Въпросът за съдбата на националната държава в епохата на "постмодерна" (1) продължава да се намира в зоната на неопределеността. В момента дискусиите се развиват предимно по-оста "оптимисти-песимисти". Първите смятат, че традиционните форми все още не са изчерпали историческия си ресурс и призовават за връщане към международната система, чиито основни субекти да не бъдат наднационалните институции в политическата, икономическата и културната сфери, а (както и преди) националните държави. Вторите пък свързват надеждите си с отмирането на националната държава и радикалната промяна на принципите на съвременното политическо устройство на света и в тази връзка лансират политически проекти за т.нар. "мрежово общество" (Мануел Кастелс), "континентални федерации" (Александър Дугин), "общество на множествата" (Антонио Негри и Майкъл Харт), оглавявана от САЩ "глобална демократична империя" (Найджъл Фергюсън), "глобално гражданско общество" (Ралф Дарендорф и Антъни Гидънс), "глобално гражданство" (Юрген Хабермас и Уйлям Евън) или "космополитна държава" (Улрих Бек) (2).
Така, според Бек, европейците само "се правят, че Германия, Франция, Италия, Холандия, Португалия и т.н. все още съществуват. Всъщност това отдавна не е така, защото затворените национално-държавни "държатели" на властта, отделени един от друг от държавните граници, вече не съществуват - поне от въвеждането на еврото насам" (3).
Смятам подобно твърдение за погрешно. Вярно е обаче, че научното осмисляне на проблема за трансформацията на националните държави в съвременния свят се осъществява в рамките на сложни и твърде разнообразни онтологични ландшафти, в чиито граници понятията "глобализация" и "национална държава" постоянно променят (понякога на цели 180 градуса) съдържанието си.
В частност, когато разсъждават за залеза на националната държава, повечето автори имат предвид всички съвременни държави, без да си правят труда да разграничат, кои от тях са национални (с формирали се в рамките на тази политическа форма нации: Франция, Полша, Германия, Япония), псевдонационални (т.е. официално обявени за "национални", но на практика създадени на родово-племенна и етническа основа, като сред тях са почти всички постколониални държави от Африка и много азиатски държави) и многонационални (т.е. федеративни държави, включващи няколко формирали се "етнонации": Испания, Великобритания, Италия, Русия). В последните, нацията, като свързана от въображението и сплотена от споделените чувства за идентичност и солидарност и общите ценности от миналото и настоящето, устойчива социокултурна общност от хора, обединени политическа в една държава, все още не се е формирала.
Ясно е, че по ред причини съдбите на тези държави в условията на съвременната (неолиберална) историческа форма на глобализация (4) ще бъдат различни. Повечето съвременни изследователи посочват, че много държави от "втория и третия ешелон на развитие" са принудени да се откажат от значителна част от своя икономически и политически суверенитет под натиска на САЩ и съюзниците им от Г-7, както и на МВФ или на базиращите се в страните от Г-7 транснационална корпорации (ТНК). Впрочем, част от тези държави са склонни и доброволно да се откажат от суверенните си пълномощия за да станат част от НАТО, ЕС и други международни организации. Някои пък, като Украйна например, на практика се управляват отвън и вече са загубили статута си на суверенни държави.
Тук обаче не става дума за тоталното политическо и икономическо насилие, превърнало се през последните години в своеобразна норма на международните отношения. Заплахите за всички национални и многонационални държави в Европа са свързани с ерозията на техния културен фундамент (културен код), на който се градят националните идентичности. При това нещата не опират само до неолибералната идеология, въплътена в политическите принципи за толерантността, политическата коректност и мултикултурализма, но и в разпространението на комплексното идейно течение (мироглед) на постмодернизма, олицетворяващ трансформацията на евроатлантическата цивилизация и отказа и от ценностите на християнството и Просвещението. Според мен, единствено добре обмислената държавна политика, съчетаваща традицията и съвременността в контекста на съхраняването на националната идентичност, е в състояние да се противопостави на насилието на евроатлантическата масова култура, ориентирана към "глобалното потребление".
Кризата на идентичността
В епохата на глобализация народите в много страни по света са изправени пред проблема за съхраняването на предишните и търсенето на нови идентичности. Както посочва Самюел Хънтингтън, кризата на идентичността засегна всички големи държави от Европа, Азия и Америка. В резултат, почти повсеместно (включително в САЩ и Русия) тече процес на фрагментация на националната идентичност, на която "се налага да отстъпи мястото си на различни субнационални, групови и религиозни идентичности", като последица от прозрачността на границите и ръста на миграционните потоци. Това води до формирането в рамките на националните държави на чуждокултурни диаспори, нежелаещи да се интегрират в националната култура (5).
В съвременната научна литература можем да открием множество типологии и класификации на идентичността. Условно ги разделят на "индивидуални" и "групови", "позитивни" и "негативни", "локални" и "надлокални", "фундаментални" и "релативни". Така, като фундаментални се определят расовите, етническите, националните и цивилизационните идентичности, свързани с антропологичните, езиковите, културните и религиозните различия между хората.
Всеки индивид е носител на комплекс от многобройни йерархично свързани идентичности, част от които се актуализират с промяната на жизненото му географско, политическо и социокултурно пространство. Но тъй като процесите на индивидуална идентификация имат чувствено-емоционално и когнитивно измерение, включвайки мисловното съотнасяне на индивида към една или друга група, отговорът на фундаменталния въпрос "Кой съм Аз (Ние)?" до голяма степен зависи от ценностно-оценъчните представи и знания за "Тях" (т.е. за "Другите"). В крайна сметка, идентичностите представляват индивидуални и групови конструкции - вербализирани резултати от съотнасянето към т.нар. "въобразени общности" (Бенедикт Андерсън), които на свой ред се определят от предшестващото възпитание, образователния и културен багаж и конкретното обкръжение.
Затова заплахите за националната идентичност не са свързани само с потоците от другокултурни мигранти, етнокултурния и политическия сепаратизъм. Предизвикателствата в съвременния свят произтичат най-вече от глобалното икономическо, политическо и информационно-културно (символично) "насилие", налагащо формирането на нови - транснационални (културни и политически), идентичности и реанимиращо старите - архаични (субнационални, мито-поетични и религиозни) идентификации. При това съчетанията между едните и другите при индивидите и групите са много причудливи и разнообразни, както са разнообразни впрочем и икономическите, политически и културни параметри на живота на държавите и народите, "интегрирани" в глобализационния процес.
Без да навлизам в дискусията за същността на понятието "глобализация", около което продължават да се водят ожесточени спорове, ще отбележа само световно-историческия характер на тази мегатенденция към поетапно обединяване на човечеството, която в течение на столетия се реализира под формата на опити за организиране на общото пространство на съществуване на народите и държавите въз основа на различни цивилизационни модели на развитие (6). Резултат от тези опити е временната доминация и разпространението в рамките на няколко географски региона на една от локалните цивилизации. Като в повечето случаи изключително мощен политически инструмент за "претопяването" и интеграцията на елитите и населението на обширни територии се оказва империята. Така, паралелно и заменяйки се взаимно като "лидери", на просторите на Евразия се развиват "китайската", "индийската", "елино-македонската", "римската", "арабо-мюсюлманската", "западноевропейската" и "евроатлантическата" форми на глобализация. На тези форми съответстват и конкретни полюси на регионалното и междурегионално развитие.
В същото време нито един от историческите опити за глобализиране на човечеството не приключва с пълен триумф. Всеки от тях обаче, съдейства за икономическите, политическите и културни трансформации на населяващите регионите социуми, увеличавайки броя и мащабите на транспортните, търговско-икономическите, политическите и информационно-културните "мрежи" и комуникации, улеснява разпространението отвъд пределите на локалните територии на произведения на литературата и изкуствата, техника и технологии, религиозни и светски идеологии, научни знания и модели на рационално мислене, норми и модели на икономическия, политически и социален живот, т.е. на знания и артефакти.
В това отношение, най-мащабен и успешен се оказва производният на западноевропейския евроатлантически модел на глобализация, с който приключва и процесът на формиране на световната история. Локалните истории на първобитните и постпървобитни (номадски и аграрно-занаятчийски) общества, чиято политическа форма са ранните държави и техните аналози, се трансформират в регионална история на древните и средновековни етнически държави и империи, а след това в световна история на нациите, националните държави и създадените от тях колониални империи.
Човечеството се оказва свързано не само от държавните форми на териториален контрол, но и от новите анонимни системи на властта: транснационалните организации и мултинационалните корпорации. Възникването и развитието на евроатлантическата глобализация се съпровожда с разпространението на нови политически форми на съвместен живот и социални общности: "националните държави" и "нациите" (7). На практика, тази историческа форма на глобалазацията представлява "модернистки проект" и е органично свързана с идеалите но Просвещението. Тя се стреми да създаде оптимално устроено пространство за съвместен живот на лингвистично, конфесионално и културно различните народи в Европа и извън нея, но не на основата на техните традиции, а на рационално формираните обща "памет", общи "ценности" и обща "съдба". Само че модернистичният проект, с характерната за него вяра във всемогъщия човешки разум, още в края на ХІХ век бива ерозиран от ницшеанството, а през първата половина на ХХ век - от двете световни войни, тоталитаризма и структурализма и, накрая, почти напълно разрушен през втората половина на миналото столетие от културния и философски постмодернизъм.
Постмодернисткият мироглед
Формирането на постмодернисткия мироглед започва през 60-те години на ХХ век на вълната на кризата на "старите" либерални демокрации, студентските революции в Западна Европа, борбите за права и свободи на расовите малцинства в САЩ, от една страна, и деколонизацията на света - от друга. Характерна негова черта е стратегическият релативизъм, подлагащ на съмнение ценностите, практиките и институции на епохата на модерна. След като САЩ, Канада и Западна Европа навлизат в постиндустриалната фаза на развитие, което им гарантира безпрецедентен икономически растеж и формирането в тях на "общество но потреблението", тази ориентация е подкрепена от политическите и икономически транснационални елити. Те абсолютизират идеята за "свободата от...", разширявайки я не само върху свободата на икономиката от държавното регулиране, но и от другите наследени от епохата на модерна форми на съвместно съществуване. Така възниква т.нар. "постсъвременна епоха" (постмодерн), в която "личната свобода" се превръща в култ, а "равенството" се абсолютизира.
Лансирайки релативистката идея за равнопоставеността и еднаквата ценност на всички истини, всички култури и всички идентичности, постмодернизмът отправя интелектуално предизвикателство не само към националната идентичност и националните форми на съвместно съществуване. Под въпрос биват поставени основите на цялата, претендираща за глобално господство, евроатлантическа цивилизация: класическата наука с нейния патос на рационалното познание за света и презрението и към религиозните догми и суеверия и културата на модерна с нейното внимание към общочовешките ценности и класическите модели. В социалните науки акцентът е поставен върху "епистемологичния обрат", т.е. прехода към нова теоретична оптика, характерен за която е отказът от парадигмалните модели на естествознанието и равноправието между различните дискурси. В културата пък се акцентира върху нейната плурализация, виртуализация и визуализация.
Постмодернизмът противопоставя на характерната за модернизма изкуствена хомогенизация и "изравняване" на социокултурното пространство уж естествената плуралистичност на последното: т.е. нарастващото множество от отделни и напълно конкурентни образувания - "визии за света", идеологии, мирогледи, научни парадигми, политически, икономически и културни практики, начини на живот и т.н. Така в културното пространство на съвременния Запад се завръщат архаичните дискурси и практики (митовете, древните форми на религиозни култове, алхимията, астрологията, магията), които изглеждаха безвъзвратно изтласкани от него. Нараства интересът към расовата и етническа реалност, езика, фолклора, бита, традицията и обичаите, маргиналните субекти и ситуации: "безумието", "порнографията", "еднополовите бракове" и "сексуалното насилие".
В резултат от използването на характерните за постмодернизма интелектуални стратегии на децентрирането и деконструкцията бива ерозирано създадената от науката в епохата на модерна западноцентрична представа за характера на формирането и еволюцията на световната история и нейното структуриране като "развит" Център (Западът) и догонващи го "периферия" и "полупериферия". В историческите и социални науки възниква мощното интелектуално течение на реориентализма, акцентиращо върху необходимостта да се излезе извън рамките на абстрактния универсализъм и "логиката на евроатлантическата модерност" (белязана от колониализма и "имперското превъзходство") за да се навлезе в пространството на "глобалната история", анти- и трансмодерността. Това пространство уж позволява създаването на не по-малко ефективни от евроатлантическите проекти и модели на развитие, водещи до постепенното утвърждаване на един нерепресивен спрямо "изостаналите" народи модел на глобализация.
Несъмнено, в руслото на реориентализма/постмодернизма бяха постигнати впечатляващи резултати. Парадигмата на "транссубектността" на Глориа Ансалдуа, феноменът на "пресечеността"“ (intersectionality), лансиран от афроамериканеца Кимбърли Креншоу с цел да обясни, защо преживяванията на жени (чернокожи и/или имигранти) са игнорирани едновременно и от феминистите, и от антирасисткото движение в САЩ, концепцията за "трансмодерността" на Енрике Дусел, концепцията за "ситуативните знания и идентичности" на Дона Харауей, методологията на "потиснатите" на Чила Сандовал и "игровата идентичност" на Леополдо Лугонес, концепцията за "релативната етика и идентичност" на мексиканските ултралеви бунтовници "сапатисти" и плуралистичната херменевтика на Уолтър Миньоло - всичко това несъмнено разширява и обогатява пространството на интелектуалното търсене.
Без да анализирам нюансите на научните спорове между ориенталистите и реориенталистите, ще посоча, че последните са близки до идеята за критичния космополитизъм, уж способен да преодолее "културния империализъм" на евроатлантическия модел на глобализация, чиито исторически субекти са водещите западни национални държави и създадените с тяхната подкрепа и покровителство гигантски транснационални корпорации (ТНК). На тази основа, нациите и националните държави се обявяват за остарели форми на съвместно съществуване. Към същата теза се придържат и обявяващите нациите и национализма за изкуствени теоретични конструкции Роджър Брубейкър, Антъни Гидънс и други представители на европейския неоконструктивизъм, неолибералните политици и икономисти (Кеничи Омае, Джордж Сорос, Збигнев Бжежински) и мнозина други. Разбира се, кой е прав и кой не в този спор ще покаже бъдещето. Но интелектуалните предизвикателства към националната идентичност отразяват някои обективни тенденции в рамките на съвременната глобализация, възникнали в резултат от формирането на масовата мултикултурна среда на съвместно съществуване. Появата на последната пък е породено от действието на институциите на неолибералната глобална икономика и разпространението на информационните технологии, свързващи човечеството чрез анонимните системи на властта. Впрочем, този въпрос заслужава отделна дискусия.
Попадайки в Интернет-пространството или в това на другите медии, в театрите, супермаркетите и т.н., няма как да не останеш впечатлен от многообразието и естетическия плурализъм на предлаганите културни продукти. Тук по изключително причудлив начин се смесват стилове и стоки от различни държави по света, отделни пластове на наднационалната глобална култура, а също хибридни и отново актуализирани локални форми. Не бива обаче да се забравя, че в преобладаващата си част производството на културни продукти е подчинено на пазарната логика. Затова съвременната мултикултурна среда въобще не може да се приеме за някакво "пространство на свободата". Независимо от цялото си разнообразие (а вероятно тъкмо заради него), тя представлява пространство на управляваното потребление и се контролира от ТНК, чиито пазарни стратегии са в пълна хармония с плурализма на културната среда. Повечето изследователи посочват като най-характерна форма на мултикултурализма в условията на неолибералната глобализация "екзотизацията" на специфичните култури. Тя създава заблуждаваща картина на хармонично разнообразие, нямаща нищо общо с реалността, тъй като не отчита потисничеството и неравенството, които до голяма степен продължават да определят културната ситуация в света. "Неолибералният мултикултурализъм не е заинтересован от преразпределянето на властта и културното влияние, а - тъкмо напротив - отвлича вниманието от подобни въпроси чрез комерсиализацията на мултикултурата и превръщането и в стока" (10).
Ролята на мултикултурализма
Прекаленото мултикултурно разнообразие изтощава и дезориентира масовото съзнание. Зигмунт Бауман е прав, характеризирайки формиращата се глобална цивилизация като външно фрагментарна, но на практика "подконтролна" (11). Както посочва Жан Бодрияр, в условията на фрагментизиране на културата, гражданската и културна идентификация се осъществяват посредством потреблението (12). На свой ред, Ник Стивънсън уточнява принципния белег на съвременната културна идентификация: тя се постига не чрез идеологическата мобилизация и политическото участие, а чрез достъпа до удоволствията. Този достъп обаче се контролира, а в рамките на фрагментираната културна среда потребителят се сдобива със специфични идентичност, която не е резултат от вътрешното му развитие, а му е наложена отвън и се произвежда "на конвейер". На свой ред, нарастващата множественост на самоидентификациите (религиозна, етническа, екологична и т.н.) ерозира степента на политическа мобилизираност на гражданите, превръщайки ги в "демократично индивидуализирана маса".
По един или друг начин масовата култура се контролира от елита и се е превърнала в съвременен механизъм на символичната интеграция, формиращ новата идентичност на глобалния потребител, която съчетава нивелирането на личноста и добре премерената доза своеобразие, допустима за всеки индивид. Икономическата борба във все по-голяма степен се превръща в информационна, т.е. в борба за овладяване и контрол на съзнанието, оттук и стремежа на ТНК, с помощта на правителствените институции, да контролира събирането и разпространението на информацията. Свободното предприемачество се трансформира в насаждане на определени културни модели, които трябва да бъдат усвоени от потребителите за да гарантират ръста на печалбите. В един свят, в който доминират финансовите спекулации, а в политиката - масовите манипулации, в културната сфера закономерно ще преобладава консумативизмът, като начин на живот.
Мултикултурализмът обаче не е само интегрална част от стратегията за глобална доминация на ТНК, повечето от които са базирани в държавите от Г-7, но и ключов елемент от политиката на много държави за адаптация на мигрантите. Това е философско-политическа идейна система - проект, постулиращ културната нееднородност като фундаментален принцип за организацията на социума. "Това е изцяло съвременна концепция, както от гледна точка на историческия контекст на появата и, така и на идейно-ценностното и съдържание. По своята логика това е дълбоко постмодернистка концепция, макар че по един парадоксален начин стимулира проникването на отделни елементи на ранния модерн, предмодерна и архаиката в "постмодернистките" общества" (13).
Постмодернистките корени определят своеобразния генетичен код на съвременния мултикултурализъм, дълбокия му смисъл и посланието, което либералните създатели на тази концепция изпращат на различните имигрантски общности (най-вече мюсюлманските, но не само). Както посочва Наталия Нарочницкая, тези общности "запазват собствения си културно-ценностен код и социален модел, близките си връзки със страните на произход и родствените диаспори в другите европейски държави и създават собствена "етническа икономика". В граждански и политически план, мнозина членове на тези общности са склонни да се асоциират с държавите на произход, дори след като са се натурализирали и са станали част от политическия процес в европейските държави" (14).
На пръв поглед, стремителното нарастване на имигрантите в САЩ и Европа, които не желаят да се интегрират, намират се на долните стъпала на социалната стълбица и попълват редовете на криминалната престъпност, би трябвало да провокира масовите протести на коренните граждани. Те обаче биват сдържани с помощта на прословутите "толерантност" и "политическа коректност", водещи до появата на своеобразен "езопов език", чиято употреба се налага "отгоре" в много западни държави. Така, в рамките на концепцията за политическата коректност се забранява например традиционният великденски поздрав "Христос Воскресе", тъй като той би могъл да оскърби атеистите или представители на други религии. По същия начин не се допуска чернокожите да бъдат наричани "негри", "черни", "чернокожи" и т.н. Според логиката на този изкуствено налаган политически коректен "нов език", "пълните хора" би следвало да бъдат наричани "хоризонтално развиващи се", "ниските" - "вертикално недоразвити", а "мошеникът" - "етично дезориентиран". И така до безкрайност.
Всичко това би могло да породи усмивки, ако не са съвсем реалните правни последици за журналистите и представителите на други професии, опитващи се да наричат нещата с истинските им имена. Както заяви наскоро постоянният секретар на френската Академия на науките и световно известен историк Елен Кареро Д'Анкос: "Френската телевизия е до такава степен политически коректна, че това е просто кошмар. В страната ни има закони, каквито не е имало и в СССР по времето на Сталин. Можете например да попаднете в затвора, ако кажете, че сте видели по телевизията петима евреи или десетима негри. Хората не могат да изразят мнението си за етническите групи, за Втората световна война и за много други неща".
Проблемът обаче не е само в юридическата практика, представляваща уродлив израз на политическата битка за повече избиратели, включително за сметка на различните сексуални малцинства. Налице са и други причини, поради които принципът за политическата коректност следва да бъде подложен на остракизъм.
На първо място, основен недостатък на политическата коректност е противоречието и с фундаменталния принцип на демокрацията - свободата на словото. Защото лобистите на политическата коректност на практика налагат цензура, ограничавайки свободата и точността на изразяване на различни мнения.
На второ място, своеобразен методологичен фундамент на идеологията, политиката и практиката на политическата коректност е съмнителната в чисто теоретичен план хипотеза за лингвистичната относителност, лансирана от Едуард Сапир и Бенджамин Уорф. Според тази хипотеза, начинът, по който хората виждат света, до голяма степен се определя от системата на езика, който говорят. Граматичните и семантични правила не са само инструмент за предаване мислите на говорещия, но управляват и мисловната дейност, формирайки идеите на индивида, а посредством това и обективната социална реалност.
След появата на въпросната хипотези през 1934 са осъществени редица изследвания на мисленето на хората, говорещи на принципно различни езици (американските индианци, полинезийците и ескимосите). Те показват, че езикът действително налага определен отпечатък върху начина на мислене на представителите на говорещите на него общности, което и без това е очевидно. В крайна сметка обаче, хипотезата на Сапир и Уорф продължава да не се приема еднозначно от академичната общност.
На трето място, огромен недостатък на политическата коректност е вече посоченото по-горе абсолютизиране на принципа на толерантността, който не позволява да се дават ясни оценки не само на съмнителни от етична и културна гледна точка видове активност, но и на откровено престъпни и преследвани от закона действия.
Без усилията на американските, а след това и на германските феминистки едва ли процесът на откриване на лезбийски и гей-клубове би придобил такива гигантски размери в западния либерален свят, не би могла да съществува сегашната прикрита толерантност към едни от най-гнусните престъпници - педофилите, нито пък би придобила такива масови мащаби "корекцията" на пола и на сексуалната ориентация. Както с основание посочва Константин Шаров: "Няма как да не се усъмним, че не новият "джендърно неутрален език" формира новата политически коректна, т.е. търпима към всичко, социална реалност, а определени феминистки и други подкрепящи ги политически кръгове се опитва да наложат този "нов език" с цел да прикрият собствените си социални амбиции. При еднакви други условия, във Франция, Великобритания или скандинавските държави, предпочитат да назначат на работа жена, а не мъж. В Швеция и Дания, при еднакъв бал на кандидат-студентските изпити, класират по-напред този, който е посочил в анкетата, че е "сексуално нетрадиционно ориентиран". Най-социално защитена в САЩ пък се оказва безработната чернокожа лезбийка, особено ако преди това е била мъж (държавната социална помощ за тази категория достига 6500 долара месечно)" (15).
Деформираният културен код на евроатлантическата цивилизация
Тези и други примери говорят за очевидната деформация на културния код на евроатлантическата цивилизация, която постепенно губи християнския си характер. Днес еднополовите бракове са легализирани в 16 държави по света, като сред тях са протестантските Холандия, Белгия, Канада, ЮАР, Норвегия, Швеция, Дания, Великобритания и Нова Зеландия, както и католическите Испания, Португалия, Исландия, Мексико, Аржентина, Бразилия, Уругвай и Франция.
За съжаление, това далеч не е всичко. Съвременните европейски ценности вкючват толерантността по отношение на съвършено нецивилизовани форми на общественото битие. Така, водещите на холандското младежко телевизионно щоу Proefkonijnen ("Опитни зайчета") Денис Сторм и Валерио Зено по време на поредно предаване изядоха по парче месо, отрязано от тях самите. Както твърди Daily Mail, Сторм и Зено са заявили, че "човешкото месо не е нищо особено", макар да са отказали да коментират вкуса му. Междувременно последният въпрос се превърна в тема не само на тяхното шоу, но и на широка дискусия в интернет-форумите (16).
В същото русло впрочем, действат и организаторите на рекламната кампания на компанията Capcom, стартирала в навечерието на появата на шестата част на популярната електронна игра "Заразно зло" (Resident Evil), които отвориха месарница за любителите на човешко месо в Смитфийлд (Източен Лондон). При това е важно да отбележим, че приходите от продажбата на фалшивото "човешко месо" по един много циничен начин бяха предназначени за оказване помощ на инвалиди, загубили крайниците си.
На практика, подобни "пърформанси" и "креативи" (както ги дефинират организаторите на тези скандални прояви) целят постепенното приучване на Запада към толерантност по отношение не само на канибализма, но и към нарушаването на другите фундаментални цивилизационни табута. Сред тях например е инцестът (т.е кръвосмешението), чиято легализация вече се дискутира открито в ЕС (17). В медиите някои политици открито се опитват да представят инцеста като "европейска джендърна норма". При това, по аналогия с "хомофобията", се предлага да се легализира понятието "инцестофобия", чиито прояви следва да бъдат санкционири. Паралелно с това, в някои държави от ЕС се обсъжда и легализацията на педофилията. Към това трябва да се добавят и специфичните програми за задължително ранно сексуално образование, които са обект на широка обществена дисксия. В този контекст, какви са перспективите за съхраняването и развитието на националните и многонационални държави?
Макар че водещите западни национални държави продължават да бъдат основните субекти на глобалната икономика и политика и дори придобиват нови функции (18), участта им в очертаващите се "цивилизационни битки" изглежда незавидна, като може да се стигне и до тяхното "самоликвидиране" в хода на тоталната трансформация на културно-националния ландшафт. След появата преди няколко години на скандалната, но оказала се до голяма степен пророческа, книга на Тило Сарацин "Германия се самоликвидира", не само известни учени и интелектуалци (Норбърт Болц, Мишел Виеворка, Джовани Сартори, Ернст Нолте, Гунар Хайнзон), но и водещи държавници (Ангела Меркел, Дейвид Камерън и Никола Саркози) започнаха откровено да говорят за необходимостта да бъде отхвърлена политиката на мултикултурализъм. Този демарш обаче все още не е довел на някакви значими политически последици. Затова мнозина свързват перспективите за отказа на Запада от принципите на мултикултурализма, толерантността и политическата коректност с идването на власт на т.нар. "неоконсерватори", акцентиращи върху традиционните ценности - семейни, граждански и национални. "Те бият тревога, посочвайки, че съвременните демографски процеси в развитите държави са неразривно свързани с необратимите промени на моралния климат и могат да доведат до гибелта на традиционната Европа в резултат от тоталната промяна на национално-културния и ландшафт" (19).
Бележки:
1. Без да задълбавам в дебрите на дискусиите за същността на понятията "постмодерн" и "постмодернизъм", в статията ще разглеждам като "постмодерн" историческата епоха в развитието на евроатлантическата цивилизация, следваща тази на "модерна" и започнала в края на 60-те години на ХХ век, а като "постмодернизъм" не някакво отделно течение в литературата, архитектурата, науката, философията и т.н., а доминиращия в епохата на "модерна" мироглед. 2. Вж. по-подробни: Гранин Ю.Д. Проекты грядущего мирового порядка: между «национальным» и «космополитическим» // Вестник Российской академии наук. 2012.Т.82. №9. 3. Бек Ульрих. Власть и ее оппоненты в эпоху глобализма. Новая всемирно-политическая экономия. М., 2007. С.7. 4. По-подробно за исторически форми на глобализацията, виж: Гранин Ю.Д. Глобализация: диалектика исторических форм осуществления // Век глобализации. 2014. №1. С.90-103. 5. Хантингтон С. Кто мы? Вызовы американской национальной идентичности. М.: АСТ, Транзиткнига, 2004. С.36. 6. В случая, като "цивилизационен модел" се определят формите на политическо, економическо, социално и културно-духовно развитие, създадени самостоятелно от отделните народи (групи от народи), или пък заимствани или натрапени им в хода на колонизациите и завоеванията. 7. Вж.: Гранин Ю.Д. Глобализация, нации и национализм. История и современность. М. 2013. С.157-190. 8. Тлостанова М.В. Человек в современном мире: проблемы множественной идентичности // Вопросы социальной теории. Научный альманах. 2010. Т. IV. Человек в поисках идентичности. М.: РУДН, 2010. С.216. 9. Пак там. С.216, 217 10. Глобализация и мультикультурализм. М.: РГГУ, 2005. С.185. 11. Бауман З. Индивидуализированное общество. М.: Праксис, 2002. С.178. 12. Бодрийяр Ж. Общество потребления. М.: Республика, Культурная революция, 2006. 13. Нарочницкая Екатерина. Мультикультурализм как философско-политическая концепция // Перспективы. www.perspektivy.info/oykumena/kotel/multikulturalizm_kak_filosofsko-politicheskaja_koncepcija_2013-12-12.htm 14. Пак там. 15. Шаров К.С. На темной стороне политкорректности: гендерно-нейтральный новояз // Вопросы философии, 2010, №3, с. 41. 16. Вж.: http://www.youtube.com/watch?v=IzS6mrdYPl0 17. Вж.: http://www.odnako.org/blogs/o-legalizacii-incesta/ 18. За тях виж: Гранин Ю.Д. Национальное государство. Прошлое. Настоящее. Будущее. СПб, 2014. С183-191. 19. Ионин Л.Г. Конец мультикультурной эпохи // Перспективы. www.perspektivy.info/oykumena/kotel/konec_multikulturnoj_epohi_2010-12-13.htm.
Литература:
1. www.odnako.org/blogs/o-legalizacii-incesta/ 2. www.youtube.com/watch?v=IzS6mrdYPl0 3. Бауман З. Индивидуализированное общество. М. Праксис, 2002. 4. Бек Ульрих. Власть и ее оппоненты в эпоху глобализма. Новая всемирно-политическая экономия. М., 2007. С.7. 5. Бодрийяр Ж. Общество потребления. М. Республика, Культурная революция, 2006. 6. Глобализация и мультикультурализм. М. РГГУ, 2005. 7. Гранин Ю.Д. Глобализация, нации и национализм. История и современность. М. 2013. С.157-190. 8. Гранин Ю.Д. Глобализация: диалектика исторических форм осуществления // Век глобализации. 2014. №1. С.90-103. 9. Гранин Ю.Д. Национальное государство в глобализирующемся мире. М., 2014. С.335-356. 10. Гранин Ю.Д. Национальное государство. Прошлое. Настоящее. Будущее. СПб, 2014. 11. Гранин Ю.Д. Проекты грядущего мирового порядка: между «национальным» и «космополитическим» // Вестник Российской академии наук. 2012. Т.82, №9. 12. Ионин Л.Г. Конец мультикультурной эпохи // Перспективы. www.perspektivy.info/oykumena/kotel/konec_multikulturnoj_epohi_2010-12-13.htm 13. Нарочницкая Екатерина. Мультикультурализм как философско-политическая концепция www.perspektivy.info/oykumena/kotel/multikulturalizm_kak_filosofsko-politicheskaja_koncepcija_2013-12-12.htm (дата обращения 11.02.2015) 14. Образован Совет по межнациональным отношениям // Официальный сайт президента России http://state.kremlin.ru/face/15609. 15. Стенографический отчёт о совместном заседании Госсовета и Комиссии по реализации приоритетных национальных проектов и демографической политике. 27 декабря 2010, Москва, Кремль. Официальный сайт президента России: www.kremlin.ru/transcripts/9913. 16. Тлостанова М.В. Человек в современном мире: проблемы множественной идентичности // Вопросы социальной теории. Научный альманах. 2010. Т. IV. Человек в поисках идентичности. М.: РУДН, 2010. 17. Хантингтон С. Кто мы? Вызовы американской национальной идентичности. – М.: АСТ, Транзиткнига, 2004. 18. Шаров К.С. На темной стороне политкорректности: гендерно-нейтральный новояз // Вопросы философии. 2010. №3.
* Институт по философия към Руската академия на науките в Москва
{backbutton}
