Изострянето на междунационалните противоречия е сред отличителните характеристики на съвременната епоха. Народи или етнически групи, които в течение на дълго време (понякога от векове) живеят заедно в рамките на една държава, демонстрират очевиден стремеж да скъсат с нея и да създадат своя собствена. При това тази тенденция не е характерна само за отделни региона на постсъветското и (в по-широк план) постсоциалистическото пространство, където тези стремежи до голяма степен се обясняват с хаотичния разпад на Съветската империя, но и в смятаната за "благополучна" и демократична Западна Европа.
Както е известно, западноевропейските държави традиционно се позиционират като своеобразни "учители" на онези от източната половина на Стария континент заради уж притежаваните от тях знания и опит, които им дават основание да представят собствения си модел на организация на обществените, включително и междунационалните, отношения като своеобразен еталон за останалите.
Наистина ли обаче, западният модел е толкова съвършен, че възникващите в неговите рамки противоречия не могат да придобият остър и - отвреме навреме - разрушителен характер? Къде са причините за периодично възникващите в отделните национални региони на Европа стремеж към сецесия от "държавите-майки" и формирането на собствени национални държави?
Европейският "парад на суверенитетите"
Според някои анализатори, стартиралият след "февруарската революция" през 2014 процес на териториален разпад на Украйна е катализирал много замразени до този момент териториални спорове в Европа.
Британските сепаратисти
Продължава например необявената война в Северна Ирландия. Както е известно, през 1998 британското и ирландското правителства подписаха в Белфаст споразумение за бъдещето на тази провинция на Обединеното кралство, но истината е, че конфликтът остава неразрешен. Според местните католици, "когато политиците от Лондон и Дъблин подписаха споразумението преди 17 години, насилието трябваше да бъде прекратено, но това няма как да стане, докато протестантите не променят отношението си към нас, защото те смятат, че ние просто нямаме правото да живеем в Ълстър".
Очевидно Лондон трудно може да разчита на лоялността на ирландските католици в Северна Ирландия. При това нещата не опират само до конфесионалните различия, а до това, че протестантите от англосаксонски произход продължават да доминират в икономиката и политиката на Ълстър. Както е известно, Северна Ирландия се появява на картата през 1921 именно, защото протестантите са абсолютното мнозинство от населението в тази част на "Зеления остров". Те нямат никакво желание да се присъединят към току що създадената католическа Ирландия и предпочитат да останат в състава на протестантска Великобритания. Оттогава насам обаче, ситуацията се промени. Така, според преброяването през декември 2012 протестантите вече не са мнозинство в Северна Ирландия. А предвид факта, че в програмите на всички "католически партии" в Ълстър присъства искането за отделяне от Великобритания, се очертава такова решение на ирландския въпрос, което очевидно няма да е в полза на Лондон. Между другото, в съседна Ирландия, където БВП на глава от населението е 1,5 пъти по-високо, отколкото в Ълстър, 80% от населението подкрепя идеята за присъединяването на провинцията.
Впрочем, сепаратистките стремежи в Северна Ирландия далеч не са единствения проблем на Лондон в тази сфера. Минималната (и според редица анализатори твърде съмнителна и вероятно "нагласена") победа на противниците на независимостта на Шотландия на провелият се през септември 2014 референдум по този въпрос, сама по себе си, не решава проблема за единството на Обединеното кралство. Тя по-скоро се оказа само отправна точка за последвалите напрегнати дебати за реформиране на взаимоотношенията между Лондон и Единбург в политическата, финансовата, социалната и други сфери. Всички възникващи в хода им проблеми автоматично се превръщат в нов катализатор на сепаратистки настроения. Така, непосредствено след референдума, британският премиер Дейвид Камерън опита да се дистанцира от обещанието си да предостави на Шотландия ключови пълномощия в административната и финансово-икономическата сфери, дадено по време на посещението му в страната през май 2014. Както е известно, според законодателните промени, които следва да бъдат прокарани след парламентарните избори от 7 май 2015, Шотландия ще може да определя размера на данъка върху доходите, може да влия върху социалните разходи и получи правомощия сама да определя как ще се избират и как трябва да работят шотландският парламент и други ключови структури. Единбург обаче на няколко пъти предупреди, че Лондон не изпълнява докрай обещаното. Във връзка с референдума за оставане в ЕС например, който Камерън е решен да проведе, беше съобщено, че проевропейската Шотландия вероятно ще гласува "за" оставане в ЕС, ако Англия гласува "против". Всички тези въпроси неминуемо ще провокират нови дискусии, включително с участието на самия Европейски съюз.
Между другото, Съюзът се оказа в сложна ситуация. От една страна, Брюксел приветства резултатите от щотланския референдум, но от друга - да не забравяме, че във Великобритания предстои друг референдум - за излизането и от ЕС. Което обяснява и на пръв поглед парадоксалното, но съдържащо определен подтекст изказване на вече бившия председател на Европейската комисия Жозу Мануел Барозу, който приветства "решението на шотландците да запазят единството на Великобритания", но веднага след това обеща, че Комисията "ще продължи конструктивния диалог с Единбург в сферите, които са важни за бъдещето на Шотландия , включително заетостта и икономическия растеж, енергетиката, климатичните промени и околната среда, както и по-ефективното управление".
На практика, това означава, че ако Великобритания все пак излезе през 2017 от ЕС, Брюксел може да се откаже от досегашната си позиция и да подкрепи сепаратистките стремежи на жителите на Шотландия, Северна Ирландия и Уелс. Както посочва в тази връзка професорът по политология от Университета на Стратклайд в Глазгоу Джон Къртис: "дискусиите за конституционното бъдеще на Великобритания не приключват с шотландския референдум, напротив те съвсем скоро ще бъдат подновени, което поставя нови конституционни въпроси пред останалите части на Великобритания".
По сходен начин разсъждават и привържениците на самоопределението на Северна Ирландия и Уелс. Така, водачът на североирландската партия Шин Фейн Джери Адамс призова за осъществяване правото на референдум и в Ълстър. Според него, "мнозинството жители на острова (има се предвид Ирландия - б.р.) смятат, че е назрял моментът за провеждането на цивилизован дебат относно обединяването на Ирландия или продължаването на разделеното и съществуване". На свой ред, лидерът на Партията на Уелс (Plaid Cymru) Лиан Ууд, предупреди, че партийните активисти ще наблюдават внимателно, какво се предлага на Шотландия за да решат за какво да настояват по отношение на Уелс".
Каталунският случай
Друга "гореща точка" на Европа е Каталуния, създадена от преселници от Окситания (днешна Южна Франция). Съвременният каталунски език доста прилича на френския и по-малко - на испанския. Когато през 1479 Каталуния, която тогава е в състава на кралство Арагон, става част от Испания, централизаторската политика на испанските монарси провокира съпротивата на каталунците. Цялата по-нататъшна история на Каталуния е свързана с борбата за независимост.
През 1932 тя получава автономен статут от тогавашното републиканско правителство в Мадрид. Затова по време на последвалата Испанска гражданска война (1936-1939) Барселона е верен съюзник на Републиката и нейна основна индустриална база. След победата си, генералисимус Франко отменя автономията на Каталуния, забранява публичната употреба на каталунския език и дори "националния" танц "сардану". Между 1939 и 1953 в провинцията са разстреляни 4 хиляди души заради активното им участие в съпротивата срещу режима. Други 460 хиляди каталунци бягат във Франция.
През 1979 Каталуния отново получава автономен статут и в момента в училищата и университетите се преподава само на каталунски. Всички документи в държавните и общински институции също са на каталунски, макар че по закон испанският се смята за официален държавен език. Сред условията за назначаване на държавна служба е и знанието на каталунски. В Испания вече са свикнали, че на всеки мач на местния футболен гранд "Барселона", феновете му издигат плакати "Каталуния не е Испания".
Според мнозина експерти, каталунците имат всички основания да мислят за създаването на независима държава. Така, по ниво на БВП на глава от населението (над 30 хиляди евро), Каталуния се нарежда редом с Великобритания и Австрия, но всяка година е принудена да дава на централното правителство в Мадрид с 16 млрд. евро повече, отколкото е собственият и бюджет.
През 2009-2010 бяха проведени неофициални допитвания (референдуми) за независимостта на Каталуния, като над 90% от участниците я подкрепят, а в грандиозния "Марш за независимост", проведен през септември 2012 на цялата територия на провинцията, се включиха над 1,5 млн. души с лозунги "Каталуния - нова държава в Европа".
След регионалните избори през ноември 2012, в резултат от които партиите, подкрепящи независимостта на Каталуния, получиха абсолютно мнозинство в местния парламент, последният прие на 23 януари 2013 Декларация за суверенитета (в която се твърди, че "Каталуния е суверенен политически и правен субект в състава на Испания"). Освен това, за ноември 2014 беше насрочен референдум за отделянето на провинцията, но испанският Конституционен съд го обяви за незаконен. В отговор местното правителство организира допитване за политическото бъдеше на Каталуния, в рамките на което 80% от участниците се обявиха за нейната независимост.
В средата на юли 2015 испанският премиер Мариано Рахой декларира, че "независимостта на провинцията е невъзможна". В отговор президентът на Каталуния Артур Мас подписа указ за провеждането на 27 септември 2015 на предсрочни избори, които, според него, на практика ще представляват референдум за независимостта на провинцията от Испания. Подкрепящите независимостта партии и организации обявиха, че ще участват в тях с обща листа, както и, че ако победят незабавно ще стартират процес на придобиване на независимост, който следва да приключи в рамките на не повече от година и половина, т.е. в началото на 2017.
Както се и очакваше, на изборите привържениците на независимостта получиха мнозинството от местата в парламента на испанската провинция. Според резултатите от преброяване на 99,67% от бюлетините, сепаратисткият блок „Заедно за „Да“ печели 62 депутатски места, а по-малката крайнолява сепаратистка партия „Кандидатура за народно единство“ - десет места. Заедно те получават пълно мнозинство от 72 места в 135-членния местен парламент.
Каталунската социалистическа партия ще разполага с 16 депутати, партията „Сиудаданос“ (Граждани) - с 25, филиалът на управляващата Народна партия - 11 места, също както и партията „Каталуния, да, ние можем“. Избирателната активност достигна рекордните 77%, т.е. тя е с 10% по-висока отколкото на последните регионални избори през 2012.
Впрочем, както отбелязват анализаторите, въпреки че сепаратистите ще разполагат с пълно мнозинство в парламента, те не успяха да спечелят мнозинството от гласовете, получавайки 47,8% от тях. Това даде основание на противниците им да обявят, че те са изгубили плебисцита и не могат да претендират за победа. Както заяви по този повод в Мадрид говорителят на управляващата Народна партия Пабло Касадо: „Мнозинството от каталунците отхвърлиха независимостта и ние ще продължим да защитаваме единството на Испания“.
Южнотиролската "ябълка на раздора"
Междувременно се усилват и претенциите за независимост на т.нар. Южен Тирол (в момента - автономна италианска провинция Болцано), който от сто години насам е своеобразна "ябълка на раздора" между Австрия и Италия. Както е известно, през 1915 Южен Тирол, който тогава е част от Австро-Унгарската империя, е обещан на Италия срещу ангажимента и да се намеси в Първата световна война на страната на Антантата. Според Сенжерменския договор от 1919 тази територия и нейните 250 хиляди жители, повечето от които говорят австро-баварски диалект на немския език, действително става част от Италия. След идването на власт на Мусолини тя става провинция Алто Адидже, а жителите и са задължени да говорят италиански, да се регистрират с италиански имена и дори да сменят надписите в местните гробища с италиански. В региона масово започват да се заселват безработни италианци от други части на страната, с цел "разводняването" на местния германски етнос. Представителите на последния обаче не се примиряват с това. Така, през 50-те години на миналия век е създадане военизираната политическа формация "Комитет за освобождението на Южен Тирол", осъществила редица терористични нападения. Само през т.нар. "Огнена нощ" (на 12 юни 1961) например, са взривени няколко десетки стълбове на електропроводи.
През 1969 регионът получи автономен статут, а германският език бе признат за официален, наред с италианския. Беше признато и немското име на територията - Южен Тирол. Три години по-късно провинцията се сдоби с нов статут, позволяващ на тиролците да участват в политическия и живот. В резултат, през 1992 Австрия обяви, че вече няма противоречия с Италия по въпроса за Южен Тирол. В момента тук живеят 500 хиляди души, 70% от които говорят немски, а 25% - италиански.
Мнозинството от тиролците обаче, очевидно претендират за нещо повече, т.е. за независимост. В момента нивото на безработицата в провинцията е едва 4%, което е най-ниското в цяла Европа. Местните социална и здравна система се смятат за еталон в Италия, както впрочем и на континента, като цяло. Тиролците могат да се похвалят и с едно от най-високите жизнени равнища в Европа. Всяка година Южен Тирол се посещава от пет милиона туристи, а местните електроцентрали снабдяват с електричество цяла Северна Италия.
След провъзгласяването на независимостта на Косово през 2008, партията "Свобода за Южен Тирол" (SFT) стартира кампания под лозунга "Южен Тирол не е Италия!". През май 2014 SFT проведе допитване сред местното население за отделянето на провинцията от Италия и последващото и присъединяване към Австрия. От участвалите в него 61 хиляди граждани, 90% са гласували със "за".
Естествено, тези стремежа се подкрепят и от Северен Тирол (т.е. австрийската провинция Тирол). Така например, през 2007 професорът от Университета на Инсбрук Петер Пернталер (автор на книгата "Идентичността на Тирол в Европа", която аргументира правото на народа на Южен Тирол на самоопределение), лансира проект за конституция на бъдещата "Свободна държава Южен Тирол".
Сепаратистките стремежи на южнотиролците се подкрепят и от влиятелната в Австрия Партия на свободата, която е сред водещите политически сили на европейските т.нар. "нови десни". По този въпрос партията се опира на преобладаващите настроения в местното обществено мнение. Така, проведеното през януари 2015 допитване на организацията Heimatbund показва, че от 1000 респонденти, 89% подкрепят идеята жителите на Южен Тирол да имат двойно гражданство - австрийско и италианско.
На пръв поглед раздробяването на големите национални държави би могло да се окаже полезно за бюрократите от централата на ЕС в Брюксел, както и за транснационалните корпорации. Не бива обаче да се забравят последиците от това. Защото ако духът на сепаратизма бъде изпуснат от бутилката, избухването на континентална война в Европа може да се окаже само въпрос на време.
Частично признати като държави и претендиращи за независимост региони в Европа
Новите държави на европейската карта
Междувременно, наред с ръста на сепаратистките стремежи, през последните години в Европа нараства броят на възникналите в резултат от тях частично признати (или пък непризнати от никого, но фактически съществуващи) държави на територията на континента, с които пък е свързан феноменът на "разделените" държави на територията на Стария континент.
Както е известно, през последните месеци, с подкрепата на ЕС и Турция, бяха активирани преговорите за евентуалното обединяване в една федерация на двете държави, съществуващи на остров Кипър - гръцката (която е официално призната и е част от ЕС) и турската (призната единствено от Анкара). Както съобщи в началото на септември 2015 говорителят на кипърското правителство Никос Христодулидис, 40-те точки на бъдещото споразумение вече са съгласувани. Предполага се, че островът ще остане част от ЕС, като ще бъдат премахнати всички ограничения върху движението на гражданите, независимо дали те живеят в гръцката или турската част. Под въпрос все още е принципът за ротация на президентския пост на водачите на турската и гръцката общности. Въпреки това, прогресът е налице. Ако президентите на двете кипърски държави Анастасиадис и Акънджъ успеят да се споразумеят, това ще бъде първият случай на обединяване на разделена държава в най-новата история на Европа.
Кипърският проблем
Както е известно, двете кипърски общности - гръцката и турската, живеят заедно вече 450 години. През ХVІ век, след като османците завоюват острова, контролиран по онова време от Венеция, султан Селим ІІ преселва там хиляди турци от Мала Азия, предоставяйки земя на ветераните от армията и техните семейства. Оттогава насам турците и гърците живеят заедно, но без да се смесват.
Когато през 1960 Великобритания даде независимост на острова, турците, които по онова време бяха 18% от населението, получиха 30% от местата в органите на властта. Освен Лондон, гаранти за това квотно разпределение станаха Атина и Анкара. Само три години по-късно обаче, в Кипър избухна първата сериозна политическа криза, причина за която бе изтласкването на турците от всички постове в правителството, последвано от сблъсъци между двете общности, като в резултат турската общност обяви създаването на собствен орган за самоуправление (Временна турска администрация) и отказа да признава законите, приети след прогонването на турските представители от управлението. Така и без това напълно изкуствената "киприотска общност" започна да се разпада.
Процесът се ускори през 1974, когато - след опита за преврат на местните гръцки националисти, подкрепяни от военната хунта в Атина, Турция осъществи военна интервенция на острова под предлог да бъдат защитени основните положения на договора от 1960. Малко по-късно на власт в Никозия отново се върна сваленият премиер - архиепископ Макариос, но вече бе късно: на контролираната от турската армия територия (37% от целия остров) беше създадена т.нар. Турска федеративна държава Северен Кипър. Първоначално се смяташе, че тя ще съществува само временно, доколкото според постигнатото мирно споразумение се предвиждаше създаването през 1975 на федерална държава, но в крайна сметка гръцката общност, изтласкана в южните райони на острова, така и не съумя да се договори с турската и осем години по-късно последната обяви независимата Севернокипърска турска република. Както вече споменах, тя се признава само от Анкара, докато за останалите членове на ООН Кипър си остава единен и неделим.
И до днес по протежение на разделящата острова т.нар. "Зелена линия" са разположени военнослужещи на ООН за поддържане на мира в Кипър (UNFICYP), чиито мандат се удължава всяка година. Като цяло, ситуацията на острова е стабилна: местните жители могат свободно да пресичат "Зелената линия", макар и за ограничено време, а в гръцката част на острова съществуват и отделни турски общини.
Ключовият въпрос в проточилия се гръцко-турски диалог е, дали и при какви условия островът може да се обедини. През 2005 например, гърците с референдум отхвърлиха лансирания от тогавашния генерален секретар на ООН Кофи Анан план, предвиждащ създаването на Обединена кипърска република с две автономни зони, управлявана от Президентски съвет, който включва четирима гърци и двама турци. Въпреки че предвиждаше съкращаване на турската част на острова с почти 25% и гарантиране правото на гръцките бежанци да се върнат по родните си места, планът бе сметнат от гръцката общност за "прекалено протурски".
Ситуацията в северната (турската) част на острова е по-сложна. Там си съперничат две основни политически сили: Партията на националното единство (ПНЕ), създадена още през 1975, се обявява за максимално сближаване с Турция и привличане на турски капитали. Противостои и лявата Републиканска турска партия, настояваща за обединяването на острова в една държава и ползваща се с подкрепата по този въпрос на центристката Демократична партия.
През последните години отношенията между двете части на Кипър бяха доста хладни. Президент на Северен Кипър беше Дервиш Ероглу от ПНЕ, който не беше настроен за преговори. През 2014 гръцката и турската общности не успяха да се споразумеят за добива на енергоносители в шелфа на Северен Кипър, след което диалогът окончателно беше прекратен.
Преговорите бяха възобновени едва след като на президенските избори в турската част на острова победи независимият кандидат-левичар Мустафа Акънджъ, обещал, че ще постигне обединението на острова в рамките на петгодишния си мандат. Той се обявява против прекалената опека от страна на Анкара, макар че не е склонен да разваля отношенията с нея. Акънджи дори изрази готовност да предаде на гръцката общност граничния град Вароша, чиито коренни жители го напуснаха още през 1974. В гръцката част на Кипър се отнасят добре към Акънджъ, предвид съвместната му работа с гръцката общност като кмет на турската част на Никозия, а след това и като вицепремиер и министър на туризма на Северен Кипър.
Ситуацията в Кипър е уникална за ЕС, тъй като в Съюза няма други разделени държави. Чисто формално, Северен Кипър влиза в ЕС, доколкото е част от територията на острова, а Брюксел на признава разделянето му на две държави. Истината е, че т.нар. "еврократи" дълги години работиха упорито за решаването на кипърския въпрос, при това гледаха да действат изключително внимателно. Което не може да се каже за отношението им към друга от разделените държави в Европа - Босна и Херцеговина.
Изкуствената държава Босна и Херцеговина
Впрочем, ситуацията в Босна силно се различава от тази в Кипър. Ако на острова живеят два съвършено различни народа, единият от които е там от хилядолетия, а другият се появява преди няколкостотин години в резултат от завюването му, на територията на Босна и Херцеговина изначално живеят славяни, които с течение на времето се обособяват по религиозен признак: православни сърби, бошнаци мюсюлмани и католици хървати. По време на войните, съпътствали разпадането на комунистическа Югославия през 1992-1995, в бившата югорепублика се формира съюз между хървати и бошнаци, насочен срещу привилегированите, според тях, сърби като тази конфигурация се запази и след прекратяването на военните действия, когато в рамките на Босна и Херцеговина беше създадена отделна Република Сръбска и мюсюлманско-хърватска федерация Босна и Херцеговина, както и отделното образувание, намиращо се под международно управление - окръг Бръчко, който е част едновременно от първите две. Началото на тази система "две в едно" бе поставено с подписването на Дейтънските споразумения и Парижкия договор от 1995, като според тях Босна беше разделена по етническите си граници, което обаче нямаше как да стане достатъчно прецизно, тъй като на много места, сърбите, хърватите и мюсюлманите живееха смесено. В крайна сметка възникнаха две полунезависими квазидържави с многобройни анклави, нито една от които не може да съществува нормално. Някога единният индустриален комплекс на Босна и Херцеговина беше поделен между трите общности, в резултат от което мините например се оказаха на територията на една от квазидържавите, а обработвателните комбинати - в другата. Нещо повече, сърбите отрязаха цялата хърватско-мюсюлманска железопътна мрежа от басейна на река Дунав. Неслучайно и Сараево, и Баня Лука са недоволни от начина, по който бе реализирано на практика Дейтънското споразумение и между тях тлеят гранични спорове. Впрочем, напрежение съществува и вътре в мюсюлманско-хърватската федерация, като хърватите не са забравили, че по време на войната имаха самостоятелна квазидържава (Република Херцег-Босна) и периодично предлагат на бошнаците разграничаване на двете общности.
Формално, Босна и Херцеговина изглежда като нормална държава със собствени органи на управление - тричленно Председателство, общо правителство и общ двукамарен парламент, където местата се разпределят на квотен принцип. Само че компетенциите на федералните органи на управление се изчерпват с външната политика и то само донякъде. Всяка от двете квазидържави има собствена конституция, свой президент, правителство, парламент, съдебна власт, армия и полиция, т.е. на практика е суверенна.
На всичкото отгоре във всяка от тях има достатъчно недоволни от сегашната ситуация. На практика, мирът в региона се поддържа само от скромния контингент на ЕС, както и от спомена за безмислената кървава война отпреди двайсет години.
Брюкселските "еврократи" обаче упорито настояват за запазването на единната държава по модела на Кипър, въобразявайки се, че тя може да се превърне в демократично и полиетнично образувание. Само че, ако кипърските гърци и турци съумяха поотделно да изградят работещи икономики, разпарчетосаната Босна и Херцеговина се намира в перманентна стагнация, въпреки огромната международна подкрепа (финансова и друга). Всяка от трите общности следва собствените си интереси: така сърбите и хърватите искат обединение със сънародниците си, премахвайки изкуствено очертаните граници, а бошнаците мюсюлмани се опитват да градят умерена демокрация с ясно изразен ислямистки уклон.
Косовският прецедент
В разположената също в Западните Балкани самообявила се за независима държава Косово (която в момента е призната от 108 членове на ООН) ситуацията изглежда още по-сложна и трудна за разрешаване. Освен че международният статут на отделилото се от Сърбия Косово все още е под въпрос, в самата република, още от момента на създаването и тлее конфликт между сърбите (населяващи Северно Косово и по-точно общините Лепосавич, Звечан и Зубин Поток, както и част от Косовска Митровица) и етническото мнозинство - косовските албанци.
Тъй като 70-те хиляди косовски сърби живеят до границата със Сърбия, те не могат да бъдат блокирани от властите в Прищина и редовно получават от Белград както пенсиите си, така и помощи за безработица и дори участват в сръбските избори. Опитът на президента на Косово Хашим Тачи да промени това през 2011 се провали, като пътят на полицията беше преграден с барикади, започнаха сблъсъци и се наложи намесата на миротворческите сили на НАТО. През февруари 2012 косовските сърби проведоха референдум за излизането на областите със сръбско мнозинство от състава на Косово като против гласуваха само 69 души.
Естествено, референдумът нямаше никакви международни последици. Още повече, че Белград, чиято основна цел е присъединяването към ЕС, отказа да го подкрепи. Така, в рамките на частично признатата косовска държава се формира друга квазидържава, непризната от никого. В случая, декларираната от Брюксел привързаност към принципа на териториалната цялост изигра лоша шега на „еврократите“: макар че Белград предлагаше на Прищина официално да признае Косово и дори да му отстъпи някои сръбски райони, населени предимно с албанци, в обмен на териториите, населени с косовски сърби, а косовските лидери изглеждаха склонни на подобна сделка, тя в крайна сметка беше блокирана от ЕС.
Разделената Молдова
Струва си да спомена още един замразен конфликт - между Молдова и т.нар. Приднестровие. Както е известно, военните действия там бяха прекратени през 1992 благодарение на пряката руска намеса, като оттогава насам т.нар. Приднестровска молдовска република съществува благодарение присъствието на руските миротворци.
Преговори за обединение на Приднестровието с Молдова се водят вече 23 години но без резултат. Както е известно, основна стратегическа цел на Кишинеу е интеграцията на страната в ЕС, като за целта през 2014 беше подписано Споразумение за асоциация със Съюза. Приднестровието пък се ориентира към Русия - там руският е официален език, а половината от цялото 500-хилядно население имат и руски паспорти. На проведения през 2006 (и непризнат от международната общност) референдум 97% от жителите на сомопровъзгласилата се република гласуваха за обединение с Русия.
През 2003 Москва лансира план за разрешаване на проблема с Приднестровието, станал известен като "Меморандума на Козак" (по името на предложилият го член на екипа на Путин Дмитрий Козак). Той предвиждаше федерализацията на Молдова, като Приднестровието трябваше да получи специален статут в рамките на молдовската държава, позволяващ му да блокира законите, които не го устройват. Освен това Молдова трябваше да демобилизира армията си и официално да потвърди своя статут на неутрална държава. Както е известно обаче, в навечерието на подписването на съответното споразумение, тогавашният молдовски президент Владимир Воронин (очевидно под натиска на Брюксел и Вашингтон) отказа да го направи, под предлог, че с негова помощ Москва се опитва за легализира независимостта на Приднестровието. Сагата с "Меморандума на Козак", както и последвалите събития показаха, че през последния близо четвърт век Приднестровието и Молдова са изградили радикално различаващи се икономически и политически системи и са формирали собствени икономически и политически елити, които очевидно не са заинтересовани от взаимната интеграция, да не говорим че изпитват силно недоверие един към друг.
В момента сме свидетели на поредния пример за формирането и функционирането на алтернативни органи на властта на територията на съществуваща суверенна държава в лицето на т.нар. Донецка и Луганска народни републики, претендиращи за независимост от Украйна. И макар че Европейският съюз, на чиято помощ разчитат в Киев, официално не изглежда склонен да признае "особения статут" на двете области, опитът, който Брюксел е натрупал с Кипър, както и с разделените държави и квазидържави - Босна и Херцеговина, Косово, Молдова и т.н. - а именно, формалното непризнаване на разделението, фактическото "замразяване" на конфликта, изпращането на миротворци по разграничителната линия между страните в него и постепенното формиране на два отделни икономически и политически елита, вероятно ще определи поведението му и в този случай. Което, разбира се, няма да се хареса на Киев, но това едва ли интересува т.нар. "еврократи".
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
