванията в областта на албанската народопсихология е излязлата през 2003 на български книга „Народопсихология на албанците (през погледа на Герг Фища и Фаик Коница)” [3] с автор Хекуран Бала (5). Оригиналното заглавие на този труд (отпечатан в Албания през 2000) е: „Фища и Коница за албанците (психологически преглед)”, в който авторът опитва да систематизира от гледна точка на народопсихологията творчеството на двама забележителни за албанското национално възраждане творци като Герг Фища (1871-1940) и Фаик Коница (1985-1942). В труда си Хекуран Бала, наред с интересни и верни тези, излага някои спорни за албанската социална действителност твърдения, както и такива, противоречащи си в хода на неговото изложение. Той отделя твърде значимо място на такива въпроси като правото на самоопределение на народите, превъзходството на албанците като колективен образ над този на съседите – най-вече славяни (визирайки преди всичко сърби и черногорци) и гърци, а недостатъците на албанците, които самите Коница и Фища констатират, той оправдава с „лошото” влияние на съседите, с трудния планински живот или пък, че те са въобще характерни за всички балканци или присъщи само за отделни прослойки в албанското общество. Всъщност, трудът на Хекуран Бала е сходен по националистическия си заряд с плеяда други подобни произведения на албански интелектуалци в края на ХХ и началото на ХХІ век, когато се решаваха значими за албанския национален въпрос проблеми в Косово, Сърбия и Македония.

За разлика от него, Гентиана Хаджияхя проследява и формулира доста по-обективно особеностите и основните черти на албанския народен характер, като ядро на албанската национална душевност. Според нея, предопределящи за масовото ислямизиране на албанците са  слабата им религиозност и тяхната меркантилност и прагматизъм. Като особености и черти на албанския народен характер, довели до масовата ислямизация на албанците, могат да се добавят и някои други, посочени в труда на Хаджияхя, като извънродовия индивидуализъм (6), стремежът към воински и властово-организаторски изяви и силно развитото чувство за лично достойнство и гордост.

Към изложеното по-горе трябва да се добави и ролята на особената привързаност на албанеца към личното оръжие, като тази специфична национална черта е добре застъпена в труда на Хекуран Бала [3]. Личното оръжие е особено важно за албанеца, за да може да отстоява индивидуализма си и да защитава своето лично достойнство и гордост. Доколкото притежаването на оръжие в Османската империя е разрешено преди всичко за мюсюлманите, това също стимулира албанците да преминат към ислямската общност в империята.

Воден от особеностите на народопсихологията си, албанецът се стреми да заема високи постове в гражданската и военна йерархия за да постигне власт и влияние, както и произтичащите от това печалби и богатство. В Османската империя този стремеж е може да бъде удовлетворен само ако албанецът е част от ислямския елит т.е. ако стане мюсюлманин. В подкрепа на тази черта на албанския характер може да се посочи фактът, че от началото на османското владичество до ХVII век, 25 от общо 92-мата Велики везири на империята са от албански произход, както и немалък брой от най-изтъкнатите и военни командири [3,4].

Хекуран Бала обяснява масовото приемане на исляма от албанците като реакция на самозащита от домогванията и интригите на съседните етноси в рамките на Османската империя [3]. Това твърдение се вписва в цялостния националистически подход на автора, но от друга страна намира известно основание в типичния за албанския народен характер прагматизъм.

В рамките на изложеното по-горе се констатират достатъчно основания за масовото приемане на исляма от гледна точка на особеностите на албанския народен характер, което, от своя страна, води до закъсняване на процесите на Възраждане и националноосвободителни борби на албанците.

Съвременни аспекти

От гледна точка на съвременното развитие на АНВ и факторите, които му въздействат, интерес представляват промените, настъпили в албанския национален характер след 1945. В изследването на Гeнтиана Хаджияхя се отбелязва закъснялата модернизация на албанското общество и се лансира тезата, че формирането на модерното албанско общество и нация продължава до началото на 90-те години на ХХ век, а в известна степен и в определени насоки - и след това. Посочвайки, че след първоначалните процеси на национално самоосъзнаване сред албанците в края на ХІХ и началото на ХХ век вече може да се говори за албански национален характер като ядро на националната психика, тя се съсредоточава върху влиянието на тоталитарния период (1944-1990) в Албания и стига до извода, че се очертават четири основни посоки на изменения в албанската душевност:

- политизация на всекидневното съзнание;

- култивиране на склонност към подчинение, уеднаквяване и пасивност;

- засилване процеса на отчужденост от собствената държава;

- поява и разгръщане на специфичен индивидуализъм, водещ до „асоциалност и атомизиране” [22] на личността.

Положителни, от гледна точка на модернизацията на обществото, изменения в албанския национален характер след Втората световна война, констатирани нееднократно както от Хаджияхя, така и от автори като Милазим Красничи [11] и Айдън Бабуна [2], са:

- прочистването  на редица феодални остатъци в традициите, обичаите и бита [22];

- налагането  на „публична дисциплина” (7) за сметка на типичната за албанския народен характер „неформална дисциплина на члена на традиционните житейски общности” [22];

- намаляването на религиозността сред албанците в резултат на политическия натиск върху религиозните институции (8), от една страна, а от друга – налагането на атеистични марксистко-ленински постулати в албанската образователна система [2, 11, 22];

- осезаемо издигане образователното равнище на албанците, което допринася за: модернизиране на масовото съзнание, доближавайки го до европейското; скъсване с редица многовековни албански традиции и норми в сферата на душевността и начина на живот; идеологизация и политизация на обществения живот [11, 22].

В резултат от международните влияния върху албанската душевност след Втората световна война се стига и до формирането на такива черти в албанския национален характер като [22]:

- култивиране на „слугинско” поведение в характера на албанците и психологическа необходимост от опеката на външни (партийни, административни – б. а.) авторитети. Тази промяна е резултат на прилаганата от албанското държавно-политическо ръководство „дребна балканска хитрост” в играта на вярност с големите приятели – Югославия, СССР, Китай за извличане на ползи и ресурси;

- промяна на националното съзнание в посока „увеличаване дела на неетническата психика и на социалното, професионално начало”;

- „избледняване” в националното съзнание на съдържанието и структурата на етническите традиции, характерни за албанската душевност.

Обобщаващият анализ относно влиянието на факторите на тоталитаризма върху албанския национален характер се изразява в:

- редукция и отмиране на някои  традиции, като кръвното отмъщение, бесата (9) и гостоприемството [22];

- деформация на националната памет в резултат на нейното „политическо коректно” редактиране [11, 22];

- промени в негативна посока на основни национални нагласи свързани с обичта към родината, емиграцията и патриархалните традиции [22];

- замъгляване на албанската идентичност, изразяваща се в деетнизация и денационализация [11, 22];

- подценяване на ролята и мястото на исляма за албанския национализъм [11]. Въпреки настъпилите промени в албанския национален характер през тоталитарния период Хаджияхя счита, че: „все пак у албанеца има качества, които трудно могат да се изкоренят от душата му. Въпреки пропагандата, индивидуалността не можа да изчезне, също както и прагматичността или бързото ориентиране в житейски ситуации” [22].

В периода на демократизация сред 1990 албанският национален характер се проявява в различни събития и процеси на трансформация. Бурните вътрешнополитически събития в началото на 90-те години, а и през 1997, са характерна изява на албанския национален характер, и най-вече на склонността на албанците да реагират емоционално, бързо и разрушително.

На тези събития не трябва да се гледа само като на народопсихологични по същността си, но и като на „масовопсихични” [22], породени от социалния разпад на хаотично демонтираната тоталитарна политико-обществена система.

Демократичните процеси, структури и механизми в значителна степен модифицират албанския национален характер по посока на „завръщане към традициите” на народния характер и душевност, както и към възраждане на ролята и мястото на традиционните религиозни култове [11, 22].

От гледна точка на развитието на албанския национален въпрос, специално внимание заслужават разсъжденията и заключенията в изследването на Хаджияхя за албанския национализъм. Авторката се придържа към постановките на Академията на науките на Албания [24], че първите изяви на албанския национализъм, като израз на националното самоосъзнаване на албанския елит, се появяват през втората половина на ХІХ век и в концентриран вид са заложени в програмата на Призренската лига от 1878. Тази програма, която се приема за първата албанска национална доктрина [20], отделя основна място на опасностите, произтичащи от поведението и аспирациите на агресивните съседи – гърци и сърби, и се поставят искания за албански вилает в рамките на Османската империя.

След създаването на независимата албанска държава през 1913 албанският национализъм се „институционализира”, като през периода между двете световни войни, той се проявява под две форми – „нолизъм” и „зогизъм”, а след Втората световна война настъпва периода на „енверизма” (10). В изследването си Хаджияхя обръща специално внимание на национализма в Албания след 1945, който тя дефинира по-скоро катоо „антинационализъм”, защото през тоталитарния период от развитието на Албания са толерирани малцинствата, обявена е война на вековни албански традиции и обичаи, а национализмът бива „блокиран” като враг на изграждащото се социалистическо общество [22].

Тезата на Хаджияхя за „блокирания” национализъм в Албания по времето на т.н. „енверизъм” би могла да се оспори, особено що се отнася до албанците извън Албания, спрямо които национализмът се използва и като инструмент за идеологическо влияние. Така например, след разрива между Информбюро и Югославия през 1948, в близките дотогава взаимоотношения между Албания и Югославия се наблюдава целенасочено првеждана политика на албанското държавно-политическо ръководство по отношение на националния въпрос на албанците в съседната страна. Тази политика се разгръща в няколко направления [5,10,19]:

- Дипломатическо: чрез регулярно и настойчиво поставяне пред югославската държава на въпросите за националните права на албанците в Югославия.

- Културно-образователно: чрез училища и университети с преподаване на албански език, в които работят и кадри от Албания. Учителите и преподавателите в тях целенасочено и извън учебната програма работят за поддържане и развитие на албанското национално самосъзнание.

- Идеологическо: чрез критики срещу „югославския ревизионизъм” и „антимарксическите шовинистични позиции” на Съюза на комунистите в Югославия. Същевременно се пропагандират предимствата на политическия строй в Албания, в това число и по отношение правата на националните малцинства, основани на правилната „марксистка и интернационална политика” на Албанската партия на труда.

- Нелегално-диверсионно: чрез дейността на Албанската разузнавателна служба (т.н. „Сигурими”), която подготвя и изпраща, както и финансира на място, нелегални марксистко-революционни и националистически групи сред албанското население в Югославия.

В периода на демократизация след 1990 албанският национализъм се разгръща с нова сила както в Албания, така и в съседните Косово и Македония, а също сред диаспората – особено в САЩ. Този подем на албанския национализъм до голяма степен е израз на общия копнеж за обединяване на албанските общности и територии. Хаджияхя определя този албански национализъм като „жизнен, силен, егоцентричен и понякога арогантен” [22]. За разлика от нея, Милазим Красничи, както и други (преди всичко косовски) албански интелектуалци, са по-критични и считат, че албанският национализъм е „свит” и „слаб” и, че трябва да се „освободи” от дългогодишно насажданата му ислямофобия [11]. Айдън Бабуна, отчитайки важното място на религията по отношение на съвременния албански национализъм, счита, че нейната роля нараства в Албания и най-вече в Косово и Македония [2]. Той отделя специално място не само на противопоставянето, в т.ч. и политическо, между исляма и християнството сред албанците, но и на това между мюсюлманите-сунити и мюсюлманите-бекташи (11). През Средновековието прагматичността на бекташийската обредност способства за масовото навлизане на исляма сред албанците, но в по-късните периоди поражда известно противопоставяне със сунитската албанска общност по отношение на националната идентификация. Според някои автори, албанската национална идентичност се идентифицира по-скоро с бекташизма, чиито представители са сред основните поддръжници на албанското национално движение при неговото възникване и развитие [4]. Бабуна констатира (също като Красничи), известно „отстъпление” в позициите на исляма сред албанците и тенденция за покръстване на мюсюлманите-албанци (по лични наблюдения – предимно по-младите и живеещи в емиграция в държави като Гърция и Италия). Тази констатация на двамата изследователи може да се обясни с народопсихологията на албанците, които прагматично отчитат и предпочитат „удобството” на християнската идентификация в условията на живот в рамките на европейската, преди всичко, християнска общност – така, както техните предци са предпочели исляма в условията на Османската империя.

Може да се твърди, че след 1990, в условията на по-свободно общуване между албанците от Албания и тези от Косово и Македония, се разкриват както етническите им сходства, така и немалките разлики между тях [8]. Това поражда необходимостта за консолидиране на албанската нация в икономически и културно-религиозен план и поставя остро въпроса за политическия статут и правата на албанците извън Албания. Хаджияхя неслучайно констатира, че в условията на демократичния преход албанският национализъм забележимо нараства, изтъквайки, че той може да провокира разрушителни масовопсихични явления, което следва да се отчита от политиците. Все пак, според нея, съвременният албански национализъм не би трябвало „да се надценява или абсолютизира” и че в съвременни условия той се балансира от глобализацията и интернационализацията на албанския обществен живот [22].

По отношение на опасностите за регионалната сигурност, произтичащи от динамиката на съвременния албански национализъм, Хаджияхя отбелязва, че „… албанската политическа върхушка, особено стоящите начело на най-важните институции, бързо върви към усвояване нормите на международното право и канализиране на албанския национализъм в руслото на международно приетите официални норми” [22]. Концентриран израз на тази теза са политическите искания по албанския национален въпрос изложени в Платформата за решаване на албанския национален въпрос (ПРАНВ), разработена от Академията на науките на Албания (АНА) и публикувана през октомври, 1998. [25].

На практика, ПРАНВ е третата национална албанска доктрина и е дело на интелектуалния и политически албански елит не само в Албания, но и във всички албански общности на Балканите. В тази платформа исканията за решаването на албанския национален въпрос се обобщават така: „...съвместна намеса на албанските демократични сили и на влиятелните международни фактори за признаване на Косовската република като съставен елемент на Съюзна република Югославия, за зачитане на правата на албанците в Македония като равноправни граждани наред с македонците, т.е. да им бъде дадено правото на държавообразуващ народ, за подкрепа на албанците в Черна гора да образуват своя автономна област и за осигуряване на правото на албанците в Гърция да учат в държавните училища и на майчиния си език” [25].

При анализа на съвременното състояние на албанския национален въпрос се отчита неговото бавно и колебливо развитие. По-горе вече бяха посочени причините за закъснението на албанското Възраждане и националноосвободителни борби, произтичащи от албанския народен характер. За последния, както и за неговата естествена основа – народния характер, са типични бавният, но неотклонен („твърдоглав”) маниер на действие, прагматично мотивираните взаимодействия и лесното „изригване” на засегнатото достойнство. По същия начин протича развитието на албанския национален въпрос през последната четвърт на ХІХ век, като основните моменти и периоди до наши дни са:

- Провокираното от неблагоприятните последици от Руско-турската война (1877-1878) за привилегиите на албанското население „избухване” на албанския национализъм под формата на Призренската лига, стремяща се към създаването на общоалбански вилает с висока степен на автономия.

- Последвалият до края на ХІХ век културно-образователен напредък на албанците и опит да се постигне националното обединение чрез включване в младотурското движение в началото на ХХ век. В края на този период (1909-1912) избухват няколко успешни албански въстания, приключили с примирие и обещания от османските власти за продължаване на реформите. Албанските въстанически водачи избират лоялността към империята, в която виждат закрилник от завоевателните стремежи на съседните балкански държави.

- Ускорено обявяване на националната държава Албания във Вльора през ноември 1912, което приключва с конституирането на независима, но и редуцирана етнически и териториално Албания, в съответствие с решенията на Лондонската конференция (1913) и Парижкия договор (1921) след  Първата световна война.

- Напразното очакване, че решението на албанския национаен въпрос ще се реализира през Втората световна война или чрез създаване на единна „етническа Албания” при победа на водената от Германия коалиция, или чрез реализиране обещанията на ръководителите на комунистическата съпротива „за самоуправление и равенство на Косово” след победата и в Югославия.

- Продължителното сдържане на албанските стремежи за „Република Косово в рамките на СФРЮ” чрез последователното предоставяне на значими привилегии за албанското население в тази административна област от емблематичния ръководител на федерацията Тито.

- „Избухването” на албанското недоволство в края на 80-те години на ХХ век срещу управлението на Слободан Милошевич в Сърбия, отнело редица привилегии на косовските албанци.

- Прагматичното албанско „мирно изчакване” в началото на 90-те години, на фона на въоръжените вътрешноюгославски етнополитически стълкновения. Изчакване, приключило с напразните надежди на албанците за решаване на националния им въпрос в рамките на Мирната конференция за Югославия през 1992 под егидата на Съвета на министрите на Европейската общност или в постигнатото по-късно в САЩ Дейтънско мирно споразумение от края на 1995, отнасящо се до уреждането на мира в Босна и Херцеговина.

Някои изводи

Като изводи от гореизложеното развитие на албанския национален въпрос в периода от създаването на Призренската лига през 1878 до Дейтънското мирно споразумение от 1995 могат да се посочат следните следните характеристики:

- албанският фактор на Балканите последователно и неотклонно се стреми към национално обединение като формира независима държава или реализира това в рамките на по-голяма политическа конструкция;

- националното обединение е цел, която се преследва прагматично с различни форми и методи, така че да се „икономизира” процеса, предвид неособено значимите ресурси в сравнение с тези на противостоящите страни;

- целенасочено организирани масови въоръжени действия за решаване на албанския национален въпрос, към които се прибягва при значими загуби на ползвани привилегии или силно разочарование от излъгани надежди;

- Косово заема централно място, а след 1912 е основното поле за решаване на албанския национален въпрос.

В контекста на изведените характеристики на албанския национален въпрос логично се достига до събитията развили се след Дейтън, 1995. Разочарованието на албанците от пасивното отношение на влиятелните държави в Европа и САЩ към националния им въпрос (самоопределение и независимост на Косово) ги ориентира към радикални форми за решаване на тази задача. Това съвпада с  благоприятното за косоварите усилване на интереса на САЩ към националните проблеми на Балканите. В резултат от това т.нар. Армия за освобождение на Косово (АОК) получава специалното внимание и подкрепа на Вашингтон, което и позволява към средата на 1998 да се превърне в незаобиколим фактор за разрешаване на конфликтната ситуация в областта.

Анализът на постигнатото по реализацията на ПРАНВ, от нейното обявяване през 1998 до наши дни, води до следните заключения:

- По отношение на Косово може да се счита, че програмата е „преизпълнена”, доколкото през февруари 2008 областта обяви пълна независимост, която макар и да е доста спорна [14], вече е призната от 111 държави-членки на ООН (57,51% от всички), 23 от членките на ЕС (82,14%), 24 от членките на НАТО (85,71%), 14 от членките на Арабската лига (63.64%), 36 от членките на Организацията Ислямска конференция (63.16%),  и от всички членове на Г-7 [30];

- По отношение на албанците в Македония - с Охридското споразумение от август 2001 и последвалите го конституционни и законови промени, статутът на албанското малцинство в страната е значително по-удовлетворяващ. Той обаче не е като заложения в ПРАНВ, т.е. на държавообразуващ народ (такова е мнението и на Айдън Бабуна). Всъщност, албанците в Македония са искали [23] в преамбюла на македонската конституция да не се споменава нито една водеща националност, а не както е до 2001, а именно: „... Македониjа е конституирана како национална държава на македонскиот народ во коjа се обезбедува целосна граѓанска рамноправност и траjно сожителство на македонскиот народ со албанците, турците, власите, ромите и другите националности...”. Впрочем, и след приетите по силата на Охридското споразумение [28] през ноември 2001 поправки в конституцията, в преамбюла й отново се изтъква водещото място на македонците, като е вмъкнат следния текст [21]: „ ... Македонскиот народ, како и на граѓаните кои живеат во нjезините граници кои са дел од албанскиот народ, турскиот народ, влашкиот народ, српскиот народ, ромскиот народ, бошњачкиот народ и другите, ...”. Този текст липсва в заложения в Охридското споразумение преамбюл на конституцията, в който се набляга на равноправието на гражданите на Македония като унитарна и мултиетническа по характера си държава. На практика, повечето от исканията на албанците, преди всичко в местното самоуправление, но и на централно ниво, са изпълнени чрез промени в законите на Македония [23]. Това изпълнение обаче се дължи на заложения в Охридското споразумение принцип за права на малцинствата, произтичащи от процентното им представителство в страната или в административните единици на местната власт, но не и защото това малцинство (в случая – албанците) са особен носител на държавността в Македония. Ето защо статутът на албанците, според сегашната македонска конституция и произтеклите законови норми, може да се оцени по-скоро като „пръв сред равни”, т.е. „първенството”, произтичащо преди всичко от тяхната многобройност спрямо другите малцинства.

- По заложените цели в ПРАНВ, касаещи албанците в Гърция и Черна гора е налице положителен напредък по отношение на техните културно-образователни права, макар че заложената в платформата автономна област не е постигната. Впрочем, засега създаването на такава автономна област не се преследва активно и от самите черногорски албанци.

Съществува зависимост между успехите по изпълнението на ПРАНВ в хода на съвременното развитие на албанския национален въпрос и промените, настъпили в албанския национален характер след Втората световна война. Сред факторите за успешната риализация на ПРАНВ са:

- силното редуциране на ролята на религията в социалния живот на албанците, особено в Албания, която досега водеше до национално разединение и разнопосочност на интересите на различните конфесионални албански общности;

- редуциране на традиционната албанска патриархалност, издигаща в култ семейството и рода и поставяща на по-заден план общонародните интереси;

- наложената с цената на силни репресии в Албания „публична дисциплина”, така че „атомизираната” (според израза на Хаджияхя) личност на отделния албанец и неговата типична индивидуалност да се включи по-интегрирано в целите и дейността на държавните институции, по отношение реализацията на ПРАНВ;

- традиционната за албанците миграция формира нови масови емигрантски общности през ХХ век: в САЩ, Германия, Франция, Швейцария, Италия и Гърция. Тези общности изградиха отношения на доверие с политическите елити в тези държави и дори заеха значими позиции в някои от тях и особено в САЩ. Положителният изход на Косовския конфликт (1998-1999), довел в крайна сметка до създаване на независимо Косово през 2008, може да се отдаде на активното лобиране от страна на емигрантските албански общности (преди всичко в САЩ) на интересите на албанците на Балканите.

Обществената („публична”, според Хаджияхя) дисциплинираност на албанците се прояви доста видимо при координираните дипломатически действия на Тирана по време на Косовският конфликт (1998–1999) както с международните организации като НАТО и ЕС, така и с подкрепящите я държави-партньори. Значителната роля изиграха и военнослужещит от албанската армия, които активно и организирано подпомагаха „на терен” бойните действия на АОК. Самата АОК също показа завидна степен на дисциплина не само в координацията с външните фактори, но дори и в това да се опитва да завзема и удържа в отбрана определени райони от територията на Косово [10,17].

Заключение

За съвременното положително за албанците развитие на техния национален въпрос, освен редица значими фактори, като разпада на СФРЮ, съвпадението с интересите на определени Велики сили или албанския демографски взрив, свое място и роля имат промените в албанския национален характер като следствие от модернизацията на албанското общество. Процесът на реализиране на проекциите в изготвената от Академията на науките на Албания „Платформа за решаване на албанския национален въпрос” се развива резултатно и сравнително успешно от 1998 до наши дни [5]. Основната неизпълнена цел е статутът на албанците в Македония да стане равноправен с този на македонското мнозинство в републиката. По отношение на Черна гора, ПРАНВ не предвижда въоръжена борба за постигане на административна автономия, но тя се допуска за Македония. Не би могло да се изключва и преследване на териториална автономия за албанците в Македония с възраждане на идеята за „Република Илирида” - било като реална цел, било като форма за натиск върху Скопие и международната общност по въпроса за статута на албанците в тази бивша югославска република.

Евентуалната загуба на перспективата за евроинтеграция на Западните Балкани би оказала силно негативен ефект за сигурността в Югоизточна Европа, от гледна точка на заплахите, произтичащи от по-нататъшното развитие на албанския национален въпрос. Това би поставило под въпрос актуалната концепция на албанските политически елити в Албания, Косово и Македония, предвиждаща обединение на албанците в рамките на Европейския съюз. Тази перспектива е заложена както в платформата на Албанската академия на науките, така и в идеята на Фатос Нано (12) за „общоалбанско интеграционно икономическо и политическо пространство” [17]. Разочарованието на албанците от липсата на движение в посока на интеграция на етническите им територии в рамките на ЕС и усещането за „пропуснати икономически ползи” би могло да изиграе ролята на „спусък” по отношение на характерните за тях народопсихологични или масовопсихични радикални реакции, които да се изразят в стихийно премахване на ГКПП по албанско-косовската граница и обединяване на Албания и Косово или пък предприемане на въоръжени действия за промяна на статуквото в Македония. В тази връзка, наред с всички други значими фактори, би трябвало да се оцени по достойнство и процесът на трансформация на албанския национален характер и неговото завръщане (както твърди в изследването си Хаджияхя), към чертите, особеностите и моделите на поведение, характерни за албанския народен характер.

Бележки:

1. През октомври 2014 знаме с изобразени на него етнически граници на Албания бе развято от прелетял дрон над терена на стадион в Белград по време на официален футболен мач между Сърбия и Албания. Това доведе до националистически ексцесии и впоследствие до дипломатическа криза между двете страни, стигнала до отлагане на официална визита на албанския премиер Еди Рама в Сърбия.

2. Нахлуването през май 2015 на около 40 въоръжени албански (с произход от Косово, Македония и Албания) екстремисти в македонския град Куманово завърши с убити 8 полицаи и 14 нападатели. Последваха изявления от албански „командири”, че Армията за национално освобождение и  Гвардията на република Илирида започват да действат съвместно за създаване на Република Илирида (на албанските земи в Западна Македония).

3. Демонстрирана военна активност от Гърция през юни 2015 по гръцко-албанската граница бе предизвикана от изпратения от страна на Тирана демарш към Атина срещу енергийни проучвания в Йонийско море, както и претенции за сухопътната граница между двете държави. На този фон албански националистически кръгове повдигнаха отново  претенции към историческата албанска област Чамърия, част от днешна Гърция. Гръцкият министър на отбраната Каменос категорично заяви, че националният суверенитет на Гърция не подлежи на обсъждане и че „границата на страната няма да се промени нито метър по суша, въздух и море.”

4. Гентиана Хаджияхя е албанска гражданка с български произход от района на Голо Бърдо, Източна Албания. Завършила е висшето си образование в България, където е защитила и докторска дисертация под ръководството на проф. Марко Семов. Израстването й сред албанското общество, съчетано със страничния поглед на малцинствен етнос, както и с прилагането от нея на традициите на българската народопсихологична школа, създават предпоставките за уникалността на труда й.

5. Хекуран Бала – роден в Тирана през 1950, филолог по образование и доктор по психология.

6. Г. Х. в своя труд използва дефиницията „постродов индивидуализъм”, имайки предвид, че албанецът извън семейството и рода е индивидуалист по природа и не се ангажира с обществени каузи. В този смисъл е по-подходящо да се използва „извънродов” вместо „постродов”.

7. Под понятието „публична дисциплина” авторката има предвид дисциплираността и отговорността на отделните граждани спрямо задълженията им към обществените институции, в това число държавно-административни, правосъдни, армия. От гледна точка на албанския народен характер албанецът има традиционно висока степен на отговорност и дисциплина спрямо задълженията му в рамките на семейството и рода, но рядко се ангажира с каузи извън тях, освен ако няма пряка полза и печалба.

8. Политическото въздействие спрямо религиозните вярвания и практики достига даже до уникалния в световен мащаб декрет за забрана на вероизповеданията през 1967. В резултат, при възстановяване на религиозните институции след 1990. бе необходимо да се реализира „внос” от чужбина на висши клерици, като и до момента начело на албанската православна църква е архиепископ Янулатис – етнически грък и гръцки гражданин (неотдавна обсъждан и като възможен президент на Гърция).

9. Беса - един от законите в албанското обичайното право. В превод от албански "беса" означава дадена дума, гаранция за изпълнение на поетите задължения. Бесата най-често се свързва с традицията на кръвното отмъщение - беса дава човек, който трябва да отмъсти за убит член на неговото семейство.

10. Г.Х. обвързва, подобно и на някои други албански автори, тези форми на албанския „институционализиран” национализъм с имената на трима държавни ръководители на Албания - кратко управлявалия през 20-те години на ХХ век премиер Фан Ноли, залагащ на сътрудничеството с албанците от съседните на Албания земи; последвалия го крал Зогу, който е предпочитал добросъседските отношения и икономическото развитие на Албания; комунистическия лидер Енвер Ходжа, който е извел на преден план въпросите на социалнополитическото развитие на страната.

11. Бекташийският орден е основан от  хаджи Бекташ Вели (на тур. Haci Bektas Veli), живял през ХІІІ век Бекташийските ритуали и практики се характеризират с голяма доза свобода. Бекташите се молят само два пъти дневно. Някои бекташи пият алкохол. Жените им участват в церемониите и събранията наравно с мъжете.

12. Фатос Нано е лидер на Албанската социалистическа партия през 90-те години на ХХ в. и няколкократно премиер на страната. Подобно на социално ориентирания премиер на Албания от 20-те години Фан Ноли той обръща специално внимание на тясното сътрудничество с албанските общности в съседните на Албания страни. В края на 90-те години Нано лансира различни форми на общоалбанско балканско. сътрудничество, в което Албания да играе ролята на обединител. Идеята му за „общо икономическо и политическо пространство” на албанците от Албания, Косово, Македония и Черна гора предвижда свободно движение на хора, стоки и идеи между техните територии.

Източници:

* Авторът е преподавател във Военна академия "Георги Раковски" и има дългогодишна дипломатическа практика в Албания

{backbutton}

Светът се променя пред очите ни. В началото сме на нов етап, който ще се развива през следващите десетилетия. Процесът на глобализация, белязан от масовото навлизане на нови технологии, и бурният възход на голяма група развиващи се държави, променят световната икономика и оформят нови полюси на влияние. Това води до изостряне на вечната борба за пазари и ресурси, която се проявява в множество локални кризи, породени от глобално съперничество. Относителната стабилност, характерна за предишния период, се заменя от динамична нестабилност с елементи на привиден хаос. В края на краищата обаче, в обозримо бъдеще ще се достигне до нов баланс на силите, на който ще съответства и нова структура на световното производство и потребление.

Мястото на транспорта.

Международният транспорт винаги е бил и ще бъде функция и инструмент на геополитическите процеси. Той стриктно следва и обслужва схемата на световното производство и потребление, като осигурява движението на материалните потоци, породени от тях. Съвременната световна транспортна система и в частност – евразийската, част от която е и българската транспортна система, е изградена върху формиралото се международно разделение на труда. Всяка промяна в разделението на труда, независимо дали е породена от пазарната конюнктура, от технологични и технически промени в масовите производства или от други устойчиви фактори, като например демографските или пък стандартът на живот на населението, незабавно се отразява върху интензивността, посоката и структурата на движение на товаропотоците. Ето защо, за да се опитаме да прогнозираме бъдещето на транспортната система, първо трябва да си отговорим на въпроса, какво и с каква скорост ще се случва в глобалната икономика и какво място ще имаме, като страна, в тези процеси във възможно по-далечна перспектива.

Два са факторите, които определят задачите, а оттам и физиономията и бъдещето на българския транспорт:

• - глобалните и регионалните транзитни товаропотоци, които минават или могат да минават през територията на нашата страна;
• - участието на българската икономика в международното разделение на труда и породените от него вносно-износни потоци.

Доминиращи глобални товаропотоци и тяхната проекция в нашия регион

България е разположена между два основни транспортни коридора по оста Изток - Запад, обслужващи търговския стокообмен между Европа и Азия:

• - Северен, който свързва Китай, Монголия, двете Кореи и Япония по трасето на Транссибирската магистрала с европейските страни.
• - Южен, който тръгва от Китай, Пакистан, Индия и Индокитай, през Иран за Близкия Изток, Турция, Северна Африка и Европа.

Тези коридори преминават през територията на България със своите разклонения през Каспийския регион и Кавказ, като се включват в трасето на древния “Път на коприната” (Коридорът ТРАСЕКА), свързващ в миналото Китай, през Централна Азия, с Балканите и Европа. Последните резултати от преговорите между Русия и Китай за съгласуване на икономическите, а оттам и на транспортните планове на Евразийския съюз и предлагания от Китай рестарт на Пътя на коприната, очертават стратегическия характер на този транспортен коридор, независимо от множеството нерешени проблеми, свързани с преминаването му през териториите на централноазиатските държави и недоразвитата инфраструктура.

През територията на България преминават и маршрутите на следните транспортни коридори по оста Север- Юг:

• - От Южното Средиземноморие, през България, за Румъния, Украйна и Русия.
• Товаропотоците се съсредоточват основно през пристанище Солун (Гърция) и Дуръс (Албания), както и през Македония.
• - От европейската част на Турция и Истанбул, през България, за Украйна и Русия.

Тук става въпрос, преди всичко, за използване на железопътните фериботни връзки от Варна за Иличовск (Украйна) и Порт Кавказ (Русия). Потенциал има и Ро-Ро линията от Бургас за Поти (Грузия) и Новоросийск (Русия).

Черноморската паневропейска транспортна зона

Легенда:

Съществуващи пристанища

Пристанища с фериботи

Планирани пристанища

Жп линии

Планирани жп линии

Действащи пътища

Планирани пътища

Паневропейски коридори (пътища)

Паневропейски коридори (жп линии)

TRACECA (пътища)

TRACECA (жп линии)

Граници на транспортната зона

Основни фактори, влияещи върху моментното състояние и перспективите за развитие

На първо място сред тези фактори е Европейския съюз. Членството на България в ЕС е доминиращ фактор в обществено-икономическото развитие на страната. В сферата на транспорта то влияе по три основни начина:

- Чрез търговията на страната ни с другите членки на Съюза. Над 70% от външнотърговския ни стокооборот са със страните от ЕС;
- Чрез грантовите фондове на ЕС за строителство на базова транспортна инфраструктура. Независимо от националното финансиране и съфинансиране, тези фондове имат решаващо значение за строителството на нова и модернизацията на съществуващата инфраструктура.
- Чрез транспортната и търговска политика на Съюза, която има задължителен характер за страните членки.
Друг фактор са крупните международни и местни инвестиционни проекти на територията на страната:
- В енергийната сфера, това е очертаващият се окончателен провал на проекта “Южен поток”, а вероятно и на т.н. “Турски поток”, което ще промени не само енергийната, но и транспортната карта на България и региона.
- В транспортната сфера това е строителството на нов летищен терминал в Южна България, изграждането на жп връзката с Македония, довършването на магистрали “Струма” и “Хемус”, строителството на терминали и разпределителни складови бази на транснационални вериги.
- В индустриалната сфера това е строителството на нови и модернизацията и разширяването на съществуващите производствени мощности в добивната промишленост, металургията, химическата промишленост, строителните материали и др.

Трети фактор са международните кризи, военните конфликти и търговските санкции, в които страната ни участва и/ или е техен обект:
- Кризата в Близкия Изток;
- Кризата в Украйна.

Четвъртият факт е съществената промяна на глобалните и регионалните товаропотоци чрез изграждането на нови и промяната на капацитета и предназначението на съществуващите елементи от транспортната инфраструктура с пряко отношение към българската транспортна система:

• - Строителството на контейнерен терминал в Текирдаг като израз на общата тенденция за ограничаване ръста на товаропотоците през Босфора;
• - Руско-иранският проект за изграждане на транспортен коридор от Индийския океан през Иран и Каспийско море до Астрахан и Казан;
• - Руско-китайският проект за строителство на скоростна жп линия Пекин - Казан-Москва, по трасето на Транссибирската магистрала;
• - Изразеното от Китай и подкрепено от Русия желание за възстановяване на “Пътя на коприната”;
• - Модернизацията и разширяването на руските пристанища и друга базова транспортна инфраструктура в Черно и Азовско море и на Кримския полуостров.

Перспективи и динамика на факторите за развитие

За начало, нека разгледаме международните и местни инвестиционни проекти.
В сферата на енергетиката, провалът на крупните енергийни проекти на наша територия поставя под въпрос възможностите за реиндустриализация на страната и намалява съществено значението на нашата транспортна система за движението на глобалните товаропотоци с участието на българската транспортна система. Превръщането на България от потенциален енергиен център в енергийна периферия води автоматично и до маргинализация на статута на националната ни транспортна система до локално ниво.
По отношение на транспортните проекти, от известно време се наблюдава интерес от страна на китайски инвеститори към строителството на голям международен товарен летищен терминал в Южна България. Замисълът е много интересен и може да има огромно значение за нашата страна в дългосрочна перспектива. Не е ясно обаче, как ще се отразят на тази идея санкциите срещу Русия и нарастващата подкрепа, която тя получава от страна на Китай. Възможно е реализацията му да се отложи до приключване на кризата. Изграждането на жп връзката с Македония е стар замразен проект с голямо значение за нас и за Балканския регион, като цяло. В случай, че той действително се реализира, това би имало забележими положителни последици за България. Довършването на магистралите “Струма” и “Хемус” е крайно необходимо, но следва да се разглежда поотделно за всеки от двата проекта. Независимо от моментните затруднения във финансирането, АМ “Струма” ще бъде довършена по един или друг вариант, докато АМ “Хемус” ще се проточи значително във времето поради липса на средства. Ускоряване може да има, доколкото Русия по принцип продължава да проявява интерес към концесиониране на пристанище Варна и би могла да инвестира както в строителството на магистрала “Хемус” и модернизацията на жп трасето Варна - Калотина, така и в развитието на трафика по река Дунав. Строителството на нови складови бази и терминали от частни инвеститори върви с бавни темпове, без това да предизвиква голям ръст на превозите. Трябва да подчертаем, че по ред причини България е подходяща за подобни инвестиции и потенциалът е далеч от насищане. При последваща благоприятна международна конюнктура процесът ще се ускори.
По отношение на индустрията, страната ни има потенциал за развитие на производствените мощности в добивната промишленост, металургията, химията, производството на строителни материали и др. Като пример можем да посочим новия завод на площадката на КЦМ в Пловдив. Развитието на този потенциал ще генерира устойчив ръст на превозите и ще има синергичен ефект.

Тук е мястото да разгледаме и такъв фактор, като кризите и санкциите. България се намира в зона на близко разположени сериозни конфликти с огромно глобално значение. И кризата в Украйна, и кризата в Близкия Изток ни засягат пряко и крайно неблагоприятно. От гледна точка на транспорта, най-директно върху нас се отразява кризата в Украйна. Още в началото си тя предизвика увеличаване на транспортните разходи за българските износители, а санкциите намалиха обемите от внос и износ. Обхватът на санкциите постепенно нараства, а шансове за скорошно разрешаване на конфликта не се очертават. В перспектива, по-сериозни последициза ЕС, като цяло, представлява декларираният от Русия курс към заместване на вносните стоки, в това число и извън обхвата на санкционния списък. Тук сме уязвими като подизпълнители на европейските промишлени концерни. В машиностроенете например вече има индикации в тази посока. Като пример ще посоча, че строителството на високоскоростни жп линии в Русия е стратегическа задача и досега се изпълняваше в тясно сътрудничество с немските и френските производители. Спечелването на търга за строителство на първия етап от високоскоростната жп връзка Москва - Пекин (от Москва до Казан) от китайски компании може да сложи край на това сътрудничество. Става въпрос за стотици милиарди инвестиции в обозримо бъдеще.

В същото време е налице промяна на глобалните и регионалните товаропотоци:
- Терминалът в Текирдаг. Както знаем, в района на Текирдаг се изгражда голям контейнерен терминал на MSC. Идеята е да се поеме увеличението на трафика, а в перспектива и да се редуцира съществуващият в момента, през Босфора, към Черно море. Този проект е част от цялостна концепция, чиято реализация в близките години ще доведе до съществени промени за двете ни големи черноморски пристанища – Бургас и Варна. Има и положителни последствия, защото се появява необходимостта от довозване по суша до България и по-нататък на устойчиви планови обеми от превози. Това е шанс за сухопътния транспорт включително, надявам се, за железопътния. Очертава се и необходимостта от изграждането на поне един мултимодален терминал на наша територия, който да играе ролята на разпределителен хъб.
- Железопътният коридор от Индийския океан през Иран за Русия. Този проект ще свърже по къс и евтин път Индия, Индокитай и Иран с Русия. За нашата страна е от значение развитието на транспортната инфраструктура в Каспийско море и Южна Русия, което ще подобри възможностите за избягване на Суецкия канал при доставките от и за Югоизточна Азия.
- Скоростната жп линия по трасето на Транссибирската железница. Проектът има значение най-вече за търговията между Китай и Германия, но заявеното минимално транзитно време дава възможност за превози на редица стокови групи, чувствителни към срока на доставка. Като се има предвид средното време в момента за доставката на един контейнер по море от над един месец, разликата е повече от обещаваща.
- Пътят на коприната. Този проект има непосредствено отношение към България. Ще напомня, че нашата страна полага сериозни усилия за реализирнето на коридора TRACECA. Ако се реализира, проектът ще има решаващо значение за адаптиране възможностите на транспортната ни система така, че основното трасе да минава от нашата страна на Черно море, през България.
- Модернизация на руските пристанища и сухопътна инфраструктура в района на Черно и Азовско море. Това е от изключително значение за нас, защото през тях минава пътят за Южна Русия, Сибир и Централна Азия. От ключово значение е разширяването на порта на Новоросийск и осигуряване достъпа на българските морски превозвачи до него. На второ място е развитието на фериботните връзки с Порт Кавказ, който в момента страда от недостатъчното развитие на тиловата инфраструктура и последващата железопътна и пътна такава. Предстои и двата проблема да се решат успешно в рамките на създаването на сухопътна връзка на Русия с Крим, което ще реши всички основни проблеми с базовота сухопътна инфраструктура в този регион.
Изводи

От изложеното дотук става ясно, че в момента, както и в обозрима перспектива, върху българската транспортна система и икономиката като цяло действат едновременно множество фактори с нееднозначни последствия. Те несъмнено определят и нееднозначната перспектива на българските черноморски пристанища. Комбинациите между тях, както и последователността на пиковите им въздействия, ще променят съществено транспортната карта на страната. Общата оценка, при условие, че не бъдат допуснати съществени грешки в нашата позиция, изглежда по-скоро оптимистична. Прословутото географско положение за пореден път ни дава шанс за развитие. От решаващо значение е да следим внимателно процесите и да се адаптираме успешно към новите реалности. Не бива в никакъв случай да допускаме известните на всички грешки от предишни периоди, когато закъсняхме - в някои случаи непоправимо – с реализацията на иначе правилни решения.

* Председател на Контролния съвет на Националното сдружение на българските спедитори

{backbutton}

Изострянето на междунационалните противоречия е сред отличителните характеристики на съвременната епоха. Народи или етнически групи, които в течение на дълго време (понякога от векове) живеят заедно в рамките на една държава, демонстрират очевиден стремеж да скъсат с нея и да създадат своя собствена. При това тази тенденция не е характерна само за отделни региона на постсъветското и (в по-широк план) постсоциалистическото пространство, където тези стремежи до голяма степен се обясняват с хаотичния разпад на Съветската империя, но и в смятаната за "благополучна" и демократична Западна Европа.

Както е известно, западноевропейските държави традиционно се позиционират като своеобразни "учители" на онези от източната половина на Стария континент заради уж притежаваните от тях знания и опит, които им дават основание да представят собствения си модел на организация на обществените, включително и междунационалните, отношения като своеобразен еталон за останалите.

Наистина ли обаче, западният модел е толкова съвършен, че възникващите в неговите рамки противоречия не могат да придобият остър и - отвреме навреме - разрушителен характер? Къде са причините за периодично възникващите в отделните национални региони на Европа стремеж към сецесия от "държавите-майки" и формирането на собствени национални държави?

Европейският "парад на суверенитетите"

Според някои анализатори, стартиралият след "февруарската революция" през 2014 процес на териториален разпад на Украйна е катализирал много замразени до този момент териториални спорове в Европа.

Британските сепаратисти

Продължава например необявената война в Северна Ирландия. Както е известно, през 1998 британското и ирландското правителства подписаха в Белфаст споразумение за бъдещето на тази провинция на Обединеното кралство, но истината е, че конфликтът остава неразрешен. Според местните католици, "когато политиците от Лондон и Дъблин подписаха споразумението преди 17 години, насилието трябваше да бъде прекратено, но това няма как да стане, докато протестантите не променят отношението си към нас, защото те смятат, че ние просто нямаме правото да живеем в Ълстър".

Очевидно Лондон трудно може да разчита на лоялността на ирландските католици в Северна Ирландия. При това нещата не опират само до конфесионалните различия, а до това, че протестантите от англосаксонски произход продължават да доминират в икономиката и политиката на Ълстър. Както е известно, Северна Ирландия се появява на картата през 1921 именно, защото протестантите са абсолютното мнозинство от населението в тази част на "Зеления остров". Те нямат никакво желание да се присъединят към току що създадената католическа Ирландия и предпочитат да останат в състава на протестантска Великобритания. Оттогава насам обаче, ситуацията се промени. Така, според преброяването през декември 2012 протестантите вече не са мнозинство в Северна Ирландия. А предвид факта, че в програмите на всички "католически партии" в Ълстър присъства искането за отделяне от Великобритания, се очертава такова решение на ирландския въпрос, което очевидно няма да е в полза на Лондон. Между другото, в съседна Ирландия, където БВП на глава от населението е 1,5 пъти по-високо, отколкото в Ълстър, 80% от населението подкрепя идеята за присъединяването на провинцията.

Впрочем, сепаратистките стремежи в Северна Ирландия далеч не са единствения проблем на Лондон в тази сфера. Минималната (и според редица анализатори твърде съмнителна и вероятно "нагласена") победа на противниците на независимостта на Шотландия на провелият се през септември 2014 референдум по този въпрос, сама по себе си, не решава проблема за единството на Обединеното кралство. Тя по-скоро се оказа само отправна точка за последвалите напрегнати дебати за реформиране на взаимоотношенията между Лондон и Единбург в политическата, финансовата, социалната и други сфери. Всички възникващи в хода им проблеми автоматично се превръщат в нов катализатор на сепаратистки настроения. Така, непосредствено след референдума, британският премиер Дейвид Камерън опита да се дистанцира от обещанието си да предостави на Шотландия ключови пълномощия в административната и финансово-икономическата сфери, дадено по време на посещението му в страната през май 2014. Както е известно, според законодателните промени, които следва да бъдат прокарани след парламентарните избори от 7 май 2015, Шотландия ще може да определя размера на данъка върху доходите, може да влия върху социалните разходи и получи правомощия сама да определя как ще се избират и как трябва да работят шотландският парламент и други ключови структури. Единбург обаче на няколко пъти предупреди, че Лондон не изпълнява докрай обещаното. Във връзка с референдума за оставане в ЕС например, който Камерън е решен да проведе, беше съобщено, че проевропейската Шотландия вероятно ще гласува "за" оставане в ЕС, ако Англия гласува "против". Всички тези въпроси неминуемо ще провокират нови дискусии, включително с участието на самия Европейски съюз.

Между другото, Съюзът се оказа в сложна ситуация. От една страна, Брюксел приветства резултатите от щотланския референдум, но от друга - да не забравяме, че във Великобритания предстои друг референдум - за излизането и от ЕС. Което обяснява и на пръв поглед парадоксалното, но съдържащо определен подтекст изказване на вече бившия председател на Европейската комисия Жозу Мануел Барозу, който приветства "решението на шотландците да запазят единството на Великобритания", но веднага след това обеща, че Комисията "ще продължи конструктивния диалог с Единбург в сферите, които са важни за бъдещето на Шотландия , включително заетостта и икономическия растеж, енергетиката, климатичните промени и околната среда, както и по-ефективното управление".

На практика, това означава, че ако Великобритания все пак излезе през 2017 от ЕС, Брюксел може да се откаже от досегашната си позиция и да подкрепи сепаратистките стремежи на жителите на Шотландия, Северна Ирландия и Уелс. Както посочва в тази връзка професорът по политология от Университета на Стратклайд в Глазгоу Джон Къртис: "дискусиите за конституционното бъдеще на Великобритания не приключват с шотландския референдум, напротив те съвсем скоро ще бъдат подновени, което поставя нови конституционни въпроси пред останалите части на Великобритания".

По сходен начин разсъждават и привържениците на самоопределението на Северна Ирландия и Уелс. Така, водачът на североирландската партия Шин Фейн Джери Адамс призова за осъществяване правото на референдум и в Ълстър. Според него, "мнозинството жители на острова (има се предвид Ирландия - б.р.) смятат, че е назрял моментът за провеждането на цивилизован дебат относно обединяването на Ирландия или продължаването на разделеното и съществуване". На свой ред, лидерът на Партията на Уелс (Plaid Cymru) Лиан Ууд, предупреди, че партийните активисти ще наблюдават внимателно, какво се предлага на Шотландия за да решат за какво да настояват по отношение на Уелс".

Каталунският случай

Друга "гореща точка" на Европа е Каталуния, създадена от преселници от Окситания (днешна Южна Франция). Съвременният каталунски език доста прилича на френския и по-малко - на испанския. Когато през 1479 Каталуния, която тогава е в състава на кралство Арагон, става част от Испания, централизаторската политика на испанските монарси провокира съпротивата на каталунците. Цялата по-нататъшна история на Каталуния е свързана с борбата за независимост.

През 1932 тя получава автономен статут от тогавашното републиканско правителство в Мадрид. Затова по време на последвалата Испанска гражданска война (1936-1939) Барселона е верен съюзник на Републиката и нейна основна индустриална база. След победата си, генералисимус Франко отменя автономията на Каталуния, забранява публичната употреба на каталунския език и дори "националния" танц "сардану". Между 1939 и 1953 в провинцията са разстреляни 4 хиляди души заради активното им участие в съпротивата срещу режима. Други 460 хиляди каталунци бягат във Франция.

През 1979 Каталуния отново получава автономен статут и в момента в училищата и университетите се преподава само на каталунски. Всички документи в държавните и общински институции също са на каталунски, макар че по закон испанският се смята за официален държавен език. Сред условията за назначаване на държавна служба е и знанието на каталунски. В Испания вече са свикнали, че на всеки мач на местния футболен гранд "Барселона", феновете му издигат плакати "Каталуния не е Испания".

Според мнозина експерти, каталунците имат всички основания да мислят за създаването на независима държава. Така, по ниво на БВП на глава от населението (над 30 хиляди евро), Каталуния се нарежда редом с Великобритания и Австрия, но всяка година е принудена да дава на централното правителство в Мадрид с 16 млрд. евро повече, отколкото е собственият и бюджет.

През 2009-2010 бяха проведени неофициални допитвания (референдуми) за независимостта на Каталуния, като над 90% от участниците я подкрепят, а в грандиозния "Марш за независимост", проведен през септември 2012 на цялата територия на провинцията, се включиха над 1,5 млн. души с лозунги "Каталуния - нова държава в Европа".

След регионалните избори през ноември 2012, в резултат от които партиите, подкрепящи независимостта на Каталуния, получиха абсолютно мнозинство в местния парламент, последният прие на 23 януари 2013 Декларация за суверенитета (в която се твърди, че "Каталуния е суверенен политически и правен субект в състава на Испания"). Освен това, за ноември 2014 беше насрочен референдум за отделянето на провинцията, но испанският Конституционен съд го обяви за незаконен. В отговор местното правителство организира допитване за политическото бъдеше на Каталуния, в рамките на което 80% от участниците се обявиха за нейната независимост.

В средата на юли 2015 испанският премиер Мариано Рахой декларира, че "независимостта на провинцията е невъзможна". В отговор президентът на Каталуния Артур Мас подписа указ за провеждането на 27 септември 2015 на предсрочни избори, които, според него, на практика ще представляват референдум за независимостта на провинцията от Испания. Подкрепящите независимостта партии и организации обявиха, че ще участват в тях с обща листа, както и, че ако победят незабавно ще стартират процес на придобиване на независимост, който следва да приключи в рамките на не повече от година и половина, т.е. в началото на 2017.

Както се и очакваше, на изборите  привържениците на независимостта получиха мнозинството от местата в парламента на испанската провинция. Според резултатите от преброяване на 99,67% от бюлетините, сепаратисткият блок „Заедно за „Да“ печели 62 депутатски места, а по-малката крайнолява сепаратистка партия „Кандидатура за народно единство“ - десет места. Заедно те получават пълно мнозинство от 72 места в 135-членния местен парламент.

Каталунската социалистическа партия ще разполага с 16 депутати, партията „Сиудаданос“ (Граждани) - с 25, филиалът на управляващата Народна партия - 11 места, също както и партията „Каталуния, да, ние можем“. Избирателната активност достигна рекордните 77%, т.е. тя е с 10% по-висока отколкото на последните регионални избори през 2012.

Впрочем, както отбелязват анализаторите, въпреки че сепаратистите ще разполагат с пълно мнозинство в парламента, те не успяха да спечелят мнозинството от гласовете, получавайки 47,8% от тях. Това даде основание на противниците им да обявят, че те са изгубили плебисцита и не могат да претендират за победа. Както заяви по този повод в Мадрид говорителят на управляващата Народна партия Пабло Касадо: „Мнозинството от каталунците отхвърлиха независимостта и ние ще продължим да защитаваме единството на Испания“.

Южнотиролската "ябълка на раздора"

Междувременно се усилват и претенциите за независимост на т.нар. Южен Тирол (в момента - автономна италианска провинция Болцано), който от сто години насам е своеобразна "ябълка на раздора" между Австрия и Италия. Както е известно, през 1915 Южен Тирол, който тогава е част от Австро-Унгарската империя, е обещан на Италия срещу ангажимента и да се намеси в Първата световна война на страната на Антантата. Според Сенжерменския договор от 1919 тази територия и нейните 250 хиляди жители, повечето от които говорят австро-баварски диалект на немския език, действително става част от Италия. След идването на власт на Мусолини тя става провинция Алто Адидже, а жителите и са задължени да говорят италиански, да се регистрират с италиански имена и дори да сменят надписите в местните гробища с италиански. В региона масово започват да се заселват безработни италианци от други части на страната, с цел "разводняването" на местния германски етнос. Представителите на последния обаче не се примиряват с това. Така, през 50-те години на миналия век е създадане военизираната политическа формация "Комитет за освобождението на Южен Тирол", осъществила редица терористични нападения. Само през т.нар. "Огнена нощ" (на 12 юни 1961) например, са взривени няколко десетки стълбове на електропроводи.

През 1969 регионът получи автономен статут, а германският език бе признат за официален, наред с италианския. Беше признато и немското име на територията - Южен Тирол. Три години по-късно провинцията се сдоби с нов статут, позволяващ на тиролците да участват в политическия и живот. В резултат, през 1992 Австрия обяви, че вече няма противоречия с Италия по въпроса за Южен Тирол. В момента тук живеят 500 хиляди души, 70% от които говорят немски, а 25% - италиански.

Мнозинството от тиролците обаче, очевидно претендират за нещо повече, т.е. за независимост. В момента нивото на безработицата в провинцията е едва 4%, което е най-ниското в цяла Европа. Местните социална и здравна система се смятат за еталон в Италия, както впрочем и на континента, като цяло. Тиролците могат да се похвалят и с едно от най-високите жизнени равнища в Европа. Всяка година Южен Тирол се посещава от пет милиона туристи, а местните електроцентрали снабдяват с електричество цяла Северна Италия.

След провъзгласяването на независимостта на Косово през 2008, партията "Свобода за Южен Тирол" (SFT) стартира кампания под лозунга "Южен Тирол не е Италия!". През май 2014 SFT проведе допитване сред местното население за отделянето на провинцията от Италия и последващото и присъединяване към Австрия. От участвалите в него 61 хиляди граждани, 90% са гласували със "за".

Естествено, тези стремежа се подкрепят и от Северен Тирол (т.е. австрийската провинция Тирол). Така например, през 2007 професорът от Университета на Инсбрук Петер Пернталер (автор на книгата "Идентичността на Тирол в Европа", която аргументира правото на народа на Южен Тирол на самоопределение), лансира проект за конституция на бъдещата "Свободна държава Южен Тирол".

Сепаратистките стремежи на южнотиролците се подкрепят и от влиятелната в Австрия Партия на свободата, която е сред водещите политически сили на европейските т.нар. "нови десни". По този въпрос партията се опира на преобладаващите настроения в местното обществено мнение. Така, проведеното през януари 2015 допитване на организацията Heimatbund показва, че от 1000 респонденти, 89% подкрепят идеята жителите на Южен Тирол да имат двойно гражданство - австрийско и италианско.

На пръв поглед раздробяването на големите национални държави би могло да се окаже полезно за бюрократите от централата на ЕС в Брюксел, както и за транснационалните корпорации. Не бива обаче да се забравят последиците от това. Защото ако духът на сепаратизма бъде изпуснат от бутилката, избухването на континентална война в Европа може да се окаже само въпрос на време.

Частично признати като държави и претендиращи за независимост региони в Европа

Новите държави на европейската карта

Междувременно, наред с ръста на сепаратистките стремежи, през последните години в Европа нараства броят на възникналите в резултат от тях частично признати (или пък непризнати от никого, но фактически съществуващи) държави на територията на континента, с които пък е свързан феноменът на "разделените" държави на територията на Стария континент.

Както е известно, през последните месеци, с подкрепата на ЕС и Турция, бяха активирани преговорите за евентуалното обединяване в една федерация на двете държави, съществуващи на остров Кипър - гръцката (която е официално призната и е част от ЕС) и турската (призната единствено от Анкара). Както съобщи в началото на септември 2015 говорителят на кипърското правителство Никос Христодулидис, 40-те точки на бъдещото споразумение вече са съгласувани. Предполага се, че островът ще остане част от ЕС, като ще бъдат премахнати всички ограничения върху движението на гражданите, независимо дали те живеят в гръцката или турската част. Под въпрос все още е принципът за ротация на президентския пост на водачите на турската и гръцката общности. Въпреки това, прогресът е налице. Ако президентите на двете кипърски държави Анастасиадис и Акънджъ успеят да се споразумеят, това ще бъде първият случай на обединяване на разделена държава в най-новата история на Европа.

Кипърският проблем

Както е известно, двете кипърски общности - гръцката и турската, живеят заедно вече 450 години. През ХVІ век, след като османците завоюват острова, контролиран по онова време от Венеция, султан Селим ІІ преселва там хиляди турци от Мала Азия, предоставяйки земя на ветераните от армията и техните семейства. Оттогава насам турците и гърците живеят заедно, но без да се смесват.

Когато през 1960 Великобритания даде независимост на острова, турците, които по онова време бяха 18% от населението, получиха 30% от местата в органите на властта. Освен Лондон, гаранти за това квотно разпределение станаха Атина и Анкара. Само три години по-късно обаче, в Кипър избухна първата сериозна политическа криза, причина за която бе изтласкването на турците от всички постове в правителството, последвано от сблъсъци между двете общности, като в резултат турската общност обяви създаването на собствен орган за самоуправление (Временна турска администрация) и отказа да признава законите, приети след прогонването на турските представители от управлението. Така и без това напълно изкуствената "киприотска общност" започна да се разпада.

Процесът се ускори през 1974, когато - след опита за преврат на местните гръцки националисти, подкрепяни от военната хунта в Атина, Турция осъществи военна интервенция на острова под предлог да бъдат защитени основните положения на договора от 1960. Малко по-късно на власт в Никозия отново се върна сваленият премиер - архиепископ Макариос, но вече бе късно: на контролираната от турската армия територия (37% от целия остров) беше създадена т.нар. Турска федеративна държава Северен Кипър. Първоначално се смяташе, че тя ще съществува само временно, доколкото според постигнатото мирно споразумение се предвиждаше създаването през 1975 на федерална държава, но в крайна сметка гръцката общност, изтласкана в южните райони на острова, така и не съумя да се договори с турската и осем години по-късно последната обяви независимата Севернокипърска турска република. Както вече споменах, тя се признава само от Анкара, докато за останалите членове на ООН Кипър си остава единен и неделим.

И до днес по протежение на разделящата острова т.нар. "Зелена линия" са разположени военнослужещи на ООН за поддържане на мира в Кипър (UNFICYP), чиито мандат се удължава всяка година. Като цяло, ситуацията на острова е стабилна: местните жители могат свободно да пресичат "Зелената линия", макар и за ограничено време, а в гръцката част на острова съществуват и отделни турски общини.

Ключовият въпрос в проточилия се гръцко-турски диалог е, дали и при какви условия островът може да се обедини. През 2005 например, гърците с референдум отхвърлиха лансирания от тогавашния генерален секретар на ООН Кофи Анан план, предвиждащ създаването на Обединена кипърска република с две автономни зони, управлявана от Президентски съвет, който включва четирима гърци и двама турци. Въпреки че предвиждаше съкращаване на турската част на острова с почти 25% и гарантиране правото на гръцките бежанци да се върнат по родните си места, планът бе сметнат от гръцката общност за "прекалено протурски".

Ситуацията в северната (турската) част на острова е по-сложна. Там си съперничат две основни политически сили: Партията на националното единство (ПНЕ), създадена още през 1975, се обявява за максимално сближаване с Турция и привличане на турски капитали. Противостои и лявата Републиканска турска партия, настояваща за обединяването на острова в една държава и ползваща се с подкрепата по този въпрос на центристката Демократична партия.

През последните години отношенията между двете части на Кипър бяха доста хладни. Президент на Северен Кипър беше Дервиш Ероглу от ПНЕ, който не беше настроен за преговори. През 2014 гръцката и турската общности не успяха да се споразумеят за добива на енергоносители в шелфа на Северен Кипър, след което диалогът окончателно беше прекратен.

Преговорите бяха възобновени едва след като на президенските избори в турската част на острова победи независимият кандидат-левичар Мустафа Акънджъ, обещал, че ще постигне обединението на острова в рамките на петгодишния си мандат. Той се обявява против прекалената опека от страна на Анкара, макар че не е склонен да разваля отношенията с нея. Акънджи дори изрази готовност да предаде на гръцката общност граничния град Вароша, чиито коренни жители го напуснаха още през 1974. В гръцката част на Кипър се отнасят добре към Акънджъ, предвид съвместната му работа с гръцката общност като кмет на турската част на Никозия, а след това и като вицепремиер и министър на туризма на Северен Кипър.

Ситуацията в Кипър е уникална за ЕС, тъй като в Съюза няма други разделени държави. Чисто формално, Северен Кипър влиза в ЕС, доколкото е част от територията на острова, а Брюксел на признава разделянето му на две държави. Истината е, че т.нар. "еврократи" дълги години работиха упорито за решаването на кипърския въпрос, при това гледаха да действат изключително внимателно. Което не може да се каже за отношението им към друга от разделените държави в Европа - Босна и Херцеговина.

Изкуствената държава Босна и Херцеговина

Впрочем, ситуацията в Босна силно се различава от тази в Кипър. Ако на острова живеят два съвършено различни народа, единият от които е там от хилядолетия, а другият се появява преди няколкостотин години в резултат от завюването му, на територията на Босна и Херцеговина изначално живеят славяни, които с течение на времето се обособяват по религиозен признак: православни сърби, бошнаци мюсюлмани и католици хървати. По време на войните, съпътствали разпадането на комунистическа Югославия през 1992-1995, в бившата югорепублика се формира съюз между хървати и бошнаци, насочен срещу привилегированите, според тях, сърби като тази конфигурация се запази и след прекратяването на военните действия, когато в рамките на Босна и Херцеговина беше създадена отделна Република Сръбска и мюсюлманско-хърватска федерация Босна и Херцеговина, както и отделното образувание, намиращо се под международно управление - окръг Бръчко, който е част едновременно от първите две. Началото на тази система "две в едно" бе поставено с подписването на Дейтънските споразумения и Парижкия договор от 1995, като според тях Босна беше разделена по етническите си граници, което обаче нямаше как да стане достатъчно прецизно, тъй като на много места, сърбите, хърватите и мюсюлманите живееха смесено. В крайна сметка възникнаха две полунезависими квазидържави с многобройни анклави, нито една от които не може да съществува нормално. Някога единният индустриален комплекс на Босна и Херцеговина беше поделен между трите общности, в резултат от което мините например се оказаха на територията на една от квазидържавите, а обработвателните комбинати - в другата. Нещо повече, сърбите отрязаха цялата хърватско-мюсюлманска железопътна мрежа от басейна на река Дунав. Неслучайно и Сараево, и Баня Лука са недоволни от начина, по който бе реализирано на практика Дейтънското споразумение и между тях тлеят гранични спорове. Впрочем, напрежение съществува и вътре в мюсюлманско-хърватската федерация, като хърватите не са забравили, че по време на войната имаха самостоятелна квазидържава (Република Херцег-Босна) и периодично предлагат на бошнаците разграничаване на двете общности.

Формално, Босна и Херцеговина изглежда като нормална държава със собствени органи на управление - тричленно Председателство, общо правителство и общ двукамарен парламент, където местата се разпределят на квотен принцип. Само че компетенциите на федералните органи на управление се изчерпват с външната политика и то само донякъде. Всяка от двете квазидържави има собствена конституция, свой президент, правителство, парламент, съдебна власт, армия и полиция, т.е. на практика е суверенна.

На всичкото отгоре във всяка от тях има достатъчно недоволни от сегашната ситуация. На практика, мирът в региона се поддържа само от скромния контингент на ЕС, както и от спомена за безмислената кървава война отпреди двайсет години.

Брюкселските "еврократи" обаче упорито настояват за запазването на единната държава по модела на Кипър, въобразявайки се, че тя може да се превърне в демократично и полиетнично образувание. Само че, ако кипърските гърци и турци съумяха поотделно да изградят работещи икономики, разпарчетосаната Босна и Херцеговина се намира в перманентна стагнация, въпреки огромната международна подкрепа (финансова и друга). Всяка от трите общности следва собствените си интереси: така сърбите и хърватите искат обединение със сънародниците си, премахвайки изкуствено очертаните граници, а бошнаците мюсюлмани се опитват да градят умерена демокрация с ясно изразен ислямистки уклон.

Косовският прецедент

В разположената също в Западните Балкани самообявила се за независима държава Косово (която в момента е призната от 108 членове на ООН) ситуацията изглежда още по-сложна и трудна за разрешаване. Освен че международният статут на отделилото се от Сърбия Косово все още е под въпрос, в самата република, още от момента на създаването и тлее конфликт между сърбите (населяващи Северно Косово и по-точно общините Лепосавич, Звечан и Зубин Поток, както и част от Косовска Митровица) и етническото мнозинство - косовските албанци.

Тъй като 70-те хиляди косовски сърби живеят до границата със Сърбия, те не могат да бъдат блокирани от властите в Прищина и редовно получават от Белград както пенсиите си, така и помощи за безработица и дори участват в сръбските избори. Опитът на президента на Косово Хашим Тачи да промени това през 2011 се провали, като пътят на полицията беше преграден с барикади, започнаха сблъсъци и се наложи намесата на миротворческите сили на НАТО. През февруари 2012 косовските сърби проведоха референдум за излизането на областите със сръбско мнозинство от състава на Косово като против гласуваха само 69 души.

Естествено, референдумът нямаше никакви международни последици. Още повече, че Белград, чиято основна цел е присъединяването към ЕС, отказа да го подкрепи. Така, в рамките на частично признатата косовска държава се формира друга квазидържава, непризната от никого. В случая, декларираната от Брюксел привързаност към принципа на териториалната цялост изигра лоша шега на „еврократите“: макар че Белград предлагаше на Прищина официално да признае Косово и дори да му отстъпи някои сръбски райони, населени предимно с албанци, в обмен на териториите, населени с косовски сърби, а косовските лидери изглеждаха склонни на подобна сделка, тя в крайна сметка беше блокирана от ЕС.

Разделената Молдова

Струва си да спомена още един замразен конфликт - между Молдова и т.нар. Приднестровие. Както е известно, военните действия там бяха прекратени през 1992 благодарение на пряката руска намеса, като оттогава насам т.нар. Приднестровска молдовска република съществува благодарение присъствието на руските миротворци.

Преговори за обединение на Приднестровието с Молдова се водят вече 23 години но без резултат. Както е известно, основна стратегическа цел на Кишинеу е интеграцията на страната в ЕС, като за целта през 2014 беше подписано Споразумение за асоциация със Съюза. Приднестровието пък се ориентира към Русия - там руският е официален език, а половината от цялото 500-хилядно население имат и руски паспорти. На проведения през 2006 (и непризнат от международната общност) референдум 97% от жителите на сомопровъзгласилата се република гласуваха за обединение с Русия.

През 2003 Москва лансира план за разрешаване на проблема с Приднестровието, станал известен като "Меморандума на Козак" (по името на предложилият го член на екипа на Путин Дмитрий Козак). Той предвиждаше федерализацията на Молдова, като Приднестровието трябваше да получи специален статут в рамките на молдовската държава, позволяващ му да блокира законите, които не го устройват. Освен това Молдова трябваше да демобилизира армията си и официално да потвърди своя статут на неутрална държава. Както е известно обаче, в навечерието на подписването на съответното споразумение, тогавашният молдовски президент Владимир Воронин (очевидно под натиска на Брюксел и Вашингтон) отказа да го направи, под предлог, че с негова помощ Москва се опитва за легализира независимостта на Приднестровието. Сагата с "Меморандума на Козак", както и последвалите събития показаха, че през последния близо четвърт век Приднестровието и Молдова са изградили радикално различаващи се икономически и политически системи и са формирали собствени икономически и политически елити, които очевидно не са заинтересовани от взаимната интеграция, да не говорим че изпитват силно недоверие един към друг.

В момента сме свидетели на поредния пример за формирането и функционирането на алтернативни органи на властта на територията на съществуваща суверенна държава в лицето на т.нар. Донецка и Луганска народни републики, претендиращи за независимост от Украйна. И макар че Европейският съюз, на чиято помощ разчитат в Киев, официално не изглежда склонен да признае "особения статут" на двете области, опитът, който Брюксел е натрупал с Кипър, както и с разделените държави и квазидържави - Босна и Херцеговина, Косово, Молдова и т.н. - а именно, формалното непризнаване на разделението, фактическото "замразяване" на конфликта, изпращането на миротворци по разграничителната линия между страните в него и постепенното формиране на два отделни икономически и политически елита, вероятно ще определи поведението му и в този случай. Което, разбира се, няма да се хареса на Киев, но това едва ли интересува т.нар. "еврократи".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}