Темата за ядерния потенциал на НАТО е особено важен аспект от цялостното историческо развитие на Алианса, както и от неговото настояще, когато на дневен ред е належащото предприемане на мерки за пълно премахване на този тип оръжия.
За начало, нека се върнем малко назад в историята. В хода на дебата за ролята и мястото на ядрените оръжия много дискусии поражда предложението за използване на ядрени въоръжения на тактическо и на стратегическо ниво като последица от „числената малоценност на НАТО, подтикнала първо европейците в Алианса да искат САЩ да ги отбраняват с тактически ядрени оръжия“[1]. Причината за дисбаланса в конвенционалната военна мощ на източния и западния блокове, се корени в бюджетната политика. Никоя от западните сили не си поставя за цел да противопостави на армиите на Варшавския пакт равностойна на тяхната жива сила и конвенционално въоръжение. Вместо това, както посочва Мелвин Краус, те изразходват повече средства за своето икономическо развитие и социален просперитет, отколкото за армиите си. Първоначално съюзниците разчитат на превъзходството на Алианса в сферата на атомните оръжия, както и на качественото превъзходство на въоръжението си. СССР обаче бързо подобрява качеството на военната си мощ, поради което през 50-те години на ХХ век Алиансът е започва да разполага значително количество тактическо ядрено оръжие за директна подкрепа на бойното поле. Франция и Англия изграждат собствени ядрени „сили за сдържане“. Поради съществуващите по това време договорни задължения обаче, Германия не може да направи същото. Затова, от всички основни западни сили, именно тя разчита най-много на ядрените гаранции на САЩ и приема на територията си най-голям брой американски ядрени оръжия. Тази зависимост поражда определени, включително и чисто психологически, проблеми както и известна раздвоеност у общественото мнение в страната.
Ядрените оръжия не могат да бъдат тествани в маневри, но се знае, че в сражение те „биха превърнали всяко бойно поле в пустиня“. През 1957 НАТО разполага в Европа 7000 тактически ядрени оръжия (мини, минохвъргачки, въздушни бомби, артилерийски гранати и т.н.). По-късно, по искане на европейските съюзници, към тях са добавени и ядрени ракети със среден обсег на действие, което провокира сериозни протести, включително на немски, британски и холандски еколози. В началото съюзниците разчитат на доктрината за масивното възмездие, лансирана през 1954 от САЩ и приета официално от Алианса през 1957, според която всяка атака от страна на СССР следва да бъде посрещната от цялата мощ на американския ядрен арсенал. Десет годни по-късно, през 1967, Северноатлантическият съвет одобрява Доклада Хармел за бъдещите задачи на Алианса, с което се приема нова доктрина на „гъвкавия отговор“. Подобрено е качеството и е увеличено количеството на ракетите. Сходни проблеми възникват и по отношение на стратегическите ядрени оръжия и, по-точно междуконтиненталните балистични ракети. В началото само САЩ разполагат с потенциал да осъщестят стратегическа ядрена атака срещу СССР, разрушавайки основните му градове. Съветският съюз обаче, бързо изравнява стратегическата си ядрена мощ с американската. Затова през 60–те години на миналия век американските стратези лансират доктрината за взаимно гарантирано разрушение, опираща се на тезата, че всеки опит за нарушаване на създалия се ядрен баланс би бил дестабилизиращ. По този повод експертът на Института Катон Стенли Кобър посочва, че: „това беше логиката, подтикнала Макнамара (тогавашният държавен секретар по отбраната б.а.) яростно да се противопостави на конструирането на антибалистичните ракети ABMs"[2]. В същото време Съветският съюз продължава да работи по конструирането на антибалистични технологии с мотива, че за всяко оръжие в историята винаги е произвеждано съответното противооръжие. Доктрината за „взаимно гарантирано унищожение“ има и своите политически последици. Според Кобър, съюзниците разчитат на американското „възпиране“, макар да имат разбираеми съмнения, „дали САЩ наистина са склонни да жертват Ню Йорк заради Лондон, Париж или Хамбург“. Тоест, дали СССР и САЩ не биха предпочели да се въздържат от употребата на стратегическо ядрено оръжие за да съхранят собствените си територии, превръщайки в същото време Европа в поле на разрушителния сблъсък помежду си с използването на тактически ядрени оръжия? Впрочем, Кобър твърди, че до 1989 „САЩ не предприемат опити да използват пълното си техническо и научно превъзходство в решителна битка, за да разоръжат СССР. Създавайки междуконтиненталните балистични ракети ICBMs, американците дори не се стремят, към постигане на баланс със СССР. Провалът на Америка да използва пълния си капацитет се оотчита като грешка, поправена след като Роналд Рейгън поема властта в периода 1981-1988 и пренарежда приоритетите на САЩ, осъществявайки мащабното им (включително и ядрено) превъоръжаване“[3].
Ролята на ядрените сили след края на студената война
По време на студената война ядрените сили играят ключова роля в стратегията за гъвкаво реагиране, бидейки интегрирани в цялостната структура на силите на НАТО и предоставяйки на Алианса разнообразни политически и военни възможности за сдържане на съветската мощ и недопускане на голяма война в Европа.
В новата среда за сигурност след края на студената война НАТО разчита в много по-малка степен на своите ядрени сили. Стратегическа цел на Алианса продължава да бъде предотвратяването на евентуална война, но възможността за ядрена ескалация не доминира. Ядрените сили на НАТО не са насочени срещу конкретна страна, ролята им е предимно политическа, с цел поддържане на мира и стабилността и предотвратяване на война. Израз на това е радикалното съкращаване на ядрения потенциал в рамките на Договора за съкращаване на стратегическите въоръжения (СТАРТ 1), подписан на 31 юли 1991, т.е. пет месеца преди разпадането на СССР, в резултат от който разположените от НАТО стратегически оръжия намаляват от над 10 000 до 6 000 единици, а стратегическите бойни глави са намалени с 25-35%[4]. Договорът СТАРТ 2, подписан на 3 януари 1993, дава рамката за по-нататъшно съкращаване на ядрените оръжия, които САЩ и Русия могат да притежават, до 3000-3500 единици и премахва междуконтиненталните балистични ракети с разделящи се ядрени заряди, съкращавайки с две-трети стратегическите ядрени запаси[5]. САЩ и Русия декларират готовност, след влизането в сила на договора СТАРТ 2, да пристъпят към нови преговори за по-нататъшно съкращаване на стратегическите оръжия до ниво 2000-2500 единици. Великобритания и Франция също предприемат значителни съкращения на ядрените си арсенали и програми. Големи надежди вдъхва декларираната от Руската Федерация готовност страната да спазва стриктно договора за съкращаване на стратегическите нападателни въоръжени СТАРТ-3 със САЩ (известен повече като Нов СТАРТ), независимо от различията по кризата в Украйна[6]. Договорът „Нов СТАРТ" е подписан на 8 април 2010 от президентите на САЩ Барак Обама и на Русия Дмитрий Медведев. Той заменя СТАРТ 1 от 1991, чийто срок на действие изтича през декември 2009, както и договора за съкращаване на стратегическите нападателни оръжия СОРТ (за разликаот СТАРТ 2, СОРТ се базира не върху носителите, а върху бойните глави в готовност), прекратен с влизането в сила на Нов СТАРТ. Последният предвижда, че седем години след влизането му в сила на 5 февруари 2011, на всяка от страните се разрешават максимум 1550 единици преброени, разгърнати ядрени бойни глави и бомби. Разгърнатите и неразгърнатите установки за междуконтинентални балистични ракети и балистични ракети, изстрелвани от подводници и тежки бомбардировачи, са ограничени до 800. Разположените междуконтинентални балистични ракети и балистични ракети изстрелвани от подводници и тежки бомбардировачи, предназначени за ядрени мисии, са ограничени до 700[7]. Всеки бомбардировач се отчита като една бойна глава[8]. Подобно на СТАРТ I, Новият СТАРТ не следи и не ограничава бойните глави или бомбите, след като те биват демонтирани от разположените пускови установки. Неразгърнатите ракети са обект на мониторинг, но не са ограничени като количество. Новият СТАРТ е валиден до 2020 и е част от общото подобряване на двустранните връзки между Москва и Вашингтон, а американците го разглеждат като лична заслуга и успех на президента Обама. Според договора, САЩ и Русия следва да намалят до 2018 стратегическите ядрени бойни глави до 1550 за всяка страна и да ограничат броя на стратегическите установки за ядрени ракети до 800. Договорът установява режим на пълна проверка, влючващ редовен актуализиран обмен на данни и подробен списък на дейностите, свързани с ядрените оръжия, изискващ уведомления и инспекции на място 18 пъти годишно. В САЩ и Русия договорът Нов СТАРТ получава силна подкрепа, като съответните експертни комисии препоръчват неговата ратификация. Сенатът на САЩ ратифицира на 22 декември 2010, а руската Държавна Дума го последва на 25 януари 2011[9]. Американските и руски политици посочват, че се подготвят преговори за съгласуване на по-нататъшни ограничения[10]. Съкращения са осъществени и в субстратегическите (с малък радиус на действие) ядрени сили, включващи ядрена артилерия, ракети "земя-земя" и "земя-въздух" и субстратегическите оръжия на надводните военноморски сили. В Европа през 1992 са съкратени повече от 80% от тях. Някои от средствата за доставяне до целта са запазени за нуждите на конвенционалната отбрана, но всички предназначени за тях ядрени бойни заряди са извадени напълно от инвентара на НАТО.
Ядрените оръжия за наземно базираните субстратегически сили на НАТО, оставащи в Европа, са ядрените авиационни бомби с двойно предназначение (които могат да бъдат елемент както от стратегическите настъпателни въоръжения, така и от тактическите ядрени бойни заряди, като например бъдещите В61-12). Те са значително по-малко на брой и са складирани в няколко военни бази в условия на висока сигурност и безопасност. Резултатът е съкращаване запасите на НАТО от субстратегически ядрени оръжия в Европа до около 20% от равнището им през 1990. Страните-членки смятат, че в обозримо бъдеще много по-малките субстратегически сили ще са достатъчни за удовлетворяване потребностите на Алианса. През 1996 те декларират, че нямат намерение, планове или причини да разполагат ядрени оръжия на територията на новоприетите страни-членки, както и, че не виждат в момента или в бъдеще необходимост да променят отделни аспекти на ядрената стратегия на НАТО. Независимо от това, новоприетите страни са пълноправни участници в Алианса и се ползват от колективната сигурност, която ядрените сили на НАТО гарантират на всичките си членове. Участието на неядрените страни членки в определянето на ядрената стратегия на пакта трябва да демонстрира солидарността в рамките на Алианса, общото задължение на членовете му да поддържат своята сигурност и включването им в разпределението на разходите и споделянето на рисковете. Страните членки осъществяват съвместно и политическия контрол върху ядрените позиции на НАТО чрез Групата за ядрено планиране, в която участват ядрените и неядрените държави от Съюза. Ролята на ядрените сили, която ще се запази и след пълното прилагане на съкращенията, е поддържането на мира и предотвратяването на възможен външен натиск. Присъствието на ядрени сили на САЩ, базирани в Европа и предназначени за поддържане на сигурността на НАТО, осигурява политическа и военна връзка между европейските и северноамериканските членове на пакта. Основното предназначение на ядрените сили на НАТО е политическо: запазване на мира и предотвратяване на външен натиск и война. За поддържането на надеждна ядрена позиция и демонстриране на солидарността и общата решимост на НАТО за предотвратяване на всякакви войни се запазва необходимостта от широко участие на европейските съюзници в колективното планиране на отбраната, мирновременното базиране на ядрени сили на тяхна територия, както и от механизмите за командване, управление и консултации.
Американски ядрени оръжия на територията на държави от НАТО в Европа
Бъдещето на ядрените сили на НАТО
За гарантиране на мира и предотвратяване на войни и заплахи под каквато и да било форма в обозримо бъдеще, Алиансът смята за необходимо да поддържа подходяща комбинация от ядрени и обикновени въоръжени сили, разположени в Европа и извън нея (където това е необходимо) на равнище, съответстващо на съвременните изисквания, но без да превишава минималната степен на достатъчност. Отбранителния потенциал на НАТО следва да разполага със способности за противопоставяне по подходящ и ефективен начин на рисковете, свързани с разпространението на ядрено, химическо и биологическо оръжие и средствата за тяхното доставяне, които също генерират потенциална заплаха за населението, територията и въоръжените сили на страните-членки. Отбранителната позиция на Съюза срещу рисковете и потенциалните заплахи от разпространение на ядрено, биологично и химическо оръжие и средствата за доставянето им трябва да продължи да се усъвършенства, включително чрез по-нататъшни усилия в областта на противоракетната отбрана. Стратегията на НАТО не предвижда способности за водене на химическа или биологична война.
В същото време се налага да се отчита позицията на повечето страни членки на пакта, според които, в резултат на радикалните промени в средата за сигурност, включително намаленато численост на конвенционалните сили в Европа и необходимостта от по-продължително време за реагиране, Алиансът разполага с много по-голям потенциал за справяне с кризи чрез дипломатически и други средства, а при необходимост и посредством организиране на успешна отбрана с конвенционални сили и средства. НАТО трябва да бъде готова да се справи с предизвикателствата и да се възползва от възможностите на новия век. Стратегическата концепция потвърждава дългосрочното предназначение на Алианса и излага неговите фундаментални задачи в областта на сигурността. Освен това тя позволява на трансформирания пакт да допринася за развиващата се среда за сигурност, поддържайки стабилността и сигурността със силата на своята колективна привързаност към демокрацията и мирното уреждане на споровете. Сред страните от НАТО съществува разбиране, че разположеното тактическо ядрено оръжие „вече няма никакво практическо военно приложение. Освен това може да се твърди, че разполагането му на територията на европейски държави е нарушение на Членове 1 и 2 от Договора за неразпространение на ядреното оръжие, които постановяват, че ядрените държави „няма да прехвърлят на никой друг ядрено оръжие, или други ядрени взривни устройства, или да контролират такива оръжия пряко или непряко”, както и, че държавите без ядрено оръжие се ангажират „да не приемат никакво прехвърляне, на каквото и да било ядрено оръжие, или други ядрени взривни устройства, или контрола над такива оръжия или взривни устройства”[11]. Но най-важното е, че тяхното премахване може да стимулира Москва да предприеме реципрочни действия по отношение на тактическото ядрено оръжие в Западна Русия и да отвори вратата за по-нататъшни споразумения за разоръжаване.
През 2004 Комисията за наука и технологии към Парламентарната асамблея на НАТО призова Алианса да излезе с „предложение за поетапно и контролирано изтегляне на тактическото ядрено оръжие от Европа”, тъй като тези въоръжения „не представляват сериозен принос за сигурността на континента”[12]. През 2010 парламентарният доклад на НАТО за нестратегическото ядрено оръжие на САЩ в Европа разглежда всички възможни варианти по отношение на тези оръжия, в това число безусловното им изтегляне, частично изтегляне, изтегляне зависещо от демонтажа на тактическо ядрено оръжие на Руската Федерация и поддържане на статуквото[13]. В доклад на „IKV Pax Christi“ се посочва, че 14 държави членки (т.е. половината от всички) активно подкрепят изтеглянето, 10 биха го приели и само три държави от НАТО се противопоставят на подобно решение[14].
Някои изводи
Предвид всичко, казано дотук, би било добре НАТО да пристъпи към отговорни и активни действия за ограничаване и премахване на тактическото ядрено оръжие. Следва да се преразгледа стратегическата концепция на алианса за насърчаване на неядрената сигурност като своеобразна подкрепа и потвърждение на ценностите и ангажиментите на НАТО за създаване на условия за постигане на един мирен и по-сигурен свят, свободен от ядрено оръжие. Несъмнено е необходим широк дебат по темата, като основна роля в това отношение би трябвало да изиграе Парламентарната асамблея на НАТО, която е подходящия форум за обсъждане на въпросите за намаляване ролята на ядрените оръжия. С приемането през ноември 2010 на Стратегическата концепция от Лисабон бе очертано бъдещето на ядрената политика на Алианса и бяха очертани две нови тенденции за обсъждане на възпирането и контрола над въоръженията. За първи път НАТО се ангажира със създаването на „условия за свят без ядрено оръжие”[15]. В същото време лидерите на пакта не са готови да предприемат едностранно ядрено разоръжаване, поради което посочват, че „докато по света има ядрено оръжие, НАТО ще остане ядрен Алианс”[16]. Това е поредната илюстрация за нарастващата необходимост НАТО да поеме решителен курс към постигане на всеобщо и окончателно ядрено разоръжаване, с ясното разбиране за опасността, която представляват този род въоръжения. Важно е да се изяснят позициите на отделните членове на Алианса и особено на Турция: дали тази страна продължава да разглежда физическото присъствие на американските ядрени оръжия като необходим елемент на стратегията на възпирането? Необходимо е също да се идентифицират приемливите алтернативни мерки, които държавите членки да приемат за гарантиране на отбраната си. Разбира се, задължително трябва да се потърсят и пътища за ангажирането на Руската Федерация в този процес. Необходимо е да се засилят дискусиите по темата не само на ниво НАТО, но и в националните парламенти на страните членки.
Бележки:
[1] Krauss,M., book: How NATO Weakens the West, 1986 [2] Kober,S., article: Strategic Defense, Deterrence, And Arms Control, Center for Naval Analyses, Strategic Studies Research Department, Alexandria, Virginia, August 1986. [3] … Op. cit … [4] СТАРТ–Договор за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%A2%D0%90%D0%A0%D0%A2; посетен на 28.12.2014. [5] … Пак там … [6] Русия обеща да спазва Договора СТАРТ 4: http://news.ibox.bg/news/id_189659975; посетен на 06.05.2014. [7] New START: http://www.state.gov/documents/ organization/140035.pdf; посетен на 04.01.2014. [8] USA State Department, analize: http://www.state.gov/documents/organization/142041. pdf; посетен на 30.11.2014. [9] http://ntc.duma.gov.ru/duma_na/asozd/asozd_text.php?nm=4764-5%20%C3%C4&dt=2011; посетен на 31.11.2014. [10] Наръчник за парламентаристи № 19 - 2012 г. „Подкрепа за неразпространението на ядрено оръжие и разоръжаване” Интерпарламентарен съюз 2012.: http://www.pnnd.org/sites/default/files/ipu-pnnd-handbook-bulgarian.pdf; посетен на 06.02.2014. [11] The Treaty on the Non-Proliferation of Nuclear Weapons, March 5th 1970 [12] Комитет за наука и техника към Парламентарната асамблея на НАТО: Доклад за разпространението на ядрените оръжия през 2004; http://www.natopa.int/Default.asp?SHORTCUT491.65 посетен на 31.11.2014. [13] Парламентарна асамблея на НАТО, Подкомитет за наука и техника,“Нестратегически ядрени оръжия на САЩ в Европа: Фундаментален дебат на НАТО”,15 ноември 2010, http://www.nato-pa.int/default. asp?SHORTCUT=2083; посетен на 12.12.2010. [14] Snyder,S., Wilbert van der Zeijden, “Въпроси на изтеглянето – Какво казват държавите от НАТО, относно бъдещето на тактическите ядрени оръжия”, Pax Christi IKV, Нидерландия, март 2011. [15] „Активно ангажиране, модерна отбрана: Стратегическа концепция за отбрана и сигурност на членовете на НАТО”, 20 ноември 2010 , стp. 23, на: http://www.nato.int/nato_static/assets/pdf/pdf_publications/20120214_strategic-concept-2010¬eng.pdf; посетен на 21 ноември 2011. [16] … Пак там …
* Докторант във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“
{backbutton}
